Тайният обожател (2024)

Copyright © 2022 Люси Елеазар

 ТАЙНИЯТ ОБОЖАТЕЛ

ПОРЪЧАЙ ХАРТИЕНАТА ИЛИ ЕЛЕКТРОННА КНИГА ТУК

ПЪРВА ГЛАВА

Когато отвори вратата на асансьора, първото, което зърна, беше огромният букет цветя. Тъмночервените рози се бяха разстелили като широка карнавална феерия в черна керамична ваза, поставена върху пухкавата постелка пред входа на апартамента ѝ.

Стела стъписано се закова на място. Лекият трясък на вратата на асансьора зад нея я подтикна да направи бавна крачка напред, премествайки чантичката си в другата ръка. Плахо приближи, сякаш очакваше цветята да я ухапят. Хвърли бърз поглед през рамо. Стълбищата бяха замлъкнали. Нямаше и следа от друг човек в новопостроената кооперация. Въпреки това изпита глупавото усещане, че някой я наблюдава, че следи вдишване по вдишване как ще реагира на неочаквания жест.

Несъзнателно ги преброи. Тринадесет рози. Тъмночервени. С цвят на кръв. Усети как леко потръпна. Приклекна и протегна боязливо пръсти. Венчелистчетата бяха обсипани със ситни капки вода. Който и да ги беше оставил, не бе преди твърде много време. 

Съвсем леко разместване беше достатъчно, за да забележи проблесналата бяла картичка. Пое дълбоко въздух и пусна чантичката до себе си. Подпря обутото във фин чорапогащник коляно върху пухкавата стелка. Усети как закопчалката на обувката се впива в полата ѝ.

Вниманието ѝ обаче остана съсредоточено в малката картичка. Разтвори я с треперещи пръсти.

„С цялата ми любов. А. Д.“

Шумно освободи задържания въздух и отпусна ръката с картичката. Нима беше очаквала нещо различно?

Огледа се. Добре, А.Д., благодаря ти, но къде си? Блокът мълчеше. Имаше само по един апартамент на етаж. Отгоре живееше млад програмист, който прекарваше времето си от сутрин до късна вечер в офиса. Понякога се питаше защо изобщо му беше този апартамент. На долния етаж живееха младо семейство. Детето им често вдигаше повече шум, но те редовно го оставяха при бабата и в тези вечери бързаха да се наслаждават на всички екстри на градския нощен живот. Щом малкият не пищеше в момента, значи случаят беше точно такъв.

Бавно се изправи. Обгърна вазата с една ръка, за да я повдигне от постелката, и доближи чантичката си до малкия екран. Надяваше се сигналът да улови ключа и така. 

Системата изпиука и Стела побутна с рамо вратата. Изпита някакво чувство на облекчение, когато заключалката хлопна след нея. Побърза да събуе високите обувки и да окачи сакото си върху една триъгълна закачалка. 

Втренчи се във вазата. Розите не миришеха. Бяха от онзи тип в цветарските магазини, който едновременно беше много красив и създаваше някакво усещане за фалш. Макар и нещо в нея да трепна, не можеше да каже, че е истински изненадана. Напоследък често получаваше подаръци от тайния обожател. 

А.Д. Винаги се подписваше така. Беше се счупила да рови в съзнанието си имена на познати за човек с такива инициали. Имаше един съученик Александър Димитров. Не го беше чувала поне от десет години. Шефът ѝ се казваше Андрей Дачев. Той би бил най-логичният заподозрян. Само че той беше човек, приближаващ шейсетте, и никога, ама съвсем никога, не бе забелязала у него някакво специално отношение. Гледаше я винаги с все същото бездушно изражение, сякаш тя и останалите колеги бяха някакви машини за изпълнение на заложените в седмичния план задачи.

Вероятно имаше и други хора, които познаваше, но не знаеше фамилните им имена. А може би това съкращение изобщо не идваше от името му. Дали пък не можеше да е новият колега от съседния отдел? Лека замечтана усмивка пробяга по устните ѝ. Още дори не знаеше как се казва. Имаше обаче много чаровен поглед и русата му коса падаше по един много симпатичен начин върху челото му. Само че той работеше при тях едва от няколко седмици, а А.Д. изпращаше своите подаръци вече месеци.

Въздъхна и понесе вазата към трапезарията. Който и да беше, не можеше да му помогне, преди да ѝ се представи. Отвори хладилника и щателно започна да изучава съдържанието му. Вероятно трябваше да си вземе нещо готово от ресторанта наблизо – барманът ѝ беше приятел и винаги ѝ препоръчваше най-вкусната храна, която са приготвили през деня. Разговорът с онзи клиент обаче я беше отнесъл и докато се усети, бе подминала входа.

Добре, че имаше купени от предния ден пакетирани свежи зеленчуци. Сложи им малко песто за вкус на салата, грабна от камерата една замразена пица и я пъхна във фурната. Имаше нужда да се преоблече в нещо по-удобно след дългия ден в делови костюм.

Обичаше да се преоблича пред огледалото. Видът на стройното ѝ тяло я караше да се чувства добре. Знаеше, че повечето жени наоколо ѝ завиждат – както за миловидното лице и дългите, лъскави, тъмноруси коси, така и за гладките бедра, които привличаха погледите дори и под строгите официални костюми. Тъкмо беше свалила ризата и полата и посягаше към чорапогащника, когато телефонът ѝ иззвъня.

Мелодията сепна унеса ѝ пред огледалото и я накара почти виновно да се отдръпне, сякаш някой я бе хванал да прави нещо нередно.

Непознат номер. Ъгълчетата на пълните ѝ устни се смъкнаха въпросително надолу. Плъзна с интерес палец по екрана и, отмятайки коси на една страна, се вгледа в отражението си насреща:

– Да, моля?

– Харесаха ли ти розите, любов? – разнесе се приглушен, полушепнещ глас.

Стела стреснато свали телефона и се вгледа в екрана му. 

– А.Д.? – гласът ѝ прозвуча по-пискливо, отколкото очакваше.

– Разкажи ми, къде ги сложи?

Беше невъзможно да прецени дали познава гласа му с този нисък, приглушен тембър. Звучеше като любовник в средата на нощта, промъкнал се тихо и незабелязано в къщата.

– Кой си ти? – побърза да попита Стела.

– Точно този, който трябва – примамливият тембър се изви в лек смях. – Човекът, който е готов на всичко за теб.

– Но аз... – тя изпита лек смут. – Аз дори не знам кой си. Познаваме ли се?

– А ти как мислиш? – лекият смях отново извика тръпки по гръбнака ѝ. Не можеше да прецени с какво точно.

– Щом знаеш името ми и знаеш къде живея...

– О, знам и още много неща за теб, бебче.

Тя преглътна неспокойно.

– Така ме плашиш.

– Нее, не се плаши от мен. Аз искам да правя само най-хубавото с теб. Да си те представям... да те обичам...

Думите му предизвикваха някаква странна възбуда у нея. Дали се дължеше на този особен глас, дали на факта, че стои полугола пред огледалото, или внезапната му поява бе отключила това вълнение?

– Днес си с кафявото дантелено бельо, нали?

Стела неволно се втренчи в отражението си и попипа тъмнокафявата дантела на сутиена, който обгръщаше гърдите ѝ.

– Откъде... – гласът ѝ изневери. – Откъде знаеш?

– О, аз знам всичко за теб, бейби – отново този лек смях, който я изпълваше с непонятни усещания. – Покажи ми го... включи камерата и пипни ъгълчето на дантелата...

Стела се стресна. Всичко това започваше да става налудничаво. Разтърси сепнато глава и косите ѝ се тръснаха от едното рамо към другото.

– Няма начин, без да си ми казал кой си – заяви тя твърдо.

– Има време за всичко, красавице – бавно отговори той, а гласът му прозвуча, сякаш наистина гледаше през камера гърдите ѝ и проследяваше всяка тънка извивка на сутиена. – Просто се отпусни. Ако ти включиш камерата, аз ще включа моята, обещавам.

Сърцето ѝ се разтуптя. Да го види? След като месеци наред беше получавала подаръци от него? Най-накрая да разбере кой е той? Да, трябваше да разбере. Другото беше безумие и игра по нервите. Взря се отново в отражението си в огледалото. Млечнобялата нежна кожа на гърдите ѝ контрастираше с тъмната дантела. Дали не би могла да договори – едно ъгълче срещу неговото лице?

– Давай – предизвикателно отвърна Стела. – Хайде, покажи се!

Тя отдръпна телефона на разстояние от себе си, за да може да вижда екрана.

– Първо ти...

– Не, първо ти – заяви тя решително.

– Нее, включваме едновременно, на три – гласът му се повдигна леко от ниския тембър. Нещо сякаш се опита да прищрака в съзнанието ѝ. Още малко и може би щеше да се сети кой е?

– Добре – съгласи се тя.

– И не се опитвай да ме лъжеш, обеща ми дантела – той отново се смъкна в ниските неразпознаваеми тонове. – Насочи телефона... О, да... точно там.

За миг изпита тъпото усещане, че той я наблюдава още преди да е включила камерата. Плахо се огледа. Щорите бяха пуснати, нямаше как да я вижда. Може би просто бе отгатнал действията ѝ.

– Едно, две, три!

Натисна иконата за включване на камерата и с трепет зачака.

Екранът се разклати, гледката се размаза. Имаше чувството, че сърцето ще изхвърчи от гърдите ѝ. Ами ако все пак се окажеше шефът ѝ? Ако се окажеше, че тя се е съгласила да се съблече пред него? Потрепери цяла и бързо насочи камерата така, че да се вижда само голата кожа на рамото ѝ и един мъничък ръб от дантеленото бельо, докато продължаваше да се взира в избистрящата се картина насреща.

– Но това не е честно! – възкликна тя, съзирайки обикновената тъмносиня тениска от другата страна екрана.

– Съвършена си – гласът почти секна. – Още мъничко, свали камерата още мъничко надолу...

Не можеше да разпознае нищо от него по прилепналата тениска, но поне не личеше да е шефът ѝ. Той нямаше такова младежко стегнато тяло, а шкембето му не би останало незабелязано от такъв ракурс.

– Хайде, мила – подкани я нетърпеливо А.Д.

– Не и преди ти да покажеш лицето си.

Стела без друго вече се чувстваше като част от някакъв глупав филм. С порно елементи. 

– Мъничко надолу... хайде, красавице – той продължи да повтаря, сякаш редеше някаква монотонна песен. – Ти мърдаш камерата надолу, а аз мърдам моята нагоре.

Нещо ѝ напомни за езически ритуал. Сякаш някакви барабани биеха в умопомрачителен ритъм, изпиваха съзнанието ѝ, увличаха я и я унасяха. Първо бавно, а после все по-бързо. Наблюдаваше как камерата му леко помръдва и вече можеше да зърне извивката на врата му и тъмните наболи косъмчета брада. Вероятно беше тъмнокос. Тогава може би не беше новият колега? Или пък... може и да приличаше на него? Боже, нямаше как да го разпознае само от гледката на яката му! Ръката ѝ трепна и извъртя камерата надолу преди да се усети.

– Прекрасна си – прошепна А.Д. – Обожавам те. Искам да целувам гърдите ти, да те целувам цялата. Погледни, виж ме само как съм напращял за теб.

Камерата се сведе надолу към панталоните му. А Стела рязко се дръпна. Боже, какво правеше? 

– Стига! – почти извика тя и бързо изключи камерата. – Кой си ти? Какво искаш от мен?

– Хайде, включи я пак – гласът прозвуча умолително.

– Кажи ми веднага кой си. Иначе ще пусна оплакване в полицията!
Картината при него се завъртя и се изключи. Дочу неопределен смях.

– Няма да го направиш – заяви той убедено след малко, с прояснен глас. – Още не си готова, любов. Ще ти кажа кой съм тогава, когато си готова да ме обичаш и да съблечеш всичките си дрехи за мен!

С тези думи връзката прекъсна. Стела продължи да се взира неразбиращо в апарата. А после отново вдигна глава към огледалото. 

О, Боже! Кой знае защо, изведнъж ѝ се стори, че стои неприлично разсъблечена, макар и да нямаше кой да я види. Грабна една блузка от скрина до леглото си и трескаво я нахлузи. Едва след като намъкна и едно долнище на анцуг обаче, се почувства истински защитена.

Кой беше А.Д.? И как изобщо бе успял да я убеди да се включи в глупавата му игра? Защо не му каза веднага, че ако иска да я съблича, ще трябва да застане с лицето си, с тялото си от плът и кръв пред нея? 

С рязък жест затвори вратата на спалнята и се върна в хола. Погледът ѝ се прикова върху вазата с червените рози. Изведнъж ѝ се видяха отвратителни. Сякаш бяха пълни с малки камерки, които следяха всяко нейно движение. Грабна ги и с рязък жест ги изнесе на балкона. Да, така можеше да диша малко по-спокойно.
Блъсна я миризма на изгоряло. О, не! Съвсем беше забравила за пицата.

– О, Викторе, ти си тук?
Проскърцването на вратата накара Виктор рязко да измъкне ръка от анцуга си и да се обърне към новодошлия с леко гузен, виновен поглед.
– Георги? Изкара ми ангелите, бе, човек!
– В интересна поза си застанал... – Георги бавно затвори вратата зад гърба си и пристъпи няколко крачки напред към дивана, където братовчед му рязко изправи гръб.
– Ти си пълен идиот – Виктор размаха телефона, но смущението беше изписано по обичайно безизразното му лице.
– Какво правиш? – въпреки че осъзнаваше, че бе влязъл в неподходящ момент, Георги не се стърпя да подразни братовчед си. – Пак ли по онази се лигавиш?
Виктор първо пое въздух да каже нещо, после решително стисна устни. Хвърли телефона далеч върху дивана и се вгледа в насмешливото изражение на Георги. 
Братовчед му беше по-възрастен от него с близо десет години и не пропускаше да покаже превъзходството си. Винаги го караше да се чувства като някакъв неуравновесен хлапак. Същевременно, той беше единственият, който знаеше за тази история и единственият, на когото можеше да се довери.
– Ще я разкатая – по лицето на Виктор се разля злобна, самодоволна усмивка. – Накарах я да се съблече пред камерата!
Георги подсвирна.
– Еха, бързо действаш!
– Никой не може да си позволява да се подиграва с човек от рода Богданови!
– Виж, тук съм напълно съгласен с теб – подсмихна се одобрително Георги. – Значи схемата с тайния обожател дава резултати?
– Идеята ти кърти – ухили се Виктор и го привика отново към дивана. – Ела, ела да гледаш записа.
Георги бавно се приближи. Когато преди няколко месеца братовчед му разказа как някаква надменна кокошка го заплюла и го отхвърлила, нямаше проблем да му даде съвет как да я постави на мястото ѝ. Изглежда дамата се възприемаше като център на света. С най-голямо удоволствие би ѝ показал как да уважава хората около себе си. Не че Виктор беше най-достойният пример за уважение, но дори и така, беше се отнесла непростимо грубо с него.
Докато приближаваше братовчед си, за да надникне към екрана, обаче, изпита необичайна неохота. Сякаш не искаше това момиче да придобива реални измерения и да се налее с плът и кръв.
– Братовчед, беше готова, ти казвам... – продължаваше да реди Виктор, докато доволно му разказваше как цветята и подаръците, които ѝ бе изпращал в последните месеци, бяха насочили вниманието ѝ към него.
– Гледай края – избоботи Виктор – и ми кажи как да не му стане на човек само като я гледа!
Георги с половин ухо изслуша началото на разговора им. Всъщност беше любопитен как празноглавият Виктор е убедил момичето да се съблече. Изглежда тя беше също толкова празноглава. Никаква изненада.
Е, трябваше да признае, че гледката беше доста секси. Кожата ѝ беше бяла, нежна и гладка и това личеше въпреки недоброто качество на камерата на телефона. А бельото сигурно беше от топ марките, защото определено знаеше точно как да улови мъжкото въображение.
– Само гледай сега!
Внезапно изглежда ръката ѝ трепна и телефонът се насочи надолу, показвайки, макар и за кратко, стройно бяло тяло, облечено само по бельо и фин, тънък чорапогащник. Макар такива гледки отдавна да не можеха да го хвърлят в бесния ентусиазъм, в който бяха хвърлили братовчед му, Георги нямаше как да не го оцени.
– Е, бива си я – одобрително кимна той. 
– Как не свърших тогава, направо... – Виктор издърпа телефона към себе си и се взря в картината, която бе паузирал точно на момента, в който се виждаше цялото ѝ тяло.
– Като слушам разговора обаче, направо си свършил, само че в другия смисъл – поклати глава Георги. – След тази изцепка никога повече няма да ти вдигне телефона.
Виктор откъсна поглед от телефона и се взря в братовчед си някак тревожно.
– Тъпа работа – призна той.
– Тъпа е – съгласи се Георги. През ума му се запрескачаха възможностите, които стояха пред братовчед му. Беше свикнал да търси решение за всеки проблем. – Сега трябва да започнеш отначало. Можеш да ѝ пишеш съобщения, например.
– Не бе, аз не искам тя да ми има профила, нали веднага ще разбере кой съм.
– Е, нали си ѝ се обадил по телефона?
– Картата е предплатена, този телефон е само за разговори с нея – Виктор със задоволство потупа апарата. Вероятно очакваше похвала за предвидливостта си.
– Ами тогава ѝ пиши имейли – разпери длани Георги.
– Да бе, аз моя имейл не съм го отварял от години.
– Е, не знам какво да ти кажа. Пробвай да продължиш така, но не се учудвай, ако не ти вдигне. А ако вземе, че си включи камерата, обади ми се да се похвалиш.
Виктор се смръщи и направи няколко крачки напред-назад. Георги проследи безпокойството му. Възрастовата разлика помежду им го караше да се чувства повече като благонастроен чичо, отколкото като братовчед. Виктор беше типичен младеж в средата на двайсетте с набито тяло, оформено на фитнес уреди, и къса тъмна прическа. От якия бицепс тръгваше татуировка на двуглава змия, чийто език се пресичаше като кръст при китката, а половината лице бе скрито от добре оформена брада. Спортните дрехи, в които се носеше, не му придаваха много изискан вид, но беше сигурен, че доста момичета се тълпяха около него. Защо ли се занимаваше с тази надута патица?
Вероятно именно защото не бе свикнал момичетата да му отказват, Виктор бе приел особено тежко нейния отказ. Помнеше добре как му разказа за нея. Стана случайно. Беше го заварил в кухнята на къщата на баба им да оглежда някакъв нож. Имаше нездрав пламък в очите. Макар и да не общуваше твърде често с него, Георги усети, че трябва да подходи внимателно и да го изслуша, за да се увери, че братовчед му няма да направи някоя глупост. 
Виктор беше силно фрустриран от това как надменната Стела заплюла признанието му в любов. Начинът, по който поглаждаше острието на ножа в ръката си и го потупваше с длан, не издаваше намерение да реже парче салам. Георги вкара в действие целия арсенал от психологически похвати, на които бе способен, и малко по малко успя да го убеди, че има много по-елегантни начини да ѝ отмъсти. Например, да влезе в ролята на таен обожател и да ѝ се разкрие едва след като тя лапне достатъчно силно по него.
Идеята подейства. Виктор се успокои и на лицето му лека-полека изгря усмивка. Той върна ножа в шкафа и започна да обмисля в подробности какво и как би могъл да направи.
– Как е баба? – запита Георги.
Виктор вдигна рамене, като че ли раздразнен от смяната на темата.
– Ми как да е. Питай майка ми.
– Е, ще я питам. Ти не се ли качваш да я видиш?
– Да бе, качвам се. Миналата седмица се качвах.
Георги въздъхна. Причината да се виждат с Виктор всъщност беше влошеното здраве на баба им. Той обичаше възрастната жена, с която бе израснал, привързан бе и към къщата, където бе прекарал много мили мигове от детството си. За съжаление, обстоятелствата се бяха стекли така, че след като баща му почина, а неговата сестра остана господар на къщата, той усети, че не е твърде желан гост. С леля си не се разбираха особено и той предпочиташе да избягва конфликти, особено пред възрастната жена.
За жалост, баба му имаше нужда от все повече грижи. Силите напускаха тялото, а понякога и разсъдъка на възрастната жена. Движеше се самостоятелно из къщи, но леля му не я пускаше да излиза, защото губеше ориентация, бъркаше хората, говореше небивалици. Георги се опита да нагласи графика си така, че да минава поне веднъж седмично да си поговори с нея, да ѝ напазарува, да помогне с каквото е необходимо. Когато отиде за пръв път след години, даже се изненада, че хилавото момченце от спомена за братовчед му, се е превърнало в як зрял мъж.
– Абе знаеш ли? – обърна се изведнъж Виктор към него. – Ти нали си журналист, можеш да пишеш?
Георги изкриви едното ъгълче на устните си, вдигайки саркастично рамене.
– Предполагам, че не съм твърде зле.
– Виж сега, дай да направим един имейл и да ѝ пишем от него.
Георги се дръпна като опарен назад.
– А, не, не ме замесвай в това, тая работа си е твоя...
– Не бе, ти няма да се месиш – очите на Виктор заблестяха от ентусиазъм при внезапната идея. – Само ще пишеш вместо мен, че по знаеш как да ги завъртиш нещата.
– Сирано де Бержерак, чувал ли си за него? – гледайки недоумяващия поглед на братовчед си, Георги само поклати глава. – Викторе, остави момичето на мира. Вече можеш да се чувстваш удовлетворен – тогава те е отхвърлила, а сега с ти поднася еротично видео. Не ти ли стига?
– Да бе, стига ми! – възкликна Виктор. – На тая кучка трябва някой да ѝ натрие носа! Трябва да я накараш да иска истерично тоя мистериозен таен обожател.
– Аз да я накарам? – повдигна високо вежди Георги.
Виктор се спря за малко и втренчи настойчив поглед в братовчед си. Присви очи.
– Или толкова ти е писането? Дай там някакви статийки да четат лелките, а като стане въпрос за нещо по-сериозно и хич те няма?
Знаеше, че не трябва да обръща внимание на думите на Виктор и въпреки това, коментарът го жегна. Може би заради онзи глупав разговор преди време, когато Евелина го обвини, че никога не поема сериозни стъпки в живота си. Това, разбира се, нямаше нищо общо, но...
– Това ли ти е нивото, да накараш жените да циврят под твоите постове?
Георги се смръщи.
– Викторе...
– Накарай я нея да циври, бе. Или не можеш?
 

ВТОРА ГЛАВА

– Стела, можеш ли да дойдеш за малко да видиш този текст как ти се струва?
Изречението ѝ секна по средата и Стела се обърна към колежката си Жаклин на съседното бюро. Мразеше да я прекъсват. Тъкмо отвори уста за злъчен коментар, когато голямото туловище на шефа се намъкна през вратата. 
Стела трябваше да сподави яда си. Дачев я беше направил ръководител на екипа с изричната уговорка, че тя ще откликва на всяка молба за помощ от по-младите колежки. 
Не се стърпя да хвърли изпитателен поглед към гърдите му. Днес носеше светлосиня риза, закопчана плътно догоре. Втренчи се глупаво във врата му. Не беше възможно, нали? Нямаше как да е бил той! Неговата кожа беше по-увиснала, гърдите му – по-дебели... Не, невъзможно беше да е бил той! Въпреки това усети как по бузите ѝ плъзва гъста червенина. Чувстваше се адски глупаво, че някак не можеше напълно да убеди съзнанието си. Неволно поправи яката на ризата си и шалчето, което покриваше разкопчания участък, сякаш за да бъде абсолютно сигурна, че нито милиметър гола кожа няма да се покаже. Ох, Боже, това беше нелепо!
Хвърли крадешком поглед и към очите на Дачев, но той не гледаше към нея, а към колежката, която ръководеше другия екип. Тя с неохота се изправи и отиде до бюрото на Жаклин.
– Мисля да го изпратя до всички електронни медии, съгласна ли си? – Жаки дръпна стола си малко назад, за да може Стела да чете през нея.
– Другият път просто ми го прати предварително – обърна се тя към нея с любезна усмивка, хвърляйки отново бърз поглед към наведения над съседното бюро Дачев.
Жаклин кимна толкова енергично, че Стела не успя да разбере дали е схванала тънкия ѝ намек. Дали Дачев понякога носеше тениски?
Цяла нощ се беше въртяла и не бе успяла да заспи. Това беше идиотско! Взе твърдото решение да изхвърли всичко, свързано с А.Д., и повече да не приема абсолютно нищо от него. Сцената, която бе разиграл снощи, ѝ беше дошла в повече.
Стела не беше целомъдрена девица. Не можеше да я разтърси с картинка на възбуден мъж. Но такива глупости през камерите определено не ѝ бяха по вкуса. Ако искаше да правят секс, да дойдеше с лицето си и да застанеше достойно пред нея. Тогава вече тя можеше да реши. Не, глупости, нищо нямаше да решава. Просто нямаше да се занимава повече с този откачалник. Даже сериозно се замисляше дали да не пусне сигнал в полицията. Но какво да каже – някакъв мъж ми прави неочаквани подаръци и ми изпраща цветя? Това не беше незаконно. Можеше да каже, че я тормози с обаждания по телефона. Но той всъщност се беше обадил само веднъж. При това нямаше запис от разговора им вчера. А дори и да имаше, трудно можеше да даде обяснение защо сама беше включила камерата и му беше показала бельото си.
– Харесва ли ти? – запита настойчиво Жаклин.
Стела сепнато разтърси глава. Нито дума от текста на Жаклин не беше влязла в главата ѝ. В този момент обаче Дачев се изправи от съседното бюро и изпитателните му очи срещнаха нейните. Уф, със сигурност беше измерил до секундата времето, което бе прекарала в „четене“.
– Да, Жаки, много ти благодаря, чудесно е – усмихна се тя и с някак прекомерно отчетлива походка се върна към своето бюро.
– Имаме ли готовност да стартираме кампанията на Галин Гущерски? – запита я равно Дачев.
– Да – заяви уверено Стела. – Разговаряла съм с повечето големи телевизии и съм уговорила интервюта. Няколко влогъра също ще направят видеа с него. Идеята ми е да разказват за неговия проект за фотоволтаичен парк на мястото на стария завод във Видин. Ще се получи съвсем естествено и зрителите няма да имат усещането, че неговото присъствие се натрапва по какъвто и да било начин, фокусът ще е върху добрата зелена инициатива.
– Кого таргетираш? – Дачев се подпря на бюрото и се вгледа в нея, но някак малко по-ниско от очите ѝ.
Боже, нима той се взираше в шала ѝ, в гърдите ѝ? Усети как ръцете ѝ се разтреперват. По дяволите. Червенината отново плъзна от бузите ѝ и тя заекна.
– На практика... всички.
– Не може да таргетираш всички – смръщи се Дачев и върна поглед към очите ѝ. Не разчете нищо повече от обичайния хладен упрек. – Трябва ли да те връщам в А-то и Б-то на пиар стратегиите?
– Не, не – по дяволите, защо така се оплиташе? Никога досега не ѝ се бе случвало така да изгуби самоувереност. – Исках да кажа просто, че таргетът е много широк, защото...
– Галин Гущерски е политик, който търси симпатиите на населението над средна възраст. С клипове в “Тик Ток“ ли ще ги облъчваш?
– Е, защо да не търси и младите хора? Много по-перспективно е да търси подкрепа сред младите...
– Защото поръчката му има точно определена цел – изгърмя гласът на Дачев. Вече можеше да долови гневните нотки. – Махни тези влогъри и включи печатни медии. Таргетът му обича да чете, а не да гледа. Подготви му интервюта със сериозни журналисти. Виж възможностите да разговаря с хора като Личева, Налбантски, някой от „Ера“...
– Ужас – възкликна неволно Стела. – Тези консервирани сухари само търсят да разкриват схеми и не приемат никаква новост, нищо няма да се получи с фотоволтаиците!
– Тогава смени темата – Дачев се изправи. – Ревизираш плана и бюджета и ми носиш да ги видя. До края на деня утре! 
Днешният ден вървеше наопаки. Направо ѝ се струваше, че тъпият „таен обожател“ е надвиснал отгоре ѝ, хили ѝ се от всеки ъгъл и я наблюдава скришом. След дългата безсънна нощ ѝ се спеше и я болеше глава. Отгоре на всичко, моментите от снощния разговор не спираха да я преследват. Разсейваше се непрекъснато. Не само работата не ѝ вървеше, но не можеше да се съсредоточи дори в личните разговори. И в крайна сметка, не само че не свърши нищо съществено, ами не успя и да уговори нито едно от планираните за вечерта занимания. Виви си намери друг партньор за салса, Монката отиде на кулинарния уъркшоп с Марти, а Дани така и не ѝ взе билет за светлинното шоу в новооткрития музей. 
И всичко това заради А.Д.! Уф, трябваше най-накрая да се залови за работа. Поне десетина съобщения чакаха без отговор. Отвори имейла. Само за да види, че е получила ново съобщение. От подател „А.Д.“ Сърцето ѝ заби бясно. От яд, разбира се, не от вълнение. Какво си мислеше той? Че ще му чете имейлите ли? Решително го маркира и го изтри веднага. 
Почувства се някак по-добре. Пое дълбоко въздух и светът придоби по-цветни очертания. Да, точно така. Преставаше с всички тези глупости! Време беше да се върне към нормалното си „аз“.
Отвори решително имейла и тогава проблесна ново, второ съобщение от „А.Д.“
О, по дяволите, нямаше ли да престане?
Стела кликна ядосано върху името му.

Здравей, Стела,
Първото съобщение го изтри, нали?

Тя премигна невярващо. Боже, този човек да не би наистина да я следеше отнякъде? А после, незнайно защо, ѝ направи впечатление, че той се обръща към нея по име. На цветята и подаръците досега пишеше „на моята любов“, а снощи я беше наричал „бебче“, „красавице“ и други подобни. Странно защо, това сега изведнъж ѝ се стори много лично. И я накара да скролне надолу. 
Писмото нататък обаче беше празно. Развъртя напред-назад, но не. Цялото съдържание на имейла беше този въпрос.
Къде беше първото му съобщение? Видя, че влиза нещо от „Стил индъстрис“, един от най-големите им клиенти, но го пренебрегна и трескаво зарови в кошчето.
Ето го, за щастие още не се беше изтрило изцяло. Отвори го с трепет. Само че... първото писмо беше празно.
Едва не хлопна с юмрук по плота. Какво си въобразяваше този глупак? Че може безнаказано и постоянно да я разиграва? Погледна часовника. Наближаваше пет часа. А тя продължаваше да не е свършила работа за пет стотинки днес!
Най-накрая положи свръхусилия и се съсредоточи, за да може поне да отговори на имейлите, които застрашително натежаваха в пощенската ѝ кутия. Едва бе отговорила на три, когато видя ново съобщение. А.Д. Не се поколеба и за секунда.

Морски бряг. Алеещ изгрев. 
Хладно е и си сама. 
Докосваш голите си рамене 
в самотна тръпнеща прегръдка... 
Над хоризонта грейва пламък
и топлината те докосва 
с нежна ласка.
Вълните галят се в краката ти –
уютно, тихо, безметежно. 
Това съм аз. Усети ли?
Аз съм морето.

Вратата така я сепна с отварянето си, че Стела едва не изпищя. Даде си сметка, че все още стои на морския бряг и морето е коленичило в краката ѝ. О, Боже! Снощи искаше да правят онлайн секс, а днес ѝ пишеше поетични етюди. Този човек беше истински психар!

– Гьорге, ела, баба, да те прегърна!
Очите на възрастната жена светнаха още в мига, в който той пристъпи в стаята. Георги с удоволствие се запъти към старинния фотьойл, върху който, с достойнството на кралица, беше изправила кльощавите си рамене и високия си бял кок Аксиния Богданова. Само тя го наричаше по този особен начин, нещо като „Гьоргье“ и винаги му ставаше особено мило като го чуеше. Прегърна кокалестото ѝ тяло и остави старческите ръце да се обвият около него. 
– От колко време не съм те виждала! – бабата се отдръпна назад и го погледна с любов.
Колко да е, една седмица, помисли си Георги, но само ѝ се усмихна мило. Тя напоследък често губеше представа за времето като абсолютно понятие.
– Как си, бабо? – той си взе един стол и седна срещу нея. – Донесъл съм разни неща, после ще ти ги оставя в хладилника.
– О, много добре. Да ти кажа – гласът на старата доби нюанс на шепот и тя се заоглежда, сякаш се канеше да му довери много сериозна тайна. – Димето ме държи гладна. Някой път викам, викам да дойде да ми донесе някоя манджа, а тя се крие. 
Георги кимна и успокоително я погали по ръката. Знаеше, че възрастната жена става все по-капризна и успява да си измисли всевъзможни небивалици.
– Затова съм ти донесъл доста неща – той посочи пазарската чанта, която бе оставил върху шкафа. – Няма да се притесняваш. Дори и леля ми да не те чуе, ще отидеш и ще си вземеш каквото ти трябва.
– Сигурно иска по-бързо да си отида – огорчено сви устни Аксиния. – Тежи ѝ вече да гледа дърта бабичка.
Леля му, разбира се, не беше във възторг от ангажимента към възрастната жена. Георги обаче категорично отказваше да я пратят в специализирана институция. Знаеше, че баба му е изключително привързана към дома си, и за всички жертви, които тя бе направила за него, най-малкото ѝ дължеше спокойствието да изживее старините си в жилището, в което бе прекарала живота си, отгледала децата и внуците си. Беше предложил на Димана той да наеме човек, който да полага необходимите ежедневни грижи, ако на нея ѝ тежат.
Димана разпалено беше отхвърлила предложението му. Е, мотивацията ѝ му беше напълно ясна. Ако Георги поемеше еднолично грижата за възрастната жена, тя нямаше да има никаква причина един ден да претендира за къщата. А това ѝ беше жизненонеобходимо. Нито тя имаше къде да живее, нито синът ѝ. 
– Гьорге, защо не доведеш някой път жена си? – смени темата баба му и сините ѝ очи се озариха от особен блясък. – Голяма красавица. Много ми се иска да я видя. Или не ѝ е приятно да идва при мен?
Георги преглътна нервно. Заигра с пръсти по коленете си, сякаш се канеше да засвири на пиано.
– Бабо, забравила си, разведени сме от доста години – опита да обясни той спокойно.
– Разведени? – възкликна невярващо бабата. После смутено поправи кока си и придърпа реверите на старомодната блуза. – Ама как така разведени? Тя друг ли си намери?
Георги се вгледа внимателно в нея. Аксиния изглеждаше искрено учудена. Беше чел някъде, че загубата на памет често отнася моментите, за които човек не желае да си спомня. Беше ѝ разказвал историята няколко пъти, тя всеки път оставаше безкрайно изненадана и накрая казваше, че разбира. И така до следващия път, когато темата се насочеше към бившата му жена и тя отново не помнеше нищо.
– Не, бабо, не си е намерила друг – бавно и търпеливо обясни той.
– Тогава ти? – предположи бабата и го стрелна с лек укор. – Някоя ти се подвря и те накара да си развалиш семейството?
Той се усмихна на предположението ѝ.
– Не, бабо, не е имало нито друг, нито друга. 
– Че защо като не е имало нито друг, нито друга, ще си разваляте семейството?
– Ами... не се разбирахме за много неща.
– Тинтири-минтири – енергично заклати глава възрастната жена. – Това, младите, всевъзможни глупости измисляте. Че то кой се разбира с другия постоянно? Тук ще надделееш, другаде ще наведеш глава, ще преглътнеш, ще замълчиш. То семейство така се гради. Щом няма други да го развалят, човек сам да си го погуби, е глупост на глупостите.
Георги се постара да ѝ се усмихне благосклонно и да възприеме само този аспект на думите ѝ, който издаваше дълбоката ѝ обич и загриженост.
– Имахме различни цели в живота – вдигна рамене той след известно колебание. – Тя искаше да прави кариера, аз не исках да я деля. Аз исках кариера, тя не искаше да ме дели. И така, работата се оказа по-важна и за нея, и за мен и решихме да не се мъчим. Но това беше отдавна, бабо. Няколко пъти съм ти разказвал, но ти си забравила.
– Забравила съм... – замислено се отпусна назад Аксиния. – Красавица беше голяма тя. Жалко, че детенце си нямате. Щеше да е много хубаво, да вземе твоя ум и нейната хубост.
Георги се размърда на стола.
– По-добре е, че нямаме, бабо. Щеше да е мъчително да го разкъсваме между единия и другия.
Аксиния кимна и сключи ръце в скута си. Старческите пръсти се свиха и потъркаха вече поизносения сребърен пръстен с малък смарагдов камък. Георги знаеше, че той никога не слиза от ръката ѝ. Пръстенът имаше интересна история. Дядо му, офицер в армията по време на Втората световна война, трябвало да остане на фронта няколко години. Той бил влюбен в сестрата на Аксиния, едва шестнайсетгодишна девойка. Когато видял пръстена при изкусен майстор бижутер в Солун, поручик Георги Богданов, на служба като част от българското управление на Беломорието, бил сигурен, че с него ще предложи сърцето си на любимата. Преди обаче да успее да го направи, бил изпратен на фронта в Унгария в състава на Трети украински фронт, а там бил ранен по време на сражение. Несигурен дали ще оживее, той поискал да ѝ го изпратят. 
В същото време обаче сестрата на Аксиния се разболяла тежко и починала. Аксиния била тази, която получила писмото и пръстена. Била още дете, но осъзнала, че той се бори за живота си. И решила, че за да не го разстройва, ще продължи да му отговаря от името на сестра си. Дядо му разказваше, че тези писма са му вдъхнали надеждата за живот и са го спасили тогава. Години по-късно всъщност се беше оженил за самата Аксиния.
Георги се усмихна при спомена за дядо си. Помнеше малко от него, но тази история със сигурност се беше запечатала в ума му. Не бе сигурен кой точно му я бе разказвал – дали той самият или баба му, но беше сигурен, че баба му цял живот не бе свалила пръстена от ръката си.
Може би и те са имали разногласия. Може би и тя е имала различни амбиции. Може би не винаги е била съгласна с него, замисли се той изведнъж. Но каквото и да се беше случвало, пръстенът бе останал на ръката ѝ и най-вероятно щеше да стои там до сетния ѝ дъх. За миг му стана криво. Някак чоглаво. Дали някоя някога би носила пръстен, който той ѝ подари, до края на живота си? Такива жени вече едва ли съществуваха на този свят.
– Гьорге, ами сега как я караш самичък? – запита изведнъж баба му с искрено притеснение.
Той се разсмя.
– Е, не съм съвсем сам, бабо. Просто не съм с Евелина. Имам си приятелки достатъчно, не ме мисли.
– А такава, дето да ти е на сърцето? – снижи тона си Аксиния. – Дето да те кара да пееш, да пишеш стихове за нея?
Най-неочаквано, ни в клин, ни в ръкав, се сети за поетичните етюди, върху които се упражняваше заради братовчед си. Но, разбира се, той изобщо не познаваше онова момиче. Беше виждал само едно глупаво клипче с нея, при това само част от гърдите ѝ и профила на тялото ѝ, и не можеше да я асоциира с никакво лице. Освен това, не тя го караше да си съчинява измислици, а... Кой знае какво. Някакъв образ от въображението му. 
Решително тръсна глава.
– Такива трудно се намират, бабо. Ако я срещна, ще ти кажа. Къде да ти оставя тези бисквити?
– Ей, Георги, чакай! – спря го глас тъкмо когато вече се канеше да излезе през входната врата.
Той с неохота се обърна. Шушляковото му яке изшумоля.
– Кажи, Викторе?
– Къде си тръгнал? – стрелна го почти обвинително братовчед му.
Имаше сънен вид, косата му беше смешно наклонена на една страна, а под очите му се мъдреха подпухнали торбички. Георги хвърли бърз поглед към часовника си. Беше един следобед.
– Вече видях баба, тръгвам си. Трябва да ти давам отчет или какво? – неприязнено присви очи той.
– Нали сме се разбрали да ѝ пишеш...
– Виждаш всичко в имейла.
– Е, така де, виждам три писма, които си ѝ написал, но от нея не виждам нищо – почеса се някак объркано по носа Виктор.
– Ами щом не виждаш, значи няма.
Виктор се опря на касата на вратата към всекидневната и го измери с недоверчив поглед.
– Значи твоето майсторство с думите не я докара до никъде?
– Ако имаш претенции, пиши ѝ ти. Аз с най-голямо удоволствие ще си спестя този ангажимент – Георги усети как в гърдите му се надига раздразнение. 
– Майка му стара – наведе глава и разрита нещо пред чехъла си Виктор. Георги усети, че би се и изплюл, ако под краката му не беше собственият му килим. – Ще трябва да измислям нещо друго ли?
Георги вече бе хванал дръжката на входната врата, но думите на братовчед му го накараха да се обърне отново.
– Викторе, остави момичето на мира – усети как процежда през зъби. Нещо в гърдите му трепна. – Остави ѝ правото да не харесва всекиго.
Виктор налудничаво поклати глава.
Някакво блясъче в погледа му сякаш напомни на Георги за онзи момент, в който го бе видял с ножа в кухнята. Откъдето изобщо беше започнала цялата идея. 
По дяволите, той нямаше нищо общо, нито с братовчед си, нито с това момиче. И нямаше никаква причина повече да се забърква в тази история.
– Решението е твое – изръмжа Георги и рязко отвори вратата.

– Тези задръствания днес са просто кошмарни! – Стела влетя патетично в офиса, развявайки шлифера зад себе си, за да подчертае колко много бе бързала, за да закъснее само... тя хвърли бърз поглед към часовника на стената... само половин час за работа.
Повечето колеги я изгледаха равнодушно. Единствено Жаклин кимна съчувствено.
– Дачев мина. Каза да действаме по ревизирания план за пиар кампанията на Галин Гущерски – обясни младата колежка.
О, по дяволите, трябваше ли точно в деня, в който се беше успала, шефът да мине рано сутринта и да отчете закъснението ѝ? Постара се да вдигне брадичка и остави чантичката си върху бюрото.
– Кога е минал? – надяваше се, че звучи като обикновено любопитство.
– О, преди няколко минути – съобщи охотно Жаклин. – Каза, че бърза за среща и няма да може да те изчака.
– Попаднах в някакво адско задръстване – повтори упорито Стела, докато включваше компютъра си.
Знаеше много добре, че не задръстването беше причината. Щеше да закъснее, дори ако прелетеше със самолет, просто защото се беше успала брутално. А снощи знаеше, че ще се успи, ако не си тръгне веднага, и въпреки това остана в бара до два часа.
А даже не ѝ беше особено интересно. Но беше твърдо решена да изтрие от съзнанието си глупавите мисли за тайния обожател, които не спираха да я преследват. 
А.Д. не я бе развълнувал по никакъв начин по време на телефонния им разговор. Макар и за момент да се беше поддала на глупавата му игра, всъщност беше по-скоро отвратена, отколкото заинтригувана от него. Чак не можеше да повярва как все пак се беше решила да прочете имейла му след това. Бе твърдо убедена да не му отговаря и изобщо да не допуска мисълта, че думите му са я докоснали по някакъв начин.
А на следващия ден тъкмо беше приключила един дълъг разговор с директора на новините на едно радио, когато имейлът ѝ изпиука. Всякакви отзиви и стратегии внезапно избягаха от ума ѝ, за да освободят място на  нова разтапяща картина.
 
Лятна вечер. Въздух, натежал от жега. 
Пухкава възглавничка. Градински стол. 
Облягаш се. Пред теб искри коктейл. 
Докосваш запотеното стъкло. 
По пръста ти потича влага. 
И хладен повей го облизва.
Това съм аз. Усети ли ме?
Вятърът.

Жаклин я запита нещо за някаква статия и рязко я изтръгна от дворната прохлада, за да я върне в луминесцентното осветление на офиса.
А.Д. не се обезкуражи от липсата на отговор. Нова разтапяща картина пристигна и на следващия, и на по-следващия ден. 
Имейлите му идваха по различно време, сякаш той изчакваше вдъхновението да го споходи и да се насочи към нея. Лично. Интимно.
Макар че всъщност нямаше нищо интимно в посланията му. Бяха обикновени думи, на моменти може би дори банални. След като се бе постарал да ѝ покаже най-грубо и натуралистично физическата страна на отношението си към нея в онзи телефонен разговор, сега сякаш бе забравил за това. А Стела усещаше, че започва да очаква с истинско нетърпение всеки нов имейл.
На няколко пъти дори ѝ се прииска да му отговори.
Беше нелепо, знаеше го. Нямаше перспектива в тези отношения. Той не искаше да се покаже, а тя нямаше да му се моли. И същевременно се взираше във всеки мъж около себе си. Вървеше по улицата, оглеждаше хората и се чудеше – възможно ли е това да е А.Д.?
А в понеделник не получи имейл. Вечерта започна да проверява на всяка минута. Не излезе никъде, остана си вкъщи, вторачена глупаво в телефона, цялата изтръпнала в очакване на пронизителния звук. Но съобщение така и не пристигна.
Стига, Стела, опита се тя да се вразуми на следващата сутрин. Може би просто е бил ангажиран. Нямаш представа с какво се занимава. Не всеки е на разположение всеки ден. А може и просто да се е отказал. Всъщност не искаше ли точно това от самото начало? 
Целият ѝ вторник премина отново под знака на очакването. Отново без резултат. 
Рано сутринта в сряда тя не издържа на изкушението и му написа:

Клаксони. Коли. Нервирани шофьори. 
Дъжд. 
Пълзят като безмълвни костенурки, 
забравили къде отиват.
А някъде сред тях си ти.
Но кой си ти? Какво си?
Накъде отиваш? 

За миг се поколеба. Трябваше ли да влиза в стилистиката му? Така не му ли даваше сигнал, че приема играта? Не бе сигурна, че е готова за това. Не бе сигурна, че иска. Може би трябваше да се ограничи просто с едно „Къде изчезна?“ Изпрати го с бърз жест, преди да е откарала още час в безсмислени колебания. 
Съобщението ѝ обаче остана без отговор. А тя се ядоса. По дяволите, защо се бе унизила да му пише? Когато следобед ѝ се обади Филип, един бивш колега, и я покани да отидат вечерта на  караоке бар, Стела не се поколеба. 
Щеше да изтръгне най-накрая А.Д. от ума си! Той беше някакъв измислен, въображаем образ. Е, имаше тяло от плът и кръв, част от което бе видяла и то не я бе развълнувало. Сега се опитваше да пробие по подмолен начин, но тя нямаше да му разреши. Ето, Филип беше мъж от плът и кръв. Отдавна беше показал своя интерес към нея. Не беше лош, Стела нямаше нищо против него.
Бясна на А.Д., облече най-хубавата си рокля и започна да се държи преднамерено предизвикателно с Филип. В началото беше забавно. Пиеха, пееха, надвикваха се в шумния бар. Стела се усмихваше подканящо, готова да завършат вечерта заедно. Всъщност беше готова да направи всичко, само и само да изтрие мислите за А.Д. от съзнанието си. Вниманието на Филип я ласкаеше. Очите му блестяха, той я въртеше доволно по дансинга, понякога ръцете му се задържаха преднамерено дълго по разни части на тялото ѝ, където не би било редно да са на обществено място. Да, строен, хубав мъж. Разговорите с него ѝ бяха скучни, но вероятно можеше да изкара някоя хубава нощ в обятията му. Вече обмисляше дали да настоява да отидат в апартамента ѝ или да тръгне с него, ако той я поканеше другаде, когато забеляза, че кавалерът ѝ започва да клюма върху мекия червен диван в бара. Когато го побутна, той с готовност се изправи, но при първия си опит да потегли, залитна толкова силно, че едва не падна върху масата.
Ох, изплака наум Стела. Беше се отрязал като талпа. Нямаше друг избор, освен да го натика в едно такси и да издиктува адреса на шофьора, а тя самата да се отправи към къщи. 
Вече в леглото, впери ококорен поглед в тавана. Беше два и половина, а дори не ѝ се спеше още. Можеше да изрецитира последния му имейл наизуст:

Безлунна нощ. Одеяло върху свежата поляна. 
Безброй звезди над теб. Милиони, милиарди. 
Трептят с послание от вечността. 
Безветрено и тихо е. А някъде на изток 
небето придобива нежнорозов цвят.
Погалва влагата косите ти. 
Усети ли? Това съм аз. 
Аз съм росата.

Думите бяха ярки, сякаш на тавана имаше екран, който ги прожектираше. Който блестеше и хвърляше искри пред очите ѝ и не ѝ позволяваше да заспи. 
Благодарение на което се бе успала, а после бе закъсняла за работа, върна се в настоящето Стела. Отгоре на всичко, Дачев веднага бе разбрал. И по всяка вероятност нямаше да пропусне да ѝ го натяква.
– Вчера нали каза да пратя на по-консервативните журналисти информация за кампанията на Галин Гущерски? – обади се Жаклин. – Налбантски категорично отказа, Личева би отразила идеята за фотоволтаиците, но само ако той я представи на пресконференция. Имаме отговор и от „Ера“. Един журналист е съгласен да направи интервю. Имал собствен блог, доста популярен.
– А съгласен ли е да е с подадените от нас въпроси?
Жаклин поклати отрицателно глава.
– Каза, че единственото условие да излезе в „Ера“ – и може би на сайта му – е ако сам води интервюто и сам преценява въпросите.
– Уф – изсумтя Стела.
– Ако искаме да спазим стратегията такава, каквато я одобри шефът, това е единственият ни шанс. И евентуално Личева, ако организираме пресконференция...
– Той няма какво да представи на пресконференция – поклати глава Стела. – Защо са такива идиоти тези? Ние им предоставяме готов, написан материал. Вършим цялата работа, те само го подписват. Не са нормални да отказват! Уф, тоя Дачев все ги измисля едни такива... 
Жаклин вдигна рамене.
– Ти си ръководителят, ти решаваш. Аз направих само предварителното проучване. Ако искаш, говори и ти с тях – ето контактите на Личева и на онзи от „Ера“.
– Не, не – Стела енергично размаха ръце. – Направо се обади и ми уговори среща с журналиста от „Ера“. Ако има възможност за днес следобед, ще е чудесно. Ако не, да каже той час следващата седмица, аз ще си наглася графика по него.
 

ТРЕТА ГЛАВА

Сградата, в която се помещаваха офисите на „Ера“, беше обикновена стара къща в центъра на града. Те не бяха телевизия, поддържаха сайт и Фейсбук страница с доста последователи, а журналистите, които работеха към тях, обикновено имаха и отделни собствени канали. Пускаха и видеоинтервюта, но като цяло залагаха повече на печатното слово. Дали заради това, дали заради по-консервативната линия, която поддържаха, повечето от нейните приятели ги намираха за стари и скучни. Чак ѝ беше трудно да си представи кой изобщо ги чете и слуша. Но ето на, Дачев настояваше образът на Галин Гущерски да бъде добре представен сред тях. С акцент върху „добре“. 
Заредена с хъс и пълна увереност как ще смаже аргументите на въпросния журналист, тя каза на момичето на рецепцията, че има среща. Помолиха я да изчака, господинът бил в студиото, снимал интервю, още няколко минути. Стела високомерно кимна и с равномерно тракане на токове се отправи към залата, към която я бяха насочили.
Георги Богданов. Така се казвал журналистът. 
Звучеше ѝ тромаво и старо. Положително беше от нафталинената епоха. Не се сещаше да го е гледала някога, но всички в „Ера“ бяха белокоси, фъфлещи и винаги с гробовна увереност предвещаваха края на света. Едва ли Георги Богданов се различаваше от тях.
Докато го чакаше, се огледа в голямото огледало, което покриваше почти изцяло едната от стените. Преди да дойде бе освежила грима си. Високо вдигнатата коса, защипана с шнолата с инкрустирани камъни от скъпия магазин в мола, ѝ придаваше стил. Свежият светлосин костюм подчертаваше цвета на очите ѝ, но кройката му внушаваше деловитост и недостъпност. Беше доволна от това, което виждаше. Почуди се за миг, после разкопча най-горното копче на сакото. А след това още едно. Стигаше до границата на приличното, но малко загадъчност никога не беше излишна.
Беше подготвила цял списък с аргументи, които бе изградила по стратегията на известен специалист в областта на обществените отношения. Дори ги беше научила наизуст. Беше изпълнила абсолютно всички изисквания – и като външен вид, и като увереност, и като подготовка. Нямаше начин да не убеди глупавия журналист да проведе интервюто с нейния клиент по желания от нея начин.

Сами Сула беше езиковед. Интервюто с него се получи безкрайно интересно. Той доказваше по безусловен начин връзките на българския език както с няколко близкоизточни езика, така и с изумителни истории от далечния изток, едновременно поддържайки становището с редица доказателства, че той е част и от тракийския, и именно траките стоят в основата на съвременната българска държава. Георги изпитваше желание да пита още и още, въпреки че осъзнаваше колко отдавна бяха прескочили предвиденото време. После трябваше да реже от интервюто, а всяка думичка на този човек заслужаваше да бъде чута от слушателите. 
Едва когато в студиото се вмъкна момичето от рецепцията и с тревожен поглед му посочи часовника си и после залата за гости, се сети, че сутринта беше уговорил някаква среща. Даже не помнеше с кого точно. А, да, някаква пиарка, която много държала да се срещнат да говорят за някакъв неин клиент. Георги изпита истинско раздразнение, че се налага да прекъсне разговора със своя гост.
Така или иначе, беше време да приключват. Можеше само да уговори втора част на интервюто, което несъмнено щеше да е интересно за голяма част от сериозните му зрители и читатели.
– Помолих я да изчака в зала номер две – подхвана го рецепционистката веднага щом прекрачи прага.
– Ще ми припомниш ли с кого имам среща? – повдигна вежди към нея Георги, докато с отмерени крачки се отправи по коридора към залата.
– Стела Сърменова, от „Ей Ди Комюникейшънс“.
Стела. Името сякаш заби стреличка някъде в дробовете му и за секунда спря дишането му. Май полудяваше. Имаше хиляди Стели на тоя свят. Последното, от което имаше нужда, беше да пренася онзи въображаем образ, който му бе помагал да пише поръчката за кратките етюди до възлюблената на братовчед си, върху досадни работни срещи. Не се и съмняваше, че ще е досадна. Умът му все още беше съсредоточен върху интересните заключения на Сами Сула и изобщо не му се занимаваше с обсъждане на интервю с посредствен прохождащ политик. С чувство на предопределено отегчение натисна дръжката и влезе в залата.
Не можеше да се каже кой е по-изненадан. 
Стела се втренчи във високия строен мъж с гарвановочерни коси и дълбоки тъмни очи, който с устрем влезе в помещението. Не знаеше кое чак толкова я изненада. Дали това, че очакваше да е белокос и съсухрен, или видимото неодобрение, което струеше от него. Или пък това, че той не изглеждаше ни най-малко респектиран от външния ѝ вид. Гневът, който носеше със себе си, пламна право срещу нея. А тя по най-идиотски начин внезапно си даде сметка за изключително мъжественото му присъствие. И кой знае защо, първосигнално ѝ изскочи някаква асоциация за времената, в които мъжете са доминирали света. Този определено можеше да доминира. И го знаеше.
Но пък тя нямаше да му се даде!
Изправи се рязко, с няколко точно премерени крачки пристъпи към него и му подаде ръка с едновременно делови и безкомпромисно женствен жест:
– Здравейте, Стела Сърменова, „Ей Ди Комюникейшънс“.
Мъжът протегна длан без особен ентусиазъм.
– Георги Богданов.
Въпреки това, ръкостискането му се оказа неочаквано крепко. Погледът му обаче остана прикован някъде по-ниско от очите ѝ. Толкова настойчиво, че ѝ се прииска да попипа златната верижка на кръстчето, което носеше. Да не би да беше мюсюлманин? Защо се впечатляваше толкова от едно кръстче?
Тя инстинктивно изпъна гръбнак и движението на гърдите ѝ накара погледа му да пробяга по цялото ѝ тяло. 
Най-накрая. Стела имаше представа как да въздейства на мъжете в бизнеса. Леко изнесе бедрото си и дискретно го постави пред другото, привличайки вниманието му върху формата и деликатността му. О, добре, че все пак не беше белокос и съсухрен и все още имаше поглед върху женската красота!
– Заповядайте, седнете – проговори най-накрая той след кратко мълчание.
Господи! Това беше невъзможно! Георги се взираше в момичето пред себе си и все още се чудеше дали да вярва на очите и спомените си. Всъщност, може би „момиче“ не беше подходящото определение, жената пред него беше жена с всички свои качества. Доста красива жена, не можеше да не отбележи.
Не толкова важна обаче беше красотата ѝ, колкото златното кръстче. Колко Стели, които носеха златно кръстче на врата си, съществуваха? Още когато Теди му спомена, че в залата го чака Стела, въображението му се разигра. А когато я зърна, сякаш пред очите му се прожектира онзи глупав клип, където се виждаше едно деликатно рамо, дантела на сутиен и... част от златно кръстче.
По дяволите, нямаше как да твърди, че я познава по формата на гърдите и овала на рамото, сега добре скрити под бледосиния делови костюм със строга пола. Но бедрото, което тя – беше забелязал – съвсем умишлено му бе демонстрирала, съвпадаше доста точно с онова, което бе зърнал на въпросното клипче. 
И най-вече – златното кръстче. С какво му бе казал Виктор, че се занимава неговата Стела? Беше ли му споменавал нещо някога? Нещо за фамилията ѝ? В главата му стоеше бяло петно. Дори братовчед му случайно да бе споменал, той определено го бе пропуснал покрай ушите си.
Седна на голямата маса срещу нея и я измери с преценяващ поглед. И да беше Викторовата Стела, какво значение имаше всъщност? 
– Тук съм, за да поговорим за интервюто, което ще направите с един наш клиент, Галин Гущерски.
Е, гласът вече не оставяше никакво съмнение. Беше един такъв, едновременно амбициозен и някак ленив, сякаш току-що се събуждаше от страстна любовна нощ. В ушите му отекна онова глезено „Не е честно“ от клипчето.
– Какво за него? – умишлено проточи Георги, като се облегна назад.
– Ние сме пиар агенция, която изгражда неговата комуникационна стратегия и следи представянето му в обществото да се фокусира върху няколко предварително заложени приоритета – започна нахакано тя. – Вероятно знаете, че в книгата си „Интервюто“, Джоузеф Хайдл посочва три основни фактора, които са важни за успешното интервю.
Георги я остави да изнесе видимо добре заученото си слово. Всъщност беше впечатлен. Не от думите, които му рецитираше – повечето от тях бяха откровени глупости, а по-скоро от страстта, която тя влагаше в изпълнението на тази работна задача. Сините ѝ очи с леко теменужен отблясък – много интересен цвят, между другото – блестяха и тя разгорещено защитаваше някакви планове и стратегии, говореше за позициониране в обществото и даже се опитваше да му вмени неясно чувство за вина относно все още непроведеното интервю за това, че се опитва да лиши младия политик от така необходимия му старт. Той търпеливо я изслуша.
– Свършихте ли? – запита, когато видя, че сред стройното ѝ слово започват да се появяват запъвания.
– Моля? – запита тя с малко по-писклив от обичайното глас.
– Попитах дали свършихте с лекцията как да си провеждам интервютата – обясни спокойно той. 
Тя нацупи леко устни и с рязък жест свали сакото си, за да го окачи на облегалката на стола. Изглеждаше като обичайно действие на разпален в дебатите човек. Георги обаче беше почти сигурен, че е част от предварително изградена стратегия. Пред очите му се ширна цялото ѝ деколте, кръстчето се люшна върху нежната бяла кожа, а той почти против волята си се опита да надникне зад разтворените ревери на бялата риза и да провери дали отново носи онзи кафяв дантелен сутиен.
– Вижте, цитирах ви последните изследвания, с които изглежда не сте запознат – поде отново тя. – Интервютата, проведени в този стил и плътно придържащи се към него, получават двойно по-голяма гледаемост и остават за двойно по-дълго в съзнанието на зрителя.
– Добре – съгласи се той и усети, че започва искрено да се забавлява. Брей, какъв късмет! Очакваше по това време вече да е полузаспал, а сега всичките му сетива бяха разбудени и нащрек.
Тя беше като машина под пàра, която не можеше да спре.
– Ние сме ви подготвили и моменти, които да са интересни на зрителя, тип cliffhangers... – продължаваше тя разпалено, когато думите му изглежда най-накрая достигнаха до нея. – Ъ... Искате да кажете, че ще направите интервюто по начина, който ви посочих?
Георги се приведе леко напред и подпря лакти върху плота на масата. Ръкавите му се смъкнаха надолу и той забеляза как масивният часовник привлече погледа ѝ.
– Казах добре, а не че ще направя интервюто си така, както на вас ви се иска.
Усети как напрежението струи в нея. Видимо тънките ѝ пръсти закопняха да се стегнат в юмруци. 
– Да започнем първо с това, че цитатът ви от Джоузеф Хайдл беше абсолютно неточен и противоречащ на цялостната концепция в книгата му, с което единствено ме убедихте, че не сте я чели.
Той забеляза как миглите ѝ издайнически трепнаха. 
– Проучванията, които се опитахте да ми посочите, също биха могли да имат доста по-различен прочит. Искате ли да отворим сега графиката и да погледнем какво точно ни казва тя? – Георги извади телефона си, намери данните и изпъна ръка така, че и двамата да виждат екрана.
Брадичката ѝ все още беше вирната, но в красивите очи блесна нотка на неувереност. Бялата кожа върху бузите ѝ започваше да става бледорозова. В един момент чак му дожаля и свали телефона. Нямаше обаче да я остави да ѝ се размине изцяло.
– И трето – продължи безкомпромисно той. – Ако смятате, че с една разкопчана ризка и сигнално деколте можете да ме убедите в каквото и да било, силно се лъжете.
Ако до този момент бяха бледорозови, то сега бузите ѝ добиха гъст, наситен, тъмночервен цвят. Тя скочи от мястото си:
– Това е изключително сексистки коментар! Ще подам сигнал...
– Подайте сигнал, където си искате, може и до Вселенския патриарх – вдигна ръце безразлично Георги. – Има един момент, госпожице Сърменова, в който деколтето става не само недостатъчно, но дори и противопоказно.
– Минавате всякакви граници! – изфуча тя.
Той отново повдигна иронично рамене.
– Когато изграждате политическа стратегия, само със сексапил няма как да стане – продължи нравоучително Георги. – Хората не очакват от политиците да споделят леглото им, а да ги водят в определена посока. Чакат да проверят техния умствен багаж.
– Кой изобщо ви е говорил за сексапила на Гущерски! –  повиши ядосано глас тя.
– Любовник ли ви е? – поклати разбиращо глава Георги, за своя изненада изостряйки внимание, за да долови всички нюанси на реакцията ѝ.
– Мястото не е свободно, ако си въобразявате, че можете да се класирате – стрелна го ледено тя, изправи се и започна да събира нещата си.
Всъщност, много добре можеше да си я представи как отрязва Виктор. Разбираше и защо той бе останал така вбесен от отказа ѝ.
– Да разбирам, че няма да правим никакви интервюта? – поглади бавно брадичката си той, докато тя гневно посягаше към сакото си.
Резкият ѝ устрем секна. Стела подпря ръце върху плота, а очите му отскочиха към нежната гривна, която се увиваше около китката ѝ. Беше стилна и изящна. Не можеше да го отрече – всичко в нея бе стил и елегантност. Не беше и съвсем празноглава, защото празноглав човек не би могъл да направи такова представяне. По-скоро би използвал думи като „наивна“ или „заблудена“.
– Вие вече сте ни потвърдили, че ще направите интервюто – трепна гласът ѝ, макар и да остана гордо изправена, с арогантен поглед отвисоко. – Отмятате ли се от думата си?
– Не съм казал, че се отмятам – вдигна отново рамене той. – Вашият любовник може и да се окаже интересен човек.
– Дали е мой любовник, или не, не е ваша работа! – изсъска отново тя. 
Почти, подсмихна се Георги. Е, след срещата с този човек поне щеше да е в състояние да даде ценен съвет на Виктор какво харесва Стела. Макар че, ако трябваше да се сдобие с власт и политическо влияние, за да спечели нейното благоволение, братовчед му нямаше много шанс.
– Права сте – благородно се съгласи Георги. – Между другото, май копчето ви се е разкопчало и бельото ви се вижда.
Коментарът се изплъзна от устните му, преди да го беше обмислил. Не, не се беше поддал на гризящото го любопитство да надникне дали може да зърне отново нежната дантела иззад разтворените ръбове на ризата. Просто когато тя се надвеси над масата, дали преднамерено или не, изкусителната плът се втурна напред и фината материя сама се изпречи пред очите му!  
Стела сграбчи реверите на ризата си и бързо ги прибра един към друг.
– Вие сте маниак! – грабна чантичката и сакото си в ръка и се отправи към вратата.
Георги се засмя.
– Мога да направя интервюто. Но така, както го разбирам аз. Ако не ви устройства, изобщо не държа.
Думите му я достигнаха секунда преди да отвори вратата. Тя забави крачка за миг, но не се обърна. След кратка пауза излезе през вратата с високо вдигната глава.

– Стели, какво ти е? Изглеждаш много умислена тая вечер – обърна се към нея Виви.
Стела се сепна. Вечеряха в обичайния ресторант, който се беше превърнал в място за среща на старите приятели от квартала. Често ходеха там дори без уговорка. Беше почти сигурно, че ще намериш някой познат. Сега си даде сметка, че откакто бе седнала при Виви и Монката, почти не бе продумала.
– О, просто съм изморена – усмихна се тя криво. – Снощи бях на караоке и си легнах към три.
– Охо – подсвирна Виви, а очите ѝ проблеснаха любопитно. – И с кого беше на караоке?
– С един Филип, мисля, че не го познаваш – Стела направи физиономия при спомена за мъртвопияния си кавалер предната вечер. Не ѝ се говореше за това. – Къде е Дани, не съм я виждала скоро?
– Тя, откакто се хвана с този нейния, изобщо не идва – обади се и Симона, другата ѝ приятелка. – Ще речеш, че кой знае какво.
– Хванала си гадже, хайде, хайде, всичките сме имали гаджета, какво ми се прави? – подкрепи я Виви.
– Е, някои хора държат да го подчертаят – позасмя се и Стела. 
– Толкова по-зле, ако е сериозно – натърти Симона. – Една жена ако не се наживее, ако не граби с пълни шепи от живота, за какво ѝ е този живот?
– Ето ги, гледай ги всичките, дето родиха преди трийсет, направо се погребаха – Виви с демонстративен жест завъртя електронната си цигара. – Нито кариера, нито пътувания, нито дявол. ТЪпчи там, братче, мръсни памперси, гОтви му на тоя мъж и му тЪрпи лошите настроения.
Стела определено можеше да ги подкрепи, само че думите нещо не ѝ идваха. 
– И мъжете се отпускат – продължи Симона. – Ей ги, гледай ги и на Силвето мъжа, и на Верчето – вече са с ония провиснали шкембета, със запуснати бради и торбички под очите, с някакви развлечени тениски се носят само. Ти представяш ли си какво е да се заробиш и да спиш само с тоя мъж до края на живота си? То да те е гнус направо.
– Е, то затова много жени не издържат и си намират друг – още младичък, да се поддържа, да им замирише на парфюмче, ала бала – засмя се с дрезгав глас Виви.
– Това е тъпо – поклати глава Стела. – Ето затова една жена не трябва да се жени преди да се е наживяла. И трябва да си избере мъж, който да се поддържа във форма заради нея.
Виви закима одобрително.
– И както знаем, всеки мъж най-напред трябва да мине през комисията в „Джаза“.
Трите се изкискаха. Беше се превърнало в нещо като неписано правило. Която и да си хванеше приятел, първо го водеше да вечерят заедно в „Джаза“. А после му правеха „разбор“ заедно. Разбира се, никой жив мъж не можеше да оцелее на тежката критика. Сега обаче Стела се замисли, че всеки път, щом някой от компанията решеше да пропусне тази тежка процедура, нещата се оказваха сериозни. И се стигаше я до сватба, я до бебе.
– А Дани си позволи да пренебрегне правилата! – смръщи се Виви.
Изведнъж, най-неочаквано, Стела си представи какво би било, ако тя самата имаше важен за нея човек. Честно, да го представя под критичния поглед на Виви и Симона, сигурно би било последното, което би ѝ хрумнало. Особено ако започнеше да излиза с някой, когото знаеше, че те не биха одобрили. Например, като онзи проклет журналист. Журналистът ли? Боже, трябва да е съвсем изкуфяла, за да ѝ хрумне подобна идея.
Изпита странното желание да защити приятелката им:
– Може пък да е сериозно...
– Абсолютна лицемерка! – Виви сбърчи красиво очертаните си устни, а клепачите ѝ трепнаха под тежкия грим. – Кълнеше се във вярност и приятелство. Когато трябваше някой да плаче заедно с нея за нещастните ѝ любови, идваше тук да ни циври на главите. А сега бързо-бързо забрави откъде е тръгнала.
– Бас ловя, че след някоя и друга седмица ще се върне и ще зарони ред сълзи, ред сополи – обади се като ехо и Симона.
Стела сграбчи чашата с фреш и отпи голяма глътка. А мислите ѝ отново отскочиха към онзи журналист.
Когато излезе от залата, беше наистина вбесена от арогантното му поведение. Набързо беше прехвърлила възможностите да се оплаче от него. И стигна до... Вселенския патриарх. 
Възмущението ѝ обаче се коренеше до голяма степен в тъпото усещане за собствената ѝ вина.
Наистина не беше чела книгата. Но пък беше използвала този похват редица пъти. Никога, ама абсолютно никога, досега не се беше случвало човекът отсреща наистина да е чел някакво сухарско научно изследване. Затова пък нейните цитати ги караха да се чувстват глупави и неподготвени и директно я издигаха в позиция на превъзходство. Работеше безотказно. Що за лош късмет беше да се окаже, че този арогантен човек е чел точно това, което тя бе решила да цитира?
Цифрите също обичайно вършеха магия. Достатъчно беше да извади едно проучване и аргументацията ѝ ставаше необорима. Когато той тръгна да ѝ показва въпросните данни, които тя всъщност бе преписала от една незнайна статия, наистина се изплаши. За Бога, нямаше никаква представа какво точно беше изследвано и защо!
Но най-много се беше вбесила от явното безразличие, с което този мъж подминаваше цялата демонстрация на женското ѝ обаяние. Дали не беше обратен?
Не, категорично отхвърли предположението в ума си. От този мъж струеше необяснима мъжественост. Носеше обикновена поло тениска с дълъг ръкав, по която дори не се виждаше етикет на известна марка, не беше видяла нито подчертани мускули, нито изтънчено тяло, а неясно как, всяко негово движение създаваше впечатление за сила, устойчивост, първичност. В първия момент ѝ се бе сторил доста висок, но когато се изправи пред нея да се ръкуват, видя, че не се извисява чак толкова. Тъмната му коса беше в обикновена къса изправена нагоре прическа, а черните очи я следяха с лениво безразличие изпод сключените вежди. Лицето му не беше гладко избръснато, имаше нещо като катинарче, но не и оформени брада или мустаци. Тук-таме се прокрадваха сребърни косъмчета, което ѝ навяваше мисълта, че може би приближава четиридесетте. Дали гъстите вежди бяха създали у нея това необяснимо впечатление за мъжественост? Или раменете му бяха по-широки от обичайното? 
Каквото и да беше, след като премина първоначалният ѝ яд, Стела усети странно униние. Сякаш животът ѝ внезапно се бе разклатил и стабилната основа, върху която бе стъпила, се бе прекатурила. Никога досега не бе губила увереност – нито в красотата си, нито в правотата си, нито в уменията си. 
Срещата с този журналист я накара да се почувства някак... безсмислена. Не знаеше защо използва тази дума. В крайна сметка, не се беше случило нищо кой знае какво. Така или иначе, Дачев настояваше Гущерски да има интервю при него. Тя беше направила каквото беше по силите ѝ, повече от това никой не можеше да изисква от нея. Е, да, Гущерски вероятно щеше да търси обяснение. Той беше педант и държеше да знае кой как ще отрази представянето му до последната думичка. 
Но пък тя не му беше любовница, по дяволите!
– Стели, чу ли ме какво те попитах? – проникна отново до съзнанието ѝ пискливият глас на Виви.
– Извинявай, бях се замислила за малко.
– Да не изгубим скоро и теб от компанията? – подхвърли Симона. – Я кажи, кой те е впечатлил така?
Да, да, ей сега точно на вас ще седна да разправям, помисли си Стела. За пръв път в живота ѝ приятелките ѝ я отегчаваха. Може би защото осъзнаваше, че не може да им обясни вътрешната дилема, която бе започнала да я измъчва. Та тя дори на себе си не можеше да я обясни!
В този момент телефонът ѝ издаде звук за пристигнал имейл. Стела с най-голямо удоволствие използва възможността да насочи вниманието си натам и да пропусне отговора на въпроса.
А сърцето ѝ пропусна един удар. А.Д.!
Боже Господи! Всъщност, трябваше да признае, че беше шокирана не толкова от появата му, колкото от внезапното осъзнаване, че магията най-накрая се беше случила – беше прекарала цял следобед, без да се сети за него нито веднъж! Само защото мислите ѝ бяха заети с най-отвратителния, проклет и заядлив мъж, когото някога бе виждала – Георги Богданов.
Сякаш бе попаднала в някакъв калейдоскоп, в спирала от объркани емоции, която я носеше напред-назад. Луташе се, лашкаше се, не можеше да намери почвата под краката си. Направи някакъв жест към приятелките си, който трябваше да означава да не я безпокоят, и отвори имейла от А.Д.
Кална локва плисва върху предното стъкло. 

Изнервен клаксон. 
Бързат. Всеки в своята посока. 
И ти си с тях. 
Ето те, поклащаш тяло 
в ритъма на музиката зад волана. 
Не ми ли виждаш? Тук съм. 
Заедно натам ще тръгнем.
„Там“ къде ли е обаче?

Не ѝ убегна как този път умишлено бе отказал да посочи кой е той. На поне отговаряше с нейната стилистика. Беше влязъл в нейната картина. Сякаш наистина я гледаше как слуша музика и си пее зад волана, както често наистина правеше. И бе успял да отгатне изцяло настроението ѝ – точно такова, каквото бе в момента. Устремена напред, но и изправена пред въпроса къде всъщност ще стигне.
Отново опита да си представи телефонния им разговор и онова, което бе видяла от своя таен обожател. И да го свърже с думите. Полудяваше ли? Защо не можеше по никакъв, абсолютно никакъв начин, да направи връзката? Опитваше да вразуми съзнанието си. Това е онзи човек. Същият перверзник, който само чакаше да те свари по бельо, за да поиска да правите секс по телефона. Но съзнанието ѝ тъпо и упорито отказваше да го приеме и градеше един все по-идеалистичен образ на А.Д. Един образ на сродна душа, на човек, който може да я разбере...
– Кой ти пише? – едва сега осъзна, че Вивиан е вперила нахален поглед през рамото ѝ.
– Ей, кой ти каза, че може да четеш? – сепна се Стела и бързо изключи екрана.
– Е, какво толкова? – нацупи се Виви. – Нали нямаш тайни от нас?
– О, ето, аз ти казвам, че има нещо – подхили се веднага и Симона. – Айде бе, Стелче, разкажи ни, без друго си умираме от скука.
– Някакъв поет ще да е – изпревари я Вивиан. – Мярнах, че разни завъртени ги реди.
– Ами вие двете наистина ли не знаете кога да спрете? – ядоса се не на шега Стела.
Грабна чантата си и отиде да плати своята сметка на бара.

Легнал удобно в леглото, Георги се взираше в тавана през полуотворени очи. Мислеше тази вечер да си легне рано и се приспиваше, като слушаше политически анализ по един немски канал. Вече бе видял, че нищо смислено няма да изведе от него, но бърборенето от телефона му действаше отпускащо. Нотификацията за получен мейл разбуди задремалото му съзнание и той прекрати слушането – без друго беше изключил от доста време и беше изгубил нишката.

Оглеждам се внимателно. Къде си? 
Онзи замисленият, 
който се почесва 
по плешивата глава? 
Или си този, дето изруга, 
отваряйки прозореца до долу, 
цветисто и вбесено? 
А може би си онзи с очилата, 
насочени към слънцето, 
но скриващи го от света? 
А може би от мен?

Ха, тя отговори! 
Можеше да си я представи в онзи неин изискан костюм, как дългите нежни пръсти с деликатен маникюр са обхванали телефона и палците щракат по клавиатурата.
Какво правеше на телефона си в петък вечер? Не би допуснал, че жена като нея ще чопли самотно имейлите си по това време на денонощието. Би трябвало да е в някой бар, на изискано парти или поне в обятията на... Галин Гущерски, да кажем. Във всеки случай, да извършва някоя дейност, която изисква значително по-малко мозъчни гънки от следването на определена фабула и писане на поетичен имейл.
Представи си още веднъж разгневеното лице, с което излезе от кабинета му, и се усмихна. Беше проследил внимателно гъвкавите движения на грациозното ѝ тяло. Стил, красота, изключително присъствие. Усети как от горе до долу го залива топлина. И в ума му се прокрадна някаква картина, в която докосва онези фини дантели, скришом надникнали изпод блузата, и освобождава бялата кожа на гърдите ѝ за собствените си целувки. Устните му откриват розовото зърно...
Георги сепнато разтърси глава. Добре де, като всеки обикновен мъж и той реагираше на красиво и предизвикателно женско тяло. Само не беше очаквал, че ще му е необходим толкова контрол, за да не се увлича в играта твърде много. Достатъчно идиотски се беше почувствал, когато жената, на която пишеше прочувствени романтични картини, се изправи от плът и кръв пред него. При това удивително съвпадаща с образа, който изграждаше в съзнанието си. Достатъчно глупаво се чувстваше, знаейки, че всичко е само една игра на отмъщение.
Да, беше нахакана и самовлюбена. Да, беше като надут балон – фасада, зад която добре бе успял да види, че не се крие нищо особено. Да, беше точно онзи тип жени, които мразеше – прекалено самоуверени, неспособни на компромис с никого и нищо, тъпчещи и мачкащи всичко пред себе си и под себе си. Беше абсолютно съгласен, че щеше да ѝ се отрази добре някой да ѝ натрие носа. Но... трябваше ли този някой да бъде той самият?
Изобщо, беше глупост да се поддаде на импулса да отговори на имейла ѝ. Сигурно бе умирал от скука вечерта. Трябваше да излезе и да се разсее, вместо да дреме в леглото и да измисля глупости. Обаче изкушението не го пускаше от хватката си – режещо, припряно, нетърпящо възражения.
Понадигна се и хвана телефона с две ръце.

Дъждът се плиска по стъклото. 
Чистачките пристъргват тъжно.
По радиото пускат блус. 
От шейсетте.
Мелодията се извива и пронизва
дълбоко някъде душата. 
Ти чуваш ли ме?
Тук съм.
Аз съм музиката.

Поколеба се само секунда, преди да го изпрати. Хвърли поглед към часовника. Минаваше дванайсет. Отпусна се назад и въздъхна. Време беше да поспи.
Само че беше целият нащрек и съзнанието му отказа да се отпусне. Чакаше сигнала за нов имейл. Е, тя може би си беше легнала. Или пък най-накрая при нея беше дошъл любовникът и вече прокарваше език по гъвкавото тяло...
Живописната картина го накара неспокойно да се размърда. Телефонът изпищя. Отговорът ѝ го прикова.

Обичам музиката. 
Слушам евъргрийни. 
Прекрасно е. 
Разливаш се по цялото ми тяло. 
Докосваш всеки ъгъл на душата.
Усещам те дълбоко
вътре в мен.

О, по дяволите, не трябваше да пише това! Усети как тялото му се напряга и се разбужда съвсем. Хвърли един поглед през прозореца. Околните блокове бяха почти замлъкнали. Отделни прозорчета блещукаха като очите на крокодили, скрити в блато, готвещи се за нощна атака. Демоните бяха излезли. И влезли в душата му.
Пръстите му сами защракаха по клавиатурата:

Огнени езици танцуват неуморно
из непрогледен мрак.
Дърветата припукват 
и падат жертва,
стопяват се
в бруталната целувка
на жарта.
Играеш си със огъня.

Самотна е, помисли си с настойчива убеденост, докато ѝ го изпращаше. Самотна и объркана. Иначе не би му писала. И какво от това? Какво го вълнуваше него тази работа? Трябваше твърдо да си напомни, че тя всъщност не пишеше на него. Пишеше на някакъв измислен образ, който в най-добрия случай асоциираше с братовчед му. Дързостта ѝ щеше да ѝ изиграе лоша шега накрая. 
Лошото беше, че ако продължаваше така, на него щеше да му се наложи да приключи вечерта с хладен душ.
А отговорът ѝ не се забави:

Знам. 
Когато търсиш светлина, 
тя може да те заслепи.
Когато търсиш топлина,
бъди готов
да изгориш.
Готов ли си?

Сякаш му нанесе удар под кръста. По дяволите, трябваше да е абсолютен глупак да приема думите ѝ лично. Реакцията ѝ беше по-скоро обезпокоителна. Стела бе свалила гарда. Дали заради късната вечер, но май беше готова на среща с... хм, с Виктор.
А какво би направил Виктор, ако той четеше това в момента? Ако се срещнеше с нея, дали би се ограничил просто до един разговор? 

Готова си да пренебрегнеш риска? 
И вярваш безрезервно,
че пламъкът не може 
да те погълне,
и подпали,
и да те овъгли?

Още докато го пишеше, изпита странното чувство, че пита сам себе си. Беше ли готов да се хвърли в огъня? О, не, определено не. И никога не беше и ставало въпрос за това.
Отговорът ѝ се забави. Той стана, отиде до кухнята и си наля чаша вода. Когато се върна, все още нямаше отговор. Тъкмо помисли, че или се е изплашила, или е заспала, когато телефонът пак изпиука.

Не вярвам. И не знам.
Възможно е да бъркам.
Възможно е да търся пламък
в отчаяна надежда 
за смисъла и бъдещето
на своята мечта.
Възможно е понякога
да бъда мъничко изгубена
и в нищото да търся
пътеводна светлина.
Възможно е да се опаря,
възможно е да изгоря.
Но без да търся,
не бих могла да продължа.

Георги въздъхна дълбоко. Очакваше настоятелност за среща или нещо повече. Беше почти готов да ѝ се скара бащински за непредпазливостта. Сигурно това, че беше по-голям от нея, го караше да се чувства... Стига, Георги, няма нищо бащинско в начина, по който се заиграваш с нея. По-скоро е някаква скрита ревност. Глупаво осъзнаване, че можеш да доведеш нещата до среща, но няма да го направиш – защото ти не си ти и срещата няма да е с теб!
Тежкото ѝ признание обаче го жегна по-дълбоко, отколкото му се искаше да си признае. Това същата нахакана въздухарка от следобеда ли беше? И защо, по дяволите, му разкриваше толкова дълбока част от душата си? Не можеше ли да остане с представата за лъскавото ѝ тяло, което с охота се обръща към всеки пожелал го? Е, на Виктор първо беше отказала, но кой знае той колко дървено бе подходил към нея. Във всеки случай, не искаше да наднича толкова отблизо вътре в чувствата ѝ. Не искаше...
Георги пое дълбоко въздух и отново потърси буквите.

Мисли за пламъка в съня си. 
И остави го да те води. 
Отпусни се. 
И той ще грее там
със правилната сила и посока.
Аз няма да ти казвам, 
че съм пламъкът.
Ще си го мисля.
Лека нощ.

В съзнанието му сякаш проблесна неонов удивителен знак, като сигнал за опасност. Отговорът ѝ пристигна почти незабавно.

Ела със мен.
Води ме.
Сънят ми е за двама.

Той отново въздъхна и, преди да е успял да възпре пръстите си, написа:

Ще бъда там.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Атмосферата в офиса беше напрегната. Колежките тичаха, говореха по телефоните, влизаха, излизаха, приличаха на бръмчащ кошер.
След среднощните разговори с А.Д. повече не си бяха писали. Стела се чувстваше гузна, че се беше разкиснала дотолкова, че да му обяснява колко е объркана и в каква безпътица се намира. Донякъде се чувстваше и отхвърлена. Нямаше как да криви душа. Дали съзнателно, или не, дали в болката от самотата, която я беше обзела, бе опитала да наклони разговора в по-интимна посока. 
А той се беше измъкнал от нея. За разлика от телефонния им разговор, когато почти бе поискал да правят видео секс, сега бе избягал с триста. Вместо това беше започнал да рови в душата ѝ. До степен, в която тя му призна неща, които не бе признавала пред никого, дори пред себе си. А след като му ги призна, той просто ѝ пожела лека нощ. Ако не си беше изпросила потвърждението, че ще дойде в съня ѝ, нямаше и това да направи.
А после, в съня ѝ... наистина дойде. Стела усети как ушите ѝ  пламват от живописните картини, които бе сънувала. Бе сънувала, че се намира в поле от пламъчета. Като безброй запалки. Или светнати фенерчета на телефони. Клатеха се около нея, танцуваха, играеха. А тя знаеше, че търси А.Д. Протягаше пръсти и докосваше ту едно, ту друго. Някои бяха съвсем изкуствени, други пареха. Едното дори така я изгори, че остави голям мехур върху дланта ѝ.
Вече беше уморена. Направо изтощена. Влачеше се. И всички тези светлинки се бяха превърнали по-скоро в озъбени физиономии, които само чакаха да падне, за да прегорят врата ѝ.
Тогава изведнъж усети как някой я прегръща зад гърба. Усети топлината му, силата му, свежестта му. Здравите ръце леко я повдигнаха от земята и я притиснаха към топли яки гърди. Стела облегна глава на тях, усещайки как горещи сълзи почват да се стичат по бузите ѝ. Протегна ръце нагоре към него. Все още не виждаше лицето му. Усети грапавите косъмчета на брадата по бузите му. Извъртя се към него, а той я целуна. Така, че цялото ѝ изтощение изчезна изведнъж, а озъбените физиономии избягаха встрани. Целуваше я, прегръщаше я, обгръщаше я с внимание и любов.
И всичко това беше един съвсем логичен сън и нямаше да му обърне внимание изобщо, ако в целувките не беше вкарала един друг образ от деня. Когато отвори очи, видя срещу себе си черните като факли ириси на онзи противен, но покорително мъжествен журналист...
Стела рязко се изправи. Трябваше да се вземе в ръце. Явно хормоните ѝ в последно време бушуваха здраво. Дали разговорът с приятелките от онази вечер не я беше впечатлил по-дълбоко, отколкото си мислеше?
Телефонът ѝ иззвъня.
– Стелче, можеш ли да говориш? – чу гласа на баща си.
– Да, татко, чакай само да изляза в коридора – беше щастлива да насочи вниманието си към нещо различно. Освен това, наистина чакаше с нетърпение баща ѝ да ѝ се обади. – Успя ли да разгледаш колата, за която ти говорех? 
– Да, да, тъкмо затова ти се обаждам. Ако искаш, може и да се видим да коментираме?
– Не, не, кажи сега какво мислиш!
Баща ѝ сякаш се поколеба.
– Ами, Стели, да ти кажа, според мен не е най-доброто решение. Моторът е малък, няма достатъчно мощност, а същевременно разходът на гориво за такава кола е доста сериозен. А цената ѝ е... хм, мен би ме отказала. За тази цена можеш да си купиш много по-добър автомобил.
– Харесва ми тази, татко – леко нацупено натърти Стела. – Само този модел имат точно този искрящ нюанс на червеното. Същият като онази рокля, която имам.
– Стели, избираш кола, а не рокля! – възкликна баща ѝ.
– Е, аз ти казвам, че ми харесва цветът, а другите марки нямат такъв. А онзи овал на багажника я прави много различна и стилна.
– И ще плащаш по една средна заплата на месец в продължение на пет години само за цвят и овал?
– Ами...
– Виж, аз не мога да ти се меся. Ти ме попита за техническите характеристики. Казах ти, че парите не си заслужават за качеството. Ако решиш да се заробиш с такъв лизинг само заради единия цвят, решението е твое. Искам само да те помоля добре да премислиш. Пет години не са малко време. Може да се ожениш, да имаш дете. Може да смениш работата. Може и да останеш без работа в някакъв период. Ще имаш ли откъде да извадиш такава сума за месечната си вноска?
Стела се разсмя пресилено.
– Татко, винаги си толкова черноглед! Нищо подобно няма да ми се случи.
– Да имаш дете ти се струва черногледство?
Тя се сепна. После изпуфтя.
– Не, не, разбира се. Ще видиш, че всичко ще е наред. Това не са кой знае какви пари.
– Тъкмо три мои пенсии, както се очертава...
– Добре, разбрах те – тя почти се тросна и хвърли поглед към бледооранжевите стени. – Ако само парите мислиш, че са ѝ недостатък, това е мой проблем. Е, можеше да е малко по-мощна, но аз няма да се състезавам с нея.
– За мен не е добра инвестиция, но не мога да ти се меся – примирено снижи тон баща ѝ. – Виж, може да чуеш кака си по някое време.
– Да я чуя? – Стела се почуди на необичайното вмятане на баща си.
– Струва ми се, че има нужда да сподели нещо.
– Но за какво?
– Не знам, Стели, просто мисля, че не би било лошо да си поговорите.
Баща ѝ беше изключително деликатен човек. Беше отгледал двете си дъщери като принцеси и не даваше косъм да падне от главите им. Често беше свръхпротективен и, разбира се, като всеки възрастен човек, не спираше да им чете лекции за трудностите, които могат да срещнат, вгорчавайки ентусиазма им от предвидена нова стъпка. Думите му този път леко я обезпокоиха. Не за колата – там нямаше съмнение какво иска и изобщо не я притесняваше високата вноска. Така или иначе ѝ оставаха пари от заплатата, печелеше добре, а идеите за семейство и дете не се вписваха в плановете ѝ за близките пет години. Евентуално след трийсет и пет... но дотогава имаше време.
Но споменаването на сестра ѝ събуди някакво безпокойство у нея. Уклончивостта му затвърди убеждението ѝ, че трябваше да намери начин възможно по-скоро да се види с нея.

„Соня Перчемлиева е новият директор на „Брулис холдинг“
Георги с любопитство щракна върху заглавието, което му се мярна, докато преглеждаше сутрешния новинарски поток.
„Жена поема ръководството на българския клон на огромния международен козметичен концерн. Соня Перчемлиева работи повече от петнайсет години за компанията, като започва от най-ниското ниво още като студентка. Женена, с две деца, тя споделя, че това е огромно постижение за нея и е най-важното събитие в живота ѝ след раждането на децата ѝ.“
Соня Перчемлиева значи. Познаваше я много добре. Беше приятелка на Евелина. Всъщност, силно казано приятелка. Между двете жени съществуваше едно лицемерно поддържане на топли отношения, което изискваше сравнително често да излизат заедно със семействата си. Истината обаче беше, че и двете се гледаха завистливо, напълно осъзнавайки, че са конкурентки за едно и също място.
И сега Соня беше спечелила. Не знаеше какво прави Евелина в момента, но явно не се беше преборила за директорското място. Към което така отчаяно се стремеше.
Ирония на съдбата, или? Евелина го бе обвинила, че той пречи на издигането ѝ. Че изискванията му към семейния им живот са несъвместими с огромната ѝ общественополезна дейност и кариерните ѝ амбиции. Коктейли, семинари, уъркшопи, вечери до след полунощ в офиса. Колко провалени планове, колко среднощни скандали, колко неудовлетворени страсти, докато накрая вземат решението да се разделят. И сега? Сега се оказваше, че въпреки огромните усилия, които бе хвърлила, мястото го беше спечелила Соня.
Соня, която не заряза семейството си. Не само не го заряза, ами дори и цели два пъти си позволи да отсъства за почти година, докато отгледа първо едното, после другото си дете. Той се разрови в съзнанието си. Момченцето и момиченцето им може би вече бяха ученици. А Евелина беше останала да кукува сама...
Е, всъщност не знаеше дали е сама, на практика не го и интересуваше. Имаше представа от живота ѝ дотолкова, доколкото знаеше, че не се е омъжила и няма деца. Но може и да имаше сериозен приятел. Може някой за пръв път да я беше увлякъл така, че да се бе подхлъзнала на последното стъпало преди успеха и да бе оставила Соня да спечели.
Не и Евелина, категорично поклати глава той. 
Взе чашката с кафе и отпи. Мислите за бившата му жена нямаха място в сегашния му живот. Не се чувстваше самотен без нея. Имаше няколко приятелки, с които излизаше, когато изпиташе нужда от малко страст. През останалото време ценеше собственото си спокойствие и предпочиташе да се обърне към природата – да катери планини, да кара джет, да изследва пещери. Чувстваше се много по-спокоен и на място сред камъните, растенията и големите води, отколкото сред измисленото общество, в което се бе опитвала да го вкара Евелина.
Телефонът му иззвъня.
– Кажи, Викторе?
– Е, братче, страшен си! Размекнал си я, направо на желе е станала – възкликна възхитен братовчед му.
Георги се усмихна криво.
– Четеш имейлите ли?
– Четох преди малко – потвърди Виктор. – Абе някакви пълни глупости си говорите, обаче а-ха и да моли за среща.
Георги вдигна рамене. Кой знае защо, някак не му се обсъждаха онези съобщения, които си бяха разменяли с възлюблената на братовчед си. Онази вечер не се повтори. Изглежда на сутринта тя бе размислила. А той всъщност беше истински благодарен за това. Истината беше, че на сутрешна светлина изпита сериозни опасения, че тези съобщения са стигнали по-дълбоко, отколкото му се искаше.
– Е – отговори неопределено.
– И защо спряхте? – настоя братовчед му.
– Много си нетърпелив – позасмя се Георги. – Хубавите неща стават бавно.
– Кога ще ѝ пишеш пак?
Георги потропа с пръсти по плота.
– Всъщност, няма да ѝ пиша повече.
– Какво? – почти изрева Виктор. – Как така?
Реакцията му накара Георги да застане още по-твърдо на позицията си.
– Виж, Викторе, играта започва да става много нечестна спрямо това момиче. Ако си мъж на място, отиди на вратата ѝ и се разберете като зрели хора.
– Да бе, тя няма да ми отвори. Ти и предния път каза, че приключваш, а...
– А ти какво всъщност искаш от нея? – присви очи Георги и започна да потропва с химикалката върху листа наблизо.
– Е, сега – Виктор явно беше неудовлетворен от въпроса.
– Виж, аз излизам от играта – твърдо заяви той. – И този път съм съвсем сериозен. Ако толкова настояваш, имейлът е пред теб. Можеш да продължиш нататък.
– Ама как? Аз не мога да пиша такива заврънкулки!
Георги пое дълбоко въздух.
– Ако считаш, че тя е момиче за теб, трябва да отговаряш на нейното ниво. Ако не можеш, извинявай, просто не е момиче за теб.
– Абе, глупак, ти да не би да си ѝ се вързал?
– Аз да се вържа? – смехът на Георги беше дълбок и искрен. – Виж, братовчедче, жени като нея са ми ясни като бял ден. Нямам обаче никакъв ангажимент към теб да ти помагам в любовните ти терзания. Направих предостатъчно да те измъкна от сериозната каша, която беше забъркал. Оттук нататък се оправяй сам!

Слънцето грееше, но денят беше влажен и хладен, а планината изглеждаше истински негостоприемна. Стела с неприятна изненада установи, че трепери от студ с якето, което бе избрала. Беше първата публична изява от кампанията на Галин Гущерски и тя трябваше да бъде ослепителна. Само че не беше катерила много планини и не бе сигурна как точно да се облече. Разбира се, трябваше да има спортен вид. За целта влезе в един спортен магазин и накупи цяла камара дрехи и обувки. В крайна сметка беше доволна, стояха ѝ прекрасно. Белите маратонки създаваха акцент и пасваха идеално с искрящобялото яке.
Само че режещият вятър така проникваше през него, че зъбите ѝ щяха да затракат всеки момент.
– Всеки политик трябва да може да изкачва върхове – говореше край нея Галин Гущерски пред тълпата от тикнати в лицето му микрофони. – Работата му е да поведе народа си и да го изкачи до най-високите върхове.
Стела беше доволна от броя журналисти, събрани лично от нея да отразят инициативата. Идеята също бе изцяло нейна. Някои журналисти щяха да се качат с Гущерски до върха на планината и да направят още снимки и по-живописни репортажи. Обходи ги с поглед – всички се бяха съгласили да пратят материалите си за одобрение първо при нея. За по-заетите, Жаклин, пружинираща от крак на крак в дебелото си пухено яке, с широка усмивка и лента през ушите, щеше да напише подходяща заготовка.
Прониза я леден порив на вятъра и ѝ се прииска също да си беше сложила лента през ушите. Беше пробвала само различни шапки, но не се хареса и реши, че няма да рискува прическата, върху която вчера доста се беше потрудила фризьорката ѝ. 
Гущерски приключи встъпителното си слово, микрофоните се прибраха и тълпата около него се разреди.
– Стела, нека те представя – протегна ръка към нея той. Вече извън камерите, се обърна към журналистите. – Стела е моята пиар-магьосница, човекът, на когото дължа голяма част от успехите си.
Тя леко се изчерви, докато го доближаваше. Гущерски фамилиарно обви ръка около раменете ѝ и я притисна към себе си с широка усмивка. Стела блесна насреща. От една страна, беше истински благодарна за оценката на усилията ѝ, от друга – тази демонстрация на близост ѝ беше малко неочаквана.
– Ти заслужаваш страхотен път нагоре, защото си добър човек, успешен и милеещ за благото на родината ни – почувства се длъжна да каже тя, а няколко камери се включиха да ги отразят.
Гущерски беше около четиресетгодишен, неженен, добре изглеждащ мъж с широка усмивка и предразполагащ вид. Стояха прекрасно един до друг. Може и да тръгнеха клюки, но те биха му били единствено от полза, създавайки допълнителен интерес към  личността му.
Стела отправи последна ослепителна усмивка и се приготви да тръгне редом с него, когато нещо в тълпата привлече вниманието ѝ. Поглед на силно неодобрение. Леко сви вежди и се вгледа по-внимателно. Онзи мъж с тъмнооранжевата шапка и якето с вдигнатата догоре яка. Какво можеше да има против...
Изведнъж дълбоките черни очи я пронизаха и тя го позна. Това тъмно катинарче върху ъгловатата челюст, гъстите вежди и най-вече, този подигравателен поглед! За неин ужас обаче, в ума ѝ първо изникна споменът за тръпнещата целувка от онзи идиотски сън. Усети как бузите ѝ пламват. Добре, че вятърът можеше да послужи за оправдание. Ох, по дяволите! Какво правеше Георги Богданов тук? Не го беше канила! Не искаше той да отразява събитието!
Но всъщност нямаше как да му забрани да присъства. А в ума ѝ се заредиха купчина отвратителни думи, с които един предубеден човек можеше да преразкаже случката. Стисна по-силно юмруци, но Гущерски я подкани да тръгват с леко потупване по рамото.
Нямаше какво повече да направи. Потегли заедно с групата подбрани сподвижници по пътеката към върха. Вътрешно безпокойство обаче я накара да се отдели на известно разстояние.
Първият участък беше изключително стръмен. Задъха се и усети как студеният въздух направо прониза гърлото ѝ. В усилието си бе избързала доста напред. Погледът ѝ пробяга към катерещите се зад нея хора. Георги Богданов не се виждаше сред тях. За щастие, явно само бе използвал да ѝ хвърли онзи укорителен поглед и после бе изчезнал по пътя си. 
Стела ядно закрачи отново нагоре. Всъщност, никога не беше предполагала, че изкачването на връх може да се окаже толкова енергоемко. Беше правила само кратки преходи в подножието, по-скоро като разходки в парка. Сега краката ѝ се пързаляха по влажната кал, смъкваха я надолу, често трябваше да се хваща за околните храсти или скали, за да не падне. Белите ѝ маратонки вече изглеждаха отчайващо небели. 
В някакъв отчаян опит да премине трудния стръмен участък по-бързо, тя реши да хване най-краткия път. След няколко минути усети как въздухът ѝ съвсем спира. Имаше нужда от истинска почивка, преди гвардията журналисти да я настигнат и да я видят в този вид. Мярна горичката, която започваше на няколко метра встрани. Бързо взе решение.
Облегна се на кората на един бор, а леденият въздух нахлу на широки режещи порции в жадните ѝ дробове. През притворени очи си даде сметка, че и слънцето е изчезнало зад голям, взел се от нищото, облак.  
Когато дишането ѝ се нормализира, тя направи няколко стъпки по пътечката между боровете и след малко се озова на голямо, открито пространство, през което минаваше река от огромни камъни. Май това бяха морените. Ако правилно се ориентираше, оттук надолу трябваше да се вижда градът. Сигурно можеше да направи и някоя чудесна снимка, селфи над облаците. 
Ръката ѝ разочаровано прекъсна устрема си към джоба, когато осъзна, че големият облак е превзел всичко в стелеща се сивкава мъгла. Царственото ѝ селфи се отлагаше. 
Огледа големите лениви скали. Сякаш я примамваха да направи няколко крачки по тях и тя скочи върху първата. Оказа се забавно. На третия подскок обаче подметките ѝ се хлъзнаха. Отчаяно опита да се подпре с ръце, но грапавата влажна повърхност само ожули пръстите ѝ и тя с ужас усети как гърбът и задните ѝ части се плъзват надолу като по гигантска пързалка. 
Оглушена от собствения си крясък, Стела можеше само да чака краката ѝ да стигнат отново твърдата земя. Най-накрая едното ѝ ходило болезнено се удари в нещо, кракът ѝ се подви и тя падна с цялата си тежест отгоре му.
Няколко ужасяващи секунди не беше сигурна дали всичко ѝ е на мястото си. После опита да разгъне ръце и крака. Глезенът ѝ се движеше, но я болеше ужасно. Беше паднала на дъното на голяма дупка между две високи морени, а някъде под краката ѝ шумно се изливаше река. Поне ледените ѝ води бяха останали далеч.
Огледа се. От всичките ѝ страни се издигаха непристъпни високи камъни. Направи нещастен опит да се покатери, но те се оказаха твърде гладки, а нейните крака – твърде болезнени. Ръцете ѝ започваха да се вкочаняват, както и пръстите на краката. 
О, Боже! Що за нелепа ситуация? Трябваха ѝ само няколко минути, за да разбере, че сама няма да може да се измъкне. Щеше да е ужасно да моли Гущерски да се върнат да я спасяват. И да провали цялото мероприятие. 
А кой друг? Да звънне направо на 112?
С вдървени пръсти попипа джоба на якето си за телефона. Забеляза веднага голямата, зловеща пукнатина през през средата му. Трескаво натисна копчето за включване, но екранът остана отчайващо черен. Ожулването в скалата при падането изглежда се бе оказало фатално.
Усети как по гърба ѝ тръгват ледени тръпки. За Бога, кой я караше да се отдалечава толкова много? По пътя в горичката насам не бе срещнала никого! Дори да започнеше да вика с пълно гърло, дали някой щеше да я чуе? Опита се да мисли трезво. Вероятно Гущерски щеше да забележи отсъствието ѝ по някое време. Обаче не беше сигурно дали нямаше да реши, че просто си е тръгнала, както и действително смяташе да направи. Ох, за Бога!
– Помоощ! – извика тя и се ослуша. Уви, само вятърът ѝ отговори с неговото зловещо свистене в короните на боровете.
Колко ли време можеше да мине преди някой да се появи наоколо? Освен това, тя бе добре скрита в тъпата дупка. Ако чакаше някой изрично да мине и да надникне точно тук, можеше спокойно да се види как измръзва от бяла смърт преди това. Оставаше ѝ само да вика и да се надява някой да я чуе от пътеката. Нямаше ли кой да я потърси, да се сети за нея, да се притесни? О, Боже! Нямаше да се появи довечера в „Джаза“, но щеше ли някой да се разтревожи? В никакъв случай. Може би щяха да ѝ звъннат двама или трима приятели по-късно днес, но никой от тях не би допуснал, че нещо се е случило с нея, ако тя просто не отговори.
Уговорката със сестра ѝ! Да, сестра ѝ би се притеснила, ако не отиде на срещата им... утре вечер. Майка ѝ може би щеше да звънне, или баща ѝ. Но да тръгнат да я търсят в планината, само защото телефонът ѝ е без батерия? Боже, та нали толкова пъти им беше мелила на главите да не се изпадат в паника, ако не им е отговори? Искрено им се ядосваше, когато бяха по-настоятелни в опитите си да се свържат с нея.
– Помооощ! – изкрещя отново с пълно гърло. Вятърът отнесе вика ѝ.
Вече не чувстваше ръцете си, не чувстваше и краката си. Облакът се беше превърнал в ситен дъжд или носеща се влага, не можеше да прецени, но косата ѝ вече бе напълно мокра и от прическата ѝ не беше останало нищо. Прическата, по дяволите, кой се интересува от тъпата прическа, важното е някой да я намери и да я измъкне от тук!
Отчаяно огледа още веднъж морените в опит да намери път да издрапа. Абсурд. Беше твърде високо.
Може би все пак Жаклин ще се огледа, ще забележи, че я няма... И да, в никакъв случай, нямаше да посмее да се обади. Колко пъти я беше мъмрила за това. Със сигурност щеше да си представи как Стела ѝ изнася лекция, че не може да ѝ държи сметка къде ходи, какво прави и кога решава да си тръгне от дадено събитие!
Направи няколко движения с пръстите си. Виждаше ги, че се местят, но не ги усещаше. После се опита да пристъпи от крак на крак. Заболя я толкова много, че очите ѝ се навлажниха. Не можеше и да се размърда, както трябва. 
Започна да вика периодично. Или никой не минаваше по глухата пътека, или не успяваха да я чуят. По някое време се изтощи и млъкна. Беше се вдървила напълно. А времето ставаше все по-отвратително. Макар и да не я блъскаше тук, усещаше как вятърът разнася леден въздух. 
Седна и се сгуши до един от камъните. Усети как капка насъбрала се влага капва върху ръката ѝ. Отчаянието заплашително спускаше лепкавите си пипала върху ѝ.
Не знаеше колко време е стояла така. Може би минути, а може би часове. Беше се унесла в нещо като дрямка, когато изведнъж чу глас. Някой говореше дълго и напоително, вероятно по телефона, недалеч от нея.
– Помооощ! – разкрещя се тя с все сила. Гласът намали темпото, с което изговаряше думите. Сякаш бе дочул нещо, но не беше сигурен дали не му се е сторило. Тя отново извика, колкото ѝ глас държеше. – Помоощ! Помоощ!
Гласът спря да говори. Стела скочи на крака и се опита да размаха ръце. Уви, не беше сигурна, че стига достатъчно високо, за да се покажат пръстите ѝ над скалата. А болката в глезена я прониза така рязко, че тя изпищя.
– Има ли някой там? За помощ ли викате? – гласът беше мъжки. Вятърът го отвяваше, но бе достатъчно силен, за да различи думите му.
– Помощ! Тук, между скалите! – извика тя, изпълнена с надежда. 
Гласът утешително приближаваше. Най-накрая над ръба на скалата се показа мъжка фигура в планинарски екип. В първия момент ѝ се видя като месия, пратеник на Бога. 
– Моля ви, помогнете ми да се измъкна! – проплака Стела, почти заслепена от усилието.
– Какво се е случило... Стела?!
Едва сега забеляза тъмнооранжевата шапка и гъстите вежди на своя месия. За момент се стъписа. Боже, не този човек очакваше като своето спасение!
– Ти? – премигна недоумяващо. – Какво правиш тук?
За миг двамата се гледаха от упор. Той, изправен като исполин на ръба на скалата, тъмната фигура като изсечена на фона на сивкавото небе, и тя, трепереща върху студения хлъзгав камък, с изцапани дрехи, разрошена коса и безумно бляскащи сини очи.
– Ако искаш, да си вървя? – сви устни недружелюбно Георги.
Резкият му въпрос я отрезви. Премръзнала, отчаяна, последното, което можеше да направи, беше да избира кой да ѝ помогне да се измъкне от тук.
– Подхлъзнах се – обясни, изкривявайки устни. Изведнъж силите я напуснаха. Имаше чувството, че всичко в нея е замръзнало. Думите излизаха с треперене, устата ѝ бе станала прекалено дебела и не се подчиняваше на всички команди на мозъка. – Аз...
Нещо проблесна в погледа му. Той пусна раницата си да се смъкне по гърба му и приклекна върху камъка. 
– Ясно – гласът му прозвуча по-кротко. Очите му обходиха дълбоката дупка бързо и преценяващо. – Ранена ли си? Можеш ли да се движиш?
– Глезенът ми – изломоти тя. – Боли ме...
Георги придърпа раницата до себе си и бръкна в нея. Очите му не се откъсваха от Стела и на лицето му изплува нещо като окуражителна усмивка.
– Опитай се да се изправиш – прозвуча успокоително и почти ласкаво. – Бавно. Спри в момента, в който усетиш болка, и изчакай. Хайде, точно така. Задръж. Подпри се на другия крак. Само бъди спокойна. Сега ще измислим начин да те измъкнем от тук. Опитай леко да се отпуснеш върху наранения крак. Можеш ли?
Тя слушаше и автоматично се подчиняваше. Бе успяла поне да застане в изправено положение.
– Чудесно, ще се справим. Имам въже – той най-накрая приключи търсенето в раницата и измъкна една голяма ролка. – Ще трябва само да го завържеш около кръста си и аз ще те издърпам да се изкачиш по скалата. Лесно е, не се притеснявай. Къде са ти ръкавиците?
– Ами аз... – тя леко се обърка – ...нямам.
– Тръгнала си без ръкавици?
Как можеше да му обясни, че материята на ръкавиците ѝ нямаше да пасне на останалата част от облеклото ѝ? Освен това, в града по обяд ходеха вече по къс ръкав, откъде да ѝ хрумне, че горе в планината може да ѝ дотрябват ръкавици? А и устните ѝ бяха така замръзнали, че не можеше да произнесе толкова много думи. Само поклати глава и, за свой ужас, усети как очите ѝ се пълнят с необясними сълзи.
– Боже... – той се заоглежда наоколо и в следващия миг изчезна от полезрението ѝ.
– Георги! – почти изпищя тя, паникьосана, че той може да я изостави отново сама на произвола на съдбата.
– Тук съм, Стела – оранжевата шапка веднага се показа над ръба на канарата. Тъмните очи отново ѝ се видяха като божествено спасение. – Само оглеждах дали има подходящо място да завържа въжето, за да мога да сляза и аз при теб, ако се наложи. Ръцете ти са вкочанени и не е ясно дали ще е успееш да направиш добър възел.
– Можеш ли да хвърлиш въжето? Ще опитам...
Георги се поколеба за момент, но после уви въжето около себе си, затисна го с тяло и ѝ хвърли долния край.
Не се оказа толкова лесно, колкото тя си мислеше. Опита криво-ляво да завърже въжето около себе си, но той беше прав, че няма да успее да направи възел. 
Измръзналите ѝ пръсти отказваха да стиснат твърдата материя достатъчно здраво. Опитите ѝ да се изкачи така и не даваха резултат, тя се изхлузваше отново и отново.
Неуспехът я хвърли в униние. Представяше си как той сега ѝ се подиграва. Никога не бе изпадала в по-унизително положение пред един мъж. Даже не смееше да го погледне. Затова бе направо стъписана от топлия му, ласкав и в никакъв случай не подигравателен глас.
– Искаш ли да опитаме отново? Добре, добре, стой така и си почини. Облегни се на морената. Внимавай, не отпускай тежестта върху ранения крак. Отивам да вържа въжето за едно стабилно място тук отзад. След малко ще съм долу при теб. Ще те измъкнем. Само още мъничко, за да съм сигурен, че въжето е закачено здраво.  
Гласът му продължаваше неспирно да отеква между камъните. И тя му беше истински благодарна за това. Ръцете ѝ трепереха, лицето ѝ трепереше, устните ѝ трепереха. Вече не бе сигурна, че може да издържи и половин час повече в тези условия. А вятърът продължаваше да разнася сивкавите облаци, които минаваха толкова ниско, че току скриваха дори върховете на морените.
От време на време мяркаше ту ръкава на якето му, ту шапката, ту част от обувките. Той чевръсто нагласяше въжето. Пусна го от единия край, където имаше по-ниска скала в съседство, така че да могат евентуално с няколко набирания да се качат по него и да стъпят върху ѝ. 
Самият той скочи на нея и от там, с един гъвкав скок, само омекотявайки го леко с въжето, се озова долу при нея.
– Стела! – той я приближи и обхвана раменете ѝ.
– Аз... съжалявам – успя да произнесе тя с трепереща брадичка, по която нелепо усети как бяха полепнали кичури от косата ѝ.
– Обувките – вгледа се той, – с тези маратонки можеш да тичаш по крос пътеката във фитнеса, но никак не са подходящи за пролетна висока планина.
Тя не можа да каже нищо. Знаеше, че не беше длъжна да му дава обяснения, но нямаше сили дори да протестира.
– Както и да е – бързо отмина упрека си той. – Най-напред трябва малко да те стоплим.
Ръцете му започнаха енергично да се движат нагоре-надолу по нейните. В началото тя се усещаше като парцалена кукла, но постепенно кръвта ѝ започна да се раздвижва.
– Ела – привлече я крепко към мощната си, топла прегръдка той.
Бързите движения на ръцете му тръгнаха по гръбнака и раменете ѝ. Бузите ѝ се опряха в якето му, а тя сякаш усети топлината на тялото му като от гореща камина да преминава на вълни към нея. Стела глупаво премигна. Боже, това беше точно като в нейния сън. Прислонена до гърдите му, изпълнена със силата и енергията, преливащи от неговото тяло... За миг ѝ стана хубаво, много хубаво. И даже ѝ се прииска да се облегне истински в прегръдките му. 
След като размачка настоятелно премръзналото ѝ тяло, Георги я отдели малко от себе си. Всъщност тя имаше чувството, че я е газил валяк. Но кръвта се беше завърнала в жилите ѝ. Прииска ѝ се пак да се отпусне на гърдите му, но той сграбчи двете ѝ длани, приближи ги към устните си и духна силно в тях.
– О! – възкликна Стела, сякаш неспособна да проговори нищо повече.
Той затърка настойчиво длани по нейните, докато топлината чудодейно започна да се завръща в тях. Погледът ѝ се проясняваше. Той изглеждаше напълно съсредоточен в задачата да върне живота в тялото ѝ. А тя можеше да мисли само за благотворното влияние на близостта му.
– Невероятен си – промълви, без сама да знае откъде извираха думите ѝ. 
Усмивката, която озари лицето му, ѝ се стори усмивка на светец, а смехът му ѝ прозвуча като ангелски глас.
– Нали трябва да те спасим?
Когато обаче срещна погледа ѝ, изпълнен с благодарност и обожание, усмивката му някак неуверено потрепна, движенията на ръцете му се забавиха. Очите му се вкопчиха в нейните, сякаш търсейки да изтръгнат и най-скритите емоции от дълбините им. Лицето му беше толкова близо, че можеше да види леките бръчици около слепооочията му, косъмчетата, които сливаха двете вежди в една, дългите черни мигли. Имаше невероятно дълги мигли за мъж. А кожата на лицето му беше всъщност изненадващо бяла на фона на тъмните косъмчета. Несъзнателно вдигна пръст и докосна бузата му. Сякаш за да се увери, че е истински, или за да провери дали възвърнатата чувствителност на пръстите ѝ ще усети текстурата на кожата му...

– Устните ти все още треперят – проговори той бавно и някак по-дрезгаво. – Ще имат нужда от допълнително затопляне...

***

Очаквайте "Тайният обожател" през лято 2024 г.

Други вече издадени книги на Люси Елеазар:

https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2021/12/blog-post.html