Времето застана между нас (2000)

Времето застана между нас.
Изпречи се като безплътен призрак,
невидимо надвиснал от писмата,
слепнали от охладняла страст.
Започна със безбройните капризи
да носи неусетно и заплаха.

Мислех - любовта ще издържи,
и ще надвие неговата сила,
и ще му смачка доводите тъпи.
Любовта обаче се сниши.
И както тихо бе се спотаила,
аз без да искам на врата й стъпих.

22.12.2000

Ужасът на мойто ежедневие (1999)

Ти си ужасът на мойто ежедневие,
моята безсилна тъпота,
споменът на потрошеното доверие,
споменът на скършена мечта.

Ти си въгленчето малко, непослушно,
пламнало след потушен пожар.
Ти си практика, доказана научно,
но в реалността един фалстарт.

Ти си избликът на моята омраза,
агресивност в чистия й вид.
Смръщено лице и поглед неприязнен
и един юмрук, от злоба свит.

Ти си грозен, глупав и така противен,
че отблъскваш всеки порив в мен
за един живот, по-малко агресивен,
за спокоен, слънчев ден.

И дори не си противно безразличен,
мразя те с онази луда страст,
със която някога дори обичах,
страст могъща, но останала без глас.

07.06.2000

А имаше време... (2001)

А имаше време, когато мечтаех,
и кули издигах, дори си представях,
че двамата с тебе там нейде живеем
в далечното приказно царство,
наречено щастие, радост, утеха.

А имаше време, когато си мислех,
че ти ме обичаш, че аз те обичам,
че вятърът пее, в косите се рее,
че слънцето винаги с нас ще се смее
и черният облак ще бяга далече.

А ето отново стоя аз на прага,
разхвърляна, взряна в простора,
очите - изсъхнали, вече безизразни.
И знам, че избяга, че вече те няма,
мечтите ми тръпнат настъпани.

И нямаше време със теб да погледнем,
във тях да се вкопчим, през тях да прогледнем,
да грабнем мига, да го вземем заложник.
И само един некадърен художник
напръска набързо в нас шарени багри.

Имало едно време... и принц, и принцеса,
и тяхното царство във тайнство далечно.
Но злата магьосница тях ги обрече.
И тя бе нещастна, и той бе безвластен,
и те се простиха със късното щастие....

Мека топлина (2002)

Топъл пухкав сняг се сипе навън. Панелният комплекс, който се разкрива пред погледа ми, не придава на пейзажа необходимото очарование. Мисля си колко хубаво би било, ако можеше в този момент да бъда някъде далеч, на някое тихо местенце – в една хижичка може би – сгушена пред топлата камина до любим човек... Да наблюдавам как снегът затрупва цялата горчилка, насъбрала се в мен през изминалата година, пречиства я, за да избуи отново напролет свежа зеленина. От камина се чува от време на време пукотът на цепениците. Сами сме – сами сред природата, част от нея, изцяло слети с тишината й, със спокойствието й, дори с нейния специфичен мирис. Нощта бавно пада. Отива си един ден. А с него всъщност си отива цялата година. Сивото небе полека почернява над бялата снежна пелерина. От камината полъхва приятна мека топлина. Той ме прегръща и аз потъвам в обятията му...

Той ли? Разтърсвам сепнато глава. Истината е, че този мъжки образ наистина изплува в съзнанието ми. Толкова жив и ясен, че не остава място за съмнение в самоличността му. Някаква дълбока приглушена болка разтърсва сърцето ми. Това не е обичайната болка от раздялата, от проклетата съдба, която винаги застава между двама души, не е болка от изневяра или от изгубено самочувствие. Това е болката от собственото ми двуличие. Не човекът, с когото съм почти две години застава до мен в този неочакван романтичен порив. Не той, а пак онази мечта, толкова реалистична, че вече не съм сигурна кой точно е той, коя точно съм аз и какво се е случвало между нас. Мокрият прозорец отсреща намръщено се скрива зад рязко дръпната завеса. Едно бездомно куче излайва след скърцащата по леда кола и се втурва да гони своите мечти и стремежи след нея.

Отдръпвам се от прозореца. Още няколко часа и старата година потегля към безвъзвратните дебри на миналото. А защо цялата година? Нима тя не си отива както си отива всеки един обикновен делничен ден? Не, не е така – и аз го усещам по-силно от всякога. Това е моментът, когато трябва да оставя всичко, чието място е в миналото, да си отиде заедно с нея. Дори това да означава много болка в една вечер, която трябва да бъде празнична. Прощавайте! Прощавайте, приятели мои, за всичко, което съзнателно или несъзнателно съм извършила против вас! Но ето че идва часът на истината и равносметката и ние трябва да можем да се погледнем очи в очи.

Телефонът, моят приятел, ме гледа в очакване. Не, този път не! Обличам се бързо, събирам малко багаж и тръгвам.

Спирка №1: колко пъти съм се спирала тук, колко пъти съм променяла мнението си, била съм твърда, после съм плакала и в крайна сметка – все същото лицемерие. Звънецът е продран, сърцето ми се къса.

- О, мило, здравей, не те очаквах толкова рано...

Дърпам се назад. Не трябва този път да се размеквам. Само поклащам глава. Погледът му става ужасяващ. Опитва се да протегне ръце към мен.

- Съжалявам. Нека оставим нещата хубави, каквито бяха и не ги разваляме повече. Искам да бъдеш щастлив и искрено ти желая с новата година да намериш своя нов късмет.

Възползвам се от неговото объркване и си тръгвам. Моля те, не ме спирай! Разбери ме най-накрая! Дали ме разбра или за пръв път не пожертва собственото си достойнство?

Снеговалежът е понамалял и дори слънцето се опитва да пробие през плътната облачна завеса. Тръгвам напред устемено сякаш знам къде ще отида. Очаквам да се почувствам зле. А за пръв път от дълго време насам се чувствам добре. Сякаш наистина съм разчупила оковите на лицемерието и егоизма си, които ме превръщаха в една отвратителна летаргична маса, наречена човешко тяло. А сега вече съм душа – душа, готова да полети! Благодаря ти, мило, за всичките приятни мигове, за всичко, което си направил за мен. Сърцето ми, уви, ме тегли другаде...

Спирка №2: сравнително рядко съм идвала тук, колкото и добри приятели да сме. Вероятно защото е твърде далеч. Вероятно и поради друга причина.

- Ха, какво правиш тук?

- Минах само да ти кажа, че довечера няма да дойда. Размислих и реших да пътувам.

- Да пътуваш? Но къде ще отидеш?

- Е, все ще си намеря някъде...

- И ще празнуваш нова година сама? Пак са те избили глупостите. Хайде, никъде няма да ходиш. Влез да се стоплиш...

- Не, не, ще бързам да хвана автобуса. Хайде, до догодина!

И докато най-добрият ми приятел все още си мисли, че това е едно от поредните ми краткотрайни състояния му помахвам и продължавам добре предначертания път. Макар и в главата ми все още да няма ясна идея къде приключва той.

Спирка №3: автобусна спирка. Направо – гара. Колко много хора обичат да пътуват – да бягат от реалността и ежедневието. А други – вижте ги – те не обичат. Те са застояли и се помръдват само при крайна нужда. Фактът, че трябва да пътуват на 31 декември ги изпълва с такава омраза към околния свят, че пространството около тях е двойно по-студено. Ха, ето го и моят автобус. Шофьорът ми помахва усмихнато. Моят шофьор.

- Хей, защо не се обади, че ще пътуваш?

- За да те изненадам – усмихвам се аз. – Има ли място за мен?

- Ами не, всичко е продадено вече, дори и правостоящи. Ще трябва да седнеш на служебното място.

- Е, щом трябва... – казвам с привидно примирение аз и се качвам.

Автобусът, разбира се, е полупразен. Пътят преминава в приятни приказки. Той ме пита къде ще празнувам. С половин уста ме кани в неговата компания. Дали натам продължава моят път? Опитвам се да чуя гласа на сърцето си. То е замряло. Мълчи. Изчаква. Тормози ме. Ще бъде безкрайна изненада, ако в крайна сметка посрещна новата година в неговата компания! Усмихвам се и отговарям уклончиво на поканата – така, както той иска. Разбираме се само с погледи. Дали му изглеждам странна? Тръгнала сама в последния ден на годината без цел и посока... а може би не. Убедена съм, че на лицето ми е изписана тази решителност, която аз все още не мога да осъзная. Знам къде ще бъде, а все още не мога да разбера. В съзнанието ми се прокрадва илюзорното видение за камината и любимия човек. Усмихвам се – нима може човек по друг начин да реагира на една красива, но неизпълнима мечта? Автобусът спира. Ще ти се обадя, ще се разберем, ако не се видим, приятно изкарване на празника.

Спирка №4: ето тук, виж, наистина не ме очакват. Но тук е всъщност надеждата ми, че няма да остана сама в полунощ. А ако остана – то вероятно това е трябвало да се случи. Искам да проверя, любопитна съм. Нетърпелив звън.

- Ти си тук? Не мога да повярвам! Супер, сама ли си?

- Сама съм.

- Сериозно? – първоначалният ентусиазъм преминава в леко недоверие. – Какво е станало?

- Ами нищо. Вие къде ще празнувате?

- На няколко места... но няма да има проблем да дойдеш с нас. Хайде!

Разбираме се как и къде можем да прекараме вечерта. Тя не ме пита на какво се дължи внезапното ми решение. Всъщност, едва ли и аз мога да обясня. Това, което обаче виждам, е че ще й бъде трудно, ако празнувам с тях. Няма да е проблем, но ще й създам малко трудности. А и мисията ми не е изпълнена – поне това е, което знам със сигурност. Тръгвам към къщи. Без ясна идея какво мога да правя там. А може би, с прекалено ясна идея. И тя изкристализира в момента, в който влизам и срещу погледа ми изниква стария телефон. Грабвам слушалката. А сърцето ми внезапно е започнало да бие с такава скорост, че едва чувам сигнала “свободно”.

- Да, моля?

- В града съм – ха,браво, не успях ли да измисля нещо по-оригинално?

- Сериозно? С кой си тук?

- Сама – в този момент абсурдът на ситуацията достига до ума ми. Ето ме, най-сетне съм свободна и съм твоя. Е, да, но този човек си има достойнство и това аз знам твърде добре. – Ще празнувам някъде тук.

- Знаеш ли какво? Искаш ли да ми дойдеш сега на гости?

Да, искам. Разбира се, че искам. Ето това със сигурност е следващата предначертана спирка. Просто се обръщам и прекосявам града с бързи, уверени крачки. А вътре в мен започва да бушува хаос от чувства и объркани емоции. Нима това е моят начин да скъсам с миналото? Като се връщам към нещо толкова старо, та чак забравено? Забравено, но без да бъде истински поправено...

Ето я къщата. Всичко ми е така познато. И така объркано. Дали от там ще се появи онзи сдържаният, намръщеният човек, който ще ме отпрати след две думи, ако въобще успее да каже и толкова? Или към мен ще се втурне другият, любещият и ще ме завърти в прегръдките си, където ще изгубя всякаква представа за време и пространство? Денят вече преваля... няма много време за поправяне на антиките, които ще останат завинаги в миналото. Нима пръстите ми треперят, когато се опитвам да натисна звънеца? Необяснимо защо той отзвучава в ушите ми като звънчетата на Коледна шейна – нежни, тихи и жизнерадостни. Вратата се отваря. А с нея и моята душа. Едва ли мога да си представя как бих изглеждала, ако цялата представлявах една усмивка, но вероятно би било това. Лицето му е неразгадаемо. Усмихва се и ме прегръща, а после ме поглежда. Сцената е тривиална. До тук. Не и последвалата тишина, в която сякаш очите ми говорят вместо мен. Чувствам, че разбирам какво той ми казва с неговия поглед. А не мога да го изкажа с думи. Не знам какво е.

- Имам едно предложение. Искаш ли да се поразходим малко?

Искам да се поразходим и повече... далеч, далеч от тук. Кимам в мълчаливо одобрение. Той ме моли за го изчакам и се появява след секунда с раничка на гърба. Когато го поглеждам въпросително, той само се усмихва.

- Сега ще видиш какво съм намислил. Качвай се в колата!

- Не е ли опасно в снега?

- Нима не ми вярваш?

Вярвам ти, разбира се, винаги съм ти вярвала! Ако не ти вярвах, щях ли сега да бъда тук? Качвам се в колата, а отново със сигурност знам, че тук продължава моят път. Съзнанието ми мисли – какво необичайно развитие на нещата! А сърцето ми сякаш въобще не е изненадано, сякаш от момента, в който съзерцавах отсрещния панелен блок – а всъщност дори от много дълго преди това – то се беше стремило към този момент. Часът на истината. Време е да поправя всичко непоправено старо и да го оставя в миналото. Той потегля.

- Знаеш ли, отдавна исках да те заведа на това място. Тъкмо тази сутрин си мислех, че и аз отдавна не съм ходил и се чудех дали да не отида. Мисля си, че ще ти хареса. Ами ти, как така се появи изведнъж?

- Реших, че не ми се празнува с хората, с които бях предвидила. Реших да скъсам с миналото.

- Да скъсаш с миналото? – той се разсмива и ме поглежда изпод вежди. Сякаш имаше намерение да добави още нещо, но замълча.

- Има една приказка – прави каквото трябва, пък да става, каквото ще!

Той сякаш отбягва сериозната тема. Останалата част от пътя преминава в неангажиращи леки приказки и закачки. За мое учудване, нервното ми напрежение не ми пречи на разговора, както понякога се случва. А може би не е точно нервно напрежение, а някакво ... сладко очакване? Ха, готова съм да се изсмея над себе си. Нима си вярвам, че има какво да очаквам? Отново сме заедно там, където той иска и правим това, което на него му се прави. Странно защо обаче това никога не е в противовес с моите желания.

- Май излязохме от града преди доста време – отбелязвам аз повече с любопитство, отколкото с притеснение.

- Добре се ориентираш – е неговият загадъчен коментар.

Да, изкачваме се в планината, не съм сбъркала. Видението с камината се засилва повече от всякога. Понякога се чудя дали е нормално такова съвпадение на мислите и желанията. А може би просто когато обичаш, желанието на отсрещния човек е толкова важно за теб, че ти го приемаш като свое? Обичаш? Нова думичка в моя речник. Това не пречи да погледна с възхищение към силните ръце, които държат волана и управляват автомобила върху хлъзгавия сняг, сякаш е детска играчка. Скоро ще се мръкне. Дали той си дава сметка за обратния път? Спираме внезапно. Пред нас между дърветата се е сгушила малка къщичка. Вила? Или хижа? А има ли значение? Той ми подава ръка, за да изляза от колата.

- Добре дошла! – пуска бързо ръката ми и се заема да ми покаже къщата.

Нея ли бях видяла сутринта в мечтите си? Започвам да се замайвам. Искам да му благодаря по някакъв начин. Да му благодаря с цялото си сърце и душа за това, че прави мечтите ми реалност. А не намирам как и само стоя със скръстени ръце и вдъхвам кристално чистия въздух. Отново започва леко да вали. Малко по малко последната дневна светлина за годината се скрива между дърветата. И наместо да изпитвам носталгия, усещам как тя издърпва чернилката в душата ми. Така, че чак небето почернява.

- Ела, да влезем – поканата в очите му е придружена от още нещо, какво ли?

Дали мисли въобще да се връщаме? Ако трябва да бъда искрена, аз не мисля да се връщам. Тръгвам след него и влизам в една стая много подобна на тази от мечтите ми. Малко по-тъмна е и по-студена, защото камината не е запалена.

- Да запаля ли камината? – прекалено весел ми се струва. Започвам да губя своята увереност. Сърцето ми мълчи.

- Сигурно е страхотно...

Той носи дърва и сръчно ги подрежда в камината. Аз не смея да помръдна, толкова съвършено ми изглежда всичко, че ме е страх да не го разруша с моята намеса. Снегът се засилва. Както и подобава на истинската новогодишна нощ. До полунощ сигурно ще е затрупало прага и ще трябва да разчистваме снега, за да излезем навън. До полунощ ли? Какви ги говоря?

Огънят придава магична сила на обстановката. Сякаш напълно подготвен за случая, той носи от колата няколко одеяла, които поставя върху един дюшек на пода пред камината. Аз вадя от чантата си бутилката шампанско, която нося за вечерта. Тук й е мястото, знам. И тогава той хваща ръката ми. Цялата потрепервам.

- Какви са ти плановете за вечерта? Къде ще празнувате?

- Честно казано, и аз не знам...

- Искаш ли да останем тук?

Светът се завърта в бляскави искри. Сладкото напрежение, което струи в него, невероятната сила на сбъдната мечта нажежават затоплената от огъня стая. Знам какво му коства да го попита. Винаги съм го знаела. И винаги съм вярвала, че един ден отново ще го попита. Хиляди отговори минават за части от секундата през ума ми докато стигна до простото:

- Да!

Не знам на кой свят се намирам. Потъвам в очите му.

- Има одеяла, а ако поддържаме огъня в камината, ще стане доста по-топло. Взел съм и за хапване и пийване.

- И при мен има нещичко...

Смеейки се двамата си подреждаме импровизирана трапеза. За пореден път със задоволство откривам колко добре е обмислил той всичко. Помислил е дори за музика. В къщата има стар, но работещ касетофон. А в колата му е пълно с касетки. Докато приготвим всичко навън се е стъмнило съвсем, а камината бълва огнени дихания. Чашите са в ръцете ни.

- Наздраве!

- Наздраве!

Погледите ни са приковани един в друг. Единият е леко обвиняващ, а другият е гузен. Часът на истината... безмълвните признания и обяснения без думи. Миналото е разчистено. Сърцето, освободено от някаква огромна тежест, готово е да полети. В една усмивка, две и три... Във думи няколко безсмислени, но сладки. Последните минути на годината отлитат, а с тях тъй дълго наслояваните тежести и грижи, един след друг на пластове се отстраняват. Макар все още да не ме дори докосва, аз чувствам сякаш че душите ни са вече слети.

Тик-так-тик-так-тик-таааааак!

Зън-зън, наздраве!

Отпиваме и ето ръцете му протягат се към мен. Неустоима сила тласва ме към него в най-сладката целувка, която някога бленувала съм даже. И сграбчвам свойто щастие, отпусната и окрилена, целувам го отново и отново, тъй както дълго съм мечтала. Съвсем успокоена от неговия любещ поглед и от блажените му думи, преминали във нежен шепот... Първите минути на новата година. Първите минути на възродената негаснеща любов...

 ***

Други издадени книги от Люси Елеазар:

"Старата къща"(2019)

https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2019/10/2019.html

"Предсказанието" (2019)

https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2019/04/2019.html

"За една нощ" (2018)

https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2018/12/2018.html

"Сърце от камък" (2017)

https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2019/09/

Дали (2005)

Дали съм влюбена във теб?
О, не, аз просто взирам се в тълпата
В очакване на твоите очи
На твоята усмивка
И търся ги сред пътниците запъхтени,
По улиците заледени.




Дали съм влюбена във теб?
О, не, аз просто тихичко заспивам
Със спомена за миналия ден
И с бъдещи надежди
За срещите и мигове, в които заедно
Ще търсим своя огън съвършен.


Дали съм влюбена във теб?
Не, не, когато името ти произнасям,
и цяла ме изпълва светлина
и блясък неуморен,
не е защото мислите ми се отнасят
към сънищата непокорни.


Дали съм влюбена във теб?
Не знам, но някой ден, когато зърна
У теб да пламне същата искра
Аз ще я сграбча здраво.
И всички демони срещу да се обърнат,
Не ще ме спрат да я държа.

Опитах (2005)

Опитах

Опитах да летя с крилете
На буйната и неразумна младост
Опитах да строя в небето
Дворци от неразкрита радост
Във слънчеви полета.
Опитах.
Паднах.



Опитах сивотата ежедневна
С боички и пастел да оцветя.
Сърцата хорски да прогледнат
Отвъд шамара на деня.
А те изтриха злобно
Моята картина.
Опитах.
Не успях.


Опитах вълците свирепи
С нежност и любов да покоря
И разтрепераната си подкрепа
В ранената им болка да даря.
Безмилостната челюст стегна
Протегнатата ми ръка.
Опитах.
И кървях.


Опитах.
Падах, ставах, спъвах се отново,
Стремях се към далечни върхове.
Мразиха ме, влачиха ме във окови,
Изтръгваха кървящото сърце.
А аз все така им се усмихвах
През разложената си душа.
И докато злобно ме убиваха
Аз исках пак да променя света....














12.02.2005г.


София

Някъде по пътя (2003)

Когато се прибра вкъщи, нямаше никого. Малко необичайно, но не тревожно. И без друго нямаше нужда от ничия досадна компания. Марта захвърли чантата си и се простря върху дивана. Подпря брадичката си с длани и се загледа в пространството. Розовото мече Сиси, както винаги, й се усмихваше приветливо и я гледаше весело с наивните си пластмасови очички. Гордият Лео обаче й изглеждаше някак тъжен, някак неудовлетворен. Импулсивно протегна река и зарови нос в плюшената му козина. Беше мекичък, приятен и все още ухаещ на парфюма на Стефан...

- Какво знаеш ти, Лео? Знаеш ли какво е любовта? Какво губиш? И какво печелиш?

Лео беше олицетворението на тяхната любов. Не че Стефан не й беше правил и други подаръци, но Лео беше като жив. 

Хей, момиче, вдетиняваш се! ... А когато идва любовта, и възрастните стават на деца. А когато си отива любовта? Може ли една любов да умре? Или само си отива - за да се завърне един ден като блуден син - нечакан, нежелан, предизвикал само проблеми с нелепото се завръщане?

Но чувството беше умряло. Само, за Бога, не можеше ли да не боли толкова много? Стисна зъби и сграбчи здраво Лео. За миг някаква тръпка разтърси тялото й. В следващия миг Лео отново беше заел почетното си място на лавицата с плюшените играчки, а Марта сложи една престилка и разтвори готварската книга.

- Тази вечер ще си похапнем като принцеси. Не че има какво да се празнува, но понякога трябва да се празнува ей така, самото желание е достатъчен повод.

Галя я погледна малко недоумяващо. От скоро бяха съквартирантки и все още не бяха успели да се сприятелят. Беше по-малка от тях, току-що отделила се от семейството си и родния си град. 

- Обичаш ли палачинки?

- Ами... да, разбира се - Галя присви очи.

- Искаш ли да си направим?

- Но как смяташ да изядем всичко това? Да не си намислила да каниш гости? - момичето кимна покритата с ястия масичка.

- Ние трите не сме ли достатъчно важни?

- После пак ще трябва да оставам на гладна диета цяла седмица...

- О, Галя, стига, моля те, от една вечеря не се напълнява. А имаш ли идея къде е Цвети?

- Каза ми, че цял ден ще си е тук и ще чете. Изглежда й е писнало и е излязла някъде.

- Да, сигурно...

Трудно й беше да си представи какво може да накара Цвети да излезе за толкова дълго време като познаваше амбицията й и желанието й да вземе този изпит. 

- Искаш ли да започваме да вечеряме двете? - Марта не желаеше да разваля доброто си настроение. - Едва ли ще се бави повече от половин час.

- Няма я вече четири часа...

Галя повдигна вежди. Марта усети как хапливото червейче на притеснението пропълзява към сърцето й. 

- Аз обаче съм гладна, като дойде - ще се присъедини. Имам тук една бутилка червено вино - Марта с гордост извади от шкафа толкова дълго пазената бутилка, която Стефан беше донесъл от неговото село и която мислеха да изпият в деня на годишнината им, - такава вечеря не върви без нещо пикантно за пиене. 

- Марта, да не би да имаш някоя добра новина за казване?

Добра новина ли? Марта си усмихна и повтори думите си:

- Защо винаги трябва да има повод, за да се празнува? Ние сами по себе си не сме ли достатъчен повод, аз и ти? И Цвети, като дойде...

- Може би, но все пак... Това не беше ли виното, което не отвори на рождения си ден, въпреки че се беше свършило пиенето?

- Да, същото е. Мисля, че сега обаче му е времето да го изпием!

Марта грабна тирбушона и го отвори със замах. Почти натисна Галя да седне и напълни двете чаши. Стъклото звънна:

- Наздраве!

- Наздраве! За какво пием? - поинтересува се Галя.

- За... женската чест!

Галя отново я погледна със странен поглед, но не каза нищо. Макар да имаше чувството, че сърцето й ще се разпадне от жестокия удар, Марта с усмивка пресуши половината чаша.

- Е, кажи, как е в училище? - започна разговор Марта.

- Нормално, нищо интересно не се е случвало...

- Не си ми разказвала нищо за колегите си... Забелязвам, че не са те търсили тук. Може би още не сте се опознали?

- Да... не.. не знам, аз май не се разбирам много с тях.

- Така ли? Защо?

- Не мога да кажа точно. Много са някакси... надменни, никога не съм на нивото им. Има един, той постоянно ме взима на бъзик и си мисли, че може да се гаври с мен. Да ти кажа, никак не изгарям от желание да контактувам с тези хора...

- Май те разбирам - Марта си спомни онези далечни години, когато Павел беше вгорчил първите й стъпки в гимназията. Само че тогава тя бе на тринайсет, а Галя сега трябваше да е пораснала достатъчно. - Но ще ти кажа нещо, не допускай да те завладяват комплекси. Ти самата се възприемаш като по-нисша класа от тях, а не си. Не си проваляй най-хубавите години от живота!

- Е, и ти говориш все едно си преживяла и препатила кой знае колко много - усмихна се криво Галя.

- Много или малко, като че ли съм минала по твоя път. Не искам да ти звуча нагло и надменно, съветът ми е съвсем приятелски. Не се дърпай от тях съзнателно.

- Но аз нямам какво да си кажа с тези хора, не ми е приятно с тях...

- Сигурна ли си?

- Ето, например - на лицето й се изписа колко бе засегната от случката - вчера ставаше въпрос да ходят някъде на клуб. Нито съм ги слушала какво мислят да правят, нито ме е интересувало, но има едно момиче, което май е решило да се прави на покровителка и взе, че ми каза. И онзи колега, за когото ти споменах, ме попита дали не смятам да оставам стара мома, щом не ходя никъде. Кажи ми, след такава реплика, как да отидеш, пък дори и да искаш! 

Ако Галя не бе пред разплакване, Марта би се засмяла. 

- А аз мисля, че е трябвало да отидеш, напук на него...

- Само защото колежката благоволи да ме информира и то не защото някой е умрял за присъствието ми, а защото така се по-чувства по-велика. Нямам нужда от покровители, благодаря. А дали смятам да оставам стара мома, си е мой проблем.

- Приемаш нещата твърде навътре, но те разбирам, и аз някога бях така... - спомни си дългите безсънни нощи, в които възглавницата й ставаше мокра от сълзи, докато Павел спеше блажения си сън в другото крило на пансиона. Спомни си колко пъти хлапашки грубите му забележки я бяха докарвали до ръба на отчаянието. Тогава съквартирантките й не само, че не я разбираха, но напротив, ревнуваха я ужасно и й се подиграваха... - По-добре влез в тяхната компания, опитай как ще се чувстваш там, не се обричай да бъдеш отцепник от самото начало.

- Лесно е да се каже... - Галя отпи от чашата. - Не желая да повдигам самочувствието на въпросния колега, който веднага ще реши, че така се опитвам да се доближа до него.

Марта присви очи. О, да, въпросният колега нещо започваше да бъде споменаван твърде често.

- А това момиче, за което ми говори?

- Какво за нея?

- Приятелки ли сте?

- Ами... не, но може би ми е най-близка в групата.

- Харесва ли ти като човек?

- Сигурно би ми харесала, ако се отнасяше с мен като с равна. Но отношението й понякога страшно ме дразни. Държи се сякаш аз съм детенце, което не може да се справи без нейните наставления. Не може да проумее, че ако не правя нещо, то е защото не го искам, а не защото не мога или защото се притеснявам.

- Едва ли го прави съзнателно...

- Не знам и не ме интересува. Писнало ми е да се отнасят с мен като с некадърно и неспособно дете. Мога да се грижа и сама за себе си!

- Вкъщи така ли се отнасяха?

- Не съвсем, но никога не съм била самостоятелна. И сега ме карат да им звъня всеки ден и да им се обяснявам. А като няма нищо за казване, какво да им разправям? Само да ми дават глупави съвети. Да вечеряш не в девет, в осем, за да има време да ти се смели храната... сутрин да си обличаш якето, като ходиш на лекции и да не си купуваш храни, в които не знаеш какво има...Не знам дали ме разбираш, но ако на девет-десет години съм понасяла да ми дават такива наставления, сега ми е дошло до гуша. Нямам нищо против Светла, дори оценявам желанието й да се сприятелим, но не мога да понеса още едно такова изпълнено с добри съвети същество.

- Всичко това те кара да си мислиш, че сама си неспособна за нищо, нали? - поклати глава Марта, съзнателно отбягвайки да даде съвета, застанал на върха на езика й. - Или по-скоро да се чувстваш такава. Но няма смисъл, всичко това само им дава повече власт над теб. Спомням си, когато влязох в гимназията, а аз тогава наистина бях още малка и имах нуждата от родителски контрол. Но пък бях във възрастта, в която това ме дразнеше особено много. Майка ми всеки ден се обаждаше притеснена, поне в началото, аз я изслушвах мълчаливо и после си правех, каквото си исках. Знаеш, че и при теб сега е така - в твои ръце е да се оправяш с живота си и ти си го нареждаш, както си искаш. Освен това съвсем добре се справяш и сама.

- А те се държат, все едно съм на ръба на провала...

- Или ти се страхуваш да не би да е така? Не, не е. Всяко ново нещо е трудно и винаги в началото си мислиш, че си се провалил и че ти не ставаш за това. А после се научаваш и свикваш. И колкото по-рано свикнеш с мисълта за това, толкова по-добре.

Галя замълча и се загледа в чашата. Детското в нея още изписваше емоциите върху лицето й. Марта имаше чувството, че гледа себе си години, години назад. Какво ли би станало, ако не беше учила в друг град средното си образование, ако трябваше да изживее срива на промяната при влизането си в университета? Никога не би имала ценния опит, получен от Павел и може би никога не би се справила толкова адекватно със ситуацията по-късно...

- Не е трудно да живея сама - обади се Галя с нисък, тих глас. - Не ми е проблем да се храня и пера, да организирам времето и парите си. Липсват ми приятелите ми. Имам някои бивши съученици тук, но вместо да се сближим с тях, както си мислех, че ще стане, когато разбрах, че сме приети, като че ли повече се раздалечаваме. Понякога ми се струва, че всички си намериха мястото в новите среди, само аз не съм. Те имат нови приятели, на които отделят времето си, а аз...

- Ти не си по-лоша от тях. И доколкото разбирам, не колегите ти те изолират, а ти се изолираш от тях.

- Не ми е добре с тях. Всички ме имат за сянка на Светла и особено... Не мога да го разбера, какво му преча толкова? Не може ли да си живее спокойно живота, без да притеснява моя?

На Марта започваше да й става интересен този тип. Дали приличаше на Павел? Но все пак Павел тогава беше едно абсолютно незряло хлапе и се държеше, както и подобаваше на възрастта му. Стигнал веднъж до университета, дали този типаж имаше същите помисли в - вече беше убедена в това - хубавата си главица?

- Има ли и други, които странят така като теб?

- Има разни, които си живеят собствения висш живот и останалите не заслужват вниманието им. Иначе, как да ти кажа, не бих казала, че се е оформила някаква компания, но...

- Но е на път... Може би около този колега?

- А, не, той си пада от тези, висшите, за които другите са нищожества. Макар че поне говори с другите. И то как, бих предпочела да не ми говори изобщо!

Но личицето й без да иска подсказваше колко много означава за нея това, че й говори. Ех, Галя... нямаше какво да я съветва, беше безсмислено. А и може би все пак това момче изглеждаше толкова черно само в нейните комплексирани очи. Може би и той се опитваше да я предразположи, но по типично неразбрания момчешки начин, без да съзнава колко обижда така лесно уязвимата й душица. Галя въздъхна и отпрати отнесения си израз:

- Е, а ти нищо не казваш, как върви работата, справяш ли се? 

- Вече да, поне така си мисля. Шефът ме похвали, че си върша добре работата - и Стефан също, добави наум, и каза, че е по-добре да й се отдам изцяло.

- Искам и аз да работя, да се чувствам пълноценна. Но сега нямам време...

- Рано ти е още, не бързай. Знаеш ли как ми се иска на мен сега да си мисля за лекции и упражнения и за интригите в компанията...

- Ти поне имаш Стефан, съвсем различно е, когато има човек до теб.

Марта замръзна. Галя го спомена с небрежен и отнесен вид, без изобщо да осъзнава какво бе сторила. 

- Да, зависим си - едва успя да промълви.

Галя учудено вдигна поглед към нея.

- Не разчитай на това, уреждай живота си сама, така че да бъдеш колкото се може по-малко зависима от приятеля си. Хубаво е да има любов, но и тя един ден си тръгва, а тогава оставаш толкова пуст, толкова пуст, че в първия момент не можеш да разбереш какво друго има смисъл...

Галя я беше зяпнала с отворена уста. Бавно я затвори и прехапа устни...

- Извинявай, мислех, че... предположих, че след като идва тук толкова често...

- Вече едва ли ще идва - Марта се усмихна. - Наздраве!

Галя обаче отказа да вдигне тост.

- Ако съм много любопитна, не ми казвай, но какво все пак се случило?

- Ами нищо особено... Нещо като с твоите съученици, с които си мислела, че ще де сближиш, а е станало точно обратното. Нещо като това, което ще изпиташ, когато се прибереш за по-дълго през ваканцията и се срещнеш с най-добрите си приятели...

- Нещо не разбирам...

- Ще разбереш. Уви, съвсем скоро ще разбереш.

Марта отказа да държи чашата си и я допи, без да вдига тост. С видим апетит се залови за храната, която, кой знае защо, й се стори адски безвкусна. С периферно зрение наблюдаваше как Галя замислено рови в чинията, без да хапва почти нищо. А Цвети още я нямаше... Храната стана трудна дори за преглъщане.

- Когато отидох в гимназията, бях на тринайсет години. Не бях особено свита, дори напротив, в моя град бях успяла да си извоювам позиции и имах добро самочувствие. Там обаче се оказа, че нещата не стоят така, както си ги представяше романтичното ми въображение. Едно че без мама и тати не беше същото. Не беше същото без сестра ми, с която бях свикнала да споделям. А и не се оказа толкова забавно да живееш с момичета на твоята възраст, колкото звучеше. По-големият проблем беше, че всичко, което бях изградила да момента, трябваше да бъде градено отново. А там имаше един човек, който се стараеше да направи това, ако не невъзможно, то поне отчайващо трудно. А тогава нито аз можех да го разбера, нито той можеше да се изрази правилно желанията си. Това беше отдавна, вече съм забравила повечето неща, но си спомням една безкрайна поредица от обиди, които аз тогава просто не можех да проумея, че са плод не толкова на омраза, колкото на недодяланост. Самочувствието ми беше много застрашително пометено. А тогава нямаше кой да ме разбере. В стаята бяхме четири момичета. Всичките бяхме от един клас. Понеже беше по-нахакан и отворен, а на тази възраст това прави особено впечатление, те и трите - коя по-явно, коя по-скрито, бяха влюбени в него. Аз не смеех да продумам и думица за него пред тях, защото това предизвикваше залп от, понякога дори враждебна ревност. В началото, когато много ми тежеше, се опитвах да споделям с едното момиче. Щом обаче споменех името му, тя настръхваше. После започнаха да ме ревнуват, защото той ми обръщаше внимание. Нямаше начин да видят как това внимание ме съсипва. Покрай него и другите момчета ме взимаха на подбив, момичетата ме ревнуваха и не можех да сприятеля с нито една. А аз недоумявах защо не мога да се спогодя с тези хора, защо в моя град се чувствам по един начин, а тук - по съвсем друг...

Марта замълча. Защо си припомняше всичко това? Защо трябваше да се връща в тези ужасни години? Тогава не й се бяха видели чак толкова лоши, но сега бе останал само неприятният спомен. Галя я гледаше почти като в транс.

- А ти... ти беше ли влюбена в него?

Марта вътрешно се засмя. Да, Галя вече сериозно започваше да хлътва по онзи колега. Нормално и разбираемо.

- В началото - не. А после не ми остана друг избор. Трябваше да има някакъв смисъл от всичко това. Макар че то не беше и любов, а по-скоро отчаяно отмъщение, вкопчване в една спасителна идея.

- И какво стана накрая?

- Какво стана ли? Доколкото знам вече е разведен и има син на две години, който не живее при него.

- А в гимназията?

Кой ли я беше накарал изобщо да започва темата? Радваше се, че този разговор я сближава с Галя, но сякаш нямаше по-болезнен момент, в който да бъде проведен.

- От моя град ми остана един приятел. В един момент се оказа, че изградените позиции, върху които крепях самочувствието си, са напълно измислени. Щом излязох извън града, хората престанаха да ме чувстват като част от тях, ако кажа, че са ме отписали, няма да сгреша. Този приятел, той ми беше и съсед, и бяхме учили заедно, той също беше изпаднал в моето положение и може би затова останахме близки и дори се сближихме още повече, вече като големи хора, а не от общата игра на кукли под масата. Веднъж, през ваканцията, с него проведохме серия от интересни разговори. Тогава вникнах от части в момчешкото мислене и най-вече разбрах, че съм се оставила да бъда командвана по един твърде наивен начин от хора, които са много по-глупави от мен. Осъзнах, че твърде много съм залагала на тяхното мнение. Не мога да ти кажа вече, не си спомням какво точно сме си говорили с този приятел, като че ли не беше и нещо определено, но когато се върнах в гимназията, не бях същата. Застанах и заявих на приятелките ми в очите колко са смешни с глупавите си домогвания до един простак като него. Когато той подхвана старата песен, му го върнах с неговите камъни по неговата глава. Още си спомням опулената му физиономия, когато му отговорих точно това, което си просеше, но никога не бе допускал, че ще го направя. Просто беше невероятно как в момента, в който аз почувствах и осъзнах превъзходството си и то не е от друго, а именно от това, че ни най-малко не ме интересуваше какво мислят или говорят те за мен - от този момент и те ми взеха уважението и отношението им се промени. Може и да не е. Може и просто аз да съм започнала да го възприемам по различен начин. Но е факт, че ако до този момент аз бях изцяло зависимо от него - неговото поведение през деня определяше настроението ми, мислите ми, а от там и възможността да общувам с другите момичета и момчета -то внезапно той стана зависим от мен. Подви опашка като кученце и ме загледа раболепно, защото се страхуваше от още неочаквани реакции.

- А с любовта какво стана?

- Ти как мислиш?

- Стигнала си до извода, че не го заслужава.

- Аз до този извод бях стигнала на втория ден, от който го познавах.

- Ами тогава?

- Твоят колега... и той не заслужава, нали? - лека се усмихна Марта.

Галя я погледна недоверчиво.

- Стана ли нещо?

- Ами... той остана болната ми амбиция. Когато трябваше да се докажа. Аз започнах да доминирам над него, а това пък привлече невероятно много приятелки към мен - повечето от които престанаха да бъдат такива, веднага щом завършихме, разбира се - и за отрицателно време успях да заема това място, което отчаяно бях търсила повече от две години. Не мога да кажа, че съм била особено харесвано момиче, но имах достатъчно обожатели, колкото да не пада и без друго трудно възстановеното ми самочувствие. Но той беше болезнената ми мания. Комплексите, които ми беше насадил, никога нямаше да могат да бъдат избити, ако оставех тази любов несподелена и затрита в нищото. Странно е колко близко вървят любовта и достойнството. Как от любов можеш да погубиш цялото си достойнство и как тя може да си тръгне, но това достойнство никога не се връща. Освен ако не се погрижиш специално да си го възвърнеш. И така - разбира се, много време ми трябваше да осъзная, че неговите обиди са били насочени към мен не за друго, а защото отдръпвайки се в себе си, аз без да искам бях сложила преграда и за него и той искаше, а не можеше да се добере до мен, а това го дразнеше. Освен това съвсем естествено не беше наясно какво иска от мен. Малко пораснахме... в пансиона от време на време успявахме да вдигнем по някое купонче, обикновено скрито от надзирателите, което ги правеше по-вълнуващи. Имаше един в неговата стая - нито си спомням по какъв повод е бил, нито какво съм правела аз там. Това, което си спомням е, че по някое време всички отидоха някъде и останахме ние двамата. Така да се каже, настъпи часът на истината. Първо се огледа да не би да има някой наоколо, който може да влезе, после се увери, че аз съм пила достатъчно, за да може да се измъкне, ако трябва. Последва една сцена, която сега ми е безумно смешна. Наглият и нахакан Павел направи онова така бленувано обяснение в любов, докато аз студено го гледах от високо. Може би няма думи, с които да ти го опиша. До момента като че ли не бях осъзнала какъв страхливец е. Обясненията му не ме превъзнесоха, напротив, начинът, по който ги поднесе, до такава степен не отговарящ на образа, който искаше да представи, ме смъкнаха на земята. Убиха манията и върнаха достойнството. Чудех се как е било възможно толкова дълго време да допускам думите на един страхливец и нищожество да ръководят живота ми. Но беше факт. Заради това се опитвах да мисля, че той е мечтата на живота ми и да се наслаждавам на миговете си с него, но съвсем скоро открих, че не мога да понасям и начина, по който той парадираше, че ходим. И така... историята беше дълга, и вероятно малко досадна. А дали е имало някаква полза да ти я разказвам, това може само бъдещето да покаже...

- Май не е било особено приятно...

- Зависи от каква гледна точка. След това вече никой не можеше да ме повали от достойно заетото ми място. Макар че той се опитваше... Все пак, нали знаеш, няма по-голяма болка от несбъдването на една мечта. Равносилна е само нейното сбъдване.

- Е, не винаги е така... Тогава е минало много време, ти си се променила, той се е променил - Галя сякаш се опитваше да убеди себе си в нещо.

- Аз говорех в по-общ план. Това е просто случка от живота, натрупване на опит. Не съжалявам за нищо от случилото се. Когато дойдох в университета вече бях подготвена за изненадите, които можеха да ми поднесат човешките отношения и съумях да не се поддам. Поне така си мисля, а всичко е много субективно.

Галя изглеждаше много впечатлена. Марта знаеше, че това не е от историята, която й разказа. Разбира се, та кое момиче не бе преживяло любовта си към красавеца на класа по един или друг начин? Кое ли момиче не се беше обърквало за това колко струва и какво може в един период на активна промяна? Можеше да си представи обаче как за Галя далечната Марта изведнъж се открива в такива откровения. И за самата Марта беше шок. Двете с Цвети си бяха намерили още една съквартирантка, защото апартаментът беше достатъчно широк, за да живеят три момичета в него, но негласно бяха решили да не допускат това новаче близо до себе си. Не за друго, а защото тя твърде лесно можеше да вземе наготово техните позиции и дори да злоупотреби с тях. Както бе станало с предишната... Докато бяха още студентки намериха една ученичка, с която да споделят квартира. Първоначално стресната, след първия месец тя така започна да се меси в техните работи, че успя да ги скара с дузина приятели. Е, Галя не изглеждаше като нея, а и Марта имаше нужда да разкаже нещо. Усети колко й олекна, след като се отпусна в тези спомени, колкото и да не й навяваха приятни асоциации те.

Погледна часовника си:

- Цвети не е ли оставила някакво бележка?

- Аз поне не съм видяла. Сигурно е при някоя съседка. Не може да е далеч, защото видях, че якето й е тук.

Марта отново настръхна. А това вече никак не й харесваше, защото нямаше при коя съседка да е отишла, да не говорим, да се забави толкова много.

- Но тя утре е на изпит!

- Е, голяма работа, не е малка, може да си прецени сама какво прави.

- Е, да, но...

Какво да й обяснява? Галя не познаваше Цвети. Но пък може би все пак беше права.

- Знаеш ли, аз ще си лягам вече. Днес беше един ужасен ден и се чувствам непосилно изморена.

- То си е време за лягане вече - Галя погледна часовника си и се намръщи . - Утре съм на упражнения от осем.

Марта изми набързо чиниите и се приготви за лягане. Цвети не си беше обула официалните обувки, а тези, с които обикновено излизаше из квартала да пазарува. Явно беше някъде из околността, за това и не бързаше да се прибере. Сърцето на Марта обаче не спираше да бие тревожно. Каза си, че е от преживения тежък ден. Всъщност шефът изобщо не я беше похвалил за добре свършена работа. Не беше толкова глупава, че да не разбере, че я похвали заради новия костюм и защото сутринта от сто километра й личеше, че е скъсала със Стефан. А това я бе потиснало особено. В първия момент си помисли да си търси друга работа, но после реши, че тревогата може и да е фалшива. Не означаваше непременно, че шефът й ще й вгорчи работните дни. Нямаше нищо лошо в това да му е любимка, стига да не проявяваше други, освен професионални претенции към нея. Но ужасното притеснение стоеше. Празното легло на Цвети започваше да я ужасява. А вече не можеше да се сграбчи в спасителната идея за Стефан, не можеше да го повика и да се сгуши в него. А сънят не идваше...

Цвети разбуди леката дрямка, в която се беше унесла. Марта съзнаваше, че се държи като контролното родителско тяло, но се надигна и се взря в нея. Часовникът приближаваше пет сутринта.

- Цвети? - прошепна, за да не събуди Галя.

Цвети не се обърна. Движенията й изглеждаха неконтролирани. Тя залитна и се подпря на стената. Пияна ли беше? Марта решително се измъкна от леглото.

- Цвети? Утре си на изпит!

- Няма да ходя - изломоти тя, все още забила нос в стената.

- Ела за малко в кухнята!

- Лягай си, Марта, сред нощ е, утре си на работа...

- Ела, ще събудим Галя така.

- Казах ти да си лягаш.

Цвети не се отлепяше от стената. Марта се опита да я дръпне, но тя се закрепи по-силно.

- Погледни ме.

- Защо? Марта, лягай си, не се занимавай с мен, не си ми длъжна.

- Цвети?? - Галя неспокойно се размърда и Марта със сила я бутна към кухнята, затваряйки вратата на стаята след себе си.

Цвети пристъпи бавно и направо рухна на дивана в кухнята.

- Не светвай лампата!

Марта застина с ръка на ключа.

- Защо?

- Ако си ми приятелка недей, дразни ме светлината.

Марта се почуди, на все пак остави осветлението само на малобройните ранобудни прозорци на отсрещния блок. Не можеше да види нищо от лицето й.

- Ти не си пияна? - колебливо запита Марта.

- Напротив-инатливо отвърна Цвети.

- Цвети, какво се е случило?

- Нищо не се е случило, суетиш се като квачка над мен. Казах ти, че няма нищо.

- Защо тогава да не светна лампата?

- Пияна съм и светлината ме дразни.

- Стига глупости, изобщо не си пияна, много добре виждам. Кой те би?!

Цвети се сгърчи цялата.

- Никой не ме е бил, това пък от къде го измисли?

- Знаеш, че на мен можеш да кажеш. Боли ме така, като криеш. Познаваме си от толкова години...

- Но аз нищо не крия!

- А лицето си? Къде беше тази вечер?

- Не съм длъжна да ти давам отчет - почти се тросна Цвети и се закашля.

- Естествено, че не си, но как така ще пропуснеш изпита?

- Голяма работа, един изпит, не се е свършил светът!

- Един изпит, на който отдаде един цял месец. Защо все пак не отидеш? Може и да не си спала цяла нощ, но все ще можеш да направиш нещо, толкова усърдно учи...

- Не искам да ходя.

- Не искаш? Цвети, на себе си ли си? С този изпит те приемат веднага на работа? Нали това искаше?

- Вече не.

- От вчера до днес?

- Промених си мнението.

- Светвам лампата! - Марта решително скочи.

Цвети скочи след нея и хвана ръката й с всичката сила, на която беше способна.

- Недей!

- Това по ръката ти кръв ли е? - Марта безпогрешно усети лепкавата маса. Използва да се обърне и да се взре от близо в нея. 

Едното й око беше подпухнало. Освен кръвта по ръката, не изглеждаше да има други видими поражения, но погледът й беше ужасяващ.

- Защо не искаш да светна, след малко ще се съмне и щях да видя така или иначе...

- Спънах се и паднах пред блока. Бях пияна, нали ти казвам? И затова ме дразни светлината, не че нещо се притеснявам от вида си. Случва се на всекиго. 

Марта обаче ясно усещаше, че нямаше дори и лек намек за мирис на алкохол. Да не говорим, че нямаше сила, която да накара Цвети да пие преди изпит, още повече през нощта.

- Къде беше? Защо пи?

- По-досадна си и от майка! - Цвети се изтръгна от ръцете й и тръгна към коридора със силно накуцване.

Марта прехапа устни. Злото никога не идва сама. Като тръгне, всичко трябва да ти се изсипе на главата.

- Добре, не ми казвай, то си е твоя работа. Нека поне ти помогна, дай да сложим лед на това око, да превържем ръката ти, да не ти е счупен крака?

- Върви и си лягай, аз ще се оправя и сама. Марта, моля те, заради едно глупаво падане не искам да провалям и твоя ден утре.

- Аз така или иначе не съм спала...

- Тъкмо да поспиш.

Марта примирено отиде към спалнята, но когато Цвети излезе от банята отново стана и й помогна да дезинфектира нараняванията си. Изглежда наистина беше паднала, защото охлузванията и натъртванията не можеха да бъдат от бой или нещо друго. Но в никакъв случай не бе пияна и дори не бе помирисвала алкохол тази вечер!

- Все пак, отиди на изпита. Имаш време да поспиш два часа, ще те събудя после. А видът ти си е съвсем приличен, особено с едни тъмни очила.

Цвети я изгледа с празен, безумен поглед, от който вътрешностите й се преобърнаха. Най-накрая кимна и се остави Марта да я заведе до леглото й. Галя спеше невъзмутимо.

Струваше й се, че компютърът пронизва мозъка й. Бе работила само два часа, а вече така я болеше глава, че се чудеше как ще издържи деня. Погледна часовника си. Цвети би трябвало да е свършила с изпита вече. Какво ли бе успяла да направи? Сутринта не изглеждаше никак добре, колкото и да й бе повтаряла, че е учудващо свежа. Погледна купчината документация, която трябваше да бъде въведена в компютъра и й призля.

- Марта, шефът те иска веднага в кабинета си - секретарката мина забързано край бюрото й. 

- Защо съм му?

Нямаше обаче от кого да получи отговор. Колегата от съседното бюро й смигна, от което Марта се почувства неловко. Останалите колежки не дадоха вид да са впечатлени. Изправи се и със свито сърце се упъти към директорския кабинет.

- Заповядай, Марта, седни!

Тодоров се бе отпуснал доволно в стола си, сякаш бе не на работа, а вкъщи пред телевизора. Никак не й хареса начинът, по който я огледа от глава до пети, нито пък й допадна това, че трябваше да прекоси целия кабинет под зорките му очи, преди да достигне креслото. Кръстоса крака и ръце и се опита да запази пълно самообладание.

- Днес ми изглеждаш много уморена.

- Не, добре съм.

- Очарователна си дори и с торбички под очите, но се притеснявам, че не си в състояние да работиш пълноценно.

Тодоров говореше с мек, почти бащински загрижен глас, но имаше нещо твърде хищническо във вида му, която я държеше нащрек. Да не би да имаше намерение да й каже да си търси друга работа?

- Няма никакъв проблем. Действително не ми остана много време за сън тази нощ, но това не бърка работата ми, гарантирам ви. 

- Не се притеснявам за това, че може да объркаш някоя цифра, моето момиче, има кой да я поправи после. Притеснявам се за теб.

- Уверявам ви, че не е нужно...

- Имам едно предложение за теб. Отиди поспи сега и ела следобед на работа. Вечер обстановката е по-спокойна и ще успееш да свършиш работата си по-бързо.

- Тоест, да дойда довечера?

- Да, аз ще бъда тук, това притеснява ли те?

О, да, точно това ме притеснява! Когато имаше повече работа се бе случвало колективът да остане и до среднощ. В момента обаче бе мъртъв период и всички тръгваха дори преди края на работното време. Предложението на Тодоров означаваше тя демонстративно да остане сама с него в офиса, пред очите на колегите си. Наглият му поглед я изпълваше с негодувание.

- Мога да ви уверя, че съм напълно в състояние да върша работата си.

- Аз не се съмнявам в това, моето момиче, но защо да се мъчиш, когато можеш да го направиш по-лесно?

Беше си заповед и Марта го съзнаваше много добре. Но не можеше да допусне да я изпълни.

- Ангажирана съм довечера.

Тодоров явно се намръщи и я изгледа недоверчиво.

- Приятелят ти ще почака. Или може искаш да избираш между него и... и работата.

- Договорът ми определя работното ми време от девет и трийсет до седемнайсет и трийсет. Останалото време мога да си го подреждам по удобен за мен начин. 

- А този, който определя работното ти време съм аз. Нека не бъдем толкова груби, предлагам ти това за твое добро.

Тодоров умееше да говори с мек, успокоителен тон, но Марта знаеше, че беше готов да я изхвърли като мръсно псе, особено след като се бе осмелила да му противоречи.

- Съквартирантката ми не е добре, преживя тежък инцидент тази нощ и трябва да си погрижа за нея.

Слава Богу, Тодоров отстъпи пред последния й коз. Нещо опасно припламна зад свъсените вежди, взря се изпитателно в нея, но след като не откри признаци на лъжа, отново се отпусна назад.

- О, съжалявам... просто исках да помогна, но ти си знаеш по-добре. Хайде, върви да си вършиш работата. А, секунда - гласът му я спря но половината път към вратата, - тук има един превод, който искам да бъде готов за утре, няма да ти бъде проблем, нали?

Ти ми отказа и аз си отмъщавам. Марта примирено взе солидния куп, който вероятно наистина щеше да я остави и след работно време на компютъра.

Е, имаше шансове да успее да си свърши работата, с цената на нечовешки усилия. Оставаше още един час и пет страници. А главата й щеше да се пръсне всеки момент.

- Ей, ти днес няма ли да помръднеш от тая машина? - обади се колегата от съседното бюро, насмешливо загледан в нея.

- Май компенсирам за това, че ти цял ден само се въртиш и нищо не правиш, а? - беше крайно изнервена вече. Дали Цвети се бе справила на изпита?

- Чудя се какво толкова правиш, да не би да са ти възложили лично някой проект?

- Ако толкова държиш, заповядай, не изгарям от желание да превеждам глупости.

- А, аз тоя език не го разбирам, благодаря. Всъщност, това твоя работа ли е? - той още малко щеше да падне от стола, за да може да се взира в нейния екран. - Не е ли работа на секретарката?

- Съмнявам се да справи със специализираните термини. А и как се отказва нареждане на шефа?

- Ах, да, Шефа... - театрално въздъхна Свилен. - Ти май нещо много често си в кабинета му напоследък...

- Какво искаш да кажеш? - Марта неволно се огледа. За щастие останалите или си бяха тръгнали, или не бяха в стаята.

- Просто ми направи впечатление, че много често те вика. Виж на мен ми струпва работата за месец напред и после го виждам като я предавам и като ми плаща заплатата. Стана ми интересно какво толкова обсъжда с теб всеки ден...

Сигурно би му казала да си гледа работата, ако не й се струваше, че той очаква точно това от нея. Направи се на разсеяна и не отговори.

- Нещо проблеми ли имаш? Можеш да ме питаш, ако не се справяш с нещо...

- Какво искаш от мен?

- Ей! - вдигна отбранително ръце Свилен. - По-спокойно! Само предположих, че може би имаш някакви затруднения с работата и реших да предложа помощта си - винаги е по-добре, ако не стават достояние на шефа...

- Виж какво, може и да не съм супер професионалист още, но съм тук вече повече от месец, което ми е напълно достатъчно, за да се адаптирам в обстановката.

- Шефът и той ли така смята?

- Ако искаш да разбереш дали съм му любовница, питай направо!

Свилен тъкмо отново заемаше невинната отбранителна позиция, когато в стаята нахлу Тодоров. Марта се сепна, Свилен също, а това не убягна от зорките му очи. Те веднага пробягаха из стаята в търсене на веществени доказателства за нещо нередно. В това време Марта се окопити и лепна една фалшива усмивка, а Свилен заби нос в компютъра си, макар че сигурно и той не знаеше какво има на екрана.

- Кой на кого бил любовник, казвате? - намигна Тодоров.

- Просто се шегувахме... - Марта пое поредния лист, докато Свилен се правеше, че изобщо не присъства в стаята.

- Готова ли си с превода?

- Още малко, до след час ще е готов.

- Всъщност аз наминах да ти кажа, че можеш да си тръгваш вече, без друго си уморена и притеснена. А преводът ще ми трябва чак другата седмица, но аз оценявам твоята изпълнителност. Сега обаче ми позволи да ти наредя да се прибираш и да се оправяш с домашните проблеми и утре те чакам бодра, свежа и в добро настроение на работа.

Марта цялата се изчерви. Свилен любопитно вдигна глава и се зазяпа току в него, току в нея. Без да може да каже нищо повече, Марта само смотолеви нещо, изключи компютъра и бързо се изнесе, докато Тодоров проявяваше внезапен интерес към начина, по който Свилен си вършеше работата.

- Как мина изпита? - попита Марта още от вратата.

Цвети лежеше на дивана, вперила поглед в телевизора. Трябваше Марта да повтори въпроса си, преди да получи някакъв отговор.

- Не знам.

- Е, ти доволна ли си от това, което направи?

- Не знам.

Цвети продължаваше да не отмества поглед от глупавото шоу по телевизията. Нещо отново не бе наред. Сутринта, макар и много бледа и уморена, тя беше значително по-адекватна. Марта я изгледа продължително, след което вдигна вежди и започна да се преоблича. Отиде в кухнята да си направи нещо за хапване, макар да нямаше никакъв апетит.

Докато опитваше да събере малко сили, за да може да се справи с Цвети, се прибра Галя. Тя надникна в спалнята, намръщи се и дойде и седна срещу Марта.

- Искаш ли нещо за хапване? 

- Не, благодаря, ще вечерям навън.

- Сама ли? - погледна я изпитателно Марта.

- Не, разбира се -Галя не се усмихна. - Какво й е на Цвети?

- Предполагам, че има лични проблеми, не ми е казвала... - залъкът приседна на гърлото й.

- И аз имам лични проблеми, но не си го изкарвам на всички наоколо! Днес като се върна от изпита беше абсолютно неадекватна! Говореше ми само някакви безсмислици, а после седна пред телевизора и хвана главата си в ръце и в продължение на час не се помръдна от това положение! Или поне аз така я оставих като излязох, не знам до кога е била в това състояние. Не искам да ти казвам на какви мисли ме наведе това!

Марта я погледна въпросително, но Галя не благоволи да изкаже предположенията си. Блуждаещо проследи полета на врабчетата пред прозореца. После нервно разчупи ръце.

- Довечера ще излизам със Светла и Красимир, и още някои колеги... всъщност, още се чудя.

- Това е чудесно, какво му се чудиш? - за миг очите на Марта блеснаха.

- Не се чувствам на място между тях... Ако отида, ще бъде напук, против волята ми.

- Е, ти си знаеш най-добре. Но щом се замисляш дали да отидеш, значи допускаш, че може да ти бъде и приятно.

- Но знам, че няма да е. Ако не нещо друго, то поне Красимир ще се постарае.

- А ако не се постарае? Няма ли по-скоро тогава да останеш разочарована?

Галя отвори уста да протестира, но в следващия миг се замисли. Изглеждаше объркана.

- Върви, ако не отидеш сега, няма да го направиш никога, а ще съжаляваш цял живот.

Марта виждаше, че Галя има нужда от съвет. Не знаеше дали е правилен, но знаеше, че съквартирантката й без друго е взела решение, просто търсеше потвърждение. Вече й се виеше свят от умора, но трябваше да си поговори и с Цвети. Галя измърмори нещо и излезе. 

Марта влезе в стаята. Цвети продължаваше да лежи пред телевизора, но изглежда беше заспала. Марта се приближи, заслуша се в равномерното й дишане, след което внимателно я намести в по-удобна поза и я зави. Тъкмо мислеше и тя да последва примера й, когато се сети, че беше обещала на една бивша съученичка от гимназията да помоли свой познат адвокат за услуга. Съученичката й се развеждаше, но не можеше да си позволи добър адвокат. Марта не беше в състояние да й осигури безплатна защита, но можеше поне да говори с някого за по-човешки тарифи. Взе телефона и се приготви за един от разговорите, които мразеше безумно - половин час общи приказки, докато се стигне до истинската причина. За щастие поне Емил беше приятен човек и тривиалното “ Как си, какво правиш?” при него винаги придобиваше по-интересен характер.

- Много се радвам да те чуя, Марта! С теб направо сме се забравили май, а?

- Има нещо такова, на зает човек като теб май не му остава много време за старите приятели.

- Така е, сигурен съм, че и при теб е така. Но стане ли нужда, човек винаги може да се постарае да помогне.

- Не искам да те ангажирам, ако не можеш или не искаш, чувствай се свободен да ми откажеш. Аз самата искам да помогна на тази приятелка, защото знам, че ще й създадат големи проблеми за детето. А познавам и бащата, и определено детето ще се чувства по-добре при майка си. Да не говорим, че не знам тя как би го възприела, ако й го отнемат. Той ще се опита, убедена съм, че ще наеме опитен адвокат.

- Аз съм поласкан, че се сещаш за мен като за способен да бъда негов достоен противник.

- Разбира се, че си, Емо. Задължена съм ти, че се отнасяш с такова разбиране. Много ти благодаря. Аз ще й дам телефона ти, тя да се свърже с теб, вие вече ще се уговорите за парите...

- Не се притеснявай за това. Ти не ми каза нищо за себе си, как я караш. Работата добре, как са мъжете?

Марта се усмихна криво. Емил май започваше да се притеснява вече да не остане стар ерген.

- А ти, не си ли се заженил още?

- Е, рано ми е още, остави ме да си поживея малко - той се разсмя и я върна в онези почти безгрижни години, когато беше още в общежитието и почти всяка вечер се събираха, за да се забавляват до зори.

Затвори телефона с малко по-ведро чувство. Цвети продължаваше да спи. Марта на пръсти се добра до леглото си, сграбчи Лео и след като го притисна в силна прегръдка, се унесе в сън. 

Времето беше хубаво и Марта реши да си направи малка разходка след работа. Поне днес Тодоров беше служебно ангажиран и я остави на мира. Това не пречеше на Свилен постоянно да подпитва, по възможност в присъствието на останалите колеги. А обвиняваха жените, че били клюкарка! В началото й се бе видял симпатичен човек, но сега започваше да й пада в очите с безочливата си наглост. В крайна сметка, дори и да имаше връзка с Тодоров, какво влизаше това в неговата работа? Нито би го ощетила по някакъв начин, нито би му създала проблеми. Все още я беше яд на случайността, поради която бе споменала в службата, че е скъсала с приятеля си. Може би си въобразяваше, но всички като че ли улавяха уязвимостта и беззащитността й и гледаха да се възползват от нея. Особено Свилен... преди сякаш изобщо не я забелязваше, едва ли си разменяха повече от едно “Здрасти” на ден. Напоследък внезапно бе започнал да проявява небивал интерес към личността й. Не знаеше на какво се дължи, но най-малкото начинът, по който го демонстрираше, беше крайно неприятен.

Слънцето огряваше дърветата в парка, между лъчите му се гонеха щастливи деца. Марта не бързаше да се прибира, така или иначе почти се бе отказала да говори с Цвети. Поспря, за да им се порадва. Колко пъти бяха идвали със Стефан в този парк! Всяка пейка носеше по някой съкровен спомен, който сега болезнено изникваше в ума й. Спомни си всички онези тежки дни, които й се бе налагало да преживява, как проблемите губеха своята острота и светът ставаше по-малко враждебен в неговите обятия. Какво не би дала да можеше да се отпусне пак в онези ръце, които я пазеха от злините на живота! Но уви, беше започнала да разчита твърде много на тях, беше свикнала те винаги да са там и тогава, когато имаше нужда от тях. А нещата не се оказаха съвсем така. 

Спря се до една пейка - пейката, на която се бяха целунали за първи път и не издържа на изкушението да поседне. Едва сега усещаше колко й е тежко без него. Вярно бе, че се бяха отчуждили в последно време. Всеки поел собствените се отговорности, не им оставаше достатъчно време един за друг. В един момент всеки бе сигурен в чувствата на другия, а започваше да се разколебава в своите. И какво стана после? Ако изобщо можеше да каже какво стана... Подпря чело с ръка. Не искаше да мисли. Размислите не променяха нищо.

... Бяха излезли в парка, за да учат за един изпит заедно. Групите им случайно се бяха засекли на общ курс и двамата се познаваха от съвместните лекции. Марта не си спомняше да й е правил кой знае какво впечатление, но поне го беше забелязала, за разлика от останалите двеста души в аудиторията. По време на семестъра често сядаха един до друг, няколко пъти ходиха на кафе в голяма компания. Онзи слънчев ден преди изпита се бяха уговорили няколко души да се съберат да обсъдят проблемните въпроси. Но се получи така, че на уговорената среща се явиха само те двамата. Беше приятна лятна привечер. Докато обсъдят предстоящия изпит се стъмни, но явно нито единия от двамата не проявяваше желание да се прибират. И тогава, съвсем изненадващо, той се приближи и я целуна. Никога не би предположила, че тази безобидна подготовка за изпит в парка ще има такива сериозни последствия. Никога не би могла да предположи, че от случайната целувка ще се стигне до там, където бе сега. На същото място, сама. Тогава бе останала изненадана, защото Стефан не беше демонстрирал някакъв по-специален интерес. Но се поддаде на романтичния полъх на времето. Топлият, нежен вятър, гальовната лятна нощ... А на следващата вечер празнуваха успешно взетия изпит, а после... после вече не можеше без него. Любовната им история звучеше тривиално, банално, ако трябваше да я разкаже с две думи на някой непознат. Университет, студенти, лекции, изпити... Без любов от пръв поглед, без друг и друга, които да създават интриги, поне в началото. Спомняше си тогава, за пръв път се беше доверила толкова много на Цвети. В началото я разкъсваха съмнения и опасения, че не го познава добре, че не е влюбена в него. Цвети я съветваше да рискува. Без да влага много емоции, да заложи на Стефан. И Марта рискува. Така или иначе с всеки изминал ден везните наклоняваха все повече към това решение. Взе го и никога не съжали за него. И още не съжаляваше. Нима имаше нещо необичайно или странно в цялата история? Никой не можеше да разбере чувството на пустота, което я раздираше в момента отвътре, сякаш не толкова заради самия Стефан, колкото заради това, което й бе осигурил той. Последните месеци, в които не им беше оставало много време един за друг, чувствата към него се уталожиха, започнаха да тлеят. Той не подаваше нов пламък, защото от своя страна не получаваше. Омагьосаният кръг ги завъртя и разпиля любовта на малки пръски в околностите. Марта се чудеше дали го обича сега. Имаше едно време, в което беше влюбена. После следваха различни периоди - можеше да забележи това не само в себе си, но и в него. Но до едно време бяха успявали да се уравновесят. След като първо той започна работа, а после и тя, нещо сякаш се промени. Поне за себе си Марта трудно можеше да твърди, че има друг. Вярно, понякога работата й беше такава, че се срещаше с много хора, а и от стари времена си беше оставила навика да се заобикаля с много познати (не би нарекла приятели повечето от тях). Те оставяха у нея най-различни впечатления, повечето от тях бяха интересни за изследване. В един момент тя се улавяше, че особено ако със Стефан обстоятелствата налагаха да не се виждат няколко дни, не че го забравяше, но мислеше повече за други хора. Дори и сега се улавяше, че е запазила този навик - не обичаше да се съсредоточава само и единствено върху едно нещо, особено когато то е свършен факт и когато й носеше болка. Но на тази пейка, дълго потисканите мисли избиваха. Миналите две седмици Стефан беше в командировка. А преди да замине в нейната работа трябваше да се свърши спешно един проект и тогава оставаха до сред нощ. Дори не успя да го изпрати, когато замина. А като се върна, Марта от един поглед разбра, че нищо вече нямаше да бъде същото. Без значение какво ги беше променило. Дали се бе случила някаква особена случка или просто всичко натрупало се изби. Трябваше да признае, че дори и тя самата не се бе сещала за него особено често докато го нямаше. Разбира се, излязоха заедно. Целунаха се, но не се погледнаха в очите. Той тръгна до нея, замислен и далечен, докато тя се опитваше да се отърве от натрапчивите мисли за странното отношение на Тодоров. Опита се да сподели с него, но нещо я възпря. Сякаш в момента, в който заговори за работата си и Стефан изстина съвсем.

- Знаеш ли, Марта, мисля, че ще успееш да постигнеш големи успехи! Звучи малко наивно, но съм убеден, че ще стане така.

- Е, едва ли това е най-голямата възможност за кариера, но аз все още не съм се амбицирала толкова. За сега ме удовлетворява. И ти работиш това, което винаги си искал.

- Но, за разлика от теб, аз няма да остана дълго в този бранш. Май не е за мен.

- Стига глупости, ти си толкова способен!

- Ти си пристрастна... всъщност, Марта - той се спря и се загледа в реката, която течеше под моста, - не знам дали е най-подходящият момент, но ми се струва, че трябва да си поговорим.

Сърцето й спря да бие. Поне го беше очаквала, а и ... дори бе мислила и сама да подеме този разговор. Вкопчи се в парапета и тихо кимна. Не смееше да го погледне.

- Трябва ли да говоря неща, които не ми е приятно да казвам, а ти ги знаеш?

- Не, няма нужда... Не съм сляпа, нито имам склонност да си затварям очите, нито пък мога да крепя нещо, което се срутва.

- Съжалявам, не исках да стане така...

- Нито пък аз... - в този момент й се искаше да може да отплува заедно с водата надолу по течението. От известно време насам си мислеше за този момент, но никога не бе предполагала, че ще е толкова тежък.

- Животът продължава, имаш хубава работа, заложи на нея, отдай й се и ще спечелиш. И сигурно съвсем скоро ще срещнеш някой, който си заслужава малко повече от мен.

Успяха да се погледнат в очите, но объркването беше толкова голямо, въпреки заетите твърди позиции, че предпочетоха да не го правят. И така, Стефан я изпрати до тях, стиснаха ръце на сбогуване и той си отиде от живота й.

Ех, този парк, как я разнежваше... Едно хлапе изрита надуваемата си топка право към нея. Марта усмихнато му я върна, а то й помаха приятелски. Беше на възрастта на детето на съученичката й, която се развеждаше. Нещо се преобърна в мислите й. Докато говореше с Емил да й помогне, като че ли го правеше от съчувствие и съжаление към нея самата. Да, тя се развеждаше, но с нея поне щеше да остане едно такова малко слънчево същество. Докато тя? Беше отдала чувствата си на Стефан. Сега той си отиде и тя оставаше с празни ръце...

Реши, че много се е размекнала. Време беше да се прибира. Имаше нужда от сън. Бавно се понесе през парка, като се опитваше да се наслаждава на хубавия ден и да не мисли за нищо. Както блееше безсмислено в дърветата, внезапно забеляза, че някой размахва усилено ръце пред лицето й и се опитва да привлече вниманието й.

- Ради!!

- От другия край на алеята се опитвам да ти извикам, но ти гледаш през мен! Как си? Какво правиш, толкова време вече не сме се виждали!

Радослав стисна горещо ръката й. Марта се усмихна широко.

- Животът си върви. Кажи ти при теб как е, харесва ли ти работата?

- Дори не съм успял да ти благодаря още. Невероятно съм ти задължен. Просто не знаеш какво направи за мен!

- Стига сега, знаех, че хората търсят човек като теб, а ти - хора като тях, нямам никаква заслуга повече... - но все пак някакво чувство на задоволство я обля като гледаше сияещото му лице.

- Тогава направо ми спаси живота, аз действително се бях отчаял, вече се виждах като работник по чистотата или като окаян просяк. Но наистина съм много доволен. Работата ми харесва, колективът ми харесва, всички ме възприемат по достойнство. Кажи при теб, де... - внезапно усмивката му се смъкна . - Всъщност, аз се виждах преди два-три дена със Стефан и той ми каза, че сте се разделили... Съжалявам...

- Няма нищо - Марта успя да остане широко усмихната, макар и думите му да я прорязаха като с нож. Но, наистина, Ради беше един от най-добрите приятели на Стефан, нормално беше да е разбрал вече. - Случва се все един ден.

- Вие бяхте толкова хубава двойка, недоумявам какво се е случило... Но това не е моя работа, а на теб сигурно не ти е приятно да говориш за това - Ради погледна часовника си. - Бързаш ли?

- Защо? - Марта се зачуди.

- Най-малкото, което мога да направя, е да те черпя. Трябваше да го направя още много отдавна, но шайбата така ме завъртя, че сега направо ме е срам, че не съм се сетил по-рано. Аз сега съм свободен, ако нямаш ангажименти, може да отидем някъде.

Ентусиазмът му я зарази. Умората сякаш изчезна. От сън спомени няма, нали така? А и трябваше да си призная, че мисълта да се прибере при Цвети и Галя в този момент леко я потискаше.

- Честно казано, мислех да се прибирам, но това може да почака.

Ради доволен й предложи ръка и тя се хвана. Разговориха се за ежедневни дреболии. Марта го гледаше и му се радваше. Толкова бе различен от последния път, когато го беше видяла. Радослав беше приятел на Стефан от казармата, после бе завършил архитектура, но не можеше и не можеше да си намери работа. Марта не го познаваше особено добре, защото колкото пъти бяха излизали, беше и с компанията на Стефан, а често и на още хора, но бе забелязала, че е весел и приятен човек. По едно време обаче усмивката започна да се смъква от лицето му, докато по едно време съвсем изчезна. Поредица от неуспехи и неудачи и той бе изгубил всякаква надежда. Тогава тя се сети, че фирмата на приятел на нейното семейство търсеше архитект. Разбира се, и те предпочитаха човек с опит, но нейните препоръки бяха достатъчни, за да го наемат на пробен срок. И явно бяха доволни от него, след като все още беше там. И което беше по-важно, изглежда и той беше доволен, защото целият грееше. Гордостта и придобитото самочувствие не допускаха да я заведе където и да е, седнаха в един много добър скъп ресторант.

- Искам да вдигна тост за теб и за всичко това, което направи за мен. Да ти се връща двойно и тройно, и колкото пожелаеш!

- Наздраве, за новата ти работа!

Отпиха от искрящото вино. Сервитьорът донесе една свещ и я запали. Отдавна се бе отказала да бъде романтична, но сега нещо се пробуждаше в нея.

- Как е Цвети, какво става с нея?

- Ами... тя иска да работи към една фондация, но там й искаха някакъв изпит. Сега го държа, но не са излезли още резултатите.

- О, не се съмнявам, че се е справила отлично - Ради звучеше дори малко саркастично. - Винаги е била по-добра от необходимото.

- Въпрос на лична преценка. За нея никога не е достатъчно - едва се сдържа да не каже “не беше” достатъчно.

- Тя намери ли си приятел най-накрая?

Марта не успя да прецени дали Ради пита просто учтивост и любопитство или влага нещо в това.

- В последния месец изпитът беше погълнал вниманието й изцяло.

- О, не се и съмнявам. После пък ще бъде работата... Чудя се кога ли вниманието й ще бъде погълнато от един човек?

Марта отново го изгледа изпитателно, но отново не успя да прецени.

- Е, не е чак такава маниачка. Амбициозна е, за което аз дори й завиждам. Колкото до мъжете, май все не успява да попадне на подходящ. Но нима някой може да каже, че е попаднал на точния човек?

- Защо, ти не мислеше ли, че Стефан е точен човек за теб?

Не й беше достатъчно близък, за да споделя с него такива неща, но пък изглежда го правеше напълно добронамерено и не вървеше да му се тросва.

- Аз говоря в общ план. А и така погледнато, ако Стефан беше точният човек, нямаше да се разделим, не мислиш ли?

- Като че ли проблемът е, че понякога ти не си точния човек за твоя точен човек...

Марта присви очи.

- Струва ли ми се или се опитваш да ми кажеш нещо?

Ради стреснато разтърси глава.

- О, не, просто си мислех. Нямах предвид теб и Стефан. Както вече ти казах, отстрани изглеждахте като перфектна двойка, но само вие си знаете какво е било отвътре.

- Аз не мислех за това - обаче в нея остана неприятното впечатление, че той е искал да каже нещо точно за нея и Стефан. Романтиката се развали. - Почудих се само да не би да имаш проблеми с Валерия.

- Валерия ли? - Ради се засмя. - О, това беше само кратка история тогава. Вече дори съм я забравил.

- Аха - кимна Марта, макар че нищо не й беше ясно. Кой знае защо започваше да й се струва, че има много неща, които не знае. А това никак не й харесваше, защото се оказваше, че касае пряко нея, Стефан и отношенията между тях. 

Ради неочаквано се взря в нея, сякаш се опитваше да прочете какво мисли и какво знае. Може би блясъкът в очите му се дължеше на третата чаша ракия, с която се справяше в момента.

- Всъщност, не беше толкова просто. Като гледам май Стефан не ти е казал.

- Какво да ми е казвал? - виното й загорча.

- За Валерия. Казвал ли ти е нещо изобщо?

Марта сбърчи чело в опит да си спомни. Не беше толкова скоро.

- И да ми е казвал, не е било нищо особено, което да запомня. Не си спомням, но за всеки случай бях останала с впечатление, че отношенията между вас са сериозни.

- Тя беше... как да го кажа. Не беше точно наркоманка, по-скоро пласьор на дрога. Тогава трябваше да прикрием един приятел, наложи се да действаме по този начин.

Марта се взря в него. Дали говореше сериозно? Беше пийнал, но именно това я притесняваше. Смръщи вежди.

- Кой приятел? За какво и от кого да го прикривате?

- Много е сложно, за да ти обяснявам...

- И Стефан е бил замесен във всичко това?

Ради леко пребледня и се обърка:

- Е... не, всъщност... да... тоест, не може да се говори за замесване или не... 

Марта напрегна ума си, за да се опита да се върне в онова време. Малко преди тяхното голямо щастие да се умори. Защо той не й беше споменал нищо? Започваше да се чувства лъгана... Ради внезапно бе хвърлил сянка върху най-хубавите дни от живота й. 

- Знаеш ли какво, я вземи ми разкажи за какво става дума.

- А, нищо особено - Ради още малко и щеше да заеме фалшивата отбранително невинна поза на Свилен. - Аз вече ти казах.

- Не, нищо не си ми казал - Марта го предизвикваше да срещне погледа й.

- Щом Стефан не ти е казал, явно, че не е желаел да знаеш повече...

- Остави Стефан на мира. Тук сме аз и ти. И аз си мисля, че заслужавам поне малко искреност. За каквото и да става дума, няма да упрекна нито теб, нито него, нито пък ще направя нещо... но просто бих искала да знам.

- Това вече е в миналото... - но от начина, по който го каза, Марта остана с впечатлението, че не само продължава в настоящето, но и по някакъв начин е свързано с нея.

- Кой приятел сте прикривали?

- Е, това не мога да ти кажа, моля те. Знаем го само тримата - аз, той и Стефан и е тайна, която не мога да издам.

Марта замълча. Оставиха напрежението да се поуталожи, заслушани в тихата музика в ресторанта. Ради си поръча още една ракия и нервно я гаврътна. Беше подло от нейна страна да използва състоянието му, но нямаше друг начин. 

- Добре де, така или иначе това не ме интересува чак толкова. Но какво е направил и защо е трябвало да го прикривате? 

Ради въздъхна дълбоко. Погледът му вече беше леко размътен.

- Кокаин... преследва се от закона. В общежитията беше доста разпространен. Този приятел беше един от веригата. Изкарваше си прехраната момчето. Имаше много тежки семейни проблеми и каквото успяваше да припечели, го даваше вкъщи. Но му трябваше нещо и с което да живее. Валерия често идваше в нашта стая, а нея повечето хора я знаеха. Тя обаче от доста време се занимаваше с това и знаеше как да се скрие - поне пет полицейски проверки беше преживяла и никога не можеха да я уличат в нищо. Сега обаче някой се беше разприказвал за него. И основния довод бяха честите посещения на Валерия, които явно са правели впечатление. А тя действително не беше особено близка нито на мен, нито на когото и да било наоколо. Така че най-лесното беше да изкараме така, че тя е мое гадже.

- Аха... - на Марта не й се слушаше повече така или иначе. - А каква е ролята на Стефан?

- Ами, никаква, ти сама чу - бързо отговори Ради.

Имаше нужда да осмисли информацията. Наркотиците не бяха особено разпространени в нейните среди. Не че ги нямаше, но някак минаваха между другото. Марта избягваше да поддържа връзка с хора, които ги употребяват. Може би беше слабост от нейна страна, но това беше единственото нещо, с отвращението към което не можеше да се пребори още от гимназията. 

- Хей, разговорът стана много сериозен - Ради върна старата си усмивка. - Това са обичайни неща, не бива да те впечатляват толкова. А и нямат нищо общо с теб. Стига с тези мрачни мисли, дай да говорим за нещо по-весело.

- Животът не е весел, Ради. Особено в такива ситуации.

- Е, зависи от къде го гледаш. От тази история аз се облагодетелствах в известен смисъл - Ради се захили хлапашки. - Валерия е много яка мадама.

- Е, защо тогава спря да излизаш с нея?

Ради сведе поглед.

- Е, това вече е друга история. Стига сме гледали към миналото, да погледнем към бъдещето. Ще видиш как след пет години като се срещнем, ще се смеем на тези неща. Ти сигурно ще дундуркаш бебе, а аз вероятно ще съм щастлив съпруг, преуспял архитект...

Марта изкриви устни.

- Много добре знаеш, че няма да е така. Не че се съмнявам в качествата ти на архитект или в това, че щеше си намериш идеалната булка, но нещата никога не са толкова розови.

- Станала си черногледа. Преди не беше такава. Хей, момиче, стегни се! Не е един Стефан в този свят. Съвсем скоро ще си намериш друг.

Марта не му отговори. Не можеше да разбере дали Ради наистина не я разбира или се прави на такъв. Тягостното чувство обаче й идваше в повече, така че този път се остави да бъде повлечена в шеговитото течение на разговора. Ракията така беше развързала езика му, че не можеше да вземе думата от него. Но повече опасна информация не бе изпусната. 

Изминаха няколко дни без да се случи нищо особено. Марта все си казваше, че ще премисли отново това, което й бе казал Ради, но съзнанието винаги се дърпаше уплашено. Стигаше до там, че Стефан нямаше къде да е намесен в целия случай, а още по-малко - тя самата. После се сещаше за това как Ради се обърка, когато го попита за ролята на Стефан и за странното му поведение. И я хващаше такова тягостно чувство, че не можеше да продължи. Цвети реши, че трябва да се прибере в родния си град и тръгна без да каже нито думица за обяснение на нощта от преди изпита. Беше страшно променена и Марта я болеше от това. Почти не й проговори, преди да замине. Галя почти не се задържаше в квартирата. Ако си оставаше вкъщи вечер, беше някак зашеметена, не на себе си. Беше влюбена, ако трябваше да бъде по-точна. Марта се чудеше дали Галя ще го сподели с нея и кога. Виждаше я как на няколко пъти си отваряше устата, но явно решаваше, че моментът не е подходящ и я затваряше.

Марта се бе облегнала на бюрото си и пиеше кафето си с незрящ съсредоточен поглед.

- Днес съм особено очарователен, нали? - захили се Свилен.

- Какво? - Марта стреснато разтърси глава.

- Така ме беше зяпнала, че се почудих да не би да има нещо, но след като видях, че не ми е разкопчан ципа, сметнах, че днес ме намираш за особено очарователен.

- Не бях забелязала...

Колежката от съседното бюро видимо наостри уши, въпреки че остана съсредоточена в документите, които четеше. Свилен се изпъчи.

- Имам нов колан.

- Така ли? Ами честито тогава, извинявай, но бюрото ми е попречило да видя...

- Ами, ти си достатъчно висока...

- Свилене, извинявай, но нямаш ли си работа?

- Не - Свилен направи очарователна муцунка. - Мен шефът не ме вика всеки ден и не ми възлага толкова задания.

Марта примирено въздъхна.

- Следващият път ще му спомена, че много страдаш от това колко си пренебрегнат.

С периферно зрение видя как колежката от съседното бюро се усмихна. Свилен се смръщи. Прехвърли някакви листа и пак върна поглед върху нея.

- Хайде довечера да те водя на кафе!

- Никой ли не те е учил на малко обноски? Неучтиво е така да пренебрегваш останалите хора в стаята.

- Брей, много режеш! - дръпна се назад Свилен.- Недейте така, мадам, ще останете стара мома!

Беше много налудничаво, но Марта се сети за колегата на Галя, който й бил заявил нещо подобно. Когато Галя се изповядваше, й се бе сторило, че не пасва на възрастта им. А ето, че Свилен, вече улегнал мъж, май беше същият. А което беше по-глупавото, по някакъв необясним начин, думите му я засегнаха.

- Първо се погледни сам себе си - подметна тя.

- Какво ми е? - Свилен се огледа и изтупа някаква невидима прашинка от безупречния си костюм. -Хубав, млад, умен, интелигентен, разполагам достатъчно...

- Ако всички жени мислеха така, едва ли щеше да се разхождаш свободен все още - подигравателно се засмя Марта.

- Трябва аз да ги харесам, това само е проблемът.

- А това си е лично твой проблем.

- Iron Maiden, това ми харесва. Е, мадам, ще дойдете ли с мен на кафе?

- Хей, младежите, хайде да се ухажвате след работно време, а? Някои хора се опитват да работят.

И двамата сконфузено обърнаха глава към най-възрастната служителка в офиса. Четиридесетгодишна, тя се чувстваше явно не на място сред останалия персонал и по този случай се опитваше да бъде абсурдно безупречна и изпълнителна, за да няма никакъв повод шефът да я уволни. 

- Извинете... - промърмори Марта.

- Ха, че сега е време за кафе, в почивка сме - смотолеви Свилен, но не се осмели да го заяви по-силна. Кабинетът на шефа беше зад една тънка стена.

Марта допи кафето си, все още в недоумение от поведението на Свилен. Може би бе станала твърде мнителна, но й се струваше, че истинските му намерения са доста по-различни от това, което демонстрираше. Защо трябваше да прави всичко това пред колегите, показно? В един момент се почувства отмаляла. Дали не се разболяваше? Тази сутрин отново й беше станало зле, а сега заплашваше да се повтори. Вкопчи се в мишката и зачака да й мине. След секунда обаче видя, че така няма да стане и изтича към тоалетната. Оказа се фалшива тревога, която само отново привлече вниманието на колегите върху нея.

- Не бива да се стряскаш толкова, аз не говоря сериозно... - реши да се извини Свилен.

- Ти пък ако мислиш, че от теб съм се впечатлила...

Пое си дълбоко дъх и седна. Вече беше съвсем добре. Само дето се чувстваше като гимназистка покрай този ненормалник от съседното бюро.

- Цялата си пребледняла - загрижено я погледна и другата колежка.

- Нищо ми няма, може би някакъв стомашен вирус, ще се оправя.

Чувстваше се неудобно всички да се занимават с нея. Не че не обичаше да бъде център на внимание, но кой знае защо, имаше чувството, че не я гледат с добро око. Взря се в екрана на компютъра. Още обаче не й се почваше работа. Първо щеше да провери пощата си. Имаше писмо от сестра си. Слава Богу, при сестра й всичко беше наред. До скоро имаше проблеми със съпруга си, но този път дори не ги споменаваше. Макар и да не се бе сещала скоро за нея покрай всичко останало, сега усети, че някаква тежест падна от сърцето й. Но не това се оказа интересното писмо. Имаше още едно. Подателят се беше подписал с някакъв псевдоним, който й звучеше познато, но не можеше да се сети кой беше. Писмото обаче ни най-малко не й звучеше в познат стил. Беше пълно с обиди, насочени персонално към нея и казани на такъв груб език, че тя усети как се изчервява. И не това беше най-страшното. Последният параграф ясно и открито заявяваше: “ Ти си пълна глупачка, ако вярваш на Стефан. Той през всичкото време те използваше за... е, питай него за какво.”

Оказваше се, че има неподозирани врагове. Препрочете го. Стилът беше толкова безумно груб, че й се струваше невероятно жена да напише такова нещо. И този Стефан, когото споменаваше накрая... след разговора с Ради подозренията й започваха да се засилват твърде много. Вече започваше да се чуди дали да вярва на спомените си за него. Използвана... Ако имаше нещо, което да срине самочувствието й, би било точно това. Да се окаже, че са я използвали, а тя дори не го е предположила. Кой, кой можеше да бъде автор на това писмо? Напрегна да си спомни от къде й беше познат този псевдоним - Theuser. Theuser... единственото, с което го асоциираше, беше нещо свързано със Стефан и неговите или общите им познати. Което явно беше така, след като анонимникът споменаваше името му. И защо? Защо точно сега? И на кого всъщност пречеше?

- Марта? Да не глътна някоя жаба? - Подигравателния глас на Свилен я сепна. Той се бе вторачил в нея. - Има ги тука, качват се по стената на сградата, от блатото...

- Да, ей-сега една мина през обувката ти - отвърна Марта толкова сериозно, че Свилен неволно погледна към крака си. Тя се засмя. - Не по тая, по другата.

- Сериозно, нещо неприятно ли се е случило?

- Трогната съм от загрижеността ти, но ще бъда още по-трогната, ако ме оставиш на мира и не пречиш на всички тук да си вършат работата.

- Добре де, добре...

Странни тръпки я бяха побили. Нещо не й харесваше. Ама никак не й харесваше. За капак нахлу Тодоров, усмихнат до уши.

- Имам да ви съобщя една добра новина.

Всички вдигнаха стреснато поглед от работата си. Неговите “добри” новини им бяха известни. Тодоров се изправи като за официално изказване:

- Днес проведохме ползотворни преговори с една много важна компания. В резултат на това поемаме един сериозен проект. Така че, мили мои, стягайте се, до три седмици всичко трябва да бъде готово. До един час всеки от вас ще получи нареждане за това, което ще се изисква от него. Марта, ела ако обичаш, да ми помогнеш да разпределим длъжностите.

Нямаше ли край този кошмарен ден? Отново започваше да й прилошава. Взря се в Тодоров, почти умолително. Но той не беше от хората, които се трогваха. Беше убедена, че Свилен в момента трупа материал и злорадства. В следващия миг й стана толкова зле, че й се наложи да изтича под носа му към тоалетната. Когато се върна едва успя да погледне колегите си в очите. Свилен бе толкова само доволен, че нямаше нужда от повече приказки.

- Тодоров каза да отидеш в кабинета му веднага щом се върнеш - безчувствено предаде другата колежка. Четиридесетгодишната дама я изгледа като пропаднало момиче.

Тодоров стоеше на стола си и прехвърляше разни листове. Доколкото Марта можеше да види, нарежданията вече бяха готови.

- Какво беше това, Марта? - той ги остави и се взря в нея с неприязнен поглед.

- Съжалявам много. Май ме е хванал някакъв вирус.

- Аха... разбирам - но във физиономията му нямаше нищо разбиращо. - Ела тук, аз ще ти диктувам, а ти ще внасяш информацията в компютъра.

- Но, моля ви, това е работа на секретарката! - осмели се да протестира Марта.

- Аз пък желая ти да я свършиш. И внимавай много, защото не понасям твърде дълго да ми се противоречи.

Марта сви устни и сковано приближи до неговия компютър. Беше толкова ужасно, колкото си го и представяше. Тодоров се бе надвесил над нея и й дишаше във врата, докато тя въвеждаше безсмислени данни в компютъра, които нямаха нищо общо с разпределянето на работата. Ръката му стоеше на облегалката на стола й и я принуждаваше да седи в крайчеца на седалката. Въпреки това пръстите му от време на време я докосваха и тя усещаше как той се навеждаше все повече над нея. Започваше де се задушава.

- Дишате ми във врата - каза най-накрая.

- Така ли? - гласът му беше дрезгав и нисък, почти шепнещ. И той изобщо не си направи труда да се помести.

Тогава не й остана друг избор, освен да стане рязко и да заяви:

- Така - не. 

Мазното му лице бе цялото зачервено. Не беше грозен, нито толкова стар или дебел, но в този момент й беше безумно противен. Беше ужасно да изгуби тази работа точно когато свикна и започна да й доставя удоволствие. Но по-ужасно бе да го търпи до себе си.

- Отново ли ти стана зле? - Тодоров изведнъж се преобрази.

Марта си отдъхна.

- Нямам въздух. А и както вече казах, в момента секретарката си клати краката, а аз имам достатъчно друга работа.

- Добре, ще извикам нея за останалото. Благодаря, че ми помогна, задължен съм ти. 

Марта побърза да излезе от кабинета. Изобщо не я интересуваха любопитните погледи на колегите, които я виждаха в този разтреперан, некоординиран вид. Засега й се беше разминало. Но го познаваше и сега бе убедена, че той щеше да си отмъсти. Свилен тържествуваше. 

Тази вечер нямаше настроение да се вижда с никого, така че се прибра направо в квартирата. Галя четеше в стаята и само й кимна за поздрав, когато влезе. Марта огледа кухнята, но установи, че нещо не й мирише приятно там и това уби апетита й. Без друго с тези прилошавания... А странното беше, че като изключим това, се чувстваше съвсем добре. Е, беше свикнала с аномалиите на организма си, така че само повдигна дълбокомъдрено вежди и се опъна на леглото.

- За изпит ли четеш? - след малко започна да не я свърта на едно място, без да прави нищо.

- Не... - отвърна Галя с малко закъснение.

- Ще ти преча ли, ако си пусна телевизора?

- Нне..., но ако не ти е наложително, бих предпочела да не го пускаш.

Марта се почуди, но се примири. Всъщност, не й се гледаше и телевизия. Не можеше да определи какво й се прави. Така си бе мечтала да се добере до вкъщи, а сега не я свърташе. За щастие, явно и Галя не можеше да се съсредоточи, защото след малко остави книгата.

- Цвети се обади и каза, че ще остане още няколко дни в Добрич.

- А резултатите от изпита, ние ли ще й ги проверяваме? - Марта се надигна.

- Не знам, не съм я питала. Тя нещо не проявява никакво желание да разговаря с мен, така че не съм й досаждала дълго. Е, то си е нейна работа. Като не се е прибирала от два месеца сигурно й е трудно да се върне сега... - предположи Галя.

- Едва ли - Марта си спомни времето, когато и тя се прибираше през една-две седмици, както правеше и Галя сега. - Преди това не си беше ходила повече от година. Както и да е. Как са твоите колеги?

- Ами... - Галя се намести. - Добре са.

- Започна ли вече да се разбираш с тях? Поне малко?

- Не мога да определя - Галя отмести поглед. - Промяна определено има. Поне аз вече не се чувствам толкова зле и самотно сред тях. Но не мога да кажа нищо повече. Светла продължава да се изживява като майка Тереза, а това вече определено започва да ми писва. 

- А... колегата, как му беше името...

- Краси ли? - Галя замълча. - Май не смее вече така да ме бъзика. Не че е спрял или се е отказал, но вече не е толкова груб. Направо не мога да повярвам колко права се оказа. Реших да не му се връзвам и той се преобрази. А и не само той, и всички останали. Сега излизаме почти всяка вечер.

- Да, забелязвам - усмихна се Марта. - Започнаха и да те търсят тук...

- Е, това е само за да ме питат нещо за лекции, упражнения и такива неща - смутено сведе очи Галя.

- Така се започва, не се безпокой. Мен със Стефан лекции и изпити ме запознаха.

Сама не успя да си обясни защо го изтърси това, ни в клин, ни в ръкав. Галя повдигна вежди учудено. Марта само й се усмихна в безсмислен отговор и ясен отказ да продължи да говори. Галя отново се загледа навън.

- Има един колега, който ми обръща по-специално внимание. Той си го показва и казва направо. А на мен ми е много неприятно, защото трябва да му отказвам.

Марта започваше да се чуди дали човек изобщо се променя с течение на възрастта или се променят само думите и елементарните неща, но основните събития остават същите.

- Не ти ли харесва?

- Не, симпатичен е, приятен е, не мога дори да го обвиня, че ми досажда, толкова добре го прави. Ако беше неприятен и противен, нямаше да се чувствам толкова кофти за това. Само че аз...

- Влюбена си в друг? В Краси?

Галя зяпна насреща й. Марта я гледаше съвсем сериозно, без ни най-малък намек за подигравка. Момичето примигна няколко пъти, после отново се заинтересува от дрехите на простира, макар че според Марта вече трябва да бе научила всеки шев по тях.

- И аз не мога да си го обясня. Голяма глупост. Но колкото и да си го повтарям, нищо не се променя. Осъзнавам се как глупаво го зяпвам, когато ми заговори насреща и как не възприемам нищо друго. А това ме дразни, защото той така придобива власт над мен и аз не мога да бъда толкова силна, колкото искам.

Марта бе доволна от начина, по която разсъждаваше.

- Уви, трябва да се правят жертви. Или положението, сигурността и спокойствието, или любовта. 

- Не, аз не съм влюбена в него - възпротиви се Галя. - Обаче съм станала по някакъв начин зависима. Разбираш ли, хващам се как на някое събиране, ако той ще присъства, аз ще обърна света, но ще отида. Докато ако го няма, може и да съм свободна и да си лежа и да си чета глупости, както сега, но не мога да се накарам да отида.

- Хм... това също не е хубаво, трябва да ти кажа.

- Знам - прекъсна я развълнувано Галя. - И точно затова ме притеснява.

- Щом го осъзнаваш, проблемът вече не е толкова голям. Макар че трябва да си създадеш воля да цениш тази компания и без неговата светла особа. Защото ако един ден той престане да те интересува, пак ще останеш без компания и тогава вече може да бъде страшно.

- Знам - почти проплака Галя. - Но какво да направя?

- Бъди себе си, друго не бих могла да ти кажа. Ако наистина го харесваш, направи нещо по въпроса, не стой със скръстени ръце и не го чакай да разбере, така че да вземе преднина пред теб. Ако стоиш плашливо и го показваш само с очите си, той ще го долови и ще те смачка.

- Не знам... Марта, знаеш ли, колко е различно това, което говориш ти от това, което говорят другите? - Галя я погледна в очите. - Не знам дали можеш да ме разбереш, но съм ти много благодарна, че го правиш. Ако се опитам да кажа нещо такова на някоя от колежките ми, тя няма да ме разбере. Сигурно първият им въпрос, ако спомена Краси, би бил - спала ли си с него? А втория - какво още чакаш? Те изобщо не могат да проумеят тази вътрешна страна на въпроса, която в случая е основната. За тях е важно кой, къде и с кого е бил, тя с какво червило била, а той с какво сако, какво били правили и коя ревнувала от това. Не знам как да се изразя. В това няма лошо, но техните разговори са толкова посредствени и лишени от размисъл, че ме отвращават.

- Недей да класифицираш веднага хората. В тази среда и ти говориш за интриги, дрехи и козметика, нали? И за страничен човек би попаднала в същата класа безмозъчни. Доближи се първо малко повече до тях, опитай се да ги поопознаеш. Убедена съм, че сама не предполагаш в момента колко интересни типажи се крият зад всяко едно такова уеднаквено немислещо лице.

- Вероятно е нужно време...

Марта бе истински доволна от Галя. Честно казано, когато я взеха за съквартирантка, Марта много се притесняваше тя да не се окаже едно от онези същества, които бе описал току-що, каквото беше предишното момиче. Трябваше да признае, че дори Цвети не гледаше на нещата достатъчно дълбоко. Не бе повърхностна, но възприемаше живота под някакъв странен собствен ъгъл, който често се оказваше неразбираем дори за нея.

- Ти имаш ли приятели? - попита я изведнъж Галя. - Но истински приятели, на които винаги можеш да разчиташ?

Марта замълча. Преди месец би казала - о, да, Цвети и Стефан! Сега обаче не бе толкова сигурна. 

- Знаеш ли, според мен това понятие не съществува. Няма такива хора. Можеш да имаш познати, можеш да имаш дори приятели, които да те разбират и да желаят да ти помогнат, ако се наложи. Но не можеш да разчиташ винаги на тях. Всеки човек преследва собствените си интереси и ти не можеш да очакваш във всеки един момент те да съвпадат с твоите.

- Е, да, но приятелството е по-скоро чувство...

- Да, а чувствата са най-лабилната страна на човешката същност, и най-уязвимите - Марта прехапа устни. - Ако ми е останал някой наистина верен приятел, то това е съседчето ми, за което ти разправях. Но с него се виждаме толкова рядко, че не мога да разчитам на него за всяко нещо. Вярно, пишем си често, поддържаме връзка, но аз не мога, ако например искам тази вечер да изляза някъде, да му се обадя на него. От гимназията ми останаха познати. С някои се виждаме, с други - не, но отношенията ни се градят предимно на взаимната изгода. Това не са хора, но които можеш да разчиташ, но при които винаги можеш поне да опиташ, ако нещо ти се наложи. Имах един съученик, с когото бяхме доста близки. Като завършихме бяха големи планове как ще се виждаме и ще си ходим на гости.... Това стана общо два пъти. Веднъж той имаше работа в София и остана да спи в моята квартира и веднъж аз имах работа в Варна, където е той и използвах да се видим. Да разчиташ... като се замисля, може би мога да разчитам, че ако имам нужда, той ще ми помогне. Но не мога да го изисквам. Той си има собствен живот и е възможно в този момент, дори и при най-добри чувства, да не успее. Горе-долу така стоят нещата и с останалите ми по-близки хора.

- А Стефан? Той приятел ли ти е?

Марта поклати глава в търсене на подходящите думи.

- А ти как мислиш?

Галя пак зяпна простира.

- Мисля, че не. И от това ме страх. Мисля си за Краси. Той е човек, който е по-добре да ти бъде приятел, отколкото враг. А ме е страх, че той вече никога не би могъл да ми бъде приятел. А може би и не иска...

- Галя, трябва сама да прецениш какво искаш от него. Защото е много трудно да бъдеш само приятел с човек, от когото вътрешно искаш повече. Това е проблемът изобщо за приятелството между мъж и жена. Не че не могат да бъдат близки и да се разбират, но е много трудно той да престани да гледа на нея като на жена и тя на него като на мъж. А особено ако вече е имало нещо между тях. Не знам, мисля си, че след година-две със Стефан можем да бъдем приятели, но сега не сме. И то ще можем, ако не се виждаме известно време. Лошото е, че в близките пет години Краси ще го виждаш доста често. Така че сама трябва да прецениш...

- А ти какво ще ме посъветваш? - Галя изглеждаше отчаяно объркана. - Нищо не мога да преценя.

- Не знам, не мога да те съветвам. То е вътре в теб. Някои го наричат глас на сърцето.

- Може би е най-добре изобщо да забравя, че съществува и да престана да се занимавам с него.

- Колкото добро, толкова и неизпълнимо решение. А и след като ти е привлякъл вниманието, значи има за какво.

- За сега ще оставя нещата така, макар че всичко това така ме изнервя, че скоро може да направя някоя глупост, ей-така, само за да раздвижа застиналостта им.

Марта се засмя. Беше убедена, че Галя ще успее да премисли и да действа адекватно. Вече да.

Като по чудо отиде първа на работа. Дори Тодоров го нямаше още. Това я успокои, защото здравословното й състояние продължаваше да е нестабилно, а и определено си вършеше по-добре работата, когато никой не й следеше всяко движение. На бюрото я чакаше план на дейностите, които й бяха разпределени по новия проект. Прегледа го набързо. Звучеше й като годишен отчет. Вече сериозно започваше да обмисля варианта за друга работа, колкото и неприветливо да звучеше той. Не можеше да се оплаче, че й плащат зле, но за това, което вършеше, Тодоров би трябвало златен дворец да й издигне. Настроението й отново спадна, както редовно се случваше в последно време, когато прекрачеше този праг. Въздъхна и се залови за работа.

- О, мадам Работна, да не сте нощувала тук?

Така се бе улисала, че дори не бе усетила кога Свилен е влязъл.

- Здравей, Свилене. Не са ли те учили, че се първо се поздравява?

Той се усмихна чаровно. Марта си помисли, че би могъл да бъде много привлекателен мъж, ако не се държеше като хлапак.

- Добър ден! Как е господин Тодоров? Как прие новината? - Свилен се облегна на бюрото си и я погледна отвисоко със скръстени ръце.

- Как да я приемам, съвсем нормално... - Марта се взря неразбиращо в него.

- Не ти - засмя се колегата. - Той как го прие? Вчера май не излезе много щастлива от кабинета му...

- Че кой излиза щастлив от неговия кабинет... За какво говориш всъщност?

- За детето... бременна си от него, нали?- Свилен тържествуваше.

- Бременна?! - Марта едва не падна от стола. - Ти... ти... как можа да ти хрумне такова нещо?!

- Е, трябва да призная, че не разбирам много от тези работи, но вчера колежките заговориха... като те видяха как изглеждаш и така нататък. Те не от лошо чувство, просто коментираха. Аз само се досетих кой е бащата и защо те вика в кабинета си. Но трябва да ми благодариш, че не им казах, защото не съм сигурен как щяха да реагират. Малко по малко нещата се навързаха. Защо иначе ще късаш с приятеля си? Защо иначе Тодоров така ще се притеснява за здравословното ти състояние? 

Свилен май очакваше да чуе похвала за досетливостта си, а Марта бе готова да припадне. 

- Аз не мога да разбера защо ти си се загрижил за това. Остави настрана, че няма нищо вярно в твоите разкрития.

- Успокой се, нямам лоши намерения - Свилен най-сетне престана да доказва превъзходството си и седна зад бюрото си. - Интересно ми е как е реагирал шефът, пък и ми се струва, че имаш нужда от помощ. Опитвам се да ти кажа, че не е нужно да криеш от мен, защото така или иначе виждам всичко. Неприятно ми е да гледам как страдаш, това го говоря съвсем сериозно.... Тоя луд ли е?! - той се бе спрял върху своя собствен план. - А, не, или ще ми плати двойно, или да си намери друг да му върши работата!!!

Марта престана да го слуша как се възмущава. Малко по малко информацията му достигаше до ума й. Бременна. Изобщо не бе помисляла за този вариант. Беше отдала отклоненията в организма си на напрегнатостта и проблемите си в последния месец. Но колкото повече премисляше, толкова по-логично започваше да звучи. Струваше й се, че някой я е грабнал и със страшна сила я е запокитил в непозната посока. А тя бе толкова зашеметена, че дори не можеше да разбере дали още лети или вече понася удара от падането. Бременна. Бременна? Трябваше да отиде възможно най-скоро на лекар, защото ако беше така... о, Господи! Не, не можеше да е така. Щеше да се сети по-рано. Макар че признаците бяха налице, това, че не ги беше забелязала, си беше чисто неин проблем. А може би наистина се дължаха на нерви и притеснения, а Свилен с развинтеното си въображение я беше хвърлил в паника. Хвана глава в ръце в опит да помисли трезво, но вече цялата трепереше.

- Хей - Свилен леко я докосна. - Извинявай, не съм искал да те обидя. Не се безпокой, няма да кажа на никого, обещавам.

Ръката му обви успокояващо раменете й, а за свой ужас, Марта не намери сили да се дръпне. Не знаеше как да реагира. Отчаяно се опитваше да възвърне хладнокръвието и самообладанието си.

- Не ти се сърдя, но няма нищо такова...

- Добре, добре... - той започваше да й говори като на невменяема.

Тодоров, както винаги, уцели най-подходящия момент да влезе. Той се спря стъписано на вратата при вида на Марта, увесила нос към бюрото си и Свилен, приклекнал до нея със собственически преметната ръка през раменете й. Звукът от вратата ги стресна. Свилен бързо се изправи, а Марта вдигна глава. Тодоров приличаше на буреносен облак. Той мина покрай тях, без да каже нищо и малко преди да влезе в кабинета си, се обърна:

- Аз очаквам аз от вас да работите. Не ви плащам, за да се прегръщате! 

Начинът, по който изтрещя вратата на кабинета му, не остави място за съмнение колко беше ядосан. Този път и хладнокръвието на Свилен се изпари.

- Съжалявам... - той бавно заотстъпва към бюрото си. - Аз... аз... май трябва да очаквам заповед за уволнение.

Марта не каза нищо. Той не беше на себе си. Въпреки че преди малко сам беше заплашил, че ще напусне, явно тази мисъл не му харесваше никак.

- Моля те, обясни му... - страхът струеше в очите му.

- Какво да му обяснявам? Каква съм аз да му обяснявам? И за какво изобщо става въпрос?! ­- изведнъж я изпълни гняв. - Ако наистина сега излетим само заради това, което той току-що видя, значи действително работата не си заслужава тормоза, на който си подложен! Писна ми, разбираш ли? От него, от теб, от всичко това! Ако нещо става с мен, си е лично мой проблем и това не засяга нито него, нито теб, нито колежките. Стига вече!

- Пак сте единодушни с него... - Свилен не можеше да се успокои. - Струва ми се, че и той каза: “стига вече!” Ти си добре, теб никога няма да те уволни, но аз...

- Не ми говори глупости! Тук съм от малко повече от два месеца и с нищо не съм се доказала като професионалист. Освен това ти си мъж и макар че не го признавате, за вас е по-лесно да си намерите работа. Не, моля те, да не говорим повече!

- Но той е баща на...

- Ти чуваш ли ме какво ти говоря? - едва не изкрещя Марта. - За последен път ти казвам, че цялата история е плод на твоето болно въображение. Аз не съм бременна, още по-малко - от него. Сядай си на мястото и мълчи. Защото мога да използвам адски некоректно положението си и да излетиш на секундата!

- Плашиш ли ме? - смръщи вежди Свилен.

- Не, моля те - Марта уморено се облегна стола. - Моля те днес да си спестиш умните заключения, още повече в присъствието на други хора. 

В този момент останалите колеги се изсипаха вкупом и двамата замлъкнаха. Четиридесетгодишната седна и веднага се залови за работа, докато другите все още оживено обсъждаха разговора, явно започнал в кафето преди малко. На Марта не убягнаха изпитателните погледи, които й бяха отправени. Явно адът тепърва започваше.

За щастие Тодоров остана затворен в кабинета си през целия ден и въпреки големите опасения нито тя, нито Свилен получиха заповеди за уволнение. Наистина щеше да е глупаво от негова страна да изгуби ценни кадри като тях точно в началото на такъв обемен проект, още по-малко заради това, което беше станало. Марта малко се успокои и си каза, че е започнала да драматизира твърде много нещата. Независимо от желанията си, Тодоров беше преди всичко професионалист, а тя беше преди всичко негов служител, нали така? Поне случката беше затворила голямата уста на Свилен и той цял ден бе стоял намусено над своите задължения.

Докато се стараеше да убеди колегата си, Марта бе успяла да убеди и себе си, че не е бременна, но съмненията отново я загризаха в момента, в който излезе от работата и застана до автомата с телефонното тефтерче, отворено на страницата на стара приятелка, понастоящем акушер-гинеколог. Като чу за евентуалните й съмнения, Мила се съгласи да я изчака още същия ден на работното си място. Докато отиваше към кабинета й, Марта беше като кълбо от нерви, пъхнато в една неподвижна маска. Опитваше се да мисли за това колко време не са се виждали с тази приятелка и да събуди в себе си интерес от самата среща с нея.

- Ами, Марта, честито! - обяви усмихнато резултатите Мила.

Марта лепна една огромна усмивка на лицето си, макар че като че ли от тези думи светът се обърна с краката нагоре.

- Мерси... а... 

- Бременна си от седем седмици и както изглежда, си в цветущо здраве, за да си родиш едно малко сладко бебе!

Начинът, по който Мила изрече това, пробуди нещо в нея. Усети как под клепачите й напират сълзи, а не знаеше какво точно ги предизвиква. Явно забелязала, че нещо не е съвсем наред, Мила започна да й говори успокоително някакви неща, половината от които дори не достигаха до съзнанието й. В последствие осъзна, че й обяснява доста важна информация за това как трябва да устрои начина си на живот от тук нататък. Марта я изслуша внимателно, а после се извини, обеща да й се обади пак, за да се видят и да си поговорят и си тръгна.

Умът й абсурдно отказваше да разсъждава. Прибра се вкъщи през парка, обзета от някакво необяснимо превъзнесено чувство. Като гледаше хлапетата, които се гонеха там, се сети за онова, на което бе подала топката преди няколко дни. Дали тогава не си го бе помислила несъзнателно, какво би било, ако имаше дете от Стефан? Е, направо си го беше пожелала май. Човек обикновено не са замисля за това, което си мечтае и когато то внезапно стане реалност, остава шокиран и неподготвен.

Седна на дивана в кухнята и сложи ръка на корема си. Значи там сега се развиваше едно малко същество, нейният син или дъщеря. Синът или дъщерята на Стефан. Трябваше ли да му се обади? Трябваше ли да задържи детето или беше по-добре да направи аборт? Нищо, нищо не можеше да измисли. Единствената й мисъл в момента беше, че тя не е сама, че там вътре в нея, има още едно същество. Единственото, което чувстваше, беше, че трябва да направи това, което би било най-добро за него. 

Телефонът иззвъня и я стресна.

- Марта?

- Да, на телефона.... 

- Позна ли ме?

Марта сбърчи чело. Този глас...

- Тони?! - почти извика.

- Същият! Как си, душицо? 

- Ами... ти къде си?

- В София, точно за това ти се обаждам. Бях си вкъщи миналата седмица и казах на ваште, че ще идвам насам. Нося ти нещичко от тях, обещах да ти го предам.

- Имаш ли къде да спиш?

- Не съм търсил още, но ще си намеря, няма проблем.

- При мен има свободно легло, Цвети си е в Добрич. Как ще се радвам да те видя... не сме се виждали цяла вечност! Знаеш ли ме къде живея или да дойда да те посрещне някъде?

- Сигурна ли си, че ще е удобно? Казвам ти, няма да има проблем да си намеря и друго място, не бих искал да те притеснявам...

- Нямаш си и идея колко искам да те видя, особено сега. Кажи само дали да те чакам някъде...

- Ти още ли си в същата квартира, в която беше и миналата година?

- Да.

- Тогава ме чакай след около пет минути - засмя се Антон и затвори телефона.

Марта за миг забрави проблемите си. Вчера, докато си говореха с Галя за приятелите, се беше ужасила колко време не се е виждала с него, макар и да го беше класифицирала като най-доверения си човек. А и бе толкова щастлива, че нямаше да й се наложи да остава сама точно сега!

Външно Антон не се беше променил ни най-малко. Все така добродушно усмихнат, той й подаде ръка и с хиляди извинения за несъществуващото си нахалство остави багажа си в стаята. После й предложи да излязат някъде навън да се видят.

- Как са наште? От толкова време не съм се прибирала, че ме хваща срам! - попита Марта, когато седнаха в едно кафе.

Антон се засмя.

- Да ти кажа, и аз вкъщи предизвиках сензация със завръщането си. Както не ме и очакваха... А ваште са добре. Майка ти се оплакваше, че някой разбил мазето, но не били взели нещо кой знае колко ценно. А баща ти и моя баща имах чувството, че цяла събота и неделя не спряха да играят табла, нещо съвсем са се вманиачили. Майка ти питаше дали се виждаме, аз, да си призная, я излъгах - Тони направи физиономия. - Горката жена, толкова разчиташе на това, че не можех да съкруша надеждите й. 

- Е, все пак се виждаме - Марта направо му се любуваше. - Пък било и по два пъти на година. Кажи сега при теб как е, изкара казармата...

- О, да, отдавна се уволних - беше невероятно горд от себе си. - Е, още не съм се устроил добре. Обаче един приятел ми е обещал да ме уреди, само чакаме да се открие свободно място при него.

- Не мислиш да се връщаш, нали?

Тони я погледна като че ли си бе изгубила ума.

- И ако се върна, какво? Да работя на минимална заплата в някой завод, да си плюя на образованието и да се държа за полата на мама и тати? И да си намеря някоя тъпа жена, дето само ще ми лази по нервите? Не, благодаря. Само ако съвсем изпадна и се окажа абсолютно неспособен да се справя с живота в Пловдив. Което, поне засега, да чукам на дърво, няма изгледи да стане.

- Разбирам те, идеално. Особено както вече имаш приятели там - поклати глава разбиращо Марта.

- Аз вкъщи приятели нямам вече - Тони въздъхна. - Но ще се оправим, силни сме и ще успеем, нали така?

Марта само успя да се усмихне.

- Кажи сега при теб какво става, че нещо не ми изглеждаш особено добре.

Марта се видя в чудо. Искаше да му каже толкова неща, а никаква думичка не й идваше наум. Няколко пъти си отваря устата, но не излизаше нито звук.

- Хей?

- Бременна съм - успя да каже най-накрая.

Веждите на Тони подскочиха от удивление. Изражението на лицето му се смени няколко пъти, преди най-накрая да се усмихне широко.

- Ами честито!

Видял обаче физиономията й, бързо смени своята.

- Не си го искала, нали?

Марта пое дълбоко въздух.

- Не, всъщност не знам. Като че ли няма значение дали съм го искала. Въпросът е, че ... о, Господи, Тони, какво да правя?

- Хей, хей, успокой се и ми кажи за какво става дума - Тони хвана ръцете й и се взря в очите й. - Хайде, моля те!

- За какво може да става дума, освен за дете? Не че не съм го искала, но нещата така се промениха, а и ...

- Ти ми писа - изведнъж се сети Антон и стана невероятно сериозен. - Скъсала си със Стефан. Той е бащата, нали?

- Да - кимна Марта. - И сега наистина не знам какво да правя. Най-доброто май ще е да махна детето, но... - очите й се напълниха със сълзи и тя едва ги преглътна - не знам дали съм достатъчно силна за това. Наскоро си мислех, че не ми е останало нищо от връзката ми с него и това ме беше потиснало. А сега се оказва, че съм грешила. И знаеш ли, истината е, че се радвам - тя се усмихна - може да е глупаво и необмислено, но аз се радвам. Само като си представя, че след няколко месеца може да се появи на бял свят едно ново същество, което да имам до себе си и което да обичам...

- Каза ли на Стефан? - Антон стисна по-здраво ръцете й.

- Не съм... и не знам дали трябва да го направя. Той пръв пожела да прекратим връзката си. Бих се чувствала глупаво. Едва ли не нарочна съм измислила някакво дете пък сега, за да го задържа при себе си. Мисля, че предпочитам да не му казвам, поне засега.

Антон нервно развъртя глава, чудейки се какво точно да й каже.

- Да, но той е длъжен да поеме отговорност. А и постъпваш нечестно спрямо него, ако го скриеш. А и да го скриеш, докога? Все ще се намери някой да му каже!

Марта не се беше замисляла за това. Всъщност не се беше замисляла за нищо все още. Но знаеше, че нямаше сили да се обади на Стефан и да му каже.

- А какво да направя според теб? Да отида и да му кажа - виж какво, не ме интересува, че вече не ти пука за мен, обаче ще трябва да те завлека до олтара?

- Ами дори и това, ако се налага.

- Тони, не мога! Не мога да обвържа един човек против волята му!

- Против волята му? Да е мислил, когато сте направили детето!

- Така или иначе е било случайност, аз дори не мога да си спомня кога и как е станало. Всъщност, дори едва ли мога да му докажа, че е негово дете - никога не се бе чувствала толкова объркана и толкова безпомощна, дори когато Тони й наливаше ум в главата, когато още като малка се бе засягала от грубостите на Павел.

- А може ли да е на друг? - гласът му стана рязък.

- Абсурд!

- Но е възможно той да не ти повярва? - Тони леко се отдръпна назад.

- Не мога да знам. За всеки случай, тази новина не би го зарадвала. Тони, не искам да става така. Предстоящото раждане на едно дете е нещо хубаво, защо трябва да го казвам като нещо толкова лошо и опасно? По-добре изобщо да си замълча.

- И как ще го гледаш после? Сама? Или ще се върнеш при майка си и баща си?

- Не съм мислила още... и това е идея, макар че бих предпочела да си го гледам сама тук.

- Ти май наистина си решила да го родиш... - дори не беше въпрос, а констатация. И в този момент Марта осъзна, че наистина е така.

- Да - кимна тя.

Антон се замисли. В един дълъг миг оставиха разговора на музиката в заведението. Накрая Тони проговори:

- Не искам да те разубеждавам, ти си знаеш. Но помисли как ще реагират вашите, ако се прибереш бременна и родиш без мъж и без дори да споменаваш кой е бащата.

- Зле - съгласи се с Марта. - Мисля, че бих го направила само в краен случай. Все пак, тук имам жилище и работа - все още, добави наум - така че смятам да се оправя сама.

- Имаш съквартирантки. Замисляла ли си се те как ще реагират на дете? Едва ли ще се радват особено да не спят по цели нощи от детски плач. А ако излезеш сама на квартира, няма да ти е толкова е евтино. Няма да можеш и да работиш известно време, а не знам дали ще има кой да те пусне в отпуск по майчинство. И за всеки случай, много се съмнявам да е Тодоров.

- Е, по закон е длъжен, но... - Марта поклати глава, - но си прав, че не мога да изисквам повече от Цвети и Галя да живеят заедно с мен.

- Мисля, че трябва да кажеш на Стефан - каза Тони по най-убедителния начин, който му се отдаваше. - Той е длъжен.

- Не искам - заинати се Марта. - Не искам и не мога!

- Тогава ще му кажа аз!

Марта занемя. За миг само го гледаше недоверчиво.

- Тони, да не си посмял!

- Марта, не мога да си позволя да те оставя в това положение. Отново си допуснала чувствата да те ръководят и си на път да допуснеш огромна грешка. Съдбовна! - патетично се произнесе Антон. - Не казвам, че нямаш желанието и възможностите, но обстоятелствата няма да ти позволят да отгледаш сама едно дете. Ще го родиш и какво? Ще обречеш и себе си, и него на мизерия. Ако се надяваш, че Стефан един ден сам ще се върне при теб и детето, не разчитай на това. Дори и да го иска, ако разсъждава като теб, ти в момента явно декларираш, че не го желаеш при вас.

- Няма нищо такова - възпротиви се тя. - Във фирмата ми плащат добре. Мога да спестя доста докато го родя.

- А после? После, когато ще трябва да го гледаш и няма да можеш да ходиш на работа?

- Нали ти казах, ще спестя... ще се примоля на майка и татко да ми помагат, ако трябва. Може и да не са във възторг, но едва ли ще ме оставят на улицата, ако толкова изпадна.

Антон въздъхна дълбоко. Май колкото повече я убеждаваше, толкова по-безсмислено ставаше. Тя започваше да носи вода от девет кладенеца, само и само да го обори.

- Намери си мъж. Бързо. Някой, когото да успееш да вържеш,че детето е негово. Знам, че е гадно, но помисли за това малкото, което ще се роди. То ще има нужда от баща. А и ти ще имаш нужда от някого до себе си. Предполагам, че Цвети няма да те остави, но все пак не ти е длъжна.

Марта без да иска си помисли за Тодоров. А после и за Свилен. За миг мисълта я изкуши, но бързо я отхвърли. Не би оставила детето на Стефан в техни ръце.

- Сега си силна. Сега си убедена, че ще се справиш. Но после? Марта, не бих искал да те разколебавам, не бих искал да те карам да се чувстваш зле, но ме е страх. Наистина много ме е страх за теб. Глупаво е да те съветвам да се жениш, но ми се струва най-доброто решение. 

- Ти имаш ли деца? - изведнъж го запита Марта.

Неочаквано Антон се смути и изчерви.

- Аз... както знаеш, не съм женен.

- Знам, че не си. Аз да не би да съм? Стефан да не би да е? Забременявала ли е някоя от теб?

- Ами аз... за мъжа е по-различно...

Беше невероятно как убедителния и целеустремен Антон внезапно започна да мрънка и да се запъва. Марта го изгледа с нетърпящ възражения или измъкване поглед.

- Не съм ти разказвал. Не можех. Дори не съм ти споменавал за нея, защото и аз не я познавах особено добре. Беше по времето когато Лили отиде във Франция за един семестър. Нямах никакво намерение да й изневерявам, дори бях решен да не го направя. На един купон обаче алкохолът ми дойде в повече, а това момиче, Диана, просто не ме остави на мира. Докато се усетя и вече бяхме в леглото. Докато се усетя и тя поиска да се виждаме и след това. Отначало просто не можех да й откажа. Не беше никак лошо момичето, само малко нахална. Излизахме една седмица, после успях да дойда на себе си и да й обясня, че не мога да зарежа Лили, още повече, когато тя е далеч. Тя не искаше да ме разбере, наложи се да бъда малко по-груб. После Лили се върна и всичко изглеждаше като да е наред. Докато един ден Диана не ми се обади и не ми каза, че трябва да се срещнем, непременно. Не бях много навит, но реших все пак да отида. Тогава тя ми каза, че е бременна и то точно от времето, когато бяхме заедно. Бях поставен в ужасно положение, но да ти кажа, бях й благодарен, че ми каза. После тя ми каза, че е успяла да излъже сегашния си приятел и че не иска от мен да поемам отговорност. Тогава си отдъхнах, но сега... как да ти кажа... Те са женени, ние с Лили отдавна сме разделени, а аз нямам работа да ходя при тях. И не знам роди ли се детето, момче ли е или момиче, нищо не знам. Чувството не е приятно, никак. Но предпочитам да не мисля за това. Може би ако Диана ми го беше казала по-рано, и по друг начин, може би нещата щяха да са различни, но...

- А Лили разбра ли? 

- Не знам, аз не съм й казвал, но ми се струва, че от някъде, по някакъв начин разбра - той разтърси глава, - нека не говорим повече за това. За мен това е минало, нека говорим сега за теб, която...

- Минало ли? Тони, ти казваш за едно дете, което тепърва се е родило, че то е минало за теб?!

Антон се смути и изчерви, започна да чупи пръсти.

- Не, не... не ме разбра правилно... не детето, по-скоро цялата история... аз... разбери, аз не мога да искам нищо. Тя си уреди живота сама, без мен...

- Нима ако беше поискала твоето участие, ти щеше да се съгласиш?

- Ами... не знам... тогава много държах на Лили... пък и Диана сама си беше виновна. Не съм мислил, но сигурно щях да направя нещо.

- Да й платиш аборта, може би? - не искаше да звучи толкова рязко, но не успя да го превъзмогне.

- Дори и това, нали ти казвам, не знам. Не съм мислил, не ми се наложи и се радвам, че е така. Но ми се щеше Диана да ми се беше обадила да ми каже...

- И защо да ти се обажда, какво си направил ти за нея?

- Марта, недей така, моля те. Да оставим темата, не искам повече да се човъркам в тази стара рана. Нека помислим сега за теб и за това, което е най-добре да направиш в тази ситуация.

- Не искаш ли случайно да ми дадеш назаем парите за аборта? Или трябва да отида да ги поискам от Стефан?

- Не бъди саркастична, това с нищо не помага.

Но Марта не можеше да го слуша повече. И Стефан ли щеше да реагира така? Момичето на Антон сякаш наистина беше направило добре. От прагматична гледна точка. А какво й е било вътре? От начина, по който беше постъпила, Марта можеше да съди, че Антон никак не й е бил безразличен. Напротив, бил й е твърде мил и го е пощадила. Както на нея сега не й се искаше да натоварва Стефан. А Тони дори не се бе поинтересувал от детето си. Веднъж успокоил се, че няма да го търсят за нищо, беше изчезнал яко дим и не бе посмял да се появи отново. И това беше Антон, нейният най-добър приятел, гид и съветник. Може би ако не беше в това положение, би го разбрала. Той действително беше залагал много на Лили. Но ако беше залагал чак толкова много, не би изобщо се замесил с Диана. Или...?

Изведнъж темата потъна и двамата се заговориха за други неща. Малко гузно, но по взаимно съгласие. Марта се чувстваше някак пуста, ограбена. Сякаш някой й беше откраднал най-ценния приятел. Хем го разбираше, хем не можеше да го допусне. След малко станаха и се прибраха в квартирата й. Галя отново беше оставила бележка, че ще закъснее. Марта леко се усмихна, като я видя. Е, поне тя явно започваше да изживява щастлив период в живота си. 

- Марта, не ми се сърди, моля те - спря се Антон пред леглото, облечен с пижама.

Марта не се обърна.

- Не ти се сърдя.

- Но ме осъждаш, знам. Иска ми се да ти обясня, да разбереш моята гледна точка, да разбереш Стефан, може би. Виж, нека оставим настрана това, че бях хлътнал по Лили и че исках да бъда с нея. Всъщност, след като тя се върна от Франция вече нищо не беше същото и аз го виждах много добре, само ми трябваше време да го осъзная. Тогава, когато излязох с Диана, тя беше хладна и далечна. Нормално и разбираемо, не съм и очаквал да ми се хвърли на врата след начина, по който се отнесох с нея. Но изведнъж ми каза, че е бременна, че детето е мое. Каза го абсолютно равно и безчувствено, все едно ми казваше какво ще си сготви утре на обяд. Не ми остави време да реагирам. Веднага ми обясни, че няма да прави аборт, защото вече е правила един и се страхува това да не навреди на способността й да има деца. Също така каза, че настоящият й приятел знае за това и че не изпитва съмнения за бащата на детето, че тя му е казала малко по-късна дата на забременяване. Всичко това ми беше изчетено като новините по телевизията. Аз нямах право на мнение и глас. Аз не можех дори да кажа, детето е мое, искам да му бъда законен баща. Нищо. Почувствах се абсолютно отхвърлен, никой не ме искаше там. Тя беше щастлива с приятеля си, а аз... просто никой. Не че съм страдал чак толкова много от това, защото и в случая така стана по-добре за мен, но не беше приятно. Знам, че сега ще ми кажеш, че е било нормално тя да се държи така, че е трябвало да запази достойнството си и че съвсем естествено ме е задържала на дистанция. Може и да е така. Но тя не ми даде възможност. Както и ти не мислиш да дадеш на Стефан...

- Защо не й го каза на нея, жените се трогват от сърцераздирателни приказки? - Марта със замах разпростря одеялото си.

- Не се подигравай, никак не е лесно - Антон седна и хвана главата си в ръце, като измъчван от жестоко главоболие.

- Добре, извинявай... - Марта най-сетне се обърна към него. - Знам, че не ти е лесно. Още повече, че това е станало заради Лили, с която после така или иначе нищо не стана. Знам, че трябва да кажа на Стефан, защото той така или иначе ще разбере. Диана е можела да скрие от теб изобщо, но ние с него имаме твърде много общи приятели, с които аз още се срещам. Да, ще му кажа, но първо трябва да успея да си осигуря гръбнака. Така, както Диана ти е казала едва когато вече е можела спокойно да ти каже - не искам нищо от теб.

- Не ме ли чу какво ти казах? - Тони вдигна глава. - О, хайде, нека да заспиваме. И двамата сме много уморени. Само, Марта, моля те, внимавай, не проигравай сама шансовете си!

- Какви шансове.... хайде, лека нощ! - Марта загаси нощната лампа и се скри под завивката. Очакваше, че безбройните впечатления от деня ще я връхлетят така, че да няма да може да заспи, но явно бе твърде изтощена, защото сънят я погълна веднага.

В работата беше настъпил период на затишие. Всички работеха усилено по новия проект. Откакто ги беше видял прегърнати със Свилен, Тодоров не й беше продумал нито думица. Рядко се появяваше в стаята им, а когато минаваше, дори и не поглеждаше към нея. Това, разбира се, беше добре дошло. Още повече, че и Свилен, уплашен за работното си място, работеше кротък като агънце. Неловката празнина, изникнала от липсата на разговори, имаше за свое оправдание огромното количество работа. Някои дни оставаха до десет-единадесет вечерта, съсипани и изтощени. В такива моменти Марта направо се чудеше как успява да издържи без публично да припада. Явно от колежките не можеше да се скрие - те я гледаха с такова съчувствие и разбиране, че беше безсмислено да се оправдава. Може би обаче трябваше да каже на Тодоров. Или беше по-добре да изчака, за да не вземе да я изгони и да остане без отпуск по майчинство. Беше минала цяла седмица от гостуването на Антон, а тя още не бе събрала смелост да говори и със Стефан. Всъщност, още не бе казала дори на Галя.

Телефонът иззвъня.

- Да, моля? - вдигна слушалката Свилен. Погледна към Марта: - За теб е.

Марта вдигна апарата на своето бюро.

- Марта, аз съм.

- Цвети, какво има? Случило ли се е нещо?

- Не, не се притеснявай, няма нищо, но тъкмо се прибирам от Добрич, а съм си изгубила ключа. Дали ще е възможно да намина през работата ти, за да ми дадеш твоя?

- Не можеш ли да изчакаш Галя?

- Нямам си и идея кога ще се прибере, може да е чак довечера.

- Добре, ела тогава, но се обади на секретарката първо като дойдеш, нека тя да ме викне, аз ще изляза.

- Пак ли онзи мизерник ти прави номера?

- Не, но е хубаво човек да се застрахова.

- Добре, значи ще дойда след малко.

- Чакам те.

Марта затвори телефона със странно чувство. Цвети поне звучеше добре, макар че съвсем не й беше в стила да си пристига така ненадейно, особено когато няма ключ. Не беше ли забелязала по-рано? Марта, ставаш отвратително подозрителна. На всекиго се случва. Нямаше време сега да се отпуска в размишления. Колежката от съседното бюро искаше справка по своите материали. След това се наложи да поработят заедно със Свилен. Правеше й впечатление, че той е необичайно нервен. Не беше нормално все още да се притеснява от онази случка. След като досега Тодоров не беше реагирал по никакъв начин, явно, че щеше да им се размине. Но докато седяха на сантиметри един от друг, взрени в екрана на неговия компютър, Марта можеше да усети честите удари на сърцето му, насеченото му дишане, неспокойните погледи, които й отправяше. 

Телефонът отново иззвъня. Днес просто не искаха да я оставят на мира.

- Отново е за теб - кимна Свилен.

- Марта, извинявай, че те безпокоя, Емил се обажда.

- О, Емо, здравей, как си, какво правиш?

- Добре съм. Обаждам ти се по работа и понеже нямам много време, ще карам по същество. Свързахме се с твоята приятелка с развода и се наех да поема делото. Искам нещо да те питам. Ти близка ли си с нея?

Марта изтръпна.

- Не особено, защо?

- Ами, срещам малък проблем. Има явно несъответствие между нейните думи, документите, които ми представя и логичния изход на ситуацията. Наистина бих искал да ти помогна, но съм поставен в особено затруднена ситуация. Така ще ми бъде адски трудно да спечеля делото.

- О... ами... - Марта не знаеше какво да каже. - За какво точно става въпрос?

- Не знам как точно стоят нещата, но това, което аз виждам е, че тя се е оженила за него, за да си осигури жилище и издръжка в София. Освен това е разчитала само на него и дори не се е постарала да обезпечи себе си финансово. Като гледам и отношението й към сина им - не искам да звуча грубо, но ми се струва, че тя го използва, за да манипулира мъжа си. Лошото е, че за тази страна на нещата има безброй доказателства. Не знам как ще успея да убедя съдиите, че тя е една съзнателна майка, способна да го гледа и сама. Да не говорим, че доколкото разбирам от думите й, тя май разчита на това, че мъжът й няма да иска да даде детето и ще се съгласи да не се развеждат. Не обичам да заставам зад изгубени клаузи, но ако кажеш, заради теб ще го направя.

Марта сякаш си глътна езика. Господи, как можеше да има такива хора! Знаеше, че Емил говори истината. Тя винаги си е била такава. Но когато й се примоли да й намери адвокат звучеше толкова трогателно, че Марта веднага хукна да й помогне. А тя сега я дискредитираше!

- Ами...

- Марта, знаеше ли това, когато ме свърза с нея? - Емил звучеше сериозно и страшно.

- Трябва да призная, че не... не съм допускала, но....

- Добре, няма да ти отнемам повече от времето. Ще видя какво мога да направя.

- Не се чувствай длъжен да се занимаваш с това, ако не желаеш... аз...

- Успокой се, няма проблем. Просто исках да знам дали задачата ми не е била точно да прикрия нейните машинации. Хайде, извинявай още веднъж, че те ангажирах, ще се чуем пак.

- Чао... 

След такива случаи винаги се заричаше повече да не прави услуги на никого. Знаеше обаче, че когато следващия път някой й се примоли, пак ще отстъпи. А кой щеше да помогне на нея, следваше риторичният въпрос.

- Неприятни новини ли? - погледна я съчувствено Свилен.

- Няма значение, кажи ми паролата за влизане в базата данни - впери поглед в компютъра Марта с решително изражение, готова за битка на живот и смърт. Свилен не посмя да настоява за повече информация.

В девет успя да си тръгне от работата и то само защото Свилен я прикри пред Тодоров, който явно беше решил тази вечер да държи екипа до след полунощ. Не й беше особено приятно да изпада в зависимост от колегата си, но наистина нямаше повече сили. Добра се по някакъв начин до вкъщи и звънна. Никой не й отвори. Повтори и потрети, държа звънеца натиснат в продължение на минути, но реакция нямаше. Беше страшно уморена, но се ядоса. Специално бе казала на Цвети да не излиза вечерта, предусетила, че това може да се случи. Цвети се бе появила в работата й ухилена и безгрижна и я бе уверила, че вечерта ще я изчака. Марта си беше помислила да й даде ключа само за да си извади дубликат, но й се беше сторило като грозна проява на недоверие. Почака известно време пред вратата, разходи се нервно напред-назад, но никой не се появи. Кой знае и Галя кога щеше да се прибере. Изпълнена с някакъв разрушителен бяс грабна чантата си със замах и изхвърча навън. Преди да я е напуснала решимостта хвана автобуса и отиде до жилището на Стефан. Докато стоеше пред вратата му се чудеше дали иска той да се окаже вкъщи или не.

- Марта! Какво правиш тук? - Стефан й отвори по халат, искрено изненадан.

Марта го изгледа от глава до пети. Все същият си беше. Хубав и привлекателен. Само дето никога не я бе посрещал с такова възклицание.

- Ами аз... неудобен ли е моментът?

- А, не, тъкмо излизам от банята. Затова съм така - той й се усмихна извинително, но не се помести от вратата.

- Мен са ме заключили навън и реших да мина да те видя, докато Цвети или Галя се приберат. Ако нямаш нищо против, разбира се.

- О, много мило от твоя страна. Аз мислех да ти се обаждам тия дни, но бях много зает. Само че... - Стефан най-сетне се отмести от прага и я покани вътре. - Заповядай, влез, сам съм. Чакам обаче да ми се обадят, така че не мога да изляза.

Марта пристъпи преко сили и преко воля. От такава покана би избягала и не би се върнала никога повече. Но се налагаше. Колко й беше познат този хол, този диван, телевизорът, масичката... Седна внимателно в единия ъгъл на дивана. Веднага взе решение да не стои и минута повече от необходимото. Стефан я погледна странно, но нищо не каза. Настани се на фотьойла срещу нея.

- Срещах Ради тия дни - започна напосоки Марта.

- О, така ли? Не ми е споменавал... говори ми все за работата, много доволен и ти е много благодарен - Стефан гледаше някъде в пространството.

- Да, той ми каза, ходихме да се почерпим.

Въобразяваше ли си или Стефан наистина й хвърли бърз уплашен изпитателен поглед. После само вдигна рамене. Замълчаха. Хайде, Марта, казвай, няма какво да му се каниш! Две думички, само две и нищо повече. Повтори си ги толкова пъти наум, че вече започваше да се притеснява как точно ще прозвучат. Дланите й се изпотиха. Тъкмо се накани да го каже и Стефан стана, за да сложи две чаши и една бутилка на масата. Както винаги, беше изискан до крайност - марково уиски и кристални чаши. Хайде, кажи му, преди да вдигнете тост! Нека бъде за детето! И да му вгорча хубавото уиски...

- Наздраве - повдигна вежди той.

- За... - кристалният звън изпревари трудните думи и в следващия миг Стефан вече беше отпил.

- Кажи сега, как върви работата? Оправяш ли се?

- Ами да - умът й беше блокирал. Съзнаваше, че е глупаво да парира така опитите му да започне разговор. - А при теб?

- Ще напускам.

- Така ли? Но защо?

- Не ми харесва, не искам да го работя това. Ще си намеря нещо друго.

- Не си ли намерил нищо още?

- Не, но ще потърся. Имам нещо предвид - Стефан се облегна невъзмутимо назад и застана неподвижно. Марта се надяваше, че не вижда стиснатите й под масата длани.

- Ами ако не намериш? Не е ли рисковано да напускаш, без да имаш друга работа?

- Рисковано? Че какво му е? Все ще изникне нещо, пък и не съм толкова закъсал за пари.

Де да можеше сега и тя така да захвърли работата си, защото шефът я тормозеше! Имаше нещо нечестно в цялата ситуация. Би трябвало Стефан да бъде толкова ангажиран, колкото и самата тя.

- Знаеш ли, аз всъщност дойдох, за да...

В този момент иззвъня телефонът. Стефан я помоли да го извини и излезе в коридора. Марта чуваше мекия му глас и несъзнателно се стараеше да различи част от думите му. Определено не беше делови разговор, звучеше твърде топло и приятелски. А може би не точно приятелски? Още повече, че от време на време добиваше някакви заплашителни нотки. Завладяваше я чувство за провал. Нищо нямаше да стане. Сети се за Тони и за облекчението му, когато научил, че майката на детето му си е устроила живота без негово участие. Тя не можеше да достави на Стефан това успокоение. След малко той се върна.

- Извинявай - седна пак на мястото си. - За какво говорехме?

- Аз май е по-добре да си тръгвам - светът започваше да се върти около нея.

- Не се притеснявай, моля те - той гаврътна чашката си до дъно. - Ако искаш, звънни във вас да провериш първо дали се е прибрал някой.

Марта кимна безпомощно, но не успя да се изправи. Стефан поклати глава и отиде сам да направи това.

- Още няма никой - върна се след секунда. - Марта, добре ли си?

- Да, да... - за да му докаже, тя се изправи рязко. И се свлече в ръцете му.

Когато дойде на себе си, лежеше на познатия диван, а Стефан се бе надвесил над нея, опрял една мокра кърпа в челото й. Първо не успя да схване какво се случва. Можеше да види само уплахата в тъмните му очи и внезапното облекчение, когато погледът й се проясни. После осъзна, че бе припаднала и за щастие той май беше успял да я хване, преди да се удари някъде. Сега обаче неговата близост й въздействаше много неприятно.

- Добре ли си? - попита той загрижено.

- Аз... вече да. Много съжалявам.

- Много се преуморяваш, недей така - той й помогна да се изправи до седнало положение. - Убеден съм, че можеш да направиш кариера, но мисля, че не е нужно толкова да се престараваш. Тодоров те експлоатира безнаказано, а ти си виновна, че му позволяваш.

- Нямам друг избор...

- Напротив, имаш. Първо, той не може да си позволи да те уволни, така че ти можеш да използваш това, поне за да завоюваш нормалните си права. А и дори да те уволни, няма да е проблем да си намериш друга работа, особено след като вече си работила това.

- Не, не ме разбираш...

- Наистина не те разбирам. Никога не бих работил до припадък, пък дори и от това да зависи някаква глупава кариера. Имаш време, ще успееш, давай го по-умерено.

В този момент не можеше да понася наставническия тон, с който й говореше. Дали и на него му влияеше това, че бяха седнали на дивана, на милиметри един от друг, както някога? Държеше се като че ли изпълняваше с неохота дълга си да й отдели няколко минути, но тя очакваше всеки момент да започне да гледа подканящо часовника си. Минутите изтекоха. Толкова. Марта се изправи. Чувстваше се малко отпаднала, но можеше да си стигне до вкъщи и да се надява, че поне Галя се е прибрала, ако не Цвети.

- Ще тръгвам.

Стефан също се изправи. Изпрати я до вратата и се подпря на касата, докато тя се обличаше. Явно нямаше намерение да си нарушава спокойствието заради нея и да я изпрати до тях, въпреки че наближаваше полунощ. Е, не я бе карал да идва, тя трябва да си бе направила сметката.

- Марта... - каза тихо - ... имам чувството, че ми се сърдиш за нещо.

Тя го погледна почти злобно.

- Да ти се сърдя? - за нищо, освен за това, че преобърна живота ми.

- Мислех, че си ме разбрала. Сега обаче не съм убеден.

- Напротив, разбирам те много добре. Само че нещата са малко по-различни.

- Имаш ли нужда да те изпращам? 

Звучеше толкова неохотно, че би се чувствала отвратително, ако се съгласеше. 

- Само повикай такси, ако обичаш.

- О, да, не се сетих. Ей-сега ще се обадя, няма проблем да го изчакаш долу, нали?

- Разбира се, че не!

Вратата се затвори зад нея и тя се почувства съвсем сама. Не трябваше да идва. Трябваше да си запази хубавия спомен за Стефан. За онзи Стефан, с когото се разделиха там, на моста и всеки пое към своя бряг. За онзи, с когото въпреки че си говореха нелеки неща, думите още бяха излишни и чувствата говореха повече. Беше пълна безсмислица. Но вече знаеше, че никога, наистина никога, нямаше да му каже за детето.

Цвети й отвори веднага, щом позвъни.

- Къде се губиш?! До това време ли беше на работа? - започна я тя от вратата.

Марта се спря изумено.

- Аз ли се губя? А кой беше излязъл, въпреки че много добре знаеше, че аз нямам ключ?

- Аз цяла вечер си стоя тук и не съм мърдала от тук, за да те чакам. Притесних, че те няма до сега...

- Цвети, защо ме правиш на идиот сега?

Цвети я гледаше толкова недоумяващо, че Марта направо се почуди дали не бърка някъде. Но не, беше звъняла толкова време, че я бяха чули и съседите, а и нали после Стефан звънна и пак нямаше никого.

- Къде беше до сега? - попита я Цвети.

- А ти къде беше? - Марта остави чантата си и седна на леглото.

- Аз си бях тук и те чаках да се прибереш.

- Защо тогава, когато се прибрах нямаше кой да ми отвори?

Цвети я измери недоверчиво с очи.

- Бях задрямала по едно време, защото бях много уморена, но много се съмнявам да не съм те чула.

Марта внезапно се почувства невъобразимо изтощена. Имаше нещо, което не се връзваше, но тя нямаше сили да го търси. Отпусна се на леглото и затвори очи. Искаше й се да спре да мисли, да забрави за всичко. За миг й се прииска да си е вкъщи и някой друг да се погрижи за проблемите й.

- Ти май наистина си се прибирала, а аз не съм те чула. О, съжалявам... Не мога да си обясня как е станало. Сигурно не си звъняла достатъчно дълго...

- Нека не се караме за това - Марта пое дълбоко въздух и впери поглед в тавана. - Галя прибирала ли се е?

- Да, май искаше да говори за нещо с теб, но й казах, че ще закъснееш и излезе на някъде - Цвети се приближи, хванала ръце пред скута си. - Марта, аз трябва да ... добре ли си?

Не беше ли смешно как всички я питаха дали е добре, а правеха всичко възможно, за да влошат още повече състоянието й. Опита се да не се ядосва на Цвети, нямаше смисъл.

- Много съм уморена. Може би с теб трябва да си поговорим, но нека не е сега, моля те!

Цвети прехапа устни и кимна. Бавно се отдръпна към своето легло и седна на него. Погледът й обаче остана тревожно впит в Марта, която правеше безуспешни опити да се отпусне.

- Виновна ли съм? - попита тихо Цвети.

- Не ти се сърдя, макар че можеше да предвидиш по някакъв начин, да оставиш вратата отключена или... знам ли аз!

- Не, не за това, за преди...

- Ти така и не ми каза какво стана с изпита - сети се Марта.

- Взех го, но може би ще се явя още веднъж, само за повишаване на резултатите. Страшно съм ти задължена, че ме накара да отида.

Марта не отговори. Може би трябваше да я попита дали за отплата би се съгласила да живее с една бременна съквартирантка и с нейното врещящо отроче в последствие. Но само една бегла мисъл за бащата на отрочето отвратено изгони мисълта от съзнанието й.

- Един ден ще ти обясня всичко, обещавам - започна пак Цвети. - Трябваше може би още тогава да ти кажа, но не можех. И все още не мога.

Марта отново не отговори. Не искаше да слуша нищо повече, стигаше й за днес! В този момент нахлу и Галя, цъфтяща от щастие.

- Я, вие не сте си легнали още!

- Вече ще си лягаме - Марта се насили да се изправи до седнало положение.

- Тъкмо да ви питам сега - Галя беше толкова въодушевена, че дори не успя да забележи настроението, в което бяха и двете й съквартирантки. - Става ли в петък да направя едно малко купонче тук? Няма да викам много хора, а и няма да ви отнемам от спокойствието, в събота ще се отспим и ще почистим. Какво ще кажете? Вземете си и вие хора, ще се съберем, ще послушаме музика, ще пийнем, ще се повеселим... Не е ли страхотна идея? - Галя гледаше ту едната, ту другата.

Марта вдигна рамене. Цвети изчака нейната реакция, после пое задачата да й отговори:

- Аз бих искала да си почина, но щом искаш, няма да те спирам сега. Стига Марта да няма някакъв проблем...

- Марта? - Галя я погледна така умоляващо, че тя не можеше да й откаже, дори и да искаше.

- Само ако колегата Краси дойде - усмихна се леко Марта.

Галя се захили и в импулсивен подтик я прегърна.

- Ще му кажа, че ти специално държиш на присъствието му. Благодаря ти!

Като че ли някаква завист, едва забележима, пробягна у Цвети. Не бе очаквала, че двете така са се сближили в нейно присъствие. А и всеки би се чувствал глупаво пренебрегнат в такава ситуация. Тя неловко се огледа и излезе от стаята. Галя се дръпна от Марта, видимо облекчена:

- Много ще ми бъде интересно да те запозная с моите хора!

В четвъртък сутрин закъсня за работа, но поне се чувстваше малко по-свежа и отпочинала след като няколко дни не беше правила нищо друго освен да ходи на работа и да спи. А и за първи път, откакто бяха започнали да се проявяват симптомите на бременността, не се бе будила през нощта. Всички работеха, когато влезе. Само Свилен вдигна глава от работата си, за да я поздрави специално.

- Тодоров тук ли е? - попита го тихо Марта.

Той й кимна да се приближи:

- Казах му, че си отишла да говориш с клиентите от уличен телефон, защото бяха блокирали тук - почти й прошепна той. - Всеки момент ще те потърси дали си се върнала, а да знаеш, че Коларови се съгласиха за понеделник за среща. Ти си го уговорила.

- О, благодаря - Марта беше смаяна от жеста му. - Не беше нужно.

- Напротив, дължа ти го. За ужасното си поведение.

В този момент обаче се чу познатият звук от директорската врата и Марта бързо се отдръпна от него. Успя да застане в работна поза на бюрото си преди Тодоров до е влязъл. Както никога, той беше с очила. Измери я над рамките им:

- Нещо да ми съобщиш?

Марта преглътна.

- Говорих с Коларови.

- Аха... ела в кабинета ми тогава.

- Няма нужда, всичко, което имам да кажа е, че се съгласиха за срещата, която бяхте предложил за понеделник.

Тодоров се намръщи и в един момент й се стори, че ще избухне и ще я изхвърли за неподчинение. Той обаче само кимна и се прибра отново в кабинета си. Марта си отдъхна и хвърли благодарствен поглед на Свилен. Той й се усмихна и продължи да работи. 

Не можеше ли един ден да мине просто ей-така, без никакво напрежение и ексцесии? Преди да се залови и тя за работа, реши да провери пощата си. Имаше някакво писмо от Ради. За какво ли пък се бе сетил да й пише приятелят на Стефан? Оказаха се два телефонни номера - информация, предназначена за всички негови познати, която не я вълнуваше особено, но той явно й я беше пратил, защото нейният адрес се бе оказал сред всички останали. Внушителната бройка e-mail адреси я накара да задържи поглед върху тях. Ха, ето го e-mail-ът на Стефан, а този беше на друг тях общ познат. Стига си се занимавала с глупости, имаш предостатъчно работа! В миг замръзна. Ето го e-mail-ът, от когото беше получила анонимното писмо! Theuser@mail.com! Вместо име пишеше две въпросителни. Марта се взря в него още веднъж, сякаш електронните букви можеха по някакъв начин да й подскажат самоличността на човешкото същество, което се криеше зад тях и връзката му с нейната собствена съдба. Завладяваше я някакво странно любопитство. Имаше достатъчно работа и проблеми, за да се занимава и с това, но й ставаше любопитно кой ли пък е този, който така смее да се бърка в живота й. Приятел на Ради... и по всяка вероятност на Стефан... Или приятелка?

Въпросът продължи да я вълнува през целия ден. Чувстваше се малко по-добре да мисли за това, отколкото за безизходната ситуация, в която беше попаднала. По някое време Галя й се обади в службата, за да й напомни да покани няколко хора от свое име на купона. В първия момент Марта просто се усмихна снизходително. После се опита да се сети от кога не се е забавлявала по този начин. Фактът, че не успя, я ужаси.

- Свилене, какво ще правиш утре вечер? - попита го импулсивно по време на следобедното кафе.

- На среща ли ще ме каниш? - ухили се хлапашки Свилен, захапал една бисквитка. - Цветя ще ми подариш ли? Обичам най-много пролетен минзухар!

Марта се засмя.

- Тогава ще почакам до пролетта, докато те поканя. Сериозно, ако искаш, съквартирантката ми ще вдига купон.

- Бре, и на какво дължа честта да бъда поканен? - той за малко да се задави с кафето.

- Ако трябва да бъда искрена, на факта, че стоиш най-близо. Можеш да си вземеш приятелка или нещо такова, ако желаеш - Марта изведнъж се сети, че знаеше само, че не е женен, но не и дали беше на път за такова действие. Имайки се предвид, че нямаше идея колко хора ще има, поканата й беше доста смела.

Свилен се смути и стана сериозен.

- Ще дойда сам.

- Значи ще дойдеш? Чудесно!

Марта се зачуди на себе си. Защо го беше направила? И то точно Свилен. Но без оглед на причините, поканата беше факт, а Свилен дори беше приел, така че беше безсмислено да го обмисля повече. Оставаше сега да извика и Тодоров, и картината щеше да бъде пълна. Вместо това набра служебния номер на Ради, който току-що бе прочела в e-mail-а.

- О, много благодаря, че си се сетила за мен. Знаеш ли, че утре вечер мислехме да излизаме със Стефан и тъкмо се чудехме къде да отидем!

Стефан ли? Марта не бе споменала, че го кани. Макар че много добре знаеше какво я бе накарало да се обади точно на Ради.

- Аз не знам... но ако искаш, заповядай... заповядайте...

- Нали няма проблем да вземем някого?

- Само не прекалявай, пространството е ограничено...

- Хайде, сладка, до довечера тогава, че имам страшно много работа!

Марта остави слушалката със странно усещане. А дали можеше да доведат Theuser? Ако изобщо Стефан се съгласеше... Theuser, защо й звучеше така ужасно познато? И защо толкова добре знаеше, че никога няма да може да се сети от къде?

Никога не беше предполагала, че малкия апартамент може да събере толкова много хора. Музиката в хола гърмеше, а в кухнята най-изгладнелите гости похапваха набързо скалъпените сандвичи. Марта стоеше до уредбата и наблюдаваше колегите на Галя. Всички бяха още дечица. Или поне в нейните очи изглеждаха такива. Сигурно и тя на тяхната възраст се бе имала за особено голяма и се бе засягала, когато някой възприемаше детското в нея преди сериозното. Галя, като всяка домакиня, се суетеше напред-назад повече, отколкото бе нужно някому. По петите й вървеше едно момиче, за което Марта предполагаше, че е въпросната приятелка Светла, защото изглежда непрекъснато се опитваше да й дава акъл. Седнал на едното легло, царствено се извисяваше представителен младеж. Той определено се стремеше да бъде център на внимание, за което много спомагаха и момичетата, които го бяха наобиколили. Същински Павел, само че с тъмна коса и малко пораснал, възмъжал, използващ достойнствата си по мъжки, а не по момчешки. Беше готова да се обзаложи, че това е Краси. Харесваше й начинът, по който той хвърляше бегъл поглед, всеки път щом Галя минеше наоколо. А от нейното поведение, поне засега, беше повече от доволна. Тя се държеше толкова на ниво, че колежките й изглеждаха като шестокласнички до нея. 

Марта се усмихна на Свилен, който погледна към нея, докато си наливаше пиене. Сега се радваше, че бе поканила и още един колега от фирмата, за да не й се налага да се занимава цялата вечер с него. В другия край на стаята бяха застанали Стефан и Ради и разговаряха с Цвети. За първи път в живота си Марта не успяваше да се пребори със себе си и да отиде при тях. Глупаво стоеше до уредбата и подбираше музиката, сякаш наоколо нямаше десетки хора, а бе сама със себе си. Гризеше я любопитство, а й се струваше, че ще се натрапи, ако отиде при тях. Наблюдаваше ги измежду хората, добре съзнавайки какъв признак на слабост е това. Стефан й изглеждаше противен, толкова противен, че не можеше да откъсне очи от него. Правеше й впечатление обаче, че той само стоеше мълчаливо, като че ли бе гард на Ради. Очите му шареха наоколо, но тъй като знаеше къде е, обикновено не стигаха до нея. Марта несъзнателно бе скръстила ръце пред корема си. Такова ли ще бъде моето дете? На него ли ще прилича? Ще го обича ли той?

Нещо тъмно препречи гледката. Свилен й подаде една чаша:

- По-спокойно, ще го изядеш с поглед! Ще оставиш детето без баща от лакомия!

Марта го погледна изумено. Свилен й се усмихваше разбиращо. Нямаше смисъл да крие повече. Наведе глава.

- Хей, недей, не исках да те обидя...

- Не си ме обидил, аз съм си виновна.

- Не се притеснявай, нещата ще се оправят. Това, че не смее да те погледне, говори много. Много скоро ще се осъзнае, дай му малко време!

Марта не го разбра напълно, но кимна. Толкова отдавна не й бяха давали съвети, че беше отвикнала. Искаше да завърже разговор с него, а не й идваше наум нищо, за което да може да се заговори.

- Престани да стоиш сама тук и да показваш на всички колко безпомощна се чувстваш!

- Все някой трябва да се занимава с музиката, нали? Няма проблем, не се безпокой. След малко хората ще се раздвижат и ще ти хареса, ще видиш!

- На мен и сега ми харесва. Не ми харесва само как ти отказваш да се забавляваш. Хайде, дори и да ти пука, направи се, че не ти пука! Празнувай! Празнувай за детето. Чувал съм, че едно дете носи много грижи, но и много радост. Така че...

- Виждаш ли колегите на Галя? Ех, кога бяхме и ние такива...

- Ооо - засмя се Свилен - преди цяла вечност. Спомням си, че в първи курс бях влюбен в една колежка. Ако трябва да бъда искрен, бях влюбен в краката й. Тя носеше винаги едни такива къси полички и се усмихваше на професорите. И после странно как си взимаше изпитите, без да учи изобщо. Тези крака ме преследваха доста дълго, дори и след като разбрах, че тя няма нищо повече от тях...

- А тя какво?

- А, не знам дали дори знаеше името ми. Самочувствието й хвърчеше на десет метра пред нея.

- Струва ми се, че в групата на Галя има един такъв случай, само че в мъжки вариант - усмихна се и Марта.

Свилен проследи погледа й.

- Надува се като пуяк. Бас държа, че отвътре е кух, кух... но колежките това май не ги интересува особено. 

- Галя ми е говорила за него. А тя е интелигентно момиче и ми се струва, че умее да преценява хората. Интересно ми е как разсъждава това момче. Забележи, че не се възползва особено от положението си. Радва се на вниманието, което има, но не им дава излишни надежди.

- Ха, изпипан трик! Нали ако даде надежди на една, останалите ще го намразят? А защо трябва да се лишава от всички тях заради една-единствена?

- Я виж ти как разсъждавал наш Свилен! - погледна го със закачлив укор Марта. - Само че той така няма нито една.

- Но явно се чувства добре...

Избухналият бурен смях заглуши музиката в потвърждение на думите на Свилен. Малко по малко момчетата и момичетата се раздвижваха и започваха да танцуват. Към тях приближи едно нахакано момиченце и застана в предизвикателна поза пред Свилен. Демонстрирайки всички прелести на външния си вид, тя му се усмихна:

- Няма ли да дойдеш да танцуваш?

- Няма кой да ме покани - Свилен направи очарователно нещастна физиономия.

Момиченцето засия.

- Ами ето, аз те каня!

- О, простете, че не забелязах веднага - Свилен хвърли насмешлив поглед към Марта. - Хайде, аз те оставям за малко, а ти си помисли как ще се държиш!

Марта го проследи как се остави момичето да го заведе на импровизирания дансинг. Беше й смешен как се навеждаше към нея, уж музиката бе толкова силна, че не чуваше нищо. Лъжец! Но не можеше да го вини. Момичето искаше да бъде излъгано, той само благородно изпълняваше това, което тя искаше от него. Едва що я оставил Свилен и пред нея се появи някакъв непознат субект.

- Ти си съквартирантка на Галя, нали?

Марта неучтиво го изгледа от глава до пети.

- Да. Ти, предполагам, си й състудент?

- В една група сме. Ти коя съквартирантка си - тази, с която е близка или другата, която не може да понася?

Марта вдигна вежди. Този младеж явно не знаеше що е то чувство за такт.

- Не знам коя обича и коя мрази. На мен не ми е казвала.

- Е, няма значение. Аз съм Петко, приятно ми е да се запознаем.

- Марта - тя подаде ръка. Ръкостискането му беше вяло.

- Ти къде учиш?

Марта се засмя.

- Вече не уча.

Той се дръпна назад изумено. Изгледа я продължително, изпълнен с недоверие, след което заключи:

- Може.

- Не само може, но си е така. Ти от София ли си?

- Да. Един от малкото в групата - каза го с известно недоволство, което й се стори напълно неуместно. Не искаше да бъде предубедена, но от две приказки вече й беше станал антипатичен. Той се огледа и я хвана за ръката. - Ела на балкона, тук е много шумно.

Марта издърпа ръката си, но се съгласи да излезе. Без друго стаята започваше да се задимява повече, отколкото можеше да понесе. А и не желаеше да роди бебе с опушени по рождение бели дробове. Навън беше доста хладно, но се чувстваше по-добре. Още повече, че от тук не можеше да отклонява погледа си към Стефан... Петко бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади две полуразпаднати цигари.

- Искаш ли? - подкани я той.

- Не, благодаря, не пуша - ужаси се, че бе излязла от дима, за да я опушва той сега.

- Това не са цигари - захили й се нагло Петко, - не забелязваш ли?

Марта едва сега се взря и забеляза, че неугледният вид на цигарите не се дължеше на това, че бяха стояли в джоба му без кутия, а на това, че бяха пълнени отново, с марихуана.

- Извинявай, но ще те помоля да излезеш някъде извън този апартамент и там да пушиш това, което си донесъл.

Петко се намръщи.

- Много съжалявам, но в моята къща не се употребяват такива неща. Не ме карай да ти обяснявам защо. Щом искаш, върви и се напушвай някъде, но не тук, разбрах ме ли се?

- Що за идиотщина е това? - тресна ядно юмрук по перилото младежът. - Първо ти натикват джойнта в ръцете, а после ти казват, ходи си и си го пуши!

Този път Марта присви очи и се намръщи.

- Какво каза?

- Чу ме много добре. Какво ми се правиш на света вода ненапита? Галя ми е казвала...

- Някой тук ли ти ги даде? - Марта не обърна внимание на думите му.

- Да, разбира се, и определено не беше мой колега, така че остава да е твой приятел! Че и никак не взима евтино, а после да ти заявят...

- Кой? - настръхна тя. 

- Ти не знаеш ли?

Петко вече вадеше запалката и въпреки изричната забрана, се готвеше да й даде възможност да се наслаждава на прекрасната миризма, от която й прилошаваше.

- Не, не знам - Марта хвана ръката му.

- Тогава няма да ти кажа - той спокойно отмести ръката й.

- Кажи ми тогава поне какво ти каза.

- Тогава ще пуша тук.

Марта беше поставена в безизходица. Но това не й харесваше никак. Освен колегите на Галя, оставаха Свилен, другият колега, Ради и Стефан. А това беше тревожно. Да правят каквото си искат, но не в нейния апартамент!

- Добре - кимна примирено Марта. - Но ми обясняваш всичко, само без да ми казваш само кой е човекът, ясно?

- Абе ти си голяма сухарка явно, какво толкова? Малко джойнт, да ти стане готино. Да не си израснала в манастир?

- Понякога и малко джойнт може да направи страшни работи, моето момче. Не ме карай да ти разказвам страховити истории.

- Имам си вкъщи кой да ми разказва, благодаря! 

Отвратителната миризма се понесе наоколо. Спомените я връхлетяха така болезнено, че й прилоша.

- Само че става въпрос за съвсем истинска история. Хайде, казвай сега! 

- А, нищо особено. Ей сега тъкмо си спомняхме с един приятел как се напушихме предния път и този явно ни е чул, защото се приближи и ни попита дали имаме трева. Като му казахме, че не, ни предложи. Каза, че има и по-твърдо, ако желаем, но ни посъветва да не взимаме за тук. Сигурно е знаел, че ти няма да се зарадваш. Ама да ти кажа, и аз не съм никак привърженик на твърдото. Веднъж пробвах на един купон, но после се разболях много жестоко. Не знам от това ли беше или не, но сега не мога да се накарам повече. Ти сигурна ли си, че не искаш, поне веднъж да си дръпнеш. Знаеш ли колко е яко? - Петко си дръпна с такова удоволствие, че Марта този път не издържа и го остави сам на балкона.

Някой от нейните приятели... тук... Не, само това не! Но тя ги беше наблюдавала до преди малко, кога бяха успели? Вярно, по едно време другият колега стана и отиде някъде, но най-вероятно до тоалетната. Имаше нужда да седне някъде, далеч от миризмата на марихуана, просмукала се в мозъка й. И трябваше да предупреди Галя, че повече такива неща в нейно присъствие няма да се правят.

Вътре вече младежите дивееха. Цвети и Ради се бяха присъединили към тях. Колкото повече ги гледаше, толкова повече се убеждаваше, че има нещо между тях. Как бе пропуснала да го забележи по-рано? Несъзнателно бе изострила обонянието си, но вътре в стаята се усещаше само цигарен дим. Започна да оглежда гостите един по един. Повечето вече бяха подпийнали добре, но никой не изглеждаше под наркотично въздействие. Какво си се запритеснявала? Това си е тяхна работа, да се тровят, както си искат. Да, но Павел не беше отровил само себе си! Тяхна работа е, престани да се занимаваш с чуждите проблеми, все едно си нямаш свои!

Но не можеше. Мина през задимената стая и тръгна към кухнята, където се надяваше да се диша по-свободно. В коридора се сблъска със Свилен:

- Я, къде остави чаровната мадама? - запита го тя закачливо.

- Цялата си пребледняла - не й обърна внимание той. Хвана лицето й в ръце. - Добре ли си?

- Имам нужда да седна, но съм съвсем добре. Не се притеснявай за мен, забавлявай се - Марта го погледна в очите. Той й се стори малко гузен.

- Не се претоварвай. Сигурен съм, че на бебето все още не му харесват много такива мероприятия, така че мисли и за него.

- Разбира се, че мисля. Хайде, върви, момичето се оглеждаше толкова самотно без теб!

Свилен като че ли се почуди за секунда, но я остави сама. Марта отвори вратата на кухнята и се спря като закована. Е, да, при положение, че го нямаше никъде в стаята, логично беше Стефан да е тук. Той се бе изправил до прозореца и явно дори не я чу, когато влезе. Веднъж седнала на дивана, тя се почувства неимоверно по-добре.

- Защо стоиш тук сам?

Стефан подскочи и стреснато извърна глава към нея. Никога не го беше виждала по-уплашен. Нима вече бе станала страшна за него?

- Извинявай... - принуди се да каже. - Мислех, че ме чу, когато влязох.

Стефан бавно пристъпи и седна на един стол срещу нея. Марта не можеше да си обясни защо е толкова сериозен.

- Какъв е този Свилен?

- Свилен ли? - тя изведнъж се осъзна, че го оглежда от глава до пети и че се опитва да прецени дали той е предложил на Петко дрога. Не искаше, мразеше да играе с него, но се налагаше. - Трева ли си търсеше?

Нещо проблесна зад погледа му, но бързо угасна.

- Не отклонявай въпроса. Какъв ти е той?

- Това някаква закъсняла ревност ли е? - Марта започваше да му се ядосва. - Не съм длъжна да ти казвам какъв ми е, но добре, колега ми е - е?

- И кое му дава право да ме напада?

- Да те напада ли?

Сега и Свилен ли? Господи, какво беше направил пък той? Стефан се изправи и се доближи на милиметри от нея. Ако не беше толкова ядосана, сигурно би се уплашила от изражението му.

- Да го кажем така. Един въпрос. Марта, бременна ли си?

Марта зяпна неподготвена. Светът се сгромоляса. Не, не беше честно! Трябваше да се сети, че Свилен ще го направи. Но защо? Защо сега и по този начин? Нямаше време за размишления. Стефан се беше надвесил застрашително над нея и очакваше отговор.

- Свилен ли ти каза така? - едва успя да промълви.

- Искам да чуя отговора от теб!

Марта само го гледаше безпомощно. Отговорът беше красноречив. Стефан бавно седна на дивана, до нея. Хвана я и я принуди да се обърне към него.

- Защо?

Марта опули очи. Нима я питаше защо е забременяла? Имаше наглостта да задава такъв въпрос? Ядът й отново се разбушува.

- Кой е Theuser? - запита го внезапно тя. - Или коя? Стига вече, писна ми!

- Остави Theuser, говорим за теб в момента. Защо не ми каза? Защо трябваше да се появи в един момент някакъв от някъде и да започне да ми държи сметка как те пренебрегвам? Как това е кощунство, как бащата има задължения към детето и всякакви такива морални притчи? А аз само стоя и не мога да разбера какъв е тоя и какво иска от мен! Вярно е, нали? Всичко, което той каза е вярно?

- Аз не знам какво ти е казал той, за да мога да го потвърдя. Добре, бременна съм, да. Очаква се да родя след около половин година. И какво от това?

- Какво от това ли? - Стефан я разтърси. - Кой е бащата?

- Има ли значение? - Марта беше толкова вбесена, че изобщо не мислеше какво прави. - Аз ще го гледам сама, то си е мой проблем. Искам обаче да разбера кой е Theuser и какво общо имаш ти с него, или с нея, ясно ли е?

- Престани да я месиш в разговор, който няма абсолютно нищо общо с нея. Аз ли съм бащата или не?

- Ти какво искаш да чуеш - че си или че не си? - очите й мятаха мълнии.

Виждайки я в такова състояние, Стефан успя да си възвърне самообладанието и да проговори с тих, спокоен тон:

- Истината, чистата истина.

- А ако и аз не я знам?

Той я погледна страшно.

- Вярно ли е? Вярно ли е, че кариерата ти е до такава степен важна за теб, че с Тодоров... - ръцете му я стиснаха до болка.

- Върви на майната си! - тя се освободи от ръцете му и се обърна на другата страна. Очите й предателски започваха да се навлажняват. - Коя е тази Theuser?

Стефан отново я сграбчи и със сила я принуди да се обърне към него.

- Стига си се инатила! Аз ли съм бащата? Или Тодоров? Или някой друг, за чието съществуване не съм подозирал?

- Искаш да ти кажа, че не си, нали? Е, няма, съжалявам! Ти си! И съм трогната от доверието, което си ми имал през всичкото това време, както и от мнението, което си си изградил за мен. Моля те, махни се от тук!

За първи път се чувстваше така ужасяващо безпомощна. Едва сега разбираше, че дълбоко в себе си се бе надявала един ден Стефан като разбере, да се зарадва, да реагира човешки, както би трябвало да се реагира при новината за един нов живот, който е на път. Дълбоко в нея представата й за бъдещето не беше като самотна майка, едва свързваща двата края, а като една щастлива жена и едно щастливо дете, което познава баща си и го обича. Едва удържаше ядните безпомощни сълзи, а не можеше да си позволи Стефан за ги види. Той отпусна хватката си, но не се отдръпна изцяло.

- Защо не ми каза по-рано? Защо не ми каза сама?

- А защо да ти казвам? За да те видя такъв, какъвто те виждам сега? Уплашен, стреснат и ужасен. Нима нещо се е променило сега, когато вече знаеш?

- Аз никога дори не съм подозирал. Ти разбираш ли какво ми беше, когато влезе този твой колега и след кратко запознаване, явно от добри чувства, без дори да предполага, че не аз не знам за това, ми се накара така?

- Не съм го карала - тросна се Марта.

- Знам, и от това съм разочарован. - Стефан се опита да я привлече в успокоителна прегръдка, но тя не се отпусна. - Дете...

Начинът, по който го каза, я накара да обърне изненадано глава към него.

- Ще имаме дете - той й се усмихна.

Марта не можеше да повярва на ушите и очите си. Нима този факт наистина го радваше? Та той дори не бе и допуснал възможност за аборт! Искаше й се да му повярва и да се сгуши на топло и сигурно място в прегръдките му. Но нищо не бе толкова просто...

В този момент нахлуха някакви колеги на Галя и без изобщо да ги забелязват отвориха няколко бутилки с алкохол. Говореха простотии на висок глас, предимно насочени срещу Краси и неговото влияние върху колежките. Споменаването на Петко върна Марта в реалния свят.

- Стефане... трябва да знам, коя е Theuser?

Усмивката му се смъкна. Нейният Стефан, когото бе успяла да види преди малко, отново изчезна.

- Една позната... на Ради...

- Аз познавам ли я?

- Не знам, не си спомням да сте се запознавали, но е много вероятно. Какво си се сетила за нея? И то с този измислен прякор?

- Как се казва?

- Виж какво, не ми се говори за нея сега. Още повече, че с теб имаме един много важен разговор, от който ти, кой знае защо, се опитваш да избягаш...

Сякаш говореха на различни езици. Но преди да се увери, че Стефан няма нищо общо с Theuser и с Петко, Марта не можеше да проведе този разговор. А ако имаше, тогава какво? Не си ли твърде старомодна, Марта? Хората отдавна са започнали да възприемат тези неща като нормални, естествени и необходими. Има страни, в които наркотиците са легализирани... Особено марихуаната, какво толкова? Човек дори не се пристрастява... В този миг веднага извикваше картината на Павел с окървавен нож в ръце. Той можеше да направи това и след употреба на алкохол, не марихуаната е виновна... Но щом си помислеше, отново започваше да й се повдига, както беше станало тогава.

- Марта, погледни ме!

Тя вдигна очи към него. Защо я измъчваше така?

- Какво ще правим сега?

Хе, как го задаваше този въпрос, все едно я питаше какво иска за пиене!

- Какво мога аз да ти отговоря? Не знам...

- Не може да не си мислила... Аз май съм последният, който научава - в гласа му прозвуча голяма доза горчивина.

- Не, напротив. Никой не знае още. Само Тони. Е, да, и Свилен, който всъщност ми каза и на мен - Марта се усмихна. - Но наистина не съм мислила...

Разговорът им отново беше прекъснат и този път цяла една компания се премести при тях в кухнята. Явно им намекнаха да се махнат от там. Марта се остави Стефан да я поведе към стаята. Беше изпаднала в някаква безразсъдна инертност. Ето, Стефан вече знаеше, дори го приемаше и поне даваше вид, че има намерение да поеме своята част от отговорността. И какво от това? Променяше ли се нещо? Явно, че да. А тя не бе в състояние да осъзнае какво.

Ради и Цвети бяха седнали на едното легло и бяха потънали в дълбокомислен разговор. Стефан се приближи изотзад и тежко сложи ръка на рамото му. Ради стреснато се обърна. Изненадано започна да мести очи ту към Стефан, ту към Марта. Не по-малко изумена изглеждаше и Цвети. Дотолкова ли безнадеждно безперспективен е изглеждал краят на тяхната връзка? Вече бившият край може би... Стефан погледна към Марта: ще им кажем ли? Марта вдигна рамене. Все щяха да разберат. Радваше се, че Стефан беше нетърпелив да се похвали.

- Имаме една новина за вас - гордо заяви той.

На Марта не й убягна как и двамата първо застанаха нащрек, но явно се успокоиха от усмивката му. Той я прегърна собственически, но в последния момент нещо друго му направи впечатление.

- Как сте се усамотили...

- Кажи де, какво ще ни кажеш? Сдобрихте се? - очите на Ради шареха неспокойно.

- И това - усмихна се Стефан още по-широко, - но не само.

- Е, хайде де - Цвети започваше да става нетърпелива. Опитваше се да прочете по лицата им, но явно не успяваше.

- Да не бе да се готвите да се жените? - колебливо запита Ради.

Стефан и Марта се спогледаха. Започваше да я завладява неговото еуфорично настроение, въпреки че вероятно бе просто един парад за пред приятелите. Отново той отговори:

- Не сме говорили още по въпроса. Хайде, отгатнете!

Двамата гледаха известно време в недоумение. Изведнъж Цвети я осени проблясък. Тя отвори уста, после се дръпна недоверчиво и я затвори. Взря се в Марта, почуди се още малко и каза:

- Никакви стомашни грипове, нали?

Марта се усмихна.

- Ами да. Ще си имаме дете.

Тези думи така ги слисаха, че Марта започна да се чуди какво толкова нередно има в това. Ради хвана ръката на Стефан почти уплашено, макар и с това да изрази просто поздравленията си. Странна беше реакция на Цвети, която в първия момент изглеждаше ужасена.

- Е, честито - промълви тя едва-едва най-накрая. - Кога ще го чакаме да се роди?

- След около шест месеца.

- Това ще наложи много промени - отбеляза сериозно Цвети.

Внезапно сладникавата миризма на марихуана отново се промъкна в стаята. Марта рязко обърна глава и се заоглежда. Имаше обаче толкова много хора, че беше абсурдно да разбере от къде точно идва. Завладялото я настроение рязко изчезна. Ядосана, тя промърмори едно извинение и ги остави сами да обсъждат бъдещето й. Провря си път през тълпа и стигна до Галя, която танцуваше срещу Краси. Двамата се гледаха изпитателно и тя съзнаваше, че ги прекъсва не на място, но повече така не можеше да продължава. Дръпна я за ръкава.

- Ела за малко с мен навън!

Галя не изглеждаше очарована, но респектирана от сериозната й физиономия, остави колегата си в компанията на другите момичета, които чакаха реда си.

- Какво има? - попита Галя тревожно, когато излязоха на стълбището, където не беше толкова шумно.

- Не ми е приятно да ти го кажа, но искам да съобщиш на колегите си, че който употребява какъвто и да било вид наркотици, колкото и безобидни, ще трябва да си тръгне!

Галя се дръпна назад.

- Има ли такива?!

- Не усещаш ли приятната миризма, която се носи?

Галя прехапа устни, въздъхна и сведе глава.

- Стилиян, Ивана, Петко и компания... Но не се притеснявай, те са само на трева!

- Няма значение - Марта беше непоклатима. - Вървете някъде другаде, пушете, друсайте се, колкото си искате. Но не и в тази къща!

Галя я изгледа някак странно.

- Ти май нищо не знаеш...

- Какво да знам? - настръхна Марта. - Знам, че не искам тук да се движат хора, които не могат да управляват себе си. Знам, че не искам повече да се намесвам в никакви подобни истории. А още по-малко сега, когато съм отговорна не само за своето бъдеще.

- Отговорна? - беше ред на Галя да се изненада. - Не те разбирам. Но моята мисъл беше друга. В тази къща отдавна СЕ употребяват наркотици, но ти май не си в час, щом реагираш така.

- Какво?! - Марта се подпря на парапета.

- Не обичам да злословя. По-добре да разбереш сама от точния човек - Галя се обърна да влезе отново вътре, но Марта я задържа.

- А, не, не се измъквай! Не се измъквай, за да не извикам ченгетата и да не стане нещо не особено приятно от този купон. Мога да го направя, гарантирам ти, и то с чиста съвест!

- Хайде, влез вътре, не му е мястото за такива сериозни разговори. Сигурно те чакат, видях, че със Стефан...

- Остави това. Знам, че и на теб ти се връща при Краси, но той ще те почака още малко. Важно е, моля те, много е важно!

Галя въздъхна, опря се настрана и я погледна с горчивина.

- Чудя ти се как не си забелязала. На мен никой нищо не ми е казвал, дори не съм си поставяла за цел да разбера, а пак знам всичко. Или поне това, което ме интересува. Почна се от онази нощ, когато Цвети не се прибра. Виждала съм много пъти хора в такова състояние - това, в което беше тя сутринта и по-късно. В старото ми училище наркотиците бяха почти толкова често употребявани, колкото и цигарите, например. Който пиеше и пушеше, той беше опитвал и от тях. Тези, които се бяха въздържали, се въздържаха от всичко и бяха отритнати от обществото. И аз съм пробвала, но не ми хареса, а и нямах излишни пари, които да харча за такива глупости. Като по чудо си имах приятелите и без да навлизам дълбоко в техния начин на живот. Става въпрос, че всичко това ми е особено познато. Като видях Цвети много се изненадах, но по-късно случайно видях и едно възпаление от вътрешната страна на ръката й. Имах един приятел, който винаги забравяше да дезинфекцира иглата и редовно се получаваха такива неща. Не знам, всичко това си е работа на Цвети, аз няма да се меся в нея, но трябва да призная, че никак не ми хареса, когато обърках якетата и без да искам бръкнах в нейния джоб, а там имаше ... пакетчета...

Цвети! О, не, не беше възможно! Марта се беше вкопчила в перилата и се опитваше да се осъзнае. Не може да бъде! Познаваше я толкова отдавна, беше убедена, че тя никога не би посегнала към тези неща. Нямаше причина, а имаше достатъчно разум!

- Марта? - Галя се приближи към нея и я разтърси. - Марта, извинявай, но ти поиска да ти кажа. Спокойно, не е толкова страшно. Да не говорим колко бивши съученици имам, които не са се въздържали да си създават такива забавления от време на време, но още не са се пристрастили. Недей да се стряскаш. Мисля, че ще бъде достатъчно да поговориш с Цвети...

В един момент й се прииска да се махне и да не се връща никога повече. Да отиде в някоя далечна държава, да си роди бебето и да си го гледа спокойна и щастлива. Без приятели, без бащи, без шефове, интриги и наркотици...

- Галя, на този купон, кой продаде на Петко, а и на другите марихуаната?

- Хайде и ти, не се впрягай толкова на някаква си марихуана...

- Не се впрягай ли? Щом си живяла в такава среда, не може да не си се натъквала на резултатите, които може да предизвика!

- Е, какви резултати? Всъщност, трябва да призная, че повечето ми приятели все пак бяха като мен, не твърде големи любители на стимулиращите вещества. А другите... не съм се и занимавала с тях. Купоните си ги правехме от две части. Първо се забавлявахме, така да се каже, на сухо, после те подгряваха, а ние си тръгвахме. Чувала съм разни работи за след това, но те винаги преувеличаваха. А и освен това никой не помнеше кое точно, как и кога се е случило.

- Понякога е хубаво човек да си затваря ушите и очите. Но е признак на слабост - Марта пое дълбоко въздух и я погледна в очите. - Галя, за някои неща човек трябва да бъде внимателен. Аз съм ти разказвала за моя съученик Павел. Но не всичко. Всъщност, не съм ти разказвала основното. Той не беше наркоман, но съвсем редовно пушеше марихуана. Неговият образ просто би бил непълен, ако не го правеше. Малко след като скъсахме, една вечер се беше напафкал здравата. Аз отидох до стаята му, май за да вземе някаква тетрадка. Понеже никой не чу като почуках, отворих сама. Гледката, която видях - Марта преглътна. Отвращението отново се надигаше в стомаха й. - Беше с една съученичка, от другия клас. Спореха за нещо, не знам за какво, но изглеждаше като безобиден спор между двама несъзнателни. В момента, в който аз влязох, Павел взе ножа от масата, като че ли по-скоро за да обясни нещо, отколкото като заплаха и я наръга в рамото. Момичето падна, всичко стана в кръв, а на мен ми прилоша. Още не мога да забравя как Павел гледаше недоумяващо кървавия нож и се усмихваше.

- Господи... - промълви Галя. - И...

- Аз изтичах до банята и исках повече да не се връщам изобщо натам, но на излизане ме сграбчи едно то момчетата, които бяха в стая с него и ми каза, че трябва да настоявам, че някакъв външен човек е минал и я е наръгал. Мога да ти кажа, че не бях на себе си. Слава Богу, поне се оказа, че момичето нямаше сериозни увреждания, но тогава лъгахме, лъгахме, колкото си искаш. А най-ужасното, което тогава си беше чисто щастие за нас, беше, че на никой не му се разправяше със скандални истории и всичко набързо се потули. Момичето изобщо не си спомняше какво се е случило, а той... не, не знам какво да ти кажа. Знам едно. Гледката беше ужасяваща. Знам и че беше чиста случайност, че той не насочи ножа малко по-надолу, където беше сърцето й. Разбираш ли ме?

Галя мълчеше, навела поглед.

- Не искам повече такива неща. Не искам детето ми да става свидетел на подобни гледки.

Галя вдигна учудено поглед.

- А, да, май забравих да ти кажа, че съм бременна - съобщи Марта с по-безчувствен тон, отколкото ако бе казала, че е забравила да купи хляб.

Галя зяпна.

- Ти? Сериозно?!

- Да, но нека говорим за това по-късно. Моля те, помогни ми сега!

Марта осъзнаваше, че изисква твърде много от Галя. Но тя беше сериозно момиче и умееше да се справя. Беше й нужна не повече от минута, за да свикне с новините.

- Отивам... ще попитам... а ти, по-добре, знаеш ли, не си трови нервите с това!

Марта не отговори, проследи я как влиза вътре. Цвети... нейната Цвети, с която се познаваха толкова отдавна, с която си знаеха всичките проблеми. Тази вест надминаваше всички останали през последния месец. Чудеше се как да реагира. На първо време трябваше да поговори с нея. Нямаше смисъл обаче да се заблуждава, че може би Галя нещо се бърка. Като се върнеше назад, виждаше, че и тя самата много добре бе разпознала причината за неадекватността на Цвети, но не бе пожелала да я признае пред себе си. Не й се искаше да е така и бе предпочела изобщо да не го допуска. 

След малко влезе вътре. Нямаше сили обаче да се върне при тях все още и отби към кухнята. Там завари Свилен да се целува с момичето, което го бе отмъкнало в началото на вечерта. Понечи да излезе, но той я забеляза и се откъсна.

- Чакай, чакай - усмихна й се той. - Не се притеснявай, ела седни при нас!

Марта го изгледа изпитателно. Момичето, разбира се, не беше очаровано от идеята тя да застане да им свети, но пък колегата й май имаше нужда от помощ. Почуди се, но остана. Седна срещу него.

- Защо му каза?

Свилен сведе поглед.

- Извинявай, пак ли сгафих? Честно, не предполагах, че може да не си му казала още. Стори ми се отвратително нагло така демонстративно да не те поглежда при тази ситуация. Подразни ме, честно! А после вече беше късно... но все пак, видях ви после заедно, не се ли оправихте?

Марта кимна.

- Още не знам нищо. Може би дори трябва да ти благодаря за това, което си направил. Е, да, най-малкото благодаря за загрижеността, разбира се. Но бих те помолила друг път да не се месиш в личните дела на други хора.

- Извинявай де... той май се зарадва? - светнаха очичките на Свилен. Изглеждаше като да е забравил напълно за присъствието на момичето до него.

- Поне такъв вид даде...

- Ти обаче не си никак радостна. Защо така? Стори ми се, че го обичаш... не искаш ли да бъдете заедно?

Марта хвърли поглед към момичето, което местеше поглед от единия друг с любопитство.

- Нека не обсъждаме това сега. Притесниха ме други случки тази вечер - почуди се дали да рискува, но опита. - На вас някой предлагал ли ви е наркотици тази вечер?

Свилен сбърчи вежди.

- Само усетих, че младежите залагаха на джойнта. Нямаше как да не се усети. Но никой не ми е предлагал.

Момичето мълчеше.

- А на теб? - попита я Марта.

- Ами... - тя се обърка, - не точно, че някой ми е предлагал. Само че ми намекнаха нещо.

- Кой? И какво? - гласът й беше леден.

- Марта, какво става? - намеси се Свилен неразбиращо. Беше негов ред да мести недоумяващ поглед от едната на другата.

- Мълчи сега. Кажи ми, моля те. Много е важно за мен от лична гледна точка. Няма да се обадя на полицията и да кажа кой какво предлага и кой какво употребява.

- Ами... - момичето гледаше към Свилен за подкрепа, но той не се сещаше да й съчувства. - Един мъж, висок, с тъмна коса и тъмни очи.

- Стефан или Ради? - нещо започваше да умира в нея.

- Не му знам името... но той само ме попита дали пуша по принцип трева. Може и да не е имал нищо предвид.

- Марта, я ела на себе си - Свилен стана и я разтърси. - Стига си се занимавала с глупости, чу ли? - след като тя не реагира, той се обърна към момичето, извини й се, хвана Марта за ръката и я поведе. - Ела с мен!

- Къде? - намръщи се Марта. - Ела, ще се поразходим навън и ще си поговорим!

Кой знае защо, я хвана малко страх. Опита се да се възпротиви, но Свилен не я пусна. Дали вече съвсем се побъркваше или нещо не беше в ред?

- Трябва ли да излизаме навън?

- Да, трябва да сме само двамата. А и мисля, че ти стига толкова “купон”. Хората ще започнат да се разотиват след малко, по-добре да се поразходим до тогава и после да се прибереш да се наспиш и да си починеш.

- Защо си решил, че трябва да проявяваш такава загриженост спрямо мен? - Марта ставаше все по-недоверчива. - Защо си решил, че ти ще определяш кое добро за мен, и кое - не?

Свилен се спря и се подвоуми за момент. После отново я задърпа навън.

- Ще ти обясня след малко.

- Не искам да ходя никъде да се разхождам, уморена съм. Ако имаш нещо за казване, можеш да ми го кажеш и тук.

- Пред очите на твоя човек ли? Веднъж вече щеше да ме изяде с парцалите тази вечер. Не ми се рискува да бъда пребит.

- Стефан не е такъв човек...

- Стига, моля те, и аз не съм такъв човек, но ако някакъв ми заяви, че приятелката ми е бременна и после се лепне за нея, ще го изхвърля с ритници!

Свилен изглеждаше убедително, а и Марта трябваше да признае, че има право. 

- Нека поне кажа на Галя, че излизам. Да не се чуди къде съм, ако й потрябвам...

- Теб май те е страх от мен? - Свилен се дръпна. Не само физически. Марта усети как изведнъж той отлетя на километри от нея. - Добре... Ами аз тогава се връщам при... уф, как й беше името... както и да е...

- Свилене, недей така! - Марта го хвана, преди да се е упътил отново към кухнята. - Не че ти нямам доверие, но наистина не искам да излизам навън...

В този момент Стефан излезе от стаята и едва не се блъсна в тях. 

- А, ето къде си била... трябваше да се сетя... - той направи физиономия. - Чао!

Марта зяпна изненадано.

- Тръгваш ли?!

Той не каза нищо. В един дълъг момент тримата стояха и водеха битка с погледи. Стефан леко се усмихваше, по-скоро за да подчертае красноречието на ситуацията, отколкото защото нещо му беше смешно. Свилен имаше вид на глътнал жаба, а Марта се опитваше да накара мозъка си да измисли нещо. Това ли беше всичко? Ха, ще си имаме бебе! Колко съм щастлив, чао, Марта!

- Не се прави на дете!

- Аз ли? - подсмихна се криво той.

- Аз... аз ще ви оставям - объркано отстъпи назад Свилен.

- Няма нужда, приятел, аз си тръгвам и без друго - Стефан взе якето си от закачалката.

Марта бе прободена от обвинението в очите му. Разбира се, това беше най-удачният вариант! Първо беше щастливият баща. Точна реакция на точния човек. А после обаче беше много обиден и цял живот нямаше да може да понесе обидата. Ето, сега Марта беше виновна. Нека си носи последствията тогава!

- Я чакай! - гласът й не търпеше възражение. - Дай си ръката!

- Какво? - смръщи чело Стефан и пъхна ръце в джобовете си.

- Дай си ръката - повтори Марта с настоятелността на училищен директор и хвана лявата му ръка. - Съблечи си якето!

- Марта, какво ти става?!

Но тя вече го събличаше и използваше изненадата му, която го възпираше да не се противи. Преди да се усети, вече бе дръпнала ръкава на блузата му към лакътя и се взираше за следи. След като не намери на едната ръка, посегна да провери и другата, но Стефан вече беше успял да разбере за какво става въпрос и не й позволи. Дръпна се, облече наново якето си, изгледа я страшно и си тръгна, без да каже нищо.

Когато се събуди, всичко беше почистено и оправено. Галя още спеше, но леглото на Цвети беше празно. Явно тя се бе постарала да дооправи това, за което вечерта не им бяха стигнали време и сили. Измъкна се тихо от леглото. Болеше я глава от напрежение. Но на всичко това трябваше да се сложи край! Край ли, замисли се, докато обуваше чехлите се. А след края какво следва? След края няма нищо...

Цвети беше в кухнята и си четеше някаква книжка.

- О, добро утро - вдигна очи тя, като я видя да влиза. - Наспа ли се?

- Цвети - седна срещу нея Марта, - какво се случи онази нощ, когато не се прибра?

Цвети започна да чупи пръсти и да хапе устни. Остави книгата настрана. Погледна я почти умолително.

- Няма значение.

- Не, има значение и не ме карай да те изнудвам да ми кажеш. Защото имам как!

- Галя ти е казала, нали? - Цвети въздъхна. - Нещата не са такива, каквито изглеждат, повярвай ми!

- Аз мога да видя само как изглеждат. Ако са по-различни, кажи ми, обясни ми!

- Аз исках да ти кажа и по-рано, но ти все беше твърде уморена или в твърде лошо настроение... от къде можех да знам, че си бременна?

- Ти остави това, то няма общо с въпроса сега. Кажи ми, но честно - Марта се чудеше сама на себе си откъде има сили все още.

- Никога не бях допускала, че е възможно да се случи такова нещо. Та аз дори не бях успяла да разбера, че Ради има някакви претенции към мен. Още повече, че знаех, че той е женен... 

- Женен?!

Цвети също беше изненадана.

- Мислех, че знаеш. Странно защо Стефан не ти е казал. Ами да, Ради си има жена, но тя си стои в Хасково и май никой тук в София не знае за нея. Не знам как го прави, какво я лъже, тя как се съгласява той да работи тук, а тя да стои там, но го прави по някакъв начин. Спомням си още първия път, когато ни запознахте. Тогава Стефан небрежно ми подметна нещо за жена му. После може и да съм забелязала, че Ради проявява някакъв интерес, но винаги съм си имала едно наум, че е женен и не съм го възприемала на сериозно. После се появи онази... Валерия... помниш ли я?

- Да, помня я - Марта се опитваше да преглътне погнусата, която я завладяваше. 

- Спомням си, че той специално ми подчерта, че връзката му с нея не е нищо лично. Тогава си помислих, че се оправдава, защото е женен. Честно казано, нямах си и идея, че никой наоколо не знае, дори и ти - Цвети увеси нос, - иначе бих ти казала, бих намерила за интересно да го обсъдим. Знаеш колко отдавна беше, мина вече сигурно цяла година, напълно бях забравила за нея, а и с него не сме се срещали особено често, като се замисля. Честно казано, изобщо не съм обръщала внимание. Погледът ми не стигаше по-далеч от Цецо тогава. И изведнъж се случи това в деня преди изпита. Излязох да купя хляб. И на улицата, както тогава си помислих, съвсем случайно, срещнах Валерия. Беше много мила, много радостна, че ме вижда и ми каза, че живее наблизо и страшно много настояваше да й отида на гости. Стори ми се странен този ентусиазъм, но все пак не се усъмних в нищо. Казах й, че имам много да уча, че съм на изпит, но тя по някакъв начин успя да ме убеди и аз отидох.

- Къде живее? - прекъсна я Марта.

- Не ме карай да ти казвам това, моля те. А и сигурно не е неин апартамент. Сравнително наблизо е, но наистина не мога да ти кажа. Това няма значение. Отидох, влязох и седнахме в хола. Тогава тя започна да ме разпитва за Ради, виждала ли съм го, какво бил правел. Първо си отговарях искрено, но тя изведнъж почна да крещи, че я лъжа, че не знам. Това момиче действително не е добре, аз ти казвам. Започна да ми говори, че Ради е само неин, да престана да се занимавам с него или нам какво си щяло да се случи. Тогава и аз се стреснах. При жени като нея ревността действително е много опасно нещо. Опитах се да я убедя, тя започна да ме псува и да ме обижда и тогава реших да си ходя. И тук... не знам как да ти го опиша... не беше толкова гротескно, колкото ще прозвучи, но влязоха някакви двама и ме задържаха. Тя им заговори нещо, което направо ми прозвуча на непознат език, явно името на някакъв наркотик, който те после насила ми инжектираха. И после не помня нищо. Разбираш ли, нищо! Предполагам, че са ме разпитвали, че... наистина не знам. Събудих се по едно време в някаква стая. Изобщо не можех да осъзная какво се е случило, само знаех, че трябва да се махна от там. Вратата беше заключена. След малко видях, че има прозорец, който обаче не беше затворен. Не си спомням колко високо беше, но тогава съм преценила, че мога да скоча и съм го направила. Белезите още са по мен - Цвети вдигна крачола си. - Взех едно такси и се прибрах. Дори не помня какво съм ти говорила тогава. Знам, че говорихме с теб, но до там. 

Марта я гледаше недоверчиво.

- Как така не са те заплашили с пистолет?

- Не се подигравай, Марта, никак не е смешно. Още повече, че и ти си много замесена.

- Аз?!

- Може и да звучи като приказка, сигурно и аз не бих ти повярвала, ако ти започнеше да ми го разказваш...

- Тогава добре, а после? Галя ми каза, че случайно е намерила...

- Ще престанеш ли да ме прекъсваш? Искаш ли да ти кажа или не? Не знам какво е намерила Галя и защо е бъркала в моите неща. Имаше два пакета с нещо в джоба ми, когато се облякох на следващата сутрин. Не знаех как са се озовали там, дали съм ги платила, дали съм обещала да направя нещо с тях. Честно казано, бях много стресната и очаквах всеки момент да се появят отново, след като явно знаеха къде живея. Валерия ми се обади по телефона. Представи се и каза, че била много притеснена дали съм се прибрала добре. Можеш да си представиш каква наглост. В общи линии се опита да ме убеди, че не тя, а аз съм се разкрещяла и че когато нейните хора се опитали да ме успокоят, аз съм избягала навън. Каза, че те се опитали да ми дадат валериан, защото тя се стреснала, че съм твърде емоционална или нещо такова...

- Цвети, я слез на земята, много филми си гледала напоследък...

Цвети млъкна, изгледа я дълго и кимна.

- Както искаш, живей си в твоите среди. Направи детето си наркоман, изборът е лично твой!

Болезнен спазъм премина през цялото й тяло. Марта въздъхна:

- Казвай...

- Ако започнех да се разправям за това, нямах никакви доказателства. Разбираш ли, аз дори дълго се чудех дали това, което помня, действително е било така. Само раните бяха сигурно доказателство за това, че съм скочила през прозореца, още повече, че си спомням и как паднах на ръката си и си ударих главата. Валерия искаше от мен да продам това, което случайно се беше намерило в джоба ми и то на определен човек. Разбира се, каза нещо от рода, че ме е облякла с нейното яке - всъщност, това беше вярно и че вътре имало нещо, което трябвало да даде на... въпросния човек. Помоли ме да му го предам, да взема парите вместо нея и да й ги предам после. Аз нямаше как да откажа. Тогава тя ми каза час и място и ми каза, че там ще се срещна със Стефан, който ще ме отведе до човека - Цвети понижи глас.

Марта стисна юмруци, преглътна и погледна настоятелно:

- И какво стана?

- Не отидох.

- ??

- Мислех да кажа всичко на теб, но името на Стефан ме възпря. Помолих Янка да отиде вместо мен, да предаде якето със съдържанието на Стефан и да му каже да даде парите на Валерия, без моето посредничество. Написах вътре и една бележка, че нямам нищо общо с Ради. После си заминах за Добрич. Янка ми се обади там и каза, че на мястото бил не мъж, а някаква жена, която по описание ми приличаше на Валерия. Разбери, тогава единствената ми цел беше да се отърва възможно най-бързо и лесно от този омагьосан кръг. Не исках да имам нищо общо с тази жена, още повече с Ради, който така или иначе никога не ми е бил никакъв. Нито пък ме интересуваше какво общо има Стефан с цялата история и къде е намесен.

Марта имаше чувството, че пропада, че се смалява, че се превръща в една малка точица... Нали искаше край? Е, ето го краят. Нали се чудеше къде да живее и какво да прави? Вече всичко си идваше на мястото. Нямаше да мисли за болката от безумните лъжи на Стефан. Беше подготвена, че не е бил искрен с нея, но това надминаваше границите Не че той се беше засилил, но вече беше безсмислено изобщо да мисли за живот с него. Остави всичко друго, но тя не можеше да изложи на детето си на тази опасност. Нямаше значение какво общо имаше той с тези кръгове, важното бе, че имаше изобщо нещо общо. Цвети, която реално не бе имала нищо общо - ако говореше истината - се бе оказала в тази абсурдна ситуация. Със същия успех във всеки един момент и тя и детето й можеха да се окажат на прицел. Марта, не драматизираш ли твърде много? Драматизирам ли? За Бога, не ме интересува! Искам сигурност за детето си! По-добре да се върна вкъщи и всички да ме гледат като последна измет на града и да ме обсъждат, по-добре майка и татко да ми натякват непрекъснато, по-добре да работя в някой завод като работничка и да не общувам с никого! 

- Изчаках достатъчно време в Добрич, поне според мен. Ако искаше, тя щеше да ме намери. За да има телефона в нас, го е взела от Стефан или Ради, а те и двамата ми имаха телефона и в Добрич. Нищо не се случи. Като се върнах в София се срещнах с Янка и тя каза, че жената просто кимнала и си отишла, благодарила й, че й е върнала якето и някакви такива работи. Смятай, че самата Янка изобщо не се усъмни в нищо. Като се върнах, видях, че не си никак в настроение. Мислех, че още страдаш по Стефан. Опитах се няколко пъти да ти кажа за това, поне за да не те е яд. Обаче все нещо ставаше. И изведнъж на купона те ни се тръснаха на вратата...

- А какво стана онази вечер, когато се прибрах без ключ и нямаше кой да ми отвори? - прекъсна я рязко Марта.

Цвети наведе глава.

- Е, за тогава наистина съм виновна. Янка каза, че може само тази вечер да се видим. А не можех да живея цяла седмица, без да знам какво се е случило. Излязох за малко, като се надявах, че няма да се прибереш точно тогава.

- И защо не ми каза после? Защо не ми се обади поне да ме предупредиш?

- И да ти кажа, че имам неотложна среща, когато изрично ме беше помолила да си стоя вкъщи? И то с кого - с Янка.

- А да не мога да си вляза вкъщи, когато съм съсипана от работа?

- Аз се бавих не повече от половин час. Тя и Янка нямаше кой знае какво да ми разказва...

- Добре де, няма значение - Марта уморено подпря глава с длан.

- Въпреки това беше ужасно, когато видях Стефан и Ради на вратата ми снощи. Да не говорим, че Ради веднага се лепна за мен. Не исках да имам нищо общо с тях, но нямаше как да се измъкна...

- Кой продаваше на малките марихуана? 

Резките въпроси скършваха ентусиазма на Цвети да разказва, но вече малко я интересуваше. Вече нямаше никакво значение дори дали историите, които й разказваше, бяха верни.

- Не знам кой, но да - те имаха в себе си. Както и да е, Ради пак започна да го избива на свалка. Тогава ми писна и им казах, че не желая да се разправям с безумната ревност на Валерия и изобщо с техните афери. Че нямат право да ме замесват в неща, за които нямам нищо общо. След това Ради започна да ми се извинява и да ме уверява, че вече всичко е наред, че няма да допусне повече Валерия да се отдава на лична саморазправа и такива работи. Тогава дойдохте вие и ни казахте, че ще имате дете. Няма да ти казвам, че изпаднах в ужас заради теб. Откакто се случиха тези неща, единственото ме успокоение беше, че поне вие със Стефан сте скъсали и че няма нужда да те замесвам. После те ми разказаха някаква история за познанството им с Валерия, с която, поне по мое мнение, си измиваха ръцете. При настоящите обстоятелства си мисля, че е по-добре да говориш лично със Стефан и сама да си прецениш.

Марта разтри челото си. После стана и си направи кафе. Цареше мълчание.

- Не смятам да го виждам повече.

- Недей така, дай му шанс. За теб самата е по-добре, а и за детето...

- За детето ли? Какво ще е добре за него? Да има баща наркоман? И приятелите на баща му от време на време да го отвличат, за да го изнудват за нещо? Не, благодаря!

- Снощи бяхте толкова красива двойка... - Цвети нервно мачкаше корицата на книжката си. - Не знам, не искам да казвам нищо, защото може би не мога да преценя добре. Но, Марта, защо не се опиташ да помислиш извън тези граници? От известна гледна точка, това ми звучи като богатата принцеса, която не може да допусне да се омъжи за коняря, само защото той е коняр. Не че ситуацията има нещо общо, но ми се струва, че ти съзнателно си затваряш очите за всичко останало. Риск винаги има. Който и да е, с каквото и да се занимава. А и през всичкото време, докато ходеше с него, ти не се чувстваше застрашена, заплашена или каквото там. От тогава не се е променило нищо, освен че ти вече знаеш някои неща. Защо реши, че това те застрашава? Стефан си има достойнствата, а и ти имаш нужда от него.

- Сега се опитваш да ме убедиш да се оженя за него ли? Да не би да си сватовница или какво?

- Не ставай груба. Искам само да ти покажа и някои други страни.

- Първо, Цвети, вече ти казах някои неща. Второ, за съвместен живот са нужни двама. Ти ми говориш все едно Стефан ми е паднал на колене да се омъжа за него, а аз се инатя. Как си го представяш? Нито аз съм принцеса, нито той - коняр. Но и принцесата и конярят биха се опитали да живеят заедно, ако между тях има достатъчно силна любов. Каквато има само в приказките, така или иначе. Мислиш ли, че ми е лесно? Това дете обръща всички планове, които си бях изградила за живота си, със или без Стефан. Риск винаги има, да. Но поемаш риск, ако имаш шанс да спечелиш нещо. А какво мога аз да спечеля?

- Много неща. И ти си даваш сметка за това. Но те е страх да рискуваш и предпочиташ да не ги признаваш пред себе си - Цвети изучаваше ръба на масата.

- Ти би ли се оженила за Ради, ако забременееш от него? Когато непрекъснато над семейството ви ще виси сянката на Валерия...

- Ради е женен. И не се хващай за Валерия като удавник за сламка...

- Ради бил женен! Че той и Стефан може да е женен по същата логика, жена му да е някъде... един господ знае къде...

- Не се самонавивай за глупости. Много добре знаеш кое как е. А и ти ме попита и аз ще ти отговоря. Ако го обичам, ако и той ме обича - да. Пък дори и да е женен. Теб просто те е страх да си създаваш проблеми.

- Ами да, страх ме е. Ако почна и сама да си ги създавам, много ще ми дойде. А на теб какво ти е отношението към Ради, все пак? - запита Марта и впери изпитателен поглед в нея.

- Той е женен...

- Престани да ми го повтаряш, запомних го вече. Не те питам за това, питам те за твоето отношение към теб. Ако не беше женен?

Цвети присви очи и се замисли.

- Знаеш ли, не мога да го преценя. Сега винаги го гледам с мисълта, че прави всичко това зад гърба на жена си. Не я познавам, но не ми е приятно. Това говори много за него като човек. И такъв човек на мен не ми харесва. Понеже го знам и откривам и в други негови постъпки тези черти и ми е дори противен понякога. Иначе да, симпатичен е - ако Стефан не ме беше предупредил веднага навремето, можеше и да се заблудя.

- А аз го уредих на работа - произнесе с отвращение Марта. Сети се и за съученичката, за която бе ангажирала за адвокат един добър приятел. И за безбройните подобни ситуации.

- Ти се почувства добре от това, това е важното, нали?

- Понякога ми се иска да съм като Галя. Човек трябва да бъде като нея - морален, но да си гледа само собствения интерес.

- Не я завъртял живота още - поклати глава Цвети. - Съвсем скоро едното от двете ще трябва да вземе превес - или моралът, или интересът. При нея ми се струва, че второто ще надделее. И тя ще успее. Кой ти цени в днешно време морала?

- Но винаги е добре да се отнасят човешки с теб, нали? И ти да се отнасяш човешки с другите...

- Значението на думата “човешки” започва да променя смисъла си.

- Ами да, това, което прави Валерия, също е човешко, не мислиш ли? Ради може и да е женен, но тя го желае. А той иска теб, и ти си й трън в очите. Трябва да те сплаши по някакъв начин, не защото си й антипатична, само за да може тя да се добере да него. Човешко, разбираемо, нали? Трябва да си изкарва прехраната по някакъв начин, а и най-добрият начин е да те постави под властта си, защо да не те направи една от тях? Съвсем човешко, съвсем разбираемо...

- От нейна гледна точка - да - Цвети сякаш се сви. - Но най-глупавото би било да я оставиш наистина тя да има власт над теб. Както правиш ти сега? Бягаш, уплашена от нея. Коя е тя, че да й правиш такива поклони?

- Не изкривявай думите ми. Изобщо не ме интересува някаква никаквица, която няма акъл и образование да се захване с нещо полезно. Не искам да имам нищо общо с такива работи. Това си е мое лично мнение и право. О, добре, че се сетих - трябва да се обадя на майка ми. 

- Не си ли й казала още? - повдигна учудено вежди Цвети.

- Не мислех изобщо да й казвам, докато не реша какво ще правя. Но сега вече взех решение. Ще се прибера при тях.

Цвети изглеждаше ужасена. Сграбчи я за ръкава и не й даде възможност да стигне до телефона.

- Премислила ли си добре?

- Напълно - изгледа я Марта, изпълнена с решимост до безумие. - Така или иначе повече не можем да живеем заедно. Едно, че гарсониерата ще стане много тясна, ако се появи и едно бебе. Второ, това си е бебе и създава много проблеми, които вие не сте длъжни да понасяте на свой гръб. Самостоятелна квартира ще ми дойде над възможностите. Пак заради детето ще трябва да е и без хазяи. Освен това, при Тодоров вече не се издържа. В последно време се беше укротил, но вчера пак ме подложи на невероятно психическо напрежение. Мила, моят лекар, ми каза да отида в понеделник за цялостни прегледи по обяд. Трябваше да говоря с него да изляза за час-два от работа. Естествено, пак трябваше да говорим насаме в кабинета му. Трябваше да седна на дивана, а той седна до мен. По някое време вече нямаше къде да бягам. Най-лошото беше, че не смеех да се противя, защото с една дума излитах от работа. А ако сега излетя вече става много лошо. Бременна няма да ме вземат никъде, а ако нямам поне майчински... - Марта пое дълбоко въздух. - Вчера ме спаси секретарката, която го извика по някаква спешна работа. От тук нататък обаче? Ще трябва да спя с него, за да мога да гледам детето си? Не, благодаря. Освен това, никак не ме очарова възможността да срещам Стефан случайно, да не говорим, че при това положение, ако се забърка в нещо, като нищо пак могат да го изнудват с детето му. Не, ще си отида!

- И мислиш, че там ще е по-добре? Марта, я се осъзнай - Цвети я задържа и я накара да седне. - Нали си бях скоро в Добрич, който все пак е малко по-голям град? Говорих с мои приятели, видях ситуацията. Първата седмица беше почивка, а втората - досада. Хората, които живеят там, може и да се чувстват добре. Те са свикнали, техните нужди са такива. Говориш за квартирата. Да, там сигурно няма да плащаш квартира, но всичко това ще ти излезе през носа. Не можеш да си представиш, че за тези хора единственото забавление са клюките и че ти ще бъдеш фурор в квартала. Мога да ти кажа, че аз за две седмици не успях да ги изтърпя, въпреки че посещението ми си беше съвсем обикновено завръщане вкъщи. А за тук не бива да се притесняваш. Гарсониерата наистина може би ще бъде малко тясна, но имаш думата ми, че ако се наложи, ще ти помагам. Не знам Галя как ще реагира, но ако тя се съгласи, бихме могли да си наемем двустаен апартамент. Не мисля, че бебето не би ни пречило особено, а и ще можем да ти помагаме. Това само в случай, че наистина нещо се обърка със Стефан. Колкото до работата, да, едва ли ти е много приятно с Тодоров, но ти какво си мислиш, че като се прибереш няма да ги има такива? О, напротив. Не ме карай сега да ти разказвам това, което ми разказваха бившите ми съученички. Да не говорим, че там нямаш шанс да работиш по специалността си, че е абсурд да те вземат на работа бременна и ще трябва да увиснеш на издръжката на вашите. Тодоров донякъде държи на името си, така че ако ти се ожениш за Стефан, ще те остави на мира, поне за известно време. А ти имаш нужда точно от това.

Марта се облегна назад. Всичко изглеждаше толкова добре през очите на Цвети. Но не беше така и го знаеше.

- Сериозно, би ли се съгласила да продължим да живеем заедно, ако сменим квартирата?

- Не само ще се съглася, но и ще настоявам. Така или иначе ще се чувствам длъжна да бъда до теб, много по-лесно ще ми бъде, ако не трябва да идвам и да си ходя. Е, освен ако ти нямаш нещо против, разбира се - Цвети я гледаше убедително.

В този момент влезе и Галя, сънена и рошава.

- Добро утро - изломоти тя и отвори хладилника. Известно време го съзерцава неразбиращо, след като си извади нещо за закуска.

Марта и Цвети се спогледаха.

- Как се чувстваш след снощи? - попита я Марта.

- О - Галя се усмихна, - чудесно, само не мога да се събудя още...

- Колегата Краси, а? - смигна й тя.

- Какво ще кажеш за него? - веднага се разбуди Галя и вдигна любопитен поглед от филийката си.

- Не смея да се ангажирам с мнение... Направи впечатление, че изглежда добре и го използва много умело. Първо го взех за един надут лигльо, но в последствие ми се стори, че има повече ум, отколкото показва.

Галя се усмихна.

- Така е... и затова е толкова трудно управляем. Но аз май започвам да му хващам цаката! - Галя беше в толкова добро настроение, че на Марта направо не й се щеше да й го разваля с нейните въпроси. В миг лицето й стана сериозно. - Ей, забравих да питам кой разпространи тревата снощи. Скарах им се и спряха да пушат - те само Петко и Ивана бяха по-зле - обаче после забравих...

- Не се притеснявай, няма нищо. Аз искам да ти кажа нещо друго, което вероятно няма да те зарадва много.

Галя остави филийката.

- Какво?

- Снощи ти казах, че ще имам дете - Марта я погледна сериозно.

Галя сбърчи чело в опит да си спомни, после се ухили до уши.

- Вярно! Хе, ами честито! Защо пък да не се зарадвам? Това е супер! - след първия залп обаче тя стана сериозна. - Това означава много промени, нали?

- Марта иска да се затвори в нейния град и да обрече живота си там, защото мисли, че тук няма да се справи...

- Но нали със Стефан снощи...?

- Ако предположим, че Стефан се уплаши - прекъсна я Цвети. - Проблемът е особено силен за квартирата. Аз й казах, че ще бъда с нея, ще наемем друг апартамент. Сега въпросът е ти дали искаш да бъдеш с нас отново.

- Какво? Къде? Я пак отначало, че нищо не разбрах!

- Не се чувствай длъжна да приемеш. Никак няма да ти е лесно да живееш в един апартамент с малко дете. Независимо от всичко, аз мога да се върна вкъщи и да ви оставя да си живеете двете...

- Не я слушай - прекъсна я Цвети, - идеята е да наемем по-голям апартамент.Ние ще бъдем в едната стая, тя с детето - в другата. Все едно сме в отделни апартаменти. Само че така ще можем да го отгледаме заедно...

- Тоест - Галя сдъвка хапката си - въпросът е аз дали ще зарежа Марта в беда? - двете само я гледаха в очакване. - Малко ми е трудно да взема решение така... Не съм го премислила. Тук ме устройваше доста добре, но ако вие се изнесете... къде ще намеря сега други съквартирантки? А и как ще ги намеря такива като вас? - Галя се усмихна. - Марта, аз ти дължа страшно много. Не съм човек, който забравя тези неща. Така, като премислям бегло, не виждам нищо лошо да се преместим в някой по-голям апартамент. Е, вярно, по-скъпо, но тук без друго ни е малко тясно. Ами да, защо не?

- Сериозно ли говориш? - Марта не можеше да повярва на ушите си. Трябваше да признае, че тя ако беше на мястото на Галя, сериозно би се замислила да приеме такова предложение.

- Ами да. Хе, трите ще гледаме едно бебе! - тя направи очарователна физиономийка. - Страхотно! Че то си е направо безплатно трупане на опит! Все повече си мисля, че идеята не е никак лоша...

Макар и да се чувстваше неудобно, Марта не можеше да не оцени жеста на Цвети и Галя. Е, всъщност, както Галя беше отбелязала, за тях това наистина можеше да се разглежда като необходимо разширение. Странно как изведнъж перспективите престанаха да й изглеждат толкова ужасни. Всеки момент трябваше да съобщи на Тодоров, че е бременна и той вече нямаше да има право да я изгони. На майка си щеше да се обади, но малко по-късно. Чакаше нещата да се уредят. Нямаше смисъл да я тревожи излишно. Сега само чакаше Тодоров да се върне от една делова среща. Той обаче закъсняваше. Свилен намръщено сумтеше нещо на съседното бюро. Цяла сутрин не й беше проговарял.

- Сърдит ли си ми за нещо? - опря лакти на масата Марта. нещо не можеше да се съсредоточи.

- Аз ли? - той не я погледна в очите. - Не, така ли изглеждам? По-скоро ти можеш да ми се сърдиш, не аз на теб.

- Стига, разбира се, че не си виновен - ако не беше толкова далеч би го погалила успокоително по главата. Интересно как за толкова кратко време бе успял да й стане толкова мил.

- Говорила ли си вече с Тодоров за твойто положение? - той най-сетне вдигна глава и я погледна в очите. 

- Не, сега смятам да го направя, веднага щом дойде на работа.

- Аха... а... - той се огледа наоколо. В стаята имаше само една колежка и тя точно в този момент стана и излезе някъде. - О, чудесно, исках да те помоля за нещо, а не държах да ме слушат всички.

Марта вдигна въпросително вежди.

- Кажи?

- Ами... - той се смути. - Виж сега... имам една... приятелка. Тя няма твойто образование, но все пак би могла да се справи с това, което се върши тук. Искам само да те помоля, ако можеш... като кажеш на Тодоров, че ще излизаш в отпуск по майчинство, да му кажеш, че можеш да му предложиш човек, който да се замества... 

- Аха... но как да му препоръчам човек, когото не познавам?

- Тя е много способно момиче, само че не успя да завърши... Аз съм убеден, че ще се справи, ако й се даде шанс. Ако ти я препоръчаш горещо, той ще се съгласи, убеден съм. Тя ще има възможност да се докаже, докато теб те няма - Свилен вече целият се беше изчервил.

- Не мога да препоръчам човек без образование, как ще го направя? А ако тя се издъни после?

- Няма, гарантирам ти. Ако стане нещо, обещавам да поема вината. Въпросът е само да й се даде шанс. Ти знаеш много добре, че нищо от това, което си учила, не го използваш сега. Тя е запозната с материята, ще се научи бързо. Най-вероятно Тодоров ще ти каже поне един месец да я обучаваш, преди да заеме твойто място и ти ще можеш да я прецениш...

Изведнъж нещо проблесна в ума на Марта и тя се намръщи.

- За това е било всичко, нали?

- Кое? - очевидно се направи на неразбиращ Свилен.

- Целият ти интерес към мен, всички тези щуротии. Опитвал си се да наместиш нея на мойто място!

- Е, недей така - той вложи цялата убедителност, на която бе способен, в погледа си. - Много грубо го казваш. Действително трябва да призная, че откакто забелязах, че имаш известно влияние върху шефа, си мислех, че само ти можеш да направиш нещо по въпроса. Но не това ме е ръководело държанието ми. Аз не съм знаел, че ти ще забременееш, от къде бих могъл? Само че сега нещата тъкмо се нареждат чудесно... Моля те, помисли за това момиче, тя няма друг шанс. Наложи й се да прекъсне обучението си, а вече е твърде възрастна, за да го продължава, няма кой да я издържа. Защо да не опита един пробен срок като заместник на твоето място, което Тодоров или ще остави празно, или ще натика някой некадърник на него? Само му кажи сега. А после, ако тя ти се стори некадърна, докато я обучаваш, винаги можеш да се отметнеш от думата си.

- Свилене, заслужаваш ли да направя това за теб? - малко я болеше, че той я е използвал, но каузата му поне звучеше благородно.

- Не заради мен, заради нея го направи. Можеш да я разбереш, предполагам..

- Не знам, не гарантирам... - Марта объркано разтърси глава.

- А, и още един съвет, чисто приятелски - добави Свилен. - Кажи на Тодоров, че ще се жениш, дори и да не е така. За теб ще бъде по-добре.

- Свилене... молиш ме за нещо твърде... как да го кажа...

- Добре, просто спомени на Тодоров. Виж го как ще реагира - ако отхвърли веднага идеята, не продължавай!

Две колежки се върнаха в стаята и разговорът трябваше да спре. Марта се луташе раздвоена между ужасното чувство, че е използвана и примамливата мисъл да помогне на някого. Ей-така, от суеверие, защото сега й трябваше късмет, защото се чувстваше много по-удовлетворена, когато бе извършила добро дело, дори и да останеше неоценено. И защото ако не го направеше, щеше да й тежи на съвестта. Пълна лудост, но знаеше, че е така.

Тодоров дойде малко преди края на работното време и се съгласи да я изслуша веднага. Стана й дори жал за него, като видя с каква охота прие молбата й да поговорят и като зърна физиономията му после, когато му заяви, че ще има дете. Естествено, той я попита за наличието на съпруг и тя съвсем чистосърдечно излъга, че ще се оженят следващия месец. За пръв път от много време насам, Тодоров остана на разстояние от нея. Не изглеждаше никак щастлив от това, което му каза, но явно поне деловата среща преди това беше минала добре, защото не направи никакъв проблем. Не беше лесно, но успя да му каже, че е помислила за заместник, ако се наложи. За нейна изненада, Тодоров видимо прояви интерес и дори не попита за образованието й. Само й каза да я доведе. На Марта й стана смешно. Бременна, женена... не е лесно, но виж - едно ново младо момиче никак не би му се отразило зле тук. Усещаше как, ако приятелката на Свилен се окажеше някоя привлекателна и отракана мадама, после щеше да й бъде трудно да се върне на мястото си. Но какво значение имаше? За после можеше да си потърси нещо друго. Беше завладял някакъв луд оптимизъм и светли мечти за бъдещето.

Като я вида да излиза широко усмихната от кабинета на Тодоров и да му кима, Свилен видимо си отдъхна. Благодари й, а после се усмихна криво:

- Хайде, събирай си нещата, Стефан те чака!

Стефан се бе облегнал на колата и наистина я чакаше пред входа на сградата. Очите му бяха скрити зад тъмни очила, позата - на небрежен богаташ. Марта не можеше да не се усмихне като го видя. Колата му беше отскоро и той толкова много се гордееше с нея. Като я видя да излиза, той се оттласна от автомобила и бавно закрачи към нея.

- Здрасти! - каза Марта. Едва преодоля глупавия порив да се хвърли на врата му и да му каже, че всичко е наред.

- Здравей - той я хвана за ръка и я поведе към колата.

- Къде... къде ме водиш? - спря се тя, преди да влезе.

- Влизай и не питай - той не се усмихваше.

Марта малко се стресна. Трябваше да се е научила през последните дни, че доверие не може да му се има. Ръката му нежно докосна рамото й.

- Като начало, време е за вечеря. А за после, трябва да поговорим с теб, но сериозно. А за после... за после ще видим.

Риск или не, оптимизмът я караше да го поеме. Макар и да бе изпитала известни съмнения, Стефан наистина я заведе да хапнат. Чувстваше се като героиня от евтин любовен роман. Той идва с колата, води я на вечеря, после й предлага да се оженят... Е, Стефан не го бе направил, но все пак й беше забавно така. Разговорът, който водеха, беше вял и безсмислен, докато той не пое инициативата в свои ръце.

- Е, какво ще правим сега?

Марта невинно вдигна вежди.

- С кое?

- Не се опитвай пак да ми излазиш по нервите, защото предупреждавам, че няма да се ядосам - усмихна се той. - В петък бях малко пийнал и затова малко си изтървах нервите...

- Само?

- Само какво?

- Дали си бил само пийнал. Както добре установиха някои хора, на купона имаше и други консумативи.

Стефан присви очи. После поклати глава.

- О, да, бях забравил. Валерия нещо ти беше влязла в ума...

- Значи Валерия и Theuser са едно и също лице?

- Ами да, това е Internet прякора й. От къде се беше сетила за нея? - с възможно най-учудената си физиономия попита той.

- Стефане, престани да ме мислиш за глупак. Цвети ми разказа какво й се е случило, както и някои допълнителни подробности. Освен това, Валерия се погрижи да ми изпрати едно анонимно писмо, изпълнено с мръсни думи и заплахи.

- Писмо? И с каква цел?

- Не разбрах добре, може би ти знаеш и ще ми обясниш.

- Стига, не ми се говори повече за нея, не сме седнали да я обсъждаме - той нервно сграбчи вилицата си. - Нека поговорим за...

- За нищо няма да говорим, преди да ми обясниш коя изобщо е Валерия и какво общо имаш ти с нея! - Марта беше категорична.

Стефан въздъхна тежко.

- Валерия е едно болно момиче. Съвсем естествено, при положение, че вече сигурно повече от десет години поддържа живота си с наркотици. С нея се познаваме от малки. Бяхме съседи, играли сме на детската площадката - нещо я преряза като видя болката в очите му. - После не знам какво се случи. Явно имаше проблеми вкъщи. Както във всяко семейство, но тя беше по-лабилна и посегна към наркотиците. Тогава казваше, че го е направила от досада и скука, от любопитство... Както и да е, някъде по това време се преместихме и задълго изгубих всякаква връзка с нея. Срещнах я пак след години. Не я беше страх да си признае, както че е наркоманка, така и че се издържа от пласьорство. Така или иначе й се налагаше да се движи в тези среди, а на работа трудно я взимаха, съчета ги по добър начин.

- Кое й дало право да се отнесе така с Цвети?!

- Казах ти вече, тя е болна. Не исках да говоря за това, но явно се налага. Само че те моля, казвам го и темата е приключена, става ли? - той стисна устни. 

Марта кимна.

- С нея сме приятели отдавна. Не одобрявам начина й на живот, но не я осъждам. Можеше да се справи и по-добре, но щом не е успяла- връщане назад вече няма. Валерия е едно нещастно момиче. Не знам дали си я спомняш как изглежда, но не е суперкрасавица, а и наркотиците съвсем са я направили на нищо. Остави това, но тя има жестоки комплекси, още от малка. После стана онази история с Ради. А там пък... - Стефан пое отново дълбоко въздух, - Марта, казвам ти това, но ти го забравяш веднага щом привърша, ясно ли е? Ради е женен. Докато бяхме в казармата, приятелката му му каза, че е бременна и той трябваше да се ожени за нея. В последствие обаче я блъсна кола и тя пометна. Момичето го преживя много тежко, а той нямаше как да бъде до нея. Едва-едва, тя бе успяла да си намери работа в Хасково и да започва да се стабилизира. Тя не искаше да учи повече, а Ради настояваше и дойде в София. Всъщност тогава само аз знаех, че е женен. Не сме имали намерение да го крием, но някакси така се получи. В един момент той ме помоли да си трая. Трябва да ти кажа, че никак не ми е било приятно да го гледам с тази или онази през всичките тези години, когато знаех, че в Хасково едно момиче го чака и още страда, защото е изгубило първото им дете. Но върхът беше с Валерия. Разбрах, че е закъсала много здраво и помолих Ради за съдействие. Успяхме да я отървем, но Ради, не знам по какви причини, реши да продължи измислената за целта връзка с нея. Междувременно ги запознахме с Цвети. Видях му реакцията още като я видя, затова реших поне да предупредя Цвети, за да не станат неприятни неща. Знаеш, че нищо не стана между тях, но Валерия е разбрала. А тя май се беше влюбила в него. Или поне беше заложила на него. Беше глупаво себедоказване от негова страна. Постара се да я омае, за да се докаже сам на себе си. Е, и за да спечели малко лесни пари. Нищо не съм му казвал, сигурно ще ме упрекнеш за това, но ако беше изпаднала в мойта позиция тогава, щеше да разбереш. Когато тя хлътна по него, той я заряза. Можеш да си представиш, че тя направо се побърка. Той обаче успя да я изработи така, че да не си губи деловите отношения с нея и ако му дотрябват пари, да се свърже с нея. Тя беше доволна дори и на това. Така че естествената й омраза се насочи не към него, а към Цвети. Вече не знам какво точно се е случило и какво точно я провокирало да посегне към Цвети така онази вечер. Вероятно Ради й е споменал нещо за нея. 

- Сега Ради излезе черният дявол, така ли? - Марта се опитваше да асимилира чутото.

- Не, не исках да прозвучи така. Виж, в един момент наистина и той много я беше закъсал. Никаква работа, можеше да се издържа само чрез Валерия, а това го правеше зависим от нея.

- Защо не се върне при жена си?

Стефан вдигна рамене и я погледна красноречиво. И Марта реши да не разпитва повече. Беше повече от очевидно, че на него му струваше много да й разкаже всичко това. И макар и да я болеше малко, че по-рано й е нямал достатъчно доверие, за да го сподели, все пак й се искаше да му вярва. Така беше по-лесно.

- А сега Ради продължава ли да се занимава? А ти занимаваш ли се с това? Защо бяхте донесли на купона?

- Ради от време на време се забавлява с нея. Не мога да го накарам да престане. Беше му останала някаква стока - всъщност, това, което е било в якето, което Валерия е дала на Марта - и явно е решил на купона да се погрижи, аз не знам. Аз никога не съм се занимавал с пласьорство, макар че във всеки един момент са ме искали и във всеки един момент знам, че ако остана без работа, поне няма да остана гладен. Само че не желая. Още повече след тези истории. Да ти кажа, жал ми е за Валерия. От нея можеше да излезе свястно момиче. Тя съдържа потенциала в себе си, но е станала такава, че вече никой няма нерви да чака, за да го открие. Това я озлобява още повече и нещата се въртят в един омагьосан кръг.

- А от къде на къде беше насочила злобата си към мен? И то така внезапно и неочаквано?

Стефан отново вдигна рамене.

- Не трябва да се притесняваш от нея, тя не е опасна. Сигурно наистина е била бясна от ревност, за да направи всичко това с Цвети. За това писмо... не знам, трябва да го видя. Може би е било просто допълнение към заплахите за Цвети...

- Беше насочено срещу теб, може би е имало за цел да ни скара, ако не е знаела, че вече сме скъсали...

- Не мога да предположа какво е родил болният й мозък. Но стига вече за това, тази тема не ми е никак приятна. Ако се страхуваш от отмъщение, или нещо такова, няма страшно, тя е под мой контрол. Никога няма да посмее да направи нищо, защото мога да съсипя живота й. А и освен това, мисля, че съм единственият й останал приятел. Не вярвам да иска да ме изгуби като такъв. Хей, Марта - ръцете му се пресегнаха през масата и хванаха нейните, - тя няма общо в отношенията между мен и теб. Искам да останем тази вечер само двамата - без някой друг да виси на главите ни - било то Валерия, Цвети, Свилен, Ради или някой друг, за когото да се притесняваш.

- Ето ни, двамата сме - безлично отвърна Марта. Можеше ли да му вярва? А и да му повярваше, можеше ли неговото твърдение, че й е приятел, да спре едно момиче с психически отклонения да посегне на детето й? - По-точно, тримата сме.

Стефан се усмихна.

- Радваш ли се?

- За кое? За детето ли? 

- И за него, а може би и за това, че то ще ни събере пак - едва ли имаше думи, с които да опише погледа му в този момент.

Марта се усмихна, но сведе поглед.

- Всеки един нов живот е повод за радост. И аз съм щастлива, че ти го възприемаш така...

- Хайде да вървим, с вечерята приключихме - Стефан извика бързо сервитьора и оправи сметката.

Марта продължаваше да усеща ситуацията някак измислена и неестествена. Може би се дължеше на факта, че Стефан беше истински кавалер, но бе толкова далечен от нея. Докосваше я само едва-едва и то в жестове, които се изискваха от възпитанието. А тя му беше повярвала. Въпреки че разказът му ни най-малко не я успокои, тя му повярва. Може би защото Стефан й каза, че всичко ще бъде наред, а тя му имаше доверие. Може би защото бе уморена и искаше да се опре на нещо. Може би... но нещо все още липсваше.

Колата отби по павирания път нагоре към планината. Стефан я водеше към тяхното любимо място, от където светлинките на града проблясваха в краката им. Вечерта беше необичайно топла за това време на годината, така че дори можеха да излязат навън и да се полюбуват.

- Защо дойдохме тук? - попита Марта, докато затваряше вратата.

- Не знам, така реших - той се облегна на колата. - Не за да връщаме миналото, но може би за да вземем нещичко от него, което ни е нужно сега.

Той се нуждаеше от някакъв спомен, който да събуди чувствата му към нея? Всъщност, кой изобщо говореше за чувства! Заболя я.

- Сега... - измърмори Стефан, загледан в светлините, - искам да решим къде ще живеем. Аз мислех по възможността за мойто жилище, но няма да стане. Брат ми сега го няма, но като се върне, няма да има къде да живее. А и родителите ми през зимата се местят, защото в къщата е студено. Струва ми се по-добре като за начало да излезем на квартира двамата, а от там да мислим за нещо по-сериозно...

Марта се замая от неговите планове. Струваше й се, че в следващия момент ще й изчете отчет за месечните им приходи и тяхното разпределение. Не би ли трябвало да се чувства щастлива? Стефан поемаше отговорността за детето, поемаше цялата отговорност, което малцина биха направили. Той беше истинският баща, мислеше за всичко. Какво повече можеше да иска? Но нещо умираше в нея като го гледаше така облегнат на колата, задълбочен в себе си. С този ли човек щеше да живее от тук нататък? Той продължаваше да й обяснява как засега няма да сменя работата си, кое и как смята за правилно да направят.

- Кажи нещо! - обърна се той към нея, след като тя дълго не отговори.

Марта разтърси глава и въздъхна.

- Ами да, нямам възражения...

Нощта тихо ги обгръщаше. Ставаше хладно. Марта се взря в магистралата, която излизаше от града. Светлините мигаха, мигаха и се скриваха в тъмнината. Бяха като нейните надежди. Една по една си отиваха, а след тях веднага идваха нови и нови. Магистралата не беше магистрала без коли, дори и през нощта. А човек не е човек без надежди. Какво губиш? И какво печелиш? И колкото и да ти се струва, че губиш, винаги ти се иска да вярваш, че печелиш нещо. И колкото и много да си спечелил, винаги усещаш как нещо е изтръгнато, дълбоко вътре у теб! Единствено времето можеше да покаже колко си спечелил от една загуба и колко си изгубил от една печалба... 

Най-сетне Стефан протегна ръце и я придърпа към себе си. Тя нито се възпротиви, нито отговори на порива му.

- Вярваш ли ми? - попита я той тихо.

- Нямам друг избор - внезапно романтичната гледка на града започна да я потиска.

- Нищо не е, както беше преди, и двамата го знаем - ръцете му небрежно галеха косата й. - Но бихме могли поне да се опитаме да го върнем, заради детето. То е най-важното сега и ние трябва да се съобразим с неговите желания.

- Не, Стефане - тя се отдръпна, за да може да го погледне в очите. - Няма да връщаме нищо от миналото. Каквото е било, да си остане там. Ако можем, ще съградим нещо ново, ако не... Ако не, поне ще се постараем детето да бъде щастливо.

Стефан й се усмихна. А може би все пак имаше шанс? За миг като че ли, заедно с телата, се докоснаха и душите. Марта инстинктивно спусна ръка през гърдите му и допря джоба на ризата му. Пръстите й напипаха пакетче, чиято форма я накара да настръхне. В следващия момент той я целуна. Пакетче? Не се вдетинявай, хиляди неща се държат в пакетчета. Ръката й спокойно продължи пътя си. Все повече й се искаше да се надява, да вярва, че животът с него може да бъде най-доброто, което би могла да изисква. Стефан я погледна топло:

- Да тръгваме!