Writings: Мека топлина (2002)

Топъл пухкав сняг се сипе навън. Панелният комплекс, който се разкрива пред погледа ми, не придава на пейзажа необходимото очарование. Мисля си колко хубаво би било, ако можеше в този момент да бъда някъде далеч, на някое тихо местенце – в една хижичка може би – сгушена пред топлата камина до любим човек... Да наблюдавам как снегът затрупва цялата горчилка, насъбрала се в мен през изминалата година, пречиства я, за да избуи отново напролет свежа зеленина. От камина се чува от време на време пукотът на цепениците. Сами сме – сами сред природата, част от нея, изцяло слети с тишината й, със спокойствието й, дори с нейния специфичен мирис. Нощта бавно пада. Отива си един ден. А с него всъщност си отива цялата година. Сивото небе полека почернява над бялата снежна пелерина. От камината полъхва приятна мека топлина. Той ме прегръща и аз потъвам в обятията му...

Той ли? Разтърсвам сепнато глава. Истината е, че този мъжки образ наистина изплува в съзнанието ми. Толкова жив и ясен, че не остава място за съмнение в самоличността му. Някаква дълбока приглушена болка разтърсва сърцето ми. Това не е обичайната болка от раздялата, от проклетата съдба, която винаги застава между двама души, не е болка от изневяра или от изгубено самочувствие. Това е болката от собственото ми двуличие. Не човекът, с когото съм почти две години застава до мен в този неочакван романтичен порив. Не той, а пак онази мечта, толкова реалистична, че вече не съм сигурна кой точно е той, коя точно съм аз и какво се е случвало между нас. Мокрият прозорец отсреща намръщено се скрива зад рязко дръпната завеса. Едно бездомно куче излайва след скърцащата по леда кола и се втурва да гони своите мечти и стремежи след нея.

Отдръпвам се от прозореца. Още няколко часа и старата година потегля към безвъзвратните дебри на миналото. А защо цялата година? Нима тя не си отива както си отива всеки един обикновен делничен ден? Не, не е така – и аз го усещам по-силно от всякога. Това е моментът, когато трябва да оставя всичко, чието място е в миналото, да си отиде заедно с нея. Дори това да означава много болка в една вечер, която трябва да бъде празнична. Прощавайте! Прощавайте, приятели мои, за всичко, което съзнателно или несъзнателно съм извършила против вас! Но ето че идва часът на истината и равносметката и ние трябва да можем да се погледнем очи в очи.

Телефонът, моят приятел, ме гледа в очакване. Не, този път не! Обличам се бързо, събирам малко багаж и тръгвам.

Спирка №1: колко пъти съм се спирала тук, колко пъти съм променяла мнението си, била съм твърда, после съм плакала и в крайна сметка – все същото лицемерие. Звънецът е продран, сърцето ми се къса.

- О, мило, здравей, не те очаквах толкова рано...

Дърпам се назад. Не трябва този път да се размеквам. Само поклащам глава. Погледът му става ужасяващ. Опитва се да протегне ръце към мен.

- Съжалявам. Нека оставим нещата хубави, каквито бяха и не ги разваляме повече. Искам да бъдеш щастлив и искрено ти желая с новата година да намериш своя нов късмет.

Възползвам се от неговото объркване и си тръгвам. Моля те, не ме спирай! Разбери ме най-накрая! Дали ме разбра или за пръв път не пожертва собственото си достойнство?

Снеговалежът е понамалял и дори слънцето се опитва да пробие през плътната облачна завеса. Тръгвам напред устемено сякаш знам къде ще отида. Очаквам да се почувствам зле. А за пръв път от дълго време насам се чувствам добре. Сякаш наистина съм разчупила оковите на лицемерието и егоизма си, които ме превръщаха в една отвратителна летаргична маса, наречена човешко тяло. А сега вече съм душа – душа, готова да полети! Благодаря ти, мило, за всичките приятни мигове, за всичко, което си направил за мен. Сърцето ми, уви, ме тегли другаде...

Спирка №2: сравнително рядко съм идвала тук, колкото и добри приятели да сме. Вероятно защото е твърде далеч. Вероятно и поради друга причина.

- Ха, какво правиш тук?

- Минах само да ти кажа, че довечера няма да дойда. Размислих и реших да пътувам.

- Да пътуваш? Но къде ще отидеш?

- Е, все ще си намеря някъде...

- И ще празнуваш нова година сама? Пак са те избили глупостите. Хайде, никъде няма да ходиш. Влез да се стоплиш...

- Не, не, ще бързам да хвана автобуса. Хайде, до догодина!

И докато най-добрият ми приятел все още си мисли, че това е едно от поредните ми краткотрайни състояния му помахвам и продължавам добре предначертания път. Макар и в главата ми все още да няма ясна идея къде приключва той.

Спирка №3: автобусна спирка. Направо – гара. Колко много хора обичат да пътуват – да бягат от реалността и ежедневието. А други – вижте ги – те не обичат. Те са застояли и се помръдват само при крайна нужда. Фактът, че трябва да пътуват на 31 декември ги изпълва с такава омраза към околния свят, че пространството около тях е двойно по-студено. Ха, ето го и моят автобус. Шофьорът ми помахва усмихнато. Моят шофьор.

- Хей, защо не се обади, че ще пътуваш?

- За да те изненадам – усмихвам се аз. – Има ли място за мен?

- Ами не, всичко е продадено вече, дори и правостоящи. Ще трябва да седнеш на служебното място.

- Е, щом трябва... – казвам с привидно примирение аз и се качвам.

Автобусът, разбира се, е полупразен. Пътят преминава в приятни приказки. Той ме пита къде ще празнувам. С половин уста ме кани в неговата компания. Дали натам продължава моят път? Опитвам се да чуя гласа на сърцето си. То е замряло. Мълчи. Изчаква. Тормози ме. Ще бъде безкрайна изненада, ако в крайна сметка посрещна новата година в неговата компания! Усмихвам се и отговарям уклончиво на поканата – така, както той иска. Разбираме се само с погледи. Дали му изглеждам странна? Тръгнала сама в последния ден на годината без цел и посока... а може би не. Убедена съм, че на лицето ми е изписана тази решителност, която аз все още не мога да осъзная. Знам къде ще бъде, а все още не мога да разбера. В съзнанието ми се прокрадва илюзорното видение за камината и любимия човек. Усмихвам се – нима може човек по друг начин да реагира на една красива, но неизпълнима мечта? Автобусът спира. Ще ти се обадя, ще се разберем, ако не се видим, приятно изкарване на празника.

Спирка №4: ето тук, виж, наистина не ме очакват. Но тук е всъщност надеждата ми, че няма да остана сама в полунощ. А ако остана – то вероятно това е трябвало да се случи. Искам да проверя, любопитна съм. Нетърпелив звън.

- Ти си тук? Не мога да повярвам! Супер, сама ли си?

- Сама съм.

- Сериозно? – първоначалният ентусиазъм преминава в леко недоверие. – Какво е станало?

- Ами нищо. Вие къде ще празнувате?

- На няколко места... но няма да има проблем да дойдеш с нас. Хайде!

Разбираме се как и къде можем да прекараме вечерта. Тя не ме пита на какво се дължи внезапното ми решение. Всъщност, едва ли и аз мога да обясня. Това, което обаче виждам, е че ще й бъде трудно, ако празнувам с тях. Няма да е проблем, но ще й създам малко трудности. А и мисията ми не е изпълнена – поне това е, което знам със сигурност. Тръгвам към къщи. Без ясна идея какво мога да правя там. А може би, с прекалено ясна идея. И тя изкристализира в момента, в който влизам и срещу погледа ми изниква стария телефон. Грабвам слушалката. А сърцето ми внезапно е започнало да бие с такава скорост, че едва чувам сигнала “свободно”.

- Да, моля?

- В града съм – ха,браво, не успях ли да измисля нещо по-оригинално?

- Сериозно? С кой си тук?

- Сама – в този момент абсурдът на ситуацията достига до ума ми. Ето ме, най-сетне съм свободна и съм твоя. Е, да, но този човек си има достойнство и това аз знам твърде добре. – Ще празнувам някъде тук.

- Знаеш ли какво? Искаш ли да ми дойдеш сега на гости?

Да, искам. Разбира се, че искам. Ето това със сигурност е следващата предначертана спирка. Просто се обръщам и прекосявам града с бързи, уверени крачки. А вътре в мен започва да бушува хаос от чувства и объркани емоции. Нима това е моят начин да скъсам с миналото? Като се връщам към нещо толкова старо, та чак забравено? Забравено, но без да бъде истински поправено...

Ето я къщата. Всичко ми е така познато. И така объркано. Дали от там ще се появи онзи сдържаният, намръщеният човек, който ще ме отпрати след две думи, ако въобще успее да каже и толкова? Или към мен ще се втурне другият, любещият и ще ме завърти в прегръдките си, където ще изгубя всякаква представа за време и пространство? Денят вече преваля... няма много време за поправяне на антиките, които ще останат завинаги в миналото. Нима пръстите ми треперят, когато се опитвам да натисна звънеца? Необяснимо защо той отзвучава в ушите ми като звънчетата на Коледна шейна – нежни, тихи и жизнерадостни. Вратата се отваря. А с нея и моята душа. Едва ли мога да си представя как бих изглеждала, ако цялата представлявах една усмивка, но вероятно би било това. Лицето му е неразгадаемо. Усмихва се и ме прегръща, а после ме поглежда. Сцената е тривиална. До тук. Не и последвалата тишина, в която сякаш очите ми говорят вместо мен. Чувствам, че разбирам какво той ми казва с неговия поглед. А не мога да го изкажа с думи. Не знам какво е.

- Имам едно предложение. Искаш ли да се поразходим малко?

Искам да се поразходим и повече... далеч, далеч от тук. Кимам в мълчаливо одобрение. Той ме моли за го изчакам и се появява след секунда с раничка на гърба. Когато го поглеждам въпросително, той само се усмихва.

- Сега ще видиш какво съм намислил. Качвай се в колата!

- Не е ли опасно в снега?

- Нима не ми вярваш?

Вярвам ти, разбира се, винаги съм ти вярвала! Ако не ти вярвах, щях ли сега да бъда тук? Качвам се в колата, а отново със сигурност знам, че тук продължава моят път. Съзнанието ми мисли – какво необичайно развитие на нещата! А сърцето ми сякаш въобще не е изненадано, сякаш от момента, в който съзерцавах отсрещния панелен блок – а всъщност дори от много дълго преди това – то се беше стремило към този момент. Часът на истината. Време е да поправя всичко непоправено старо и да го оставя в миналото. Той потегля.

- Знаеш ли, отдавна исках да те заведа на това място. Тъкмо тази сутрин си мислех, че и аз отдавна не съм ходил и се чудех дали да не отида. Мисля си, че ще ти хареса. Ами ти, как така се появи изведнъж?

- Реших, че не ми се празнува с хората, с които бях предвидила. Реших да скъсам с миналото.

- Да скъсаш с миналото? – той се разсмива и ме поглежда изпод вежди. Сякаш имаше намерение да добави още нещо, но замълча.

- Има една приказка – прави каквото трябва, пък да става, каквото ще!

Той сякаш отбягва сериозната тема. Останалата част от пътя преминава в неангажиращи леки приказки и закачки. За мое учудване, нервното ми напрежение не ми пречи на разговора, както понякога се случва. А може би не е точно нервно напрежение, а някакво ... сладко очакване? Ха, готова съм да се изсмея над себе си. Нима си вярвам, че има какво да очаквам? Отново сме заедно там, където той иска и правим това, което на него му се прави. Странно защо обаче това никога не е в противовес с моите желания.

- Май излязохме от града преди доста време – отбелязвам аз повече с любопитство, отколкото с притеснение.

- Добре се ориентираш – е неговият загадъчен коментар.

Да, изкачваме се в планината, не съм сбъркала. Видението с камината се засилва повече от всякога. Понякога се чудя дали е нормално такова съвпадение на мислите и желанията. А може би просто когато обичаш, желанието на отсрещния човек е толкова важно за теб, че ти го приемаш като свое? Обичаш? Нова думичка в моя речник. Това не пречи да погледна с възхищение към силните ръце, които държат волана и управляват автомобила върху хлъзгавия сняг, сякаш е детска играчка. Скоро ще се мръкне. Дали той си дава сметка за обратния път? Спираме внезапно. Пред нас между дърветата се е сгушила малка къщичка. Вила? Или хижа? А има ли значение? Той ми подава ръка, за да изляза от колата.

- Добре дошла! – пуска бързо ръката ми и се заема да ми покаже къщата.

Нея ли бях видяла сутринта в мечтите си? Започвам да се замайвам. Искам да му благодаря по някакъв начин. Да му благодаря с цялото си сърце и душа за това, че прави мечтите ми реалност. А не намирам как и само стоя със скръстени ръце и вдъхвам кристално чистия въздух. Отново започва леко да вали. Малко по малко последната дневна светлина за годината се скрива между дърветата. И наместо да изпитвам носталгия, усещам как тя издърпва чернилката в душата ми. Така, че чак небето почернява.

- Ела, да влезем – поканата в очите му е придружена от още нещо, какво ли?

Дали мисли въобще да се връщаме? Ако трябва да бъда искрена, аз не мисля да се връщам. Тръгвам след него и влизам в една стая много подобна на тази от мечтите ми. Малко по-тъмна е и по-студена, защото камината не е запалена.

- Да запаля ли камината? – прекалено весел ми се струва. Започвам да губя своята увереност. Сърцето ми мълчи.

- Сигурно е страхотно...

Той носи дърва и сръчно ги подрежда в камината. Аз не смея да помръдна, толкова съвършено ми изглежда всичко, че ме е страх да не го разруша с моята намеса. Снегът се засилва. Както и подобава на истинската новогодишна нощ. До полунощ сигурно ще е затрупало прага и ще трябва да разчистваме снега, за да излезем навън. До полунощ ли? Какви ги говоря?

Огънят придава магична сила на обстановката. Сякаш напълно подготвен за случая, той носи от колата няколко одеяла, които поставя върху един дюшек на пода пред камината. Аз вадя от чантата си бутилката шампанско, която нося за вечерта. Тук й е мястото, знам. И тогава той хваща ръката ми. Цялата потрепервам.

- Какви са ти плановете за вечерта? Къде ще празнувате?

- Честно казано, и аз не знам...

- Искаш ли да останем тук?

Светът се завърта в бляскави искри. Сладкото напрежение, което струи в него, невероятната сила на сбъдната мечта нажежават затоплената от огъня стая. Знам какво му коства да го попита. Винаги съм го знаела. И винаги съм вярвала, че един ден отново ще го попита. Хиляди отговори минават за части от секундата през ума ми докато стигна до простото:

- Да!

Не знам на кой свят се намирам. Потъвам в очите му.

- Има одеяла, а ако поддържаме огъня в камината, ще стане доста по-топло. Взел съм и за хапване и пийване.

- И при мен има нещичко...

Смеейки се двамата си подреждаме импровизирана трапеза. За пореден път със задоволство откривам колко добре е обмислил той всичко. Помислил е дори за музика. В къщата има стар, но работещ касетофон. А в колата му е пълно с касетки. Докато приготвим всичко навън се е стъмнило съвсем, а камината бълва огнени дихания. Чашите са в ръцете ни.

- Наздраве!

Погледите ни са приковани един в друг. Единият е леко обвиняващ, а другият е гузен. Часът на истината... безмълвните признания и обяснения без думи. Миналото е разчистено. Сърцето, освободено от някаква огромна тежест, готово е да полети. В една усмивка, две и три... Във думи няколко безсмислени, но сладки. Последните минути на годината отлитат, а с тях тъй дълго наслояваните тежести и грижи, един след друг на пластове се отстраняват. Макар все още да не ме дори докосва, аз чувствам сякаш че душите ни са вече слети.

Тик-так-тик-так-тик-таааааак!

Зън-зън, наздраве!

Отпиваме и ето ръцете му протягат се към мен. Неустоима сила тласва ме към него в най-сладката целувка, която някога бленувала съм даже. И сграбчвам свойто щастие, отпусната и окрилена, целувам го отново и отново, тъй както дълго съм мечтала. Съвсем успокоена от неговия любещ поглед и от блажените му думи, преминали във нежен шепот... Първите минути на новата година. Първите минути на възродената негаснеща любов...

***

Други издадени книги от Люси Елеазар: