Книги за стопляне на душата

 

ЧЕТИРИ КНИГИ НА 

ЛЮСИ ЕЛЕАЗАР 

ЗА СТОПЛЯНЕ НА ДУШАТА В СТУДЕНИТЕ ДНИ

Пакет от четирите хартиени книги с посвещение - 56,99 лв.

Пакет от четирите електронни книги - 35,99 лв. 

За поръчка: 

books@optimall-soft.com или с лично съобщение до автора на https://www.facebook.com/EleazarRomance/

Черен петък с промоции до -35% в Ozone.bg - ТУК

ЗИМНИ ИСТОРИИ НА ЛЮСИ ЕЛЕАЗАР:

"Сватбата" (2023)

Може ли бракът да бъде само една изгодна сделка, разумно и прагматично решение? Можем ли да затворим очи и да заобиколим съдбата?

Той има нужда от съпруга с българско гражданство, а тя – от пари. Звучи разумно, логично, подходящо.

И Екатерина, и Борис считат, че са достатъчно обръгнали в живота, за да могат да останат безразлични и неемоционални във всяка една житейска ситуация.

И двамата обаче не са подготвени за пръста на съдбата, който се намесва, и за дългата ръка на миналото, която се промъква между тях. И няма да ги остави на мира, докато тайните не бъдат разкрити, а проклятията – развалени.

прочети откъс

"Онзи май" (2022)

Мая може да не е била най-красивото момиче в класа, но Никола й е останал задължен до живот.

Днес тя е успешен психотерапевт, отдадена на своите малки пациенти. Но когато съдбата я среща отново с порасналия красавец на класа, прочетеното в дебелите книги не помага за укротяване на пламналия в душата й пожар.

Красив, популярен, Никола днес е всичко онова, което тя мрази, всичко, от което се е измъкнала, като е платила висока цена. Красива, изискана, Мая днес е всичко онова, което Никола би желал да има в объркания си живот.

Бариерите са непреодолими. Пламъкът може да се превърне във взрив.

Залогът е бъдещето на едно малко момченце.

Рискът е огромен.

Залостените врати на миналото ще трябва да бъдат отворени. А иззад тях ще изскочат призраци, за които дори самите те не са подозирали.

прочети откъс

"Предсказанието" (2019)

„Ти си нашето момче! Ти ще я върнеш към живота, ще ѝ пока­жеш какво значи любовта, докато отглеждате децата си!“

Игнат не вярва в предсказания, още по-малко когато са отпра­вени от съмнителни врачки. Наближаващ четиридесетте, с прес­тижна професия и красива приятелка, той харесва живота си та­къв, какъвто е.

Всичко обаче се променя, когато по тесния планински път джипът му връхлита върху малка кола. Макар и да няма ранени, последиците от неочаквания сблъсък ще се окажат много по-се­риозни, отколкото някой е предполагал...

прочети откъс

"За една нощ" (2018)

Поглед – закачка – среща – тръпка – целувка – легло? А как­во би се случило, ако нещата започнат отзад напред?

Силно разтърсена от измяната на бившия си приятел, 32-го­дишната амбициозна маркетинг директорка Ева се бори да въз­върне ду­шевния си мир. Изкушена от случайната идея на сестра си, тя се оказва в прегръдките на магнетичния Андрей за една лу­да нощ, коя­то после трябва да бъде забравена. Дали обаче очаро­вателният не­познат ще остане наистина само един красив спо­мен?

Тридесет и седемгодишният адвокат Андрей е отдаден на ка­риерата и на дъщеря си и в неговия живот няма място за любовни аван­тюри. Защо тогава се оказва толкова трудно да забрави зага­дъчната непозната, с която е прекарал една случайна нощ?

прочети откъс

Сватбата (2023)

 

Copyright © 2022 Люси Елеазар

ПРОЛОГ

Тъмночервеният абажур хвърляше страстно-романтични от­блясъци по ръба на чашата. Този път бяха избрали червено пенливо вино с рязък привкус. Ароматът омайваше с екзотична сладост. Екатерина се вгледа в малките мехурчета, които се вълнуваха зад тежкия кристал.

Винаги се беше впечатлявала от безупречността на вилата. Ни­кога нямаше прашинка, всичко бе идеално подредено и дори кога­то я посещаваха в най-студените зимни дни, беше за­топлена и уютна. Константин й бе обяснявал подробности за смарт техно­логиите на отоплителната система, но тя така и не ги бе запомни­ла. Не беше и важно. Важното беше, че тук намираха така търсе­ното уединение, мястото, където можеха да бъдат само двамата.

Мъжът на сърцето й поднесе своята чаша за наздраве и й отп­рави изпълнен с обещания поглед над искрящия ръб. 

Светлата му коса беше, както винаги, пригладена назад, а от елегантния костюм се носеше упойващ аромат на скъп пар­фюм. Екатерина с усмивка се наслади на красивия звън на чашите. Осем го­дини. Страстта им бе започнала толкова диво и неукроти­мо, че дори фактът, че беше женен, не можеше да я възпре. А и знаеше, че той стои с жена си само заради детето. И не я бе излъ­гал. През тези осем години му беше отдала вярата си, търпението си, любовта си. Беше го изчакала дори да се разведе.

Една ръка нетърпеливо се плъзна по бедрото й. Погали нае­лектризираната материя на чорапогащника и се прокрадна нагоре  към късия ръб на полата. Екатерина изпита неволно раздразне­ние. Току-що бяха дошли, нужно ли беше чак толкова да бър­зат?

- Трябва да купя на Мартин нови маратонки – изтърси тя, без са­ма да знае откъде точно тази мисъл беше дошла в ума й. - Иска само някакви скъпи, с другите не можел да тренира.

- Да му купи бившият ти мъж, нали му е баща – разсеяно отго­вори Константин, като вниманието му остана приковано към плавното усилие да се справи с полата й.

- Да му купи, ама няма да му купи – Екатерина отметна назад светлокестенявите си коси. - Нали се говореше нещо за някакви бонуси, знаеш ли дали ги очакваме скоро?

Беше ред на Константин за малко да възпре устрема си и да й отправи полураздразнен поглед.

- По принцип да, само че с тия смени в собствеността на хол­динга... не смея да ти обещая.

- Нали ти си директорът все пак? - настоя тя.

- Аз съм изпълнителен директор, финалната дума е на собстве­ниците. Придобиха ни едва преди няколко месеца, а и имат ня­какви турбуленции там – наследявания, продажби, едва ли им е до това.

Пръстите му продължиха неделикатното си настъпление към скритите от полата й дебри. Сивите му очи се бяха свели надолу, но тя някак нелепо забеляза подпухналите торбички под тях. Е, нямаше как, годините минаваха и се отпечатваха върху лицата на всички. И нейната кожа вече не бе така гладка, както някога, тя­лото й не беше чак толкова слабичко и фино, косите й не блестя­ха вече със същата свежест. Но нали любовта продължаваше, до­ри и след като кожите се сбръчкаха, а гърбовете се прегърбеха?

Нещо обаче я чоплеше и тя се пресегна за чашата си. 

- Майка ми се видяла с някаква приятелка – имаше нужда от още малко разговор, от още малко питие. - Гледала й на кафе. И знаеш ли какво й казала?

- Мхм? - Константин приведе глава над нея и тя усети дъха му върху рамото си.

  

- Казала й, че до месец съм щяла да се оженя - Катя се постара гласът й да прозвучи равно.

- До месец? - устните на Константин докоснаха голата кожа на врата й, останала незащитена от широката блуза с падащ ръкав. - И майка ти вярва на някакви приятелки с чашки кафе?

- Приятелката остави – побърза да отрече тя, докато той опит­ваше да захапе леко шията й. - Обаче майка ми ме попита кога ще се оженим.

Константин рязко отдръпна глава от нея. Толкова рязко, че чак й се видя неестествено. Ръката му, която вече почти бе достигна­ла целта си, стремглаво се оттегли. 

- И откъде накъде майка ти ще се меси в тия работи? 

Устните му в миг й се видяха силно изтънели и й напомниха на две остри змийски езичета. Странно усещане скова гърлото й. Не че бързаше, на­ли го беше чакала осем години да се разведе, но все пак...

- Мисля, че това е нещо между мен и теб и никой друг няма отношение по този въпрос – Конс­тантин ядосано се протегна за чашата си. Масивният му часовник проблесна на приглушената светлина от червените абажури. 

- Знаеш как са майките – вдигна рамене тя, усещайки как я об­зема силен хлад. - Вероятно се е притеснила, че намере­нията ти към мен не са достатъчно сериозни...

- Ние работим в една и съща компания, забрави ли? - Тонът му изведнъж стана остър, почти груб. - Да дойде майка ти да обясняв­а на всички кой какъв е и кой с кого си ляга!

В този момент телефонът му иззвъня. Константин ядосано хвърли поглед към екрана, готов да го откаже. По лицето му оба­че пробяга крива физиономия. Макар и раздразнена, че някой прекъсва разговора им, тя му кимна да вдигне.

Той бързо изчезна зад стената на кухнята. В бързината обаче не затвори добре вратата и тя с леко проскърцване се върна малко назад. До ушите й достигнаха думите му.

- ...нали ти казах, че ще закъснея? Колегата от Словения е тук, обещали сме му служебна вечеря. Да, не се притеснявай. Още малко и ще мога да си тръгна... да... да... нямам търпение... Да... по-късно.

Колегата от Словения? Директорът на словенския клон дейст­вително бе тук тази седмица, самата тя бе изготвила програмата на посещението му. Тази вечер той трябваше да е на събиране на група за фолклорни танци и да се учи как се играе Дунавско хоро. 

- Оох – изпуфтя тежко Константин с влизането си и тежко сед­на на дивана до нея, хвърляйки сакото си назад. Разкопчаната горна част на тъмнорозовата му риза леко се развя от бързото движение. - Днес всички са решили да ме побъркат. Спаси ме, Кате. Нека се заровя в твоята любов!

Този път Константин изобщо не остави време нито за въпроси, нито за увертюри. Ръцете му търсещо се спуснаха от двете страни на меката блуза и обхванаха гърдите й, а главата му се склони над нейната за копнееща целувка. Мустаците му одраскаха горна­та част на меката кожа между носа и устните й. За момент Катя остана скована. На дъщеря си ли бе давал тези обяснения? Не бе­ше споменал тази вечер тя да е при него? Езикът му се плъз­на между устните й и тя машинално ги разтвори, за да го посрещ­не. Толкова страст­но, толкова влюбено, толкова желаещо, че съпро­тивата й омекна. Умът й предателски започна да отплава и да се отдава на прас­тарото усещане, ръководещо продължението на света. Имаха прекалено малко време заедно, за да го запълват с разговори за завода или за случайни телефонни обаждания. Обви врата му с ръце и усети как же­ланието започва да настъпва над разума. Сигурно имаше някакво нормално, логично обяснение. Може би родителите му бяха на гости. Може би...

Константин нетърпеливо съблече блузата й и тя остана само по нежния черен дантелен потник. Беше си го купила вчера с на­мерението да го зарадва. Нарочно не бе сложила сутиен под него. Знаеше, че той ще оцени страстния ефект, който създаваше. Не се излъга. Очите му заблестяха. Тънко женско задоволство прип­ламна в тялото й. Константин наведе глава към нея.

И в този момент вратата рязко се отвори и зимният хлад нахлу между тях. Константин сепнато отскочи, а Катя инстинктивно скръсти ръце върху голите си под дантелата гърди.  Уви, не само хладът нахлу, но и някаква жена. Облечена в скъпо бежово палто и с перфектни къдрици, подаващи се изпод меката шапка, тя при­личаше на злата фея от приказките, изскочила от незнайни доби.

- Колегата от Словения, нали? - изсъска новодошлата, поста­вяйки заплашително ръце на кръста си.

С царствена стъпка прекоси хола пред смаяните им погледи и се спря право пред увисналото чене на Константин. Ка­тя обърна недоумяващ поглед към мъжа. За неин ужас обаче, той изобщо не гледаше към нея, а към разгневената жена и силната му мъжествена осанка беше отстъпи­ла на някакво раболепно кучешко израже­ние.

- Вики, моля те, ще ти обясня... - чу го невярващо да обяснява.

- Ще ми обясниш, разбира се – ледено заяви принцесата.

От това разстояние Катя можеше да види, че е млада, изклю­чително млада. На не повече от двадесет и една-две. Сигурно мо­жеше дори да му е дъщеря. Само че не беше. 

- А ти – обърна се младата кокона към нея с безгранично презрение – се разкарвай от тук. Веднага. И не си мисли повече да се въртиш около моя годеник!

- Годеник? - премигна Катя и извърна ледено глава към него.

Константин отново не гледаше към нея.

- Вики, моля те, не прави сцени, има съвсем нормално обясне­ние – продължи да пелтечи той.

Най-накрая в главата й просветна истината. Нямаше как да има разумно обяснение за случващото се. Катя сграбчи блузата си. Слава богу, че все пак младата красавица не се бе намъкнала при тях в още по-унизителна ситуация. В първия момент бе гото­ва да го сграбчи, да го разтърси, да изкрещи на тая малка фукла, че той е нейният мъж, че... 

После обаче видя свития, навел глава Константин и изведнъж прозря. Нещата рязко и безвъзвратно се бяха променили. Мъжът от нейните мечти се беше сгромолясал от измисления пиедестал и се търка­ляше в прахта - дребен, жалък, съсухрен и лъжлив.

Осем години. Осем години от живота си бе пропиляла в най-голямото заблуждение, кояито някога би могла да си представи.

Ръката й се протегна сама, сякаш извън контрола й, и звучно изплющя по стъписаната буза. Константин сякаш едва сега забе­ляза присъствието й, като опулено се извъртя към нея, невяр­ващ какво си бе позволила кротката му любовница. Пръстите й още тръпнеха болезнено, когато си даде сметка, че беше ударила ша­мар не само на него, но и на себе си. На всички безпредметни илюзии, на целия си досегашен живот.

Грабна палтото си и с гордо вдигната потръпваща брадичка тресна вратата зад себе си.

ПЪРВА ГЛАВА

Навигацията важно обяви, че е достигнал крайната точка на пътуването. Борис с някаква особена тържественост натисна спи­рачката и изключи двигателя. Цялото тяло го болеше, беше схва­нат, погледът му вече се примрежваше. Последните няколко часа беше шофирал с тъпата упоритост да не изгуби и час повече в пъ­туване.

Бавно отвори вратата, разгъна вдървените си крака и се изправи.

Все още не се беше мръкнало напълно, така че можеше да ог­леда къде бе попаднал. Селото не можеше да се класира за рек­ламна туристическа брошура. Много от къщите бяха стари, дво­ровете – обрасли с трева, а асфалтът върху улиците нямаше вид да е бил сменян от комунизма насам. Поддържаните и осъвреме­нени къщи се брояха на пръсти. Пред очите му се извисяваше ед­на от тях. Баща му, като човек, който държеше на положението си, явно се бе погрижил къщата му да блести в малкото селце. Масивна, с висока бяла ограда, зад която надничаха няколко красиви иглолистни дървета. Впечатляващо.

Сепна го внезапен лай. От съседния двор през дупките на портата надничаше голямо рунтаво куче. Така неистово се мята­ше по металните решетки, че Борис неволно се запита дали има опасност да ги събори. Къщата беше една от онези опърпани сгради, в които не се виждаше признак на живот. Са­мо разпененият звяр насреща.

Телефонът му иззвъня.

- Боря, пристигна ли? - запита разтревожено майка му.

- Да, мамо, току-що. Не се притеснявай, всичко е наред.

- Тревожа се. Не съм никак сигурна какво е оставил Васил след себе си. Трябваше да си останеш в Русия. Толкова много път...

- Не беше малко, но вече съм тук и всичко е наред – опита той да я успокои. След седмица път и шест вечери, в които бе спал в колата, и сам вече не бе убеден кое е правилно и кое не. - Виж, сега тъкмо влизам в къщата, хайде да се настаня и тогава ще ти се обадя, става ли?

Бръкна в джоба си и извади малката кутийка, която бе взел пъ­тьом от адвоката на баща си. Хинов беше възрастен човек, канто­рата му в близкия град не беше помпозна, но пред нея се спираха доста хора. Доколкото бе разбрал, с Васил бяха съученици. Личе­ше си искреното уважение, което бе изпитвал към баща му, както и дълбоката тъга, която бе предизвикала у него кончината му. Той не просто бе предал на Борис малката кутийка, която вървеше за­едно със завещанието, беше му я прехвърлил като ценен дар, като тайна, в която трябваше да бъде посветен.

Гледката в двора на къщата не беше толкова впечатляваща. Градината беше покрита с изпопадали и размекнати листа, върху алеите се бяха надвесили високи треви. Личеше си, че е минало доста време, откакто тук бе стъпвал чо­вешки крак. Кой знае кога за последно бе идвал баща му. Едва ли и съпругата му се беше появявала.

Когато прекрачи прага на къщата, отвътре го лъхна още по-го­лям студ. Погледна с надежда към климатика. Пресегна се за дис­танционното. Уви, нищо не се случи. Натисна ключа на лампата. Нищо. Камина? Бутафорна и също работеща на ток. Какъвто явно нямаше.

Уф. Борис смръщено хвърли поглед през прозореца към при­падащия навън сумрак. Беше прекарвал много време в България, знаеше езика като роден, познаваше обичаите и порядките, но ни­кога не му се бе налагало да се грижи сам за електричеството си. Нямаше представа нито къде да позвъни за повреда, нито как да плати неплатена сметка.

Замисли се за кучето, което продължаваше да лае отсреща. Да­ли все пак нямаше някой в тази къща?

***

Дните й се сливаха в седмици, не можеше да ги преброи. След дългата разходка в зимната нощ студът се беше настанил трайно в душата й. Вкочаняваше крайниците й, правеше движенията й кратки и отсечени. Ходеше на работа, вършеше обичайните си ежедневни действия. Даже се срещаше в офиса с Константин и разговаряше с него по ра­бота. Сякаш обаче не бе тя, а някакъв дървен войник, някаква ма­рионетка, която можеше да се помръдне само до там, докъдето успееше да дръпне конците й.

Константин веднъж бе направил опит за личен разговор и тя го беше отрязала. Страницата беше зат­ворена. Любовта се беше изпарила заедно с топлината на онази безкрайно поддържана вила. Откакто излезе вечерта от вилата в мразовитата тъма, без кола, без градски транспорт, без топло мяс­то, на което да изчака таксито, в живота й вече нямаше място за него. Бе чула, че въпросното Вики е някаква фолк дива. Да й се радва, тя повече нямаше намерение да слуша нищо по въпроса.

 

Вкопчи пръсти в одеялото върху старото легло на баща си. Какво би казал баща й, ако беше жив? Татко, къде си, чуваш ли ме, проплака болезнено наум тя, стискайки един от последните предмети, които той бе държал, сякаш още пазеше частица от топлината му. Какво би й казал ли? Щеше да й каже, че този лиг­льо не го заслужава. Че трябва винаги да държи главата си високо изправена, да пази достойнството си и да не коленичи пред никого – като една истинска наследница на рода Велкови.

Силният лай на Хектор я накара да вдигне глава. Сигурно пак обменяха новините със селските кучета. Винаги бе толкова развълнуван, когато тя идваше в къщата. Дори само това беше достатъчна причина да продължи да се грижи за голямото рошаво куче, след като стопа­нинът му бе починал.

Телефонът й звънна и тя се пресегна към масата да го вземе.

- Кате, можеш ли да дойдеш да ми помогнеш да закача новите пердета? - писна гласът на майка й.

- Не мога сега, мамо. За утре става ли?

- Е, знаеш, че в понеделник съм на йога. Какво си толкова зае­та сега?

Екатерина усети как раздразнение пламва в гърдите й. Пристъ­пи към прозореца в опит да го притъпи с пасторалната селска гледка. Кола ли имаше паркирана там пред съседите или беше зрителна измама на сухите листа на ореха?

- На село съм. Трябва да нахраня Хектор, да пооправя къщата, не мога да тръгна веднага.

- Уф, това село, съвсем си се вманиачила в него! - недоволно изсумтя Виолета. - Продай я тая къща и това е! Не може млада жена като теб да се заробва с някаква стара селска съборетина!

- Не искам, мамо – постара се да отговори равнодушно Екате­рина. Бяха водили този разговор няколко пъти преди, но майка й не изпускаше възможност да го подхване отново.

- Разбирам, че го правиш от някаква съвест, от вярност към па­метта на баща ти. Той направо се беше сраснал с това място. То бива бащина къща, ама това е прекалено! Не стига, че докато бе­ше жив, те занимаваше непрестанно със себе си, ами и даже като си отиде, пак по неговия акъл се водиш!

Екатерина знаеше, че майка й не може да я разбере. А и неп­риязънта, която хранеше към селото, не беше от сега. Не случай­но се бяха развели с баща й и макар да не бе пречила на Екатери­на да поддържа контакт и с другия си родител, никога не го бе и поощрявала.

- Не мога да изоставя Хектор – продължи упорито тя. - Прода­дох кравите, овцете и кокошките, но кучето...

- Голяма работа, едно куче. Като не ти се продава, подари го на някого, пусни го навън! – майка й отново изпуфтя. Катя си я представи как приглажда нервно червената коса към лицето си. - Ти си още млада, трябва през почивните дни да излизаш, да се срещаш с хора, а не да се завираш при някакво куче и разни бабички наоколо.

Майка й сигурно имаше предвид баба Райна. Екатерина не мо­жеше да разбере какво толкова против може да има една възраст­на жена, която живее сама и има нужда да размени няколко при­казки с някого. На Катя й действаше разтоварващо. Говореха за времето, за хората от селото, за животните, ей такива разни прос­тички неща, които я разсейваха от проблемите в живота й.

- Колко да съм млада, като имам петнайсетгодишен син! - от­клони въпроса Екатерина.

Понякога се чувстваше по-възрастна от собствената си майка. Виолета прекарваше ежедневието си в скитане по фризьори, кур­сове по йога, лекции на психологични гурута и не знам какво още и непрекъснато й даваше някакви звучащи много идеалистично, но абсолютно неприложими съвети.

- Ами ти много млада го роди. Казвах ти аз, че сте мал­ки още за сериозни отношения, за дете, ама ти...

- Стига, майко! Нямам никакво намерение да коментирам слу­чилото се преди толкова години. За пердетата ли ми звънна са­мо? - Екатерина се зае да изтупа покривалото от леглото. Поняко­га се чудеше защо толкова държеше всичко да е изчистено и оп­равено в малката стаичка, в която баща й бе прекарал последните дни от живота си. Сякаш той можеше всеки момент да се завърне отново, да отвори вратата и да влезе уморен, с калните селски галоши.

- Знаеш ли, ходих пак при Верчето.

Ох, не! Пак ли щяха да се връщат на темата за гадателката по кафетата?

- Аха – Екатерина с прекалено усърдие подпъхна одеялото дълбоко зад ръба на леглото. Студената стена ожули ръката й.

- И, да ти кажа, страшно много ми позна! Веднага откри, че някой се чуди как само да ми забие нож в гърба. Нали ти казвах за оная, дето си е наумила, че искам да й взема мъжа. Ама той пък един мъж, не знам коя изобщо би го погледнала. Оня ден разп­равяла в кафето, моля ти се, как съм крадяла бисквити в ма­газина. Такава съм била – крадяла съм и бисквити, и мъже...

Ръката й докосна нещо необичайно. Екатерина смръщи вежди и попипа по-дълбоко. Имаше някакъв предмет зад леглото. Вио­лета продължаваше да сипе яростни обвинения срещу неизвест­ната, която се опитвала да й забие нож в гърба, а Екатерина брък­на по-здраво и успя да достигне необичайния предмет.

Икона на Света Петка? Баща й не беше набожен човек. Даже не бе сигурна, че е влизал в църква повече от десетина пъти в жи­вота си.

- ...обаче Верчето продължи и нататък. Слушаш ли ме?

- Аа, да, да – побърза да потвърди Екатерина, докато продъл­жаваше недоумяващо да оглежда иконата в ръцете си. Толкова пъти бе оправяла това легло. Още докато баща й беше жив и после, след като почина. Как не я бе забелязвала досега?

- И ми вика, абе дето ти казах оня път, пак така излиза. Дъще­ря ти ще се жени! - майка й замълча за малко и след като не полу­чи отговор от Екатерина, продължи: - Тоя там колега от работата, какво стана с него, не е ли време да го пришпориш малко?

Е, даже се беше опитала да го пришпори всъщност. Верчето изглежда не беше довидяла. Да, единият от тях двамата наистина щеше да се жени, но това не беше тя.

- Няма да е той избраникът, в това можеш да бъдеш сигурна – Екатерина взе решително иконата и я отнесе до полицата. Сложи я, но й стоеше неестествено. Баща й бе човек, израснал по време­то на комунизма, когато религията е била само една. Иконата не пасваше сред неговите неща.

- Много затворен живот живееш, Кате. Срещай се с повече хо­ра. Ето, можеш да дойдеш с мен в сряда вечер на сбирката на...

- В сряда вечер Мартин има тренировка. И освен това, аз тряб­ва да сготвя вечеря, преди да го прибера – почти се озъби тя.

- Мартин е вече голям, стига си се крила зад него – продължи настойчиво Виолета. - Като беше по-малък, все Мартин, та Мар­тин, не мога да го оставя сам. Пропиля си младите години. Казвах ти сто пъти, дай го при мен вечерта...

Изведнъж Хектор се разлая ожесточено и се впусна към вход­ната врата. Явно имаше ня­кой отвън. Дълбоко в себе си изпита облекчение, че трябва да приключи разговора с майка си.

- Извинявай, майко, ще трябва да ти затварям. Ще ти се обадя по-късно да се разберем за пердетата.

Дали някоя баба се бе присетила за нея в неделя по сумрак? Тя беше връзката на възрастните селски жени с големия град. Опита да надникне, но дуварът беше висок. Баща й го беше издигнал още преди тя да се роди. Никога не бе обичал да го гледат минаващите по улицата, а особено много мразеше да гледа към съседите. Всъщност, неприязънта му беше толкова сил­на, че дори на смъртния си одър бе говорил за отмъщение, спра­ведливост и възмездие. Велкови са достойни хора и те пазят до край честта и достойнството си, Кате. Златеви винаги са искали да ни потъпчат, но няма да успеят. Ти, ти трябва да им отмъстиш!

Разтърси глава. Не беше времето сега да си спомня бълнува­нията на баща си в последния стадий на болестта. Хвана наший­ника на Хектор, за да го върже. Докато закачаше веригата, тревожно огледа небето. Май скоро щеше да завали и тя трябваше да се ориентира към прибиране.

Ококори очи при вида на стройния мъж с аристократична осанка наместо очакваната прегърбена бабичка. Трудно беше да определи възрастта му под изисканото сиво пал­то и увития около врата му светлосин шал. Изпод нахлупения светлосив вълнен каскет можеше да види само едни живи зелени очи. 

- Извинявайте много за безпокойството – каза мъжът с изне­надващо приятен дълбок глас, в който се долавяше непознат ак­цент. - Имам нужда от малко помощ. Току-що пристигнах, а е спряно електричеството в къщата ми. Знаете ли дали е централна авария или само при мен е така?

Току-що пристигнал? О, да, определено не беше виждала ни­кога този човек преди. И изглеждаше съвсем не на място с изис­кания си вид на разкаляната селска улица. Кой ли вятър го бе до­вял тук? Най-неочаквано се почуди се как ли тя самата изглежда в очите му. Обута във възголемите градински обувки, които бе нахлузила пътьом, загърната допълнително в старата жилетка на баба си, с вързана на опашка коса, без грим и червило. И в по-добро облекло не можеше да мине за върховна красавица със сла­бото си тяло, обикновената светлокестенява коса и с нищо неза­помнящите се кафяви очи. Със сигурност приличаше на изпадна­ла селянка пред този крещящо елегантен мъж. 

- У нас има ток – потвърди тя, оглеждайки го от глава до пети в опит да прецени положението му.

- А знаете ли къде трябва да се обадя?

Прониза я нов силен порив на ледения вятър. Ставаше все по-студено. Ако нямаше печка на дърва, този човек щеше да има ис­тински проблем да затопли къщата си в това време.

Макар и да изглеждаше по-скоро млад, отколкото стар, около очите му се стелеха ситни бръчици. Издаваха искрена умора и Екатерина инстинктивно го съжали. Разрови в телефона, за да на­мери подходящите контакти. Мозъкът й заработи на бързи оборо­ти.

- Сега ще проверим. От далеч ли пътувате? - съчувствено ким­на тя.

- Много – нещо като усмивка повдигна едното ъгълче на уст­ните му. - Прекарах шест нощи в колата.

- Шест нощи? - ужаси се тя.

- Надявах се тази вечер най-накрая да се отпусна в топло, при­ятно легло.

Очите й крадешком огледаха едрото, стегнато тяло, което се очертаваше под дебелите зимни дрехи. Представата как се раз­простира върху чаршафите пред затоплената от камината селска стая неочаквано я смути. Придърпа краищата на жилетката си и оправда потрепването си с новия студен порив на вятъра.

- Искате ли да влезем вътре? - неуверено предложи. - Днес е просто ужасно студено.

- Не искам да отнемам повече от времето ви, благодаря ви много, ще съм благодарен само на телефонен номер.

Екатерина не можеше да го остави просто така, когато вижда­ше, че той е наистина изтощен, а и явно не бе наясно къде е по­паднал. Коя ли бе къщата му? Не го познаваше... Намери номера, но настоя тя да се обади. Както и беше предположила, сметката не беше платена, а и явно нямаше много начини електричеството да бъде пуснато преди сутринта. Макар и да даваше вид на човек, който не може трудно да бъде разклатен, разочарованието се из­писа по лицето му.

- В къщата ви има ли друг начин на отопление? - попита загри­жено Екатерина.

- Всъщност не знам – най-сетне и неговото тяло трепна под студения порив. - Мисля, че не.

Думите й изпревариха мислите. Предложението изскочи, пре­ди още да е обмислила добре какво всъщност прави.

- Можете да пренощувате в моята къща. Аз след малко тръг­вам за града.

За миг се възцари особена тишина. Мъжът зяпна, а тя едва не зяпна след него. Какво й ставаше? Що за глупост беше да покани непознат да нощува в дома й, пък било то и в селската къща на баща й? А нима можеше да остави човек на улицата?

- Кучето е малко свирепо, но ще го оставя вързано и няма да ви създава проблем. Щом ви види веднъж с мен, бързо ще ви възприеме – разприказва се тя, за да потуши собственото си смущение.

По лицето му все още бе изписано колебание. Изглеждаше ка­то да се кани да й благодари за топлото предложение и да го от­каже. 

Същевременно обаче изкушението беше видимо. И как не, да прекара шест нощи в колата, в която със сигурност ставаше също толкова студено, пътувайки от... всъщност, той не бе казал от къде пътува.

- Предполагам сте купили сега къщата?

- Всъщност я наследих. Ето тази отсреща. Сигурно познавате баща ми, Васил Златев.

Тя усети как земята под краката й се разклати. Васил Златев. Името, с което баща й си беше отишъл, с разкривени устни и кър­вящо сърце. На когото я беше заклел да отмъсти. Премигна не­вярващо. В спомените й изскочи един дебеличък тъмнокос юно­ша, който се клатеше върху колело и не обръщаше глава към нея. Нима се бе преобразил така, че да се превърне в такъв, хм, впе­чатляващ мъж? 

Ти трябва да им отмъстиш. Бог забавя, но не забравя. Чуваш ли, момичето ми? Екатерина се разтрепери като лист. О, Боже! И тя току-що бе поканила същия този човек в къщата му? Да спи в леглото му? 

Брадичката й започна да се тре­се. Студът я превзе цялата. Но как да се отметне от думите си се­га? А как да го пусне в дома си? И с коя наглост изобщо той бе застанал на вратата на изконните врагове на семейството му?

- Вашето предложение е много мило – продължи мъжът с доловимо колебание. - Все пак не бих искал да ви притеснявам. Бих ви се отплатил, само че нямам в момента достатъчно български пари – картата ми не работи, а още не съм обменил...

Екатерина престана да го слуша. Отчаяно търсеше начин да се измъкне от прибързаното си предложение. Вгледа се трескаво в дълбоките зелени очи, сякаш търсеше в тях потвърждение, че той бе наистина въплъщение на онова зло, което бе тегнало над дома на баща й, над живота му толкова дълги години. Бяха магнетич­ни, пленяващи, много особени. Тя разтърси сепнато глава.

- Аз... всъщност, извинявайте, но тъкмо си дадох сметка, че за­къснявам да прибера сина си от тренировка. Ще трябва да тръг­вам веднага. За съжаление, не съобразих, че няма да ми остане време да приготвя стаята.

Топлото приветливо изражение се смъкна от изнуреното лице. Мъжът отстъпи крачка назад. Екатерина се мразеше. Той изглеждаше наистина съсипан от път. Мракът вече припадаше, всеки момент щеше да се стъмни, а той се бе оказал сам, в средата на пустеещо село, без електричество и явно без възможност да затопли дома си в режещия студ.

Ти трябва да отмъстиш, момичето ми! Да се оправя! Нали имаше кола? Да отиде до града и да си наеме хотел. Тя имаше преди всичко ангажимент към детето си. Мартин можеше пак да се изкуши да тръгне да се прибира сам и то с онези двамата... Преди да е позволила на колебанието отново да вземе превес, Екатерина се шмугна обратно в двора и затвори вратата под носа на изморения пътник.

***

Борис огледа още веднъж ледените стени на къщата. Беше ди­зайнерски обзаведена, стилна, разкошна. Приличаше повече на аристократично имение, отколкото на селска къща. Еленски рога, камина, изящни стъклени статуетки. Васил беше хвърлил цяло състояние тук.

Но къщата беше студена. Празна и студена като душата на мъртвец. 

И безжизнена като душата на онази странна жена от другата страна на оградата. В първия момент дори се бе полъгал. Беше изненадан да открие, че зад рунтавото куче все пак има някой. И то не някой стар дядо или баба. А жена... хм, добре изглеждаща жена. Естествена, с одухотворено лице и уютен поглед, с който го бе посрещнала толкова топло и загрижено, че той за момент се бе изкушил да й повярва. Въпреки че нямаше навика да вярва на ни­кого. Камо ли на непознати. Камо ли на жени. Никой не я бе ка­рал да му предлага подслон. Той не бе питал за това.

Но и тя, като всички други жени, при споменаването, че няма пари, бързо бе изгубила този образ на човещина и съпричастност, който в първия момент му се бе сторило, че вижда. За миг, само за миг си бе представил, че влиза в топла къща, с баня, топла вода и нормални условия на живот. Разбира се, нищо не му пречеше да отиде на хотел. Но през всичките тези дни на пътуването, той ис­каше само да пристигне по-бързо. Затова и не му се бавеше с хотели. Караше, докато не усетеше, че наистина жестоко му се приспива. Спеше, а после продължаваше. Спираше по бензи­ностанции да се освежи. И сега, знаеше, че се намира на не повече от половин час път от града. Но вече така му беше писнало, че няма­ше сили да се помръдне и метър повече. 

Беше спал шест нощи в колата. Все щеше да изкара и седмата. 

ВТОРА ГЛАВА

Екатерина бавно и методично разпредели работата за деня и седна зад компютъра, за да попълни графиците и да започне от­четността за подготовката на заплатите. Трябваше да проследи  дали всеки работник е изпълнил норматива си, дали има надрабо­тени часове и изобщо да подготви всичко за счетоводството да нареди сумите. След това щеше да мине като контрол на качест­вото, за да се увери, че поръчаната работа е извършена. Правеше това поне три пъти на ден, всички го знае­ха и въпреки това ре­довно имаше служители, които се опитваха да си клатят краката. Заради такива се объркваше производстве­ната линия и накрая из­сипваха толкова много брак.

Чу дълбок сърдит глас и неволно се обърна към стъклените прегради, която я деляха от коридора. Константин вървеше с от­говорника за продажбите и настойчиво му триеше сол за нещо на главата. Погледът му отскочи за секунда към техния кабинет. Тя леко се приведе зад компютъра. Някак­во червейче я клъвна, но тя се опита да не му обръ­ща внимание. Не можеше да има повече връщане назад.

- До обяд дали ще си готова? - обади се от съседното бюро счетоводителката. - Че искам днес да тръгна малко по-рано, на внука ще правят прощъпулник. Да мога да наредя заплатите  и да отлитам.

- Говорила ли си с шефа да те пусне? 

- Е, какво да говоря, то за час-два по-рано. Ако случайно се завърти, ще кажеш, че съм слязла да изпуша една цигара, какво тол­кова?

Екатерина се подразни. Оставаше и тя да трябва да прикрива Веска пред Константин. Не беше човек, който отказва помощ. По прицип. 

Още се чувстваше зле след случката на село в неделя. Никога не й се бе случвало да се чувства толкова неловко. Човекът изг­леждаше като да няма представа защо тя внезапно отказа да му помогне. Можеше да си представи колко неприятно се бе почув­ствал. Дали бе спал отново в колата? Или се бе върнал до града за хотел? Но ако го беше оставила да спи у тях, това щеше да взриви селото. Всички знаеха за дългогодишната вражда между Васил Златев и Цветан Велков. Със сигурност щяха да я охулят, че е предала паметта на баща си, „още преди да е изстинал в гроба“, ако видеха сина на Васил Златев да излиза от дома му. 

Странно, не можеше да го асоциира с мъглявия спомен, който пазеше за детето. Явно бе живял известно време в чужбина. Това обяснява­ше както лекия му акцент, така и факта, че не го бе виждала тол­кова дълги години. Беше мярнала и чуждестранен номер на пар­кирания пред къщата автомобил. Голям и скъп, каквито винаги бяха колите на Васил Златев. 

Разбира се, че бе постъпила правилно. Златеви нямаха място в дома им. Баща й би бил удовлетворен. Не беше ли им от­мъстила, поне малко? Беше безкрайно нахално от страна на един Златев да чука на вратата й и да очаква подслон. И беше нормално да не го получи! 

Само че това малко отмъщение не й носеше удовлетворение, а само тъпото горчиво усещане, че е зах­върлила човек в беда, на когото е можела да помогне. Чувстваше се груба, неблагодарна, отвратителна. 

- Все пак мисля, че е по-добре да говориш с шефа да те пусне – обърна се тя към счетоводителката.

- Да бе, той сега съвсем се е спихнал. Новият собственик днес щял да идва да оглежда завода. Ти знаеш ли всъщност кои са те? Технопром – това са най-големият ни клиент. Те ни правеха близо 50% от продажбите, преди да ни купят.

- Сещам се, да.

- Те са гиганти. Производството им е на световно ниво. От Европа взи­мат платките, имат няколко огромни завода по източните държа­ви, където сглобяват продуктите с евтини суровини – въодушеве­но разказваше счетоводителката. - И после продават буквално в цял свят.

- Е, значи вече можем да се похвалим, че сме част от световна корпорация – пресилено се засмя Екатерина. Не че имаше пред кого да се хвали.

- Сега обаче ще има проблем заради санкциите на Русия зара­ди суровините и заводите. Аз даже подозирам, че затова купуват завода. Може и направо да бягат от онова чудо...

Екатерина само кимна. Не й се влизаше в политически поле­мики. Нито пък я интересуваше каква точно е мотивацията на но­вите собственици. Интересуваше я единствено да запазят работ­ното й място и по възможност да увеличат заплатата й. Или поне да дадат одобрението си за планираните бонуси. Валери, разбира се, бе отговорил мъгляво на въпроса за новите маратонки. А Мар­тин мрънкаше за някакъв лагер и за това, че по-скоро трябвало да ги има...

- Нали ще ме прикриеш, ако случайно минат? - примоли се от­ново Веска.

Екатерина въздъхна. Какво ли можеше да направи? Вдигна ра­мене.

Погледът й отскочи зад стъклените врати. Константин отново минаваше от там. Но този път не беше с онази царствена осанка и гласът му не гърмеше, а по-скоро се дочуваше като тихо скимте­не на малко кученце. Ръкомахаше твърде много, беше свел раме­не и едва ли не почтително се кланяше пред мъжа, с когото гово­реше. Едва сега ли забелязваше, че винаги е бил мухльо? Че когато пред себе си има по-слаби и подчинени, ги мачка и се дър­жи нахакано, а когато е пред висшестоящи се свива като гнида? 

Явно беше с новия собст­веник. Не успя обаче да види твърде много от него – освен че е тъмнокос, значително по-висок и се движи с изправени рамене. 

- Олеле, ето ги – прошепна Веска и залегна към компютъра, демонстративно разпервайки тефтера пред себе си.

Двамата мъже обаче не се спряха при тях. За кратко Констан­тин посочи с ръка техния офис, явно му показваше кой къде да работи. Новият собственик изглежда не прояви особен интерес, защото продължиха бързо напред към дъното на коридора, откъ­дето се влизаше в производството. 

***

Борис тежко се отпусна в креслото на натруфения кабинет. Всичко още напомняше на Васил тук. Неговата кутия от пури се търкаляше в чекмеджето, в ъгъла стоеше подпрян чадърът му. Той опита да овладее надигналия се в гърдите му по­рив. Макар и на години, Васил до последно беше още много ак­тивен и съвсем успешно управляваше цялата огромна машина тук. Ако не беше инфарктът...

На вратата се почука:

- Господин Осенин, адвокат Хинов е тук – показаха се буйните руси на секретарката. 

- Покани го да влезе.

Винаги му беше приятно да види побелялата прическа и бавната походка на адвокат Хинов. Носеше една такава бащинска загри­женост, която вдъхваше особено доверие. Не можеше да каже, че благото излъчване му напомня на Васил, защото баща му не беше благ човек, но имаше нещо много общо между тях.

- Здравей, момче, как си? Как се справяш с живота в Бълга­рия? - възрастният мъж крепко му подаде ръка.

- Добре съм, благодаря. Нищо ново за мен – Борис отвърна сърдечно на ръкостискането му.

- Знам, знам, Васил много държеше да те направи истински българин – отвърна с енергично потупване по рамото адвока­тът.

- Със сигурност не се чувствам чужд тук – утвърдително ким­на той. - По-скоро много неща изведнъж се прехвърлиха върху мен и сега се боря да вляза в час с всичко.

- Да, Васил беше деен човек – по лицето на адвоката се изписа видима тъга и искрено уважение. - Кой би ти предположил, че та­ка внезапно ще ни напусне? Не трябваше още, той имаше още толкова много да даде на света...

Борис усети как отново нещо стяга гърлото му. Само кимна.

- Щастлив е поне, че има кой да продължи неговото дело. Ако трябваше да разчита само на Ивайло, всичко щеше да е загубено.

А, да, Ивайло. Неговият брат. Който сега се бе превърнал в не­гов съдружник. Добре, че поне засега не се беше втурнал да пра­ви чудеса в бизнеса. 

- Васил знаеше, че не го бива. Затова и беше ре­шил, че ти си синът, който ще го наследи – Хинов пое дълбоко въздух, впери поглед през прозореца и устните му трепнаха. За миг остана така, след което тропна ръце върху папката, която бе­ше донесъл със себе си. - Само че не си доизпипа нещата. И с теб имаме сериозен проблем.

- Какъв проблем? - сви вежди Борис, опитвайки да разгадае лицето на адвоката.

- Фактът, че ти си чужд гражданин и като такъв не можеш да останеш повече от три месеца в България.

- Собственик съм както на дялове от компании, така и на недвижим имот, и това... - започна уверено той.

- ...няма да ти свърши работа – допълни вместо него Хинов. - Васил наистина сбърка, че никога не те призна официално за свое дете.

Борис изкриви устни. Нетърпеливо потропа с пръсти по бюрото.

- Каквото – такова. Не може да няма други решения за чужди граждани.

- Законът е предвидил няколко. В първия вариант компанията издава документ, че ти си неин служител и по тази линия кандидатс­тваме за работна виза. Тя важи до пет години.

- И след пет години пак?

Хинов сведе глава надолу към документите, след което вдигна изпитателен поглед отново към него:

- Проблемът не е в петте години, а в това, че в момента е сил­но затегнат режимът за издаване на визи. Не ми се иска да го каз­вам, но вероятността да не получиш отказ е нищожно малка.

Борис нервно скочи от стола си и се разходи до прозореца. Червеният покрив на завода му изглеждаше отблъскващо ярък.

- А друг вариант? - скръсти смръщено ръце пред гърдите си. Тези новини направо сриваха всичко със земята.

- Български произход. Обаче баща ти вече е мъртъв, а ДНК тестовете изискват материал и от двамата – Хинов замислено почеса рунтавите си мустаци. - Проверката ми показа, че единстве­ните случаи на руски граждани, успели да получат българско гражданство в последните месеци, са успелите да докажат български произход. Всички опити за работни визи са отхвърлени. Е, има и няколко случая на сключване на брак. 

- Брак? - повтори като ехо Борис, а челото му се проряза от дълбока нетипична бръчка.

- Е, да – Хинов постави ръце върху папките. - Сключването на граждански брак е достатъчно основание за издаване на разреше­ние за престой. След три години може да се кандидатства дори и за гражданство. Но...

- Брак... защо пък да не сключа брак? - мислите бързо се заст­релкаха из ума му.

- Ами... - Хинов малко се смути, - аз, разбира се, не съм запоз­нат с личния ти живот, но...

- Кой ти говори за личен живот? - Борис внезапно бе осенен от ново прозрение. - Не говорим тук за нищо лично. Говорим за до­кументален граждански брак. Имаш ли жена, която да ми предло­жиш?

Адвокатът сякаш внезапно бе попаднал на люта чушка в блага картофена яхния. Лицето му застина в някаква причудлива гри­маса, смесица от учудване и недоверие. 

- Да ти предложа жена? Боря, баща ти наистина беше много добър мой приятел, но...

- Виж – прекъсна го Борис, - не става въпрос за романтична връзка или пък за секс афера. Трябва ми просто една жена, с коя­то формално да сключа граждански брак. Ще заплатя добре.

- Но ти самият... - обърка се Хинов. - Ти си млад мъж и...

- Не съм толкова млад и освен това, нямам никакво намерение да се женя в истинския смисъл на думата. Виж, ако това ми оси­гури необходимото спокойствие, нямам против. Само... Мисля, че познанията ми за живота тук не стигат, за да си намеря бързо жената, която ми трябва. Ще ми съдействаш ли?

Хинов се дръпна назад, сякаш му предлагаха да телешко месо на фестивал на вегетарианците.

- Аз... не знам...

- Хинов, намери ми любовта на живота ми! - Борис подпря длани върху масата и се наклони към него. Взирайки се в стъпи­саното му лице, гръмко се разсмя. - Шегувам се, намери ми, коя­то искаш, само нека е готова да подпише документи в близките три години да не разтрогва споразумението. Ще платя, дори и аванс ще дам.

Хинов повдигна високо вежди, когато Борис назова сумата. Наистина, немалко момичета биха се съгласили. Три години. Ако една жена имаше нужда от парите, какво значение имаха три го­дини? Борис го гледаше настойчиво в очакване на отговор. Е, за­сега нямаше идея къде може да я намери, но кимна. Едва ли ще­ше да е чак толкова трудно. 

  ***

Белият лист върху бюрото привлече вниманието й, още щом стъпи в офиса. Някак контрастираше твърде рязко с тъмнокафя­вата повърхност. Не му беше мястото там.

- Константин го остави, каза, че бърза и не може да те чака, щом закъсняваш – обади се от съседното бюро Веска.

Хвърли бегъл към часовника си. Точно шест минути бе закъс­няла, но Константин по всяка вероятност бе планирал нещата та­ка, че да избегне срещата им. И тя да излезе виновна.

Направи още една крачка и остави чантата си върху бюрото. Грабна листа, преди още да е съблякла палтото си. 

Предизвестие за уволнение. 

По дяволите! Бавно се отпусна върху стола, стараейки се да не показва пред колежката си шока, който й бяха донесли тези ня­колко дребни буквички. Нямаше какво да се заблуждава, Кон­стантин беше нанесъл ответен удар на нейния непремерен шамар. По неговия начин – тихо, подмолно, гадно.

Поради съкращаване на щата, намаляване обема на работа... Пълни глупости. Нали бяха купени от голям нов международен холдинг, какво намаля­ване обема на работа? Не й се четеше нататък. Поне според трудовия й договор предизвес­тието беше тримесечно. Само че тя... Хем имаше леки подозре­ния, хем наистина й се бе стоварило като гръм от ясно небе.  Искаше й се да се бунтува. Но нямаше да достави удоволствието на Константин да крещи безпомощно пред него. Тя беше Велкова. Тя имаше гордост и достойнство. Щеше да се справи! Имаше на разположение три месеца, за да на­мери нова работа, с която да издържа себе си и Мартин.

Нямаше големи спестявания, но в най-лошия случай, можеше да продаде старата селска къща. Нещо я стегна за гърдите при мисълта. Не, това щеше да бъде в наистина краен случай. Не ис­каше да оставя Хектор и пасторалното спокойствие на селския двор!

При последното посещение до село беше отскочила и до баба Райна. На възрастната жена й се говореше много. Как братята Спиридонови се скарали за наследствената къща, а на Полякови им се родила внуче в далечно Чикаго. Дори спомена и че се появил нов чужденец в селото, но още никой не бил говорил с него. Тя, разбира се, си беше замълчала.

Мисълта за селските клюки за миг разведри тежестта, която я бе налегнала, но погледът й се върна към предизвестието. Явно животът беше решил да си направи някаква шега с нея. Сякаш съдбата изведнъж беше решила да я изрита от удобния комфорт на мизерното ежедневно съществуване и с гръм и трясък троше­ше всички стълбове, на които то бе стъпило. Със сядането на компютъра отвори сайта с обяви за работа. Бе прекарала осем го­дини в завода и тук имаше изключителни познания, но извън не­го си беше най-обикновен неспециализиран кадър. Уви, най-доб­рото, което успя да намери, отговарящо на нейната квалифика­ция, беше със заплащане двойно по-ниско от това, на което бе свикнала.

Когато в късния следобед й позвъни непознат номер, продъл­жаваше нервно да хапе устни.

- Добър ден, Екатерина търся - чу мъжки глас. Звучеше дрезга­во, като на по-възрастен човек.

- На телефона – отвърна тя след леко колебания.

- Безпокои ви адвокат Хинов. Не се познаваме, но имам вашия номер от Райна Добрева.

- Райна Добрева? - почуди се Екатерина.

- Вероятно беше по-добре да кажа „баба Райна“.

- О! - възкликна тя с облекчение, но после се почуди. Баба Райна? Откъде накъде пък баба Райна ще дава телефонния й но­мер на някакъв адвокат?

- Бих искал да ви поканя на една среща в моя офис – продължи непознатият.

- Нещо случило ли се е? - запита Екатерина с неприятно пред­чувствие. 

- Не, не се притеснявайте, няма никакъв проблем. Имам един клиент с предложение, което може да представлява интерес за вас.

Екатерина грабна оранжевата папка пред себе си и я подреди върху зелената, старателно подравнявайки ръбовете им.

- За какво става въпрос?

- Малко е дълго за обяснение и бих предпочел да е лично. Ко­га ще ви е удобно да дойдете да моя офис?

***

Улица „Отец Паисий“ 13. Огледа се и видя надписа. Табелата гласеше: „Адвокат Добрин Хинов“. Огледа старинната сграда, изпълнена само с офиси. Заприлича й на ан­тично чудовище. На циклоп. В този час светеше един-единствен прозорец. 

Нисичкият възрастен човек не пасваше с уверения глас, от който си бе изградила представа за мазен адвокат с играещи очички. Видът на благите побелели мустаци поуспокои ритъма на напрегнатото й сърце след изнервящото изкачване по глухите стълби.

- Заповядайте, благодаря ви, че дойдохте – адвокат Хинов от­вори широко вратата и я покани към приемната. - Ванче, ще ни направиш ли по един чай? Всъщност – чай, кафе, вода?

Е, поне не бе сама с този мъж в пустата сграда. Екатерина с усмивка потвърди на Ванчето, че ще пие един чай, макар и стома­хът й да бе свит на топка. Настани се предпазливо в едно го­лямо старомодно кресло.

Докато домакинът поемаше таблата и разпределяше чашите, тя се загледа във високите, богато инкрустирани тавани. Носеха нещо от аристократичността на този човек, който  странно й на­помняше на баща й. Излъчването едновременно на строгост и ба­щина загриженост. Или просто възрастта. Хинов седна на масата срещу нея и извади някакви листа.

- Първо искам да ви благодаря, че се отзовахте на поканата – започна протоколно той. Очите му пробегнаха понавлажнените й коси от зимна влага коси, хвърлящи медени отблясъци на светлината от старинния абажур. - Искам да ви уверя и също така, че предложението, което ще ви отправя след малко, е напълно сери­озно и въпреки че звучи малко необичайно, ще съм благодарен, ако подходите към него с необходимата отговорност.

Екатерина кимна отново и с жест го подкани да продължи на­татък. Пръстите й се стегнаха около дръжката на дамската чанта върху коленете й.

- Казаха ми, че сте разведена и отглеждате сама сина си? - той надигна глава от листа, в който се беше взрял и я погледна над очилата.

- Нещо Мартин ли е направил? - усети как почва да се дави във вълната от притеснение.

- О, не. Не познавам сина ви. Обръщам се към вас в качеството си на посредник на един чуждестранен гражданин, който към мо­мента временно пребивава в България – Хинов остави листовете, сложи ръце върху тях и бистрите му сини очи се заковаха върху нейните. - Моят клиент търси дама, с която да сключи брак.

Екатерина едва не изпусна чантата си. Побърза да вдигне от­бранително ръце.

- Вижте, аз...

- Не, не бързайте – Хинов с длан я накара да замълчи. - Моля ви да ме изслушате до край, преди да коментирате.

Катя се почувства като нетърпелива ученичка. Скептично се облегна обратно на стола. С напредването на възрастта изглежда хората съвсем губеха връзка с реалността. Не можеше да си предс­тави какво бе накарало баба Райна да я „препоръча“ за по­тенциален брак.

- Клиентът ми е чужденец. Доста богат, трябва да отбележа.

Той потърси следи от реакция по лицето й. Катя само вдигна рамене. Това трябваше да са магическите думи, които ще я нака­рат веднага да запърха щастливо „Да, да, да?“ 

- Въпреки това обаче, той има сериозен проблем – продължи Хинов. - Като чужденец няма право на повече от три месеца прес­той в България, а му е наложително да остане. Не е ясно колко, затова иска да уреди въпроса с пребиваването в държавата трай­но.

- Да, разбирам – потвърди Екатерина, въпреки че не бе сигур­на, че разбира защо занимават именно нея с проблемите на няка­къв си богат чужденец.

- Поради една или друга причина, останалите начини за при­добиване на право на постоянно пребиваване в България са огра­ничени за него. Затова би искал да сключи брак.

Екатерина пое дълбоко въздух, изправи гръбнак и се подготви да излее тирадата, която чакаше като строена войска в главата й, още откакто чу думата „брак“. Хинов отново й направи знак да го изчака.

- Бракът, който той предлага, няма нищо общо със сърдечните чувства и изобщо с нищо, което обичайно бихте асоциирали с един брак. Тук говорим само за подписване на документа пред официалните власти и оставане във формален съюз поне три го­дини, за да може той въз основа на това да кандидатства за съот­ветните разрешения.

- Да, разбирам – повтори Екатерина и побърза да вземе дума­та. - Съжалявам, че няма да мога да ви бъда от полза. Подобно предложение не представлява интерес за мен.

- Разбира се, всичко това ще бъде заплатено – продължи адво­катът.

- Предполагам – тя потропа с пръсти върху масата. - Но въпре­ки това...

- Господин Осенин предлага да ви предплати определена сума, след което да ви изплаща месечна издръжка за времето на брака – Хинов не се впечатли от нейния протест.

Сумата, която назова, обаче я накара да трепне. Беше по-висо­ка от нейната заплата. И почти тройна на това, което бе видяла да се предлага като заплати на места, където можеше да се надява да започне. Адвокатът явно забеляза прокрадналото се колебание, защото впи още по-настойчив поглед в нея, сякаш искаше да се вмъкне в нейното съзнание и да манипулира решението й.

- Всъщност, от вас не се иска абсолютно нищо. Няма да про­мените по никакъв начин живота си, просто ще получавате един допълнителен доход в замяна на услугата, която ще направите на господин Осенин.

- Благодаря, но считам, че съм достатъчно съзнателен възрас­тен човек, който може да издържа семейството си и без тази... по­мощ. Господинът няма ли си... дама на сърцето, за която да се ожени?

- Това не мога да ви кажа – Хинов се засмя с дрезгав пуша­чески смях. - При всяко положение явно няма такава, която да може да свърши работата, за която моля вас. Господин Осенин е изк­лючително делово ориентиран и много изряден в своите отноше­ния, а за него това е бизнес сделка. Мога да гарантирам за него, че няма да ви подведе.

И какво, според него, струваха за Екатерина неговите гаран­ции? Освен, че го докарваше достолепно на вид и някак мило й напомняше наскоро изгубения баща, тя не знаеше нищо за него. Можеше да е пълен измамник – както той, така и изрядният гос­подин Осенин. 

- Разбира се, ако вие се съгласите и пристъпим към сключване на сделката, ние ще подпишем и брачен договор. В него изрично ще направим договорката, че никой няма претенции към имущест­вото на другия, нищо от придобитото по време на брака няма да се счита за съпружеска имуществена общност и редица други клаузи, за да е напълно ясно, че вие нямате и не можете да имате каквито и да било претенции един към друг както по време на този брак, така и след прекъсването му.

Екатерина отново пое въздух.

- Предложението звучи чудесно, но аз наистина не мога да приема.

- Планирате да се омъжите скоро ли? - запита я той с пресиле­на любезност.

Внезапно си се представи облечена в бяла рокля като втора булка до Константин и напористата му фолк дива. Идеята я накара вътрешно да се засмее.

- А, не, не, не планирам – побърза решително да отрече.

Твърде необмислено. А можеше просто да каже на адвоката, че е планирала сватбата си и да сложи с това край на този безу­мен разговор!

Хинов отново назова сумата, която й предлагаше на месец. Цифрите се завъртяха примамливо около главата й и тя не успя да възпре лепкавото изкушение, което струеше от тях. С тази су­ма можеха спокойно да живеят с Мартин. В това време тя може­ше да започне работа другаде, да си позволи и по-ниска заплата, за да може за тези три години да натрупа опит и на новото място и да започне да получава по-стабилни доходи. Отделно, след три години вече и Мартин щеше да стане на осемнайсет, можеше да започне да работи. Пред очите й изскочи грозното предизвестие и започна да се вее като бяло знаме на примирието, по-точно на примирението. 

Не, по дяволите, тя нямаше да се продаде. За каквито и да би­ло пари! Бракът беше нещо, което... Което какво? Което винаги бе уважавала? Като се започне от разпаднатия брак на родителите й и се продължи с нейния нещастен първи брак, сключен заради предстоящата поява на детето и разпаднал се много бързо след това? Или уважението й към тази институция се изразяваше в осемгодишна връзка с мъж, който през повечето от това време бе­ше женен?

- Отново искам да повторя – от вас не се иска нищо друго, ос­вен да сложите подписа си. И вероятно тук-там да потвърдите, че сте негова съпруга. Ще направим тепърва и малко по-обстойно проучване относно изискванията, за да може да по­лучи разрешение за пребиваване като ваш съпруг. Може да се на­ложи до изясняване на всички детайли да се въздържате от разк­риване на подробности за уговорката ви пред вашите близки и приятели. Но със сигурност никой държавен служител няма да пристъпва до леглото ви, за да проверява с кого го споделяте.

Екатерина усети как червенина плъзва по бузите й. Не й се ко­ментираше с този адвокат с едновременно строг и благ вид въп­роса за леглото й и споделянето му.

- Не на последно място, искам да отбележа и че нашето пред­ложение е всъщност молба – той сви очилата си, остави ги пред себе си и впи отново странните си сини очи в нея. - Господин Осенин е в доста тежко положение. Той съзнава, че молбата му е необичайна и не би искал с присъствието си да пречи на никоя жена. Този период от три години сключен брак му е нужен, за да може да уреди делата си. Ако се съгласите, мога да ви уверя, че ще направите едно благородно дело.

Този човек определено беше добър адвокат, помисли си Екате­рина. Сигурно печелеше делата си с лекота и успяваше да убеди съдебните състави и в най-невероятната защита. Всъщност, какво наистина й костваше? Както той бе отбелязал, тя не планираше да се омъжва в близките три години. Дори и да срещнеше принца на бял кон, едва ли господин Осенин щеше да пречи по някакъв на­чин на връзката й, а ако решеше, че е чак толкова необходимо да се ожени за въпросния принц, все щеше да изтрае три години. Очевидно човекът наистина имаше проблем с пребиваването в България и това му беше важно. Иначе не би раздавал такива па­ри. А тя действително нямаше никакъв проблем да му помогне. Дори и никой нищо да не й плащаше. Баба Райна всъщност я бе­ше преценила достатъчно добре.

- Дали може да ми оставите малко време да помисля? - изпра­ви отново гръб тя.

Стегнатото изражение най-сетне напусна лицето на белокосия адвокат и се отпусна в широка, блага усмивка.

- Разбира се, момиче! Много се радвам, че ще отделите време да обмислите нашето предложение! Сигурен съм, че ще го оцени­те по достойнство. Вижте, ето тук съм подготвил и брачния дого­вор. Можете да го разгледате, за вашето пълно спокойствие. Го­тов съм да ви предоставя и всякаква информация, която може да ви интересува за господин Осенин.

Екатерина протегна ръка и пое листовете. Вдигна ръка в жест на изчакване. Не беше взела решение.
 

ТРЕТА ГЛАВА

Този завод работеше на магия. Наистина на магия. Всеки следващ поглед в поредния документ, в следващия файл, му го доказваше. Борис поклати глава. Направо не знаеше как успяват да произвеждат готова продукция и да я реализират при този ха­ос, който цареше. 

Знаеше, че човекът, който го бе създал, бе започнал едва ли не като на игра, като хоби. Трябвали му определен вид платки, които му стрували твърде много да се поръчат от чужби­на, и се хванали с няколко приятели сами да ги направят. То пък взело, че се получило. После още веднъж, после още веднъж. После купили машини. А после Васил Златев ги беше открил и веднага усетил, че тези момчета могат да произведат точно това, което му трябва. С неговите поръчки дейността им се разраснала, но във всяка малка крачка се виждаше как компанията не е пла­нирана правилно. Чудеше се баща му дали е знаел с какво се заема, когато е ре­шил да ги купи. Май щеше да им е много по-лесно, ако просто бяха продължили да закупуват готовата продукция.

Телефонът му иззвъня.

- Хинов! Имаш ли добри новини за мен? - вдигна Борис.

- Имам, имам – прозвуча гордо по-възрастният мъж.

- Казвай – Борис седна, а на устните му изплува доволна ус­мивка.

- Намерих ти жена. Кротка девойка от едно село. Е, девойка – позасмя се той, - не е толкова девойка, разведена, има голям син. На средна възраст.

- Чудесно. Нали е наясно с всички условия?

- Да, да. В началото се дърпаше малко, но идеята за месечна издръжка изглежда надделя.

- Има си хас – Борис сви устни. Брех, какви изрази в българ­ския език беше успял да научи от баща си!

- Беше поискала време да помисли, но преди малко ми се оба­ди и потвърди. Запозната е вече с всички условия на договора и е съгласна.

- Това е чудесно. Уговорил ли си дата за сватбата?

- Да, преди малко свърших и това. Другата събота трябва да бъдете в гражданското. Виж, във връзка с това – Хинов направи пауза.

- Да, какво?

- Говорих с моите познати от отдела по емиграция. Доста са затегнати в момента условията. Учат се от чуждия опит, казаха ми, че са започнали да прилагат американски и западноевро­пейски практики – Хинов направи кратка пауза. - Тъй като не сме нито първите, нито последните, които са се сетили за тази въз­можност, има изработена стратегия срещу отсяването на фалши­ви бракове. Следят се Фейсбук и Инстаграм профилите, търсят се снимки, до­казателства, разпитват се свидетели при нужда. Ще трябва да се спрем на една версия за пред всич­ки – или че е лю­бов от пръв поглед, или че сте се срещали още от деца, като си ид­вал в Бълга­рия, но едва в последното ти пътува­ния сте се „откри­ли“. Тъй като това не можем да го докажем, ще трябва да наблег­нем върху предстоящите събития. Или с други думи – да напра­вите пищна сватба, с повечко гости, да качвате снимки в социал­ните мрежи, по възможност по-малко хора да са информирани за същината на случващото се и ако те са, да имат готовност да пот­върдят пред свидетели, че сте лудо влюбени един в друг.

Борис почеса без нужда слепоочието си. Не се бе решил в жи­вота си да организи­ра истинска сватба, камо ли да отделя такова внимание на фал­шива. Ако можеше, даже би подписал докумен­тите задочно и би ги изпратил по куриер в общината. Но май ня­маше друг избор.

- Ще направим каквото трябва. Може ли да се заемеш и с орга­низацията на събитието?

- Само сватби не бях организирал досега – засмя се Хинов.

Борис изпита леко неудобство.

- Знам, че те моля за необичайни неща, но...

- Но ми е ясно, че сам не можеш да се справиш. Нека е споко­ен прахът на Васил. Щом веднъж на брачен агент се обърнах, колко му е да организирам и една сватба. Ти само гледай да си навреме в събота. И да си облечен подходящо за снимки.

Борис затвори телефона доволен. Е, поне този проблем отпа­даше. Нещата се нареждаха добре. Някаква разведена жена с го­лям син, за която парите бяха достатъчен стимул. Всъщност, има­ше ли жена, за която парите не бяха достатъчен стимул? Той за­въртя телефона между ръцете си, а устните му се разпънаха от са­модоволна усмивка. 

Хвърли поглед към бележника си. Имаше още доста пробле­ми, които се бяха натрупали. Само сватби му липсваха. Името на Ивайло грейна сред записаните задачи. Освен да се ожени, се на­лагаше и да се запознае с брат си и майка му в близките дни.

В този момент на вратата се почука и нахълта асистентката му.

- Господин Осенин, извинявам се, че така нахлувам, но сега слушах новини. Ще обявяват нови санкции срещу Русия и част от банковите плащания ще станат невъзможни. Исках да ви кажа веднага, за да проверите и да имате предвид възможно най-бързо.

Краткото му добро настроение се изпари. Пфу! Сякаш живо­тът му беше обявил конкурс за най-голям и непреодолим проб­лем. Понякога го обземаше искрено желание да продаде всичко и да се оттегли да живее в някое диво село като отглежда крави и кози. Може и коне. Обичаше конете. 

Уви, така или иначе нямаше как да сбъдне тази мечта на мо­мента. Остави телефона настрана, благодари на асистентката си и отвори Интернет. Както и предполагаше, трябваше спешно да ор­ганизира едно пътуване до Турция. Така като гледаше, за да смес­ти всичко, трябваше първо да оправи документите за сватбата и после да пътува. Вариантът му беше да пътува наобратно в петък през нощта и да се върне за сватбата в събота на обяд. 

***

Екатерина все още не можеше да се реши да каже истината на майка си. Виолета писна щастливо и я разпрегръща, когато й ка­за, че ще има сватба. Новината за непознатия богат чужденец я хвърли в такъв залп от радост, че Катя не успя да продължи и да й обясни, че всъщност бракът ще е проформа. Виолета дори не обърна внимание на неуверения й разказ как са се запознали и са решили да се оженят, нито пък намери за странно обяснението на дъщеря си, че ще представи бъдещия си съпруг направо на сватбата. Екатерина още няколко пъти отвори уста, а после се отказа. Без друго Виолета не бе човек, който може да па­зи тайна. Ако не искаше да трепери през цялото време дали начи­нанието ще се провали, беше по-добре майка й да тъне в блажено неведение. Поне докато минеше самата сватба. 

А още по-лесно беше да се откаже. Никой нямаше насила да я замъкне в гражданското. 

И после се сещаше за онова проклето предизвестие. И нас­мешливите цифри от сайта за свободните работни места. 

Опитваше се да потуши мисълта, че се е продала. Беше реши­ла, тържествено обещавайки на себе си, че няма да пипне парите, които митичният господин Осенин беше подготвил за нейната издръжка. Щеше да ги държи в отделна сметка и кога­то един ден всичко свърши, да му ги върне. Така се чувстваше най-спокойна. Щяха да й служат просто като един наличен буфер за заем, в случай, че това се наложеше. Просто за да може по-спо­койно да преживее този преломен момент в живота си. Да си по­търси нормална работа, без да е притисната от ужаса, че може ут­ре да няма с какво да купи хляб на детето си. 

Може би трябваше да прояви повече разум и да проучи повече за този господин Осенин. Адвокатът беше обещал да й даде ин­формация за всичко, което би я интересувало. Незнайно защо обаче, тази идея я отвращаваше и я караше да се обръща назад, все едно бе пред ослепителна отразяваща залеза метална прегра­да. Имаше усещането, че ако този бъдещ съпруг придобие реални очертания, тя ще изпадне в беда. Не искаше да си го представя, дори не искаше да знае дали е двайсетгодишен хлапак или осемдесетгодишен дядо.

Мина за последен път с прахосмукачката през килима в кухня­та и я изключи. Установи, че от телефона й се носи пронизителна мелодия.

- Мартине, защо не ми казваш, че телефонът ми звъни? - про­викна се тя към спалнята, която през деня беше и негова стая. Ни­кой не й отговори. Явно беше със слушалки.

- Рокси? Как си? Радвам се да те чуя – усмихна се Екатерина на една от близките си приятелки от ученическите години. 

- Ей, тоя телефон все едно от мазата го взе, за да го вдигнеш – изпуфтя Рокси. - Да не те откъснах във важен момент?

- Ами, важен, бях на среща с прахосмукачката. За щастие, вече приключи.

- Кате, какво ще правиш тази вечер? - запита веднага Роксана.

- Какво ще правя тази вечер ли? - като ехо повтори Екатерина. - Каквото и всяка друга вечер, ще се отпусна пред компютъра и ще разцъквам. Или ще гледам някой филм.

- Катее, айде с мен на бар, моля те!

- На бар? - Екатерина почти се шокира. - Боже, Рокси, не сме ли вече старички за барове?

- Глупости – Рокси почти се обиди. - Аз няма да те водя на детска дискотека. Предлагам ти да отидем в един клуб. Приятна музика и популярен повече сред зрели хора.

Мартин се провря зад гърба й и Екатерина проследи унесения му ход към хладилника. Главата му се клатеше в ритъма на песента, която слушаше. 

- Кате, имам нужда от помощ – продължи умолително Роксана. - Добре, де, не помощ, малко съдействие. Искам да изловя един мъж там в бара. Ако отида сама обаче, ще е прекалено явно. Трябва ми една приятелка, за да го инсценирам като случайна среща.

- Абе Рокси, ти не порасна ли? - засмя се Екатерина.

- Ти пък порасна прекалено много! Я го дай малко по-свобод­но – засмя се насреща Роксана. - Бас ловя, че ти се иска да дой­деш.
Откровено казано, предпочиташе да използва петъчната вечер, за да ре­лаксира върху дивана. 

- Да ходя на бар... малко ми е... не знам, ти ме върна направо петнайсет години назад!

- Ами хайде де, време ти е да се върнеш петнайсет години на­зад и да го изживееш тоя пропуснат живот!

Мартин зад нея я побутна и й направи жест с вдигнати палци, докато търкаляше в устата си парче салам. Как пък преди малко не бе чул телефона, а сега направо чу думите й?

Мда, майка й беше права. Тя не можеше да се крие зад Мартин цял живот. Той имаше нужда от нея, разбира се, и тя трябваше да бъде родител на място, но това вече не означаваше да бди денонощно над него. Самият той растеше и търсеше повече сво­бода.

- Ще дойда, Рокси, но го правя само заради теб. И да знаеш, че няма сила, която да ме накара да посрещам зората!

***

Роксана я чакаше на ъгъла пред бара. Яркочервената рокля, покриваща я едва високо над коленете, накара Екатерина да се почуди дали не умира от студ. Роксана беше пищна и атрак­тивна мадама. Според Екатерина бедрата й бяха една идея по-пълни, отколкото би било красиво за тази височина на полата, но не би й го казала. С голямото количество грим и разстелените руси къдрици Рокси можеше да накара всеки мъж да я пожелае.

- Кате, изглеждаш страхотно! - погледна възхитено към нея Рокси. - Трябва да се обличаш по-често така. Супер секси ти стои тази рокля!

Екатерина учтиво поблагодари, хвърляйки поглед към тъмно­зелената си рокля с преплетено деколте, в стил, напомнящ Мони­ка Белучи от началото на века. Считаше я по-скоро за елегантна, отколкото секси. Не беше тръгнала на лов за мъже. Най-мал­кото, беше неудачно за жена, която се омъжва след седмица, на­ли? Можеше даже да приеме тази вечер като моминско парти. Нали имаше такава традиция, момичетата да се позабавляват по женски, пре­ди да се омъжат? Нямаше как да сподели с Рокси в какъв филм се беше вкарала, но мисълта за тържествеността на събитието я на­кара да се почувства по-добре и тя влезе с усмивка в клуба. 

Оставиха връхните си дрехи на гардероба и влязоха в залата. Докосна я приятна музика. Младите хора, накацали по високите столове край бара и водещи оживени разго­вори, сякаш вляха све­жест в уморения й поглед. Край дансинга в средата на заведение­то проблясваха водите на нежен интериорен водопад, ос­ветявани от разноцветни лампички. Всъщност, трябваше да признае, че мястото беше наистина приятно.

- Ето го – Роксана я сбута и й посочи някакъв мъж, който седе­ше на един от високите столове край бара.

Катя с любопитство проследи широкия гръб и ръба на про­фила му. Беше подпрял лакът на бара и замислено съзерца­ваше рафтовете насреща. Пред него проблясваше чаша искря­що уиски. Би й се искало да коментира, че е хубав мъж, но на то­зи етап можеше да каже само, че има черно поло. И тъмна къса коса.

- Ами, ако искаш, отиди да се запознаете, аз ще седна ей там...

- Е, не така от вратата за краката, де – сгълча я игриво Рокса­на. - Ама ти съвсем си забравила как се правят тази работи!

Катя повдигна рамене. Всъщност, може би наистина беше заб­равила. Беше преди цяла епоха, когато последно бе флиртува­ла с мъж. Дори с Константин не можеше да си спомни да е имало кой знае какъв флирт. Той просто реши, че я иска, показа го недвусмислено, а после бързо осъществи же­ланията си. Или не беше имало кой знае какъв елемент на флирт, или вече паметта й изневеряваше.

- Добре де, както искаш, така го прави, аз съм само ням свиде­тел тук – вдигна рамене тя. - Ще си взема само нещо. Дали имат безалкохолна бира?

- Безалкохолна? - Рокси изпадна едва ли не в умопомрачение. - Абе отпусни се бе, жена!

- Шофьор съм и...

- Шофьор била! Има таксита. О, струва ми се, че тук аз трябва да поема нещата в свои ръце. Сядай на онази маса и ме чакай там!

Добре де, така да бъде, примири се Екатерина. Нали беше на своето моминско парти? Иронията скова усмивката й, но въпреки това пое с удоволствие донесената от Рокси чаша с твърд алкохол. Може би джин, имаше леко лимонов вкус. Каквото и да бе, всъщност й ид­ваше добре.

- Хайде, няма ли да действаш? - подкачи тя приятелката си след усмихната наздравица.

- Е, чакай малко да ми дойде кураж. Пък и на него – Роксана кимна с брадичка към бара. Мъжът се беше заговорил с бармана и актив­но коментираше нещо, но от лицето му продължаваше да не се вижда почти нищо. Чашата му все още беше едва наполовина.

- Разкажи ми тогава за онзи, Пламен ли беше, какъв беше? - Катя вдигна питието си и подпря устни на ръба.

Толкова отдавна вече се забавляваше предимно с историите на баба Райна, че направо изпита необходимост да чуе някой по-свеж, младежки разказ.

- Тъпа работа. Не става за нищо. Въздух под налягане.

- Не се ли виждате вече?

- Не си заслужава да си губи времето човек с него.

- А този мъж? Как го откри?

- Идва отскоро вечер тук, в бара. Забелязах го още първия път като влезе. Има страшни очи! - замечтано въздъхна Рокси.

- Мхм – някакъв кадър от стар български филм се завъртя пред очите на Катя. Ох, Роксано, може ли жена след средата на трий­сетте да въздиша по едните „страшни очи“ на някой мъж?

Макар че, докато го оглеждаше от тук, Екатерина трябваше да признае, че има и „страшен гръб“. Мекият пуловер обгръщаше стегнат торс и подчертаваше тесен кръст. Което не пречи отпред да има хубаво шкембенце, подкачи себе си тя. 

Барманът подаде на мъжа второ питие. Роксана зас­тана в бойна готовност. Гаврътна останалата в чашата й глътка смелост и ре­шително се изправи.

- Отивам да му поискам огънче – смигна тя на Катя, докато оправяше къдриците си с ръка. - Как съм?

- Топ – ухили се Екатерина. - Няма как да не остане впечатлен!

Катя се настани по-удобно на високия стол и отпусна лакти върху масата. Само пуканките й липсваха. 

Проследи как Роксана се промъкна между хората и застана на бара точно до мъжа, за да си поръча ново питие. Не й убегна как приятелката й се наклони, така че голямото деколте да се ширне току пред очите му. Ефект имаше, мъжът се извъртя към нея. Ка­тя вече виждаше по-ясно профила му. Сега можеше да отбележи със сигурност, че е някъде около тяхната възраст. Лю­бопитните й очи кой знае защо потърсиха очакваното шкембенце. Нямаше го. Но пък дори и в тъмната обстановка на заведението се открояваха посребрелите кичури край слепоо­чията му.

Докато Роксана поемаше своето питие, тя направи някакъв жест, на пръв поглед съвсем неволен, а според Катя съвсем пред­намерен, с който се бутна в него. От тук не можеше да ги чуе, но й бе­ше ясно, че Рокси се обърна да му се извинява. Ама как й идва от­вътре, възхити се Катя. Пърхаше с мигли, извиваше тяло, усмив­ката й бе подкупна и многообещаваща. По езика на тялото на мъ­жа можеше да допусне, че той не остава безразличен към стеле­щото се пред него предизвикателство. Извъртя се изцяло и даже леко се наклони към нея. Ръката на Рокси направи жест, като че палеше запалка. А, ето, бе стигнала до същината и най-ве­роятно щеше да успее да го изведе отвън да пушат. Мъжът се изп­рави и взе чашата си. Екатерина се усмихна. Боже, колко бър­зо се опра­вяше тази нейна приятелка!

Двамата направиха няколко крачки, но в този момент Катя осъзна, че не отиват към изхода, а са се отправили право към ма­сата, на която седеше тя. И, най-накрая фронтално, срещна така забележителните „страшни очи“.

И замръзна. 

Тогава бе видяла само едни преливащи от умора очи, обградени от шапка и шал. Паметта й сигурно си играеше с нея! В ми­га, в който обаче погледът му срещна нейния, й стана ясно, че ня­ма как да се е припознала. Отпуснатата усмивка на лицето му из­веднъж се втвърди, а зеленината на страшните очи я проряза като диамантено острие.

- Хей, заповядай при нас. Това е приятелката ми Екатерина – весе­ло обяви Роксана, посочвайки му празния стол до себе си. - Кате, запознайте се!

Докато тя още се чудеше как да реагира, той я изпревари:

- Хм, ние май вече се познаваме – дълбокият глас с малко осо­бено произношение изличи всяко съмнение. 

Ред беше на Роксана да зяпне. А на Катя да се почувства като героиня от филм. Не беше честно, тя беше тази, която бе дошла да седи тук в ролята с пуканките!

- Как сте? Справихте ли се тогава? - попита тя с фалшиво грейнала любезност.

Знаеше, че е тъпо и глупаво. Приличаше на репортер, който след катастрофа пита близките на загиналите как се чувстват.

- Колата ми също предлага удобно легло – вдигна рамене той, докато се настаняваше на празния висок стол. - Така и не успях да ви благодаря за щедрото предложение.

Катя не издържа на погледа му и сведе очи надолу. По дяволи­те, наистина се беше държала ужасно. Да, вярно, че той беше син на Васил Златев и тя сега можеше да види това повече от всякога – цялостната осанка, поведение, все едно гледаше едно младо ко­пие на бащата. Обаче... беше човешко същество. И с право я гле­даше обвинително.

- Вие... какво? - запита Роксана, недоверчиво местейки поглед от единия към другия. Катя направо можеше да прочете изумле­нието в очите й. Нейната задръстена престаряла приятелка ко­ментираше кой къде е прекарал нощта с някакъв мъж?

- Eкатерина беше така великодушна да ми предложи легло в ней­ната къща една вечер, когато бях много изморен и съсипан от път – обърна се към Рокси той с подчертано внимание. - Явно не ви е разказвала за този случай?

- Пропуснала е – Рокси извъртя силно гримираните си очи към Катя.

- Оказа се съсед на село – неловко обясни тя. - За съжаление, трябваше да бързам тогава и...

- Колко е малък светът! - възкликна Роксана с повече ентусиа­зъм, отколкото видимо струеше от нея. - Ето, виж, че е имало защо да те доведа на нашата маса! Просто невероятно, да се ока­же, че се познавате!

Синът на Васил Златев й отвърна с широка, флиртуваща ус­мивка. Протегна ръка, за да издърпа галантно стола й и сякаш до­ри закачи достигащата до кръста ивица гола кожа на гърба й. На Катя рязко й стана противно. Нямаше място на една маса с този човек. Трябваше да си тръгне незабавно. Същевременно, веднъж вече се беше държала неуместно грубо с него, да прави и втори път сцени, при това пред приятелката си, беше повече от детин­ско.

- Изглеждате... доста различно – обърна се той изведнъж към нея.

По дяволите, наистина имаше страшни очи! Завладяващи и магнетични. Едва ли съществуваше жена, която би могла лесно да се оттегли, след като й отправеше такъв поглед. Усети как вът­ре в нея нещо потръпна. Само това оставаше! Той беше изконен враг на нейното семейство, който, на всичкото отгоре, флиртува­ше с една от най-добрите й приятелки и по всичко изглеждаше, че се кани да приключи вечерта в леглото й! И все пак, думите му я жегнаха.

- Е, не винаги нося галошите и жилетката на баба ми – тя не­съзнателно изпъна рамене така, че роклята да очертае още по-добре тялото й и не се стърпя да продължи. - И на мен ми се ви­дяхте доста по-възрастен тогава.

Той повдигна чашата към лицето си, сякаш за да скрие колеба­нието си дали да отвърне на подхвърленото предизвикателство.

- Радвам се, че сега ви изглеждам по-млад – заключи и отпи глътка от питието си. - Аз също не винаги съм на края на силите си след седмица почти денонощно шофиране.

Ох, по дяволите, до кога щеше да я удря с това обвинение? Не му беше длъжна с нищо! Как изобщо бе успял да го извърти така, все едно тя му е измъкнала хляба изпод носа? По-точно топлото легло? И едва ли не намекваше, че тя самата е щяла да бъде част от топлината на това легло!

- Виждам, че сега сте доста повече във форма  - тя хвърли недвусмислен поглед към ръката му, облегната върху стола зад Рок­сана.

- О, слушай, тази песен ми е много любима! - усетила, че оти­ва на заден план в неравна битка, приятелката й побърза да му отп­рави отново онази тънка, подкупна усмивка. - Мога ли да те поканя на един танц?

Отначало мъжът й отказа. Действително, Катя огледа празния дансинг на заведението, разбираше го – тя също не би се съгласи­ла. Рокси обаче не приемаше толкова лесно поражение. Зае се да го убеждава, а Екатерина счете, че не трябва да изпуска момента, в който би могла незабелязано да излезе от сцената. Извини им се, че трябва да отиде до тоалетната, грабна чантата си и ги оста­ви да спорят.

Когато стигна до гардеробната, усети, че е направо задъхана, а сърцето й бие в забързан ритъм. Господи, какво се бе случило с нея? Това беше някаква нелепа шега на съдбата. Острият зелен поглед не преставаше да я преследва, дори и след като бе излязла от залата. Беше дошла тук, за да си почине и да се разтовари, да помогне на Роксана, а... Е, после щеше да й обясни защо си е тръгнала така набързо, опита да успокои себе си, докато взимаше палтото си. 

Отиде към дъното на коридора, за да използва една табуретка да остави чантата си и да се облече.

- Да не би пак да се сетихте внезапно, че трябва да вземете си­на си от тренировка? - прозвуча зад нея дълбокият глас, все така обвинително.

В изненадата си Екатерина изпусна палтото и то се свлече по чантата й върху табуретката. Извъртя се и срещна право изисква­щия суров поглед. Какво искаше от нея? За какъв се имаше, че смяташе за свое право да изисква нещо от нея?

- Просто се налага да си тръгвам. Трябва ли да ви давам обяс­нение? 

Очите му се спуснаха по дългите кичури медена коса надолу към гърдите й, очертани от меката материя на роклята. Спряха се върху онази извивка между гърдите, която секси деколтето така загадъчно намекваше. Изведнъж тя се почувства безкрайно разго­лена пред него. 

Странно, толкова отдавна никой не я беше пог­леждал по този начин. Или тя не бе забелязвала? Дори и Констан­тин, той просто... Просто стомахът й не се свиваше на топка, ко­гато го правеше. И да е било така, е било някога много отдав­на, толкова отдавна, че вече не го помнеше. 

- Интересно ми е защо така винаги... бягате от мен – върна очи той върху нейните.

- Въобразявате си – побърза да отрече тя, въпреки че странно смущение плъзна по бузите й. - Наистина, просто трябва да тръг­вам. Мисля, че Рокси е достатъчно добра компания...

- Не казвам, че не е.

Той пристъпи още една крачка по-близо до нея. Екатерина из­веднъж се почувства малка и безпомощна пред едрото му тяло. Стигаше до не по-високо от носа му. А близостта му по някакъв странен начин въздействаше върху сетивата й. За секунда си даде сметка, че се намират в глух ъгъл на коридора, около тях имаше много пространство, а той бе смалил разстоянието помежду им до сантиметри. Нейното смутено съзнание внезапно се запита какво ли би било, ако се поддадеше на порива да изличи и остава­щото разстояние? Да докосне тези широки гърди, да плъзне пал­ци по напрегнатия врат и да докосне тези неотстъпчиви устни със своите? 

Ужасена от себе си, тя рязко отскочи встрани и грабна провла­чилото се по земята палто.

- Трябва да вървя! - повтори глупаво, шмугна се покрай него за чантата си и с бърза стъпка се отправи към изхода.

За миг й се стори, че той ще я последва. Тогава вероятно няма­ше да има сили да се измъкне. Не чу стъпките му обаче, усети са­мо още веднъж настойчивия поглед да се плъзга по гърба й. Мо­жеше да почувства как я прогаря през обвитите само в тънък чо­рапогащник крака – от  бедрата през прасците до глезените.

- До нови срещи – дочу някъде доста отдалеч гласа му. Не се обърна.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Сватбеният й ден...

Екатерина се вгледа в отражението си в огромните огледала в салона за красота. Тя ли беше тази ослепителна жена? 

Роклята, макар и втора употреба, й пасваше, сякаш бе ушита точно за нея, очертаваща формите й по начин, по който я правеше да изглежда свежа, красива и елегантна. А фризьорът бе­ше направил чудеса с косата й. Никога не й бе хрумвало да завър­ти дъл­гите си коси по този начин, като остави няколко накъдрени кичу­ра да се вият покрай лицето й. Някак хем изглеждаше мла­дежко, хем зряло. Ефект, подсилен и от професионалния макиаж. Госпо­дин Осенин беше наредил да не се пестят средства и тя се бе въз­ползвала.

Екатерина леко поклати глава. Да, съвременните процедури можеха да накарат всяка жена да изглежда красива. А господин Осенин явно държеше на това да го снимат с очарователна съпру­га. Трябваше да признае, че дори и някога да се беше оженила за Константин, той нямаше да похарчи такова състояние за това съ­битие. Този руснак трябва да беше луд. Тя вдигна покритите само с леката мрежичка на роклята рамене. Не беше нейна работа. Плащаха й, за да направи това, което той казва. Ако беше решил и самия руски президент да кани на сватбата, Екатерина само трябваше да се усмихва.

Вгледа се в лешниковите си очи, проблясващи на фона на яр­ките луминисцентни лампи. Гримът ги беше направил да изглеж­дат загадъчни, но за миг в тях проблесна и някаква тъга. Беше глупава ирония на съдбата, че за пръв път обличаше сватбена рокля. С Валери навремето само разписаха набързо в общината. Бяха бедни младежи, нямаха пари за големи тържества. Родите­лите й не го одобряваха, неговите – нея също. Сватбата беше тол­кова проформа, че дори и те не присъстваха. Защо ли изобщо бя­ха подписвали? Само за да се занимават по-късно и с развод.

Някой зад гърба й се прокашля. Екатерина стреснато подскочи и се обърна. Зад нея стоеше възрастният адвокат, изтупан в изис­кан бял костюм, със загладени мустаци и строга побеляла при­ческа.

- Може ли за малко да поговорим? - кимна той към двете табуретки в единия ъгъл на помещението.

Катя огледа с неудобство дългите поли на роклята си.

- Ще ви помогна – позасмя се адвокатът и я поведе към края на зала­та с огледалата.

Тук беше оставено място, където посетителите на салона да подготвят финалните щрихи към вида си, преди да се отправят към събитието. Тя хвърли поглед към големия часовник над най-широкото огледало. Имаха още около час до началото на церемо­нията.

- Наред ли е всичко? - Екатерина потърси някакви следи от притеснение по лицето на адвоката, след като беше настанена внимателно на едната табуретки с развяващи се навсякъде наоко­ло бели дипли на роклята.

- Да, всичко върви по план – потвърди той. Седна върху червената кожа и сплете ръце върху коленете си. - Искам обаче да уточним няколко последни изисквания на господин Осе­нин.

Тя кимна. Някъде в нея пролази обезпокоително усещане. Скоро, след по-малко от час, имагинерният господин Осенин ще­ше да придобие някакви реални очертания. Дали щеше да бъде сбръчкан и противен? Дебел и плешив? При всяко положение не­що му имаше, щом прибягваше до такъв ход – да си плаща, за да се ожени за някоя жена. Дали все пак не трябваше да се поинте­ресува малко повече от него, преди да се съгласи на та­зи авантю­ра? Отново усети как вътре в нея се надига толкова силно негоду­вание, че прати мисълта далеч настрана.

Е, много важно, смъмри се тя. Какъвто и да беше, все щеше да го изтрае по време на сватбената церемония за една целувка. И после да им направят няколко щастливи кадъра. Щеше да си представя, че е... Че е кой? Константин? Идваше й да се изсмее. Всъщност, по-добре беше да не си представя, че е Константин, защото тогава рискуваше да изпорти работата. Или може би мъ­жът от бара? Глупости. Щеше да си представя, че е Брад Пит. Или Джордж Клуни. Или Ален Делон. Може и Джъстин Бийбър. В зависимост от възрастта.

- Слушам ви – подчерта тя делово.

- Веднага след сватбата трябва да заминете на сватбено пъте­шествие.

Екатерина направо хлъцна. Сватбено пътешествие?

- Господин Осенин е запазил хотелски апартамент за няколко вечери на морския бряг.

- Аз... - тя опита да се изрази възможно най-меко. - Разбира се, ще направя, каквото е необходимо, но не очаквах и нямам готов­ност. Синът ми...

- За съжаление, това е сватбено пътешествие и няма как да взе­мете сина си със себе си. Има ли с кого да го оставите?

Тя въздъхна дълбоко. Майка й съвсем щеше да литне в обла­ците, когато й обяснеше и за сватбеното пътешествие.

- Да, да, той е способен и сам да се погрижи за себе си за ня­колко дни. Но вероятно ще остане при майка ми – тя опита да подходи внимателно. - Дали наистина се налага чак толкова сери­озно да влизаме в този театър?

- Вижте, Екатерина – Хинов изпъна гръб и я изгледа почти строго. - Знам, че на вас ви звучи малко като ексцентрична при­казка, но в действителност нещата са изключително сериозни. Надявам се, че си давате сметка, че ако по някакъв начин госпо­дин Осенин бъде уличен в деклариране на фалшиви обстоятел­ства, то­ва може да създаде много неприятни последици за него. А и за вас, междудругото.

Бистрите сини очи на Хинов я пронизаха изпитателно. Тя се почувства длъжна да кимне. Да, беше й разяснил още при първа­та им среща отговорността, която и тя самата носеше. Беше се съгласила, съвсем съзнателно, на нея. И й плащаха, точно за това.

- Именно заради това е задължително да се придържаме към максимално реалистичен сценарий. Никой от вашите приятели, нито дори близки, не трябва да знае, че в този брак има нещо фиктивно. Повтарям, никой.

Хладните остриета на очите така чоплеха в нея, че тя се при­нуди отново да кимне.

- Сватбата ще излезе като изненада за всички в профилите ви във Фейсбук и Инстаграм. Вече сме се разбрали, че ще го пред­ставим като малка ексцентрична проява. Но от там нататък, поне в продължение на месец вие трябва да качвате щастливи семейни снимки.

- Месец? - опули се Екатерина. - Но от къде ще ги взема?

- Не се притеснявайте, ще бъдете с господин Осенин винаги в присъствието на фотограф.

Оох, изплака нещо вътре в нея. За момент си представи, че не­познатият господин Осенин е на осемдесетгодишна възраст и тя трябва час по час да качва щастливи снимки как го подпира с бас­тунчето му по някоя крайбрежна алея, или пък как попива с кър­пичка олятата по брадичката му супа. Приятелите й щяха да ре­шат, че е полудяла. 

А не беше ли?

- Мисля, че е излишно да ви казвам, че ако имате някаква връзка с друг мъж, тя трябва да бъде поне временно прекратена. Но изцяло.

Катя отново преглътна тежко. По този въпрос се беше погри­жила даже предварително. Каква предвидливост от нейна страна, нали?

- Господин Осенин живее в голяма къща на няколко километ­ра от града. Най-добре би било да се преместите при него.

- Да се преместим при него? - този път вече Екатерина не из­държа и нервно се надигна. - В първоначалната ни уговорка не беше ставало въпрос за толкова сериозни промени! Не мога да ка­рам сина си да променя начина си на живот – той ходи на учили­ще, на тренировки, излиза с приятели, всичко е тук, в града. Ос­вен това, разбрахме се, че той едва ли не няма да разбере. Аз едва съм му споменала...

- Добре, добре – омекна малко адвокатът. - Ще го направим по друг начин тогава. Вие ще си останете във вашия градски апарта­мент през седмицата, но през уикенда ще трябва да го посещавате в неговата къща. Поне за няколко снимки и за да ви видят съседи­те. Също така, понякога той ще ви посещава във вашия апарта­мент през седмицата.

О, Боже! Какво щеше да обяснява на Мартин? Не че той проя­вяваше някакъв интерес към цялата история... Беше попитал само дали от него се иска нещо, когато му бе разказала за фиктивния брак. Тя му беше отговорила, че не, и разговорът бе приключил до там.

- Апартаментът ми е малък и с детето спим в една стая...

- Вижте, никой няма да ви следи вътре – строго се намръщи Хинов. - Въпросът обаче е съседите да знаят, че той идва, така че вероятно ще го прави възможно по-шумно. Понякога ше оставя кола, паркирана пред блока ви до сутринта.

- А той... - запита неуверено Екатерина.

- Той няма да стои при вас, разбира се – отсече Хинов. - Кога­то това се случи, друга кола ще го чака зад ъгъла. Добре е обаче в тези вечери вие да прострете две хавлии на балкона и  мъжко бе­льо. Ще ви оставим няколко чифта.

Екатерина усети как по тила й плъзва червенина. Да пере бе­льото на някакъв непознат и да го простира на балкона си? Тези хора определено прекаляваха. Кой ли се интересуваше от нейно­то пране? 

Стига, Катя, смъмри се тя отново. Това няма да е реал­но неговото бельо и той няма наистина да го е носил!

- Разбира се, основната цел на всичко това е да се създаде едно правдоподобно впечатление у хората, които са около вас, че вие наистина сте се видели, влюбили сте се от пръв поглед и бързо и тайно сте решили да се ожените. Най-добре щеше да бъде, ако бяхте и бременна...

- Ама моля ви се, това вече е съвсем различно от първоначал­ната ни уговорка! - изправи се възмутено Екатерина и едва не се спъна в полите на роклята. 

Хинов се разсмя.

- Спокойно, мила. Господин Осенин въобще няма да припарва до вас, освен по време на сватбената церемония и, когато се нала­га, за някоя снимка. Просто го казах като добро оправдание за внезапен брак, но като липсва, ще минем и без него. Просто сте се видели, влюбили сте се и сте пристъпили напред. И двамата сте вече възрастни, отговорни хора и бързо сте решили да се об­вържете един с друг.

Възрастни. На езика й беше да попита колко точно възрастен е господин Осенин. Възпря се в последния момент. Щеше да види след малко. Не искаше да си създава предварителни впечатления, а и така или иначе нямаше никакво значение.

- Това, разбира се, е официалното обяснение. В случай, че се наложи някъде да бъде давано – да се надяваме, че не. Иначе гос­подин Осенин ще се постарае и двамата да запазите пълната си неприкосновеност и това дори е едно от поставените от него ус­ловия. Разбира се, по време на сватбената церемония няма как да стоите далеч един от друг, но после за сватбеното пътешествие е наел за двама ви апартамент с две съвсем отделни спални, всяка с отделна баня. Няма да се засичате изобщо. Ще направите само няколко фототсесии заедно. Важно е да остане документ за нае­мането на апартамента. Иначе можете да правите каквото желае­те.

Екатерина кимна, поуспокоена. Силно беше да се каже, че се е успокоила обаче. Започваше да я тресе друг вид нервност. Стрел­ките на часовника неумолимо приближаваха единадесет часа. Трябваше вече да тръгва към ритуалната зала. Усетил нетърпение­то, Хинов също се изправи и й предложи ръка. Майка й чакаше в лимузината отвън и сигурно бършеше сълзите си. А тя трябваше да я убеди каква щастлива младоженка е...

И нека театърът да започне сега!

***

- Това е невероятно! Аз ти казах, че Верчето винаги познава! – не спираше да нарежда майка й, като компенсираше напълно ней­ната мълчаливост и тази на Мартин, който се возеше отсреща до баба си. - И да успеете да го запазите в тайна толкова време! На­истина страшно много се вълнувам. Знаеш ли, аз ходих пак при Верчето ти като ми каза оня ден. И тя пак ми гледа на кафе. Каза, че бракът ви ще бъде много здрав и силен. Ще преодолеете ня­какво препятствие, голямо препятствие, по-голямо от вас самите, каза тя, и после вече никой няма да може да ви раздели.

Екатерина само кимаше уморено. Нито можеше да й каже не­що, когато рискуваше думите й да достигнат до ушите на шофьо­ра на луксозния автомобил, нито пък майка й всъщност искаше да чуе каквото и да било по-различно от това, което си бе науми­ла. Верчето, та Верчето. Щом Верчето е казала, значи всичко е наред. Дори не й хрумваше да попита дъщеря си как се чувства, наред ли е всичко, уверена ли е в този внезапен брак. Не че Катя имаше какво да й отговори.

- Защо не взе някоя от твоите приятелки да ти кумува? - про­дължаваше да реди Виолета. - Ето виж, можеше да поканиш Рок­сана. Или се притесняваш, че не е женена? Нищо де, тъкмо щяхте да я запознаете с кума. Току виж се харесали и станала двойна ра­ботата!

Точно за Рокси предпочиташ да не се сеща в момента. Не бе говорила повече с нея. Беше положила известно усилие, за да из­личи вечерта в бара от съзнанието си. Когато мина през село да нахрани Хектор, бе изпитала известно напрежение, но синът на Васил Златев не беше там. Беше щастлива, че следващата им сре­ща се отлага. До тогава вече щеше да е женена, което кой знае защо й носеше някакво успокоение.

- Казах ти, че той избра семейството за кумове. Негови близки приятели са, още от детството – авторитетно повтори тя едно към едно думите на Хинов.

- Едва успях да поканя две-три приятелки. Леля ти Иваничка с братовчедка ти също ми потвърдиха, че ще дойдат. Толкова се вълнуват всички! Наистина много оригинално е вашето желание да пазите в тайна вашата сватба до последно, но... не си ли пока­нила никоя приятелка, никой приятел?

Пази Боже! Разрови с пръсти дебелите дипли на роклята. Не можеше да погледне майка си в очите. А Виолета толкова ли не се сещаше наистина? Ако съдеше по превъзбуденото й лице, по него не се забелязваше и капчица сянка, капчица недоверие. 

Краткото разстояние до обредния дом й се стори безкрайно.

- Екатерина! Толкова се радвам да се запознаем – спусна се към нея красива млада жена, облечена в прекрасна бледолилава рокля, още щом шофьорът отвори вратата. - Аз съм Жени, с моя съпруг Христо ще ви кумуваме.

Някъде зад нея се появи и жената от сватбената агенция, но кумата изглежда бе енергична дама, която държеше сама да пое­ме грижата за булката. Посочи на майка й и Мартин входа за гос­ти, а самата тя подхвана Екатерина под ръка и я поведе към един коридор, откъдето се виждаше голяма врата.

- Сега ще изчакаме тук длъжностното лице да ни повика – обясни й тя.

Катя погледна объркано. Наоколо не се виждаше никой. Къде ли беше младоженецът? Да не би да се е разколебал в последния момент? Не че беше много „на ти“ със сватбите, но очакваше да влязат през тази врата заедно с кумовете. Поне първият път бяха направили така. Жени изглежда проследи погледа й, защото се засмя:

- Последна промяна в плановете, за която не те е уведомил? - Екатерина изтръпна. -Такъв си е той. Звънна на Христо обаче. По принцип за да му каже, че ще успее да стигне навреме. Но и за да предупреди, че сме щели да направим обреда както е по родните му места. Майка му се вълнува много и иска на видеото да е така. Ще влезем от различни врати. Първо Христо ще въведе Борис, а после аз – теб. Ако беше жив баща ти, щеше той да те предаде.

Екатерина въздъхна. Ех, да, ако беше. Макар че на първата й сватба беше жив, но не се беше появил.

Трогателно беше и вметването, че щял да стигне навреме. Ни­ма е имал намерение да закъснее за собствената си сватба?! Всъщност, беше й безразлично кога точно ще дойде и от коя вра­та ще влезе. Искаше само час по-скоро това да свърши.

- Толкова се радвам, че Боря най-после е намерил човек до се­бе си – продължи сърдечно Жени. - Той е страхотен човек и зас­лужава да бъде обичан. Може и да има пари, но в личен план съд­бата досега не беше много благосклонна към него. А още по-прекрасно е, че си е намерил съпруга от България. Той винаги е бил много привързан към България, даже бих казала, че е по-бъл­гарин от повечето българи.

Екатерина се почуди какво ли означава това. За пръв път се за­пита и всъщност на какъв език ще си говори със съпруга си. Е, какво значение има, все едно пък имаха толкова много какво да си говорят. Нали само щяха да се снимат?

- Можеш да бъдеш сигурна, че означаваш много за него – щом се е решил на брак – тихо й довери Жени с щастлива усмивка.

Екатерина се усмихна многозначително. Ох, нямаше ли най-накрая да започва и да свърш­ва всичко това? 

Най-сетне отвътре се чу напевният глас на длъжностното ли­це. Екатерина изправи гръб. Жени окуражително хвана ръката й. Засвири сватбеният марш и вратите пред тях се разтвориха. 

Пред очите й се ширна море от красиви рокли и костюми. От­къде се бяха взели толкова много гости? Кой и какво беше обяс­нил на всички тези хора? На първа линия беше майка й, облечена в стилния си бледожълт костюм, щастливо попиваща сълзите си с кърпичка. Така я стегна сърцето от цялата тази лъжа, че направо се закова на място.

Жени, изглежда усетила стъписването й, почти я дръпна, за да я поведе напред по червения килим – там, където вече я чакаше...

Не! Не може да бъде! Екатерина премигна няколко пъти. Това не беше истина! Не можеше да е той! Погледът й срещна дълбо­ките като хладни речни води очи. Ако това поне можеше да слу­жи за някакво успокоение, искрите изненада, примесени с раз­дразнение, проблеснаха и зад неговите ресници. Погледът му пробяга встрани. 

Там, където стоеше Хинов, облечен в изискания бял костюм с доволна, предоволна усмивка на лице.

Трябва да има някаква грешка, идваше й да извика. Но бързо си даде сметка, че се намира в зала, пълна с гости, и всички пог­леди са вперени в нея. Жени вече почти я беше завлякла към мяс­тото й до... Борис. Наистина ли до момента не бе знаела името му? Всъщност, даде си сметка, така и не й се беше представил. Ако изобщо бе изградила някаква представа за името му, то бе с фамилията Златев, а не Осенин. Но как? Огледа се безпомощно. Нямаше обаче какво друго да направи, освен да пристъпи послед­ната крачка и да застане до него. 

- Събрали сме днес... - започна длъжностното лице с дежурна­та широка усмивка.

Борис протегна ръка и леко стисна нейната в своята. Властни­ят му жест повече напомняше на подсигуряване, че тя няма да из­бяга. Топлината на дланта му обаче проникна в нея по странен начин. Пръстите му бяха яки, леко загрубялата кожа я одраска. Той ги приплъзна така, че да се наложи тя да преплете пръсти с неговите. За миг съзнанието й се отнесе и тя усети как дланта му й вдъхва увереност. Увереност, че не е сама. Каква увереност? Баща й щеше да се обърне в гроба, ако знаеше, че се омъжва за сина на Васил Златев!

По всяка вероятност и неговият жест носеше по-скоро пре­дупреждение. Фотографите щракаха безспир, еднооки видеокаме­ри ги следяха от всеки ъгъл на залата. Цялото упражнение губеше сми­съл, ако на снимките тя изглеждаше разтревожена и притеснена и ви­димо се оглеждаше къде е вратата.

Това не е истински брак, трябваше да си повтаря неспирно, дори когато Борис хвана халката и с неочаквана нежност я поста­ви върху безименния й пръст. Беше неин ред. По дяволите! Защо все пак не беше на осемдесет? Защо не беше дребен, съсухрен и грозен? Или пък дебел, мазен и плешив? Защо не беше всеки друг, само не и онзи мъж, който така непростимо я бе смутил – веднъж с появата си на портата й и втори път, в онзи бар?

Двамата отпиваха от шампанското, тя се усмихваше широко, а не спираше да се пита как ли бяха приключили тогава вечерта с Рокси. Бяха ли стигнали у тях? Беше ли... И тя... С какви очи ще­ше да я погледне сега? Как щеше да й каже, че е крила в тайна сватбата си от нея? И то точно за мъжа, който...

И ето го заветният миг, заради който се бяха подложили на ця­лото това мъчение. Нейният подпис вече стоеше там, до неговия. Жените в залата ронеха сълзи от умиление, мъжете ръкопляскаха. 

- Можете да целунете булката.

Краката й се разтрепериха. Боже, все едно беше тийнейджър­ка. Една целувка. Нищо лично. Представи си, че целуваш Брад Пит. Или Джордж Клуни. Или просто... мъжа от бара онази вечер. Той сведе глава и устните му допряха нейните, а широката му длан подпря голия й гръб. Тя просто трябваше да му отвър­не. Езикът му леко погали устните й. По цялото й тяло премина неконтролируема тръпка. Усети как и неговите пръсти потрепна­ха върху гърба й. Дали защото го долови, или по друга неведома причина, но вместо да се отдръпне веднага, той леко въздъхна и обхвана още веднъж устните й – едновременно нежно и настой­чиво. 

Избухнаха аплодисменти. Когато той се отдръпна, Екатерина замаяно установи, че цялата е разцентрована. Нещо се беше слу­чило с нея. Нещо, което не трябваше да се случва.

***

Очаквайта "Сватбата" през юли 2023 г. 

- в хартиен формат - в книжарници Сиела, Хеликон, Ориндж, Гринуич, електронните магазини ozone.bg, store.bg и други, както и с директна поръчка от автора;

- в електронен формат - в Storytel и ozone.bg, както и с директна поръчка от автора;

- в аудио формат - по-късно в Storytel

Вече издадени книги на Люси Елеазар