Wednesday, December 11, 2019

Книги на Люси Елеазар

Електронните книги се предлагат във формат pdf, epub, mobi и могат да бъдат платени с карта или по банкова сметка. За поръчка: 

books@optimall-soft.com или с лично съобщение до автора на https://www.facebook.com/EleazarRomance/

Хартиените книги се предлагат в книжарниците, заредени са в Ориндж, Гринуич, Сиела и други, както и във всички онлайн магазини. Могат да се поръчат и директно от автора с доставка до офис на Спиди или Еконт или взимане от офис в София. Обикновено се изпращат на същия ден и се доставят на следващия. За поръчка: 

books@optimall-soft.com или с лично съобщение до автора на https://www.facebook.com/EleazarRomance/


ИЗДАДЕНИ КНИГИ НА ЛЮСИ ЕЛЕАЗАР:



"Старата къща" (2019)



Цена на хартиена книга: 16,99 лв

Цена на електронна книга: 7,99 лв


"Предсказанието" (2019)



Цена на хартиена книга: 16,99 лв

Цена на електронна книга: 7,99 лв


"За една нощ" (2018)



Цена на хартиена книга: 15,99 лв

Цена на електронна книга: 6,99 лв


"Сърце от камък" (2017)




Цена на хартиена книга: 5,99 лв

Цена на електронна книга: 4,99 лв



ПАКЕТИ ОТ ХАРТИЕНИ КНИГИ:
(отстъпката на пакетните цени важи само при директна поръчка от автора)


Пакет от четири книги:

"Старата къща" + "За една нощ" + "Предсказанието" + "Сърце от камък" - 49,99 лв


Пакет от три книги:

"За една нощ" + "Предсказанието" + "Сърце от камък" - 34,99 лв

"За една нощ" + "Старата къща" + "Сърце от камък" - 34,99 лв

"Старата къща" + "Предсказанието" + "Сърце от камък" - 34,99 лв

"Старата къща" + "Предсказанието" +"За една нощ" - 45,97 лв


Пакет от две книги:

"Старата къща" + "Сърце от камък" - 21,99 лв

"Предсказанието" + "Сърце от камък" - 21,99 лв

"Старата къща" + "За една нощ" - 30,99 лв

"Предсказанието" + "За една нощ" - 30,99 лв

"За една нощ" + "Сърце от камък" - 19,99 лв

"Старата къща" + "Предсказанието" - 31,99 лв




Wednesday, November 20, 2019

Старата къща (2019)




Copyright © 2019 Люси Елеазар


ПРОЛОГ


Усещаше как въздухът не ѝ достига. Сърцето ѝ ся­каш щеше да изхвръкне от гърдите, а дробовете ѝ вече не успяваха да поемат необходимото количество въздух. Краката ѝ натежаваха и ѝ ста­ваше все по-трудно да върти педалите, а сухите треви я биеха в краката. Колелото подскачаше по тясната неравна пътечка. В падналия сумрак все по-трудно различаваше очертанията и не­равностите по нея.
Сграбчи още по-здраво кормилото, за да не излети от пътя и за момент се остави на инерцията и се заслуша в шумовете нао­коло. Беше ли зад нея човекът? Чуваше плискането на бързеите по ре­ката, нощните птици, жабите. И шумолене. Листата на дър­ветата край реката. Или не само? Нещо изтропа зад нея. Сър­цето ѝ се преобърна и заблъска още по-бясно. Краката ѝ сами бясно завъртяха педалите.
Не можеше повече да чака и да се ослушва. Трябваше по-бър­зо да се махне от тъмните пътечки край реката. Прокашляне ли бе това? Не посмя да се обърне. Впи пръсти в кормилото и се взря пред себе си. Лампите на моста вече се виж­даха. Веднъж да стиг­неше до къщата на Тодор...



ПЪРВА ГЛАВА


Три седмици по-рано

Старата къща миришеше на спомени. Още като отвори врата­та, сякаш със застоялия въздух срещу нея се втурна и цялото ѝ детство.
Албена плавно пристъпи и пусна сака до краката си. Цареше пълна тишина, почти сюрреалистична. А в главата ѝ отекваше скърцането на вратата към хола, тропането на чинии от кухнята, стъпките на братята ѝ, които се гонеха нагоре-надолу по стълби­те. Съвсем ясно чу гласа на майка си, която ги подканяше да оти­дат на вечеря и дори стомахът ѝ изкъркори при мисълта за вкусо­тиите, които тя им предлагаше.
Албена пое дълбоко въздух и разтърси гъстата си тъмна коса в опит да се отърси от виденията. Най-напред прекоси хола и се упъти към балконската врата, за да пусне свеж въздух между на­тежалите стени. Сбърчи нос пред прахта отвън, но тъмните ѝ очи обходиха улицата  замечтано. Ех, колко години не си беше идва­ла в родния град!
– Я, Ленито си е дошла! – чу изведнъж писклив глас и се обър­на с усмивка към съседния двор. Никой не я беше наричал така от години.
Леля Здравка остави легена с прането, който носеше. По-точ­но, с двете сгънати дрешки. Очите на съседката блестяха със зле прикрито любопитство и тя прибра боядисаната в ярко червено коса зад ушите си, сякаш някой косъм можеше да попречи да ви­ди важен детайл от случващото се пред нея.
– Съвсем се изгубихте, как сте, какво става с вас? – жената пристъпи към оградата, разделяща двата двора, за да я чува по-добре.
– О, добре сме, лельо Здравке, но вече нямаме често работа на­сам…
– Ех, да, като ги няма мама и тати… – въздъхна леля Здравка и съчувствено заклати глава. – Колко години минаха вече от катастр­офата, четири ли? А и на мен все ми се струва, че ей сега майка ти ще звънне да ми поиска сол, а татко ти ще седне заедно с чичо ти Сава да поправят колата… Много нелепо си отидоха, много!
– Такъв е животът – опита философски да заключи Албена, преглъщайки мъчително.
Съседката помълча за кратко, след което продължи.
– Вие какво ще правите с къщата? Ще продавате ли?
Да си дойдем на думата, леля Здравка трябваше да бъде осве­домена по най-важните въпроси.
– Не сме решили още. Но за съжаление, най-вероятно ще тряб­ва да продадем. Близнаците поне са единодушни – пресилено се засмя Албена.
– О, те мъжете са така, не чакай от тях да милеят за бащина­та къща!
– Ами те са заети със собствените си грижи и семейства – по­чувства се длъжна да ги защити тя.
– Ти ще поостанеш ли тук?
– Сега е ваканция и учителите сме малко по-свободни. Ще из­ползвам да свърша някои дълго отлагани неща – Албена се подпря на балконския парапет. Бялата ѝ кожа изпъкна на фона на ожу­лената зелена блажна боя.
– Постой, да си спомниш, че и тук е хубаво – усмихна се съ­седката. Изведнъж физиономията ѝ се смени и очите ѝ блеснаха. – О, знаеш ли кой също се е върнал? Няма да повярваш! Помниш ли Торето, сина на Лила?  Дошъл е пак да живее тук!
Думите я блъснаха като въздушната струя на скорострелен влак. Пръстите ѝ сякаш побеляха още повече и неволно сграбчи­ха парапета. Торето? Синът на Лила? Можеше ли изобщо някога да забрави… Усети любопитния изучаващ поглед на съседката и се насили да каже нещо:
– Така ли?
– Обаче – гласът на леля Здравка се сниши в заговорнически тон – казват, че нещо станал  особен. Живеел сам в тая стара къ­ща, с никого не общувал, освен с чашката...
Албена сякаш бе изгубила дар слово. Тодор... Не го беше виж­дала или чувала от поне десет години! Признай си, Албена, знаеш много добре от колко точно – от девет години и десет месеца. И няколко дни. От когато…
– Не знам какво се случи с това момче – продължи да бъбри леля Здравка. – Мисля, че Лила обърка живота му, когато се оже­ни за друг мъж и Тодор така и не го прие за баща. Казват, че сега изобщо не си говорел с нея. Тя си живеела в Пазарджик с мъжа, а той се е върнал тук в къщата на баба си и дядо си, само с един чифт дрехи на гърба. Вие бяхте приятелчета едно време, нали?
Леля Здравка любопитно въртеше очи и не остана никакво съмнение, че я подпитва. А да подхранва въображението на дър­тите квартални клюкарки, беше последното нещо, което Албена имаше желание да прави в момента.
– Не съм чувала нищо за него от години – измърмори тя, от­клонявайки поглед към цъфналите липи в края на улицата.
– Трябва да се видите сега, отиди да му се обадиш… – в този момент се чу гласът на мъжа ѝ, който я викаше за нещо. Жената му се тросна, но към Албена се обърна с извинителна физионо­мия. – Е, Лени, много се радвам, че си тук. Ако нещо ти трябва, само чукни на портата. Сега ще вървя, че чичо ти Сава ме вика.
– Ще се видим пак, лельо Здравке! Поздрави чичо Сава!
Да му се обади? Как не! Албена проследи как съседката влиза в къщата и изведнъж усети, че силите я на­пускат. Тодор се вър­нал да живее в града? За да живее като ас­кет? Тежко се облегна на перилата. Звучеше толкова нетипично за човек ка­то него, който имаше толкова големи амбиции. Чак нереалистично.
Но какво я вълнуваха стремежите на Тодор? Тя решително се оттласна от парапета. Той сам беше направил така, че това вече да не я вълнува! Ако го видеше в града, щеше просто любезно да  поздрави и да продължи по пътя си. Нямаше никакво желание да си припомня нищо от случилото се тогава, преди девет години, десет месеца и няколко дни.
Решително отпрати мислите за него и тръгна през стаите, за да отвори прозорците и да се подготви за вечерта. Канеше се да но­щува сама в старата къща за първи път след смъртта на родители­те си. Опитваше се да не се поддава на злокобни мисли. Първо се зае да почисти праха, а после взе сака си, бавно започна да изваж­да дрехите от него и да ги под­режда върху един шкаф. Гардеро­бът стоеше до нея, пълен със стари дрехи и спомени, неща, които предстоеше тепърва да разчисти. Поклати глава.
Пронизителният звук на телефона ѝ я изтръгна от неприятните мисли.
– Как е, сестричке, пристигна ли? – чу гласа на Боян, единият от близнаците.
– Тъкмо влязох.
– Къщата става ли? Да не е паднал нещо таван, да има някоя счупена врата или прозорец?
– Бооо, стига с твоите апокалиптични прогнози! Всичко си е на мястото. Малко е прашно и застояло, но с една прахосмукачка и малко проветряване всичко ще бъде наред.
– Ти прегледа ли добре? Моля те, искам да бъдеш внимателна. Стара къща е това!
– Стара била! Бояне, до скоро майка и татко живееха в нея без никаква заплаха за живота им – Албена малко се ядоса на брат си.
– Аз не бих останал сам вечер там – отсече той.
– Защо, от какво те е страх? От призраци ли?
– Не… – гласът му прозвуча малко объркано. – Не знам, прос­то не бих. При мисълта, че последният път, когато съм спал там, в къщата си бяха и мама, и татко… Мисля, че цяла нощ ще ми се струва, че ги чувам наоколо.
– Минаха четири години, откакто ги няма. Не можем до безкрай да се правим, че тази къща не е наша!
– Можем! Най-добре е да я продадем. Знаеш, че това е мнение­то и на Влади.
– Или по-точно на жена му – смотолеви огорчено Албена.
– Аби, жена му е напълно права. Дават луди пари за жилище под наем всеки месец, а Влади има част от къща, която стои на­пълно необитаема. Ако ти беше на нейно място, и ти щеше да настояваш.
– Добре, добре – не ѝ се подхващаше отново същият спор. – На­ли се разбрахме? Ще прекарам ваканцията си тук и обещавам до месец да съм взела окончателно решение. Или всички заедно ще продадем къщата, или аз ще се постарая да намеря начин да отку­пя вашите дялове.
– Ти си знаеш – въздъхна Боян. – Само внимавай, моля те! И да не вземеш да се забъркаш пак в някакви истории!
– В истории ли? В какви истории? – смръщи вежди недоумя­ващо Албена.
– Не позволявай на емоциите и спомените да ти заглушават здравия разум – назидателно натърти Боян. – Хайде, оправяй се там! Аз ще се чуя с Влади да му кажа, че всичко е наред.
Това малко братче си позволяваше да се държи твърде настав­нически, може би трябваше да му припомни кой е по-големият! Албена остана изпълнена с негодувание. Когато преди няколко месеца близнаците ѝ казаха, че искат да продават къщата, усети силна болка, сякаш някой се опитваше да бръкне право в сърцето ѝ и да го изтръгне. Те бяха прави, че вече години никой не живее­ше в нея, а къщата се рушеше, искаше си време и инвести­ции, за да може да се поддържа в добро състояние. Боян беше за­ет да обикаля по света и никак не му се занимаваше със стари провин­циални къщи, а съпругата на Влади предпочиташе да пре­карват отпуските в луксозни хотели, вместо в рушащата се родна къща на свекърите ѝ. Близнаците бяха излезли от града още на четири­надесет, когато отидоха да учат в гимназия в областния град, не бяха толкова силно скрепени с родната къща както Албена, която се премести едва на деветнадесет и то само за да завърши универ­ситет. После животът ѝ се стече така, че остана да живее в Плов­див и започна работа като учителка там, макар и да обичаше чес­то да се прибира в родния дом. Внезапната смърт на родителите ѝ беше голям шок за всички и тримата дълго не успя­ха да се въз­становят. Никой нямаше сили да се занимава с опус­тялата къща и имотът така и си остана с години, без да правят ни­що с него, съз­давайки единствено поводи за клюки сред съседите. Изглежда, че съпругата на Влади беше взела неща­та в свои ръце в тяхното се­мейство, а Боян така или иначе пред­почиташе да живее с пълна торба с пари, отколкото с пълна торба със спомени. Единствено Албена не можеше да се раздели с къ­щата, колкото и разумът да ѝ казваше, че това е най-доброто ре­шение.
Излезе от спалнята и тръгна нагоре по стълбите. Едното стъпа­ло на дървената вътрешна стълба беше доста хлабаво. Трябваше или да го поправи, или да го пропуска при всяко качване и слиза­не. Горе в банята също не беше по-добре. След като пусна водата видя, че едната батерия тече сериозно, а някои от тръбите сълзят. А още по-голям проб­лем беше бойлерът, който не успя да вклю­чи по никакъв начин. Пое дълбоко въздух. Да, имаше толкова много неща за попра­вяне и то такива, които не търпяха отлагане.
На слизане погледът ѝ се спря върху голямото огледало в ко­ридора. Някак бе свикнала от там да я гледа малко луничаво мо­миченце, вързано на миши опашки, облечено в избелели шорти и раздърпана тениска, удобни за игра. Дори и в юношеските си го­дини рядко слагаше официални дрехи. Но винаги се оглеждаше дълго преди да излезе. И винаги се чудеше с какви ли очи ще я погледне Тодор...
Сега от огледалото я гледаше красива млада жена. Луничките ѝ си бяха там, както винаги през лятото, но когато не ѝ харесваха, ги прикриваше с малко грим. Всички винаги се учудваха на изу­мително бялата ѝ кожа, която изглеждаше толкова екзотично в комбинация с тъмната коса и тъмнозелените ѝ очи. В лекия ле­тен панталон и потник тялото ѝ изглеждаше дори слабо и малко кока­лесто, повече момичешко, отколкото като на двадесет и де­вет го­дишна жена. Макар и да не беше пораснала твърде много на ръст, сега беше елегантна млада дама, уважавана учителка и държеше на външния си вид не заради някой си мъж, а заради са­мата себе си.
Приглади вълнистите лъскави коси и взе чантата си. Трябваше да излезе да напазарува и да си приготви вечеря. И не, нямаше да се вълнува дали случайно няма да срещне Тодор из града!

На следващия ден се зае с нещата, които изискваха неотложно решение. Обади се на фирма за домашни ремонти, за да ангажира водоп­роводчик, който да поправи течащите тръби в банята, преди да е станало опасно и електротехник, който да поправи бой­лера. Счупеното стъпало засега можеше да почака – щеше да го прес­кача. Докато чакаше майстора да пристигне, започна да чисти и подрежда къщата. Почуди се от коя стая да започне.
Погледът ѝ се насочи към стария шкаф в дъното на коридора. По-добре да започне със старите и непотребни предмети в него. Тъкмо се канеше да сложи няколко тетрадки в приготвения до нея чувал, кога­то внима­нието ѝ бе привлечено от две причудливи ку­тии в левия ъгъл.
Албена седна на земята и с любопитство издърпа първата – дър­вена, инкрустирана с фигури на преплитащи се цветя. Изящно из­пълнение. Бижутата, които откри в нея, не ѝ бяха познати. Със си­гурност не беше виждала майка си или баба с тях, а макар и стари, изглеждаха доста красиви. Втората кутия беше обикновена картонена, обвита в цветен велур. Когато вдигна ка­пака, от нея се посипаха пожълтели картички. Всъщност, не всич­ки бяха картич­ки, а стари чернобели снимки. Някои бяха надпи­сани. От първата сним­ка я гледаше строено семейство, пременено в най-хубавите си дрехи. Мъжът беше с големи мустаци, облечен в елегантен тъ­мен костюм и бяла риза. Жената беше в красива широкопола рок­ля и държеше малко момче на коле­нете си, а край тях бяха изпра­вени по-големи момче и момиче. Ал­бена разпозна хората. Изпра­веното момиче беше прабаба ѝ. Баба Ана Докторка­та. Макар и на не повече от осем-девет години на снимката, стройната фигура и решителният ѝ поглед подсказваха твърдия характер, за който после хората щяха да говорят и много години след смъртта ѝ. Прабаба Ана си беше спечелила известност в це­лия град не само с това, че беше станала първата жена с медицинско образование от града. Медицинска сестра по време на вой­ните, прекарала много време на фронта, за нея говореха, че е имала по-силна воля от много мъже и че думата ѝ била закон. Никой не бе успял да ѝ се наложи. Мъже и жени ѝ бяха целували ръка. Албена се гордее­ше, че е кръстена на нея, но за свое съжа­ление смя­таше, че не бе наследила много от характера ѝ.
Интересно, беше виждала някога тази снимка, но нямаше представа, че се пази тук. С любопитство разлисти и другите фо­тографии. Видя още снимки на прабаба Ана, вече като зряла же­на, снимана с единственото си дете, нейната баба Ева. Имаше и различни други хора, повечето от които Албена не можеше да поз­нае. На някои от снимките имаше написана с молив дата, на други – място, но рядко имената на хората. Албена ги разгледа ед­на по една и тъкмо щеше да ги връща в кутията, когато ѝ се сто­ри, че нещо вътре още хлопа. Подпъхна пръст в ръба и за ней­на изненада, дъ­ното на кутията се отвори. Тайник? Албена раз­вълнувано надникна. Отдолу се показаха още няколко снимки. Кому беше нужно да се крият? С любопитство ги издърпа. Бяха общо три. На всяка от тях имаше по един мъж във военна уни­форма. Тя се вгледа в лицата, но снимките бяха стари и размаза­ни, а и униформи­те скриваха почти всичко от тях. Не успя да ги разпознае. Присви очи и се вгледа отново. Всъщност не, не бяха трима, мъжът на сним­ките беше един и същ, но сни­ман в различ­ни години. На едната беше още момче, млад вой­ник. На другата беше с повече звезди на пагона си. Албена не бе­ше запозната с военните чинове, но явно чо­векът се беше разви­вал във военното дело. Не ѝ приличаше нито на дядо ѝ, нито на прадядо ѝ. Те бяха нисич­ки и набити, докато този мъж беше ви­сок, строен и с гордо изправе­на глава. Албена изви вежди в почу­да. Инстинктивно за­въртя снимката. Старостилен, изискан по­черк беше написал:
 “Ликът си скромен изпращам ти за спомен”
Едва не прихна да се смее. Поезията толкова да не се връзваше със строгото излъчване на човека от снимката! Обърна и другата снимка. Тук имаше малко по-дълго послание. Тя нетърпеливо се зачете.
 “Битката със сърбите беше тежка. Изгубихме много другари. Има много ранени. Отстъпваме. Сърцето ми е с теб.”
Битка със сърбите? Смръщи вежди в опит да извика познания­та си по история. Едната битка със сърбите бе при Съединението – твърде отдавна. Може би ставаше въпрос за Междусъюзничес­ката война? Годините, когато е живяла прабаба Ана. Не знаеше много за прадя­до си, но в едно беше сигурна – мъжът на снимка­та определено не беше той. Прадядо Йордан е имал вроден недъг на единия си крак, поради което не беше участвал във войните. Ни­ма Ана е имала таен обожател от фронта? Но доколкото знае­ше, тя е била обе­щана още от малко момиче на прадядо й… Лю­бопитството я заг­ложди и тя разрови по-дълбоко в кутията. Пръс­тите ѝ напипаха още нещо в единия ъгъл на кутията. Беше малко ключе. Черно и метално, с вид на обикновен ключ от стара вра­та, но с доста по-малки размери. От къде ли беше? Разклати сил­но кутията и още нещо издрънча. Още един ключ, по-голям. Наоколо обаче не се виждаше нищо, кое­то те биха могли да отключ­ват.
Обзе я странно усещане – сякаш се бе докоснала до някаква мистерия, която бе чакала дълги години и сега очакваше от нея да бъде разкрита. Разрови нетърпеливо останалите снимки, но бързо се убеди, че тайнственият мъж съществуваше само под двойното дъно. Огледа и околните предмети в шкафа, но не видя нищо по-различно от стари чаши, чинии и тетрадки на родители­те си. Трябваше да се примири, че търсенето едва ли ще я отведе някъ­де. А и беше нелепо! Ако и прабаба Ана да бе имала таен обожа­тел от фронта, как можеше Албена да разбере кой е той сто годи­ни по-късно? Дори и да разбереше, какво от това?  Вни­мателно върна ключетата на мес­тата им, прибра снимките и зат­вори двой­ното дъно. Погледна към черния чувал. Желанието ѝ да разчиства се беше изпарило. Затвори вратичките на шкафчето и се изправи. По-добре да отиде на разход­ка из хълмовете край гра­да. Разчист­ването нямаше да избяга.

Водопроводчикът дойде в късния следобед.
– Инсталацията сменяна ли е някога? – поинтересува се той.
– Не съм сигурна – почуди се Албена. – Аз поне не си спом­ням.
– Къщата е строена преди повече от петдесет години, тръбите са пра­вени по старите изисквания. Ще поправя най-належащото, но трябва да имате предвид, че няма да издържат дълго, ще тряб­ва да се направи цялостна подмяна.
– Това скъпо ли ще струва?
– О! – засмя се водопроводчикът. – Почти колкото нова къща! Шегувам се, разбира се, но предвид че ще трябва да се разкъртят и стените, сумата наистина ще е сериозна.
Албена нервно преглътна.
– Нека засега поправим този теч. Ще ви се обадя допълнител­но, ако решим да сменяме цялата инсталация.
– Решението е ваше, аз съм длъжен да предупредя – вдигна ра­мене водопроводчикът. – За бойлера колегата ще дойде до поло­вин час.
Албена кимна и със свито сърце попита дали дължи нещо по­вече от предварително заплатената такса. Сигурно беше по-ра­зумно да под­мени всички тръби, но това щеше да глътне спестя­ванията ѝ. Ако поискаше пари от Боян и Влади, те щяха отново да я под­хванат, че не си заслужава да инвестират в разпада­ща се къ­ща и е по-добре да я продадат.
Върна се обратно в своята стая на втория етаж, където вече бе­ше сложила лаптопа върху бюрото си и седна да прегледа имей­лите и съобщенията. Прозорецът на месинджъра настойчиво ми­гаше. Ох, да, още не се беше обадила на Петър. Сим­патичен млад мъж, учител по география на петокласниците. Поз­наваха се от около година, а от няколко месеца излизаха заедно. Беше ѝ изпра­тил линк към някаква статия за предстоящ протест на учителите против предвиденото намаляване на ваканциите. Не беше напи­сал нищо, но ѝ беше ясно, че деликатно напомня за себе си.
– Здравей, Аби! Много мило, че ми се обаждаш – вдигна вед­нага Петър с любезен глас.
– Бях малко заета тук с разни неща, затова успях чак сега да ти звънна – започна да се оправдава ненужно тя.
– Всичко наред ли е в къщата? Имаш ли нужда от помощ? – уч­тиво попита той.
– Наложи се да викам майстори по няколко неотложни въпро­са. Но няма никакъв сериозен проблем. Спукани тръби, течащи бате­рии, такива работи.
– Не ми се искаше да те оставям сама да се бориш с това – заг­рижено добави той.
– Е, хайде и ти, звучиш като Боян. Не съм отишла накрай све­та и не живея в палатка!
– В никакъв случай не ми се иска да подценявам способности­те ти.
– Дали ти хрумнаха някои нови идеи какво можем да включим в нашия проект? – нямаше смисъл повече да коментират къщата. – Толкова се вълнувам, че директорът одобри идеята ми за клуба за допълнителни дейности за следващата учебна година!
– Мислиш и през ваканцията да се занимаваш със служебни дела? – Петър звучеше искрено учуден. – Нали ще даваш дежурст­ва през август, тогава ще можеш спокойно да ги подгот­виш.
– Петьо, аз наистина искам да направя хубава програма за де­цата, а не просто да отчета дейност! Смятам сега през ваканцията да изчистя всички детайли. Затова и те помолих да дадеш идеи какви музеи, забележителности, места можем да посетим във връзка с материала по география.
– Разбира се, че ще ти дам идеи – въздъхна той и добави някак извинително. – Само че аз имам доста работа по моята книга се­га...
– Как вървят нещата с нея?
– Напредвам – похвали се той. – Поканих майка ми на гости те­зи дни и тя се грижи за всичко наоколо, така че ми остава време да пиша. А и като не сме на училище, главата ми не бръмчи вечер от целия шум на тези крещящи пикльовци.
Знаеше много добре какво има предвид той и въпреки това се подразни на определението за учени­ците му. Самата тя често се прибираше с пулсираща от бол­ка глава след училище. Но никога не би си използвала такива думи. Та те си бяха деца! Желанието им да говорят беше част от тях.
– Радвам се, че писането върви успешно – преглътна хапливия ко­ментар тя. – Много мило от страна на майка ти.
– Да, тя се отзовава винаги, когато я помоля. Би се радвала да остане колкото се може по-дълго. А и на мен ми е истински по­лезна.
Нещо я задуши като си представи Петър, скрит в апартамента си, по цял ден приведен над компютъра, работещ върху научния си труд и майка му, която се суети край него и го отглежда като малко дете.
– Поздрави майка си  – пречупи си езика да каже Албена.
– Ще я поздравя. Тя тъкмо отиде да пазарува, но съм сигурен, че ако беше тук, щеше да ти прати поздрави. Тя е много мила же­на.
О, несъмнено, помисли си Албена. Беше виждала майка му един път – властна и нахакана жена, която не бе­ше скрила неприя­зънта си към нея, макар и да се бяха видели на ед­но обик­новено училищно събитие, на което нищо не подсказваше, че тя и Петър може би имат по-специални отношения. Но какво ѝ става­ше? От кога беше започнала така да се дразни на кроткия мил Пе­тър? Приближи се до прозореца и забеляза, че пред портата ѝ стои един човек и пуши. Лицето му не се виждаше, скрито зад ро­зовия храст, но по работните дрехи можеше да предположи, че е майсторът за бойлера. Вероятно не бе видял звънеца. Кой знае от колко време чакаше там!
– Петьо, един от майсторите тъкмо пристигна, ще затварям!
– Добре, Аби, ще се радвам да те чуя пак.
Албена затвори телефона и побърза да изтича към двора, като че ли бягаше от собствената си раздразнителност. Натежал горещ въздух и равномерно бръмчене на мухи я блъснаха още щом от­вори входната врата на къщата. Забърза към портата. Не беше за­белязала, че връзките на лятната ѝ блуза са се развързали и те из­веднъж се замотаха около тялото ѝ от бързото движение.
– Влизайте, отключено е! – провикна се Аби, докато се бореше да ги размотае.
Човекът обаче не помръдна от мястото си. Специална покана ли чакаше? Тя направи физиономия и прибирайки последната част от връзката, натисна дръжката на портата.
– Извинявам се за… – думите ѝ заседнаха на гърлото, когато най-накрая вдигна поглед и срещна очите на човека отвън.






ВТОРА ГЛАВА


– Тодоре!
Възклицанието се измъкна неволно измежду устните ѝ. Мъ­жът с работния гащеризон и цигарата в ръка не беше слабият жи­лав младеж, когото тя си спомняше, но определено беше Тодор! Черните коси, които някога беше галила с толкова много любов, сега сребрееха покрай слепоочията, а тъмните очи се крие­ха под надвиснали вежди. В краищата им забеляза ситни бръчици сред загорялата кожа. Но това не само не бе намалило чара му, а напротив – момчето се беше превърнало в спиращ дъха мъж! Представата ѝ, че като го срещ­не, само ще кимне и ще продължи по пътя си, се разпадна на пух и прах. Сърцето ѝ заблъска така бясно, че я обля горе­ща вълна. Цялото ѝ тяло се разтрепери и тя сграбчи дръжка­та на вратата, за да се овладее.
– Албена? – гласът му бе равен и изкуствено любезен. Изглеж­да не споделяше нейното вълнение.
И в този момент върху ѝ се стовари обидата. Силна, могъща, като внезап­но издигнала се огромна морска вълна. Забравила? Нищо не беше забравила! Можеше ли да забрави седмиците и ме­сеците в сълзи? Дългите години, в които бе очаквала дума, поне една дума да ѝ каже за обяснение! Той бе съсипал целия ѝ свят, разбил мечтите ѝ, ограбил вярата ѝ в любовта! С коя наглост си позволяваше да застане на вратата ѝ и да я гледа отново в очите?
Положи усилия да овладее порива и отстъпи крачка назад, нервно приглаждайки късите си панталони към бедрата:
– Какво правиш тук?
– Това бих попитал и аз – провлачи той. Очите му не се откъс­ваха от нейните. Рошавата коса и неколкодневната брада му при­даваха суров, груб, мъжки вид. Секси вид.
Секси? Албена кипна.
– Ако случайно си забравил, това е моят дом! Не разбирам оба­че каква работа имаш ти пред вратата ми!
– Ей, ей, доста грубичко отношение към стар приятел, с когото не си се виждала толкова години – той най-накрая се размърда, пристъпи от крак на крак и хвърли недопушената цигара.
Стар приятел? Ти си всичко друго, но не и стар приятел!
При­иска ѝ се да го сграбчи и да го разтърси. Вместо това скръсти ръце пред гърдите си:
– Извинявай, но нямам много време да си говорим. Чакам все­ки момент да дойде електротехник, така че ако държиш да разме­няме любезности, трябва да е в друг момент!
Тя красноречиво хвана портата отново и се накани да я тресне под носа му.
– Виж ти, какво съвпадение – провлачи той, като продължава­ше изнервящо изпитателно да се взира в нея. – Аз пък чакам ня­коя нервна дама да ми отвори вратата, за да извърша поправка на бойлер на адреса, за който ме извикаха.
– Ти? – гласът ѝ се изви в полуистеричен фалцет.
Тодор театрално вдигна ръце.
– Да разбирам ли, че въпросът не е толкова спешен? Винаги бих могъл да кажа, че не съм имал достъп до имота и да откажа поръчката.
Думите малко по малко си пробиваха път в съзнанието ѝ. Всъщност нямаше друг електротехник. Ако искаше да има топла вода тази вечер, трябваше да пусне Тодор в до­ма си.
Той я гледаше в мрачно очакване. Очите му се отклониха за миг към танцуващите връзки на блузата ѝ, разлюлени от развъл­нуваните гърди и пробягаха надолу по тялото ѝ. Прииска ѝ се да се скрие в някакъв чувал. Или пък да се изпъчи още повече. Гледай, колкото си искаш, не е твое! И ти сам се отказа от него!
Трябваше да се вземе в ръце. Не можеше той само с едно поя­вяване на прага ѝ да изтрие изминалите десет години. Първо­началният шок я беше съборил, но беше крайно време да се съв­земе. Тя не беше вече онова малко и наивно момичен­це, а той пък изобщо не присъстваше вече в нейния свят. Очите му се спряха върху плътните ѝ устни и тя високомерно ги стегна.
– Не ми е хрумвало, че може да си станал майстор на бойлери.
Очите му леко се присвиха. Знаеше, че го е жегнала.
– Ако това ще те успокои, и аз не съм очаквал, че може да те открия в града. Предположих, че някой от близнаците се е заел с къщата.
– Боян и Влади могат и сами да поправят бойлери.
– Нима? Тогава да си тръгвам? Услугата без друго вече е пла­тена, така че още по-добре за мен.
Албена застина. За секунда си го представи как си тръгва и нервно преглътна. Достатъчно воля на чувствата си бе дала, за да си позволи да хвър­ли едни па­ри на вятъра, само защото техникът се бе оказал няко­гашната ѝ злополучна любов.
Бавно се отмести от портата и му направи път:
– Както сам отбеляза, вече съм платила, при това за спешна по­ръчка. Моля, натам!
Тодор изнервящо бавно се наведе за кутията с инструменти в краката си. Тя стисна зъби. По дяволите, влизай по-бързо и после се махай от очите ми! Отворената врата оставяше твърде тясно пространство върху бетонната пътека, за да се разминат. Близост­та му я задушаваше. Беше половин глава по-висок от нея и по-скоро мускулест, отколкото едър, но сякаш заемаше цялото прост­ранство. За щастие, той също положи старание да ми­не пок­рай нея без тялото му да докосва нейното.
– Нагоре по стълбите и после… – започна тя да дава указания.
– Спомням си добре къде е банята ви – сряза я Тодор.
Албена смръщи устни. Разбира се, че си спомняше. Та нали точно там я беше намерил на онзи рожден ден? И така се бяха отп­леснали, че кой знае до къде щяха да стигнат, ако Калина не бе­ше тръгнала да я търси, притеснена от дългото ѝ отсъствие...
Обърнал гръб, за да изкачи стълбите, Албена можеше на спо­койствие да огледа стройната фигура. Напомняше ѝ на пантера – гъвкав, тих и опасен. Дори и в работ­ния га­щеризон тялото му не  бе изгубило нито си­лата, нито грацията си. Но това вече нямаше никакво значение за нея! Последва го до банята с още по-мрачна и недружелюбна фи­зиономия.
– Мда, изгорял е нагревателят, както и бях предположил.
Сумата, която назова, я накара да преглътне мъчително. Ако ремонтите продължаваха да изяждат спестяванията ѝ със същия темп, щеше да се наложи доста да съкрати планираната вакан­ция.
– Ще ми отнеме около половин час да го сменя – продължи То­дор.
Изглеждаше свъсен и рязък. Тя пък нямаше никакво желание да бъде по-приветлива. Само вдигна рамене и се оттегли в стаята си, оставяйки го да работи. Седна отново на компютъра и отвори списъка със забележителности, които подбираше за учи­лищния проект. Пръстите ѝ започнаха с ярост да тракат по клавиа­турата. В един момент обаче осъзна, че вече десет минути пише и трие все същото изречение. По дяволите! Ако в дома ѝ беше влязъл един обикновен електротехник, вече щеше да е отметнала поло­вин страница!
Седемнадесетият ѝ рожден ден отново изплува в съзнанието ѝ, ярък сякаш се случваше в момента. Беше поканила почти всички момчета и момичета, с които излизаха в квартала. И разбира се – Тодор. Тодор, когото всички момичета гледаха с обожание. И двете ѝ най-близки приятелки – Калина и Мира – бяха влюбени до уши и ѝ продънваха ушите с постоянни приказки за него. А Аби си кротуваше и само вечер, когато оставаше сама с мислите си и се взираше в тъмния таван над леглото си, си позволяваше да си представя какво би било, ако той дойде при нея и погледне в очи­те ѝ, ако я целуне. Имаше нещо особено, което тогава си мис­леше, че я свързва с него. Понякога улавяше погледа му и беше дос­татъчно само леко кимване, за да споделят мига. Не можеше да признае на никого, дори и на себе си, колко дълбоко и всепог­лъщащо беше влюбена в него. Не си и мечтаеше за взаимност. Той беше доста по-голям от нея, а и никога не ѝ беше давал по­вод да си помисли, че проявява някакъв интерес към нея. Освен това странно усещане, че душите им се сливат в някой от онези мо­менти... Понякога когато просто стояха един до друг на пейка­та или когато гледаха звездите…
На седемнайсет. Според родителите си беше още дете. Майка ѝ не пропускаше да ѝ напомни, че не трябва да допуска момче да я докосва преди да е станала поне на двадесет и една. Баща ѝ пе­риодично я наставляваше, че тя е момиче от сериозно семейство, което първо трябва да завърши училище, после университет и ед­ва тогава да мисли за момчета. Само че на седемнайсет в главата ѝ сякаш нямаше друга мисъл, освен момчетата. Освен Момчето. Тодор. Цялата грееше от щастие, защото той беше дошъл на праз­ника ѝ. Докато Мира не се залепи за него. Първо седна просто да си поговорят, после започна да танцува с него, след това излязоха нанякъде заедно. Той изглежда беше повече от щастлив от нейно­то внимание и Албена вече беше сигурна, че щяха да се върнат обратно в стаята като гаджета. Цялата ѝ радост и еуфория бяха пометени. Знаеше, че не може да се сърди на приятелката си, но и не можеше да възпре чувството, че е ограбена, че ѝ е отнето най-голямото щастие точно на рождения ѝ ден. Не, само не на рожде­ния ден! Торе, защо ми го причини? Сълзите се лееха, без да мо­же да ги спре. Беше се скрила в банята и хлипаше, докато всички останали се вихреха в танците и забавленията. Облегнала чело върху студените плочки, дори не бе разбрала, че е забравила да заключи вратата и не бе чула, когато някой бе влязъл. Усети го по нежната ръка, която приглади косата ѝ:
– Лени?
Застина на място, когато чу гласа на Тодор. Само той още я наричаше с детското обръщение. Сърцето ѝ се разтуптя бързо. Сякаш самото му присъствие накара в главата ѝ да зазвънят кам­бани. В същото време обаче си даде сметка, че очите ѝ са мокри и зачервени и сигурно изглежда ужасно. И че той най-вероятно ще­ше да поиска обяснение за сълзите. А нима можеше да му каже?
– Няма нищо, Торе – промълви тя едва-едва.
– Плачеш ли? – ръката му не спираше да гали косата ѝ.
– Не – когато най-сетне боязливо вдиша, носът ѝ подсмръкна. – Малко. Нищо ми няма.
– Не ти вярвам. Погледни ме – ръцете му нежно опитаха да я обърнат с лице към него.
Албена първо се възпротиви, но нежността му я победи. Бавно се завъртя към него и срещна погледа му.
– Кой те нарани? – очите му проблеснаха заплашително. – Ка­жи ми и веднага ще го набия!
Неволно се усмихна. Беше толкова хубаво да е близо до него, да се потопи в очите му, да се сгуши в прегръдките му. Ръцете ѝ сякаш сами се протегнаха и се спряха върху страните му. Беше толкова красив! Не искаше да си мисли за това, че вероятно досе­га беше прегръщал Мира.
– Лени, кажи ми! Какво се е случило? Ах, тая патица Мира, не трябваше да ѝ се връзвам на акъла да ми показвала къде ѝ било счупено колелото. Ако не си го е счупила сама… Някой те е наг­рубил в това време, а ти не искаш да ми кажеш!
Едва ли щеше да нарича Мира патица, ако я беше прегръщал до този момент. От дъното, в което се беше блъскала, Аби полетя във висините. Не искаше да изгуби мо­мента от­ново.
– Не, никой не ме е нагрубявал. Просто… просто така. Торе, може ли да те прегърна? Ей така, за малко…
– Дали може? – Тодор обгърна раменете ѝ и я привлече към себе си. – Би трябвало аз да съм този, който да моли за разреше­ние. Всичко може, красиво момиче! За прекрасната ми рожденич­ка – всичко!
Албена плъзна ръце и ги обви около врата му. Какво се слу­чи после, така и никога не успя да си спомни. Как точно беше станало, че братската му успокоителна прегръдка изведнъж се из­мени? Тя ли първа повдигна устни към неговите? Той ли склони глава към нея? Сякаш някакъв вихър премина внезапно и отнесе разума ѝ. В следващия момент, в който се опомни, тениската ѝ беше на земята, а той стенеше и целуваше голите ѝ гърди. Тя бе примряла от удоволствие и от новото опиянение да чувства себе си като истинска жена, която може да има въздействие върху един мъж. Моментът в банята се бе превърнал в цяла вечност, коя­то тя не искаше никога да свършва. Докато не чу силно думка­не по вратата. Не, не го чу от веднъж. То се промъкваше в съзна­нието ѝ постепенно, докато успее да пробие през бесния ритъм на сърцето ѝ. Всъщност, пръв се опомни Тодор. Той се отдръпна и я погледна замаяно, когато отвън долетя гласът на Калина: “Аби, добре ли си? Отвори, моля те!” Албена не можеше да говори. Не знаеше на кой свят се намира. Калина повтори. Тогава Тодор я разтърси и ѝ прошепна да извика, че ще излезе след минута. Едва при третото разтърсване Аби успя да извади глас от скова­ното си гърло. Стъпките пред вратата се отдалечиха. Тодор бързо се облече и след като се увери, че и тя е облечена, отключи врата­та, надникна леко и бързо се измъкна навън. Албена изчака още малко преди да излезе и тя. Очакваше, че Тодор ще ѝ намигне, ще ѝ каже кога ще се чакат отново, ще ѝ се обади. Едва влязла обаче, той побърза да се извини, че трябва да си тръгва и напусна парти­то, избягвайки погледа ѝ. Минаха повече от две години след това, преди отново да я докосне. Тогава ѝ беше обяснил, че на седем­найсет е била твърде малка и не е бил сигурен, че ще съумее да я опази от самия себе си. Но пък после, когато тя бе на деветнай­сет, не се беше и опитал да се възпре...
– Готово е – гласът му зад гърба ѝ така я стресна, че тя подско­чи на стола.
– О! – черните кичури се завъртяха от рязкото движение, кога­то се обърна, за да поеме подадената от него бележка. – На теб се­га ли трябва да доплатя?
– Не, утре в офиса – кратко каза той.
– Ами… благодаря – Албена навлажни пресъхналите си устни.
Чертите на лицето му бяха станали някак по-изсечени, а уста­та му – сякаш още по-твърда и стегната. Беше грешка да го пуска в дома си. Огромна грешка да остави спомените така да я обсе­бят. Съзнанието ѝ така се беше размъти­ло от чувствения спомен, че само премигваше и попиваше проме­ните в лицето, което беше галила с толкова нежност някога...
– Петър? – повдигнаха се веждите му изведнъж. – Гаджето?
Албена сепнато се обърна и проследи погледа му. Беше оста­вила отворен Фейсбука си върху профила на Петър, а долу в ме­синджъра мигаше съобщението от него. За секунда Петър ѝ се ви­дя съвсем далечен, почти непознат. Това беше лудост! Трябваше незабавно да прекъсне това влияние, което присъствието на То­дор оказ­ваше върху нея. Въпреки че беше далеч от мисълта, че Петър е мъжът на живота ѝ, някакъв инстинкт за самосъхранение я накара гордо да изрече:
– Годеникът ми.
– О, колко романтично – поклати глава безстрастно той. – Въп­реки че май не е твърде романтичен в разговорите?
Отвореният прозорец на Месинджъра показваше линка към статията за учителския протест, а под него назидателното “Мис­ля, че е редно да се включиш.” Тъй като Аби не бе отговорила своевременно, Петър беше написал “Мама ме вика за вечеря, ще пиша по-късно.” Никога не се беше славил с особено красноре­чие, но не можеше да избере по-непохватни думи, които да ѝ на­пише! Албена рязко се обърна и скри Фейсбука от екрана.
– Не са ли ти казвали, че не е учтиво да надничаш в чужди раз­говори?
– Не са ли ти казвали да криеш кореспонденцията си, когато има други хора в стаята? – парира я той.
– Дори не разбрах, че си влязъл. Можеше да се обадиш.
– Точно това направих. Но ти изглежда държеше да ми го по­кажеш.
– Как не!
Тя затвори лаптопа зад гърба си и се подпря на бюрото, кръс­тосвайки крака. Погледът му сякаш против волята му отскочи към бледата фина кожа на голите ѝ бедра. Изведнъж Албена се почувства сякаш бе пред огледало. Очите му тръгнаха нагоре към тънкия кръст и се спряха върху широко отвореното под връзките деколте, загатващо нежната извивка на млечнобелите гърди. Съв­сем неочаквано я прониза някаква тръпка, сякаш всяко местенце, през което пробягваше погледа му, пламваше като след допир. Дали си спомняше гарвановите ѝ коси, разпилени върху одеялото на тревата и блестящите със страст и обожание зелени очи?
– Съжалявам за майка ти и баща ти – каза изведнъж той.
Албена преглътна и кимна, засрамена от това накъде бяха отишли нейните мисли. Заядливостта ѝ се уталожи и искреното съчувствие в думите му я трогна.
– Мъчително беше да ги изгубим толкова рано. Много ми липс­ват.
– Животът е несправедлив. Понякога си мисля, че онази, май­ка ми, много повече заслужаваше някой бесен шофьор да я отне­се, заедно с пияницата, с когото живее.
– Тодоре, как може да говориш така! – възкликна Албена. – Ни­кой не заслужава...
– Забрави, все едно не съм го казал – прекъсна я мрачно той. – Как са братчетата? Едно време можех да ги ступам и двамата за нула време!
Опитваше се да води нормален разговор. Албена пое въздух. Така да бъде. Любезността беше най-големият враг на чувствата.
– Е, сега едва ли биха ти се оставили – пресилено се засмя тя. – Но сякаш все още не пазят твърде добри спомени за теб.
– Изживяваха се като големи защитници, затова – някаква скрита полуусмивка пробягна по устните му. Тодор скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на гардероба зад себе си. – И как то­зи прекрасен годеник остави малкото ти сладко задниче да се до­несе до тук само?
– Моля да се въздържаш от коментари, които... – Аби сви уст­ни. Ироничната му усмивка я накара да спре и да премине в напа­дение. – По-интересно е какво правиш ти тук?
– Имам договор с фирмата, която си наела за ремонтите. Поня­кога ме викат за изпълнение на разни поръчки – вдигна рамене безразлично той.
– Знаеш, че нямах предвид това. Нали градът беше тесен за теб? Нали щеше да ставаш световноизвестен детектив? Искаше да имаш бляскава кариера и бляскава жена? Нито възможностите на града, нито жените в него отговаряха на високите ти изисква­ния? Какво стана, та се озова отново тук, да поправяш бойлерите на бабите?
Тодор присви очи. Лицето му се изопна, а ръцете му се стегна­ха. Бавно се оттласна от гардероба и направи крачка към нея. За миг ѝ се стори, че ще я нападне. Трябваше да признае, че си го търсеше – явно го беше жегнала непростимо. В следващия мо­мент обаче ръцете му увиснаха край тялото – уж нехайно, а някак безпомощно.
– Да разбирам ли, че причисляваш и себе си към бабите? – ъгъл­чето на устата му се изкриви от едната страна.
– Не отклонявай въпроса ми!
– Или смяташ, че това е недостойна работа? Бабите също имат нужда от човек, който да им поправи бойлера, когато се развали.
– Не го отричам. Само се изненадвам, че преди години твърде­ше, че...
– А ти какво направи със себе си, Албена? – прекъсна я той ка­то пристъпи още крачка напред. – Стигна ли до високите нива на академична кариера, които се готвеха за теб? Ожени ли се за въз­питано и образовано момче?
– Никога не съм имала амбиции за академична кариера или да се женя за възпитано и образовано момче!
– Ти може би не, но родителите ти определено имаха. А ти бе­ше твърде безволева, за да им се противопоставиш – очите му я прониз­ваха, сякаш късчета черен лед летяха към нея.
– Не смей да намесваш родителите ми!
– Няма да кажа нито дума срещу тях. Не е редно, а и не бих могъл – гласът му се снижи, той я приближи още повече. Приис­ка ѝ се да отстъпи, но бюрото не ѝ даваше път назад. – Всеки но­си отговорност за собственото си поведение. Никой не може да те при­нуди да се държиш по един или друг начин, дори и собстве­ните ти родители, ако не искаш.
–  В какво се опитваш да ме обвиниш? – Албена смръщи веж­ди. – Ти беше този, който...
Тодор вдигна отбранително ръце и я накара да спре.
– Нека спрем до тук. Минали са толкова много години, нито аз съм човекът, който бях, нито ти. Не бих искал да коментирам то­ва в дома на родителите ти.
– Защо непрекъснато ги намесваш? Те нямат нищо общо нито с теб и болните ти амбиции, нито с фиаското, което разигра и с мен, и с дру­гото момиче!
– Другото момиче ли? – очите му се присвиха. – Кое друго мо­миче?
Идваше ѝ да зашлеви привидно изненаданата му физиономия. Как смееше да се прави, че не си спомня за участието на другото момиче? Камелия, още помнеше глупавото име, гравирано върху сватбената покана, която майка му беше донесла у тях. И то на следващия ден, след като той я бе прелъстил, сваляйки звездите от небето и убеждавайки я в огромната си любов... Това, че после явно не се беше оженил за нея, ни най-малко не намаляваше обидата ѝ. Гневът у нея избухна с такава сила, че пред очите ѝ започна да вали огнен дъжд.
– Тодоре, твоите игри свършиха преди десет години! Не съм настроена да слушам повече лъжи, нито пък ме интересуват неща от преди толкова време! Каквото било – било, да си остава, къде­то е, не желая да го връщам обратно. Бъди така добър сега да из­лезеш от къщата ми. Сега! Веднага! Преди да сме си казали неща, за които да съжаляваме.
Очите му бяха бездънни и гледаха с неразгадаем блясък. Ако не бе толкова заслепена от собствения си гняв и обвинения, може би би решила, че в тях прочита объркване, разкаяние, дори обида. Той замълча за секунда и остана на мястото си. Сякаш във възду­ха летяха искри. В следващия момент обаче кимна едва забеле­жимо и мълчаливо се упъти към коридора. Взе чантата с инструм­ентите си и стария нагревател:
– Крушата не пада по-далеч от дървото – измърмори под нос и тръгна надолу по стълбите. Преди да излезе, се обърна още вед­нъж към нея: – И твърде много грешиш, ако смяташ, че се натиск­ам да стоя в продънената крепост на Пейчинови.
– Какво искаш да кажеш? – смръщи вежди Албена, но той ве­че бе излязъл, а външната врата беше хлопнала с трясък след не­го.

Утринното слънце се отразяваше в чашите безалкохолно вър­ху стъклената масичка.
– Ех, колко е хубаво да се съберем отново трите, като едно време! – възкликна Албена, топло усмихната на двете жени сре­щу себе си.
Някога трите – тя, Мира и Калина – бяха неразделни приятел­ки. Съученички и съседки, млади момичета, изпълнени с надежди и ам­биции за бъдещето. Сега от другата страна на масата в мал­кото кафене я гледаха две зрели жени, всяка носеща отпечатъка на живота, кой­то бе води­ла до момента. Мира беше станала кра­сива и изискана дама, след която всеки поглед би се завъртял. Гримът придаваше фаталност на високите ѝ скули, а елегантното облекло подчерта­ваше перфектната фигура. Невинният детски блясък бе изчезнал от погледа ѝ и тя ог­леждаше присъстващите в кафенето с хладна надменност. Калина никога не се бе славила с особено елегант­на фигура, а сега беше станала съвсем пухкава. Затова пък очите ѝ грееха все така друже­любно, а когато закръг­лено ѝ лице се озареше от усмивка, сякаш нао­коло ставаше по-светло.
– Разкажи за живота в Пловдив, Аби – подкани я Мира. –  Си­гурно е много хубаво наоколо да има толкова магазини, забавни места, непознати хора...
– И най-вече непознати мъже, нали, Мира? – допълни с нас­мешка Калина.
– И мъже – нацупи се Мира. – Адски е досадно да познаваш всички мъже в града и да знаеш всеки от тях какъв кретен е. И да знаеш поименно с коя е спал в последните десет години...
– Хубаво е да имаш известна анонимност, да – съгласи се Ал­бена. – Но пък ми липсва точно това да излезеш на улицата и да познаваш почти всички. Животът в големия град може да бъде много по-самотен...
– Само не ми казвай, че би се прибрала тук! – дългият изпилен маникюр на Мира бръкна в кутията с цигари и с отработен жест извади една. – Трябва да си луда!
В този момент някакво раздвижване по пешеходната улица привлече вниманието им. И трите се надигнаха от столовете си, за да надникнат зад ниската ограда. Едър мургав мъж изтича стремглаво покрай кафенето, а на вратата на съседния магазин се показа възрастна жена и размаха бастуна си във въздуха:
– Чантата ми! Чантата ми! Дръжте го!
Всичко стана толкова бързо, че никой не успя да реагира. Мъ­жът вече наближаваше края на пешеходната част, където вероят­но го чакаше автомобил, когато грамадното му тяло беше съборе­но на земята от внезапно хвърлил се върху него минувач.
– Уау, каква хватка! – извика възхитено Мира и скочи от стола си.
Посетителите на кафето вече се бяха събрали край оградата. Албена инстинктивно понечи да отиде натам, но после сметна, че случаят вече е решен и няма нужда от нейната намеса. Мира без друго беше изтичала и разбутала събралото се множество и после щеше да им докладва. До ушите ѝ достигнаха възбудени гласове, които викаха по­лиция, а след минута мярна и униформите.
– Няма спасение от тях – поклати глава Калина и се отпусна обратно в стола си. – Наглост до безобразие!
– Милата женица – въздъхна и Албена. – Ето това ме вбесява. Ясно е, че краде от нея, защото тя с бастуна е беззащитна, но не се замисля, че тази жена едва преживява с мизерната си пенсия...
– Няма да повярвате! – дотича запъхтяна Мира. – Знаете ли кой го събори на земята?
Албена и Калина извърнаха въпросително глави към блесна­лите ѝ очи.
– Едва го познах и аз! Беше Тодор!
Може би вълнението на Мира беше продиктувано от чисто клюкарски подбуди, но Албена не можеше да каже същото за своето собствено вълнение. Сърцето ѝ така заблъска, че тя ин­стинктивно сграбчи ръба на маса­та и обърна отново поглед към главната улица.
– Няма ги вече, полицаите отведоха онзи и той тръгна с тях – докладва Мира важно, докато сядаше на стола си. – Как не съм знаела, че е в града! Нали уж го бяха изключили от полицейската школа, пък той така го тръшна на земята все едно е от спецчасти­те – онзи не можеше да помръдне!
– Брей, браво на Тодор тогава – усмихна се Калина. – Гледай колко мъже имаше наоколо и всички само зяпаха.
Албена сякаш бе загубила дар слово. Само местеше поглед от едната си приятелка към другата.
– Какъв мъж! – продължи Мира. – И като момче беше готин, но сега е станал... уау! Заприлича ми на някой актьор. Например, на Вин Дизел. Или не, на Сталоун в младите му години. Както и да е. Въобще не съм очаквала, че мога да го ви­дя тук! Вие знаехте ли, че е в града?
Албена прочисти гърлото си в опит да каже за срещата им предната вечер, но думите просто не излязоха. За щастие, Калина отговори преди нея.
– Аз знам, да. Тези дни работим в музея с братовчед му, Тихо­мир Белев. Той иска да възродим паметта към един забележите­лен човек от техния род, брат на прадядовците им – генерал Иван Белев, чували ли сте за него?
– Не – сряза я бързо Мира. – И ти си знаела, че Тодор е тук и не си казала?
– Не съм сметнала за важно – вдигна рамене Калина. – Виждах го само за кратко. Отказа да се включи. Учтив беше, но нямаше желание да си говорим. Всъщност, говорят, че нямал желание с никого да говори. Май имал някакви проблеми – лични ли, про­фесионални ли, със закона ли, не разбрах. Затворил се е у тях и твърдят, че пре­карвал дните и вечерите си сам или в компанията на бутилка­та.
Албена смръщи вежди. С нея си беше говорил, не бе забеляза­ла у него липса на желание. За втори път обаче чуваше намека за бутилката.
– Май изглеждаше малко странно, права си –  сбърчи чело Ми­ра в опит да визуализира сцената.  – Доста брадясал... ама пък та­ка още по-заплашителен вид имаше. И така се хвърли върху она­зи маймуна, че...
– Аби, ти чувала ли си за генерал Белев? – Калина внезапно се обърна към притихналата си приятелка.
Албена едва не подскочи.
– Аз... мисля, че да. Сякаш Тодор е разказвал нещо – сбърчи вежди и опита да си спомни. – Сещам се само, че беше много горд, че има такъв човек в рода им.
– Генерал Иван Белев далеч не е гордост само за семейство Бе­леви, той е гордост за целия ни град – разпалено обясни Калина. – Нямаме друг човек, който да е участвал в толкова много битки във войните и после да му бъде присъден чин генерал за особени заслу­ги. За съжаление, малко след като се приби­ра след Първата световна война, генерал Белев загива по време на ловен инци­дент. Тихомир иска да възроди паметта за него, да из­дигнем па­метник и...
– Уф бе, Калина, и как може това да ти е интересно? – Мира с до­сада измъкна нова цигара.
Албена обаче беше необяснимо заинтригувана.
– По-интересното е друго – продължи Калина. – Смята се, че Иван Белев е оставил някъде скрито съкровище.
– Съкровище? – засмяха се едновременно Албена и Мира.
– Старите книги говорят за една пикантна история. Иван Белев бил забележителен момък и всички моми в града хвърляли тайни погледи към него. Той обаче винаги отговарял, че сърцето му ве­че е отдадено само на една жена, за цял живот. Така и не искал обаче да каже името ѝ. Бил бедно момче, баща му бил добър дър­воделец, но рядко използвал таланта си – много пиел. Майката едва успявала да нахрани и облече него и тримата му братя. Меч­таел си да построи собствена къща и говорел на всички, че когато я построи, ще представи и своята невяста. Видял своя шанс в ар­мията и се записал да учи във военно училище. С настъпването на Балканс­ката война бил мобилизиран, като всеки друг мъж. Бързо се отли­чил с особена смелост и находчивост и израснал в чин. Когато се прибирал за кратко в града, изглеждал все по-доб­ре и по-добре. Един дядо споделя, че при едно от при­биранията си казал, че ве­че е събрал парите и веднъж да свърши войната, ще вдигне къща за чудо и приказ и ще смае всички с красивата си булка. След Меж­дусъюзническата война обаче започва Първата световна война и той отново е извикан на фронта. Има дори една куриозна случка. След битката при Дой­ран пристига известие, че е геройски загинал на фронта. Отслуж­ват литургия, почести, всичко както си му е реда. Едва сед­мици, може би и месеци по-късно става ясно, че всъщност загинали­ят се казва Иван Велев, а Белев се завръща по-късно в града.
– Дай по-накратко – прекъсна я нетърпеливо Мира. – От тол­кова битки и войни, не успях да разбера къде става въпрос за ня­какво съкровище.
– Как къде? – стрелна я Албена, изненадана и от себе си колко ло­гично ѝ звучеше всичко. – Парите, които е събирал, за да пост­рои къща и да отведе мечтаната си булка в нея, нали, Калина?
– Точно така. Генерал Белев се прибира в града някъде през 1920 година, около десет години след като е отишъл да учи във военно училище. Никой не знае какво точно се е случило, но най-вероятно момичето, за което е искал да се ожени, не го е дочака­ло. Белев се затворил в себе си, къща та­ка и не построил. А съб­раните пари така и никой никога не видял. Затова и хората от инициативния комитет на Тихомир предпола­гат, че той ги е заро­вил някъ­де в земята – такива са били навици­те по онова време. Размирни времена, войни – най-сигурният на­чин да скатаеш спес­тяванията си.
– И са тръгнали да търсят някакво си съкровище? – изсмя се Мира. – И да го намерят, парите ще са от едно време!
– Мира, той не иска да се обогатява от тях – погледна я нази­дателно Калина. – Смята се, че това е една интересна история на хо­ра, които са живели в града. Ако открие това „съкровище“, то ще бъде дарено на музея. Освен това, тогавашните пари имат ан­тикварна стойност. Но не се знае дали изобщо спестяванията му са под формата на пари. И дали изобщо съществуват.
– От това, което ми разказа, никак не ми звучи като човек, кой­то би ги изял и изпил – поклати глава замислено Албена.
– Така е – кимна и Калина. – Разрових се из всички въз­можни източници да чета къде се споменава името му. Не е мно­го, но доколкото го има, говорят за него като за честен и отгово­рен чо­век. Реално през всичките години, докато го е нямало, той е оби­калял по фронтовете и е водил битки, не е имал кога да ги пропилее. А когато се е върнал, се затворил в някаква барака и живял изключително скромно. Няколко месеца, дори по-малко от година минало преди инцидента. Някои хора дори предполагат, че е възможно да се е са­моубил. Това, мисля, никога вече няма да може да бъде доказано. Полицейският доклад от тогава е нали­чен. Един от другите ловци, с които е бил, признава, че е стрелял, мислейки че зад храстите се движи сърна, а е очаквал, че Иван Белев е зад гърба му. Възможно е, разбира се, Иван Белев нароч­но да се е промушил в храстите. Въз­можно е този ловец да не е казал истината. Но повече от това никога няма да се разбере.
– Много интересна история – промълви Албена, искрено оча­рована. – В момента в училище работя по един проект, искам да извадя учебния материал извън учебниците и да накарам децата истински да се заинтригуват. Трябва да намеря начин да я включа в проекта – мисля, че би ги запленила.
– Да, наистина малко се знае за Иван Белев. А военните му ус­пехи са повече от впечатляващи. Аз подкрепям изцяло инициати­вата и в музея вече също събираме пари да бъде издигнат памет­ник на този човек.
– Калина, непоправим романтик си – засмя се сухо Мира. – Кой се вълнува, че някой си ходил на война преди сто години и после се са­моубил, защото възлюбената му не го изчакала десет годи­ни?
– Недей така, Мира – сгълча я Калина. – Той не се е бил за се­бе си, бил се е за България. За да можем да бъдем това, което сме. Мал­ко хора от града могат да се похвалят с такива подвизи!
– Да бе, за България, бил се е да изкара някой лев, защото е бил беден като въшка, а момата изглежда е била от богато се­мейство и е знаел, че никога няма да му я дадат!
– И така да е, това не променя постиженията му – настоя Ка­лина.
– Уф, всички в тоя град са се заровили около някакви минали не­ща – изпуфтя Мира и погледа към Аби, търсеща съчувствието ѝ. – Не знам какъв толкова кеф им доставя да ровят години назад и да се прехласват. Сигурно така се мъчат да намерят успокоение на собстве­ната си съвест, че не са избягали докато е било време.
– А ти защо не си избягала още? – обърна се към нея Албена.
– Е, ако имах възможност, нямаше да се поколебая – Мира из­диша кръгли облачета дим, които накараха Аби да се закашля.
– Всеки има възможност...
– Теб те изпрати баща ти и вашите те издържаха, докато след­ваше. На мен нямаше кой да ми даде такъв старт в живота. Тряб­ваше поне да се огледам по-добре, преди да хукна да се женя за оня сульо! Само като се сетя, че можех тогава и онзи от Плевен да сваля. Или поне Тодор...
Ах, този Тодор! Трябваше ли да го споменават през две репли­ки? И сърцето ѝ всеки път да подскача.
– Мира, защо все чакаш мъж да те отведе някъде? Ти сама не мо­жеш ли, ако толкова искаш? – почуди се Калина.
– Ти си късметлийка, че хвана Роската, той си те гледа като пи­сано яйце, затова и си ти е добре тук. Аз сама да тръгна – къде да оти­да, какво да правя? Нито пари имам, нито професия, ни­то жи­лище. Къде ще живея, какво ще работя?
Албена отвори уста да ѝ каже, че при нея положението не е по-различно. И тя живееше под наем, и тя плащаше наема си със запла­тата, която сама заработваше. Но реши да не влиза в излиш­ни спо­рове. Вгледа се в кафето си и за­мислено вдигна чашката, все още под влиянието на историята на прадя­дото на Тодор. Какво не­що беше животът! Човекът бе постигнал то­ва, с което малко хора могат да се гордеят, а бе изгубил най-ценното – любовта си...





ТРЕТА ГЛАВА


Странно, историята на Иван Белев някак бе успяла да уталожи гнева ѝ към Тодор. Разговорът с приятелките така и бе преминал без да се наложи да им разказва за срещата си с него. Все още бе­ше на тръни да не би да го засече пак някъде по улиците на града, но от него нямаше и следа. И да го види, какво? Трябваше най-накрая да наме­ри мир със себе си. И да го подминава с гордо без­различие. За­мисли се отново за историята, която Калина разказа и се почуди как да я включи в графика на дейностите за нейния проект. Можеше да подпомогне обу­чението по история и да съ­живи в представите на децата години­те от началото на миналия век. Не беше сигурна и за себе си как­во точно я беше впечатлило толкова. Може би защото знаеше какво е животът ти да се върти около любовта ти към един човек. Поставяше се на мястото на Иван Белев и си представяше как той е устоя­вал във всички бит­ки, воден от несломимото желание да бъде с момичето, което обича. Как ли се е чувствал този човек, когато е разбрал, че цяла­та му младост е минала в опит да я спечели, а тя накрая не е оце­нила усилията му?
Албена се надигна и избърса потното си чело. Повечето от цветята на майка ѝ се оказаха живи под дълбокия слой буре­ни и сега предната алея я радваше с прекрасни цветове. Слънцето тък­мо се беше скрило зад къщите и скоро щеше да започне да се смрачава. Изведнъж изпита странно натрапчиво чувство, че ня­кой я наб­людава. Огледа се внимателно наоколо, но не видя ни­кой. Изг­лежда умората се отразяваше върху въображението ѝ след толкова часове уси­лен труд в градината. Искаше само да си вземе един душ и щеше да отиде за бутилка вино до магазина, след което с удоволствие щеше да из­пие една чаша в градината.
Твърде късно осъзна, че пътят ѝ към магазина минава покрай къщата на Тодор. Почувства се глупаво, сякаш го сле­деше. Реши, че ще мине с бърза крачка и изобщо няма да поглеж­да натам. Обаче не се стърпя. Някаква паркирана кола обаче ѝ даде нужно­то прикритие, за да хвърли поглед към старата кафява порта. Плочките пред нея бяха все така леко разместени. Боята на огра­дата – олющена. Само за миг ще вдигне очи и ще хвърли поглед към къщата. Старовремските аристокра­тични орнаменти си бяха там, надвиснали над тъмните и замлък­нали прозорци. Тодор изг­лежда не си беше вкъщи. Обаче... Стра­нен пукот и мирис на пу­шек я накараха да забави крачка.
Огън? Тънка струйка дим се издигаше от задната част на дво­ра на Тодор. Албена надникна през оградата, но наоколо не се виждаше никакъв признак от човешко присъствие. За секундите, в които се бе загледала, димът се сгъсти, а пукотът стана по-си­лен. Тя нерешително пристъпи и опря глава в решетките на пор­тата, за да огледа ситуацията по-добре. Тревата в задната част на двора гореше.
– Тодоре? – извика колебливо.
Никой не ѝ отговори. Огледа се наоколо – нямаше жива душа, нито по улицата, нито в околните дворове. Извика още веднъж, по-силно. Отново реакция нямаше, а пред очите ѝ огнените ези­чета вече обхващаха двойно по-широка област. Нямаше повече време да се чуди. Решително блъсна портата и влезе в двора. Из­вика го още няколко пъти, по-силно, докато вече тичаше навътре по пътечката към дворната чешма. За щастие, около крана висеше нагънат маркуч. Албена бързо го разгъна и пусна водата. Марку­чът беше тежък и се огъваше под нея, оказа се сериозно усилие за слабото ѝ тяло да го помести. Капки пот вече бяха избили по челото ѝ, а огънят ставаше по-силен и по-гъст. Блъсна я горещ вихър, во­дата засъска върху жаравата, димът я задави. Голите ѝ бели крака станаха целите черни от пръскащите я кал и пепел. В един мо­мент цялото ѝ същество се превърна в устрем да пребори стихия­та. Не знаеше колко време е минало, нито виждаше, нито чуваше, докато най-накрая не изгаси и последното въгленче.
– Какво става? Проблем ли има? – най-накрая чу един чо­век от балкона на съседната кооперация да вика към нея.
А, не бе, помисли си Албена, дошла съм тук ей така да си по­играя с маркуча! Съседът стоеше най-невъзмутимо по пи­жама и се почесваше.
– Щеше да стане пожар – извика Албена. – Но вече всичко е наред.
– А! – възкликна мъжът. – Не е ли Тодор там? Ти коя си?
Да си дойдем на думата – това, че имаше пожар в съседния двор, който можеше да обхване и неговата къща, нямаше никакво значение пред вълнуващата информация, че от двора на Тодор отговаря непознат женски глас!
– Негова позната – отговори тя кратко. – Минавах случайно. И Тодор има невероятен късмет, че се оказах наблизо.
– За какво имам невероятен късмет? – изломоти един глас зад нея.
Албена се обърна. Тодор стоеше и разтъркваше очите си, ся­каш трудно можеше да фокусира. Сега едва ли можеше да мине за актьор или пръв красавец. Очите му бяха кръвясали, косат­а разбъркана, а дъхът на алкохол я блъсна по-силно и от ди­ма преди малко.
– Албена! – гласът му звучеше странно. – Каква изненада да те видя в двора ми!
– Не съм дошла на приятелско посещение – озъби му се тя и тръшна маркуча в краката си. Струята се обърна към нея и я поля цялата. – Ауу!
Тодор се обърна и отиде с криволичеща походка до чешмата, за да спре крана. Господи, какъв ужас! Ако до момента просто се беше намокрила, то сега от роклята ѝ течеше река. А насреща ѝ Тодор едва можеше да обели две свързани думи и да направи две крачки без да преплете крака.
– Нали ти оправих бойлера? Защо си дошла да се къпеш в гра­дината ми? – попита присмехулно, когато се върна до нея.
– Глупак! Имаше пожар в двора ти. Ако не бях аз, щеше вече да си изгорял. Къде беше, защо не ми отговори? Виках те поне десет пъти!
Думите ѝ сякаш леко го отрезвиха и замътеният му поглед се поизбистри.
– Пожар? – той огледа димящото черно петно. – Подпалила си ми двора?
– Ти си пълен идиот! И ако аз го бях подпалила, щях ли да се моря да ти го гася? – тросна се тя. – Знам само, че задният ти двор беше целият в пламъци и че къщата ти щеше да замине все­ки мо­мент, ако не го бях изгасила! И доколкото разбирам, и ти щеше да заминеш заедно с нея!
Тодор изглежда не се впечатли от фаталността на тона ѝ. Взря се в нещо зад нея и потегли натам. Коленичи под прозореца на къщата и взе някакъв предмет от земята:
– Мамка му!
Албена се приближи до него и видя в какво се взираше. Върху плочките пред прозореца се търкаляше черен обгорен стъклен пе­пелник. Не беше трудно да се досети какво се беше случило. Пе­пелникът някак се бе катурнал от перваза и някой неизгасен фас бе успял да се търкулне до тревата. Хвана я още повече яд като гледаше неадекватната му физиономия:
– Тодоре, ще се затриеш от глупост!
Той бавно вдигна очи към нея и я изгледа от главата до пети­те. Предположи, че ще започне да се оправдава за невниманието си, но за нейна изненада Тодор само измърмори:
– Защо си се борила сама с това?
– Ако бях тръгнала да търся помощ и в това време ти беше пламнала цялата градина и къщата, друга песен щеше да пееш.
– Трябваше да ме извикаш. Аз... задрямал съм явно.
– Като те гледам, задрямал не е точната дума. Изглежда си се отрязал като талпа. Извиках те няколко пъти и предположих, че те няма вкъщи!
– Цялата си мокра – очите му отново обходиха цялото ѝ тяло –  от накъдрените кичури коса, от които се спускаха струйки води и мокреха подгизналата ѝ рокля, до локвите под краката ѝ.
– Тодоре, наред ли е всичко? – провикна се пак съседът от бал­кона. – Каква е тази, да не е влязла да краде?
– Айде скривай се, бай Георги, шоуто свърши – тросна му се Тодор.
Албена се вгледа в него. Все още изглеждаше ужасно, но пог­ледът му беше една идея по-трезв, или поне по-разсънен. Беше облечен в стара раздърпана тениска и бермуди, които тя си спом­няше от ученическите му години. Усети метален вкус в гър­лото си. Какво беше станало с него?! По лицето му се сменяха различ­ни изражения, докато очите му прескачаха от обгорялото пет­но и маркуча към прилепналата по тялото ѝ рокля. Албена изведнъж усети, че започва да трепери. Вечерта беше топла, но тялото ѝ се тресеше цялото след ледения душ и преживения шок.
– Хайде – протегна ръка той и я обгърна зад кръста ѝ. Тя не помръдна от мястото си. – Влизай вътре, стига спектакли за съсе­дите. Не можеш в този вид да се прибереш до вас.
Ръката му леко я побутна. Албена бе разкъсана от противоре­чиви усещания. Някакво чувство за самосъхранение я караше да се откъсне и да избяга далеч. В същото време нежният допир на пръстите му до кръста ѝ събуди неочакван спомен и копнеж. И разля по цялото ѝ тяло особена тръпка. Тръпки? Беше приключи­ла с това преди десет години! Един поглед върху локвите под нея обаче беше достатъчен, за да я убеди, че не може да тръгне в този вид по улицата. С въздишка се подчини и се остави той да я въве­де в къщата.
Беше влизала тук и преди. Когато бяха деца, майка ѝ беше приятелка с неговата и двете често си ходеха на гости, понякога децата ги съпровождаха. Сигурно обаче бяха минали двадесет го­дини, откакто последно бе стъпвала в просторната аристократич­на къща. Широкият вестибюл беше обзаведен с ретро мебели, а насреща висеше голяма чернобяла снимка на баба му и дядо му. Албена се поколеба дали да пристъпи, но се спря точно пред мал­кото тъмночервено канапе и се обърна.
Стъписа се, когато се оказа на сантиметри от лицето му. Не очакваше, че той е толкова близо. Нито че стомахът ѝ ще се прео­бърне, осъзнавайки тази близост. Ръцете му бавно докос­наха ра­менете ѝ. Преди да е успяла да протестира, той с рязък жест смъкна роклята от раменете ѝ и я остави да падне на пода.
– Какво правиш? – изпищя Албена и отскочи назад.
Тодор най-невъзмутимо се наведе и вдигна дрехата, без да об­ръща ни най-малко внимание на голотата ѝ.
– От дрехите ти текат реки, ще ми съсипят паркета.
– Тодоре, върни ми роклята! – Албена се сви на канапето и об­гърна колене с ръце в неволен жест да прикрие тялото си, остана­ло само по бельо. Мокро бельо.
– Първо ще я изцедим и изсушим на печката.
Албена забеляза, че вече бе подобрил координацията на дви­женията си, докато отиде до мивката и сложи роклята ѝ срещу струята на малка вентилаторната печка. Тя не беше помръднала, когато той се вър­на до нея с голяма хавлия в ръка. Седна до нея и я обви около ра­менете ѝ. Албена нетърпеливо сграбчи краищата около себе си.
– Трябва да свалиш всичко мокро.
– Ти си луд, няма да се съблека пред теб! – почти истерично из­вика тя.
– Ако случайно си забравила, виждал съм те без дрехи и преди – клепачите му се смъкнаха и оставиха тънък процеп, през който тя не успяваше да долови мислите му.
Като ярко блеснала светкавица, пронизала тъмното небе, кар­тини от онзи следобед край реката разцепиха съзнанието ѝ. Кар­тини от моменти, които си бе обещала да забрави. Тя отскочи настрани и се сви в ъгъла на дивана, стресната от въздействието, което спомените и близостта му оказваха върху нея. За миг се гледаха безмълвно. Албена следеше сменящите се по лицето му изражения. Сякаш в него се бореха две различни личности. Една­та я гледаше грубо и цинично, а другата...
– Цялата трепериш – не беше въпрос, а констатация.
– Нали си чувал израза „да те залее студен душ“?
Той колебливо протегна ръце към нея. Албена се дръпна на­зад, но облегалката на дивана подпря гърба ѝ и затвори пътя ѝ за бягство. А за свой ужас откри, че тялото ѝ сякаш е залепнало за червената дамаска и не може да помръдне от там. Широките му длани се докоснаха до нежните ѝ рамене и внимателно разтърка­ха горната част на ръцете, сякаш да проверят къде са невидимите мускули, успели да преборят стихията. Неочаквана топлина се разля по цялото ѝ тяло. А мястото, където дланите му все още я докосваха, макар и през дебелата кърпа, започна да гори.
– Можела си да се нараниш – тихо промълви той. – Можело е да...
– Не беше чак толкова страшно – гласът ѝ изобщо не излезе с резкия тон, с който възнамеряваше. Близостта му изостряше сети­вата ѝ.
– Нямаше да си простя, ако нещо се беше случило, докато спа­сяваш мен от собствената ми глупост. Лени...
Албена изненадано вдигна поглед към лицето му. Погледът му беше стаил толкова мъка, че сърцето ѝ се преобърна. Какво, за Бога, ставаше тук? Искаше да го избута с ръка и да възстанови дистанцията помежду им, но рискуваше кърпата да се отвори. При­тисна се още по-силно в облегалката.
– Не ме наричай така. Никой вече не ме нарича така. Лени ве­че не съществува...
– За мен съществува – с едва доловима настойчивост я добли­жи до себе си. – И никога няма да изчезне. Господи, колко отдав­на беше, когато те прегръщах! Но не съм забравил! Никога няма да забравя. Ароматът ти, кожата ти...


***

Очаквайте "Старата къща" в книжарниците и в електронен формат от 25 ноември!

Можете да направите вашата поръчка за хартиено или електронно копие на
books@optimall-soft.com или на https://web.facebook.com/EleazarRomance

Други вече издадени книги на Люси Елеазар:

"Предсказанието"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2019/04/2019.html

"За една нощ"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2018/12/2018.html

"Сърце от камък"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2019/09/

Sunday, October 27, 2019

Старата къща (2019)


Copyright © 2019 Люси Елеазар


ПРОЛОГ


Усещаше как въздухът не ѝ достига. Сърцето ѝ ся­каш щеше да изхвръкне от гърдите, а дробовете ѝ вече не успяваха да поемат необходимото количество въздух. Краката ѝ натежаваха и ѝ ста­ваше все по-трудно да върти педалите, а сухите треви я биеха в краката. Колелото подскачаше по тясната неравна пътечка. В падналия сумрак все по-трудно различаваше очертанията и не­равностите по нея.
Сграбчи още по-здраво кормилото, за да не излети от пътя и за момент се остави на инерцията и се заслуша в шумовете нао­коло. Беше ли зад нея човекът? Чуваше плискането на бързеите по ре­ката, нощните птици, жабите. И шумолене. Листата на дър­ветата край реката. Или не само? Нещо изтропа зад нея. Сър­цето ѝ се преобърна и заблъска още по-бясно. Краката ѝ сами бясно завъртяха педалите.
Не можеше повече да чака и да се ослушва. Трябваше по-бър­зо да се махне от тъмните пътечки край реката. Прокашляне ли бе това? Не посмя да се обърне. Впи пръсти в кормилото и се взря пред себе си. Лампите на моста вече се виж­даха. Веднъж да стиг­неше до къщата на Тодор...



ПЪРВА ГЛАВА


Три седмици по-рано

Старата къща миришеше на спомени. Още като отвори врата­та, сякаш със застоялия въздух срещу нея се втурна и цялото ѝ детство.
Албена плавно пристъпи и пусна сака до краката си. Цареше пълна тишина, почти сюрреалистична. А в главата ѝ отекваше скърцането на вратата към хола, тропането на чинии от кухнята, стъпките на братята ѝ, които се гонеха нагоре-надолу по стълби­те. Съвсем ясно чу гласа на майка си, която ги подканяше да оти­дат на вечеря и дори стомахът ѝ изкъркори при мисълта за вкусо­тиите, които тя им предлагаше.
Албена пое дълбоко въздух и разтърси гъстата си тъмна коса в опит да се отърси от виденията. Най-напред прекоси хола и се упъти към балконската врата, за да пусне свеж въздух между на­тежалите стени. Сбърчи нос пред прахта отвън, но тъмните ѝ очи обходиха улицата  замечтано. Ех, колко години не си беше идва­ла в родния град!
– Я, Ленито си е дошла! – чу изведнъж писклив глас и се обър­на с усмивка към съседния двор. Никой не я беше наричал така от години.
Леля Здравка остави легена с прането, който носеше. По-точ­но, с двете сгънати дрешки. Очите на съседката блестяха със зле прикрито любопитство и тя прибра боядисаната в ярко червено коса зад ушите си, сякаш някой косъм можеше да попречи да ви­ди важен детайл от случващото се пред нея.
– Съвсем се изгубихте, как сте, какво става с вас? – жената пристъпи към оградата, разделяща двата двора, за да я чува по-добре.
– О, добре сме, лельо Здравке, но вече нямаме често работа на­сам…
– Ех, да, като ги няма мама и тати… – въздъхна леля Здравка и съчувствено заклати глава. – Колко години минаха вече от катастр­офата, четири ли? А и на мен все ми се струва, че ей сега майка ти ще звънне да ми поиска сол, а татко ти ще седне заедно с чичо ти Сава да поправят колата… Много нелепо си отидоха, много!
– Такъв е животът – опита философски да заключи Албена, преглъщайки мъчително.
Съседката помълча за кратко, след което продължи.
– Вие какво ще правите с къщата? Ще продавате ли?
Да си дойдем на думата, леля Здравка трябваше да бъде осве­домена по най-важните въпроси.
– Не сме решили още. Но за съжаление, най-вероятно ще тряб­ва да продадем. Близнаците поне са единодушни – пресилено се засмя Албена.
– О, те мъжете са така, не чакай от тях да милеят за бащина­та къща!
– Ами те са заети със собствените си грижи и семейства – по­чувства се длъжна да ги защити тя.
– Ти ще поостанеш ли тук?
– Сега е ваканция и учителите сме малко по-свободни. Ще из­ползвам да свърша някои дълго отлагани неща – Албена се подпря на балконския парапет. Бялата ѝ кожа изпъкна на фона на ожу­лената зелена блажна боя.
– Постой, да си спомниш, че и тук е хубаво – усмихна се съ­седката. Изведнъж физиономията ѝ се смени и очите ѝ блеснаха. – О, знаеш ли кой също се е върнал? Няма да повярваш! Помниш ли Торето, сина на Лила?  Дошъл е пак да живее тук!
Думите я блъснаха като въздушната струя на скорострелен влак. Пръстите ѝ сякаш побеляха още повече и неволно сграбчи­ха парапета. Торето? Синът на Лила? Можеше ли изобщо някога да забрави… Усети любопитния изучаващ поглед на съседката и се насили да каже нещо:
– Така ли?
– Обаче – гласът на леля Здравка се сниши в заговорнически тон – казват, че нещо станал  особен. Живеел сам в тая стара къ­ща, с никого не общувал, освен с чашката...
Албена сякаш бе изгубила дар слово. Тодор... Не го беше виж­дала или чувала от поне десет години! Признай си, Албена, знаеш много добре от колко точно – от девет години и десет месеца. И няколко дни. От когато…
– Не знам какво се случи с това момче – продължи да бъбри леля Здравка. – Мисля, че Лила обърка живота му, когато се оже­ни за друг мъж и Тодор така и не го прие за баща. Казват, че сега изобщо не си говорел с нея. Тя си живеела в Пазарджик с мъжа, а той се е върнал тук в къщата на баба си и дядо си, само с един чифт дрехи на гърба. Вие бяхте приятелчета едно време, нали?
Леля Здравка любопитно въртеше очи и не остана никакво съмнение, че я подпитва. А да подхранва въображението на дър­тите квартални клюкарки, беше последното нещо, което Албена имаше желание да прави в момента.
– Не съм чувала нищо за него от години – измърмори тя, от­клонявайки поглед към цъфналите липи в края на улицата.
– Трябва да се видите сега, отиди да му се обадиш… – в този момент се чу гласът на мъжа ѝ, който я викаше за нещо. Жената му се тросна, но към Албена се обърна с извинителна физионо­мия. – Е, Лени, много се радвам, че си тук. Ако нещо ти трябва, само чукни на портата. Сега ще вървя, че чичо ти Сава ме вика.
– Ще се видим пак, лельо Здравке! Поздрави чичо Сава!
Да му се обади? Как не! Албена проследи как съседката влиза в къщата и изведнъж усети, че силите я на­пускат. Тодор се вър­нал да живее в града? За да живее като ас­кет? Тежко се облегна на перилата. Звучеше толкова нетипично за човек ка­то него, който имаше толкова големи амбиции. Чак нереалистично.
Но какво я вълнуваха стремежите на Тодор? Тя решително се оттласна от парапета. Той сам беше направил така, че това вече да не я вълнува! Ако го видеше в града, щеше просто любезно да  поздрави и да продължи по пътя си. Нямаше никакво желание да си припомня нищо от случилото се тогава, преди девет години, десет месеца и няколко дни.
Решително отпрати мислите за него и тръгна през стаите, за да отвори прозорците и да се подготви за вечерта. Канеше се да но­щува сама в старата къща за първи път след смъртта на родители­те си. Опитваше се да не се поддава на злокобни мисли. Първо се зае да почисти праха, а после взе сака си, бавно започна да изваж­да дрехите от него и да ги под­режда върху един шкаф. Гардеро­бът стоеше до нея, пълен със стари дрехи и спомени, неща, които предстоеше тепърва да разчисти. Поклати глава.
Пронизителният звук на телефона ѝ я изтръгна от неприятните мисли.
– Как е, сестричке, пристигна ли? – чу гласа на Боян, единият от близнаците.
– Тъкмо влязох.
– Къщата става ли? Да не е паднал нещо таван, да има някоя счупена врата или прозорец?
– Бооо, стига с твоите апокалиптични прогнози! Всичко си е на мястото. Малко е прашно и застояло, но с една прахосмукачка и малко проветряване всичко ще бъде наред.
– Ти прегледа ли добре? Моля те, искам да бъдеш внимателна. Стара къща е това!
– Стара била! Бояне, до скоро майка и татко живееха в нея без никаква заплаха за живота им – Албена малко се ядоса на брат си.
– Аз не бих останал сам вечер там – отсече той.
– Защо, от какво те е страх? От призраци ли?
– Не… – гласът му прозвуча малко объркано. – Не знам, прос­то не бих. При мисълта, че последният път, когато съм спал там, в къщата си бяха и мама, и татко… Мисля, че цяла нощ ще ми се струва, че ги чувам наоколо.
– Минаха четири години, откакто ги няма. Не можем до безкрай да се правим, че тази къща не е наша!
– Можем! Най-добре е да я продадем. Знаеш, че това е мнение­то и на Влади.
– Или по-точно на жена му – смотолеви огорчено Албена.
– Аби, жена му е напълно права. Дават луди пари за жилище под наем всеки месец, а Влади има част от къща, която стои на­пълно необитаема. Ако ти беше на нейно място, и ти щеше да настояваш.
– Добре, добре – не ѝ се подхващаше отново същият спор. – На­ли се разбрахме? Ще прекарам ваканцията си тук и обещавам до месец да съм взела окончателно решение. Или всички заедно ще продадем къщата, или аз ще се постарая да намеря начин да отку­пя вашите дялове.
– Ти си знаеш – въздъхна Боян. – Само внимавай, моля те! И да не вземеш да се забъркаш пак в някакви истории!
– В истории ли? В какви истории? – смръщи вежди недоумя­ващо Албена.
– Не позволявай на емоциите и спомените да ти заглушават здравия разум – назидателно натърти Боян. – Хайде, оправяй се там! Аз ще се чуя с Влади да му кажа, че всичко е наред.
Това малко братче си позволяваше да се държи твърде настав­нически, може би трябваше да му припомни кой е по-големият! Албена остана изпълнена с негодувание. Когато преди няколко месеца близнаците ѝ казаха, че искат да продават къщата, усети силна болка, сякаш някой се опитваше да бръкне право в сърцето ѝ и да го изтръгне. Те бяха прави, че вече години никой не живее­ше в нея, а къщата се рушеше, искаше си време и инвести­ции, за да може да се поддържа в добро състояние. Боян беше за­ет да обикаля по света и никак не му се занимаваше със стари провин­циални къщи, а съпругата на Влади предпочиташе да пре­карват отпуските в луксозни хотели, вместо в рушащата се родна къща на свекърите ѝ. Близнаците бяха излезли от града още на четири­надесет, когато отидоха да учат в гимназия в областния град, не бяха толкова силно скрепени с родната къща както Албена, която се премести едва на деветнадесет и то само за да завърши универ­ситет. После животът ѝ се стече така, че остана да живее в Плов­див и започна работа като учителка там, макар и да обичаше чес­то да се прибира в родния дом. Внезапната смърт на родителите ѝ беше голям шок за всички и тримата дълго не успя­ха да се въз­становят. Никой нямаше сили да се занимава с опус­тялата къща и имотът така и си остана с години, без да правят ни­що с него, съз­давайки единствено поводи за клюки сред съседите. Изглежда, че съпругата на Влади беше взела неща­та в свои ръце в тяхното се­мейство, а Боян така или иначе пред­почиташе да живее с пълна торба с пари, отколкото с пълна торба със спомени. Единствено Албена не можеше да се раздели с къ­щата, колкото и разумът да ѝ казваше, че това е най-доброто ре­шение.
Излезе от спалнята и тръгна нагоре по стълбите. Едното стъпа­ло на дървената вътрешна стълба беше доста хлабаво. Трябваше или да го поправи, или да го пропуска при всяко качване и слиза­не. Горе в банята също не беше по-добре. След като пусна водата видя, че едната батерия тече сериозно, а някои от тръбите сълзят. А още по-голям проб­лем беше бойлерът, който не успя да вклю­чи по никакъв начин. Пое дълбоко въздух. Да, имаше толкова много неща за попра­вяне и то такива, които не търпяха отлагане.
На слизане погледът ѝ се спря върху голямото огледало в ко­ридора. Някак бе свикнала от там да я гледа малко луничаво мо­миченце, вързано на миши опашки, облечено в избелели шорти и раздърпана тениска, удобни за игра. Дори и в юношеските си го­дини рядко слагаше официални дрехи. Но винаги се оглеждаше дълго преди да излезе. И винаги се чудеше с какви ли очи ще я погледне Тодор...
Сега от огледалото я гледаше красива млада жена. Луничките ѝ си бяха там, както винаги през лятото, но когато не ѝ харесваха, ги прикриваше с малко грим. Всички винаги се учудваха на изу­мително бялата ѝ кожа, която изглеждаше толкова екзотично в комбинация с тъмната коса и тъмнозелените ѝ очи. В лекия ле­тен панталон и потник тялото ѝ изглеждаше дори слабо и малко кока­лесто, повече момичешко, отколкото като на двадесет и де­вет го­дишна жена. Макар и да не беше пораснала твърде много на ръст, сега беше елегантна млада дама, уважавана учителка и държеше на външния си вид не заради някой си мъж, а заради са­мата себе си.
Приглади вълнистите лъскави коси и взе чантата си. Трябваше да излезе да напазарува и да си приготви вечеря. И не, нямаше да се вълнува дали случайно няма да срещне Тодор из града!

На следващия ден се зае с нещата, които изискваха неотложно решение. Обади се на фирма за домашни ремонти, за да ангажира водоп­роводчик, който да поправи течащите тръби в банята, преди да е станало опасно и електротехник, който да поправи бой­лера. Счупеното стъпало засега можеше да почака – щеше да го прес­кача. Докато чакаше майстора да пристигне, започна да чисти и подрежда къщата. Почуди се от коя стая да започне.
Погледът ѝ се насочи към стария шкаф в дъното на коридора. По-добре да започне със старите и непотребни предмети в него. Тъкмо се канеше да сложи няколко тетрадки в приготвения до нея чувал, кога­то внима­нието ѝ бе привлечено от две причудливи ку­тии в левия ъгъл.
Албена седна на земята и с любопитство издърпа първата – дър­вена, инкрустирана с фигури на преплитащи се цветя. Изящно из­пълнение. Бижутата, които откри в нея, не ѝ бяха познати. Със си­гурност не беше виждала майка си или баба с тях, а макар и стари, изглеждаха доста красиви. Втората кутия беше обикновена картонена, обвита в цветен велур. Когато вдигна ка­пака, от нея се посипаха пожълтели картички. Всъщност, не всич­ки бяха картич­ки, а стари чернобели снимки. Някои бяха надпи­сани. От първата сним­ка я гледаше строено семейство, пременено в най-хубавите си дрехи. Мъжът беше с големи мустаци, облечен в елегантен тъ­мен костюм и бяла риза. Жената беше в красива широкопола рок­ля и държеше малко момче на коле­нете си, а край тях бяха изпра­вени по-големи момче и момиче. Ал­бена разпозна хората. Изпра­веното момиче беше прабаба ѝ. Баба Ана Докторка­та. Макар и на не повече от осем-девет години на снимката, стройната фигура и решителният ѝ поглед подсказваха твърдия характер, за който после хората щяха да говорят и много години след смъртта ѝ. Прабаба Ана си беше спечелила известност в це­лия град не само с това, че беше станала първата жена с медицинско образование от града. Медицинска сестра по време на вой­ните, прекарала много време на фронта, за нея говореха, че е имала по-силна воля от много мъже и че думата ѝ била закон. Никой не бе успял да ѝ се наложи. Мъже и жени ѝ бяха целували ръка. Албена се гордее­ше, че е кръстена на нея, но за свое съжа­ление смя­таше, че не бе наследила много от характера ѝ.
Интересно, беше виждала някога тази снимка, но нямаше представа, че се пази тук. С любопитство разлисти и другите фо­тографии. Видя още снимки на прабаба Ана, вече като зряла же­на, снимана с единственото си дете, нейната баба Ева. Имаше и различни други хора, повечето от които Албена не можеше да поз­нае. На някои от снимките имаше написана с молив дата, на други – място, но рядко имената на хората. Албена ги разгледа ед­на по една и тъкмо щеше да ги връща в кутията, когато ѝ се сто­ри, че нещо вътре още хлопа. Подпъхна пръст в ръба и за ней­на изненада, дъ­ното на кутията се отвори. Тайник? Албена раз­вълнувано надникна. Отдолу се показаха още няколко снимки. Кому беше нужно да се крият? С любопитство ги издърпа. Бяха общо три. На всяка от тях имаше по един мъж във военна уни­форма. Тя се вгледа в лицата, но снимките бяха стари и размаза­ни, а и униформи­те скриваха почти всичко от тях. Не успя да ги разпознае. Присви очи и се вгледа отново. Всъщност не, не бяха трима, мъжът на сним­ките беше един и същ, но сни­ман в различ­ни години. На едната беше още момче, млад вой­ник. На другата беше с повече звезди на пагона си. Албена не бе­ше запозната с военните чинове, но явно чо­векът се беше разви­вал във военното дело. Не ѝ приличаше нито на дядо ѝ, нито на прадядо ѝ. Те бяха нисич­ки и набити, докато този мъж беше ви­сок, строен и с гордо изправе­на глава. Албена изви вежди в почу­да. Инстинктивно за­въртя снимката. Старостилен, изискан по­черк беше написал:
 “Ликът си скромен изпращам ти за спомен”
Едва не прихна да се смее. Поезията толкова да не се връзваше със строгото излъчване на човека от снимката! Обърна и другата снимка. Тук имаше малко по-дълго послание. Тя нетърпеливо се зачете.
 “Битката със сърбите беше тежка. Изгубихме много другари. Има много ранени. Отстъпваме. Сърцето ми е с теб.”
Битка със сърбите? Смръщи вежди в опит да извика познания­та си по история. Едната битка със сърбите бе при Съединението – твърде отдавна. Може би ставаше въпрос за Междусъюзничес­ката война? Годините, когато е живяла прабаба Ана. Не знаеше много за прадя­до си, но в едно беше сигурна – мъжът на снимка­та определено не беше той. Прадядо Йордан е имал вроден недъг на единия си крак, поради което не беше участвал във войните. Ни­ма Ана е имала таен обожател от фронта? Но доколкото знае­ше, тя е била обе­щана още от малко момиче на прадядо й… Лю­бопитството я заг­ложди и тя разрови по-дълбоко в кутията. Пръс­тите ѝ напипаха още нещо в единия ъгъл на кутията. Беше малко ключе. Черно и метално, с вид на обикновен ключ от стара вра­та, но с доста по-малки размери. От къде ли беше? Разклати сил­но кутията и още нещо издрънча. Още един ключ, по-голям. Наоколо обаче не се виждаше нищо, кое­то те биха могли да отключ­ват.
Обзе я странно усещане – сякаш се бе докоснала до някаква мистерия, която бе чакала дълги години и сега очакваше от нея да бъде разкрита. Разрови нетърпеливо останалите снимки, но бързо се убеди, че тайнственият мъж съществуваше само под двойното дъно. Огледа и околните предмети в шкафа, но не видя нищо по-различно от стари чаши, чинии и тетрадки на родители­те си. Трябваше да се примири, че търсенето едва ли ще я отведе някъ­де. А и беше нелепо! Ако и прабаба Ана да бе имала таен обожа­тел от фронта, как можеше Албена да разбере кой е той сто годи­ни по-късно? Дори и да разбереше, какво от това?  Вни­мателно върна ключетата на мес­тата им, прибра снимките и зат­вори двой­ното дъно. Погледна към черния чувал. Желанието ѝ да разчиства се беше изпарило. Затвори вратичките на шкафчето и се изправи. По-добре да отиде на разход­ка из хълмовете край гра­да. Разчист­ването нямаше да избяга.

Водопроводчикът дойде в късния следобед.
– Инсталацията сменяна ли е някога? – поинтересува се той.
– Не съм сигурна – почуди се Албена. – Аз поне не си спом­ням.
– Къщата е строена преди повече от петдесет години, тръбите са пра­вени по старите изисквания. Ще поправя най-належащото, но трябва да имате предвид, че няма да издържат дълго, ще тряб­ва да се направи цялостна подмяна.
– Това скъпо ли ще струва?
– О! – засмя се водопроводчикът. – Почти колкото нова къща! Шегувам се, разбира се, но предвид че ще трябва да се разкъртят и стените, сумата наистина ще е сериозна.
Албена нервно преглътна.
– Нека засега поправим този теч. Ще ви се обадя допълнител­но, ако решим да сменяме цялата инсталация.
– Решението е ваше, аз съм длъжен да предупредя – вдигна ра­мене водопроводчикът. – За бойлера колегата ще дойде до поло­вин час.
Албена кимна и със свито сърце попита дали дължи нещо по­вече от предварително заплатената такса. Сигурно беше по-ра­зумно да под­мени всички тръби, но това щеше да глътне спестя­ванията ѝ. Ако поискаше пари от Боян и Влади, те щяха отново да я под­хванат, че не си заслужава да инвестират в разпада­ща се къ­ща и е по-добре да я продадат.
Върна се обратно в своята стая на втория етаж, където вече бе­ше сложила лаптопа върху бюрото си и седна да прегледа имей­лите и съобщенията. Прозорецът на месинджъра настойчиво ми­гаше. Ох, да, още не се беше обадила на Петър. Сим­патичен млад мъж, учител по география на петокласниците. Поз­наваха се от около година, а от няколко месеца излизаха заедно. Беше ѝ изпра­тил линк към някаква статия за предстоящ протест на учителите против предвиденото намаляване на ваканциите. Не беше напи­сал нищо, но ѝ беше ясно, че деликатно напомня за себе си.
– Здравей, Аби! Много мило, че ми се обаждаш – вдигна вед­нага Петър с любезен глас.
– Бях малко заета тук с разни неща, затова успях чак сега да ти звънна – започна да се оправдава ненужно тя.
– Всичко наред ли е в къщата? Имаш ли нужда от помощ? – уч­тиво попита той.
– Наложи се да викам майстори по няколко неотложни въпро­са. Но няма никакъв сериозен проблем. Спукани тръби, течащи бате­рии, такива работи.
– Не ми се искаше да те оставям сама да се бориш с това – заг­рижено добави той.
– Е, хайде и ти, звучиш като Боян. Не съм отишла накрай све­та и не живея в палатка!
– В никакъв случай не ми се иска да подценявам способности­те ти.
– Дали ти хрумнаха някои нови идеи какво можем да включим в нашия проект? – нямаше смисъл повече да коментират къщата. – Толкова се вълнувам, че директорът одобри идеята ми за клуба за допълнителни дейности за следващата учебна година!
– Мислиш и през ваканцията да се занимаваш със служебни дела? – Петър звучеше искрено учуден. – Нали ще даваш дежурст­ва през август, тогава ще можеш спокойно да ги подгот­виш.
– Петьо, аз наистина искам да направя хубава програма за де­цата, а не просто да отчета дейност! Смятам сега през ваканцията да изчистя всички детайли. Затова и те помолих да дадеш идеи какви музеи, забележителности, места можем да посетим във връзка с материала по география.
– Разбира се, че ще ти дам идеи – въздъхна той и добави някак извинително. – Само че аз имам доста работа по моята книга се­га...
– Как вървят нещата с нея?
– Напредвам – похвали се той. – Поканих майка ми на гости те­зи дни и тя се грижи за всичко наоколо, така че ми остава време да пиша. А и като не сме на училище, главата ми не бръмчи вечер от целия шум на тези крещящи пикльовци.
Знаеше много добре какво има предвид той и въпреки това се подразни на определението за учени­ците му. Самата тя често се прибираше с пулсираща от бол­ка глава след училище. Но никога не би си използвала такива думи. Та те си бяха деца! Желанието им да говорят беше част от тях.
– Радвам се, че писането върви успешно – преглътна хапливия ко­ментар тя. – Много мило от страна на майка ти.
– Да, тя се отзовава винаги, когато я помоля. Би се радвала да остане колкото се може по-дълго. А и на мен ми е истински по­лезна.
Нещо я задуши като си представи Петър, скрит в апартамента си, по цял ден приведен над компютъра, работещ върху научния си труд и майка му, която се суети край него и го отглежда като малко дете.
– Поздрави майка си  – пречупи си езика да каже Албена.
– Ще я поздравя. Тя тъкмо отиде да пазарува, но съм сигурен, че ако беше тук, щеше да ти прати поздрави. Тя е много мила же­на.
О, несъмнено, помисли си Албена. Беше виждала майка му един път – властна и нахакана жена, която не бе­ше скрила неприя­зънта си към нея, макар и да се бяха видели на ед­но обик­новено училищно събитие, на което нищо не подсказваше, че тя и Петър може би имат по-специални отношения. Но какво ѝ става­ше? От кога беше започнала така да се дразни на кроткия мил Пе­тър? Приближи се до прозореца и забеляза, че пред портата ѝ стои един човек и пуши. Лицето му не се виждаше, скрито зад ро­зовия храст, но по работните дрехи можеше да предположи, че е майсторът за бойлера. Вероятно не бе видял звънеца. Кой знае от колко време чакаше там!
– Петьо, един от майсторите тъкмо пристигна, ще затварям!
– Добре, Аби, ще се радвам да те чуя пак.
Албена затвори телефона и побърза да изтича към двора, като че ли бягаше от собствената си раздразнителност. Натежал горещ въздух и равномерно бръмчене на мухи я блъснаха още щом от­вори входната врата на къщата. Забърза към портата. Не беше за­белязала, че връзките на лятната ѝ блуза са се развързали и те из­веднъж се замотаха около тялото ѝ от бързото движение.
– Влизайте, отключено е! – провикна се Аби, докато се бореше да ги размотае.
Човекът обаче не помръдна от мястото си. Специална покана ли чакаше? Тя направи физиономия и прибирайки последната част от връзката, натисна дръжката на портата.
– Извинявам се за… – думите ѝ заседнаха на гърлото, когато най-накрая вдигна поглед и срещна очите на човека отвън.






ВТОРА ГЛАВА


– Тодоре!
Възклицанието се измъкна неволно измежду устните ѝ. Мъ­жът с работния гащеризон и цигарата в ръка не беше слабият жи­лав младеж, когото тя си спомняше, но определено беше Тодор! Черните коси, които някога беше галила с толкова много любов, сега сребрееха покрай слепоочията, а тъмните очи се крие­ха под надвиснали вежди. В краищата им забеляза ситни бръчици сред загорялата кожа. Но това не само не бе намалило чара му, а напротив – момчето се беше превърнало в спиращ дъха мъж! Представата ѝ, че като го срещ­не, само ще кимне и ще продължи по пътя си, се разпадна на пух и прах. Сърцето ѝ заблъска така бясно, че я обля горе­ща вълна. Цялото ѝ тяло се разтрепери и тя сграбчи дръжка­та на вратата, за да се овладее.
– Албена? – гласът му бе равен и изкуствено любезен. Изглеж­да не споделяше нейното вълнение.
И в този момент върху ѝ се стовари обидата. Силна, могъща, като внезап­но издигнала се огромна морска вълна. Забравила? Нищо не беше забравила! Можеше ли да забрави седмиците и ме­сеците в сълзи? Дългите години, в които бе очаквала дума, поне една дума да ѝ каже за обяснение! Той бе съсипал целия ѝ свят, разбил мечтите ѝ, ограбил вярата ѝ в любовта! С коя наглост си позволяваше да застане на вратата ѝ и да я гледа отново в очите?
Положи усилия да овладее порива и отстъпи крачка назад, нервно приглаждайки късите си панталони към бедрата:
– Какво правиш тук?
– Това бих попитал и аз – провлачи той. Очите му не се откъс­ваха от нейните. Рошавата коса и неколкодневната брада му при­даваха суров, груб, мъжки вид. Секси вид.
Секси? Албена кипна.
– Ако случайно си забравил, това е моят дом! Не разбирам оба­че каква работа имаш ти пред вратата ми!
– Ей, ей, доста грубичко отношение към стар приятел, с когото не си се виждала толкова години – той най-накрая се размърда, пристъпи от крак на крак и хвърли недопушената цигара.
Стар приятел? Ти си всичко друго, но не и стар приятел!
При­иска ѝ се да го сграбчи и да го разтърси. Вместо това скръсти ръце пред гърдите си:
– Извинявай, но нямам много време да си говорим. Чакам все­ки момент да дойде електротехник, така че ако държиш да разме­няме любезности, трябва да е в друг момент!
Тя красноречиво хвана портата отново и се накани да я тресне под носа му.
– Виж ти, какво съвпадение – провлачи той, като продължава­ше изнервящо изпитателно да се взира в нея. – Аз пък чакам ня­коя нервна дама да ми отвори вратата, за да извърша поправка на бойлер на адреса, за който ме извикаха.
– Ти? – гласът ѝ се изви в полуистеричен фалцет.
Тодор театрално вдигна ръце.
– Да разбирам ли, че въпросът не е толкова спешен? Винаги бих могъл да кажа, че не съм имал достъп до имота и да откажа поръчката.
Думите малко по малко си пробиваха път в съзнанието ѝ. Всъщност нямаше друг електротехник. Ако искаше да има топла вода тази вечер, трябваше да пусне Тодор в до­ма си.
Той я гледаше в мрачно очакване. Очите му се отклониха за миг към танцуващите връзки на блузата ѝ, разлюлени от развъл­нуваните гърди и пробягаха надолу по тялото ѝ. Прииска ѝ се да се скрие в някакъв чувал. Или пък да се изпъчи още повече. Гледай, колкото си искаш, не е твое! И ти сам се отказа от него!
Трябваше да се вземе в ръце. Не можеше той само с едно поя­вяване на прага ѝ да изтрие изминалите десет години. Първо­началният шок я беше съборил, но беше крайно време да се съв­земе. Тя не беше вече онова малко и наивно момичен­це, а той пък изобщо не присъстваше вече в нейния свят. Очите му се спряха върху плътните ѝ устни и тя високомерно ги стегна.
– Не ми е хрумвало, че може да си станал майстор на бойлери.
Очите му леко се присвиха. Знаеше, че го е жегнала.
– Ако това ще те успокои, и аз не съм очаквал, че може да те открия в града. Предположих, че някой от близнаците се е заел с къщата.
– Боян и Влади могат и сами да поправят бойлери.
– Нима? Тогава да си тръгвам? Услугата без друго вече е пла­тена, така че още по-добре за мен.
Албена застина. За секунда си го представи как си тръгва и нервно преглътна. Достатъчно воля на чувствата си бе дала, за да си позволи да хвър­ли едни па­ри на вятъра, само защото техникът се бе оказал няко­гашната ѝ злополучна любов.
Бавно се отмести от портата и му направи път:
– Както сам отбеляза, вече съм платила, при това за спешна по­ръчка. Моля, натам!
Тодор изнервящо бавно се наведе за кутията с инструменти в краката си. Тя стисна зъби. По дяволите, влизай по-бързо и после се махай от очите ми! Отворената врата оставяше твърде тясно пространство върху бетонната пътека, за да се разминат. Близост­та му я задушаваше. Беше половин глава по-висок от нея и по-скоро мускулест, отколкото едър, но сякаш заемаше цялото прост­ранство. За щастие, той също положи старание да ми­не пок­рай нея без тялото му да докосва нейното.
– Нагоре по стълбите и после… – започна тя да дава указания.
– Спомням си добре къде е банята ви – сряза я Тодор.
Албена смръщи устни. Разбира се, че си спомняше. Та нали точно там я беше намерил на онзи рожден ден? И така се бяха отп­леснали, че кой знае до къде щяха да стигнат, ако Калина не бе­ше тръгнала да я търси, притеснена от дългото ѝ отсъствие...
Обърнал гръб, за да изкачи стълбите, Албена можеше на спо­койствие да огледа стройната фигура. Напомняше ѝ на пантера – гъвкав, тих и опасен. Дори и в работ­ния га­щеризон тялото му не  бе изгубило нито си­лата, нито грацията си. Но това вече нямаше никакво значение за нея! Последва го до банята с още по-мрачна и недружелюбна фи­зиономия.
– Мда, изгорял е нагревателят, както и бях предположил.
Сумата, която назова, я накара да преглътне мъчително. Ако ремонтите продължаваха да изяждат спестяванията ѝ със същия темп, щеше да се наложи доста да съкрати планираната вакан­ция.
– Ще ми отнеме около половин час да го сменя – продължи То­дор.
Изглеждаше свъсен и рязък. Тя пък нямаше никакво желание да бъде по-приветлива. Само вдигна рамене и се оттегли в стаята си, оставяйки го да работи. Седна отново на компютъра и отвори списъка със забележителности, които подбираше за учи­лищния проект. Пръстите ѝ започнаха с ярост да тракат по клавиа­турата. В един момент обаче осъзна, че вече десет минути пише и трие все същото изречение. По дяволите! Ако в дома ѝ беше влязъл един обикновен електротехник, вече щеше да е отметнала поло­вин страница!
Седемнадесетият ѝ рожден ден отново изплува в съзнанието ѝ, ярък сякаш се случваше в момента. Беше поканила почти всички момчета и момичета, с които излизаха в квартала. И разбира се – Тодор. Тодор, когото всички момичета гледаха с обожание. И двете ѝ най-близки приятелки – Калина и Мира – бяха влюбени до уши и ѝ продънваха ушите с постоянни приказки за него. А Аби си кротуваше и само вечер, когато оставаше сама с мислите си и се взираше в тъмния таван над леглото си, си позволяваше да си представя какво би било, ако той дойде при нея и погледне в очи­те ѝ, ако я целуне. Имаше нещо особено, което тогава си мис­леше, че я свързва с него. Понякога улавяше погледа му и беше дос­татъчно само леко кимване, за да споделят мига. Не можеше да признае на никого, дори и на себе си, колко дълбоко и всепог­лъщащо беше влюбена в него. Не си и мечтаеше за взаимност. Той беше доста по-голям от нея, а и никога не ѝ беше давал по­вод да си помисли, че проявява някакъв интерес към нея. Освен това странно усещане, че душите им се сливат в някой от онези мо­менти... Понякога когато просто стояха един до друг на пейка­та или когато гледаха звездите…
На седемнайсет. Според родителите си беше още дете. Майка ѝ не пропускаше да ѝ напомни, че не трябва да допуска момче да я докосва преди да е станала поне на двадесет и една. Баща ѝ пе­риодично я наставляваше, че тя е момиче от сериозно семейство, което първо трябва да завърши училище, после университет и ед­ва тогава да мисли за момчета. Само че на седемнайсет в главата ѝ сякаш нямаше друга мисъл, освен момчетата. Освен Момчето. Тодор. Цялата грееше от щастие, защото той беше дошъл на праз­ника ѝ. Докато Мира не се залепи за него. Първо седна просто да си поговорят, после започна да танцува с него, след това излязоха нанякъде заедно. Той изглежда беше повече от щастлив от нейно­то внимание и Албена вече беше сигурна, че щяха да се върнат обратно в стаята като гаджета. Цялата ѝ радост и еуфория бяха пометени. Знаеше, че не може да се сърди на приятелката си, но и не можеше да възпре чувството, че е ограбена, че ѝ е отнето най-голямото щастие точно на рождения ѝ ден. Не, само не на рожде­ния ден! Торе, защо ми го причини? Сълзите се лееха, без да мо­же да ги спре. Беше се скрила в банята и хлипаше, докато всички останали се вихреха в танците и забавленията. Облегнала чело върху студените плочки, дори не бе разбрала, че е забравила да заключи вратата и не бе чула, когато някой бе влязъл. Усети го по нежната ръка, която приглади косата ѝ:
– Лени?
Застина на място, когато чу гласа на Тодор. Само той още я наричаше с детското обръщение. Сърцето ѝ се разтуптя бързо. Сякаш самото му присъствие накара в главата ѝ да зазвънят кам­бани. В същото време обаче си даде сметка, че очите ѝ са мокри и зачервени и сигурно изглежда ужасно. И че той най-вероятно ще­ше да поиска обяснение за сълзите. А нима можеше да му каже?
– Няма нищо, Торе – промълви тя едва-едва.
– Плачеш ли? – ръката му не спираше да гали косата ѝ.
– Не – когато най-сетне боязливо вдиша, носът ѝ подсмръкна. – Малко. Нищо ми няма.
– Не ти вярвам. Погледни ме – ръцете му нежно опитаха да я обърнат с лице към него.
Албена първо се възпротиви, но нежността му я победи. Бавно се завъртя към него и срещна погледа му.
– Кой те нарани? – очите му проблеснаха заплашително. – Ка­жи ми и веднага ще го набия!
Неволно се усмихна. Беше толкова хубаво да е близо до него, да се потопи в очите му, да се сгуши в прегръдките му. Ръцете ѝ сякаш сами се протегнаха и се спряха върху страните му. Беше толкова красив! Не искаше да си мисли за това, че вероятно досе­га беше прегръщал Мира.
– Лени, кажи ми! Какво се е случило? Ах, тая патица Мира, не трябваше да ѝ се връзвам на акъла да ми показвала къде ѝ било счупено колелото. Ако не си го е счупила сама… Някой те е наг­рубил в това време, а ти не искаш да ми кажеш!
Едва ли щеше да нарича Мира патица, ако я беше прегръщал до този момент. От дъното, в което се беше блъскала, Аби полетя във висините. Не искаше да изгуби мо­мента от­ново.
– Не, никой не ме е нагрубявал. Просто… просто така. Торе, може ли да те прегърна? Ей така, за малко…
– Дали може? – Тодор обгърна раменете ѝ и я привлече към себе си. – Би трябвало аз да съм този, който да моли за разреше­ние. Всичко може, красиво момиче! За прекрасната ми рожденич­ка – всичко!
Албена плъзна ръце и ги обви около врата му. Какво се слу­чи после, така и никога не успя да си спомни. Как точно беше станало, че братската му успокоителна прегръдка изведнъж се из­мени? Тя ли първа повдигна устни към неговите? Той ли склони глава към нея? Сякаш някакъв вихър премина внезапно и отнесе разума ѝ. В следващия момент, в който се опомни, тениската ѝ беше на земята, а той стенеше и целуваше голите ѝ гърди. Тя бе примряла от удоволствие и от новото опиянение да чувства себе си като истинска жена, която може да има въздействие върху един мъж. Моментът в банята се бе превърнал в цяла вечност, коя­то тя не искаше никога да свършва. Докато не чу силно думка­не по вратата. Не, не го чу от веднъж. То се промъкваше в съзна­нието ѝ постепенно, докато успее да пробие през бесния ритъм на сърцето ѝ. Всъщност, пръв се опомни Тодор. Той се отдръпна и я погледна замаяно, когато отвън долетя гласът на Калина: “Аби, добре ли си? Отвори, моля те!” Албена не можеше да говори. Не знаеше на кой свят се намира. Калина повтори. Тогава Тодор я разтърси и ѝ прошепна да извика, че ще излезе след минута. Едва при третото разтърсване Аби успя да извади глас от скова­ното си гърло. Стъпките пред вратата се отдалечиха. Тодор бързо се облече и след като се увери, че и тя е облечена, отключи врата­та, надникна леко и бързо се измъкна навън. Албена изчака още малко преди да излезе и тя. Очакваше, че Тодор ще ѝ намигне, ще ѝ каже кога ще се чакат отново, ще ѝ се обади. Едва влязла обаче, той побърза да се извини, че трябва да си тръгва и напусна парти­то, избягвайки погледа ѝ. Минаха повече от две години след това, преди отново да я докосне. Тогава ѝ беше обяснил, че на седем­найсет е била твърде малка и не е бил сигурен, че ще съумее да я опази от самия себе си. Но пък после, когато тя бе на деветнай­сет, не се беше и опитал да се възпре...
– Готово е – гласът му зад гърба ѝ така я стресна, че тя подско­чи на стола.
– О! – черните кичури се завъртяха от рязкото движение, кога­то се обърна, за да поеме подадената от него бележка. – На теб се­га ли трябва да доплатя?
– Не, утре в офиса – кратко каза той.
– Ами… благодаря – Албена навлажни пресъхналите си устни.
Чертите на лицето му бяха станали някак по-изсечени, а уста­та му – сякаш още по-твърда и стегната. Беше грешка да го пуска в дома си. Огромна грешка да остави спомените така да я обсе­бят. Съзнанието ѝ така се беше размъти­ло от чувствения спомен, че само премигваше и попиваше проме­ните в лицето, което беше галила с толкова нежност някога...
– Петър? – повдигнаха се веждите му изведнъж. – Гаджето?
Албена сепнато се обърна и проследи погледа му. Беше оста­вила отворен Фейсбука си върху профила на Петър, а долу в ме­синджъра мигаше съобщението от него. За секунда Петър ѝ се ви­дя съвсем далечен, почти непознат. Това беше лудост! Трябваше незабавно да прекъсне това влияние, което присъствието на То­дор оказ­ваше върху нея. Въпреки че беше далеч от мисълта, че Петър е мъжът на живота ѝ, някакъв инстинкт за самосъхранение я накара гордо да изрече:
– Годеникът ми.
– О, колко романтично – поклати глава безстрастно той. – Въп­реки че май не е твърде романтичен в разговорите?
Отвореният прозорец на Месинджъра показваше линка към статията за учителския протест, а под него назидателното “Мис­ля, че е редно да се включиш.” Тъй като Аби не бе отговорила своевременно, Петър беше написал “Мама ме вика за вечеря, ще пиша по-късно.” Никога не се беше славил с особено красноре­чие, но не можеше да избере по-непохватни думи, които да ѝ на­пише! Албена рязко се обърна и скри Фейсбука от екрана.
– Не са ли ти казвали, че не е учтиво да надничаш в чужди раз­говори?
– Не са ли ти казвали да криеш кореспонденцията си, когато има други хора в стаята? – парира я той.
– Дори не разбрах, че си влязъл. Можеше да се обадиш.
– Точно това направих. Но ти изглежда държеше да ми го по­кажеш.
– Как не!
Тя затвори лаптопа зад гърба си и се подпря на бюрото, кръс­тосвайки крака. Погледът му сякаш против волята му отскочи към бледата фина кожа на голите ѝ бедра. Изведнъж Албена се почувства сякаш бе пред огледало. Очите му тръгнаха нагоре към тънкия кръст и се спряха върху широко отвореното под връзките деколте, загатващо нежната извивка на млечнобелите гърди. Съв­сем неочаквано я прониза някаква тръпка, сякаш всяко местенце, през което пробягваше погледа му, пламваше като след допир. Дали си спомняше гарвановите ѝ коси, разпилени върху одеялото на тревата и блестящите със страст и обожание зелени очи?
– Съжалявам за майка ти и баща ти – каза изведнъж той.
Албена преглътна и кимна, засрамена от това накъде бяха отишли нейните мисли. Заядливостта ѝ се уталожи и искреното съчувствие в думите му я трогна.
– Мъчително беше да ги изгубим толкова рано. Много ми липс­ват.
– Животът е несправедлив. Понякога си мисля, че онази, май­ка ми, много повече заслужаваше някой бесен шофьор да я отне­се, заедно с пияницата, с когото живее.
– Тодоре, как може да говориш така! – възкликна Албена. – Ни­кой не заслужава...
– Забрави, все едно не съм го казал – прекъсна я мрачно той. – Как са братчетата? Едно време можех да ги ступам и двамата за нула време!
Опитваше се да води нормален разговор. Албена пое въздух. Така да бъде. Любезността беше най-големият враг на чувствата.
– Е, сега едва ли биха ти се оставили – пресилено се засмя тя. – Но сякаш все още не пазят твърде добри спомени за теб.
– Изживяваха се като големи защитници, затова – някаква скрита полуусмивка пробягна по устните му. Тодор скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на гардероба зад себе си. – И как то­зи прекрасен годеник остави малкото ти сладко задниче да се до­несе до тук само?
– Моля да се въздържаш от коментари, които... – Аби сви уст­ни. Ироничната му усмивка я накара да спре и да премине в напа­дение. – По-интересно е какво правиш ти тук?
– Имам договор с фирмата, която си наела за ремонтите. Поня­кога ме викат за изпълнение на разни поръчки – вдигна рамене безразлично той.
– Знаеш, че нямах предвид това. Нали градът беше тесен за теб? Нали щеше да ставаш световноизвестен детектив? Искаше да имаш бляскава кариера и бляскава жена? Нито възможностите на града, нито жените в него отговаряха на високите ти изисква­ния? Какво стана, та се озова отново тук, да поправяш бойлерите на бабите?
Тодор присви очи. Лицето му се изопна, а ръцете му се стегна­ха. Бавно се оттласна от гардероба и направи крачка към нея. За миг ѝ се стори, че ще я нападне. Трябваше да признае, че си го търсеше – явно го беше жегнала непростимо. В следващия мо­мент обаче ръцете му увиснаха край тялото – уж нехайно, а някак безпомощно.
– Да разбирам ли, че причисляваш и себе си към бабите? – ъгъл­чето на устата му се изкриви от едната страна.
– Не отклонявай въпроса ми!
– Или смяташ, че това е недостойна работа? Бабите също имат нужда от човек, който да им поправи бойлера, когато се развали.
– Не го отричам. Само се изненадвам, че преди години твърде­ше, че...
– А ти какво направи със себе си, Албена? – прекъсна я той ка­то пристъпи още крачка напред. – Стигна ли до високите нива на академична кариера, които се готвеха за теб? Ожени ли се за въз­питано и образовано момче?
– Никога не съм имала амбиции за академична кариера или да се женя за възпитано и образовано момче!
– Ти може би не, но родителите ти определено имаха. А ти бе­ше твърде безволева, за да им се противопоставиш – очите му я прониз­ваха, сякаш късчета черен лед летяха към нея.
– Не смей да намесваш родителите ми!
– Няма да кажа нито дума срещу тях. Не е редно, а и не бих могъл – гласът му се снижи, той я приближи още повече. Приис­ка ѝ се да отстъпи, но бюрото не ѝ даваше път назад. – Всеки но­си отговорност за собственото си поведение. Никой не може да те при­нуди да се държиш по един или друг начин, дори и собстве­ните ти родители, ако не искаш.
–  В какво се опитваш да ме обвиниш? – Албена смръщи веж­ди. – Ти беше този, който...
Тодор вдигна отбранително ръце и я накара да спре.
– Нека спрем до тук. Минали са толкова много години, нито аз съм човекът, който бях, нито ти. Не бих искал да коментирам то­ва в дома на родителите ти.
– Защо непрекъснато ги намесваш? Те нямат нищо общо нито с теб и болните ти амбиции, нито с фиаското, което разигра и с мен, и с дру­гото момиче!
– Другото момиче ли? – очите му се присвиха. – Кое друго мо­миче?
Идваше ѝ да зашлеви привидно изненаданата му физиономия. Как смееше да се прави, че не си спомня за участието на другото момиче? Камелия, още помнеше глупавото име, гравирано върху сватбената покана, която майка му беше донесла у тях. И то на следващия ден, след като той я бе прелъстил, сваляйки звездите от небето и убеждавайки я в огромната си любов... Това, че после явно не се беше оженил за нея, ни най-малко не намаляваше обидата ѝ. Гневът у нея избухна с такава сила, че пред очите ѝ започна да вали огнен дъжд.
– Тодоре, твоите игри свършиха преди десет години! Не съм настроена да слушам повече лъжи, нито пък ме интересуват неща от преди толкова време! Каквото било – било, да си остава, къде­то е, не желая да го връщам обратно. Бъди така добър сега да из­лезеш от къщата ми. Сега! Веднага! Преди да сме си казали неща, за които да съжаляваме.
Очите му бяха бездънни и гледаха с неразгадаем блясък. Ако не бе толкова заслепена от собствения си гняв и обвинения, може би би решила, че в тях прочита объркване, разкаяние, дори обида. Той замълча за секунда и остана на мястото си. Сякаш във възду­ха летяха искри. В следващия момент обаче кимна едва забеле­жимо и мълчаливо се упъти към коридора. Взе чантата с инструм­ентите си и стария нагревател:
– Крушата не пада по-далеч от дървото – измърмори под нос и тръгна надолу по стълбите. Преди да излезе, се обърна още вед­нъж към нея: – И твърде много грешиш, ако смяташ, че се натиск­ам да стоя в продънената крепост на Пейчинови.
– Какво искаш да кажеш? – смръщи вежди Албена, но той ве­че бе излязъл, а външната врата беше хлопнала с трясък след не­го.

Утринното слънце се отразяваше в чашите безалкохолно вър­ху стъклената масичка.
– Ех, колко е хубаво да се съберем отново трите, като едно време! – възкликна Албена, топло усмихната на двете жени сре­щу себе си.
Някога трите – тя, Мира и Калина – бяха неразделни приятел­ки. Съученички и съседки, млади момичета, изпълнени с надежди и ам­биции за бъдещето. Сега от другата страна на масата в мал­кото кафене я гледаха две зрели жени, всяка носеща отпечатъка на живота, кой­то бе води­ла до момента. Мира беше станала кра­сива и изискана дама, след която всеки поглед би се завъртял. Гримът придаваше фаталност на високите ѝ скули, а елегантното облекло подчерта­ваше перфектната фигура. Невинният детски блясък бе изчезнал от погледа ѝ и тя ог­леждаше присъстващите в кафенето с хладна надменност. Калина никога не се бе славила с особено елегант­на фигура, а сега беше станала съвсем пухкава. Затова пък очите ѝ грееха все така друже­любно, а когато закръг­лено ѝ лице се озареше от усмивка, сякаш нао­коло ставаше по-светло.
– Разкажи за живота в Пловдив, Аби – подкани я Мира. –  Си­гурно е много хубаво наоколо да има толкова магазини, забавни места, непознати хора...
– И най-вече непознати мъже, нали, Мира? – допълни с нас­мешка Калина.
– И мъже – нацупи се Мира. – Адски е досадно да познаваш всички мъже в града и да знаеш всеки от тях какъв кретен е. И да знаеш поименно с коя е спал в последните десет години...
– Хубаво е да имаш известна анонимност, да – съгласи се Ал­бена. – Но пък ми липсва точно това да излезеш на улицата и да познаваш почти всички. Животът в големия град може да бъде много по-самотен...
– Само не ми казвай, че би се прибрала тук! – дългият изпилен маникюр на Мира бръкна в кутията с цигари и с отработен жест извади една. – Трябва да си луда!
В този момент някакво раздвижване по пешеходната улица привлече вниманието им. И трите се надигнаха от столовете си, за да надникнат зад ниската ограда. Едър мургав мъж изтича стремглаво покрай кафенето, а на вратата на съседния магазин се показа възрастна жена и размаха бастуна си във въздуха:
– Чантата ми! Чантата ми! Дръжте го!
Всичко стана толкова бързо, че никой не успя да реагира. Мъ­жът вече наближаваше края на пешеходната част, където вероят­но го чакаше автомобил, когато грамадното му тяло беше съборе­но на земята от внезапно хвърлил се върху него минувач.
– Уау, каква хватка! – извика възхитено Мира и скочи от стола си.
Посетителите на кафето вече се бяха събрали край оградата. Албена инстинктивно понечи да отиде натам, но после сметна, че случаят вече е решен и няма нужда от нейната намеса. Мира без друго беше изтичала и разбутала събралото се множество и после щеше да им докладва. До ушите ѝ достигнаха възбудени гласове, които викаха по­лиция, а след минута мярна и униформите.
– Няма спасение от тях – поклати глава Калина и се отпусна обратно в стола си. – Наглост до безобразие!
– Милата женица – въздъхна и Албена. – Ето това ме вбесява. Ясно е, че краде от нея, защото тя с бастуна е беззащитна, но не се замисля, че тази жена едва преживява с мизерната си пенсия...
– Няма да повярвате! – дотича запъхтяна Мира. – Знаете ли кой го събори на земята?
Албена и Калина извърнаха въпросително глави към блесна­лите ѝ очи.
– Едва го познах и аз! Беше Тодор!
Може би вълнението на Мира беше продиктувано от чисто клюкарски подбуди, но Албена не можеше да каже същото за своето собствено вълнение. Сърцето ѝ така заблъска, че тя ин­стинктивно сграбчи ръба на маса­та и обърна отново поглед към главната улица.
– Няма ги вече, полицаите отведоха онзи и той тръгна с тях – докладва Мира важно, докато сядаше на стола си. – Как не съм знаела, че е в града! Нали уж го бяха изключили от полицейската школа, пък той така го тръшна на земята все едно е от спецчасти­те – онзи не можеше да помръдне!
– Брей, браво на Тодор тогава – усмихна се Калина. – Гледай колко мъже имаше наоколо и всички само зяпаха.
Албена сякаш бе загубила дар слово. Само местеше поглед от едната си приятелка към другата.
– Какъв мъж! – продължи Мира. – И като момче беше готин, но сега е станал... уау! Заприлича ми на някой актьор. Например, на Вин Дизел. Или не, на Сталоун в младите му години. Както и да е. Въобще не съм очаквала, че мога да го ви­дя тук! Вие знаехте ли, че е в града?
Албена прочисти гърлото си в опит да каже за срещата им предната вечер, но думите просто не излязоха. За щастие, Калина отговори преди нея.
– Аз знам, да. Тези дни работим в музея с братовчед му, Тихо­мир Белев. Той иска да възродим паметта към един забележите­лен човек от техния род, брат на прадядовците им – генерал Иван Белев, чували ли сте за него?
– Не – сряза я бързо Мира. – И ти си знаела, че Тодор е тук и не си казала?
– Не съм сметнала за важно – вдигна рамене Калина. – Виждах го само за кратко. Отказа да се включи. Учтив беше, но нямаше желание да си говорим. Всъщност, говорят, че нямал желание с никого да говори. Май имал някакви проблеми – лични ли, про­фесионални ли, със закона ли, не разбрах. Затворил се е у тях и твърдят, че пре­карвал дните и вечерите си сам или в компанията на бутилка­та.
Албена смръщи вежди. С нея си беше говорил, не бе забеляза­ла у него липса на желание. За втори път обаче чуваше намека за бутилката.
– Май изглеждаше малко странно, права си –  сбърчи чело Ми­ра в опит да визуализира сцената.  – Доста брадясал... ама пък та­ка още по-заплашителен вид имаше. И така се хвърли върху она­зи маймуна, че...
– Аби, ти чувала ли си за генерал Белев? – Калина внезапно се обърна към притихналата си приятелка.
Албена едва не подскочи.
– Аз... мисля, че да. Сякаш Тодор е разказвал нещо – сбърчи вежди и опита да си спомни. – Сещам се само, че беше много горд, че има такъв човек в рода им.
– Генерал Иван Белев далеч не е гордост само за семейство Бе­леви, той е гордост за целия ни град – разпалено обясни Калина. – Нямаме друг човек, който да е участвал в толкова много битки във войните и после да му бъде присъден чин генерал за особени заслу­ги. За съжаление, малко след като се приби­ра след Първата световна война, генерал Белев загива по време на ловен инци­дент. Тихомир иска да възроди паметта за него, да из­дигнем па­метник и...
– Уф бе, Калина, и как може това да ти е интересно? – Мира с до­сада измъкна нова цигара.
Албена обаче беше необяснимо заинтригувана.
– По-интересното е друго – продължи Калина. – Смята се, че Иван Белев е оставил някъде скрито съкровище.
– Съкровище? – засмяха се едновременно Албена и Мира.
– Старите книги говорят за една пикантна история. Иван Белев бил забележителен момък и всички моми в града хвърляли тайни погледи към него. Той обаче винаги отговарял, че сърцето му ве­че е отдадено само на една жена, за цял живот. Така и не искал обаче да каже името ѝ. Бил бедно момче, баща му бил добър дър­воделец, но рядко използвал таланта си – много пиел. Майката едва успявала да нахрани и облече него и тримата му братя. Меч­таел си да построи собствена къща и говорел на всички, че когато я построи, ще представи и своята невяста. Видял своя шанс в ар­мията и се записал да учи във военно училище. С настъпването на Балканс­ката война бил мобилизиран, като всеки друг мъж. Бързо се отли­чил с особена смелост и находчивост и израснал в чин. Когато се прибирал за кратко в града, изглеждал все по-доб­ре и по-добре. Един дядо споделя, че при едно от при­биранията си казал, че ве­че е събрал парите и веднъж да свърши войната, ще вдигне къща за чудо и приказ и ще смае всички с красивата си булка. След Меж­дусъюзническата война обаче започва Първата световна война и той отново е извикан на фронта. Има дори една куриозна случка. След битката при Дой­ран пристига известие, че е геройски загинал на фронта. Отслуж­ват литургия, почести, всичко както си му е реда. Едва сед­мици, може би и месеци по-късно става ясно, че всъщност загинали­ят се казва Иван Велев, а Белев се завръща по-късно в града.
– Дай по-накратко – прекъсна я нетърпеливо Мира. – От тол­кова битки и войни, не успях да разбера къде става въпрос за ня­какво съкровище.
– Как къде? – стрелна я Албена, изненадана и от себе си колко ло­гично ѝ звучеше всичко. – Парите, които е събирал, за да пост­рои къща и да отведе мечтаната си булка в нея, нали, Калина?
– Точно така. Генерал Белев се прибира в града някъде през 1920 година, около десет години след като е отишъл да учи във военно училище. Никой не знае какво точно се е случило, но най-вероятно момичето, за което е искал да се ожени, не го е дочака­ло. Белев се затворил в себе си, къща та­ка и не построил. А съб­раните пари така и никой никога не видял. Затова и хората от инициативния комитет на Тихомир предпола­гат, че той ги е заро­вил някъ­де в земята – такива са били навици­те по онова време. Размирни времена, войни – най-сигурният на­чин да скатаеш спес­тяванията си.
– И са тръгнали да търсят някакво си съкровище? – изсмя се Мира. – И да го намерят, парите ще са от едно време!
– Мира, той не иска да се обогатява от тях – погледна я нази­дателно Калина. – Смята се, че това е една интересна история на хо­ра, които са живели в града. Ако открие това „съкровище“, то ще бъде дарено на музея. Освен това, тогавашните пари имат ан­тикварна стойност. Но не се знае дали изобщо спестяванията му са под формата на пари. И дали изобщо съществуват.
– От това, което ми разказа, никак не ми звучи като човек, кой­то би ги изял и изпил – поклати глава замислено Албена.
– Така е – кимна и Калина. – Разрових се из всички въз­можни източници да чета къде се споменава името му. Не е мно­го, но доколкото го има, говорят за него като за честен и отгово­рен чо­век. Реално през всичките години, докато го е нямало, той е оби­калял по фронтовете и е водил битки, не е имал кога да ги пропилее. А когато се е върнал, се затворил в някаква барака и живял изключително скромно. Няколко месеца, дори по-малко от година минало преди инцидента. Някои хора дори предполагат, че е възможно да се е са­моубил. Това, мисля, никога вече няма да може да бъде доказано. Полицейският доклад от тогава е нали­чен. Един от другите ловци, с които е бил, признава, че е стрелял, мислейки че зад храстите се движи сърна, а е очаквал, че Иван Белев е зад гърба му. Възможно е, разбира се, Иван Белев нароч­но да се е промушил в храстите. Въз­можно е този ловец да не е казал истината. Но повече от това никога няма да се разбере.
– Много интересна история – промълви Албена, искрено оча­рована. – В момента в училище работя по един проект, искам да извадя учебния материал извън учебниците и да накарам децата истински да се заинтригуват. Трябва да намеря начин да я включа в проекта – мисля, че би ги запленила.
– Да, наистина малко се знае за Иван Белев. А военните му ус­пехи са повече от впечатляващи. Аз подкрепям изцяло инициати­вата и в музея вече също събираме пари да бъде издигнат памет­ник на този човек.
– Калина, непоправим романтик си – засмя се сухо Мира. – Кой се вълнува, че някой си ходил на война преди сто години и после се са­моубил, защото възлюбената му не го изчакала десет годи­ни?
– Недей така, Мира – сгълча я Калина. – Той не се е бил за се­бе си, бил се е за България. За да можем да бъдем това, което сме. Мал­ко хора от града могат да се похвалят с такива подвизи!
– Да бе, за България, бил се е да изкара някой лев, защото е бил беден като въшка, а момата изглежда е била от богато се­мейство и е знаел, че никога няма да му я дадат!
– И така да е, това не променя постиженията му – настоя Ка­лина.
– Уф, всички в тоя град са се заровили около някакви минали не­ща – изпуфтя Мира и погледа към Аби, търсеща съчувствието ѝ. – Не знам какъв толкова кеф им доставя да ровят години назад и да се прехласват. Сигурно така се мъчат да намерят успокоение на собстве­ната си съвест, че не са избягали докато е било време.
– А ти защо не си избягала още? – обърна се към нея Албена.
– Е, ако имах възможност, нямаше да се поколебая – Мира из­диша кръгли облачета дим, които накараха Аби да се закашля.
– Всеки има възможност...
– Теб те изпрати баща ти и вашите те издържаха, докато след­ваше. На мен нямаше кой да ми даде такъв старт в живота. Тряб­ваше поне да се огледам по-добре, преди да хукна да се женя за оня сульо! Само като се сетя, че можех тогава и онзи от Плевен да сваля. Или поне Тодор...
Ах, този Тодор! Трябваше ли да го споменават през две репли­ки? И сърцето ѝ всеки път да подскача.
– Мира, защо все чакаш мъж да те отведе някъде? Ти сама не мо­жеш ли, ако толкова искаш? – почуди се Калина.
– Ти си късметлийка, че хвана Роската, той си те гледа като пи­сано яйце, затова и си ти е добре тук. Аз сама да тръгна – къде да оти­да, какво да правя? Нито пари имам, нито професия, ни­то жи­лище. Къде ще живея, какво ще работя?
Албена отвори уста да ѝ каже, че при нея положението не е по-различно. И тя живееше под наем, и тя плащаше наема си със запла­тата, която сама заработваше. Но реши да не влиза в излиш­ни спо­рове. Вгледа се в кафето си и за­мислено вдигна чашката, все още под влиянието на историята на прадя­дото на Тодор. Какво не­що беше животът! Човекът бе постигнал то­ва, с което малко хора могат да се гордеят, а бе изгубил най-ценното – любовта си...






ТРЕТА ГЛАВА


Странно, историята на Иван Белев някак бе успяла да уталожи гнева ѝ към Тодор. Разговорът с приятелките така и бе преминал без да се наложи да им разказва за срещата си с него. Все още бе­ше на тръни да не би да го засече пак някъде по улиците на града, но от него нямаше и следа. И да го види, какво? Трябваше най-накрая да наме­ри мир със себе си. И да го подминава с гордо без­различие. За­мисли се отново за историята, която Калина разказа и се почуди как да я включи в графика на дейностите за нейния проект. Можеше да подпомогне обу­чението по история и да съ­живи в представите на децата години­те от началото на миналия век. Не беше сигурна и за себе си как­во точно я беше впечатлило толкова. Може би защото знаеше какво е животът ти да се върти около любовта ти към един човек. Поставяше се на мястото на Иван Белев и си представяше как той е устоя­вал във всички бит­ки, воден от несломимото желание да бъде с момичето, което обича. Как ли се е чувствал този човек, когато е разбрал, че цяла­та му младост е минала в опит да я спечели, а тя накрая не е оце­нила усилията му?
Албена се надигна и избърса потното си чело. Повечето от цветята на майка ѝ се оказаха живи под дълбокия слой буре­ни и сега предната алея я радваше с прекрасни цветове. Слънцето тък­мо се беше скрило зад къщите и скоро щеше да започне да се смрачава. Изведнъж изпита странно натрапчиво чувство, че ня­кой я наб­людава. Огледа се внимателно наоколо, но не видя ни­кой. Изг­лежда умората се отразяваше върху въображението ѝ след толкова часове уси­лен труд в градината. Искаше само да си вземе един душ и щеше да отиде за бутилка вино до магазина, след което с удоволствие щеше да из­пие една чаша в градината.
Твърде късно осъзна, че пътят ѝ към магазина минава покрай къщата на Тодор. Почувства се глупаво, сякаш го сле­деше. Реши, че ще мине с бърза крачка и изобщо няма да поглеж­да натам. Обаче не се стърпя. Някаква паркирана кола обаче ѝ даде нужно­то прикритие, за да хвърли поглед към старата кафява порта. Плочките пред нея бяха все така леко разместени. Боята на огра­дата – олющена. Само за миг ще вдигне очи и ще хвърли поглед към къщата. Старовремските аристокра­тични орнаменти си бяха там, надвиснали над тъмните и замлък­нали прозорци. Тодор изг­лежда не си беше вкъщи. Обаче... Стра­нен пукот и мирис на пу­шек я накараха да забави крачка.
Огън? Тънка струйка дим се издигаше от задната част на дво­ра на Тодор. Албена надникна през оградата, но наоколо не се виждаше никакъв признак от човешко присъствие. За секундите, в които се бе загледала, димът се сгъсти, а пукотът стана по-си­лен. Тя нерешително пристъпи и опря глава в решетките на пор­тата, за да огледа ситуацията по-добре. Тревата в задната част на двора гореше.
– Тодоре? – извика колебливо.
Никой не ѝ отговори. Огледа се наоколо – нямаше жива душа, нито по улицата, нито в околните дворове. Извика още веднъж, по-силно. Отново реакция нямаше, а пред очите ѝ огнените ези­чета вече обхващаха двойно по-широка област. Нямаше повече време да се чуди. Решително блъсна портата и влезе в двора. Из­вика го още няколко пъти, по-силно, докато вече тичаше навътре по пътечката към дворната чешма. За щастие, около крана висеше нагънат маркуч. Албена бързо го разгъна и пусна водата. Марку­чът беше тежък и се огъваше под нея, оказа се сериозно усилие за слабото ѝ тяло да го помести. Капки пот вече бяха избили по челото ѝ, а огънят ставаше по-силен и по-гъст. Блъсна я горещ вихър, во­дата засъска върху жаравата, димът я задави. Голите ѝ бели крака станаха целите черни от пръскащите я кал и пепел. В един мо­мент цялото ѝ същество се превърна в устрем да пребори стихия­та. Не знаеше колко време е минало, нито виждаше, нито чуваше, докато най-накрая не изгаси и последното въгленче.
– Какво става? Проблем ли има? – най-накрая чу един чо­век от балкона на съседната кооперация да вика към нея.
А, не бе, помисли си Албена, дошла съм тук ей така да си по­играя с маркуча! Съседът стоеше най-невъзмутимо по пи­жама и се почесваше.
– Щеше да стане пожар – извика Албена. – Но вече всичко е наред.
– А! – възкликна мъжът. – Не е ли Тодор там? Ти коя си?
Да си дойдем на думата – това, че имаше пожар в съседния двор, който можеше да обхване и неговата къща, нямаше никакво значение пред вълнуващата информация, че от двора на Тодор отговаря непознат женски глас!
– Негова позната – отговори тя кратко. – Минавах случайно. И Тодор има невероятен късмет, че се оказах наблизо.
– За какво имам невероятен късмет? – изломоти един глас зад нея.
Албена се обърна. Тодор стоеше и разтъркваше очите си, ся­каш трудно можеше да фокусира. Сега едва ли можеше да мине за актьор или пръв красавец. Очите му бяха кръвясали, косат­а разбъркана, а дъхът на алкохол я блъсна по-силно и от ди­ма преди малко.
– Албена! – гласът му звучеше странно. – Каква изненада да те видя в двора ми!
– Не съм дошла на приятелско посещение – озъби му се тя и тръшна маркуча в краката си. Струята се обърна към нея и я поля цялата. – Ауу!
Тодор се обърна и отиде с криволичеща походка до чешмата, за да спре крана. Господи, какъв ужас! Ако до момента просто се беше намокрила, то сега от роклята ѝ течеше река. А насреща ѝ Тодор едва можеше да обели две свързани думи и да направи две крачки без да преплете крака.
– Нали ти оправих бойлера? Защо си дошла да се къпеш в гра­дината ми? – попита присмехулно, когато се върна до нея.
– Глупак! Имаше пожар в двора ти. Ако не бях аз, щеше вече да си изгорял. Къде беше, защо не ми отговори? Виках те поне десет пъти!
Думите ѝ сякаш леко го отрезвиха и замътеният му поглед се поизбистри.
– Пожар? – той огледа димящото черно петно. – Подпалила си ми двора?
– Ти си пълен идиот! И ако аз го бях подпалила, щях ли да се моря да ти го гася? – тросна се тя. – Знам само, че задният ти двор беше целият в пламъци и че къщата ти щеше да замине все­ки мо­мент, ако не го бях изгасила! И доколкото разбирам, и ти щеше да заминеш заедно с нея!
Тодор изглежда не се впечатли от фаталността на тона ѝ. Взря се в нещо зад нея и потегли натам. Коленичи под прозореца на къщата и взе някакъв предмет от земята:
– Мамка му!
Албена се приближи до него и видя в какво се взираше. Върху плочките пред прозореца се търкаляше черен обгорен стъклен пе­пелник. Не беше трудно да се досети какво се беше случило. Пе­пелникът някак се бе катурнал от перваза и някой неизгасен фас бе успял да се търкулне до тревата. Хвана я още повече яд като гледаше неадекватната му физиономия:
– Тодоре, ще се затриеш от глупост!
Той бавно вдигна очи към нея и я изгледа от главата до пети­те. Предположи, че ще започне да се оправдава за невниманието си, но за нейна изненада Тодор само измърмори:
– Защо си се борила сама с това?
– Ако бях тръгнала да търся помощ и в това време ти беше пламнала цялата градина и къщата, друга песен щеше да пееш.
– Трябваше да ме извикаш. Аз... задрямал съм явно.
– Като те гледам, задрямал не е точната дума. Изглежда си се отрязал като талпа. Извиках те няколко пъти и предположих, че те няма вкъщи!
– Цялата си мокра – очите му отново обходиха цялото ѝ тяло –  от накъдрените кичури коса, от които се спускаха струйки води и мокреха подгизналата ѝ рокля, до локвите под краката ѝ.
– Тодоре, наред ли е всичко? – провикна се пак съседът от бал­кона. – Каква е тази, да не е влязла да краде?
– Айде скривай се, бай Георги, шоуто свърши – тросна му се Тодор.
Албена се вгледа в него. Все още изглеждаше ужасно, но пог­ледът му беше една идея по-трезв, или поне по-разсънен. Беше облечен в стара раздърпана тениска и бермуди, които тя си спом­няше от ученическите му години. Усети метален вкус в гър­лото си. Какво беше станало с него?! По лицето му се сменяха различ­ни изражения, докато очите му прескачаха от обгорялото пет­но и маркуча към прилепналата по тялото ѝ рокля. Албена изведнъж усети, че започва да трепери. Вечерта беше топла, но тялото ѝ се тресеше цялото след ледения душ и преживения шок.
– Хайде – протегна ръка той и я обгърна зад кръста ѝ. Тя не помръдна от мястото си. – Влизай вътре, стига спектакли за съсе­дите. Не можеш в този вид да се прибереш до вас.
Ръката му леко я побутна. Албена бе разкъсана от противоре­чиви усещания. Някакво чувство за самосъхранение я караше да се откъсне и да избяга далеч. В същото време нежният допир на пръстите му до кръста ѝ събуди неочакван спомен и копнеж. И разля по цялото ѝ тяло особена тръпка. Тръпки? Беше приключи­ла с това преди десет години! Един поглед върху локвите под нея обаче беше достатъчен, за да я убеди, че не може да тръгне в този вид по улицата. С въздишка се подчини и се остави той да я въве­де в къщата.
Беше влизала тук и преди. Когато бяха деца, майка ѝ беше приятелка с неговата и двете често си ходеха на гости, понякога децата ги съпровождаха. Сигурно обаче бяха минали двадесет го­дини, откакто последно бе стъпвала в просторната аристократич­на къща. Широкият вестибюл беше обзаведен с ретро мебели, а насреща висеше голяма чернобяла снимка на баба му и дядо му. Албена се поколеба дали да пристъпи, но се спря точно пред мал­кото тъмночервено канапе и се обърна.
Стъписа се, когато се оказа на сантиметри от лицето му. Не очакваше, че той е толкова близо. Нито че стомахът ѝ ще се прео­бърне, осъзнавайки тази близост. Ръцете му бавно докос­наха ра­менете ѝ. Преди да е успяла да протестира, той с рязък жест смъкна роклята от раменете ѝ и я остави да падне на пода.
– Какво правиш? – изпищя Албена и отскочи назад.
Тодор най-невъзмутимо се наведе и вдигна дрехата, без да об­ръща ни най-малко внимание на голотата ѝ.
– От дрехите ти текат реки, ще ми съсипят паркета.
– Тодоре, върни ми роклята! – Албена се сви на канапето и об­гърна колене с ръце в неволен жест да прикрие тялото си, остана­ло само по бельо. Мокро бельо.
– Първо ще я изцедим и изсушим на печката.
Албена забеляза, че вече бе подобрил координацията на дви­женията си, докато отиде до мивката и сложи роклята ѝ срещу струята на малка вентилаторната печка. Тя не беше помръднала, когато той се вър­на до нея с голяма хавлия в ръка. Седна до нея и я обви около ра­менете ѝ. Албена нетърпеливо сграбчи краищата около себе си.
– Трябва да свалиш всичко мокро.
– Ти си луд, няма да се съблека пред теб! – почти истерично из­вика тя.
– Ако случайно си забравила, виждал съм те без дрехи и преди – клепачите му се смъкнаха и оставиха тънък процеп, през който тя не успяваше да долови мислите му.
Като ярко блеснала светкавица, пронизала тъмното небе, кар­тини от онзи следобед край реката разцепиха съзнанието ѝ. Кар­тини от моменти, които си бе обещала да забрави. Тя отскочи настрани и се сви в ъгъла на дивана, стресната от въздействието, което спомените и близостта му оказваха върху нея. За миг се гледаха безмълвно. Албена следеше сменящите се по лицето му изражения. Сякаш в него се бореха две различни личности. Една­та я гледаше грубо и цинично, а другата...
– Цялата трепериш – не беше въпрос, а констатация.
– Нали си чувал израза „да те залее студен душ“?
Той колебливо протегна ръце към нея. Албена се дръпна на­зад, но облегалката на дивана подпря гърба ѝ и затвори пътя ѝ за бягство. А за свой ужас откри, че тялото ѝ сякаш е залепнало за червената дамаска и не може да помръдне от там. Широките му длани се докоснаха до нежните ѝ рамене и внимателно разтърка­ха горната част на ръцете, сякаш да проверят къде са невидимите мускули, успели да преборят стихията. Неочаквана топлина се разля по цялото ѝ тяло. А мястото, където дланите му все още я докосваха, макар и през дебелата кърпа, започна да гори.
– Можела си да се нараниш – тихо промълви той. – Можело е да...
– Не беше чак толкова страшно – гласът ѝ изобщо не излезе с резкия тон, с който възнамеряваше. Близостта му изостряше сети­вата ѝ.
– Нямаше да си простя, ако нещо се беше случило, докато спа­сяваш мен от собствената ми глупост. Лени...
Албена изненадано вдигна поглед към лицето му. Погледът му беше стаил толкова мъка, че сърцето ѝ се преобърна. Какво, за Бога, ставаше тук? Искаше да го избута с ръка и да възстанови дистанцията помежду им, но рискуваше кърпата да се отвори. При­тисна се още по-силно в облегалката.
– Не ме наричай така. Никой вече не ме нарича така. Лени ве­че не съществува...
– За мен съществува – с едва доловима настойчивост я добли­жи до себе си. – И никога няма да изчезне. Господи, колко отдав­на беше, когато те прегръщах! Но не съм забравил! Никога няма да забравя. Ароматът ти, кожата ти...
Имаше някакво много дълбоко чувство в гласа му, нещо, кое­то я омагьосваше. Отново трепереше, но вече не от студ, а от ня­какво ново усещане, нещо средно между възбуда и сладко очак­ване. Не, не беше ново, добре помнеше това усещане. И не беше честно – никак не беше честно да го изпитва в този момент. То­дор не беше останал единственият мъж в живота ѝ. Защо никой от другите не бе успял да ѝ въздейства така, както той? Защо не я отвращаваше, както би я отвратил всеки друг на негово място, а напротив, цялото ѝ същество искаше да се втурне обратно в прег­ръдките му и да забрави за предателството? Да забрави, че изми­налите десет години са съществували?
– Торе... – започна тя, но гласът ѝ излезе в полушепот.
– Колко си красива, Лени! Прости ми!

***
Можете да поръчате онлайн електронна книга  "Старата къща" (7,99 лв) на:
* books@optimall-soft.com 
https://web.facebook.com/EleazarRomance/

Можете да откриете хартиена книга "Старата къща" (16,99 лв)
* в книжарници Orange, Greenwich, Ciela и други
* да поръчате с доставка до офис на Спиди или Еконт на
books@optimall-soft.com 
https://web.facebook.com/EleazarRomance/


Други вече издадени книги на Люси Елеазар:
"Предсказанието"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2019/04/2019.html

"За една нощ"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2018/12/2018.html

"Сърце от камък"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2019/09/