Wednesday, April 13, 2022

Онзи май (2022)

 






Copyright © 2022 Люси Елеазар


ОНЗИ МАЙ

ЕПИЗОД 1


ПРОЛОГ


- Глей я бе, глей я! - разнесе се мутиращият глас на Константин, облегнат на перваза в задушната класна стая. Беше се изпънал, сякаш за да компенсира ниския си ръст.

Любослав скочи от чина зад него и любопитно погледна надолу към двора. 

- Ох, котьо! - добави той сладострастно. - Как ги клати тия бедра...

- По коя пак точите лиги, бе? - с привидно незаинтересован тон се приближи и Никола, като облегна атлетичното си тяло до Константин. Проследи погледите им. - Анджи или Катето?

- Не бе, по Дебелогъзата – изхили се грозно Любо. 

- Мис Акне – добави подигравателно и Константин.

Никола огледа отново трите вървящи през двора момичета. Мая изглеждаше като трън сред разцъфнали цветя. Анджи и Катето полюшваха дългите си бедра, докато се носеха грациозно, преметнали спортните сакове през нежните си рамене. Дългите им коси се развяваха от лекия вятър и създаваха леко напрегнато усещане в стомаха му. Дори не можеше да прецени коя от двете е по-секси. Анджи беше висока и мургава, с дълга тъмна лъскава коса, черни като нощта очи и малко надменно изражение. Беше свикнала да бъде първа във всичко – имаше най-добрите оценки, печелеше повечето конкурси и състезания в училище, беше капитан на баскетболния отбор. Винаги се целеше в най-доброто, а това означаваше, че хвърля погледи и към най-харесваното момче – него самия. Катето пък имаше палава усмивка и навик да носи толкова изрязани блузки, че линията между гърдите й да е винаги на показ и да кара погледа несъзнателно да наднича все по-дълбоко. От нея винаги се носеше аромат на особен, възбуждащ парфюм, а дългите й руси коси, разпилети по крехките рамене, неведнъж присъстваха в сънищата му. И там, до идеалната брюнетка, придружена от идеалната блондинка, се носеше и онова топчесто създание, скрито в някакви безформени дрехи, с неподредена и неопределена на цвят коса и осеяно с пъпки лице. Никола можеше да я види как подскача около Анджи като малко паленце, което отчаяно се бори за внимание.

- Отиват към съблекалните – замечтано произнесе Константин. - Нали Анджи каза, че днес имат мач-контрола със Седмо училище?

- А, да, и затова се измъкнаха от физиката гадините – кимна Любо, без да откъсва похотлив поглед от тях.

- Копелета, мисля, че е време да се измъкнем и ние – изведнъж се обърна лукаво към тях Никола и очите му блеснаха заговорнически. - Ще ви покажа какво съм открил! Грабвайте чантите преди Пучката да е дошъл!

- Копеле, абе тоя няма да ни прости неизвинените... - леко се разколеба Коцето. - Аз съм вече на ръба...

- Аре бе, пъзльо! - смигна му Никола. - Не знаеш какво изпускаш! Открил съм нещо у-ни-кал-но. Ще ви заведа на едно място, откъдето се виждат перфектно прозорчетата на женската съблекалня и всичко, което става в нея! 

- Стига бе, бъзикаш се! - недоверчиво го изгледа Любо.

Никола ги смушка и сниши тон.

- Не мога тук да ви кажа. Айде, грабвайте чантите.

Колебанието не продължи дълго. Учителят по физика Папукчиев всеки момент щеше да влезе в стаята. Тримата свиха набързо нещата си и се шмугнаха по коридора.

- Сега ще видим имаме ли късмет... - Никола им направи жест да спрат, когато достигнаха стълбищната площадка на първия етаж. - Мамка му, байчото си е тук. Любо, я бягай да го заглавикаш с нещо да излезе! Кажи му, че си изгубил някакъв пръстен, ключ, нещо там и го викни с теб отпред на стълбището да го търсите.

Когато ставаше въпрос за забавления, тримата правеха супер банда. Коцето и Никола забавиха стъпка, сякаш не бяха с него, а Любо бързо поде измисления сценарий. Добродушният пазач влезе в положението му и послушно излезе с него през вратата. Кабинката беше свободна. С лежерна походка Никола мина покрай отворената вратичка и за секунда се вмъкна – само колкото да грабне увесения на един пирон ключ.

Когато другите двама видяха след малко какво отключва, направо ахнаха.

- Това явно някога е било баня, но сега са го направили на склад. Онзи ден Виктор като строши чина и класната ме прати да викна домакина, той ме доведе в тая стаичка, за да вземе нова дъска. Това обаче не е важното, копелета. Важното е, че тоя склад е прилепен плътно към женската съблекалня. Само са сложили някакви плоскости да го отделят. И – познайте какво – прозрачни! Аре, качвайи зяпай!

Момчетата не се поколебаха да се покатерят върху старите чинове, струпани в единия ъгъл до стената. Помещението беше тясно, сумрачно и миришеше на влага и старост. Пръв се добра до горе Любослав.

- Копеле! - възкликна той възхитено.

- Само стой малко по-назад, да не се сети някоя да вдигне поглед  – произнесе важно Никола и извади една цигара от джоба си. - Искаш ли?

- О, че как! - пресегна се той.

- Не е ли малко опасно да пушите тук? - тревожно огледа вехториите Коцето.

- Абе, кво толкова? Кефът трябва да е пълен – с пъргав скок Никола също се изкачи и надникна през трийсетинасантиметровата плексигласова плоскост, която разделяше домакинската стаичка от момичешката съблекалня. Беше мръсна и очукана и явно взета от някъде другаде, за да прегради двете помещения като временно решение. Въпреки това обаче, за жадните им очи гледката беше съвсем ясно различима. За момент се почуди дали гласовете им не се чуват, но погледът му към преобличащите се момичета подсказа, че по всяка вероятност не е така. Те се шегуваха и обсъждаха нещо толкова превъзбудено, че едва ли биха чули и бомба да беше паднала. 

- Копеле... - изсвистя тежко гласът на Константин, когато Анджи надигна блузата си и я прехвърли през главата си.

- Ей, да не вземете да лъскате тук сега! – изръмжа Никола, въпреки че усещаше, че и неговата възбуда расте.

Току пред очите му Катето със замах се разсъблече. За негово съжаление обаче, тя се бе обърнала към срещуположната стена и единственото, което видя, беше нежната линия на гръбнака й.

- Бах тая Мая, глей къв балкон изкара!

Възклицанието на Константин го накара да отмести поглед от Катето. Обърната право към тях и нищо не подозираща за трите чифта очи, които я наблюдаваха, Мая разкопча дантеления си сутиен и го остави на пейката до себе си. Усети как устата му пресъхва.

- Да бе, ама ако ще ги мачкаш, трябва да е със затворени очи – изхили се Любо, - иначе рискуваш да се издрайфаш!

Никола сякаш не можеше да откъсне поглед от кръглите бели полукълба. Нежните розови връхчета на гърдите й се завъртяха току пред очите му. Възбуди се така внезапно и толкова силно, че имаше чувството, че напрежението в младото му тяло ще експлодира. Ужасен от себе си и от това коя беше станала обект на интереса му, той не усети как запалената цигара се изплъзна измежду пръстите му.

В малката стаичка беше станало горещо, ужасно горещо. Чуваше се забързаното дишане на тримата разгорещени приятели. Голите момичешки тела пред очите им просто ги бяха подлудили. И някак твърде късно тримата чуха пукота, усетиха мириса и осъзнаха, че горещината не идва само от разпалените им тела.

- Копелета, тва се подпали! - почти изпищя Константин.

- Да се махаме от тук! - уплашено подскочи Любо и заопипва за дръжката в сумрака. Стената, на която се намираше вратата, тънеше в пълен мрак.

Никола някак твърде бавно отмести глава от „прозорчето“. Любо и Коцето вече бяха излетели през вратата, когато нещо го накара да хвърли един последен поглед. И тогава замръзна. Сякаш водена от незнаен импулс, Мая бе вдигнала глава и се взираше право в очите му. Макар и вече облечена със спортното си облекло, тя инстинктивно вдигна ръце към гърдите си, явно разбрала, че е била наблюдавана. Зелените й очи бяха широко разтворени в ням ужас.

В този момент Никола не беше сигурен кое го изгаря по-силно – разгарящите се под краката му пламъци или искрящото обвинение в погледа й. Всичко стана за части от секундата. Чувството му за самосъхранение най-накрая се задейства и той скочи от чина и изхвърча през вратата. Миг преди да блесне първият истински пламък. Господи, трябваше да кажат на някого. Веднага! 

Съзнаваше обаче много добре, че вината беше негова. И в този момент краката му се затичаха по-бързо, отколкото някога бе предполагал, че могат да се движат. Дочу зад гърба си писъци. Момичетата явно вече бяха разбрали, че съседното помещение се е запалило и в ужас се втурнаха към коридора. 


- Ученици, всички да станат!

Строгият глас на директора прикова десетокласниците и те се изправиха като под войнишка команда. Вече всички знаеха за пожара, избухнал в сервизното помещение на предния ден и за отменения баскетболен мач. За щастие, изплашените момичетата бяха сигнализирали бързо и с няколко пожарогасителя бяха избегнати по-страшни последици от няколкото обгорели стари чинове и уплахата. На състезателките от баскетболния отбор беше разрешено и днес да си останат вкъщи, за да се възстановят от шока. 

Никола бързо обходи съучениците си с поглед. Анджeлина и Катерина отсъстваха, но Мая се бе изправила до стола си с наведена глава. Какво правеше тук, по дяволите? Тя не беше ли преживяла шок, нямаше ли нужда да се възстанови от него? Идваше му да я сграбчи и да я изхвърли през вратата. Хвърли притеснен поглед и към директора. Дали посещението му беше свързано с вчерашната случка? 

- Ученици, искам да ви информирам, че на двадесет и четвърти ще имаме посещение от министерството с гост от английското министерство на образованието. Във връзка с това моля за изключителна дисциплина и специална подготовка. Забранява се излизането и говоренето по коридорите между 14 и 16 часа. 

Облекчената въздишка на Никола беше толкова силна, че се чу отчетливо в тишината на класната стая. Той побърза смутено да се закашля в опит да я прикрие. Очите на директора се заковаха върху него.

- А сега, по втория въпрос – изгърмя гласът му. - Има сериозни опасения, че вчерашният пожар не е бил случаен. Ключът за вратата, която отключва обгорелия склад, вероятно е бил откраднат от портиерското помещение. Някой от вас знае ли нещо за това?

Настъпи гробна тишина. А Никола имаше чувството, че сърцето му бие толкова силно, че всички чуват глухите му удари. Може би беше по-добре да си признае. Но беше сгрешил, беше направил голяма глупост. Нямаше да му простят. Баща му кой знае какво конско щеше да му чете, можеше от сега да забрави за компютъра, който искаше. Освен това, признаеше ли, с него отиваха и Любо и Коцето. Вероятно щяха да ги изключат и тримата. По дяволите, дори и байчото да се сетеше за това, че Любо вчера го беше разигравал да търсят някаква изгубена глупост, те бяха спрели достатъчно рано, за да не ги види той с него. Никой не можеше да докаже, че са били те. Никой! Освен... Мая...

- Вчера, от последния час по физика, по време на който се е случил инцидентът, са отсъствали без предупреждение и без извинение... - директорът сложи очилата си и се вгледа в листчето, което носеше в ръка - ...Константин Павлов, Любослав Димитров, Мая Георгиева и Никола Марков.

- Аз съм от баскетболния отбор, господин Динеков – обади се с разтреперан, леко неясен глас Мая. Налагаше се да носи шини на зъбите и винаги леко фъфлеше. - Нашият капитан, Анджелина, предаде на класната имената на всички от отбора. Имахме подготвен мач...

- А, да, може би не е било отбелязано – раздразнено я прекъсна директорът. - Все пак ще помоля четиримата да дойдете с мен в директорската стая.

Сърцето му се бе смъкнало в петите. Никола хвърли колеблив поглед към останалите. Любо и Коце се бяха втренчили в директора и не виждаха нищо друго. И тази Мая... Никола не смееше да погледне към нея. За свой ужас, дори когато погледът му с периферно зрение закачаше тялото й, пред очите му изскачаха голите й заоблени бели гърди. С онези нежни розови връхчета... Тя беше виновна, по дяволите! Ако не си беше развявала прелестите пред него, той нямаше да изпусне цигарата си! 

Но докато той само си мислеше как ще отрича, ако тя си отвори устата, Любослав бавно я приближи зад гърба на директора и изви ръцете зад гърба й. Никола видя как Мая едва доловимо изохка. Изглежда й беше прошепнал и някаква заплаха, защото тя замълча и директорът не ги усети.

- Е, момчета, какво ще ми кажете за вчерашното си отсъствие от часа по физика? И тримата сте били на училище цял ден, а ви е нямало само последния час? - директорът ги покани да седнат на диванчето в кабинета му, но самият той остана прав срещу тях.

Диванът беше твърде малък за трима дангалаци и едно не особено слабо момиче. С кой акъл Никола беше останал последен? Сега бедрата на Мая бяха залепени за неговите, пръстите му бяха на сантиметри от същите онези огромни млечнобели гърди, а мислите му просто отказваха да се откопчат и да престанат да мислят за тях. Дори и когато жълтият безформен пуловер почти напълно ги беше скрил. А и целият бе скован от ужас за собственото си бъдеще. Припомни си колко пъти я бяха унизявали. Колко пъти се бяха присмивали на лишеното й от сексапил тяло, на непривлекателното, макар и добродушно лице, на стегнатите от шините зъби, сред които никое момче не би желало да напъха езика си. Може би беше преди седмица, когато тя опита да заговори Любо, а той й каза, че много плюе, докато говори. Онзи ден Коцето разля колата си върху новите й дънки и вместо да й се извини, й се подигра пред всички за изцапаното облекло. А миналата седмица, когато тя плахо бе опитала да се обади на него самия, за да го попита за домашното по химия, той я бе отрязал грубо, сякаш го бе поканила на любовна среща... О, да, Мая имаше много за какво да си отмъщава. А сега беше перфектният случай. 

И тримата гледаха напрегнато и устните им не помръдваха. Явно една и съща болест бе стиснала гърлата им и звук не можеше да излезе от тях. 

- Мъжки... от лицата ви струи едно изключително не-мъжко излъчване – с неприкрита ирония ги стрелна директорът. 

- Пуч-пуч... – прочисти гърлото си най-накрая Никола. Беше длъжен поне да опита да защити себе си и момчетата – господин Папукчиев имам предвид, закъсняваше... и ние решихме, че няма да имаме час по физика. Аз... поканих Любослав и Константин... да гледаме филм... 

- Господин Папукчиев вчера е закъснял с точно пет минути за час – погледът на директора го пронизваше.

- Ами... после разбрахме, че господинът е дошъл. Сигурно трябваше да го изчакаме още малко, но...

- И кой филм гледахте?

- Е-емануела – изстреля Никола, преди някой друг да се е обадил и да е казал нещо различно. Идваше му да си прехапе устните. Едва ли имаше по-идиотски филм, който можеше да измисли.

Устните на директора се разтегнаха в широка иронична усмивка.

- Нима днешната младеж още знае за този филм? Мая – обърна се внезапно директорът към момичето. Никола усети как тя се изпъна до него, а неговите ръце се свиха почти в юмруци, - ти вярваш ли, че момчетата вчера са гледали „Емануела“ по време на часа по физика, по нещастно стечение на обстоятелствата съвпадащ с инцидента в близост до женските съблекални?

- Аз... аз... - започна да заеква Мая, но след малко се окопити. - Аз не съм гледала филма „Емануела“, но ми се струва, че това е едно добро сравнение с гледката в женската съблекалня.

Никола имаше чувството, че върху му пада гилотината. Щеше да ги предаде! Щеше да им го върне за всички изстреляни обиди. И да потвърди, че са напълно заслужени. Малката отмъстителна глупачка! Намерила своите пет минути триумф. Той се задъха и стисна още по-силно юмруци, за да удържи порива да я разтърси. По дяволите, това беше някакво върховно изтезание. Знаеше, че тя ще произнесе присъдата му след секунди. Седеше на сантиметри от него. Беше се притиснала в бедрата му и усещаше тялото й до всяка гънка на своето. И не можеше да направи нищо – абсолютно нищо – за да я спре. Мая бавно извърна глава и погледът й изведнъж срещна неговия. Всъщност, имаше уникални изумрудени очи. Странно, никога не се беше заглеждал в тях и не бе обръщал внимание на цвета им. Нито на необятността им. И сега, както и вчера, когато бе срещнала погледа му през мръсната плексигласова преграда, те го пронизаха като меч. Имаше чувството, че тя със садистично удоволствие го върти и чопли някъде дълбоко в душата му.

- Знам, защото тази сутрин го коментирахме с момчетата. Те ми разказаха за филма, който са гледали вчера вместо часа по физика – изрече тя твърдо, все още впила поглед в Никола. След което бавно се обърна отново към директора. - А аз им разказах, че са изпуснали много като са гледали някакъв тъп филм, вместо бягащите полуголи момичета по коридорите.

Чу край себе си как Любо и Коцето изпуснаха затаения дъх. Мая бе извадила меча. А сега бавно и спокойно го оглеждаше и се взираше в парчетата от душата му, които бе изтръгнала и се бяха полепили по него. Беше го спасила. А той й бе останал длъжник за цял живот.



ПЪРВА ГЛАВА


- Хайде, Дани, искаш ли да подскачаме?

Ниските слънчеви лъчи пробягаха през прозореца по гладката светлокестенява косица на детето. Изглеждаше като едно от онези деца, които избират в рекламите на шоколадови яйца или коледни подаръци. Имаше най-изразителните сини очи, които някога бе виждала. И продължаваше да гледа сякаш през нея и да не я вижда. Мая се изправи и започна да подскача на един крак. Дани продължи да търкаля количката, която срамежливо беше грабнал от отрупания с играчки рафт. Беше втори сеанс с него, но детето продължаваше да бъде силно некомуникативно и да не желае да се отвори към нея.

Знаеше, че това не е необичайно. Повечето от нейните малки клиенти бяха деца с проблеми. Някои от тях с определени болести, други с аутизъм, трети със силни душевни белези. Но каквато и да бе причината, всички те бяха едни самотни, неразбрани душички, които търсеха своя начин да изразят себе си. Тя добре познаваше техния свят. И смееше да твърди, че в повечето случаи успява да проникне в него.

Майката на Дани пристигна, както винаги забързана, с нервно изражение на лицето. Припряно бръкна в чантата си, за да плати.

- Дали имате няколко минути, за да поговорим? - Мая се усмихна предразполагащо към жената. За да можеше да намери добър подход към детето, винаги трябваше да работи и с родителите му.

- Да, да... - смутено каза тя. - Само че той....

- Мисля, че тебеширите и черната дъска засега привлякоха вниманието му. Можете да му дадете нещо да хапне, ако смятате, че е изморен? - деликатно предложи тя.

- Ами всъщност, нямам нищо в себе си – някак объркано вдигна празните си ръце жената. - Но давайте, предполагам, че няма да ни отнеме дълго? Някакви въпросници ли трябва да попълвам?

- Има и малко администрация, да – предложи й да се събуе и с жест я покани навътре към малката пъстроцветна стаичка, в която работеше с пациентите си.

- Доктор Георгиева...

- Мая – поправи я тя с блага усмивка. - За Дани съм Мая и за вас съм Мая. Освен това, аз не съм точно доктор. Аз съм психотерапевт, имам и специалност логопедия, но не съм медицински специалист.

- Как ви се вижда той? Има ли шанс за него? - попита жената, леко прехапвайки устни.

Мая познаваше това притеснение. Разбираше как се чувства жената в този момент. Нямаше нищо по-жестоко от това да заявиш на една майка, че детето й няма да порасне като пълноценен човек. Опита се да я предразположи.

- За абсолютно всяко дете има шанс – меко произнесе тя. - Ще ми бъде необходима обаче и вашата помощ.

- Разбира се...

- Първо, да започнем с административната част. Ако го запишем в нашия център, ще ми трябват малко данни. Как е пълното му име?

- Даниел Радославов Марков.

- А вашето?

- Радослава Маркова.

Мая повдигна вежди. Съвсем лекичко, колкото да не бъде нетактична с жената.

- Бащата не го е припознал?

- Той... - жената поправи разбърканите си от вятъра навън коси. - Всъщност, историята е малко по-дълга и объркана. Но това е минало отдавна и към момента няма значение.

- Радослава – Мая остави химикала върху бюрото и се взря дълбоко в кафявите очи на жената, - аз нямам за цел да ровя във вашия личен живот. За мен обаче е важно да си изградя представа за обстановката, в която е живял и живее Дани. Често това има много по-силно влияние, отколкото си представяме.

Радослава въздъхна дълбоко и скръсти кльощавите си крака един върху друг. Очите й се плъзнаха към момчето, което започна да издава някакви звуци, напомнящи бръмчене.

- С баща му се разделихме, когато се оказа, че съм бременна. Той твърдеше, че детето не е негово и не пожела да го признае. След като се роди обаче му дойде друг акъл и настоя да се съберем отново. Оженихме се и тогава го припозна. Името му не сменихме само. Живяхме заедно около година. Решихме, че е било грешка. Един ден той си взе багажа и си замина. Това е.

Мая поклати съчувствено глава. Смяташе, че този тип родители трябва да носят наказателна отговорност. Беше пълно с такива хора, които създаваха деца и ги обричаха на психически проблеми с нездравословното си родителство... Не беше нейна работа да коментира това обаче.

- А Дани как прие изчезването му от живота ви?

- Ами той... - Радослава вдигна рамене. - Как да ви кажа. Вие виждате, той не говори. Казва понякога думичката „тати“, но не знам дали изобщо има предвид него или така си бърбори.

- Разбирам... ще ми разкажете ли нещо повече за неговото раждане, имало ли е някакви особености?

В следващия половин час Мая я разпитваше по въпросника, който трябваше да попълни, свързан с физиологичното и психичното развитие на детето. Слушаше внимателно, но мислите й се въртяха трескаво. Милото дете изглежда растеше с физически отсъстващ баща и психически отсъстваща майка. Радослава поглеждаше от време на време към заниманията на сина си, но Мая оставаше с впечатлението, че мислите й витаят другаде. Беше го записала в център за допълнителни грижи, като че ли тайно се надяваше да прехвърли товара по работата с него върху специалистите. А детето може би дори нямаше физиологичен проблем. Физическото му развитие към този момент изглеждаше напълно нормално. Само че на четири и половина вече трябваше да говори и да си играе с другите деца. А неговият свят беше затворен до малката черупка, която сам си беше създал...


- Ма-я! Моето красиво майско цвете! - спря забързания й ход по коридора един отчетлив възхитен глас.

Тя се обърна към възрастния невролог, който с искряща усмивка беше протегнал ръце към нея за сърдечна и топла прегръдка. Не беше любител на фамилиарния стил на доктора, но пък не беше и чак толкова против една нормална човешка прегръдка.

- Ти ставаш все по-красива всеки път, когато те видя! - той хвана раменете й и черните му очи топло обходиха тялото й. - Истинско съвършенство! Косите ти са като буен водопад от лешников шоколад, очите – дълбоките води на планинско езеро, а устните - с цвят на отлежало вино. Блажен ще да е младият човек, който ще пие от тях...

Комплиментите му, както винаги, й доставиха удоволствие, но и леко я смутиха. Така и не можа да изгради нормално отношение и да приеме, че с комплимент някои мъже наистина се възхищават, а не се подиграват. Разбира се, едва ли можеше да очаква подигравка от добродушния шестдесет и няколко годишен доктор.

- Ех, доктор Масалджиев, трябвало е май да станете поет  – усмихна му се тя чаровно.

- Никога не е късно, моето момиче. Само да се пенсионирам и почвам да редя стихосбирки. Обещавам. До една ще ги посветя на теб!

- До една ще ги прочета – отправи му лъчезарен поглед тя.

- Да не би да си тръгнала да обядваш? Ще правиш ли компания на един стар и немощен човек като мен?

- О, благодаря за поканата, но знаете, че аз съм малко претенциозна, когато става въпрос за хранене...

- Знам, мила, знам – благородно я потупа по рамото той. - Такава перфектна фигура може да се поддържа само с много добре балансирана диета. Но мен ако питаш – трябва да се храниш малко по-питателно. И най-вече, мила моя, трябва да се омъжиш! Да повериш грижите за тези прекрасни форми на грижите на някой мъж.

Мая не беше изненадана. Всеки техен разговор неизменно завършваше с това послание. Момичето на рецепцията открито се забавляваше на словесното изобилие на доктора. Забеляза, че и новият млад колега вече от доста време стои пред кафемашината.

- Живеем в модерен и еманципиран свят, доктор Масалджиев. Вече не мъжете се грижат за жените. Ние сме самостоятелни същества, полагаме грижи за себе си и го правим заради собственото си себеусещане, а не за да се харесаме на някой друг…

- Аа, не на мене тия! - привидно сърдито заклати глава той. - Една жена, няма ли мъж на сърцето, заради когото да живее, тя е празна и куха. Като станиолена ябълка. Правихте ли такива като малки? В училище ни учеха как да облепим една ябълка с хартия и станиол, а после да я разрежем и да я оставим куха. За украса. Ей такава остава жената. За украса става и за нищо повече...

Вероятно, ако някой друг й го беше казал, Мая би се обидила. Доброжелателната усмивка на невролога обаче беше толкова заразителна, че тя не можеше да му се разсърди.

- Е, виждам, че няма да мога да те привлека на обяд с мен – с театрално съжаление продължи той, - но да знаеш, че пак ще те проверя. И искам следващият път, мило момиче, тези прекрасни очи да блестят с пламъка на любовта. Слънцето да изгрява и да залязва в тях, а душата ти да е пълна и сочна!

Мая му благодари още веднъж и го проследи как излиза през главния вход. Дочу край себе си хихикания. Първа се обади момичето на рецепцията:

- Ама ги реди едни, просто да ти е драго да го слушаш!

- Само да не е на твой гръб. Интересно ми е защо се е хванал за мен, защо не говори на теб как трябва да се омъжиш – измърмори Мая.

- Ами сигурно защото знае, че си имам приятел – вдигна рамене тя.

- Искаш да кажеш, че разпитва кой си има приятел и кой не? - извиси глас Мая.

- Във всеки случай звучеше доста информиран за твоя личен живот – разсмя се и колегата, разбърквайки кафето си. После лукаво изви вежди нагоре. - Та, наистина ли си нямаш приятел?

Забеляза как очите му бързо я обходиха, спирайки се малко по-дълго върху внушителния бюст. Проблемите й с килограмите бяха приключили още с края на бурните хормонални промени в пубертета. Почти без допълнителни усилия беше успяла да доведе тялото си в настоящите си форми, за които много хора й завиждаха. Бюстът й обаче не се беше смъкнал заедно с излишъците по бедрата и корема. И продължаваше да кара мъжете да я гледат в гърдите, вместо в очите. 

- Можеш да отидеш да попиташ доктор Масалджиев, той сигурно не би се поколебал да сподели – обърна се към него Мая с резервирана усмивка. - Мисля, че тъкмо си търсеше компания за обяд.

- Видях как попари надеждите му – кимна Румен, без да се притеснява от резкия й отговор. - И какво обядваш, ако не е тайна? Някакви треви и водорасли, които са толкова специални, че ги няма в никое от близките заведения?

- Само домашна храна, която си нося от вкъщи – отвърна му тя със захаросано-сладък тон.

Мъжът поклати глава, но явно не успя да измисли какво да й отговори. Защо всъщност смачка ентусиазма му, запита се Мая. Беше симпатичен, изглеждаше интелигентен и приятен. Даже можеше и да мине за красавец, и то без да има онзи грозен, нахакан и самоуверен вид на красивите мъже, който тя мразеше. Всъщност се държеше съвсем дружелюбно и нищо кой знае какво не би й станало, ако отидеше да обядва с него. От друга страна, чувстваше, че е несправедливо да започва нещо, което не би могла да продължи. Мая кимна за сбогуване и продължи към лабораторията, към която се беше запътила.

Думите на доктор Масалджиев този път обаче кой знае защо се бяха забили толкова силно в съзнанието й, че цял следобед не можеше да се отърси от тях. Да се омъжи? Не, не можеше да се омъжи. Беше се отдала на това да се потапя в душите на хората, да им помага да се справят с проблемите си, беше стигнала дори и по-далеч – да разбира душите на различните, на малките, на особените – но когато ставаше въпрос за нея самата, нещата стояха малко по-различно. Бог й бе свидетел, че бе опитвала. Но имаше неща, срещу които човек не може да се бори. Просто трябваше да приеме, че е такава, каквито са и нейните малки пациенти. Различна. 


- Как си днес, мамо? - както винаги, с прибиането си вкъщи Мая първо отвори вратата на кухнята.

- Чудесно, миличка – майка й прибра посивелите си коси зад ухото. - Ела да си хапнеш, направила съм супа и пиле с ориз.

- Благодаря, мамо, не съм гладна – побърза да й откаже Мая. Нямаше нужда да си връща пухкавата безформена тийнейджърска фигура. - Къде е Гого?

- Гледа телевизия, прибра се много уморен сутринта.

- Уморен? От какво? От скитане по баровете?

- Майче, несправедлива си. Знаеш, че брат ти не е като теб... – майка й сключи ръце пред пълничкото си тяло донякъде отбранително, донякъде обвинително.

Мая поклати глава, събу се и се упъти навътре към хола. Дълги години водеха този спор. Според майка им Георги беше останал завинаги емоционалното дете, тежко понесло случилото се с баща им. От тогава чак до ден днешен, тя му отделяше такова внимание, че той се бе превърнал в един изключително разглезен и несамостоятелен млад мъж. 

- Здрасти, Гого, как си?

- Чакай, чакай, Дембеле тъкмо тръгва в атака... - вдигна ръка към нея Георги, без да откъсва поглед от телевизора.

- Ходи ли днес до онзи човек, който ти казах?

- Онзи какво? О... - Гого скочи от дивана и размаха юмруци. - Педераст! Имаше фал! Тоя го спъна. Къде блее съдията? Това е...

- Гого! - Мая решително отиде и застана пред телевизора. - Това е важно. Хората те чакат да им се обадиш и пазят свободна позиция...

- Ще пазят ами, кой друг будала ще ходи да им работи...

- Обади ли се? - настоя тя. Усети как гласът й изнервено потрепва.

- Уф. Не съм днес, не ми остана време. Утре. Мръдни се от телевизора.

Ясно беше, че Георги не изгаря от желание да започва работа. Беше си му съвсем добре и така. По цяла нощ се търкаляше из кръчмите, през деня спеше, майка им го обгрижваше като малко дете, а той проклинаше държавата и системата, които не можеха да му осигурят попрището за изява, което той заслужаваше...

Георги пак отново изреди купчина цветисти определения по отношение на някакъв играч. Мая усети как в нея се надига яд. Нямаше нужда от допълнителни емоции. Искаше й се само да се отдели в своята стая, да си вземе топъл душ и да се качи в удобното си легло с хубава книга в ръка. 

Понякога си мечтаеше да се махне, да ги остави да се оправят сами. Но майка й бе пенсионерка, а Георги не работеше. Думите на Масалджиев отново отекнаха в ума й като между стените на каменна гробница. Можеше ли изобщо да се надява, че някой би я приел такава, различна? Щеше ли единственият мъж, с когото някога е споделяла един дом, да си остане брат й?

 

За щастие, въртележката на ежедневието така я погълна в следващите дни, че думите на възрастния невролог бързо потънаха забравени между срещи, сеанси, научни материали и администрация.

Когато зърна лъскавата косица на Дани отново на прага си, трепна. Имаше нещо в това дете, което я смущаваше. И тя не можеше да определи какво точно. Сякаш го бе срещала някога отдавна, много отдавна, може би в друг живот. А въпреки твърдата си убеденост, че лесно ще проникне до него, това не се получаваше и не се получаваше.

- Здрасти, Дани – усмихнато протегна ръка към него тя.

Детето отново я пренебрегна напълно. Но за сметка на това свали спокойно обувките си и влезе навътре към стаята. Можеше да го приеме за напредък. Напрегнатото изражение отново засенчваше лицето на майка му.

- Малко закъсняхме, извинявам се. Днес ми е много натоварен ден – тя кимна и посегна към дръжката. Тръгна да излиза и в последния момент преди да затвори, се обърна към Мая. - О, щях да забравя да предупредя. Днес ще го вземе един мъж.

- Кой? Баща му ли? - запита Мая, но Радослава вече беше хлопнала вратата. 

Часът мина със спорен успех. Дани се заигра с няколко предмета, но напълно пренебрегна игрите, които тя му предложи. Единственото, което можеше да се брои за успех, беше интересът му към черната дъска и тебешира. Не желаеше да рисува това, което тя му показваше, но сам направи няколко впечатляващо точни рисунки. Всъщност, замисли се Мая, Дани не й приличаше напълно на типичното дете с поведенчески или комуникационни затруднения. Той се държеше като едно обидено дете, което нарочно обръщаше гръб на възрастните и искаше да им покаже, че няма да играе по техните правила.

Когато времето на сеанса изтече и тя отвори вратата, мъжът вече чакаше на креслото отвън, забил очи в телефона си. Чувайки изскърцването на вратата, той хвърли кратък поглед към нея и се изправи. Вниманието му обаче остана приковано към екрана – изглежда беше по средата на важен разговор. Мая смръщено го огледа. Нямаше особено делови вид – носеше дънки, под които се очертаваха дълги източени крака, тениска и разкопчано спортно сако. Облеклото целенасочено му докарваше небрежен, но секси вид, сякаш се опитваше да подражава на модел от лайфстайл списание. Светлата коса беше оформена в твърде зализана прическа, а по лицето му се виеше модерна внимателно оформена и късо подстригана брада с мустаци. Боже, това ли беше лунатикът, който ту се махаше, ту се връщаше при Радослава? Бащата на Дани? 

Мая се прокашля, за да привлече вниманието му:

- Здравейте, дали мога да ви помоля да влезете за няколко минути?

Мъжът най-накрая вдигна поглед от екрана и се взря в нея с невероятните си сини очи. Ето от къде беше взел Дани тази дълбочина на погледа! Странно, нещо я смути, но тя не можа да си обясни какво точно. 

- Да вляза? - попита той неразбиращо.

- Да, бих искала да поговорим малко за Дани, докато той довърши играта, която е започнал.

Погледът му беше красноречив. Той изглежда не намираше никаква причина да обсъжда проблемите на Дани с нея. Даже не прикри раздразнението си, че тя се опитва да го откъсне от така важната работа, която имаше на телефона. Усети как я завладява такъв яд, че направо й причернява пред очите. Тези мъже трябваше да бъдат съдени със закон! Все пак успя някак да се овладее, а той все пак някак я последва до един от големите столове в помещението. Направи й впечатление, че Дани проследи влизането му. Сякаш дори леко се усмихна. 

- Здрасти, мой човек! Рисуваш ли? - подхвърли той към детето.

Дани му обърна гръб, но устничките му трепнаха – силен знак, че е чул поздрава и е развълнуван от него. Е, поне явно детето го възприемаше добре. Мая седна зад бюрото и прехвърли в ръце листовете пред себе си. Трябваше да помисли как точно да зададе въпросите, които я интересуваха. Преплете пръсти и вдигна поглед към мъжа.

Той нетърпеливо потропваше с крак и продължаваше да върти телефона в ръцете си. Необичайните сини очи направо я пронизваха с неизказания въпрос – защо ми губиш времето?

И в този момент като гръмотевица я тресна стъписващото прозрение. 



ВТОРА ГЛАВА 


Не, не беше забравила тези сини очи! Изведнъж й се стори, че тя самата се смалява, че умът й отплава някъде много отдавна, преди повече от седемнайсет години, а сърцето й потъва в синевата им. Усети как устата й зяпва, докато изумено оглеждаше чертите му. Променен, възмъжал, заменил сладникавата момчешка хубост със сурова мъжка красота, но да, това беше Никола! В главата й се запрескачаха диво мисли, спомени, картини, идеи... Никола Марков, на дъската! Радослава Маркова... после се оженихме.. Дани Марков... Никола... онази размътена преграда и същите тези очи, вперени в нейните гърди... бедрата му се допират до нейните, а тя цялата трепери вътрешно.... а после... как й се бе отплатил после! Боже, Господи! 

- Е, ще питате ли нещо или цял ден ще стоим така и ще се изучаваме? - гласът му бе станал доста по-дълбок, оформен мъжки глас.

Ама разбира се! Никола. Какво друго можеше да се очаква от нахакания красавец на класа? Този, който си мислеше, че всички жени са в краката му и че всички мъже трябва да изпълняват заповедите му. Този, който сигурно беше заповядал на Любо да... Тя разтърси глава. Не беше учудващо, че бе стигнал до тук. Видът му на конте и в момента показваше, че дори на тази възраст не се беше променил. Беше създал едно нещастно дете и беше отишъл да се развява при следващите...

Мая премигна и осъзна, че вече твърде дълго се взира в него и дума не може да продума. Осъзна също така и че той не я беше познал и за него тя продължаваше да бъде само една непозната психоложка, любопитно вторачена в лицето му. Никола да я познае? Хаха, той сигурно вече тотално беше изтрил от съзнанието си онова грозно топчесто същество, което беше за няколко години в класа му! Гневът я изгаряше, но тя само нервно облиза устни и започна с първия въпрос:

- Колко често се виждате с Дани?

В погледа му имаше някаква изненада. Дали защото гласът й потрепери или защото не очакваше, че някой ще му държи сметка за това?

- Хм, не знам, различно – вдигна рамене той, а тя неволно забеляза играта на мускулите под тениската му. Сакото лежеше в скута му. Макар и да продължаваше да е сравнително слаб, както беше в десети клас, фигурата му вече се беше наляла с типично мъжки форми. - Не знам, различно, понякога по-често, понякога по-рядко. Да кажем веднъж месечно. 

Веднъж месечно? Мая потропа с пръст по бюрото. И не намираше нищо нередно в това? 

- Каква беше причината за развода ви? - продължи тя настъпателно.

Въпросът й определено го стъписа. Той чак отдръпна глава назад. Веждите му се свиха и се надвесиха над сините очи. Дълбока бръчка проряза челото му. 

- Не виждам причина да коментирам това с вас, госпожо... или госпожице... - той направи пауза, за да я изчака да каже името си, но тя се направи, че не го е разбрала. Името й го пишеше на вратата. А и той бе изпратил сина си при нея. Повечето родители се стараеха да подберат предварително хората, които ще се грижат за децата им. Не и той, разбира се! Раздразнението сигурно бе пламнало така силно в очите й, че той неохотно продължи. - Несходство в характерите. Случва се навсякъде. По-добре е хората да се разделят в такъв случай.

„А децата?“, прииска й се да изкрещи. Но се задоволи само с това да хвърли красноречив поглед към Дани, който се беше отдръпнал от дъската и тебешира, беше си намерил едно дребно пъзелче и въртеше частите му в ръце. Все беше виждала незаинтересовани бащи, но повечето поне се стараеха за пред хората да покажат загриженост, а неговото безочие минаваше всякакви граници. Не беше никак учудващо, че малкият Дани е сърдит на целия свят. Никола изглежда не бе престанал да води живота, който водеше някога – наперен и бляскав, прескачащ от момиче на момиче и замазващ всички грозни дела, които правеше, с чаровна усмивка. А само като се сетеше, че тя самата бе замазвала тези грозни дела... излъгана от тази ужасна усмивка. Той изглежда не намираше нищо нередно в това, че вижда детето от дъжд на вятър, че се е разделил с майка му, демонстрирайки колко малко значение има синът му в живота му.

- Има ли друга жена в живота ви? - почти задъхвайки се от гняв запита тя.

Мъжът се изправи толкова рязко, че я стресна и дори и Дани се обърна, за да види какво става. Сграбчи сакото си в секундата преди да падне на пода и пристъпи крачка напред.

- Това е прекалено! Кой ви дава право да се ровите в чужд живот?

Жилавото му тяло, заплашително извисило се над бюрото й, изведнъж я вбеси. Мятащите мълнии сини очи предизвикаха в нея такъв ответен огън, че внезапно кротката и спокойна Мая Георгиева беше най-грубо изтръгната от тялото й и изместена от някакво друго същество, в което се преплитаха кълбета от оплетени емоции, някогашни и настоящи. Тя скочи и го прониза право насреща в същите тези ужасни очи:

- Кой ми дава право ли? Аз се боря със зъби и нокти да измъкна това дете от кашата, в която си го набъркал! Такъв беше и такъв си останал – самовлюбен пуяк и егоист! Неспособен да проумее, че светът съществува и извън него. Че останалите хора също имат чувства, емоции и права. Неспособен да проумее, че съсипва нечий живот заради своите собствени забавления.

- Моля? - присви очи мъжът насреща й. Премигна няколко пъти, сякаш да се увери, че не е попаднал в илюзия на собствените си сетива. - Изглежда работата с малоумни пациенти се е отразила и на вашия мозък.

В този момент, явно усетил напрежението, Дани се разпищя. Никола изведнъж се отдръпна, грабна детето и го притисна до гърдите си. Момченцето плачеше истерично, но се сгуши толкова доверчиво у него, че Мая изведнъж почувства пристъп на вина. Дали пък не бе направила прибързани заключения?

- Хайде, Дани, тръгваме. Само информативно, госпожице, това беше последното посещение на Дани при вас. Знаех си, че Рада изобщо не е направила проучване, а го е хвърлила на първия срещнат психиатър...

- ...психотерапевт – автоматично го поправи Мая.

- Във всеки случай, научете се първо да контролирате болния си мозък и собствените си емоции и после съветвайте хората! 

Мая все още се опитваше да успокои задъханото си дишане, докато бавно идваше на себе си от внезапно обзелото я умопомрачение. И в този миг забеляза, че очите му се отклониха към развълнувания й бюст и се приковаха към него. Настъпи някаква странна, особена тишина, разкъсвана само от хлипането на Дани. Сякаш той бе планирал да каже още много неща, но внезапно ги бе забравил. А пожарът на нейния таен с дълги години яд рязко стихна, заплашително отстъпвайки място на някакво друго необяснимо усещане.

Силно объркана, тя отстъпи крачка назад. Дани стисна ръката на Никола и го задърпа навън. Червенина плъзна по лицето й, а краката й направо се разтрепераха. Никога досега не се бе държала по-непрофесионално! 

- Никола... - изплъзна се някак измежду устните й.

- Довиждане, госпожо!

И той издърпа момченцето навън, захлопвайки с трясък вратата.


Не знам защо държаха толкова много да уча в това училище. Не мога! Не мога повече! Не ги понасям! Всичките съученици. Момичетата се държат все едно не съм достойна да съм тяхна приятелка. Те имат тънки кръстчета, а аз нямам. Ходят на фризьор и маникюр, а аз – не. А момчетата са... кретени. Всичките са кретени. Не мога да ги разбера какво им харесват. 

Какво удоволствие им доставя да ме унижават? На кого преча? На Анджи ли преча да сваля Никола? Изобщо не съм застанала между тях. Или на Катето да гледа към Любо? Защо ме намесват?

Днес беше просто ужасен ден. Бяха се разлигавили и не спираха да ме обиждат. Анджи каза на Никола, че го предизвиква да направи нещо специално за нея. И какво измисли Никола? Каза на Любо да ми хвърли чантата през прозореца, а онзи отиде и наистина я хвърли! 

Слончето се счупи. Онова слонче, което татко ми беше донесъл от Мароко. Моето талисманче. Не успях да се сдържа и се разплаках, като го видях. А те само се разсмяха. Дори не се извиниха! Смяха се, а всеки смях сякаш забиваше стрели в сърцето ми...


За нейно щастие, следобедът беше изпълнен със сеанси и тя трябваше да отдаде цялото си внимание на малките си пациенти, но в момента, в който заключи вратата на кабинета, усети как с умората я удря и силна вълна от притеснение. Все още се опитваше да проумее играта на съдбата, която бе изпратила детето на Никола при нея. Но най-вече, не можеше да си обясни какво се бе случило с нея, та така неразумно го беше нападнала. До степен да забрави обноските и  професионалната си етика и най-вече, да забрави, че е възможно да наруши крехкия баланс в отношенията си с малкия Даниел. Това беше не само непрофесионален изблик от нейна страна, който компрометираше способността й да разбира и овладява собствените си емоции, но и огромен удар по нестабилната психика на детето. Непростимо, непростимо беше предизвикала крясъците му. Цял следобед несъзнателно бе хвърляла поглед към телефона, за да види дали ще получи обаждане от Радослава. Не смееше сама да я потърси. Уговорката им беше твърда и трябваше да очаква детето след два дни отново. Беше редно да й звънне, за да провери дали решението на Никола е окончателно, но не събираше смелост.

Вървеше по улицата и гризеше нервно устните си. Разбира се, не всичко в работата й вървеше перфектно. Освен похвалите, беше имала и много упреци от родители. Имаше деца, на които бе помогнала и такива, на които не бе успяла. Но още с първата среща бе забелязала, че при Дани има нещо особено. И сега, освен че се чувстваше неуверена и унизена, имаше и гадното усещане, че някой й го е измъкнал под носа точно когато бе на път да достигне до него...

Телефонът завибрира в чантата й. 

- Сании, как си? - вдигна тя с лека усмивка, доволна, че някой я разсейва от тягостните мисли.

- Майчее, не съм те чувала сто години! - чу гласа на една от най-добрите си приятелки, с които поддържаха контакт още от времето, когато тренираха заедно баскетбол в „Славия“. - Имаш ли свободни минутки за кафе?

- За теб винаги! Кога предлагаш да се видим? Аз всъщност съм свободна и тази вечер, мотая се в момента по улиците.

- Прекрасно! Чакам те в бирарията в парка, до колко време ще дойдеш?

Малко по-късно седеше на масата срещу приятелката си и се наслаждаваше на лъчите на залязващото есенно слънце, отразяващи се във водите на малкото езерце в парка.

- Да ти кажа, мисля си най-накрая да му предложа да се оженим. Няма да го чакам до безкрай! - редеше Александра, сякаш без да си е поемала дъх, откакто Мая бе дошла. - Смотана работа значи, ти казвам. Да излизаме, да пием кафета, целувки, секс, това-онова, пък като стане въпрос за нещо по-сериозно, бие отбой. Ами че аз вече на тия съм се нагледала! Искам сериозна връзка. Кога ще ги раждам тия деца? Искам още да имам сили, когато ще тичам заедно с тях. Тия мъже не знам как си я представят тая работа, но...

- Ох, Сани, ако пришпориш един мъж да има дете преди да е готов за него, има опасност да обречеш и себе си, и детето - горчиво отбеляза Мая.

- Да бе, нашите са се оженили веднага след като са завършили гимназия. Какво им е? – Александра размаха артистично ръце. - Просто тия мъже в днешно време много ги глезим. Чакаме ги все да се решат. Ето го и Крис. Обича ме, обаче като стане въпрос за нещо по-сериозно и почва да дава на заден. Смята, че някой него трябва да чака!

- Страхът от промяната е изначално заложен у всеки човек – вметна Мая. - Ако няма някое сериозно сътресение, което да го изкара извън зоната му на комфорт, човек трудно се решава.

- Ами именно де, точно затова трябва да му измисля сътресение – палава решителност се изписа по красиво гримираното лице на Сани. - Биологичният ми часовник тиктака, Мая! Ама не само моят, и твоят също!

Мая с неудобство посрещна неочакваната атака. Сви длани върху коленете си.

- Е, знаеш, че в днешно време вече медицината е доста напреднала и спокойно се изкарва успешна бременност и в по-късна възраст...

- Разчитай ти на това! Абе искам да гушкам бебе, това е! Заглеждам се след всички бебешки колички в парка, мечтая си да изляза в един дълъг отпуск по майчинство, да ми мирише на бебешки шампоан... Явно ми е дошло времето просто – Сани се зазяпа в някакво врабче, след което рязко смени темата. - А, знаеш ли кого видях онзи ден? Помниш ли Анджи?

- Анджи от „Левски“ ли? - премигна Мая.

- Същата. Ти нали беше и в един клас с нея по едно време? Ау, тогава училищният ви отбор беше направо непобедим – ухили се Сани, явно изобщо недолавяща вцепенението, което обзе Мая. - Знаеш ли, похвали ми се, че има пето дете!

- Пето?! - не стърпя изумлението си Мая.

- Точно така, пето. Колкото беше развъртяна като малка, после много бързо си намери майстора. Ожени се за един още като беше на двайсет. Да не повярваш, петото е все още от същия мъж. От тогава насам не е спирала да ражда. Заприличала е на бъчвичка.

- Браво на нея – смотолеви Мая и малко нервно отпи от питието си.

Анджи? Самият спомен за нея я караше да се чувства неудобно. Анджи винаги беше най-желаният играч във всеки отбор. Всъщност, двете с нея правеха добър тандем. Анджи беше висока и атлетична. Мая не можеше да се мери със стройните тела на съученичките си, но килограмите не я правеха тромава, а напротив – стоеше стабилно върху игрището, бе нисичка и доста пъргава. Една от техниките, които използваха, беше Мая да изведе топката с бърз дрибъл до противниковия кош и да я подаде в последния момент на Анджи, която с едно движение я мушваше право в коша. Беше добро, но с Анджи така и никога не станаха приятелки. Въпреки цялата добронамереност на Мая, въпреки че тя едва ли някога по какъвто и да било начин застрашаваше успехите на Анджелина сред момчетата, другото момиче се отнасяше към нея с известно презрение. Колкото и да се мъчеше да го преглътне, Мая още помнеше колко я огорчаваше това. Почти толкова, колкото и когато започваше да говори за Никола... За всички бе ясно, че Никола е влюбен в нея, за никого не бе тайна, че тя е хлътнала до уши по него, но всъщност така и никога не станаха гаджета.

- Хихи, представяш ли си – разхили се Александра. - Още ми е смешно като си представя онази грациозна кобила на игрището и това, в което се превърна.

- Грациозна кобила! Сани... - разсмя се и Мая.

- Ми какво? Не беше ли? Момчетата припадаха по нея, ама си беше кобила! Голямата част от тях бяха по-ниски от нея. Даже и онзи твоят, Николай ли беше, какъв беше...

Дъхът й сякаш секна по средата на вдишването. Бавно изпусна задържания дъх и тихо я поправи:

- Никола.

- А, да, Никола беше, вярно. Ех, така и никога не го видях това момче. Ама толкова много съм слушала за него...

Как му се викаше на това? Ефектът на мравуняка? Имаше такива моменти в живота, когато  нещо ти се случва и изведнъж целият свят започва да говори за него. Явно споменът за Никола бе решил да я преследва тези дни по всички линии.

- Сани, вярваш или не, точно днес го видях – неуверено подметна тя.

- Стига бе! - Александра направо подскочи от любопитство. - Още ли се отнася към теб по този безумно грозен начин?

- Отнася се той... Той изобщо не ме позна.

Александра замлъкна за момент. След което обходи с поглед тялото на Мая.

- Е, ако наистина за последно те е виждал, когато беше на шестнайсет, не е изненадващо, че не те е познал.

Мая нахвърля набързо случилото се пред приятелката си. Имаше вътрешна нужда да получи уверение, че Никола си го е заслужил. Наблегна на разсъжденията за бащите, които изоставят децата си и на страданията, които тези деца изпитват. Александра обаче като че ли не беше в настроение да коментира това. Следеше я с блеснал поглед.

- А я кажи, все така готин ли е? Грабва ли и сега окото така, както го е грабвал преди? - прекъсна я тя по средата на опита й да обясни какво се случва в психиката на едно дете в такива ситуации.

Мая стисна длани. Пръстите й намериха тънкия пръстен върху безимения й пръст и нервно го завъртяха.

- Сани, само за това ли мислиш? Честно казано, ни най-малко не съм се сетила да мисля дали грабва окото. Беше се издокарал като някое конте. Брадичка идеално пусната, прическа, перчем зализан настрана... Все едно гледаш фаталния мъж от билборда с реклама на цигари. Сигурно още припадат в краката му. Мен лично такива откровено ме дразнят.

- Абе щом цяла вечер говориш за него... - смигна Александра.

- Ти си непоправима! - възкликна Мая. - Говоря ти за него само защото ти ми заговори за Анджи, а по едно стечение на обстоятелствата днес той се оказа в кабинета ми. Край, отказвам повече да коментирам каквото и да било, ако ще извърташ думите ми винаги в тая посока.

- Ти говориш, не аз...

- И виж, ако някога го мразех, то след като го видях сега, го ненавиждам. Този мъж олицетворява всичко, което ме отблъсква у един човек.

- Добре, добре – вдигна примирително ръце Александра. - Гледа ли снощи късното шоу по телевизията? Имаше една много смешна история...


Лепило... вчера сърцето ми беше счупено, а днес е залепено. 

Никола, не знам как да изкажа всичко, което кипи в мен. За мен това беше изключителен жест. Накара ме да повярвам, че не си го искал. Благодаря ти! Благодаря ти, че ме защити пред тях, че върна достойнството ми. Надявам се, няма да ми се сърдиш, че толкова те харесвам...

С лепилото, с което залепи слончето, залепи душата ми.

Не ми се извини, не ми каза нищо, само го поиска и го залепи. Любо през всичкото време му се подиграваше и обясняваше как накрая ще го хвърли в кошчето. Но той не го направи. Залепи го и ми го върна. И ме погледна с онези негови големи сини очи... И аз се изгубих. Безвъзвратно. 


Легна си с все така объркани чувства. Спомените от онези години бяха хукнали като пълчища воини към мозъка й, сякаш внезапно им се беше отворил дълго затворен път. А Бог й бе свидетел, че тя не искаше да се връща към тях. Предпочиташе онзи период от живота й да си стои затворен там. Негостоприемният клас, злобните изказвания, подигравките на момичетата и момчетата към тъкмо съзряващото й, жадно за любов съзнание... Ако имаше как да знае какъв трън ще забият, щеше да се премести много по-рано. И Никола... това глупаво, нездраво увлечение... Беше си мечтала за него точно защото знаеше, че няма никакъв шанс.

Цяла нощ я гониха някакви неясни сънища, спомени, представи, парченца от ненаредена мозайка. С неудоволствие на сутринта се вгледа в торбичките под очите си в огледалото. Днес трябваше да сложи повечко грим, за да ги прикрие. А не обичаше, защото кожата на лицето й си бе останала много чувствителна и трудно понасяше цял ден фон дьо тенът да я задушава. 

Часовете й до обяд бяха изтощителни. Избягваше да ходи недоспала на работа, защото децата изискваха цялото й внимание и когато тя самата беше разсеяна, нищо не се получаваше. Освен това й се обадиха тъкмо трима души, които я помолиха да ги включи в натоварения график. Мая се вгледа отчаяно в плътните часове. Каквото и да правеше, денонощието имаше само двадесет и четири часа и тя не можеше да ги разтяга до безкрай.

Името на Дани, вписан в утрешния график, избоде очите й. Крайно време беше всъщност да звънне на Радослава, за да се увери дали часът се е освободил. Ако нямаше да идва, щеше веднага да намери място поне за сърдитата тийнейджърка. Но не можеше да рискува двамата да се сблъскат на вратата.

- Мая? - вдигна Радослава, както винаги забързано и някак разсеяно. - Всичко наред ли е?

Мая леко смръщи вежди.

- Да, да, разбира се. Исках само да ми потвърдиш дали часът на Дани за утре се отменя.

- Да се отменя ли? Защо? Не се е държал добре нещо ли?

Боже! Никола нищо ли не й беше казал? Почувства как някаква топка се завъртя на гърлото й. Нима сега тя трябваше да обяснява за конфликта помежду им на бившата му жена? 

- О, не, Дани е прекрасно дете – побърза да отрече тя и се почуди как да продължи. - Но вчера имахме малък спор с баща му и той каза, че...

- Баща му ли? Кога сте се виждали с баща му? 

Изненадата в гласа й я накара да застине. Но нали тя бе казала, че... Сякаш я поля кофа ледена вода. Беше й казала просто „един мъж“. Да не беше сбъркала на кой мъж да предаде детето? Но всъщност, друг мъж не се беше появявал...

- Ти ме предупреди, че вчера ще го вземе...

- Аа, това ли било? - Радослава се разсмя облекчено. - Ама моля ти се, не му обръщай внимание! Това е брат ми. Понякога може да е наистина дразнещ. И да ти e казал нещо, не си го слагай присърце. Утре ще доведа Дани в единайсет, както сме се разбрали. Хубав ден!

Мая имаше чувството, че внезапно са я ударили с чук. Бавно отстъпи назад и се стовари в стола, едва удържайки телефона си в хлабавата си хватка.


ТРЕТА ГЛАВА


Брат й? Боже Господи! Захвърли апарата и сграбчи лицето си в ръце. Можеше ли да направи такава глупава грешка и да реагира толкова прибързано? Върна лентата назад и тогава осъзна, че никой никога не й бе казвал, че Никола е баща на Дани. Да, имаха еднакви сини очи, но както се бе оказало, можеше да има и друга роднинска връзка помежду им. Нейното пристрастно съзнание много бързо беше решило, че той прекрасно пасва в ролята на лошия и беше нагласило всичко според собствените й виждания! Направо се задуши, като си представи как са звучали въпросите й, а после и безумното избухване. Защо, защо не го беше попитала първо?

Следобеда беше толкова разстроена, че едва успяваше да работи. В главата й се въртяха всякакви мисли как би могла да се извини, да поправи грешката. И нищо не успяваше да измисли. Можеше да вземе телефона му от Рада, но щеше да се получи още по-конфузна ситуация. Първо, той не я бе познал. Тя трябваше да му обяснява коя е. Много беше възможно и изобщо да не я помни. Щеше да бъде още по-голямо унижение да му припомня за себе си, за класната стая, за пожара, за случило се после. И най-вече, безразсъдно хвърлените обвинения бяха разкрили толкова явно ученическите й чувства към него, че тя трябваше да се обяснява и за мислите и действията си, когато е била на шестнайсет.

Не, по-добре не. Така или иначе обикновено Рада водеше детето. Ако някога се случеше да го види отново, щеше просто да му се извини, че е останала в заблуждение и затова се е отнесла малко рязко. Може пък и вече да го беше забравил.

Шест часа. Очакваше последния сеанс за днес, а погледът й вече се мержелееше. Разсеяно хвърли поглед към графика. Лора, ексцентричната тийнейджърка, с която родителите не успяваха да се справят. Хм, да. Облегна глава на облегалката на стола в опит да си вземе глътка въздух. Добре, че закъсняваха. Още мъничко, още мъничко да събере сили...

На вратата се почука. Мая бавно се изправи, пое дълбоко въздух и отиде да отключи. Сложи дежурната усмивка, готова да посрещне бунтовническия нрав.

Отвън обаче не стоеше предизвикателната тийнейджърка. Срещу й се бе изправил Никола и я гледаше изпитателно, с леко присвити очи.

- Психотерапевт и логопед Мая Георгиева - произнесе той бавно, взирайки се с преднамерено внимание в табелката с надписа на вратата й. После очите му се върнаха настойчиво върху нейните. 

Глупавата усмивка продължаваше да стои като залепена върху устните й. Сърцето й се разтуптя бясно. Въпреки че цяло денонощие беше обмисляла какво и как да му каже, изведнъж всички подготвени фрази изхвърчаха от ума й. Най-нелепо, остана само мисълта, че той изглежда някак различно от вчера. По-нормален и по-земен. Прическата му не беше така безумно зализана, носеше обикновен лек пуловер и панталон, които ненатрапчиво подчертаваха стегнатата му фигура. Дори брадата му не изглеждаше толкова модно нагласена. Беше просто един нормален, хубав, всъщност много хубав, мъж. А погледът му... е, погледът му винаги бе носил тази обещаваща порочност. Веднъж изправила се пред него обаче, осъзна, че няма сила, която да я накара да си признае вчерашната грешка. Изпъна гордо рамене. 

- Да, имате ли нужда от нещо?

Макар и Никола да не бе безкрайно по-висок, й се стори, че прилича на смешна наежена болонка срещу гордо изправена немска овчарка. Той отстъпи крачка назад, скръсти ръце пред широките си гърди, очертани от меката тъмна материя и я измери изпод вежди. Мая знаеше какво вижда. Беше разкопчала най-горните копчета на светлосинята вталена риза, прибрана в строгата пола, прилепнала около бедрата й. Както и Сани бе отбелязала, изглеждаше съвсем различно от безформената тийнейджърка с широк гащеризон и карирана риза. Вероятността да я разпознае не беше голяма.

- Има някакъв проблем с Дани ли? - попита високомерно.

- С Дани ли? - смръщи се Никола. - Няма проблем с Дани. 

- Защо тогава сте дошъл?

Никола не отговори. Взираше се в нея така продължително и изпитателно с тези негови безкрайни сини очи, че Мая изпита усещането, че през разголеното деколте той наднича право в душата й. Сякаш бе разсъблякъл не само дрехите й, а и цялата обвивка на социално поведение, градена с годините и тя стоеше пред него, досущ като онова неуверено и объркано шестнадесетгодишно момиченце. Никола замълча за момент, след което бавно произнесе:

- Тринайсти номер.

Изпита отчаяна нужда да се хване някъде. Сграбчи дръжката на вратата като спасително въже.

- М-моля?

- Беше тринайсти номер в клас – ъгълчето на устните му лекичко се повдигна, сякаш за да изобрази усмивка, толкова слаба, че не бе сигурна дали я е видяла.

По дяволите! Не биваше да го подценява чак толкова! Не можа да измисли нищо остроумно в отговор. Вирна високомерно брадичка и се вгледа с пресилено внимание във вратата на отсрещния кабинет.

- Вчера побърза да ми залепиш всякакви некрасиви определения, а днес се правиш, че не ме познаваш? - продължи неумолимо Никола.

Как й се искаше да му каже, че няма представа кой е и да го остави той да се обяснява за всички онези минали моменти! Гризящото чувството на вина обаче не й позволи.

- Може и да те помня, но да не желая да си говорим като стари приятели – тя върна поглед към него, подпря се подпря на касата на вратата и кръстоса крака.

Явно не очакваше подобна реакция. Веждите му се повдигнаха.

- Не ми казвай, че още ти държат влага случките от преди... колко години, не мога да броя до толкова...

- Не, разбира се – побърза да отрече тя. - Но в момента съм заета, очаквам следващия си клиент и...

- Вчера ми отправи доста сериозни обвинения. Мисля, че ми дължиш известно обяснение.

- О, стига – махна нервно с ръка тя. - Рада ме остави в заблуждение.

- Какъв каза, че съм бил? - той леко пристъпи към нея. - Самовлюбен пуяк?

Червенина плъзна по лицето. Ох, защо не бе пропуснал да запомни точно това? Ако и да си го беше мислила, наистина нямаше никакво право да го казва.

- Бях останала с впечатлението, че си бащата, изоставил Дани!

- За него споделям мнението ти, но...

Може би той щеше да разкаже нещо, но в този момент вратата на общия коридор към нейната част се отвори и вътре влязоха мъж около петдесетте, съпровождан от тийнейджърка в потресаващ вид. От нея стърчаха поне десетина пиърсинга, косата й се завихряше в разнообразни посоки, оцветена в три различни цвята. Дънките, които носеше, бяха така продрани, че изглеждаше, че всеки момент части от тях ще започнат да се влачат по земята.

- Благодаря за посещението – грейна Мая с фалшива усмивка към Никола. - Моите клиенти пристигат, така че...

- Боже, това е Нико! - изписка тийнейджърката, а очите й засвяткаха все едно е видяла сам Господ слязъл на земята. - О, направо се разбих! Видеата ти в Youtube са толкова яки. А всичките ми приятелки са влюбени в Драганов от „Три на релси“! Любимият ми сериал. Ау, на живо си даже още по-готин! Ще се побъркат като им кажа!

Мая проследи изумено бръщолевенията на момичето. Влогър? Играещ в тийнейджърски сериали? За пръв път се почувства глупаво, че рядко се заседява пред телевизора. Нима Никола е станал толкова известен, а тя дори не е разбрала? Бащата на момичето я стисна здраво за ръката.

- На непознати се говори на „Вие“, Лора! - а после притеснено погледна към Никола. - Извинявайте, като дойде една възраст, направо забравят всичко, на което си ги учил до тогава...

- Не се притеснявайте! Който прави видеа с повечко последователи и участва в тийнейджърски сериали е подготвен за известна доза популярност – усмихна му се разбиращо Никола, след което се обърна към момичето. - Лора, супер яко е, че видеата те кефят.

Леко се наклони към нея, а лицето му се преобрази. Усмивката му беше по особен начин блага и мила, но едновременно с това чаровна и многообещаваща, сякаш я бе пазил специално за момичето. Не беше учудващо, че Лора направо литна в небесата. 

- Може ли един автограф? - тийнейджърката с неприсъща свенливост бръкна в джоба на якето си и извади едно тефтерче от там.

- Разбира се, с удоволствие – Никола попипа джоба си. - Мая, би ли ми подала един химикал?

Погледът му беше самата невинност, а в същото време блесналите очи на Лора се обърнаха с молба към нея. Като гледаше захласа й, Мая си даде сметка, че случката й идва като дар от Бога. Лора имаше проблем с авторитетите и Мая все още се бореше с това да я възприеме като такъв, за да може от работата им да има полза. Беше се издигнала за секунди в очите на момичето, само от това, че се познаваше с този... с този... Трябваше да запази епитетите за по-късно. Грабна една химикалка от бюрото си и му я подаде. Пръстите им се докоснаха, а през тях сякаш протече ток. Едва се сдържа да не отскочи рязко назад. Никола бързо се подписа в тефтерчето на момичето и с очарователна усмивка склони глава зад рамото й, за да си направят селфи.

- Мая, в колко приключвате? Ще мина да те взема, за да отидем да хапнем някъде – обърна се към нея свойски Никола.

Да ходят да хапнат? Какво го беше прихванало? Тъкмо щеше да го среже, когато срещна огромните очи на Лора, изпълнени с възхищение и страхопочитание. Можеше да прочете в тях – ти ще излизаш с Нико? Ти си богиня! 

- Тази вечер няма да успея, ще се чуем за някоя от следващите – усмихна се лъчезарно тя.

Дори и да се бе разочаровал от отказа й, не го показа. Потвърди уговорката им и тръгна надолу по коридора. Лора не спря да бърбори за Никола. Нико. Имал много гледан канал в Youtube. Разказвал интересни истории за пътувания до различни места. Бил актьор. Опитал се да пробие в Холивуд, но не много успешно. Всички истории, които разказвал за там, били мега забавни. Живял в Лос Анджелис. Имал няколко видеа и за живота там, били супер интересни. Прибрал се в България преди няколко месеца. А от къде Мая го познавала? Ама наистина ли били съученици? Ама какъв ученик е бил?

В един момент имаше чувството, че стените около нея започват да кънтят – Нико, Нико, Нико. Толкова силно, че й се прииска да си запуши ушите. 


Мисля, че ако можех да изляза извън тялото си, бих го направила. Бих се измъкнала, освободила завинаги. Бих се превърнала в лъч светлина, който броди в безкрая. В звездичка, която гледа отгоре. 

Или не, бих се превърнала в светкавица, която се разхожда свободно по небето и удря по всички онези, които правят грешни дела. Която следи за всяка несправедливост. И не пуска никого да се измъкне. Мразя се, мразя него, мразя Любослав и Константин, мразя всички. Ако не им харесвам, да не ме гледат. Не ги карам. Противно е да се чувстваш виновен, че съществуваш.

Какво толкова удоволствие им доставя да ме унижават? Защо го прави той? Какво удоволствие му доставя да разкъсва сърцето ми късче по късче? Добре, не ме искаха днес при тях на купона. Можеха просто да не ми казват, че отиват на купон. „За теб няма място“. Добре де, знам, че за мен няма място! Никога не е имало място за мен. Аз не съм го искала. Но най ме заболя, когато Никола ми го заяви в прав текст. Пред Анджелина, която го беше хванала под ръка. За нея има място, за мен не. Защо ми го причини? Обидата, това да останеш сам и да гледаш отдалечаващите се стъпки на всички тях... това е... просто боли. Много боли.



ЕПИЗОД 2


ЧЕТВЪРТА ГЛАВА


Ядосано осъзна, че продължава глупаво да превърта ключа, отнесена в спомени от наивната си младост, и сложи ръка върху дръжката. Беше отключено, разбира се. Брат й се въртеше пред огледалото, а от него се носеше такъв силен аромат на парфюм, че я накара да сбърчи нос.

- О, сестра ми – хвърли й той страничен поглед, - дай някой лев!

Мая пое дълбоко въздух и положи усилие да не позволи на гнева да изплува.

- Нали ти намерих работа? Защо не отиде?

- Да бе, ще ходя. Ти ми намираш само някакви глупости, много бачкане и малко пари, само да се гърча.

- Георги, парите се изкарват, никой не ти ги плаща за хубавите ти сини очи.

- Черни са ми очите – ухили се той и се взря право с нея с дълбоките си черни очи, театрално пърхайки с мигли. - Ама пак много ги харесват. Може би трябва да стана модел някъде. Или пък актьор.

Георги действително беше доста симпатичен. Черната му къса коса обграждаше мургаво високо чело и се преливаше в старателно оформена модерна брада. Чаровната му усмивка караше много момичета да тичат подире му. 

- Ами стани де – вдигна рамене тя.

- Така се става то, за всичко се искат връзки – намуси се той. - Не може да нямаш някой богат клиент там от актьорските среди. Те всичките са малко психо, сигурно се редят на опашка при теб.

Неканен, за кратко забравеният образ на Никола отново затрепка пред очите й. Актьор бил в сериал. Значи със сигурност познаваше разни хора. То пък и това оставаше! Да моли Никола да ходатайства за нескопосния й брат.

- Вече колко пъти говорих с различни хора и на теб накрая все не ти харесва, а аз се чудя какво да им отговарям.

- Ми ти ми намираш само някакви такива гърчове... намери ми и на мен така да стоя по цял ден на един стол и да слушам на хората терзанията и да ми плащат за това – Георги сложи още малко гел върху косата си, изпъна тениската и се вгледа критично в огледалото. 

- Това ли мислиш, че правя по цял ден? - кипна Мая. Малко хора на този свят можеха да я вбесят, а в този ужасен ден се бе спречкала с тъкмо двама от тях. - Като ти се вижда толкова привлекателно, да беше се постарал да учиш, за да станеш...

- Хайде, хайде, стига се пени. Дай ми сто лева, че ще ме водят в някакъв скъп клуб довечера.

- Като ти е скъп, няма да ходиш – озъби се Мая. - Аз нямам излишни сто лева и не ходя по такива клубове.

- Пфу, айдее... и морал взе да ми чете. Майка ще си дойде всеки момент, ще полудее, ако те чуе.

Пустото здраве на майка им. Откакто беше получила мини инфаркт миналата година, всички доктори бяха категорични, че трябва да внимават да не я ядосват. А ако нещо я ядосваше, то беше, когато брат и сестра се караха...

Вече не можеше да гледа лицето на брат си. С отвращение бръкна в чантата, извади една столевка и мина покрай него.

- Да знаеш, че това е последният път, в който ти давам пари на заем! 

Георги се ухили и доволно грабна банкнотата, без въобще да се вълнува от нейното недоволство. Вече й висеше с толкова пари, че дори и да се хванеше още утре на работа, щяха да му трябват години да й ги изплати...

Мина покрай него и отиде към своята стая. Хвърли чантата върху леглото и седна на една табуретка, подпирайки глава с ръце. Какъв отвратителен ден! Внезапно телефонът иззвъня. Непознат номер. Кой знае защо, сърцето й се разтуптя. Тя колебливо вдигна.

- Да, моля.

- Мая? - чу приятен мъжки глас. - Здравей, доктор Тинчев се обажда. Румен.

- Ааа, Румене, здравей – изпита някакво абсолютно необяснимо разочарование. Кой ли пък очакваше да й звъни, че да се разочарова, че е доктор Тинчев? Замлъкна в очакване да чуе повода за обаждането му.

- Знаеш ли, оказа се, че имам два билета за „Зорба гъркът“ довечера – започна той твърдо, но някак след това твърдостта му изневери. - Чудех се... ако искаш... и ако харесваш балет...

Ако й беше звъннал само преди половин час, вероятно щеше да му откаже. В момента обаче така силно я беше стегнала шапката и така омразни й изглеждаха стените на дома, че беше готова на всяко предложение да излезе малко от къщи. Какво пък, той не й предлагаше брак, а само малко развлечение, нали?

- Всъщност, с удоволствие – пропя тя. - Колко време имам?

Доктор Тинчев остана безмълвен за момент. Тя направо си представи широко разтворените му очи и усети изненадата му дори през телефона. Явно не смееше да повярва на късмета си.

- Ами... май не много. Започва в седем. Колеги ми казаха, че живееш някъде близо до мола. Ако си там, мога да мина да те взема до половин час и ще бъдем точно навреме в операта.

Поговориха още малко, колкото да се уговорят. А после Мая се оказа сама с телефона в ръка и съвсем малко време, в което да се подготви за излизане. Пред очите й все още се въртеше наконтеният Георги, който отиваше на някакво скъпо заведение, похарчил купища от нейните пари само за една вечер. А тя самата си го позволяваше толкова рядко!

Решително бръкна в гардероба и извади най-красивата си вечерна рокля. Беше черна, с изрязан гръб и голи рамене – една от тези рокли, за които като тийнейджър можеше само да мечтае, защото биха стояли ужасно на закръглената й фигура. Сега се изливаше по тялото, стягайки кръста и правейки го още по-тънък, деликатно оформяйки ханша и давайки широко пространство на бюста да разцъфти в най-очарователна, дори леко предизвикателна поза. Подсили ефекта на синьо-зелените очи с малко тъмен грим, което им придаде естествена дълбочина. Разпусна дългите кестеняви коси от плитката, в която ги носеше за удобство през деня и ги остави да се разпилеят по раменете й. С цвят на шоколад, така ли се беше изразил поетичният доктор Масалджиев?

Когато доктор Тинчев звънна, тя беше доволна от това, което вижда в огледалото. В крайна сметка, човек работи, за да живее, а не живее, за да работи, нали така? 

Очите на Румен пробягаха възхитено по нея, докато й отваряше дясната врата на малката си градска кола. Ръката му леко трепна, а тя вътрешно се усмихна. Още си спомняше как в университета повечето момчета се притесняваха да я поканят на среща. Беше й излязло името „ледената кралица“ - не само защото рядко се съгласяваше, а и защото й се носеше славата, че държи мъжете на разстояние. Доктор Тинчев със сигурност не знаеше това, но нервността му й помагаше да се чувства по-уверено. Облечен в елегантен костюм, той изглеждаше по-впечатляващо, отколкото в медицинската престилка. Беше слаб и умерено висок. Лицето му беше симпатично, макар и с нищо незапомнящо се, а колата беше обгърната от свежия аромат на парфюма му. 

Овладял смущението си, Румен се оказа добър събеседник и галантен кавалер. Успяваше да подбере теми, които не бяха скучновати, взе либрето и за нея, пое палтото й, поведе я към местата им, леко докосвайки с длан голия й гръб. Всъщност, беше много приятно. Караше я да се чувства като кралица, а тя в момента имаше нужда точно от това.

Меките червени кресла бавно се пълнеха с облечени в стилни, аристократични дрехи хора. Залата жужеше от тихи разговори. Бяха улисани в дискусия за образа на Алексис Зорбас от романа, когато някакви хора помолиха да минат навътре по реда. Нямаше да обърне внимание на жената, ако тя не се бе поклатила върху твърде високите си токове, ритвайки обувката й. Когато обърна студените си очи към нея, в тях нямаше и капчица извинение. Жената беше със силно напомпани силиконови устни, късата й рокля стигаше съвсем до ръба на ханша на кльощавото й тяло, а перхидролената прическа със сигурност отдавна не помнеше естествения си цвят. Видът й определено беше повече за чалготека, отколкото за опера.

Може би дори и така жената нямаше да остане в спомените й, ако веднага след нея не беше минал и мъжът. 

Мъжът, мислите за когото я преследваха в последните дни.

По някакъв странен начин разпозна присъствието му, усещането за него, още преди да е погледнала в очите му. Беше идиотско! Сърцето й се разхлопа бясно. Някъде в съзнанието й мина издайнически яд – защо се бе направил, че иска да я кани да излязат тази вечер, като явно вече е имал планове?

Изисканият бял костюм на Никола очертаваше добре оформеното тяло. Никога не го бе имала за едър или за мускулест, но сега, докато се провираше покрай тях, Румен й се видя направо кльощав. Вече беше пред нея. Прииска й се да избяга. Нямаше къде. Тялото й неминуемо щеше да се отърка в неговото. Ушите й забучаха. Никола вървеше по реда странично, с лице към нея, но гледаше в краката си. Ако не вдигнеше очи, нямаше да я забележи.

Отдръпна се назад, за да избегне досега с него. Твърде назад обаче. Нестабилните обувки се изплъзнаха и ходилата й се изпречиха на пътя му точно в момента, в който той устремено правеше следващата крачка. Спъна го безпощадно.

Никола залитна и инстинктивно протегна ръце напред. Тялото му тежко се опря в нейното. Усети дъха му върху бузата си. Секунда след това ръцете му се вкопчиха в страничните облегалки и той застана, сякаш се канеше да прави лицеви опори. 

- Извинете... Мая! - възкликна Никола, несръчно възстановявайки равновесието си.

Очите му обаче не гледаха в очите й, а малко по-надолу. Тя неловко проследи погледа му и установи, че от съприкосновението чашките на роклята са се разместили и разкриват доста по-широк обхват от кръглата заобленост от приличното. Ако някой непознат се вторачеше така в бюста й, би се развикала насреща му. Сега обаче нещо се случи с нея. Сякаш чудодейно се пренесе в онази задушна съблекалня, преди толкова много години. И отново почувства онази галеща жажда в синия поглед, която като пламък на запалка припалваше нещо в нея, нещо, което не можеше да определи. Времето сякаш спря и тя за миг замръзна, неспособна нито да говори, нито да помръдне.

- Мая, добре ли си? - дойде най-накрая спасителната реплика на Румен, който деликатно протегна ръка зад нея.

Тя сепнато поправи роклята си. Очите на Никола някак замаяно се откъснаха от нея.

- Добре съм – измърмори тя, правейки отчаян опит да се измъкне от вцепенението. - Никола, каква изненада да те срещна точно тук! И точно... по този начин.

- Признавам, че и ти ме изненада – криво се усмихна той. - Можеше просто да кажеш „здравей“, вместо да ме спъваш.

Мая беше готова да отвърне на предизвикателството му, но Румен изведнъж премина в настъпление, доловил смътна заплаха.

- Вие се познавате? - намеси се той, измервайки другия мъж с открито недоверие.

- Съученици сме – кимна Никола, премествайки се крачка встрани.

Мая се смръщи. Отстъпваше. Твоя си е, не я искам. 

- Бяхме, за кратко – почувства се длъжна да добави. 

- Нико? Какво се случва? - върна се към него и искрящата хубавица. Побърза да сграбчи горната част на ръката му. Белият ръкав на костюма нелепо се смачка под огромен дълъг тъмночервен маникюр. - Хайде по-бързо, някой може да ни заеме местата!

Залата далеч не беше претъпкана, а и всяко място си имаше номер, но хубавицата явно не бе стъпвала в опера или театър. Неудобството, което пробягна по лицето на Никола, накара Мая да се усмихне с превъзходство. Може и бързо да си си намерил с коя да ме заместиш тази вечер, но твоят избор не струва и пукната пара в сравнение с моя! 

Наклони се към Румен, опирайки се по-стабилно на ръката, която все още я придържаше зад кръста.

- Е, желая ви приятно гледане – тя извади една от най-префинените усмивки, на които бе способна.

Никола сякаш се поколеба дали да не каже още нещо, но после само кимна и последва блестящата руса прическа навътре по реда. А Мая почти рухна надолу в седалката. 

- Да не би да те нарани този човек? - попита загрижено Румен, накланяйки се към нея.

Да ме е наранил? Той направо ме съсипа, идваше й да изкрещи. Но бързо си даде сметка, че не за това я пита Румен. 

- Не, не – побърза да отрече.

- Изглеждаш все едно си видяла призрак – дланта му плахо докосна нейната върху облегалката.

- О, не няма проблем. Просто се изненадах – внимателно отдръпна ръката си тя, уж за да отмести паднал пред очите й кичур.

- Разбирам – кимна той и отвори либретото. - Искаш ли да видим какво се случва в първо действие? Вече всеки момент лампите ще изгаснат.

Първо действие? За някакъв кратък момент беше изключила къде е и какво прави там. Първото действие вече беше отминало. Даже и второ, и трето, в нейния малък театър. Трябваше обаче да се вземе в ръце. Грабна своята книжка и му се усмихна лъчезарно. Къде ли стоеше Никола с онова същество? Даже не смееше да погледне. Насили се да мисли за предстоящия балет.



ПЕТА ГЛАВА


Никола уморено разтърка очи и разклати с ръка чашата с искрящо уиски пред себе си. Карина, или както там се казваше, продължаваше да говори високо и да се смее до главата му. Беше дълъг ден, с продължителни репетиции, срещи с много хора и вече дори не искаше да възприема това, което му говореха.

Но най-вече, още не можеше да подреди в съзнанието си срещата с Мая. „Дебелогъзата“ ли й викаше Любо? Вече не можеше да си спомни добре как точно бе изглеждала в девети клас, но сега беше огледал доста добре как роклята очертаваше ханша и той беше просто... уау! Цялата Мая беше „уау“. Още му бе трудно да си представи как е възможна такава трансформация. Сега беше фина, деликатна, чувствена, женствена, апетитна и... можеше цяла вечер да измисля прилагателни за нея. Които сякаш му се надсмиваха, че е излязъл с най-простата селянка, която продължаваше с писклив диалект да пронизва тъпанчетата му. 

Още откакто бе зърнал Мая, беше усетил, че има нещо познато в нея. Когато го атакува така ожесточено при първия им сблъсък с Дани, реагира насреща й първосигнално. Още на улицата след това обаче схвана, че тя го е сбъркала с бащата на детето. Бързо се сети и че бе намекнала, че го познава. Първо не бе направил връзка с името й, но не му трябваше много време да се сети от къде му бяха познати тези очи и... тези гърди. По дяволите, Мая имаше наистина запомнящи се гърди. Не знаеше какъв импулс го бе накарал да отиде до кабинета й днес. Може би защото дълбоко в себе си още изпитваше някаква вина, беше гузен пред нея заради онази глупава случка от преди сто години. Прииска му се да се видят на кафе, да си поговорят, да разбере какво се е случило с нея. Тя беше от малкото хора от миналото му, с които нямаше никаква връзка. Просто бе потънала в небитието някога, тогава, в края на десети клас. 

Сега обаче определено беше жена, от която си заслужаваше човек да се поинтересува. Само че тя го изгони от кабинета си. Отказа му твърдо да излязат. Е, можеше поне слабо да се успокои, че не го бе излъгала, че има други планове.

Леко ядосан на себе си, той набра първия номер, който му попадна пред очите. В последно време избягваше да се среща с жени, с които го свързва приятелство или работа. Краткият му неуспешен брак добре беше показал, че влагането на емоции в секса не може да доведе до нищо добро. Затова – по-добре всичко да е ясно. Известната популярност, която имаше, му осигуряваше добър набор от непознати момичета за случайни и неангажиращи срещи. Като тази Карина. Бяха се виждали на някакво парти с нея. Не криеше, че му е много навита. Беше идеална, за да излее натрупалото се в него напрежение. Операта определено не беше най-подходящото място за нея, но пък тя държеше да се покаже пред „висшето общество“ с него. На него му беше все тая. Прелюдията не го интересуваше. Всичко щеше да бъде чудесно, ако изневиделица не се беше появила... Мая.

С меки и нежни форми, изискана, с тази прекрасна рокля, която стилно очертаваше една аристократична фигура. Загатваща, подсказваща, събуждаща въображението. О, той дори нямаше нужда от стимул за въображението си, което бе хукнало да препуска, след като бе зърнал деликатната кожа на омайващите й гърди. По време на балета не бе спрял да си ги представя, да си представя как бедрата й се кръстосват едно върху друго. И да се ядосва при мисълта какъв достъп имаше до тях онзи сухар. От къде го беше изровила? Приличаше на някаква писарушка, извадена от нафталина. Костюмът му беше твърде голям, той самият беше седемдесет кила, можеше да го сгъне с една ръка. И, трябваше да си признае, че неведнъж си представи как го прави. Изобщо, какво ли му беше харесала? Идеята, че ръката му се протяга и се плъзга върху бедрата, по тънкия кръст и обхваща онези зашеметителни гърди, направо не му даваше мира.

Тези гърди... о, тези гърди! Не можеше да я обвинява, че сама ги е показала пред него. Както и тогава, преди толкова години, когато той неразрешено се бе взирал в тях. И до ден днешен помнеше онова трепетно желание да обхване с шепи твърдите кръгли полукълба, да гали бялата кожа и да ги целува. Беше виждал десетки женски гърди след това. Но този спомен не можеше да бъде заличен. И сега, когато неволно се люшнаха отново пред него под разместената рокля, за миг се почувства отново на седемнайсет. Изпълни го див, почти неконтролируем порив да дръпне с пръсти малкото останала материя от разместените чашки и да разкрие зърната под тях. Дали бяха толкова розови, колкото си спомняше? А и тя, и тя, по дяволите, не беше реагирала! Само стоеше и се взираше в него с отворена уста, замръзнала, точно така, както се взираше тогава, когато той изпусна проклетата цигара. Сякаш бе готова на всичко, само за него...

Ръката на Карина се плъзна към скута и рязко го накара да подскочи:

- Ама ти май не ме слушаш – прелъстително прокара ръка по панталоните му тя, снижавайки глас. - Май си готов да продължаваме нататък?

Никола сухо преглътна. Мислите му бяха отишли до такава крайност, че го бе споходила отново онази глупава възбуда. Хем не беше вече на седемнайсет. Нито пък гледаше голите гърди на Мая пред себе си. 

Карина се извъртя към него и го побутна в полулегнало положение на дивана в хола й. Преглътна внезапно напрелия порив да се махне. Просто затвори очи и я остави да „работи“ по него.

Далеч не му беше за пръв път да остави мислите си да бродят, докато е с някоя жена. Сексът отдавна се беше превърнал в едно механично, безрадостно търкане. Дълго време беше продължил да си представя Ливия. След нея не можеше да изпита същото чувство. Жените го дразнеха, бързаше да облекчи тялото си и да избяга от тях. Краткият му брак беше преобърнал изцяло живота му. Хем беше сигурен, че никога повече няма да вложи толкова много и че сексът трябва да бъде разделян от чувствата, хем изпитваше някакво тъпо чувство на липса. Не, не по Ливия. Не можеше да му липсва жена, която се бе оженила за него само защото си беше мислела, че той е някакъв фактор в шоу бизнеса. И когато бе осъзнала, че е обикновен актьор, който не може да й отвори никакви врати, бързо-бързо бе скочила в леглото на един процудент. Е, да, той й трябваше като трамплин. Когато Ливия пристигна в Лос Анджелис, беше най-обикновено бедно румънско момиче, което не познаваше абсолютно никого. Благодарение на него се запозна с актьори, режисьори и продуценти. Сложи си силикон и тръгна с едни гърди напред пред останалите.

Гърдите на Ливия може и да бяха силиконови, но на Мая не бяха. Беше сигурен, че не е правила никакви подобрения по тях. Просто защото нямаше нужда. Те бяха съвършени. Красиви, но не по този перверзно-вулгарен начин, а някак нежно скрити, каращи мъжа да си мечтае не само какво би било да ги целува, а и да се сгуши до тях...

Ръцете му посегнаха към жената, която се увиваше около него. Уви, формите й бяха твърде различни от онези, които си представяше. Но това нямаше никакво значение. Каквито и да бяха, щеше да последва едно механично, безрадостно търкане, а после щеше да се прибере и да се наспи.


Виното, което пиха на вечерята след балета, приятно замая главата й. 

- Ти си много интересна жена, Мая – каза Румен, след като паркира пред блока й и застана до нея на входа. - Бих искал да те опозная повече.

- Като ме опознаеш, ще откриеш колко съм скучна всъщност – усмихна се тя с повече искреност, отколкото би й се искало.

- Не мога да си те представя като скучна – засмя се той, а гласът му стана нисък и тих. Стоеше близо до нея, но не смееше да прекрачи определена граница. - Ще те видя ли пак извън коридорите на клиниката?

Мая не знаеше какво да му каже. Вечерта беше приятна, не можеше да си криви душата. Но откакто бе видяла Никола, цялото й спокойствие беше отишло по дяволите. Не спираше да си представя какво прави той в момента с онази изрусена кукла. В детайли. Пред очите й се въртяха картини, които я отвращаваха, но в същото време някак странно я вълнуваха. На няколко пъти трябваше сепнато да разтърси глава, за да проследи какво й говори Румен. Крайно време беше да направи нещо, за да изрита Никола от главата си.

- Прекарах неочаквано приятно, благодаря ти – тя протегна ръка и леко я постави върху гърдите на Румен.

Кокалестото му тяло потръпна. Той почти невярващо се взря в пръстите й. А после ги сграбчи конвулсивно, толкова силно, че едва не й причини болка.

- Удоволствието беше изцяло мое... Мая... - очите му гладно срещнаха нейните и трескаво започнаха да се местят по лицето й.

Беше се подготвила психически да го остави да я целуне. Даже тайничко се надяваше този път някакво чудо да се случи. Надеждите й обаче се сринаха по-бързо, отколкото очакваше. Усети как се стяга и познатото отвращение, граничещо с паника, стиска гърлото й. Всичко в нея се изпъна пред гладния му поглед и цялото й същество се разкрещя да избяга назад. Стига, Мая. Поеми дълбоко въздух. Сега помисли разумно. Докосвала си доста по-отвратителни неща. Намирате се на оживена улица, по която минават коли, има и други хора. Румен е галантен мъж, който никога не би ти направил нищо. Да, той изпитва желание и това е нормално и човешко. Това всъщност е нещо хубаво. Нещо прекрасно. Той оценява теб и красотата ти, оценява привлекателността ти. Ти знаеш, че отношенията между мъжа и жената могат да бъдат красиви, да носят удоволствие. Трябва само да ги пуснеш, така ще изгониш отвращението. Гласът в главата й беше тих и равномерен, сякаш слушаше себе си да дава професионални наставления на другото си аз. 

Гърлото й постепенно се отпусна. Всичко беше продължило за части от секундата. Румен продължаваше да я гледа в очакване. Погледът му се беше смекчил. Сякаш бе овладял атавистичния порив и бе надянал културната маска. 

- Само целувка за лека нощ – предупреди Мая и поднесе устните си напред.

Румен не изчака друга покана. Устните му се отъркаха в нейните. Мая търпеливо го изчака. 

- Благодаря ти за хубавата вечер. Лека нощ, Румене!

Дали Никола бе спрял до бегла приятелска целувка с онова същество, помисли си кисело, докато се качваше нагоре по стълбите. Беше убедена, че не. Със сигурност не се бе спрял, преди да я накара да пищи от удоволствие. Можеше да си го представи надвесен над нея, хищно обземащ я с гладни целувки. По дяволите, нямаше ли най-накрая да спре да мисли за него? Какво я вълнуваше Никола с коя прекарва вечерите си? 

Може би все пак трябваше да се насили и да отговори на целувката на Румен. Може би пък с него щеше да е различно. Той беше приятен мъж. Може би...


Днес ми се струва, че мога да полетя. Беше толкова хубаво, толкова вдъхновяващо... Когато ме гледа, сякаш ми порастват крила. И се рея ли, рея в безкрая. Стига ми, стига ми само да срещам очите му и в тях да грее тази топлина. Без никоя да се бута помежду ни. Само аз и той... Както бяхме днес в часа по география. Сапунджиева ни раздели по номера и раздаде различни задачи. „Номер 13 и номер 14, отивате в библиотеката и търсите информация за Бразилия. Какви книги ще намерите, изборът е ваш. Искам да научим всички основни неща за Бразилия.“ Така ми се разтуптя сърцето, че ми се стори, че всички ще го чуят. И после, като излязохме заедно, знам, че всички ми завиждаха. Усетих погледите им. Особено Анджи... Ама какво пък, да се е паднала тя с него! Аз не съм правила нищо, Сапунджиева така реши. А после в библиотеката... о! Трудно ми е да намеря думи, за да го опиша. Първо търсихме книгите. После взехме няколко тома и седнахме на масата, един до друг. Той разлистваше, а аз записвах. Много бързо намерихме всичко, което ни трябваше. Говореше тихо и нежно, беше толкова хубаво. Гласът му не е като на другите момчета, писклив и мутиращ, а е дълбок, сякаш извира от душата му. Много ми харесва да го слушам. А като ме погледнеше, направо пропадах в очите му и погледът ми беше като залепен за неговия. Знам, че съм последна на опашката, знам, че всички припадат в краката му. Не искам да съм една от многото. Не, аз не искам да му бъде гадже. Не искам нищо от него. Просто се наслаждавам на всяка една секунда, в която мога да бъда до него. Като днес, когато усещам, че между двама ни има нещо различно, специално...


- Не! Не! Не!

Никола се отпусна и намусено изгледа Пепе, артистично рошавият пълничък режисьор.

- Какво пак не ти харесва? - изсумтя той.

- Погледа бе, момче! Гледаш я перверзно, лукаво, самоуверено, все едно искаш да я изчукаш и да си ходиш. Не така! Тук няма сексуален контекст.

- Е, няма, нали съм много влюбен в нея...

- Не още, не си го разбрал.

- Абе не съм го разбрал...

- Тя в този момент събужда у теб само умиление, желание да я утешиш, да стопиш болката й...

- Добре, давай, ще се помъча пак.

Дадоха сигнал за старт и започнаха сцената наново. Виолина седна на тротоара, подпряла нещастно брадичка върху лицето си. Косата й се премяташе на една страна, слабите крака леко разкрачени, цялата й поза излъчваше сексапил. Какво точно искаше от него Пепе? Никола тръгна иззад ъгъла, а камерата го проследи отблизо. Зави и погледна към нея, а после започна бавно да пристъпя.

- Не! - изкрещя отново Пепе точно в момента, в който Никола тъкмо си беше помислил, че най-накрая се е получило. - Не си ли си се влюбвал никога, бе, момче?!

Никога досега не бе имал проблем да изиграе романтична сцена. Напротив, имаше дори участие в една холивудска продукция, където съблазняваше една мадама... и после я убиваше. Щеше му се да отвърне малко по-остро.

- Нали си бил женен? - продължи режисьорът. - Представи си жена си, в първия момент, в който я видя!

Какво беше изпитал към Ливия ли? О, чисто, откровено, неподправено сексуално желание. Когато я видя за пръв път, тя танцуваше в един бар. И беше тръгнала на лов за мъже. Точно в този момент не бе изпитал никакви съкровени чувства към нея. Може би после, когато тя го бе подлудила като ту го приближаваше, ту го отблъскваше, ту му сваляше звездите от небето, ту се умилкваше около някой друг. Даже и в момента не бе сигурен дали е бил влюбен или тя е настъпила някаква друга струна на чест и достойнство. Вдигна рамене и направи физиономия.

- Добре, остави жена си. Сети се за някаква случка, когато си изпитал желание да помогнеш, да защитиш някоя жена. Остави любовта. Може да е била някоя стара бабичка, просто някой, който е предизвикал нежността и състраданието ти, желанието ти да се правиш на герой!

Никола вдигна отново рамене. Наистина ли беше толкова безчувствен? 

Сцената изникна в ума му изведнъж. Даже се изуми, че още я помнеше. Анджи му подвиква - „И, на какво си готов заради мен?“ “А ти какво би искала да направя?“, отговаря шеговито Никола. „Хвърли чантата на Мая през прозореца!“ Мая, която стои край тях, сепнато подскача. Любо се ухилва дебилно. Никола, без да разсъждава много-много, подхвърля: „Айде, Любак, действай!“ и чантата на Мая полита от четвъртия етаж през отворения прозорец. Мая ужасена хуква надолу по стълбите. Необяснимо и за него самия, Никола скача след нея. Подире му – вечните опашки, Любо и Коцето, предвкусващи садистично грозно пиршество.

Когато той стига до изхода, Мая вече е долу и събира разпилените книги и принадлежности. Вижда как в този момент сграбчва някаква малка фигурка. Счупена е на две. Мая истерично допира частите една до друга, сякаш може да ги залепи отново само със силата на мисълта и желанието си. Вижда я как се превива и рухва върху чантата, обляна в сълзи. В този момент зад гърба му достигат и Любо и Коцето и се готвят да се втурнат навън, като хиени, готови да ръфат падналата жертва и да изпитват още по-перверзно удоволствие да изтезават. У него се надига едно особено чувство. И не, не само заради вината, която изпитва. Може и глупостта да е хрумнала на Анджи, а Любо да я е направил, но добре съзнава, че палачът е той самият. Мая е невинна жертва на техните глупави игри. Никола вдига ръка и спира настъплението на момчетата, докато погледът му остава прикован в Мая.

- Това е! - изкрещя Пепе щастлив. - Това е, Нико! Супер! Стана идеално. Даваме нататък!

Никола сепнато разтърси глава. Така се беше пренесъл в спомените, че даже бе действал съвсем машинално и не бе осъзнал кога са започнали дубъла и че пред него е не свитата на две Мая, а приседналата на бордюра Виолина. 

Снимките продължиха напред. А той още известно време продължи да разсъждава над откритието за чувството, което бе предизвикала някога у него Мая. Желание да я приласкае, да я утеши, да я защити... от самия себе си. А сега Мая се бе превърнала в красива, независима жена. Тя нямаше нужда да бъде защитавана. Затова пък чувствата, които събуждаше у него, далеч не бяха толкова рицарски и платонични. Но по-лошото беше, че мислите му не спираха да кръжат около нея.

Това беше лудост. И заплашваше да се превърне в мания. Трябваше да направи нещо по въпроса.



ШЕСТА ГЛАВА 


- Мая, няма да повярваш! Той се съгласи! Съгласи се! Иска да си имаме бебе! - нареждаше ентусиазирано Александра, подскачайки върху пейката в есенния парк.

- Сани, толкова се радвам за теб! - възкликна Мая съпричастно.

- Мислех си, че като му кажа, ще поиска да ме напусне. Или ще каже, че съм луда. Но той се съгласи!

- Щом те обича и е сигурен, че иска да свърже живота си с теб...

- Е, да се оженим не се е съгласил, но за бебе... Ох, толкова се надявам сега да стане бързо!

- Бебчето си знае най-добре. Когато му е време, ще се появи.

- Не мога да чакам. Трябва да стане скоро!

Мая се опитваше да не попарва вълнението на приятелката си. Оставаше с впечатление, че Александра бе притиснала до стената мъжа, с когото живееше, и му беше дала ултиматум – или бебе, или забравяш за мен. Това не й се струваше правилният начин, навяваше много асоциации за провалени връзки с останали след тях деца, които правеха пътеки до нейния кабинет. 

А може би чисто и просто в нейната женска душа се прокрадваше завист. Завист, че приятелката й има близък човек, има мъж до себе си. Мъж, който не само я приема такава, каквато е, а и е съгласен да отгледа заедно с нея едно малко човече...

- А какво стана с Никола? - Александра внезапно излезе от собствения си малък щастлив балон и вторачи големите си тъмни очи, очертани с черен молив, в нея.  

Мая разтърси сепнато глава.

- Какво да е станало?

- Ми как какво? Вижда ли го пак?

Мая се поколеба какво да отговори. Докато още мислеше, Сани подскочи срещу нея.

- Ах, ти, виждала си го! И си траеш! 

- Ох, Сани, какво искаш да ти разказвам – с досада махна с ръка Мая. - Засякох го веднъж случайно в операта. Беше с някаква фльорца, която на силен диалект пискаше, че някой ще им седне на местата.

Александра гръмогласно се разсмя. А после отправи към нея заговорнически поглед: 

- Мая, това не е случайно, повярвай ми! Не може така да се появи от нищото и да почне да ти се пречка на всяка крачка.

Предпочете да си замълчи за всичко случило се преди това. Сани щеше да полудее и за секунди да извърти обстоен романтичен сценарий в главата си.

- Е, стават такива случайности. Аз бях с един колега.

- О, колега? - подскочиха нагоре изписаните вежди на Александра.

- Идва в клиниката. Симпатичен мъж е, прекарахме приятно – Мая сключи длани и разкърши пръсти, доволна да отклони малко посоката на любопитство на Александра. Хм, какво да й каже повече за Румен? Силно напрегна съзнанието си, но уви, не й хрумна нищо повече, което да сподели за него.

- И какво стана?

- Местата на Никола и неговата бяха на същия ред и трябваше да станем, за да могат да минат. Разпознах го чак когато застана пред мен. Подхлъзнах се и без да искам го спънах, а той падна... върху мен.

- Паднал върху теб?! - почти изпищя Сани. - Боже, Мая! Това е като в някакъв филм!

- Никакъв филм! Не е най-приятното нещо да се изтърси върху теб осемдесет-деветдесет килограмов мъж, пък било то и изтупан в бял костюм.

- Той май е все изтупан, голямо конте ще да е станал.

- Ами, оказа се, че е станал актьор...

- Актьор ли? Къде играе?

- Не знам, аз не гледам телевизия, някакъв тийн сериал имало. Имал и видео канал...

- Нико? - почти изпищя Сани. - Твоят възлюбен Никола е Нико?!

Лицето на Сани се извъртя в някаква гротескно-комична физиономия, а Мая зяпна. Боже, само тя ли беше толкова назад, че не бе чувала за него и не го бе виждала по екраните до сега? 

- Май така му викат, да...

- Той е просто страхотен мъж! Обожавам видеата му. Мога да го гледам на екрана, дори и ако само стои и рецитира гражданско-процесуалния кодекс.

Мая се усмихна.

- Ама ако искаш, да ти уредя среща с него? Гледам, че не е твърде придирчив...

- Е, благодаря ти за комплимента – леко се нацупи Александра. После се намести по-удобно на пейката. - Ти май още си му ядосана. Или вече? Заради онази фльорца?

- Е, глупости, как бих могла да имам претенции към него? Освен това, малко ме вълнува с коя се търкаля в леглото – категорично заяви Мая, а гласът й някак издайнически трепна с фалшива нотка.

- Аз така и не разбрах какво се случи между вас тогава...

Мая нервно попипа малкото сребърно слонче, което носеше на верижка на врата си.

- Не си разбрала, защото нищо не се е случило. Просто смених класа и това беше. Нямаше и как да се случи. Той беше красавецът на класа, а аз бях задръстенячката.

Тогава не бяха чак толкова близки с Александра, за да й сподели пълните подробности. Приятелката й отметна гъстите си черни коси назад и отново се наклони към нея.

- Спомням си, че много те обиждаше, подиграваше се с теб, а ти все му прощаваше...

- Ми била съм малка и глупава, какво да ти кажа – вдигна рамене Мая. После изпъна гръб. - Виж, всъщност не тая омраза към него. Всичко е в миналото и то много в миналото. Каквото и да се е случвало, тогава сме били още деца. Не мога да му държа сметка за детските му постъпки. 

- Още не си му простила... - заключи дълбокомислено Александра. - И знаеш ли, това продължава да ти пречи в отношенията с мъжете. Ти и до ден днешен не можеш да се задържиш с никой мъж, защото...

- Сани, аз съм психологът, забрави ли? - прекъсна я Мая, докарвайки си отегчена нотка. - Прекалено надценяваш ролята му в живота ми...

- Ядосваш му се, защото е поканил някаква тъпачка, вместо теб – Александра продължи да дълбае в собствените си разсъждения, без да й обръща внимание.

Мая усети как се ядосва.

- Създаваш си история, която е само в твойта глава! Ако искаш да знаеш, покани мен преди това. Само че като му отказах, явно е побързал да хване поредната пеперудка.

Очите на Сани заподскачаха. А на Мая й идваше да си отхапе езика. Защо се бе вкарала в този филм? Сега трябваше да разкаже и всичко останало на приятелката си. С неохота и набързо обясни случката в кабинета. Александра този път не охкаше и ахкаше, а лицето й остана леко смръщено. Накрая хвана ръцете й и сериозно се взря в очите й.

- Мая, ти имаш нужда от отмъщение! 

- Моля? 

- Никола заслужава да бъде наказан! Той се гавреше с теб, играеше си с чувствата ти! Не миряса, докато не се подигра напълно, а ти дори не му каза нищо. Сега си в идеалната позиция да му отмъстиш! За да цъфне така на вратата на кабинета ти и да те покани на вечеря, това не е случайно...

- Нали ти казах, че беше просто от интерес към съученичка, за която не е чувал от години?

- Глупости, разбира се, че се е опитал да те сваля! Ти би ли хукнала да търсиш обикновен съученик на работното му място? Някога той беше в силната позиция, но сега е твоето време да му натриеш носа! Ти му спаси... кожата, ти го обичаше безрезервно, а той буквално се подигра. Ако съм на твое място, определено няма да оставя този път да му се размине!


В първия момент беше решила, че Александра говори глупости. Беше убедена, че бързо ще забрави бръщолевенията й. Уви, пискливият й глас продължи да се носи в съзнанието й и през следващите дни. „Никола заслужава да бъде наказан!“ Изскачаше ту докато работеше с някое дете, ту докато правеше йога упражненията си, ту докато се взираше в съдържанието на някакъв продукт в магазина. Изскочи дори, когато срещна доктор Тинчев в коридора с многообещаващата му усмивка. Предложението му да се качат на Витоша през уикенда звучеше интересно. Но знаеше, че след целувката онази вечер, той ще го изтълкува по определен начин, ако се съгласи. А тя не беше готова да го лъже. Не той заслужаваше наказание.

Никола заслужаваше. Но това беше глупост! Как така ще наказва някого за това, което е направил, когато е бил дете? И изобщо – коя беше тя, че да наказва? На всичкото отгоре, Сани твърде прибързано си беше оформила картинка, в която Никола я сваляше. Да, вероятно беше дошъл пред кабинета й не само заради доброто старо време. Но по-скоро истинската причина беше заради начина, по който тя необмислено го беше нападнала пред Дани. Явно е имал нужда да се защити.

Беше изминала цяла седмица. Радослава водеше Дани на сеанси. Мая всеки път се улавяше, че изпитва тайна надежда да спомене нещо за брат си. Рада обаче не го направи. Явно Никола бе счел за твърде маловажно да сподели със сестра си, че се познават.

Отпи глътка от следобедното си кафе и хвърли поглед към часовника. След малко трябваше да се включи в една международна онлайн конференция за добрите практики при работата с деца с аутизъм. Темата я интересуваше живо и тя нямаше търпение да сподели своите впечатления и да обмени опит с други колеги. Цената, която бе платила за това, не беше ниска, но пък се надяваше наученото да й помогне в работата с нейните дечица.

Служебният й телефон иззвъня. Непознат номер. Притеснено хвърли поглед към часовника. Имаше още шест-седем минути до началото на конференцията. Дали щяха да й стигнат да проведе разговор с потенциален нов клиент? Все пак, реши да опита.

- Мая Георгиева, психотерапевт и логопед, добър ден!

- Добър ден, Мая – прозвуча дълбок познат глас.

Кой знае защо, сърцето й издайнически заблъска в гърдитe. Да върви по дяволите Александра с нейните глупави предположения! Беше я поставила в още по-незавидна позиция, да се разтреперва като лист от обикновено телефонно обаждане!

- Никола? С какво мога да бъда полезна? - постара се гласът й да прозвучи равно и професионално.

- Мисля, че се разбрахме да се чуем тези дни – като че долови известно обвинение в тона му.

- А, да – разсеяно подхвърли тя. - Малко съм заета напоследък...

- Исках да си поговорим за Дани, ако е удобно – гласът му беше самата любезност. Делови и ненастойчив.

Мая беше благодарна, че той не може да види плъзналата вълна от червенина по тялото й. Благодарение на тъпите дърдорения на приятелката си, съвсем беше забравила, че основното, което ги свързваше в този момент, бе малкото момченце. И че всъщност бе съвсем нормално и естествено вуйчото на растящо без баща специално дете да търси информация за развитието му. В друг случай дори не би й хрумнало да откаже.

- За съжаление няма да имам много време да говоря сега, след малко трябва да...

- Аз нямах предвид разговор по телефона – равно произнесе той.

- Бих те поканила в кабинета си, но днес целият ми следобед е зает с едно обучение, а утре нямам свободни часове...

- Не е нужно да е чак толкова официално. Мисля, че ще ни е по-удобно да се срещнем някъде навън. Как са плановете ти за тази вечер?

- Ами аз...

Как да му откаже? Може ли да му откаже, ако той иска да говорят за Дани? И иска ли всъщност да му откаже? Или... Никола трябва да бъде наказан, Мая. О, по дяволите! Никого нямаше да наказва, просто...

- Има наблизо едно приятно малко ресторантче със средиземноморска кухня. Можем да седнем в градината. Да се чакаме в седем пред библиотеката?

Екранът на компютъра проблесна. Поканата за влизане в срещата беше пристигнала. Трябваше вече да затваря. Нямаше време за разсъждения.

- Добре – с лека въздишка се съгласи тя. - Ще бъда там.



ЕПИЗОД 3


СЕДМА ГЛАВА


Обсъжданията се проточиха и в един момент Мая дори се притесни, че ще закъснее. Точно в шест и половина обаче модераторът обяви края на днешния панел. Бързо изключи компютъра и се упъти към банята. Огледа се в малкото огледало. Косата й вече бе забравила сутрешния гребен, гримът й се беше поизтрил. Ако можеше да съди за вкуса на Никола по компаньонката му в операта, едва ли щеше да му се хареса в този вид. Е, не беше необходимо да му се харесва, нали?

Все пак извади всичко, с което разполагаше в малката си чанта, и побърза да вкара някакъв ред в косата си, да добави ненатрапчиво червило върху устните си. Облеклото й също беше твърде просто – прилепнала бяла блуза и тъмнокафяво елече в каубойски стил и най-обикновени дънки. Сани би останала разочарована – едва ли би могла да го играе фаталната жена, която да омотае и разпердушини Никола.

Затова пък той беше... Не знаеше каква точно дума да използва, когато го зърна, изправен пред стълбите на библиотеката. Крачеше бавно напред-назад и разсеяно пушеше, докато оглеждаше алеята, от която предполагаше, че тя ще дойде. Облечен в разкопчано тъмно кожено яке и дънки, които очертаваха безупречно стройно тяло, той явно привличаше вниманието на минаващите наоколо жени, защото Мая бързо забеляза, че няколко от тях се извъртяха да го проследят. Русолявата коса този път не беше зализана, а падаше странично в непослушен перчем, достигащ до дълбоките сини очи, които можеха да пронижат всяко сърце. Със сигурност това влияние не беше само върху нея. Просто този тип обещаващ поглед отекваше във всяка женска душа. Още откакто беше на шестнайсет.

Когато я видя, Никола смачка цигарата в близкото кошче, усмихна се и направи няколко крачки към нея, за да я пресрещне.

- Здравей – топло поздрави той.

Стори й се, че се беше наканил фамилиарно да я прегърне и целуне по бузите, но се отказа в последния момент и само подаде ръка за силно, енергично ръкостискане. Дланта й сякаш се изгуби в неговата, а тя изпита някакво странно усещане, че тя самата се губи в него. Мая, така не се отмъщава!

- Здравей, Никола! - поздрави равно тя и побърза да отдръпне ръката си.

Погледна го въпросително, като знаеше, че изражението й недвусмислено показва „Нямам много време – да ходим където ще ходим и казвай каквото искаш да казваш“. Той задържа за кратко изпитателен поглед върху нея, след което с жест я подкани по алеята.

- Как беше обучението днес? - запита учтиво, докато вървяха.

- Добре, благодаря – отвърна сухо тя и млъкна.

Проследи ритмичното движение на спортните обувки, които се движеха в крак с нейните. Почувства толкова осезаемо присъствието му, че чак се подразни на себе си. Може и тялото му да бе стегнато и изправено, но тя не бе така крехка и беззащитна, както за миг се бе усетила! Нямаше смисъл да се държи като обидено момиченце. Сегашният Никола явно се опитваше да прояви нормално, културно отношение към нея. Насили се да превъзмогне нервността, която я караше да бъде заядлива, и да продължи подетия от него разговор.

- Всъщност, беше международна онлайн конференция за възможните постижения в работата с деца с аутизъм – добави тя. - Научих доста интересни неща.

- Интересно... Дани с аутизъм ли е? - попита бързо Никола. Усети, че обърна поглед към нея, но тя умишлено не го посрещна.

- Виж, това не е толкова лесно да се заяви – опита се да каже възможно най-меко. Беше чувала този въпрос стотици пъти и знаеше, че трябва да отговаря много внимателно на него. - Първо, разстройствата от аутистичния спектър са много широки и биват най-различни видове. Освен това, те се доказват с множество тестове от различни специалисти. Аз самата не бих могла да поставя такава диагноза.

- Аз не искам от теб документи и формуляри – гласът му бе дълбок и убедителен. - Въпросът ми е чисто човешки. Исках да излезем извън стените на кабинета ти, за да поговорим човешки, без термини.

Звучеше сериозно. Позволи си да му хвърли кратък поглед. Май беше изпаднала в сериозно заблуждение. В държанието му не се долавяше ни най-малък намек за лично отношение. Срещаше открито очите й. Вървеше на умерено отдалечено разстояние. Придържаше се към официален стил, без никакъв опит за фамилиарничене. Разочарование ли бе това, което долови у себе си? Никола наистина ли не бе обърнал ни най-малко внимание на външния й вид? На начина, по-който шоколадовата коса й падаше в оформени вълни, така различна от някогашната й стърчаща тийнейджърска прическа? На елегантната й фигура, с която вече малко жени можеха да съперничат? На меката кожа и източените черти, които бяха заменили пухкавото, осеяно с пъпки, лице? Това, че тя бе потърсила скрит подтекст, можеше да говори само и единствено за нейната собствена глупост и незрялост.

- Аз съм един и същи човек и специалист и зад стените на кабинета ми, и извън него – положи усилие да се върне към темата тя. - Не бих могла да имам различно мнение.

Достигнаха до вратата на ресторанта и той не продължи. Мястото беше наистина много приятно. Малката вътрешна градина бе осеяна с буйна растителност, сред която бяха разположени отделени маси. Истинско бягство в джунглата от градския пейзаж. Носеше се нежна джаз музика, а високите лампи вече хвърляха приглушена нежна светлина и топлина, макар и още да не се бе стъмнило напълно.

- Къде предпочиташ да седнем, вътре или вън? - попита той.

- Вечерта се очертава топла – Мая се огледа. - Мисля, че можем да седнем в градината.

- Ако ти стане хладно, ще ми кажеш веднага.

За пръв път тази вечер погледът му пробяга по тялото й. Не можеше да се каже, че прочете нещо друго в очите му, освен преценка за това дали облеклото й е подходящо за есенна вечер навън. Шлиферът й беше достатъчно топъл. Докато поръчат, напрежението на Мая малко се бе уталожило. Укори себе си за несъпричастността си и реши, че е длъжна този път тя да подхване въпроса:

- Дани е особено дете – започна внимателно, подпирайки длани върху бялата покривка.

Сините очи видимо помръкнаха. Привлекателността на лицето му ставаше някак сурова, когато бе притеснен.

- Виждам. И виждам, че тук обществото никак не е готово да приема такива деца. В това отношение Америка е много напред от нас. 

- Родителите срещат доста трудности, така е – кимна тя разбиращо. - Но аз имах друго предвид. Попита ме какво бих казала човешки – дали при него е аутизъм или не е. Е, ако ме питаш за моето лично мнение, не е. Имай обаче предвид, че е напълно възможно да греша.

Той надигна глава от салфетката, с която си играеха пръстите му.

- Обикновено при децата с по-тежка форма на аутизъм се наблюдават и други физиологични проблеми – опита да обясни тя. - Липсата на говор е само проявление на неразвити други функционалности. Дани има нормално развитие за дете на четири и половина. Изглежда ми по-скоро като външна причина, която е наложила блокаж върху определени аспекти, а той е още малък и незрял и няма защитните механизми сам да се отърси от влиянието.

Поколеба се за момент, преди да продължи.

- Колкото повече информация имам за живота му до момента, толкова повече би ми помогнало това да идентифицирам причината за този блокаж и да му помогна да я преодолее. В момента, честно казано, стрелям в тъмното. Разговаряла съм с Рада, разбира се, но тя не е твърде словоохотлива по отношение  на семейния си живот. Ако и ти споделиш още нещо, може би ще мога да си оформя по-точна представа. 

Никола въздъхна и бавно остави салфетката до себе си.

- Рада е малко специална, що се отнася до брака й... 

- Можеш ли да ми разкажеш нещо за бащата на Дани? Всяка информация може да ми е от полза – опита се да обясни любопитството си.

- За съжаление не – поклати глава Никола. Мая неволно проследи как перчемът се разпиля върху челото му. - Всъщност, аз бях в Америка през цялото време, когато те са се запознали, тя е родила, женили ли са се и после са се разделили. Когато се прибрах, вече отдавна не живееха заедно. Честно казано, виждал съм го само на една-две снимки. Ако утре го срещна на улицата, няма да го позная.

- Нямаш ли му Фейсбук поне? - приведе се тя по-близо върху масата.

Устните му се изкривиха в особена форма. 

- Не, малко съм маниак на тази тема и нямам личен Фейсбук.

- А знаеш ли как и защо са се разделили? Какъв е бил бракът им?

- Сестра ми наистина не обича да говори за тоя момент от живота си – не само с теб, с никого. Счита го за унизителен. Съвсем единични неща ми е казвала. По-скоро от родителите ми знам, че той бил много избухлив характер. Палел се и от най-малкото нещо. Било е обичайно да се скарат за нещо вечерта и той да не се прибере цяла нощ. И се дразнел особено много, когато тя е била ангажирана с бебето и не можела да направи нещо, което на него в тоя момент му е хрумнало.

- Как обичам този тип мъже – усети как я изпълва раздразнение Мая.

Той вдигна рамене.

- Сега, това те са ми го споделяли. Майка ми, като е в настроение, може да си съчини цяла история от една дума. Рада и тя не е цвете за мирисане. Като я познавам, преспокойно може да го е изкарвала извън нерви човека с пет приказки...

- Той вижда ли се с Дани? - продължи тя настойчиво.

- Не, не се е появявал изобщо. Нали ти казах, дори не го познавам лично. В интерес на истината, даже и докато са били женени, не са поддържали много връзка с нашите. Не искал да идва на семейни събирания, сърдел се даже, когато тя сама ходела при тях.

Мая изпуфтя, отмести най-накрая втренчения си поглед от него и се отпусна назад към облегалката.

- Образът, който ми описваш, никак не ми харесва... - поклати глава.

- На мен също – красивото лице на Никола се смръщи още повече. - Честно казано, доволен съм, че е решил да изчезне и повече да не се появява. И Рада сега е спокойна, и нашите са спокойни, Дани е през повечето време у тях. Ако трябваше да се разправят освен с особеното дете и с лудия му баща, нещата сигурно щяха да излязат извън контрол.

- Рада при тях ли живее?

- Не, не, майка ми и баща ми си живеят двамата, Дани просто често им гостува. Рада има малък апартамент, а аз към момента съм на квартира. Поне докато се реша какво искам да правя с живота си – Никола внезапно се ухили и мракът по чертите му се озари от блясък.

На фона на тежкия разговор до момента, усмивката му я изпълни с облекчение. Бащата на Дани по описание притежаваше типичните черти на мъжа-насилник. Бе усетила как по гърба й лазят студени тръпки, докато говореха за него. Беше доволна да смени темата. Отвърна на свой ред с широка, нежна усмивка.

В този момент сервитьорът донесе храната и това ги разсея напълно. След като обсъдиха качеството и вида на поръчките си, Мая усети, че напълно се е отпуснала.

- Колебаеш ли се за решението да се прибереш в България? - тя се облегна назад в удобния плетен стол.

Опасяваше се, че въпросът може отново да прибере усмивката му, но лицето му остана ведро. В сините очи блесна предизвикателно, авантюристично пламъче.

- Аз не съм се прибрал, поне не в истинския смисъл на думата. Към този момент ми харесва да живея в България, утре не знам как ще е. Може да реша да се преместя в Таджикистан.

- Таджикистан? - засмя се Мая. - За пръв път чувам за човек, който иска да емигрира в Таджикистан.

- А защо не? Сигурно е хубава държава – вдигна рамене той.

Когато се усмихваше, лицето му ставаше по хлапашки чаровно. Не че имаше нужда от допълнителен чар, по дяволите! Мая без друго се чувстваше все едно е седнала на една маса с Брад Пит. Като известност може би още не го бе достигнал, но като красота – уви, не можеше да се криви душата.

- От видеата ти разбирам, че обичаш да пътуваш? 

- О, да, кой не обича? - трапчинките му се очертаха ясно под наболата брада. - Честно казано, това е една от причините да се преместя. От Ел Ей пътуванията до Европа и Близкия изток са много скъпи, а тук има много места, които бих искал да обиколя и да снимам. Ти пътуваш ли?

- Не много – отвърна тя, свеждайки поглед към скута си.

- Не ти харесва?

- О, не, не че не ми харесва. Просто възможностите ми не са такива. Живея с майка ми и брат ми и издръжката ни зависи изцяло от моите доходи.

- Вярно, ти имаше брат, доста по-малък от теб, нали? - Никола присви очи, сякаш опитваше да си спомни.

- Е, вече не е чак толкова малък, на двайсет и две е – приятната атмосфера така бе отпуснала резервите й, че тя изпита непреодолимото желание да поговори с някого откровено за това, което мъчеше душата й. – Скъсва ми нервите напоследък.

- Защо? – Никола облегна лакти върху масата и се приведе към нея.

- Мързелува по цял ден. Уж си търси работа, но все не може да намери нищо, което да отговаря на безкрайно високите му изисквания.

- А какви са те?

- Като го гледам, очаква някой да му плаща само защото неговата очарователна личност стои в офиса или пък за хубавите му очи.

- Ех, то на всички така ни се иска...

- Остави го него – махна с ръка тя. - Разкажи ми за последното място, на което си бил.

- Откакто съм се прибрал тук, ходих до дълбините на Сицилия и после до Анадола.

Мая гледаше като опиянена движението на устните му. Хипнотични, чувствени, обещаващи. Гласът му сякаш проникваше дълбоко в нея, резонираше по един особен начин с вибрациите на тялото й. Тя облиза пресъхналите си устни.

- Гледах видеото ти от някакво анадолско село, направо останах без думи.

- Сякаш попадаш в друг свят – съгласи се той. - Хареса ли ти?

- Анадолският начин на живот ли? Не е точно мой тип.

- Не, не - засмя се той. - Самото видео.

- Ами аз не съм специалист да кажа – леко се смути тя.

- Беше ли ти приятно да го гледаш, беше ли ти интересно? Това, което разказвах, задържа ли те пред екрана?

Боже, каквото и да разказваше, щеше да я задържи пред екрана! Никола беше сладкодумен, разказът му бе пълен с интересни случки, а не суховато поднасяне на информация и най-вече, в момента, в който той самият се появеше на екрана, Мая не можеше да се накара да отлепи очи – точно както Сани го бе описала.

- О, да – отговори тя, като се помъчи да даде някакво обяснение, което не включваше толкова много лични пристрастия. - Някак се усеща, че сам го преживяваш и може би затова разказът е толкова жив и пленителен.

- Старая се – той се облегна назад, личеше си, че е истински доволен от комплимента й. - Била ли си някога в Турция?

- Ходила съм на екскурзия в Истанбул.

- Хареса ли ти?

- О, беше вълшебно. Изумителен град. Ходихме с няколко приятелки за една Нова Година – някак отпусната от спомените, Мая започна да му разказва за впечатленията си.

За нейна изненада, разговорът продължи леко и свободно. Мая изпитваше особено, екзалтирано усещане, сякаш бе на първа среща с красив и много приятен мъж. Говореха на различни теми и по всички й беше безкрайно интересно. Беше се притеснявала, че ще трябва да обсъждат стари общи познати, за които не желаеше да се сеща. Не обичаше онзи период от живота си и връщането към него й създаваше повече отрицателни, отколкото положителни емоции. Никола изглежда бе доловил това и вероятно съвсем умишлено отбягваше да задълбава в темите от общото им минало.

- Добре де, още не мога да си представя. Какво толкова си открила в психологията? Винаги съм си мислел, че ще станеш баскетболистка. Как се връзва баскетболът с психологията? - в очите му проблесна очарователно любопитно пламъче.

- О, отдавна не играя баскетбол – засмя се Мая. - Можем да приемем, че баскетболът ми е бил отдушник тогава, социален контакт, необходим страничен интерес. Никога не съм имала професионални стремежи в спорта. Престанах да играя още след училище. С психологията също се запознах горе-долу тогава. Може би заради брат ми, който като малък имаше говорни проблеми, ме привлече първо логопедията и после реших да специализирам още по-далеч.

Тя се отпусна да му разказва за професионалното си израстване, а той се загледа очаровано в нея. Най-сетне бе свалила малко гарда. Още откакто й бе звъннал, беше разбрал, че тя няма да се хване на обикновени флиртаджийски намеци. Напротив, щеше да го отреже веднага. Трябваше да се държи сериозно. Изпитваше лека вина, че бе използвал племенника си за претекст да се доближи до нея. Макар че – в крайна сметка – това наистина го интересуваше и той бе готов да помогне с каквото може на момченцето. Когато я видя да се задава, някаква странна тръпка премина през него. Вървеше бавно и спокойно, с изправен гръб, разкопчаният й шлифер леко се развяваше зад нея, заедно с развълнуваните коси. Имаше намерение да използва момента, за да я целуне по бузите и да се докосне до близостта й. На лицето й обаче сякаш имаше крещящ червен знак с бяла черта „частна собственост, не влизай“. Дали беше толкова вярна на онзи сухар? Щом още живееше с майка си и брат си, едва ли нещата между тях не бяха твърде сериозни.

Нямаше друг избор, освен да се съгласи да играе по нейните правила. Стараеше се да я гледа предимно в очите, но не се стърпя няколко пъти да смъкне поглед надолу. Красивите лампи в заведението се ползваха и за външно отопление и вечерният хлад не успяваше да достигне до тях. Когато се заговориха по-енергично, очите й блеснаха, а бузите й пламнаха. Никола с трепет проследи как тя свали шлифера си. Елечето сякаш й беше малко и не успяваше да обгърне целия й бюст. Краищата му напираха да се срещнат, но не успяваха да преодолеят изобилната плът между тях. А той не спираше да си представя как би помогнал на сизифовската им борба и би отместил ъгълчетата им надалеч. Какво ли би било усещането да плъзне пръсти отдолу и да усети формата и твърдостта на гърдите й, да се зарови в тях. Като виновно дете, уплашено да не го хванат, бързо върна поглед към лицето й. Но, Господ му бе свидетел, Мая бе станала истинска красавица! Изгубили детската си пухкавост, скулите й се очертаваха нежно и екзотично, а този леко отнесен неин изумруден поглед го караше да си представя как би изглеждал замътен от страст под него. За пръв път му се случваше да бъде привлечен от формата на женски очи, без те да са подчертани от изобилни грим и спирала. Странно, преди не бе забелязвал, че са леко извити нагоре, сякаш в чертите й имаше тънък намек за далекоизточна красота. Цялата бе някак различна, особена. Като че бе нахлузила маската на ледена кралица върху себе си, но отдолу прозираше гореща, чувствена красавица. Беше му интересна, интригуваща. Искаше да търси огъня, чиито пламъци се прокрадваха в думите, в погледа й. Копнееше да обхване устните й и да я целува, докато разчупи цялата каменна обвивка, докато я накара да свали и последния сантиметър дреха от себе си, и последния сантиметър задръжки...

Никола с неудобство се размърда на стола. Трябваше бързо да отклони мислите си в друга посока. Мая явно притежаваше способността неимоверно бързо да го възбужда, само с присъствието си. Чу, че тя го пита накъде се е насочил сега и побърза да отговори:

- Не съм планирал пътуване твърде скоро, имам много работни ангажименти в момента – гласът му бе добил странна дрезгава нотка. 

Мая надигна чашата с вино. Една капка потече встрани от ъгълчето на устата й и тя я облиза с връхчето на езика си. Дъхът му направо спря. Имаше чувството, че ще се взриви. Нямаше ли милост?! Никола скръсти ръце пред гърдите си. Продължи с нисък и бавен глас, сякаш не беше неговият собствен.

- Следващата дестинация, която съм планирал, е Словения и каньона на река Винтгар – щеше да добави още нещо, но мислите му изведнъж отскочиха към нежната руменина на бузите й и той забрави какво.

- Винаги избираш такива странни места – засмя се Мая.

Нещо й ставаше. Привиждаха й се искри, звезди във въздуха между тях. Очите на Никола изглеждаха някак странно дълбоки. Гладни. Той просто седеше на стола си и продължаваше да говори за пътуванията си, а тя... Дали бе изпила вече твърде много вино? Премигна, надявайки се да е някаква игра на съзнанието и нещата да си дойдат на мястото. Нищо обаче не се промени. Усети устата си отново пресъхнала и отпи още една глътка. Нежният пашкул от топлина и светлина от съседната лампа сякаш се стесни още повече и в него останаха само тя и Никола. 

- Обичам пътешествията – продължи Никола. - Но не от онези организирани екскурзии с гид из центъра на Рим. Обичам тръпката, приключението, различното. А ти? Обичаш ли приключенията?

Защо ли й се стори, че начинът, по който произнесе думата „приключения“, не се отнасяше за някакви си екскурзии?

- Не знам... в повечето случаи обичам животът ми да е добре планиран и да знам какво ще ми се случи в следващата минута.

- Не си ли изпитвала никога тръпката от това да бягаш от дъжда, да летиш с висока скорост, да хванеш непознат за ръка и да се озовеш в леглото му на сутринта?

Нещо в стомаха й конвулсивно се сви. Дали и той си представи как хваща ръката й и как се озовава в леглото й на сутринта? Най-шокиращо от всичко обаче беше това, че представата не й донесе никаква неприязън, никакъв ужас, а само глупашко блажено очакване. Сякаш можеше да изрисува лицето му върху възглавницата си и да си представи как протяга ръка да погали грапавата буза, а клепките му трепват и очите му я посрещат с жажда и копнеж. Мая сепнато разтърси глава:

- Аз... може би имам малко по-различна представа за приключенията – опита се да избяга тя.

- Каква е твоята представа? Разкажи ми – гласът му се снижи до омагьосващ дрезгав шепот.

Тя объркано замълча. Приключения? Дневникът й като шестнайсетгодишна беше изпъстрен с мечтани приключения. Голяма част от тях включваха и неговото участие. А после... после бе престанала да мечтае.

- Не знам... сигурно нямам достатъчно въображение...

В този момент зърна сервитьора да минава наблизо. Посоката на разговора я плашеше, нейната собствена реакция я плашеше. Трябваше да се откъсне възможно най-бързо от това!

- Дали не е време да поискаме сметката? - тя вдигна ръка.

Разочарование се изписа по изразителното лице на Никола, но той само се облегна на стола и кимна. Мая едва не изпусна облекчена въздишка. Какво беше направила? Как беше позволила отново да я омагьоса така? Никола плати сметката, след което се изправи и посегна да вземе шлифера й, за да й помогне да го облече. Все още седнала, Мая неволно се вторачи в панталоните му, които се изправяха точно пред очите й. Издутината им беше осезаема.

Господи, Мая едва не хвана глава в ръце. Играта не беше плод само на нейното въображение! Никола бе също толкова обсебен. А мисълта за това изпрати такава тръпка по цялото й тяло, че тя изпита внезапна слабост. Нико, известният, божественият актьор, любимецът на цяло поколение крещящи тийнейджърки, Никола, красавецът на класа, за когото тя не можеше и да помечтае като малка и най-вече, нейният Никола, нейният детски блян, същият той я желаеше, и то как!

Ръцете му леко се плъзнаха по раменете й, докато задържа палтото й. Въобрази ли си или останаха там малко по-дълго, отколкото беше необходимо? Допирът му изпрати искри до всички краища на тялото й. И нямаше какво да се лъже, не захладнялата вечер я накара да потрепери така. Главата й бе приятно замаяна, светът наоколо бе придобил някакви странни, различни измерения. А откритието за удоволствието, което й доставяше това да върви до него, шокиращо сломи всеки неин порив да му противостои. Желанието, жаждата се излъчваха от цялото му същество и сякаш палеха тънки сухи клечки една след друга в огнището на нейното желание.

Никола я поведе през близкия парк. Тя дори не се сети да го попита накъде я води. Той пък не се сети да я пита в коя посока да върви. Тъмните сенки на дърветата ги обгърнаха. Мракът гостоприемно се завъртя около тях. Никола вървеше съвсем близо. Ръцете им леко се докосваха, когато се разминаваха. Мая не можеше да разбере какво се случва с нея. Беше цялата изтръпнала, изпълнена с някакво сладко очакване, очакване да се докосне до най-красивата част на усещането да си жив. Очакване за приключение...

Никола внезапно спря. Ръката му задържа лакътя й. Мая се обърна към него. На бледата светлина на уличните лампи очите му не изглеждаха сини. Изглеждаха черни. Копнеещи, ласкаещи, обещаващи безкрая. Усети как не й достига въздух и инстинктивно разтвори устни. Очите на Никола се сведоха към тях. Сърцето й заблъска бясно, топлина се разля по тялото й. А когато ръката му се плъзна от лакътя зад кръста й, усети, че тялото й само се накланя към неговото, сякаш още преди той да я е притеглил.

Никола! Ароматът му я обгърна, усещането за него я превзе. И тя се превърна отново в онова девойче, което бе мечтало за него, мечтало толкова много, че самото докосване на устните му я изпрати във вселена от блаженство. Когато го бе видяла в началото на вечерта, си бе помислила, че той ще има обичайният тютюнев вкус, но Никола явно бе видял, че тя не пуши и се бе постарал да не запали цяла вечер. Имаше вкус само и единствено на себе си. Целувката му бе омагьосваща, пренасяща в друг свят, там, където някога си бе представяла, че душите им са се срещнали. Ръцете й сякаш сами се протегнаха и се обвиха около врата му. Да плъзне длан по широкия му гръб беше като да се потопи в сърцевината на мечтите си. Или той бе изключително умел, или тя съвсем си бе изгубила ума по него, но не помнеше някой някога да я е целувал така. Не помнеше някога сладкото напрежение да се е навивало в такава бясна спирала у нея. Чувствените му устни галеха нейните, плъзгаха се по тях в нетърпимо завладяваща ласка. Езикът му разтвори устните й и настъпателно започна да я увлича във все по-забързан ритъм. Свободната му ръка погали наелектризираните й коси, след което се провря под тях и подхвана внимателно тила й, за да може да я насочва все по-близо към себе си и да пие все по-алчно от топлината й.

Ниско ръмжене се изтръгна от гърлото му и той премести другата си ръка малко по-надолу от кръста й, обхвана я страстно и я притисна собственически към горещото си желание.

И в този момент всичко приключи. Усетила възбудата му до себе си, Мая внезапно се стегна. Ръцете му вече не я галеха, а бяха тежко менгеме, което я държеше в брутален, непоносим плен. Топлината, която се разливаше до преди секунди в тялото й, се превърна в режеща болка, а в гърлото й се надигна писък. Светът се завъртя около нея. Бледите романтични звезди се превърнаха в насочени цеви на димящи оръжия. Почти в несвяст, тя пъхна длани помежду им и го изтласка с неподозирана сила назад, водена само и единствено от непреодолимия инстинкт да се измъкне от чудовищните вериги, с които я оковаваха ръцете му. 

Никола залитна, напълно неподготвен за такова отблъскване. Мая отскочи няколко крачки назад и се опря в ръба на близката пейка. Дишаше тежко и не можеше да се опомни. Никола най-накрая възстанови равновесието си. Взря се в нея, а погледът му изразяваше пълно недоумение.

- Мая? - попита той недоверчиво, сякаш още не можеше да схване какво точно се беше случило.

Дишането й малко по малко се успокояваше и малко по малко светът започваше да добива реалните си измерения. Нямаше чудовищни вериги, нямаше насочени цеви, нямаше плен, нямаше раздираща болка. Бяха двамата с Никола, в парка, по притъмнелите алеи, по които се забелязваха и други хора, над главите им блестяха мъгляви лампи. Господи, как бе допуснала да стигнат до тук? Точно на него ли трябваше да обяснява? Как да обясни? Какво да обясни?

Никола трябва да бъде наказан, Мая, изписка в съзнанието й гласът на Сани. Настоятелен и уверен. Като едно здраво спасително въже в разклатения й свят. Да бъде наказан, точно така! Това можеше да е нейното отмъщение, нейното наказание. Никола заслужаваше. Тя побърза да събере сили, изпъна решително гръб и го погледна с надменно презрение. Поне бе разигравала подобна сцена няколко пъти преди, така че се надяваше, че ще й се получи, въпреки цялото й вътрешно треперене.

- Ти май нещо много си въобрази – високомерно изстреля тя, сякаш се канеше да го заплюе.

- Моля?

- С всичките ти години живот в Америка явно не си се научил да се въздържаш от сексуални посегателства!

- Сексуално посегателство? - лицето му рязко се смръщи и милото, почти влюбено изражение отстъпи място на подигравателна, свирепа отчужденост. - Ти на това сексуално посегателство ли му викаш?

- А как се нарича нападението срещу жена, която няма желание да бъде с теб?

- Няма желание? - той повдигна високо едната си вежда. Лицето му се изпъна цинично. - Бас ловя, че си мокра...

- Нито има с кого да се хванеш на бас, нито има как да разбереш – злобно го изгледа тя.

- Леко, леко, кокошчице – иронично се изсмя той. - Ама много си изнервена, приятелят ти май скоро не те е...

- Приятелят ми? -  сепнато повтори Мая. После изведнъж се сети, че Никола най-вероятно смята Румен за неин приятел. - О, да. Виж какво, Никола, когато имам желание за секс, имам с кого да го правя. И ти определено не си сред хората, които бих избрала някога за това.

- Гледаш ме с твоя влажен поглед, откакто беше на шестнайсет, мила моя – провлачи Никола. Очарователният кавалер от заведението беше изчезнал. Усетил нейното нападение, той бе преминал в активна защита. - Кого си мислиш, че заблуждаваш?

- Тоя влажен поглед съществува само в твоите сънища! Ще трябва да си намериш някоя друга тая вечер да успокои разюзданите ти страсти. Мен можеш само и единствено да ме сънуваш – нахакано заяви тя, след което придърпа презрамките на чантичката си върху раменете си и след последен презрителен поглед, тържествено му обърна гръб и зачатка с токовете си по асфалтовата алея.


***

 Очаквайте "Онзи май" през юни 2022 г. 

- хартиена книга в книжарниците, електронните магазини и с директна поръчка от автора;

- електронна книга  в електронните магазини и с директна поръчка от автора;


 ***

Вече издадените книги на автора можете да откриете в хартиен, електронен и аудио формат.

Повече информация ТУК


No comments:

Post a Comment