Предсказанието (2019)

Copyright © 2019 Люси Елеазар

ПЪРВА ГЛАВА

– Не знам, брат, не смея да се реша!

Игнат се взираше в добродушното лице на младия си събеседник. Бяха седнали на масата край голямата чугунена печка в малкото селско кафене, от която бумтеше силен огън. От близката топлина ли, от силното вълнение ли, кръглите бузи на Берхан изглеждаха още по-червени.

– Гюлшен много иска да заминем и да си опитаме късмета в Германия – продължи той. – Даже малко ми се сърди, че все го отлагаме. Братовчедите ѝ били там, щели да помагат... Аз не искам да ходя никъде, ако ще трябва от чужди хора да завися! А тя и дума не дава да се издума да тръгна сам – първо да отида, да пробвам, пък после те да дойдат с малкия...

– Така е доста по-разумно със сигурност – Игнат протегна ръка към омазнената захарничка в средата на масата. Забеляза как очите на Берхан отскочиха към скъпия часовник, показал се изпод ръкава му и побърза да го скрие. – Аз съм сигурен, че ще се справиш. Ти си работлив и честен, хората оценяват това.

– Не знам добре езика обаче. Дали ще мога да си намеря хубава работа? Да се оправя с всичко? А те пък нищичко не знаят. Как да го пратя малкия на детска градина там, като грам немски не знае? 

– Това не бива да те притеснява. В Германия има много чужденци, учителите са толерантни и дават време на всяко дете да се адаптира. Доста случаи съм наблюдавал – да ти кажа, децата най-бързо свикват и най-лесно се интегрират.

По объркания поглед на Берхан можеше да съди, че той не го разбра много добре. Игнат с неудобство размърда едрото си тяло, чудейки се скърцащият пластмасов стол дали няма да поддаде под тежестта му.

– И все пак, ако бях на твое място, аз също първо щях да отида сам, а след това бих взел жената и детето.

– Не, не, страх я е – енергично заклати глава Берхан. – И за мен я е страх, а и мисля, че малко ревнува – да не би да взема да срещна някоя хубава германка и да ги оставя сами тук – крива усмивка затрепка на устните му.

Игнат въздъхна. Искаше му се да може да помогне на момчето. Берхан живееше в малкото планинско селце, в което Игнат се влюби от пръв поглед, когато го посети преди пет години по време на един от любимите си планински преходи. Толкова му беше харесало, че не му отне много време да се реши и да си купи къща там. Гледаше да прекарва поне по една седмица през лятото и по няколко дни през останалото време на годината, но за да може да я поддържа му беше необходим местен човек, който да я наглежда и да се грижи за двора, когато него го нямаше. Така се запозна с Берхан. Постепенно разговорите им относно къщата прераснаха в други теми и въпреки голямата възрастова разлика помежду им, Игнат откри, че му е приятно да бъде в неговата компания. Двамата се сприятелиха. Даже, Игнат се чудеше какво щеше прави, ако Берхан замине.

– Знаеш ли, всъщност съм решил – Берхан неспокойно се огледа, за да види дали някой го наблюдава. После се наклони през масата и тихо прошепна. – Ще отида при врачката!

Игнат повдигна толкова високо вежди, че падналият перчем светло кестенява коса се изпречи пред очите му.

– Има в съседното село една жена, гледа на хората върху захар. Казват, че много познава. Гюлшен е против, обаче аз съм си приготвил захарта. Даже съм намислил... можеш ли... да ме закараш сега с твоята кола? – Берхан сякаш почервеня още повече. – Не бих те молил никога, но не ми се иска някой да ме види и да ме пита къде отивам, какво правя, или пък да вземе да ѝ каже. А в твойто БМВ на никого не би хрумнало, че се возя аз – усмивката му разкри два реда редки зъби.

– Берхане – криво се усмихна Игнат. – Естествено, че няма проблем да те закарам. Но не мислиш ли, че не е редно да правиш нещо скрито от жена си?

– Абе Игнате, петнайсет години си по-голям от мен, пък уж не знаеш, че има неща, дето не трябва да се казват на жените. Ама и ти май все се криеш от твойта приятелка, че идваш тук? Толкоз митична таз твойта приятелка, че чак се чудя дали съществува! 

Игнат рязко пое въздух. Точно сега не му се говореше за причините, поради които Симона не желаеше да идва на село заедно с него. Рязко се облегна назад на стола, после измери момчето с очи.

– Е, да вървим тогава. Носиш ли си захарта?

– Златен си, брат, златен! – грейна Берхан. – Всичко съм си взел, готов съм.

Пред бялата едноетажна къщичка имаше внушителна опашка. Въпреки студеното време част от хората се редяха пред оградата, а друга – чакаха в колите си. Когато ги видя, Игнат укорително погледна към Берхан. Да закара приятеля си до съседното село беше едно, да изгуби целия си ден в чакане на опашка пред някаква си врачка, съвсем друго. Нервно погледна часовника си. Симона щеше да му позвъни след не повече от час.

– Аз съм пратил един приятел да ми пази ред тук тайно от сутринта – довери му шепнешком Берхан. – Той е тука от селото. Ето го ей там, вторият до оградата. Ще дойдеш ли с мен или тук ще ме чакаш?

Игнат кимна, паркира колата и излезе заедно с него. Искаше да поеме колкото може повече от свежия планински въздух. Имаше нужда от живителната му сила след дългите изтощителни месеци в града. Болестта съвсем беше изцедила силите му. Понякога се чувстваше ужасно остарял, макар и още да нямаше четиридесет. За пръв път му се случваше болест да го повали така, че да не може да се възстанови с месеци. Лекарят твърдеше, че това е съвсем обичайно при пневмониите, но да не може да изкачи стълбите до апартамента си за него не беше обичайно. Никак не беше обичайно.

След малко от къщата се подаде жена със сивкава, вързана на кок коса:

– Вие ли сте Берхан? – обърна се тя към него.

– Аз не... – сепнато подскочи Игнат.

– Аз съм Берхан, той е с мен – пристъпи развълнувано младежът.

– А, добре, влизайте. – Докато се усети, жената ги издърпа навътре и затвори портата след тях, за да спре нетърпението на следващите чакащи. – Вие седнете на оная пейка. А Берхан – ей зад тая врата!

Игнат понечи да обясни, че той няма нужда да влиза, но жената изглеждаше толкова забързана, че в крайна сметка реши, че е излишно да водят обяснителни разговори. Нищо не му пречеше и да почака приятеля си на дървената пейка в сумрачното предверие. 

Вратата към стаята се отвори и той мярна възрастна жена да седи на стол зад гола дървена маса. Очите ѝ изглеждаха странно замътени. Изглежда бе сляпа. Берхан влезе навътре, а жената, която ги посрещна, изчезна зад друга врата.

– Здравей, Берхане! – съвсем ясно долетя до него дрезгавият глас на старицата.

Игнат учудено вдигна очи. Тогава с неудобство забеляза, че Берхан бе оставил вратата притворена и гласовете им звучаха съвсем ясно, така че щеше да чуе целия им разговор. Тъкмо се канеше да стане и да тръгне, когато гласът на старицата изведнъж го прикова на място:

– Къде е той? Защо се крие?

– К-кой? – чу объркания глас на Берхан. – Аз съм донесъл...

– Този със светлата коса, високият, дето трудно диша!

Игнат се вцепени. Явно жената все пак не е била сляпа и го е мярнала. Нима обаче дишането му беше чак толкова шумно и отчетливо? Или просто си въобразяваше, че жената говори за него?

– Ами аз съм тук, за да попитам... Донесъл съм захар... – опита отново да обясни Берхан.

– Името му не виждам. Защо не го виждам? Нещо пламък, огън... Но той е тук. С тебе е дошъл. Той е нашето момче!

– С мен? Аз съм тук с един... приятел, Игнат се казва. Светла му е косата, да. И е висок. Него ли да извикам?

– Ей тук, пред мен да дойде! – нареди жената с нетърпящ възражение глас.

Игнат инстинктивно се сниши на пейката и се заоглежда за изхода. Какво ставаше тук? Най-малко му беше до някакви изкуфели стари бабички! Кой ѝ беше говорил за него и от къде на къде? Тъкмо беше готов да се нахвърли върху Берхан, когато младежът се подаде иззад вратата, цял червен от притеснение и с треперещ глас го повика:

– Игнате, мисля, че тя иска да влезеш...

– Берхане... – предупредително изръмжа Игнат. Но като видя смутеното изражение на приятеля си, се разколеба. Явно не Берхан беше измислил цялата тази история. Но Игнат нямаше да остави нещата така. 

Изправи се и с решителна крачка влезе в малката стаичка. Дървената маса, дъсченият под, дървените столове, сякаш всичко наоколо беше направено от дърво, освен старата жена, чието съсредоточено лице бе обърнато към вратата. Тръгна право към нея. 

– Кой ви е говорил за мен? Вие виждате, нали? – застана той пред масичката ѝ и грубо се взря в очите ѝ.

– От много хора по-добре виждам – внезапно блага усмивка се разля по старческото лице и сякаш го озари. Очите обаче останаха вторачени някъде в небитието. – Здравей, синко! Божичко, как се вълнувам!

Изведнъж жената се протегна и пипнешком достигна до подпряната му на масата длан. Преди Игнат да успее да я отдръпне, тя я сграбчи и я поднесе към сухите си костеливи устни.

– Ти си нашето момче! Знаеш ли колко време те чакахме? Тя почти е изгубила надежда вече, но ти ще ѝ я върнеш. Ти ще я върнеш към живота, ти ще ѝ покажеш какво значи радостта, любовта, истинското семейство, докато отглеждате децата си!

Игнат ококори очи. Какви ги бръщолевеше тази? На кого трябваше да връща радостта от живота? И да отглежда деца с него? Та той едва себе си отглеждаше в момента, какво остава за деца! Обърна скептичен поглед към Берхан, но приятелят му се взираше в старицата с ококорени очи и жадно поглъщаше всяка нейна дума.

– Бъркате ме с някого, госпожо – най-накрая проговори сухо Игнат. – Не знам кой и кога е успял да ви каже как изглеждам, но...

– За болестта не се притеснявай, момче. Скоро ще си забравил за нея. Когато срещнеш моето момиче, за всичко друго ще забравиш! Благословени ще сте! А ти – посочи тя неопределено в пространството, – е време да пораснеш, синко и да оставиш думите на майка ти да не се месят в решенията ти. Сърцето ти е избрало пътя и ти го знаеш. Има неща в живота, които човек сам трябва да изживее, дори и да го заболи. Майка ти няма да ти се разсърди. Нямам какво повече на теб да кажа! Със здраве остани и мечтите си гони.

– Ами захарта? – несигурно попита Берхан, опипвайки джоба си.

– Някой път не ми трябва. Някой път картините са ясни като бял ден. А на теб, момчето ми, ще кажа до скоро, да не ме забравите после, може и да съм стара, но още мога хоро на сватбата да заиграя! – старицата леко погали кожата му и едва тогава Игнат осъзна, че ръката му още беше протегната през масата. Нетърпеливо я издърпа обратно и бавно отстъпи назад, сякаш му беше трудно да повярва, че случилото се преди малко не беше плод на въображението му.

– Ще ми обясниш ли какво означаваше това? – изръмжа Игнат към Берхан в момента, в който седна зад волана, а младежът се намести до него.

– Не знам, брат, наистина не знам, кълна се! – Берхан заклати енергично глава. – Идея си нямах!

– Голяма познавачка, няма що – нито захарта ти погледна, нито по същество нещо ти каза – изсумтя Игнат и рязко подкара колата. Иронично изкриви глас. – Следвай сърцето си, дрън-дрън. Как не съм се сетил досега бизнес модел да направя! Идват при мен и на всички казвам – следвай сърцето си! Универсален съвет. А, да, и за майката – като те види такъв младичък, веднага може да предположи, че си под контрола на майка си.

Берхан внезапно притихна, смутено вкопчи длани една в друга и се взря в тях. 

– Всъщност... – обади се той. – Майка ми е починала. Жената, която познаваш, е женена за баща ми, но не ми е майка.

– Аха, още повече! – Игнат тропна с юмрук по волана. – Боже, и хората си дават парите на някаква, която им дрънка врели-некипели!

– Обаче – тихо промълви Берхан, – тя е права. Майка, истинската ми майка, почина преди шест години. Малко преди ти да дойдеш в селото. Аз бях на осемнайсет тогава. И исках да заминавам, да си търся късмета. Тя беше болна. Усещала е сигурно, че краят е близо, затова беше толкова настоятелна. Един ден се скарахме. Аз ѝ казах, че не ме интересува и тръгвам, а тя каза, че ако тръгна сега, повече няма да ми проговори – Берхан избърса с рязък жест навлажнените си очи. – На следващия ден заспа и повече не се събуди.

– Съжалявам за загубата ти, Берхане – съчувствено поклати глава Игнат, но в него все още кипяха яд и възмущение. – Но все още не виждам какво общо има това с гръмките фрази, които тази „гадателка“ така щедро хвърляше в пространството.

– Има, защото... Тя е права, основната причина да не искам да тръгна, е мама. Все си мисля за нейните думи и как тя ми казваше да не тръгвам. И все имам чувството, че ще престъпя паметта си към нея, ако тръгна сега.

– Берхане, твоята майка тогава просто е усещала, че това са последните ѝ дни и е искала да си до нея да я изпратиш. Тя вече отдавна си е отишла, а ти си останал до нея тогава, нелепо е това да те притеснява.

– Глупаво е, знам... но сега ми е много по-леко, когато тя ми го каза. През всичкото време...

Леко смутен от думите на Берхан, Игнат тръгна да завива по тясното пътче, присвивайки очи да види очертанията му, окъпани в снежните отблясъци на ниското следобедно слънце. Хвърли поглед и надясно, за да види дали случайно от черния път не идва друг автомобил. Когато отново обърна очи към пътя, ярката светлина блъсна зениците му и сля всичко в едно. Единственото, което успя да види, беше как връхлита върху малка зелена кола. 

Силвия уморено шофираше по хлъзгавия заледен път. След изтощителната седмица, трябваше да остане и цяла събота сутрин в офиса, за да довърши спешния проект за конкурса в понеделник. Защо изобщо се беше вързала на вече остаряващия ум на баба си? Времето беше студено и неприятно, а горе в планината – и доста снежно. Разбираше, че старата жена има нужда от компания. От нормална компания де, не от всички тези, които целодневно се тълпяха пред портата ѝ и се надяваха тя да разреши проблемите им. Съзнаваше и че вече годините напредват, не знаеше още колко време им остава заедно. Добре, че беше леля Мария, която стоеше с нея неотклонно и ѝ помагаше да се справя както в ежедневието, така и с всичките желаещи да се възползват от странната дарба, която я бе навестила след като на четиридесет години беше паднала от висок строеж и бе оживяла по чудо, загубвайки зрението си. Силвия искрено ѝ се възхищаваше как бе взела решението да остави хубавата си работа и порасналите си деца сами в града и да отиде да живее на село. Много би искала да отделя повече време за баба си, но признаваше, че трудно би се справяла с ежедневието си на самотна майка и с грижите за сляпа възрастна жена.

– Мамоо, гладен съм – обади се детското гласче от задната седалка.

Силвия нервно прехапа устни. Само с един бърз хотдог на бензиностанцията на тръгване, сигурно вече беше огладнял.

– Още малко и ще стигнем, миличък. Ще видим какво е приготвила леля ти Мария. Сигурна съм, че ще е нещо много вкусно!

– Гладен съм за шоколад – изплака Тони. – И ми се гледа филмче. Не може ли да гледам на таблета, докато пътуваме?

– Не – категорично отряза тя.

– Но татко ми дава!

Силвия ядно стисна волана. Петгодишният ѝ син явно вече беше достатъчно голям, за да си дава сметка, че може да оспорва правилата, ако те не са валидни навсякъде. Завладя я такава ярост към бившия ѝ съпруг, че почти ѝ причерня пред очите. Сигурно сто пъти му беше казала изрично да не прекалява с мобилните устройства, докато детето е при него. За бога, та той го виждаше веднъж седмично за по два часа – толкова ли беше трудно да си говори с него, вместо да му пуска филмче на таблета? 

– Но аз не ти давам – опита се да изрече доколкото спокойно можеше.

– Мамоо, пишка ми се!

Силвия смръщено проследи криволичещия път. Точно тук нямаше къде да спре.

– Можеш ли да изчакаш малко?

– Ами не.

– Ами не, но ще трябва малко да изчакаш, точно тук няма къде да спра.

Силвия нервно се заоглежда, макар и да познаваше пътя достатъчно добре. Беше го минавала толкова много пъти и познаваше всяко завойче. Имаха още около километър, докато излязат на дългия прав участък, където можеше да спре безопасно. Ясно ѝ беше и че Тони просто мрънка. Не обичаше да пътува дълго, а и откакто баща му му беше подсказал, че може да гледа филмчета, докато пътува, тя беше в истинска битка с него, дори когато трябваше да отидат до магазина или на някакво съвсем близко място.

– Мамооо! – извика изведнъж Тони.

– Какво, мамо? – Инстинктивно се обърна към него Силвия.

– Падна ми количката...

– Ох, бе мамо...

Докато извръщаше глава обратно, Силвия с периферно зрение мярна, че нещо не е наред. Наместо пътя, пред нея се изпречиха очертанията на голям черен джип, който летеше право към колата ѝ. Нито силно натиснатите спирачки, нито отчаяният опит да извърти волана успяха да избегнат трясъка на хрущящи ламарини и яростното впиване на колана в гърдите ѝ. Стисна очи и зачака трепетно съдбата си.

Някой настойчиво чукаше по вратата ѝ.

– Добре ли сте? – на страничното стъкло се очерта лице на мъж.

Силвия премигна няколко пъти и бавно излезе от унеса. В съзнанието ѝ изведнъж сякаш запищя аларма.

– Тони? – почти истерично изкрещя, докато разкопчаваше колана си, за да може да погледне зад себе си.

– Мамо, блъснахме ли се?

Чистото му гласче ѝ донесе такова облекчение, че за малко да припадне. Пръстите не я слушаха, отне ѝ време докато успее да се откопчае и да погледне хубаво назад. Седеше си, затегнат с коланите и учудено се оглеждаше. В този момент в съзнанието ѝ малко по малко започна да се връща случилото се. Тя яростно отвори вратата и така блъсна надвесения над нея мъж, че той залитна назад.

– Не гледате ли къде карате? – разкрещя се тя извън себе си.

– Добре ли сте? – повтори той още веднъж. Лицето му бе пепеляво-сиво на цвят. Очите му я оглеждаха от глава до пети, търсейки евентуални следи от наранявания.

– Не съм добре! – тросна му се тя. Нервно го избута с ръце и си проправи път до предната част на смачкания автомобил.

Доплака ѝ се като видя пораженията. Бронята беше паднала, единият фар изцяло счупен, а ламарините на капака и на калника – сериозни нагънати. Някаква течност агресивно изтичаше от вътре. Започна трескаво да рови из счупените части, сякаш можеше да поправи сама пораженията с двете си ръце. Някак отдалеч чу гласа на мъжа:

– И дете ли има в колата?

Неадекватното ѝ съзнание не го регистрира, тя се наведе още по-дълбоко над мотора. Като че ли с беглите си познания по устройството на автомобила можеше да открие от къде идва течът. И още повече, да го спре. 

– Мамооо! – най-накрая викът на сина ѝ успя да пробие през нелепата мания и тя вдигна глава.

Мъжът го беше гушнал високо в ръцете си.

– Как смеете? – спусна се тя отново към него като разярена тигрица. – Тони, ела тук, мамо!

– Успокойте се – мъжът направи няколко крачки към нея, заедно с детето, но то не пускаше врата му и той не прояви настойчивост да го откопчее. – Приятел, много сме изплашили майка ти май, а?

– Ама блъснахме ли се? – повтори отново Тони, гледайки недоверчиво колите и възрастните. Малките му устнички трепереха сякаш се чудеше дали да се разплаче или да се разсмее.

– Истинска, същинска катастрофа. Много яко, нали? – пребледнялото лице на мъжа някак успя да докара заговорническа усмивка.

– И сега ще дойдат полицаите ли? – блеснаха очичките му.

– Точно така, в истинска полицейска кола – потвърди мъжът. Чертите му бяха успели да се отпуснат и да добият все по-успокояващ вид. Само че, приятел, мисля, че малко сме изплашили майка ти. Ние, мъжете, не се плашим от катастрофи, но жените се притесняват повече. Мисля, че трябва да слезеш и да я гушнеш, за да я успокоиш, че всичко е наред.

Силвия само гледаше безмълвно как непознатият успя да накара лицето на сина ѝ да се измени. От готовност да заплаче, той изведнъж доби смелост, дори пълната увереност, че трябва да защитава майка си в тази опасна ситуация. Скочи от ръцете на мъжа и обви малките си ръчички около кръста ѝ.

Силвия не успя да сдържи сълзите си. Вдигна го високо и зарови лице в тъмната му пухкава косичка.

– Мамо, само недей да плачеш като някакво момиче!

– Няма, миличък – подсмръкна Силвия. – Хайде, моля те, сега да влезеш обратно и да си седнеш на столчето, докато изчакаме полицаите, защото е много студено навън.

Докато водеше обратно сина си към задната седалка, Силвия забеляза, че от колата излезе още един мъж – по-млад и целият разтреперан.

– Има ли пострадали?

– За щастие не – отговори му тя, докато притискаше детето към себе си и благодареше на всевишния за това. Очите ѝ се преместиха от единия на другия мъж. Едва сега успя да ги разгледа. Единият беше млад, някъде в средата на двайсетте, червендалест и с добродушно изражение. Мъжът, който някакси бе успял толкова бързо да спечели доверието на сина ѝ, далеч нямаше толкова добродушен вид обаче. Въпреки че видимо беше притеснен от случилото се, лицето му оставаше сурово. Дълбокият прорез на смръщеното му чело я накара да предположи, че е около тридесет и пет-четиридесет годишен, макар и в светлата му коса да не можеха да се забележат прошарени косъмчета. Заприлича ѝ на титан, колос или някакво такова митично същество. Не че беше чак толкова едър, но осанката му я накара да потръпне свито. И макар и да не ѝ беше до това, трябваше да отбележи, че този мъж всъщност има много красиви черти.

След като първоначалният шок беше преминал и бяха установили, че пътуващите в колите нямат поражения, трябваше да се заемат с документалното уреждане на ситуацията. И да измислят начин как да изчакат в човешки условия пристигането на полицаите. Слънцето вече беше съвсем ниско и съвсем скоро щеше да се скрие, а с това щеше да настане истинският студ.

– Моята кола почти не е пострадала – Игнат огледа падналата броня и счупеното предно стъкло на фара. – Но не съм напълно убеден, че вашата е в движение. Мисля, че това, което изтече, беше антифризът. Предлагам ви, докато дойдат полицаите, всички да влезем в моята кола, където мога да запаля парното.

– Но във вашата кола... – започна веднага да протестира Силвия.

– Вие стойте където искате, но държа детето да бъде на топло – сряза я той.

Трябваше да признае, че е прав. Колата ѝ вече започваше да изстива, а кой знае колко още щяха да чакат. Не ѝ харесваше как този мъж се разпореждаше със ситуацията. Или пък ѝ харесваше, помисли си внезапно, докато помагаше на Тони да се качи в неговата кола. Толкова дълго се беше справяла сама с всичко в живота – дори и когато беше женена – че неволно ѝ бе станало приятно, че някой друг бе поел инициативата. 

– Еха, никога не съм влизал в джип БМВ! – възторжено се развика Тони.

За толкова малко дете Тони познаваше завидно добре колите и марките им. Игнат неволно се усмихна на детския ентусиазъм. Но чувството за вина още го изгаряше.

– Както виждаш, дори и БМВ-тата понякога се блъскат. Човек трябва много да внимава как ги управлява.

Детето обаче беше заето да разглежда всички детайли по купето и да им се възхищава. Игнат усещаше странния, изпълнен със страхопочитание, поглед на Берхан. Изведнъж му стана страшно неудобно. Всички тези хора го гледаха с особен респект заради колата, която караше. Голяма работа. Как да им обясни, че за него това нямаше никакво значение! Това, което имаше значение, беше, че по някакво глупаво стечение на обстоятелствата не беше преценил добре платното и за малко не беше наранил – или недай боже, убил – жена и дете в другата кола, докато неговата бе останала само с изкривена броня, счупен фар и още няколко дреболии. Никак не се чувстваше горд от това.

Жената седна заедно с детето на задната седалка. Игнат се вгледа как правата ѝ руса коса се беше свела върху любопитната детска главица. Защо ли мъжът ѝ я беше пуснал да шофира сама в този сняг и лед? Беше нежна и фина, изглеждаше му почти дете. Само тъгата, стаена някъде дълбоко в погледа ѝ, сякаш носеше отпечатъка на отминалите години. Може би беше на около тридесет, тридесет и малко. Дебелото зимно яке я покриваше цялата, но погледът му несъзнателно бе отскочил към тънките бедра над плътните зимни ботуши. Беше като някаква малка красива фея, а същевременно излъчваше особена сила и магнетичност. Сега обаче беше най-неподходящото време да оценява женските ѝ качества, скастри се набързо Игнат.

– Накъде пътувате? – опита се да подхване обикновен разговор той. 

– Към Болярско – отговори жената. – Почти бяхме стигнали, но...

– Има още само няколко километра до там, да. Имате ли каско? Доверена застрахователна компания? Моята кола е в движение, но за вашата мисля, че ще трябва да извикаме пътна помощ... – забеляза отчаянието по лицето ѝ и реши да намали темпото. – Между другото, казвам се Игнат.

– Аз съм Силвия – неохотно промълви тя. – А това е Тони.

– Берхан се казвам аз. Аз съм виновен. Игнат мен водеше към Болярско...

– Стига, Берхане. Ако съм карал разсеяно, ти нямаш вина за това. Не знам как стана, наистина – той вдигна ръце, залят отново от огромно чувство за вина. – Мисля, че слънцето ме заслепи и съм взел завоя, навлизайки във вашето платно...

– Всъщност – пое дълбоко въздух Силвия, – като гледам колите, май колкото вие, толкова и аз съм настъпила в насрещното. Обърнах се за секунда към детето и изглежда леко съм извила волана в този момент...

– Като има да става беля, става за секунди. От Болярско ли сте? – попита Игнат.

– Всъщност не, отивахме на гости – Силвия скърши пръсти. – Честно казано, още не знам какво да направя. След малко ще се стъмни, не мога да карам детето да пътува още три часа обратно до София с пътна помощ. Ако пък закараме колата просто до Болярско, това не решава въпроса как ще се приберем после... но ще го мислим.

– Аз ще ви закарам! – решително каза Игнат.

– Ще ни закарате? Но как? Ние изобщо не се познаваме...

– Наистина ли ще ни закараш, чичо Игнат? – включи се отново и момчето и обърна грейнали очички към майка си. – Мамо, ще се возим в БМВ-то!

– Тони, ние не се познаваме с господина и не можем да го молим за такава услуга – строго го смъмри Силвия. – Но не се притеснявай, ще намерим начин да стигнем до вкъщи и да си приберем колата.

– Имам един приятел монтьор, от нашто село е – обади се колебливо Берхан. – Ще го питам дали може да погледне колата и да я скалъпи поне колкото да стигне на собствен ход до София. Стига да е възможно, той и до късно вечерта може да работи.

– Аз трябва непременно утре да се прибера... – прехапа устни Силвия.

– Той има и платформа, пътна помощ де, ако не стане, ще може да качим направо колата – добави Берхан.

– При всяко положение, ще ми позволите поне да карам след вас по пътя за София, за да съм сигурен, че всичко е наред! – твърдо заяви Игнат.

Силвия най-накрая вдигна глава и той срещна невероятните ѝ зелени очи. Внезапно усети как в стомаха го пробожда тръпка. Имаше нещо в изражението ѝ, нещо така плахо и уязвимо, което го караше да се чувства още по-виновен за това, че ѝ бе причинил всички тези неприятности. И за това, че в цялата ситуация той не можеше да се възпре да гледа към нея като мъж към жена – жена, която по някакъв необясним начин го интригува....

Телефонът му зазвъня. Симона! Сякаш го бе хванала на местопрестъплението! Но какви глупости говореше? Той просто оказваше необходимата помощ на една жена с малко дете, изпаднали в беда на пътя поради неговата собствена глупост. Представи си обаче какъв залп от въпроси щеше да провокира това у Симона. Крадешком погледна към Берхан, към Силвия и към малкия Тони, които го наблюдаваха с любопитство. Не, не можеше да провежда такъв разговор пред тях. С решителен пръст дръпна червената слушалка и отказа повикването. Все някак щеше да се справи с изблика на истерия, който бе сигурен, че ще последва. 

– Вижте, полицейска кола! Чувате ли сирените? – посочи с пръстчето си надолу към лъкатушещия път Тони.

Докато оправят цялата документация, Силвия вече ясно си даваше сметка, че трябва да е изключително благодарна на Игнат за това, че ги беше приютил в своята кола. Беше се мръкнало, навън беше станало поне минус пет градуса, а заплеснат в това да разглежда БМВ-то, Тони дори беше забравил, че е гладен. Междувременно Берхан беше повикал своя приятел и той внимателно качваше колата върху платформата, за да я отведе право в гаража на монтьора. Обещал беше да работи цялата съботна нощ, за да може автомобилът да пътува обратно към София в неделя следобед.

 Силвия се беше свила върху седалката, отпусната от приятната топлина в джипа. В ръцете ѝ Тони почти притваряше очи. Какъв необикновен ден! Но най-странното от всичко бе, че вместо да мисли за ужаса, който изживяха, в съзнанието ѝ все повече се оформяше идеята какъв невероятен късмет беше имала. На този път, при челен удар, можеше последиците да са много по-страшни. От мисълта, че детето беше с нея в колата, направо я втрисаше! Но нямаше наранени хора, а и щетите по колите бяха съвсем поправими. И най-вече, можеше в насрещната кола да се окаже някой пълен кретен, който да оспорва до безкрай, че вината е само нейна. Можеше да не е толкова отзивчив. Толкова любезен. Толкова красив. Очите ѝ леко се премрежиха, докато тайно наблюдаваше отражението му в огледалото. Дълбоката рязка между гъстите вежди сега беше изгладена и вече не ѝ изглеждаше толкова страшен. А очите – очите му бяха някакъв много особен цвят, нещо между синьо и сиво, дълбоко и изразително. Носеха необятността на морския хоризонт и топлината на напечена от слънцето речна скала. Очи, които пленяваха веднъж щом погледнеш в тях... Изведнъж те се повдигнаха и погледът му срещна нейния в огледалото. Силвия усети как се изчервява. Беше я хванал как го оглежда! 

– Къде е вашата къща, накъде да карам? – запита той делово след кратко мълчание.

Изведнъж ѝ стана неудобно да му каже коя е баба ѝ. Беше споменал, че идват от Болярско, така че сигурно я познаваха. Сама не можа да си обясни какъв беше този порив. Предпочете да го оправдае с мотив за сигурност – все пак беше по-добре като непознат да не е напълно запознат с всеки детайл от живота ѝ.

– Можеш да ни оставиш на площада, съвсем близо сме от там.

– В този студ? Искам да съм сигурен, че ви оставям на топло и сигурно място!

– Не, не, наистина, аз искам да мина първо през магазинчето, за да не отиваме с празни ръце. А и на Тони съм обещала да му купя шоколад, нали така, мамо? Страшно много ти благодаря, изобщо не беше нужно да правиш това за нас!

– Напротив, нужно беше, и не само това – Игнат бръкна в джоба на якето си и протегна назад ръка, за да ѝ подаде визитката си. – Моля те, настоявам да се обадите утре!

Все още несигурна за утрешния ден, Силвия не посмя да откаже. Честно казано, ако колата ѝ не беше готова, нямаше никаква алтернатива за прибирането си утре. А в понеделник трябваше да предаде документите за конкурса. Трябваше да бъде в София на всяка цена, ако не искаше тримесечен труд да отиде на вятъра... Игнат Островски, вгледа се тя във визитката. Управител, Аурора ООД. С какво ли се занимаваше? Какво значение имаше, скастри се тя набързо. Едва ли щеше да види повече този мъж в живота си.

– Кажи ми телефона си – прозвуча резкият му глас.

Силвия се почуди, но послушно му издиктува цифрите.

– Тони, хайде, миличък, кажи довиждане на господата...

– Чичо Игнат, утре ще се возим ли пак на БМВ-то? – побърза да се увери детето.

Слаба усмивка пробяга по устните му. Е, майката беше доста резервирана, но в лицето на детето вече си беше спечелил истински приятел.

– Щом съм ти обещал, непременно ще те повозя пак! Дори и колата ви да се оправи, ти винаги можеш да се возиш при мен!

– Ихааа! Чао, чичо Игнат! До утре! Чао, чичо Берхан!

Силвия криво се усмихна, измъкна детето от колата и се сбогува. Побърза да потъне в малкия селски магазин, макар и Тони да искаше още да маха след колата. Игнат не изглеждаше никак доволен от това, че не ги оставя пред вратата на някоя къща. Несигурният му поглед към Берхан обаче ѝ подсказа, че той има по-голям ангажимент към това да прибере приятеля си у дома. Какъв особен човек...

***

Можете да поръчате онлайн електронно копие на "Предсказанието" от Люси Елеазар в pdf, .epub или .mobi  или хартиено копие на:


* books@optimall-soft.com

* https://www.facebook.com/EleazarRomance/

* в книжарици Orange, Greenwich, Ciela  и други

***

Други вече издадени книги от Люси Елеазар:

"За една нощ"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2018/12/2018.html

"Сърце от камък"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2017/06/