Буря (2021)

Copyright © 2021 Люси Елеазар

ПЪРВА ГЛАВА

– Тук смърди ужасно!
Ирина с тревога проследи отвращението по лицето на двана­десетгодишния си племенник. Алекс изглеждаше толкова потре­сен, че тя се опита да погледне малкото схлупено бунгало през неговия поглед. Действително, нямаше особено представителен вид. По стените висяха паяжини, дебел слой прах покриваше по­да и двете застелени със старомодни покривки легла. Миришеше на застояло, а юлската горещина ги лъхаше на талази от спарения въздух. Бунгалото се състоеше от едно-единствено помещение и малка веранда отпред, наполовина скрита от неокастре­ните клони на околните храсти.
– Ще отворим да се проветри и бързо ще го стегнем. Ще стане като ново, ще видиш – с престорен ентусиазъм хвърли чантата тя и отиде към прашасалия прозорец.
– Да бе, тук сигурно не е влизал жив човек от миналото хиля­долетие – момчето продължаваше да наблюдава недоволно от прага.
– Приятелката на майка ти каза, че са го поддържали до преди една-две години. Няма нищо страшно, за час ще сме си направи­ли страхотна къщичка – Ирина с малко по-ведра усмивка разпери ръце в средата на стаичката. – Виж каква прекрасна възможност ни се отваря да прекараме няколко дни сред природата! Чист въз­дух, свежест, слънце...
– Аз съм алергичен към слънцето – заяви Алекс и скръсти ръ­це пред едрото си, пухкавичко тяло.
– Не си алергичен, а лесно изгаряш – поправи го Ирина. – Кое­то е съвсем нормално, предвид че не излизаш много. Като доби­еш лек загар, вече кожата ти ще го приеме по-лесно.
– Хич даже не смятам да добивам загар. Ще се обадя на баща ми да ме прибере.
Прииска ѝ се незабавно да скочи и да грабне телефона от ръ­цете му, но се удържа. Той беше само едно дете, напомни си тя. Не бе сигурна, че знае как да му обясни точно какво се случва. Мария беше обещала да го подготви, но момчето явно идея си ня­маше какво прави само с леля си накрай света. Сестра ѝ твърде­ше, че познава детето си и че единственият начин да възпре­пятства нежелан контакт с баща му, е като го прати на място, където няма...
– Тук няма обхват! – долетя ужасеният писък на момчето. – Къде си ме довела? Връщай ме обратно!
Алекс започна да блъска по нестабилната дървена стена като обезумял. Истерията, която го обзе, за момент я изплаши. Макар и самата Ирина да не беше дребна, нито чак толкова крехка и без­помощна, Алекс вече добиваше силата и телосложението на млад мъж. Тя знаеше добре, че момчето е пристрастено към телефона си и че прекарва огромната част от времето си пред екрана. От­стъпи назад, търпеливо изчака, докато той излее първоначалния изблик на ярост, и кротко му обясни:
– Алекс, на много места високо в планината няма обхват. Това не трябва да е повод за истерия.
– Как? Това е... това е... престъпление!
– Според теб, как сме живели ние с майка ти, когато сме били деца? Престъпление ли е било към нас?
– Айде стига с тия – и ти като майка ми. Като бяхме малки, та като бяхме малки. Онова си е било за вас! Баща ми...
– Баща ти изрично е предупредил да не го безпокоиш – хладно заяви Ирина и го погледна твърдо.
Русата му коса трепна, а през дръзките сини очи премина лек уплах. 
– Къде се намираме всъщност? – Алекс неловко огледа окол­ните вили и хребетите, които се издигаха край тях.
– Нали имаш GPS, не проследи ли? – заяде го Ирина, но наост­ри уши в очакване на отговора му.
– Бях в секънд левъл с оня глупак, неговите батълшипс ме...
– Добре, ще ми обясниш малко по-късно – прекъсна го нетър­пеливо тя. Е, още по-добре, че дори не знаеше къде на картата се намира. – Виж, Алекс, долу има град с всичко необходимо, ние се намираме във вилната му зона. Ще трябва да преживеем с теб в това бунгало ден-два, докато дойде майка ти. Но от нас зависи да направим престоя си по-приятен, така че да се залавяме за работа.
Той изсумтя, подпря се на някакъв стар стол в другия край на верандата и отново заби поглед в телефона си. Мърморейки по въпроса за липсата на обхват и интернет, отвори някаква скучна – по думите му – игра от самия апарат. Ирина се опита да потуши надигащия се в нея яд. Василис беше виновен, но не по-малко ви­новна беше и Мария да прояви такова безволие и да допусне де­тето ѝ да израсне като един малък разглезен нехранимайко. 
Когато му обърна гръб, фалшивата ѝ усмивка угасна. Условия­та, в които трябваше да прекарат следващите няколко дни, наис­тина не бяха впечатляващи. Високи треви и храсти обсаждаха ця­лото бунгало, а напукана дворна чешма пресъхнало мълчеше – най-вероятно трябваше да издири къде в тази джунгла се намира шахтата, за да пусне водата. За щастие, бледата светлина на лам­пата бе потвърдила, че електрозахранването не е прекъснато. По всичко обаче изглеждаше, че къмпинг оборудването, което беше накупила, щеше да влезе в употреба. 
Мария беше казала два-три дни. Смяташе, че за два-три дни ще успее да се установи далеч от Василис и да вземе спокойно сина си при себе си. Ирина беше длъжна да ѝ помогне, като опази детето от баща му в това време, което не бе лека задача. Василис беше влиятелен човек и неговите възможности се простираха от­въд пределите на обикновените хора. Беше полугрък и ръководе­ше потомствен семеен бизнес, простиращ се между двете държа­ви с много връзки и високопоставени познати. Единственият на­чин да се скрият от него, беше да се отделят от света. Без теле­фон, без Фейсбук, без новини, без приятели. 
Така Мария откри старото бунгало на бабата и дядото на своя приятелка. В дивата пустош на отдалечената вилна зона, без об­хват, без почти никаква цивилизация. Макар и да не бе вдъхновена от предложената ѝ изолация, Ирина обяви в офиса, че отива на екскурзия в чужбина и ще е с изключен телефон няколко дни, а двете с Мария обясниха на Алекс, че ще тръгне на почивка с леля си, а после майка му и баща му ще се присъединят. Използваха момента, че Василис беше на важни срещи в Гърция и не очаква­ха да се върне преди края на седмицата.
Роклята ѝ вече лепнеше от пот, докато внесе и последния сак. Беше се наложило да мине за половин ден през офиса, за да до­върши най-належащите неща. Обувките на токове и стегнатата рокля обаче не бяха най-удобното облекло за разтоварване на ба­гаж в пустошта.
– Майка ми кога ще дойде? – промърмори Алекс по някое вре­ме. 
– Веднага щом е готова, Алекс. Трябваше да отиде до Плевен за някаква среща. 
– А аз не можеше ли да си остана у нас? Или у вас? Там поне има телевизор!
– Просто бях планувала вече отпуска си и не бих искала да го пропилявам. Виж колко е красиво тук! Можем да се разходим на­горе в планината...
– Сигурно е пълно с кърлежи.
– Кърлежи? Те са активни през пролетта. По това време на го­дината няма опасност.
– Абе каквото и да е... Гладен съм. Какво ще вечеряме? – Алекс най-накрая остави телефона настрана и се заоглежда сред струпаните пред очите му чанти.
– Ще ти направя сандвичи. Но първо трябва да открием как се пуска водата тук.
Ирина се огледа се с неудоволствие. Трябваше да окоси тази трева.
След кратко проучване успя да открие водомерната шахта. Беше вкопана дълбоко в земята и се налагаше да направи сложен акро­батически скок, за да достигне крана. 
– Стой, стой! – извика Алекс в момента, в който тя потъна до средата на бедрата във влажния сумрачен изкоп.
– Какво има? – притеснено се обърна Ирина.
– Дай пак, не успях да снимам началото, много беше яко. Ако го кача в Инстаграм, ще събера поне три хиляди лайка!
– Нямаш обхват, Алекс! – напомни му тя, скърцайки със зъби.
Това и оставаше! Да я разнасят из тийнейджърските групи как скача по дупките. С погнуса разрови купчина изгнили листа, за да се добере до стърчащата дръжка на крана. Тръбите изсъскаха и тя с облекчение чу как водата ги изпълва.
– С тая рокля приличаш на гаджето на Спайдърмен.
– Де да имаше един Спайдърмен сега да се катери вместо мен – тя се почуди как да се извърти така, че да може да вдигне доста­тъчно високо крак, за да се прехвърли обратно през ръба на шах­тата.
В този момент силен лай привлече вниманието им.
– Мен ме е страх от кучета – потрепери Алекс.
– Пуснати ли са? 
– Някакъв мъж ги води – той посочи към черния път.
Усетила притеснението на момчето, макар и да не виждаше почти нищо от приближаващия човек, Ирина побърза дружелюб­но да извика:
– Здравейте!
След това се изпъна на лакти и надникна между високите бу­рени. Портата, до която вече бе достигнал мъжът, се оказа по-близо, отколкото очакваше. Пред очите ѝ се ширнаха голи яки за­горели гърди, гордо изправени ра­мене и впечатляващо плосък ко­рем. Тя неволно смъкна поглед надолу, за да установи, че човекът беше облечен само с къси пан­талони, които се вееха свободно около също толкова яки крака. Погледът ѝ беше прикован от дви­жението на впечатляващи мус­кули, които се изпънаха в напора да удържат каишките на кучета­та. Беше висок, истински исполин. 
– Сара, Лоти, долу! – с отсечено нареждане мъжът прати двете овчарки на земята и завърза каишките им за единия от стълбовете на оградата.
Вдигна очи към лицето му. Не можа да прецени възрастта му. Зрял, но не стар. Мъж в разцвета на силите си. Косата му беше тъмна, прошарена край слепоочията. Трудно би го нарекла кра­сив с тези ъгловатите черти на лицето. По-скоро беше суров. Но­сът му може и някога да е бил чупен, а веждите му бяха така сви­ти над черните очи, че ѝ напомни на ястреб. Не можеше да каже какво, но нещо у него я смущаваше. Вероятно това, че въпреки дружелюбното ѝ подвикване, продължаваше да ги гледа изпита­телно и без да се усмихва.
Ирина неловко си даде сметка за вида, в който я заварва. Беше наполовина показала крак от шахтата, бедрото ѝ беше оголено, а тясната рокля се бе набрала високо към кръста. На всичкото отго­ре стегнатите дрехи не ѝ даваха никаква възможност за грациозен изход от ситуацията. Грациозно или не, не можеше да продължа­ва да стои така разчекната. Сграбчи здраво земята под себе си и се опита да се измъкне.
За нещастие, токът на обувката поддаде и тя се катурна обрат­но в дупката.
– Добре ли сте? – долетя гласът му, все по-близо. Дълбок, но без никаква емоция.
Ушите ѝ пламнаха. Не стига, че бе закъсала в идиотска пози­ция в тъпата шахта, ами трябваше и този смръщен съсед да наб­людава непохватните ѝ опити да се измъкне!
– Алекс, би ли ми подал ръка?
– Ъъъ... – момчето огледа с погнуса треволяка, в който трябва­ше да стъпи – ...тука има паяжина...
– Паяците не хапят, паяжините – още по-малко – свъсено му обясни тя. – Моля те просто да ми подадеш ръка, за да мога да из­ляза от тая проклета шахта!
Само че Алекс продължи да я гледа безпомощно. Боже, каква неловка ситуация! Със сигурност можеше да се изкатери с малко повече движения, но щеше да се наложи да лази – нещо, което не би направила пред никого, камо ли пред подрастващия си пле­менник и някакъв сърдит съсед, който се разхожда полугол нао­коло. Докато все още се чудеше как да реагира, ястребовото лице се надвеси над шахтата. Дали защото бе толкова недружелюбен, но чертите му ѝ се сториха съвсем изсечени.
– Кой, по дяволите, ви накара да се завирате тук? – грубо изре­че мъжът, докато протягаше ръка към нея.
Първата ѝ реакция беше да се отдръпне възмутено. Бързо обаче си даде сметка, че не е в силната позиция. 
С неохота протегна ръка и хвана подадената длан. Кожата му беше суха и груба, както и всичко останало в него. Но неочаквано топла. С едно-единствено уверено движение мъжът я издърпа по бетонната стена към ронливия склон. Засилката я прати твърде близо до гърдите му и породи странно смущение у нея. Като лек бриз долови мъжкия му аромат. А пръстите на сво­бодната ѝ ръка сами се втурнаха да се подпрат на него – дали за­ради загубата на равновесие или заради внезапното, странно желание да го докос­не? Сепнато се дръпна назад.
– Никой ли не ви е казвал, че това облекло не е подходящо за подобни дейности?
Алекс се подсмихна. А Ирина усети как се изчервява. Не бе свикнала да реагира така на нечие присъствие. Смущението ѝ прерасна в напиращ яд. Демонстративно изпъна роклята си.
– Не съм молила нито за вашата помощ, нито за вашата оцен­ка, господине.
– Какво търсихте там?
– Съкровище – изтърси тя.
Алекс се разсмя. Веждите на мъжа се повдигнаха въпросител­но. Със силно загорялата си кожа ѝ приличаше на нещо средно между туземен дивак и австралийски сърфист. По-скоро дивак, защото изобщо не оцени иронията ѝ.
– И намерихте ли го?
– Момент, за да стигна до чешмата, и ще ви кажа – тя надмен­но тръгна през тревите. Уви, никак не стоеше твърдо върху висо­ките обувки по неравния терен.
– По роклята ви ще полепнат бодилчета – достигна я присме­хулният глас на мъжа.
– Е, и? Нали няма да са по вашата? – Ирина почти със скок се хвърли върху чешмата. 
Дълбокият му смях се разля едновременно с водата, която плисна от чешмата. А Ирина раздразнено усети, че тялото ѝ реа­гира и на смеха му. По дяволите смеха му, най-важното в този момент беше, че имаха вода!
– Все още не ми се е случвало да нося роклички. Вероятно за­щото не мога да се похваля с бедра като вашите...
Макар и да съумя да задържи погледа си далеч от него, глед­ката на неговите яки бедра затанцува пред очите ѝ. Ядосана на себе си, тя дръпна рязко ръчката на крана и спря водата.
– За кой се мислите, че си позволявате да коментирате бедрата ми?
Неравна усмивка сякаш отпусна малко чертите на лицето му.
– Казвам се Йордан. 
Прекрасно. Сякаш това, че се казва Йордан, даваше изчерпа­телно обяснение за поведението му! Момчето обаче явно не на­мираше нищо възмутително, а само забавно, защото вече се кико­теше неудържимо. 
– Аз съм Алекс – обади се то, с мъка обуздавайки смеха си. – А това е леля.
– Моята леля се казва леля Дора. А вие сте леля коя? – обърна се Йордан към нея с прекалена учтивост.
Ще ти дам аз „леля“, беснееше вътрешно Ирина. Как можеше най-бързо да го отпрати? Кой изобщо му беше казал, че е добре дошъл да влиза в нейна територия? Трябваше обаче да си напом­ни, че не беше на „нейна“ територия. За Бога, та тя дори не позна­ваше момичето, на което беше вилата!
– Нужно ли е да се запознаваме? Предполагам, че няма да се срещнем повече? – изпъна гръб в опит да съхрани малкото си ос­танало достойнство.
Мъжът вдигна рамене с безразличие.
– Както желаете. Надявам се няма да ми се сърдите, но ще се свържа със собствениците, за да ми потвърдят, че сте тук с тяхно съгласие.
– С Магдалена сме... стари приятелки – побърза да уточни притеснено тя. Дано само не беше сбъркала името!
– Магдалена? Тя не е идвала тук от много години... странно как изобщо се е сетила, че съществува тази вила.
Въобрази ли си или някаква сянка премина през без друго намръщеното лице? При всяко положение не желаеше този мъж да почне да върти телефони и да докладва за тяхното присъствие на още цял рояк знайни и незнайни клюкари.
– Магдалена е приятелка на сестра ми – добави ненужно тя.
– Разбирам – кимна несговорчиво мъжът. – Ще ми кажете ли вашето име или трябва да ви наричам просто „госпожо“... „госпо­жице“?
Въпросът му беше простичък, но сякаш я прониза. Един от най-отвратителните въпроси, на които ѝ се налагаше да дава от­говор. Кой идиот беше измислил различните обръщения в зависи­мост от това дали жената е женена или не? Трябваше ли на всеки непознат да дава обяснения за личния си живот? И да търпи проклетия неизказан въпрос – не изглеждаш никак млада, защо още не си се омъжила?
– Казвам се Ирина – кисело промърмори тя.
– Госпожица Давидова – добави Алекс услужливо. – Така ѝ казвахме като дойде един път в моето училище да разказва за професията си.
Досега мълчеше като троснат тийнейджър, сега не можеше да му затвори устата! И то пред първия срещнат! Алекс обаче изоб­що не отрази предупредителния ѝ поглед.
Веждите на мъжа отново се повдигнаха и в очите му заискри любопитство. Не пропусна как я обходи с бърз, преценяващ пог­лед, спирайки се малко по-дълго върху вдигнатите високо от рок­лята заоблени гърди и линията на ханша, очертана от изпънатия плат. Мъже – всички бяха еднакви. А пък този тук, не стига, че беше дивак, ами и демонстрираше мъжествеността си по някакъв отвратително параден начин. Кому беше нужно да се разхожда полугол наоколо? Против волята ѝ обаче, нещо топло припламна вътре в нея и разля необяснимо усещане по вените ѝ. Инатливо скръсти ръце пред гърдите си. Проблесналият в очите му интерес рязко бе пометен от ледена маска, която той спусна върху лицето си:
– Мястото ви не е тук – заяви безцеременно.
– Моля? – тя невярващо премигна. Все бе чувала, че планин­ците са груби и нетактични, но това минаваше всякакви граници.
– Магдалена вероятно се е пошегувала с вас, ако ви е препоръ­чала това място за почивка. Тук сте в дивата природа, госпожице Ирина, а дивата природа не е място за хора като вас!
– Благодарна съм за милия ви съвет, господин както ви беше името...
– ...Йордан.
– Имам един съученик Йордан, викаме му Дан – вметна Алекс. – Може ли и на теб така да ти казвам?
Обикновеният въпрос на Алекс не съответстваше на видимото напрежение, което затрепка по лицето му:
– Така ми казваха... преди доста време...
Доволна да види известна неувереност в него, Ирина побърза да продължи:
– Откровено казано, не мисля, че повече ще има нужда да се обръщаш към господина по име, Алекс. Благодаря ви, че се от­бихте да се запознаем. Всъщност, в момента имаме доста рабо­та...
Вече цялата кипеше. Къде ли беше къщата на този човек? На­дяваше се, че е някъде по-далеч и че никога повече в живота си няма до го види!
– Което ме подсеща – обади се отново Алекс и се обърна към мъжа, – дали имате косачка да ни услужите? Лельо, нали каза, че ако видим някого, ще попитаме...
– Не е нужно, ще се справим и с инструментите тук – прекъсна го тя, със съжаление представяйки си единствената мотика, която бе открила в складовото помещение.
– Косачка имам, но човек трябва да знае и как да борави с нея – присви очи мъжът.
– Е, сигурно не е много трудно? –  запита момчето.
Йордан пристъпи от крак на крак, като че ли захлупен от пох­лупака на някаква тежка мисъл. После отстъпи крачка назад, а очите му се върнаха върху нея, изпитателно, изпълнени дори с някакъв необясним укор:
– Машина мога да ви дам, но не очаквайте да ви окося – хлад­но заяви той. – Както вече казах, това място не е за вас. И колкото по-рано го напуснете, толкова по-добре.
– И аз така казвам – охотно се съгласи момчето.
Ирина стисна ядно зъби, докато гледаше как мъжът пробива буренясалата градина към вратата. Някой изобщо молил ли го бе­ше да коси? Е, вярно, тя никога в живота си не бе хващала косач­ка, но както и Алекс каза, не можеше да е толкова трудно. Виж­дайки, че приближава, кучетата се ентусиазираха и започнаха да дърпат здраво каишките си.
– Как се казват? – запита Алекс боязливо, а на Ирина ѝ се при­иска да го изтика вътре в бунгалото. Нямаше ли най-накрая да ос­тави този човек да си тръгне?
Йордан се обърна към него и лека усмивка стопли чертите му, за пръв път тази вечер:
– Това е Сара, а това е Лоти. Искаш ли да ги погалиш?
– Нямат намордници – поколеба се момчето. – Обезпаразите­ни и ваксинирани ли са?
Усмивката на мъжа се стопи.
– Да, това място определено не е за вас – промърмори той, прекоси тесния черен път и, за ужас на Ирина, влезе в двора точно отсреща.

ВТОРА ГЛАВА

Какъв дразнещ мъж! Ирина побърза да го изтика от мислите си, като се захвана сериозно за работа. Преоблече се, сграбчи мо­тиката и си припомни отдавна забравени умения. Разчисти с нея част от треволяците покрай бетонната площадка пред бунгалото. С изненада откри, че има големи области с високи цветя, които явно скоро смятаха да цъфнат. Гладиоли, сети се тя. Някога, кога­то беше дете, баба ѝ имаше такива в градината си. Внимателно ги отдели и ги окопа. 
Макар обраслите дървета и храсти да пречеха на видимостта към съседната вила, шумовете от там долитаха отчетливо. Чува­ше го как отваря и затваря вратите, как пуска някакви машини, как разлива вода с маркуча. И проклетото ѝ въображение не прес­таваше да рисува мускулестото му тяло и да си представя плавни­те му хищнически движения. Дори се изкуши да надникне някол­ко пъти в процепите между храстите. Него не видя, но огледа имението му. Масивна къща, зеленчукова градина, постройки за различни животни. Не се виждаше никой друг да живее в нея.
След необичайната си приказливост пред съседа, Алекс отно­во се бе ограничил предимно до комуникацията с екрана. Беше истинско изпитание да прекара вечерта в негово присъствие. Мрънкаше срещу комарите, срещу хладния повей, срещу студе­ната вода, срещу всичко, за което Ирина дръзваше да проговори. Вече започваше да си мисли, че имаше късмет да няма деца – то­ва просто не беше за нея.
С въздишка седна на верандата и се опита да се наслади на топлата лятна вечер. Огледа притихналите дървета, затвори очи и се заслуша. Песента на щурците ѝ действаше успо­кояващо и пре­насяше я в ритъма на друг, по-красив свят. Нещо хлопна в съсед­ния двор. Сепнато отвори очи. Нямаше пък да га­дае какво е! Пое дълбоко въздух, за да вдиша свежестта на пла­нинската вечер. И вдиша мирис на барбекю. Едва сега забеляза струйката пушек, която се издигаше над храстите на съседа. А те бяха хапнали само по един сух студен сандвич...
Пфу! По-добре да си ляга. Алекс вече отегчено се бе отпуснал на едно­то легло. Сънят обаче така и не идваше.
Стана рано. Едва дочака зората, за да се измъкне от леглото. Беше се въртяла цяла нощ, подскачайки при всеки писък на сова или вой на чакали в далечината. Възглавницата ѝ беше твърда, леглото – неудобно, а умореното ѝ съзнание редеше всевъзможни нереални опасности и не позволяваше на тялото да се отпусне.
Погледна към спящия Алекс. Добре, че поне неговият сън бе­ше здрав. А и така сладко гушнал възглавницата, беше много по-мил и симпатичен от мрънкащото чудовище, в което се превръ­щаше, когато телефонът му нямаше интернет.
Бе идеалният момент да слезе до града и да потърси обхват, за да се чуе с Мария. Момчето сигурно нямаше да се събуди в близ­кия половин час. Прокрадна се тихо към колата, паркирана в уширението на пътя между двете вили в старанието си да избегне  нови срещи. Дрънчене и доволно скимтене някъде иззад къщата ѝ подсказаха, че е време за закуска на кучетата. Е, макар и да нямаше желание да се среща със съседа, поне беше доволна, че той беше някъде там – иначе не би се осмелила да оста­ви Алекс сам в тази пустош.
Първо си купи кафе от симпатично магазинче в центъра на града. Усмихнатият продавач ѝ препоръча и пекарна, където при­готвяха пресни закуски. Самото градче беше китно и приятно, улиците блестяха от чистота, а в този ранен час хора почти не се виждаха. Хареса си една пейка и седна на нея с кафето си. Извади телефона и с разтуптяно сърце набра номера на сестра си.
– Ира? – най-накрая след дълго време чу дрезгавия тих глас. – Наред ли е всичко?
– С нас да. Кажи ми какво става с теб. Алекс е доста нетърпе­лив, не знам колко време ще мога да удържа положението така.
– Моля те, моля те да го удържиш още малко – сестра ѝ почти проплака. – Ирина, той може всеки момент да разбере, че сме из­лезли. Ако открие, че сме избягали, а аз още не съм намерила къде да се скрием, край с нас! Край с мен!
– Стига, Миме, спокойно. Знаеш, че сме подготвили всичко. Няма как да ни открие – на Ирина ѝ се искаше да бъде по­не наполовина толкова убедена, колкото звучеше.
– Толкова ме е страх да не подслушва телефоните...
– Нали самата ти предложи да сме с предплатени карти? Никой друг не знае тези номера.
– Ох, той е просто гадняр... непредсказуем гадняр!
– Отдавна усещах, че нещо не е наред, но никога не съм пред­полагала, че ще искаш да го напуснеш...
– Целият ми живот с него е едно мъчение... но сега не мога да разказвам. Виж, днес заминавам за Германия.
– Заминаваш... къде?! – Ирина се задави и се наложи да се из­кашля преди да успее да продължи. – Как така заминаваш за Гер­мания?
– Не мога, Ира, ако остана в България, той ще ме унищожи!
– Но ти не си казвала...
– Ира, казах ти, че Василис ме е пребивал. После цялата в си­нини, от къщи с месеци не съм мърдала. А всички доктори и по­лицаи са му приятели и никой не ми вярва – пропла­ка Мария. – Но слушай сега, имам една приятелка в Германия. Обещала ми е да ме приюти, намерила ми е работа – засега вре­менна, а после ще намеря начин да остана. Не ти казах преди, за­щото не бях си­гурна. А и Алекс беше постоянно наоколо, не ис­ках да ни чува.
– Но Алекс... нали се разбрахме, че ще дойдеш тук до два-три дни?
– Наистина ми трябват два-три дни. Довечера пътувам и утре ще съм в Германия. Ще се срещна с моята приятелка, ще се нас­таня при нея и ще се запозная с хората. Ако всичко е наред, вед­нага ще взема и Алекс.
– Как си го представяш? Ще ти отнеме поне седмица!
– Ира, искам само да проверя как е там, преди да се върна за детето. Толкова ли ти пречи Алекс?
Думите на Мария я смутиха.
– Не ми пречи, разбира се. Просто... 
– Трябва да разбереш, това е единственият ми шанс. Единстве­ният ми шанс да спася себе си и детето си. Трябва да ми помог­неш!
Някакъв клаксон прозвуча край нея.
– Тръгвам. Засега съм на този телефон. Като стигна в Герма­ния, ще ти пиша от немския номер.
Ирина затвори и се вторачи недоумяващо във фон­танчето пред себе си. Нещо ѝ се изплъзваше, нещо не беше както трябва. Внезапната промяна в плана, при това без да я питат, я бе­ше вбесила. Но по-вбесяваща беше мисълта за красивото нежно тяло на сестра ѝ, покрито цялото със синини. Как се бе стигнало до тук?
Като млада Мария беше фина и елегантна, истинско изящест­во. Притежаваше и много гъвкаво тяло, невероятен талант. Беше танцьорка, за която много балетни състави биха могли да мечта­ят. Тя обаче се увличаше по танците в заведенията от висок клас. Парите бяха добри, обожанието в мъжките очи също. И докато Ирина се бъхтеше да се явява на изпити в университета и се хра­неше с банички, за да може да изкара месеца с по-малко пари, Мария се разнасяше в мерцедесите на най-известните хора в гра­да и пиеше уискита всяка вечер в елитни клубове. Така се запозна и с Василис. Тогава той беше просто синчето, което понякога придружаваше баща си и се вихреше из софийските нощни заве­дения. Василис не бе свикнал нищо да му се отказва. И бе харе­сал Мария.
Ожениха се, а няколко месеца след това се роди Алекс. Васи­лис ѝ забрани да танцува. Е, тогава се беше изразил по друг на­чин – бе подсигурил живота ѝ – този и на детето, за да не се нала­га тя да работи. На Ирина ѝ се стори, че блясъкът в очите на Ма­рия изчезна. Но го отдаде на собственото си огорчение. Мария беше по-красивата, по-оправната от двете, мъжките погледи ви­наги се завъртаха след нея. Мария се бе омъжила за богатия принц от приказките, а Ирина продължаваше да си стои сама. Той първо я беше завел в Гърция, а после дойдоха и си купиха за­шеметяващ апартамент в България. Със спираща дъха гледка към планината, в затворен комплекс с охрана и всичко, за което човек можеше да мечтае. А край Ирина така и не се завъртя никой, кой­то да поиска просто да обедини усилия с нея, за да си купят едно малко жилище в краен квартал, а камо ли такъв, който да я гледа като принцеса. Така през годините тя успя да убеди сама себе си, че именно завистта я кара да си мисли, че вижда тъга в очите на Мария. Сега обаче разбираше, че я е имало. Винаги я е имало там. Сестра ѝ е била не само затворничка, но и жестоко малтрети­рана. 
И бе търпяла дванадесет години преди да се реши. Преди ня­колко дни Мария ѝ се обади и заяви, че е въпрос на живот и смърт да се измъкне от Василис. Обясни ѝ, че има план и помоли Ирина да бъде с Алекс за няколко дни, докато тя успее да се уста­нови. Но беше пропуснала да спомене, че това установяване смя­та да бъде в Германия. От къде я беше намерила тази приятелка там? И дали наистина щеше да ѝ помогне? Ирина беше силно разтревожена.
Така или иначе, беше поставена пред свършен факт. Просто трябваше да се примири, че кратката ѝ ваканция щеше да се ока­же не чак толкова кратка и не съвсем ваканция.
Още докато завиваше по черния път пред бунгалото усети нещо различно. О, да, шумът. От техния двор ръмжеше косачка. Пристъпи внимателно. Гледката, която завари, я накара да засти­не.
Йордан, облечен в опънат по гръдния му кош потник, стоеше до здраво сграбчилия дръжката на косачката Алекс. След като мом­чето цяла вечер не бе проявило желание да помръдне и пръста си, беше направо изумително как непознатият мъж го бе убедил да се захване за работа и то още по пижама. А още по-изумително бе­ше как, след като категорично им бе отказал всякаква помощ сно­щи, същият този мъж сега отделяше от скъпоценното си време за тях. Градината беше светнала, почти цялата предна част беше ве­че окосена. Освен високите цветя край пътеката. Йордан явно бе видял опитите ѝ с мотиката. Стана ѝ някак приятно, че се е съоб­разил. 
В този момент Алекс я забеляза, спря машината и се развика. 
– Лельо, вече съм спец с косачката! Мога даже да правя бизнес като кося ливади.
Усети погледа на Йордан върху себе си. За разлика от вчера, когато офисният костюм предизвикаше отявлена неприязън у не­го, днес очите му сякаш погалиха голите рамене изпод блузката без ръкави и се плъзнаха нежно по разкритите под късите панта­лони бедра. Изпита някаква отмала и нужда да се подпре на не­що. Пръстите ѝ потърсиха металния стълб на портата.
– Ще си направя фирма и ще взимам по десет лева. За по-големите дворове – двайсет – продължи ентусиазирано момчето, без да забелязва припламналите покрай него искри. Русият пер­чем беше паднал над челото му, а сините очи грееха с вълнение, как­вото не бе виждала от години на отегчената му физиономия.
– Радвам се, че вече имаш бизнес план, Алекс – тя най-накрая се окопити и отметна коси, сякаш за да се отърси от странното усещане, което я бе обхванало за миг. Направи няколко крачки по пътеката към верандата. – Благодари ли на господина за това, че се занимава да те учи?
– На Дан ли? – Сякаш имаше някакъв друг господин, за когото може да говори? – Той дойде да си поприказваме и да донесе ня­какви неща.
Интересно, вчера беше толкова категоричен, че няма да им по­мага. Какво ли бе променило мнението му тази сутрин?
– Алекс, леля ти просто е твърде изненадана, затова не обърна внимание колко добре си се справил – бавно произнесе Йордан с нескрит упрек.
Нима се опитваше да ѝ прави забележка за начина, по който се държи към детето? Чувството на благодарност бе изместено от внезапно пламнал яд.
– Младият мъж има нужда от здрава храна за подкрепление – продължи Йордан, кимвайки към малка тенджера, която бе оставил върху външната маса. – Донесох му прясно козе мляко.
Освен, че го възпитава грешно, твърдеше и че го храни нездравословно? 
– Благодаря ти – изскърца през зъби тя. – Взела съм за Алекс любимата му за­куска. Повечето хора не харесват козето мляко зара­ди миризмата му.
– Защото повечето стопани не знаят как да се погрижат за жи­вотните си така, че да премахнат тази миризма – обясни навъсено той. – Вижте, госпожице Ирина, това е продукт, който дава мъж­ка сила. Пет пари не давам какво вие смятате за него, донесъл съм го за момчето.
– Сигурно се смятате за много оригинален с това „госпожице Ирина“. Повярвайте ми, не сте.
– Вярвате или не, не се вълнувам от това дали вие ме намирате за оригинален.
– Вярвате или не, не се вълнувам дали вие се вълнувате – тя скръсти ръце пред гърдите си.
– С това ли смятате да го храните по време на почивката ви? С консерви, пълни с химикали и произведени преди години, и то в сезона на пресните плодове и зеленчуци? – Йордан присви очи, а Ирина проследи неодобрителния му поглед към кутиите, които бе оставила върху масата. 
– Разбирам, че имате особени виждания за храненето, но бих искала да ви припомня, че непоисканите съвети са вид натрапни­чество.
Тъмните очи потъмняха още повече, а резките черни вежди се свъсиха, придавайки му отново онзи ястребов вид. Вече не бе си­гурна дали не си е въобразила топлината, с която я бе посрещнал. Той рязко сви рамене и отстъпи настрани.
– Е, момчето вече има нужните умения да се справи. Алекс, когато приключите, можеш да оставиш косачката пред портата.
Пръстите му щракаха енергично по клавиатурата. Ниското за­падно слънце заблестя в екрана и той с досада се извъртя. Имаше няколко нови наблюдения, които трябваше да запише в базата данни. Зеленчуците реагираха много добре на естествения биоло­гичен препарат, с който ги третираше, но се бяха появили стран­ни жълти петънца по листата на крастави­ците. Беше прека­рал сутринта в това да ги изследва, за да проследи дали има­ха връзка с пръскането или не. Трябва­ше да е напълно сигурен в действие­то на препарата преди да изпрати доклада към колегите от работ­ната група.
Сепна го някакъв вик. Почти подскочи на стола. Ох, това беше пак онова момче от съседното бунгало. Опитваше се непохватно да се покачи на старата дюля край оградата. В резултат на крясъ­ка дотича и жената. Засуети се около него и побутна тромавото му тяло да се покатери. Глупач­ка! Личеше си, че по този начин е гледан и до мо­мента. Свикнал на всяка трудност мама орлица да му помага. В случая, леля ор­лица. 
От третия етаж на къщата, кабинетът му гледаше право към съседния двор. Не бе виждал хора там, откакто баба Денка и дядо Стоян си бяха отишли. Внучка им Магдалена беше същият тип градска фукла като новодошлата. Ирина. Госпожицата. С кой акъл беше тръгнала по чукарите? Че и с дете, което явно досега е рас­ло в саксия?
Още като видя лъскавия костюм, с който се провираше между шубраците, му стана ясна. Само напълно празноглав човек би се напъхал във водомерна шахта в такова облекло. Тези гладки кра­ка бяха предвидени да се полюшват край някой плажен бар, буйните коси да се веят на морския бряг, а матовата кожа да рекламира слънцезащитен крем. Като я гледаше, оформяше бед­рата си в някой фитнес, а тена – в солариум. Така да му бяха поз­нати тези лъскави опаковки с празно съдържание...
Тя се отдръпна назад, а лек порив на вятъра развя гъста­та ѝ кестенява коса. Той не успя да сподави тръпката, която го прони­за. Е, да. Имаше най-меката и нежна копринена кестенява коса, която някога бе виждал. Падаше в изобилни водопади от вълнис­ти къд­рици по изящните рамене. Беше висока, доста по-ви­сока от пове­чето жени. Слаба, но не кльощава. Идеалното съотношение на апетитни женствени извивки със стройно, гъвкаво тяло. Красо­тата на зряла жена. Дълги, източени бедра и тънки глезени, които още ярко си представяше върху високите обувки вчера. Сла­дострастно оформеният ханш и високият заоблен бюст контрас­тираха с тънък кръст, подчертан от широкия кожен колан на къ­сите ѝ панталонки. А сочните, пълни устни просто плачеха да бъ­дат це­лувани, целувани, докато размътят съзнанието...
Сега разбираше защо монасите живееха на места, където ня­маше жени. Не беше свикнал някой да нарушава спокойствието му. Мисълта му секна и докладът му увисна недописан. Това го ядоса.
Пфу, нямаше да стане сега. Йордан решително изключи компютъра.
Колкото и да я беше изнервил, образът на Йордан не спираше да играе пред очите ѝ през целия ден. Титаничен. Колосален. Все такива думи ѝ идваха наум като си го представяше. Ако застане­ше до него, можеше да мине дори за дребничка и слабичка, въп­реки че бе свикнала да гледа много мъже от високо. Денят му очевидно минаваше в селскостопански труд и това бе очертано във всяка извивка на фигурата му. Боже, кога бе успяла да огледа така извивките му? Може и да имаше тяло на исполин, но пък ха­рактерът му беше отвратителен. Не случай­но никоя жена не го е изтърпяла.
Е, от къде пък беше сигурна, че няма жена? Трябваше да си признае, че още няколко пъти бе надникнала през телената огра­да. В задния двор се полюшваха прострени дрехи. Все мъжки. И чаршаф. Единичен. Отново пре­хапа устни, недоволна от себе си в какви детайли бе изпаднала. Имаше толкова по-важни и сериозни проблеми в момента, а тя се вълнуваше от прането на съседа. 
– И сега какво? – попита Алекс, изпълнен с досада.
Опитът ѝ да го накара да се катери по дърветата го бе забавля­вал за цели десет минути от дългия протяжен ден. Вече се чувст­ваше изтощена, идеите ѝ бяха на изчерпване.
– Виж, в онзи ъгъл има цяла библиотека с книги. Сигурна съм, че можеш да намериш нещо интересно сред тях.
– Книги? Ти луда ли си? Няма нищо интересно в книгите.
– Как можеш да знаеш, когато дори не си отишъл до тях?
– Скучно е – тропна с крак той. – Отсреща у Дан не може да няма интернет!
– Алекс, не можеш да се преместиш да живееш при него! Освен това, в целия район няма обхват на мобилните оператори, така че съседът няма как да е изградил мрежа само за себе си.
Алекс изсумтя нещо неразбрано и се тръшна на леглото си. След малко с пуфтене попита:
– Майка ми утре ли ще дойде? 
Ирина се почуди как да отговори. Да го заблуждава повече ня­маше смисъл.
– Всъщност, майка ти каза, че ще се забави – тихо отговори тя.
– Ще се забави? – Алекс скочи прав ужасен. – Защо висим тук тогава? Баща ми сигурно вече ще се прибере!
– Не знам къде е баща ти и кога ще се прибере, но майка ти ме помоли да останеш тук с мен.
– Ако той се прибере и нас ни няма, ще полудее!
Сякаш долови истинска паника в гласа на момчето. 
– Мислиш, че ще се притесни ли? – внимателно попита тя.
– Ще изтрещи, ама яко! Тя майка ми сигурно пак не му е казала. Предният път направо издивя. 
Предният път? Мария не бе споменавала нищо. Сърцето ѝ се разтуптя. Чувстваше се малко неудобно да разпитва момчето, но това бяха важни неща, които сестра ѝ – с присъщото си увъртане – отново бе пропуснала да спомене.
– Тая пачавра, майка ми...
– Алекс, такива думи не се използват, още по-малко, когато говориш за майка си!
– Парцал е, щом баща ми я нарича така, има защо! – Ирина потръпна от категоричния му тон. – Беше ѝ дошла тъпата идея да бяга при някакъв от нейните, че и мен да взима с нея. Сега, че баща ми не е цвете... оба­че ако си траеш и не го дразниш, няма страшно. Кой луд я кара­ше да... Бях си зарязал колелото пред гаража и баща ми не го ви­дял и го смачкал. Здравата побесня и се развилня. Заключи ме в стаята.
– Заключи те?!
– Ми той обикновено така ме наказва. Тогава, като беше много ядосан, ме перна и с колана и ме насини.
Ирина слушаше потресено. Ако и вече да знаеше, че зад лъс­кавата фасада и щастливите семейни снимки на Мария във Фейс­бук, нещата не са били такива, то това, което истински я потресе, беше отношението на Алекс. Той като че ли напълно оправдава­ше баща си!
– Често ли те бие?
Алекс сякаш за момент се стъписа.
– Да ме бие? Не. Онова беше случайно. Пък и не беше кой знае какво.
Ирина леко се обърка. Дали я лъжеше? Потърси очите му, но той бе забил поглед в покривката на леглото, която мачкаше с пръсти под себе си. 
– И какво се случи после? – запита внимателно.
– Ми тая патица майка ми реши, че трябвало да се махаме. Грабна ме от стаята, качи ме в колата и ме понесе нанякъде.
– Къде?
– Е, от къде да знам, само се возех! Ама доста пътувахме, де. Мислеше си явно, глупачката, че ще се скрие от баща ми.
Всяка груба дума, използвана от Алекс, пронизваше сърце­то ѝ. Съзнаваше, че най-вероятно копира фрази. Изглежда смята­ше, че за да бъде истински мъж, трябва да се държи и да говори като баща си.
– Заведе ме при някакъв неин приятел. Сигурно ѝ е бил гнусен любовник. Като се е запуснала дотолкова, че да не мо­же да се ха­реса на баща ми, е намерила някакъв дръглив селянин да...
– Алекс, ако обичаш – прекъсна го рязко Ирина. – Разкажи ми какво се е случило без толкова обвинения към майка ти! Не ти ли хрумва случайно, че тя се е ужасила, като те е видяла целия в си­нини и се е опитала да те защити по някакъв начин?
– Е, целия, имах една синина на ръката и една на крака, голяма работа... Освен това, онзи беше четирисе кила с мокри дрехи. То беше отдавна, де, помня само, че беше супер хилав. После помня как баща ми ни върна вкъщи.
– И как?
– Дойдоха с две коли – той и горилите. Мен и майка ми ни на­тика в едната, а горилите го хванаха оня и го завлякоха навътре и почнаха да го ритат. Баща ми каза, че са го смлели от бой.
Ирина ужасено затвори очи. Чак не ѝ се питаше повече.
– А на вас направи ли нещо?
– Беше бесен. Изпотроши всичко вкъщи. Бях малък и почнах да плача и се скрих в стаята. После разбрах, че пак ме е заклю­чил. Постоях си вътре, ама драма не е имало.
– А майка ти?
– Ми не знам, аз сигурно две седмици си останах в стаята. Бе­ше яко, защото не ходих на даскало. Тогава още не можеше он­лайн.
Ирина пое дълбоко въздух. Можеше само да си представя как Мария бе понесла гнева на Василис. Тръпки я побиваха. Защо не беше дошла при нея да потърси помощ? Можеха да сезират ин­ституциите... Проклетата гордост на Мария и нейните вечни иг­рички! Не можеше за нищо на света да си признае, че е сгрешила, когато се е омъжила за Василис. До последно качваше селфита и идилични семейни картинки. А е замазвала синините на Фото­шоп...
Почуди се какво да каже на детето. Ако му кажеше истината, той можеше да се опита да избяга и да се свърже с баща си. Ако го излъже...
В този момент се чу познат лай на кучета.
– Дан! – скочи въодушевено Алекс и излетя навън.
 

ТРЕТА ГЛАВА

– Дан! – възкликна Алекс в мига, в който го видя на портата.
Йордан му се усмихна, но погледът му непослушно отскочи към жената, която се подаде на вратата зад него. Стори му се ня­как пребледняла, може би защото този път по лицето ѝ нямаше никакъв грим. Вгледа се с любопитство дали това ще намали кра­сотата ѝ. Уви, все така го предизвикваше да погали нежната кожа на бузите и да прокара език по тази леко нацупена долна устна. Тя яв­но не споделяше ентусиазма на племенника си от внезапна­та му поява, защото само подпря рамо на касата и кръстоса крака.
– Здравейте – поздрави той кратко, решавайки да си спести подготвеното „госпожице Ирина“.
– Алекс върна косачката още по обяд, не я ли намери? – попи­та тя хладно. Е, поне му говореше на „ти“.
– Разбира се, че я намерих. Благодаря ти, Алекс. Сигурен бях, че мога да разчитам на мъжката ти дума. Сам ли окоси навсякъ­де?
– Ами аз... – момчето леко се смути. – Сам донякъде и после леля довърши.
– Нима? – повдигна вежди той.
– Имам шофьорска книжка за управление на косачки – саркастично промърмори тя. 
Йордан само поклати глава, стараейки се да не изглежда впе­чатлен. Не беше нейна работа, определено не беше. Можеше да измисли много по-добри идеи за тези фини пръсти с лъскав маникюр от грапавите дръжки на косачката. 
– Успяхте ли да се поразходите из околността? – попита той, закачайки с поглед леко разместената презрамка на потника ѝ. Беше вързала косата си на висока опашка и дългата нежна шия го караше да се пита дали кожата ѝ има такъв шоколадов вкус, ка­къвто си представяше.
– Че то има ли къде да ходим? – почуди се Алекс.
– При такива температури не е препоръчително да се излиза – сухо добави Ирина. 
– Ужасно е, целият съм потен – оплака се момчето. – Дан, при теб в къщата има ли климатик?
– Да, но рядко го ползвам – очите му останаха приковани в тя­лото на Ирина, а гласът му бе някак странно предрезгавял. Какво му ста­ваше? Сякаш не бе виждал жена от години! – Винаги е за предпо­читане да застанеш под дебела сянка и да те полъхва вятъра.
– Ти си като някакъв сървайвър... пиеш мляко от коза, охлаж­даш се на сянка... Сигурно ходиш на лов в гората, за да си опечеш месото на огъня после.
Йордан се засмя. 
– И спя върху вълчи кожи и крада хубавите жени в бърлогата си – не устоя на изкушението да допълни той, за да проследи реакцията в лешниковите очи.
Бързият ѝ кос поглед му показа, че стрелата е попаднала в цел­та. Наместо обаче да му отвърне, тя се скри вътре в себе си. Е, да се крие, без друго той нямаше намерение да се замесва с жени като нея. 
Алекс го гледаше в очакване. Йордан неловко се прокаш­ля:
– Отивам за малка вечерна разходка със Сара и Лоти. Искате ли да дойдете с мен? – предложи с възможно най-добросъседския тон и смигна на момчето: – Да ти покажа къде си ловя вечерята.
– О, ами да! Тук ми писна свирепо вече. Лельо, нали ще оти­дем?
Ентусиазмът на Алекс беше обезоръжителен. А и тя самата бе отегчена и уморена от дългия ден принудително отшелничество. Само че не бе убедена, че иска мечтаното общуване да е точно с този първобитен... първобитен мъжага.
– Къде ще отидем, какво да подготвя?
– Туристически обувки, чорапи, раничка с топли дрехи, храна и вода, крем против изгаряне, спрей срещу насекоми, дъждобран, аспирин... – започна да рецитира Йордан. Засмя се, когато видя физиономията ѝ. – Разбира се, че нищо. Ще се разходим надолу по пътя и нагоре до гората. От кучетата не се притеснявайте, те си обикалят наоколо и даже няма да се занимават с вас.
Въпреки това Ирина побърза да екипира момчето с шапка и по-дълги панталони и да го намаже с някакви неща. Йордан я наблюдаваше внимателно. За себе си не положи такива грижи. Сложи само ниски спортни сандали и остана по потничето и къ­сите панталони. А той трябваше да престане да се опитва да над­никне над ръба на потника към тихата извивка между гърдите ѝ. Ядоса се на себе си. Дали не трябваше да предупреди и нея да се екипира като момчето? Рязко пое въздух и подсвирна на кучета­та. 
– Всъщност, ние сме от последните вили тук, над нас започва гората. Предлагам ви да направим един кръг – да се спуснем на­долу по пътя и после да се качим по съседния път, който също ще ни изведе до гората, а през нея ще се върнем отново до нас – чувс­тваше се по-уверено като говореше общи приказ­ки.
– Звучи добре – Ирина му хвърли предпазлив поглед и тръгна бавно, оставяйки момчето да върви помежду им. 
– Това богомолка ли е? – Алекс внезапно се спря и се вгледа в буболечката, кацнала на живия плет на една от близките вили.
Йордан с готовност се наведе към него и му изнесе кратка лек­ция за живота и популацията на богомолките, а когато се върнаха отново, конфигурацията им някак естествено се смени. Момчето остана в края, играейки си с ръка с крайпътните храсти, а Йордан закрачи до нея. На Ирина изведнъж ѝ се прииска да избяга отново зад Алекс. Дали пък да не си намери и тя някоя богомолка край пътя? Кожата на ръката ѝ направо настръхваше, когато се разми­наваше на сантиметри с неговата.
– Има ли вълци в гората? – запита Алекс.
– Аз поне не съм виждал. Има чакали. Но и те живеят нагоре в планината. До нас стигат само лисиците и то зимно време, като изгладнеят.
– Виждал ли си лисица?
– Разбира се. Имам кокошки в двора, а за лисиците това е го­ляма примамка. Постоянно се чудят как да ни надхитрят – мен, Сара и Лоти, за да си отмъкнат някоя – лекият му смях разля река от мед по тялото ѝ. Това беше нелепо. Беше виждала стотици мъже в живота си. И по-красиви, и по-привлека­телни, и по-изтън­чени. Никога не бе имала проблем с контрола върху собствените си реакции. Недоумяваше какво бе това неве­роятно въздействие, което този груб непознат оказваше върху ѝ!
– Странно, не ми звучиш като някакъв прост селянин. Защо живееш тук? – замисли се момчето.
– Алекс! – възмутено възкликна Ирина. В неволния си жест ръката ѝ допря тази на Йордан и сякаш подпали огнена искра. Ирина ужасено отскочи встрани, а той я изгледа така, че тя отчая­но започна да търси в съзнанието си оправдание.
За щастие обаче, Йордан услужливо смени темата. 
– Това е къщата на дядо Йонко – той избърза напред. – Здра­вей, дядо Йонко, как си? Виждам, помощничка си довел?
До възрастния човек, седнал на двора на малката вила, седеше слабичко момиче, на вид на възрастта на Алекс, и му помогаше да сортира купчина плодове. 
– Ей, Йордане, къде си, бре? – вдигна очи дядо Йонко и намес­ти очилата. – Щях да те питам аз... о, ти имаш гости?
Дядото се надигна от мястото си и пристъпи несръчно към оградата, подпирайки се на пръчка от стар отчупен клон, като ги огледа по онзи типичен за малките населени места преценяващо-любопитен начин.
– Не са мои гости, дядо Йонко – викна по-силно Йордан с бла­га усмивка. Явно възрастният човек недочуваше. – Отсреща в бунгалото на баба Денка и дядо Стоян са.
– А, тъй, тъй – заклати глава старецът одобрително. – Ами че елате да ви почерпим, тамън обрахме крушата.
– О, благодаря ви, но... – смутено понечи да откаже Ирина, но Йордан леко я побутна с красноречив жест – не биваше да обижда човека. 
– Даринче, я отвори на хората вратата, че аз додето стигна...
Момичето скочи. Впи срамежлив поглед в земята и се сгуши зад отворената врата, докато им правеше път да влязат. 
– И от къде казваш, че сте? – запита дядо Йонко, след като ги покани да седнат на скованите от стари дървета пейки.
– От София – усмихна му се мило Ирина. – Тук сме за малко.
– От София, браво – закима старецът, дъвчейки една стара круша. – Даринчето и нея мислят да я пращат в София да учи. Се­га е най-добрата в класа.
– Дядо – сбута го момичето.
– Зубър ли си? – стрелна я веднага Алекс.
– Зубър си ти – внезапно му отвърна тя.
Ирина с искрено забавление проследи зяпналата физиономия на Алекс. Той явно не очакваше това свитичко момиченце извед­нъж така да се наежи насреща му.
– Учи тука, в прогимназията – продължи възрастният мъж, без да обръща внимание на размяната на реплики между децата. – И казваш, сте тук на гости на Йордан? Той е добро момче, много се радвам, ще се грижи за теб и за момчето ти. 
Смаяна от внезапната благословия на стареца, Ирина направо загуби дар слово.
– Не, не, дядо Йонко – побърза да го поправи Йордан, но тя усети и неговото необичайно смущение. – Казах ти, че в бунгало­то са, на баба Денка бунгалото.
– Аа, аха. Ама хубави сте тъй един до друг – ухили се дядото. Кой знае защо, Ирина остана с усещането, че съвсем умишлено е направил грешката. – Ех, що е младо, все е хубаво!
Малко хора вече я възприемаха за млада, стана ѝ приятно.
– Какво работиш ти, момиче?
– Счетоводител съм, в една фирма в София.
– Нямаш вид на счетоводител – промърмори Йордан под нос.
– Не знаех, че счетоводителите имат някакъв специален вид – контрира го тя.
– Йордан е наше момче. Познавам го още откакто баща му купи мястото, а той беше еей такъв – дядото доволно сложи ръка на метър над земята. – По строежите обикаляше, с мотиката по­магаше. Баща му каквото пипне, той след него. Земята е голяма сила, момиче. Който е за­кърмен с нея, другаде не може да вирее. Ей го наш Йордан – опи­та, къде ли не ходи, по градове, по чуж­бини, и пак тук се вър­на. И на теб тук ще ти хареса, ще видиш.
Ирина видя как Йордан се завъртя с явно неудобство на стола си. Този приказлив дядо беше успял да ѝ разкаже повече за него в рамките на половин минута, отколкото тя бе научила за два дни.
– О, я виж, децата май се намериха – отклони темата Йордан.
Действително, Алекс и Дарина бяха отстъпили няколко крачки встрани и развълнувано обсъждаха някаква компютъра игра.
– Да я вземем с нас на разходка, пускаш ли я, дядо Йонко?
– Че пускам я, що да не я пускам? И то самичко тука стои. Майка ѝ и баща ѝ в Испания, долу при сестра ми живее, ама то на кого му харесва по цял ден с една бабичка затворен? – дядото дрезгаво се разсмя. – Децата трябва да играят с други деца. Какво е това поколение, не знам. Не ги пускали деца­та, коли имало, болести имало. Че и по наше време имаше коли, имаше и болести. Пак хора излезнахме...
Дядото можеше да говори дълго, но Йордан деликатно го пре­късна и подкани децата. 
Тръгнаха надолу по пътя. Нещата обаче вече бяха различни. Алекс и Дарина вървяха напред и нямаше кой да поддържа необ­ходимия разговор. Крачеха рамо до рамо ту покрай големи мо­дерни вили, ту покрай изоставени и трънясали лозя. Той се изви­сяваше над нея, а тя продължаваше по онзи особен начин да усеща отчетливо всеки сантиметър разстояние между голите им ръце. Мълчанието увисна като досаден неканен гост. Трябваше да подхване някаква обикновена тема, иначе рис­куваше съвсем да полудее. Слънцето вече се смъкваше зад съсед­ния хребет, а за­падното небе бе цялото обсипано в оранжево-чер­вени краски. 
– Залезът е много красив – каза накрая.
Йордан проследи погледа ѝ.
– Утре ще е ветровито – коментира сухо.
Така, с романтична тема нямаше да се получи. Чак я подразни.
– Благодаря за прогнозата – врътна се тя.
Изминаха още няколко стъпки в мълчание.
– Колко време ще останете? – запита след малко той.
Нямаше по-неудобен въпрос, който да ѝ зададе.
– Не сме решили – вдигна рамене след малко. – Чакаме майка му да си свърши работата и да дойде при нас.
– Ще прекараш лятната почивка със сестра си и племенника си на диво бунгало накрай света?
– Защо не?
– Аха – кимна Йордан, но тя усети, че не ѝ вярва. 
Разговорът глухо угасна. Ирина пое дълбоко въздух и се огле­да. Нямаше пък да му се връзва, щеше да се наслаждава на приро­дата въпреки него! Всъщност, беше наистина прекрасно. Лек вет­рец гальовно си иг­раеше край раменете ѝ. С красивия залез беше отлетяла смазващата жега и жуженето на му­хите вече отстъпваше на песента на щурците. Над покривите се разкриваше впечатлява­ща глед­ка към града, а на запад ситни облачета рисуваха кар­тини в червено-оранжеви багри. Чак му се ядоса, че не ѝ позволяваше да сподели възхищението си с него. Погледът ѝ се спря върху де­цата, улисани в оживен разговор напред.
– Не съм виждала Алекс такъв, тази девойка явно веднага му влезе под кожата – опита все пак да потърси друга тема.
– Така правите вие, жените. Влизате под кожата на мъжете и после ги оставяте да си трошат главите – подхвърли той.
Като боксьор – току се отдръпваше в края на ринга, току навлизаше светкавично в личното ѝ пространство. 
– Някоя те е оставила да си трошиш главата ли? – сграбчи тя подхвърлената ръкавица.
– Мойта глава е дебела, лесно не се троши. Ами ти? Къде го остави да си троши главата? Защо тръгна на почивка сама?
– Обичам да си почивам сама – безгрижно вдигна рамене тя. – То да тръгнеш с мъж на почивка, не е никаква почивка.
–  Защо? 
– С достатъчно глупаци се занимавам ежедневно и си кося нервите с тях. Искам, поне когато съм във ваканция, да не се съ­образявам с никого.
– Е, ако сте двама, има много други неща, които можете да правите...
– Тия неща, за които ми говориш, мога да ги правя и без да съм на почивка. И за някакви си минути не си заслужава човек да си разваля цялата ваканция.
– Мила, аз всъщност не ти говорех за секс...
– Така ли? Не се разбра. И не ме заблуждавай – познаваме се едва от вчера и няма никаква причина да ти бъда мила.
Йордан изпита неволно възхищение. Тази жена беше огън, без съмнение. А най-безумното беше, че с всяка изминала минута на­истина му ставаше все по-мила.
– Говорех ти за такива неща като приятни вечери на свещи, романтични разходки по залез...
– Не намирам прогнозата за времето за особено романтична.
– Добре, де. Извинявай. Залезът днес наистина беше особено красив.
Ирина го погледна изненадано. Всъщност не очакваше този мъж с вид на канара да ѝ се извини. Долови особен пламък в очите му. Опасен пламък. Който опасно разпали кръвта ѝ.
– Всички сте еднакви – извъртя глава тя в опит да прикрие странната посока, в която бяха отскочили мислите ѝ. 
– Някой мъж явно много те е наранил – поклати глава замис­лено той.
Кога бяха стигнали до там да обсъждат мъжете и жените в живота си?
– На никого не бих отдала тази особена чест. Ти да не би от някоя жена да си се скрил накрай света?
Дълбок смях се изтръгна от гърдите му.
– Мачка от салам не бяга. 
– Само мен ли държиш изрично да изгониш? – не се стърпя тя.
– Грубо ли съм се държал? Прощавай, от толкова общуване с кози и кокошки, вероятно съм изгубил добрите си обноски – на­чинът, по който го произнесе, намекваше, че няма предвид жи­вотните във фермата. – Искам само да те предпазя.
– Колко благородно! И от какво?
Йордан направи кратка пауза. Проговори отново едва след като навлязоха сред високите дървета зад последната вила.
– Свикнала си да командваш и цифрите да ти се подчиняват. В дивата природата обаче не е така. Вятърът, слънцето, животните – никой няма да ти се подчини, само защото така ти се иска. Из­ложила си това дете на риск.
– За какъв се смяташ, че ми правиш забележки? – извиси глас тя. Имаше едно хубаво нещо на това, че разговаряха и то беше, че я изнервяше. А когато я изнервяше, преставаше да усеща по онзи особен начин едрото му внушително тяло.
– Не ти правя забележка, предупреждавам те. Живея тук, в го­рата, от близо десет години. И мога да те уверя, че животът в дивата природа не е това, което гледаш по телевизионните програ­ми.
– Аз живея в града повече от десет години. И мога да те уверя, че градският живот не е това, което гледаш по телевизионните се­риали.
– Бас ловя, че не можеш да различиш смок от пепелянка, нито мравка от кърлеж.
– Бас ловя, че не знаеш как да си вържеш вратовръзка – не му остана длъжна тя.
– Честно казано, кокошките не държат да съм с вратовръзка, държат да им нося фураж.
– Честно казано, в офиса ми не влизат нито смоци, нито пепе­лянки, освен това си имаме служители под ръка, които да се спра­вят с това, дори и ако се случи.
– Което означава, че ти зависиш от тези хора, за да оцелееш. Ако утре по някаква причина офисът ти и улиците останат без поддръжка, ти си безпомощна.
– Смятам, че живеем в отговорно общество на взаимопомощ и разделение на труда. Дори и в България вече отдавна отминаха времената, в които хората си правеха всичко сами.
– Явно не си изпадала в трудна ситуация. А като гледам, не си на двайсет.
– Благодаря ти за комплимента. И ти не изглеждаш като тий­нейджър.
– А трябва ли да изглеждам като такъв?
– Това си е твоя работа.
– На колко години си?
– Неучтив въпрос.
– Но все пак ще ми отговориш.
– Трийсет и осем. Сега мисля, че е време да ме попиташ защо не съм женена и какво чакам още, че нямам деца.
– Е, не си първата и единствена жена, която чака принца на бял кон.
– Ами ти?
– Принцове не ме вълнуват. Нито пък принцеси, които очакват да бъдат обслужвани и обгрижвани.
– Ти вярваш ли си? – изуми се Ирина. – Коя жена в днешно вре­ме чака да бъде обслужвана и обгрижвана? Струва ми се, че вече от доста време мъжете са иззели тази роля.
– И ти наричаш това мъже?
– Хаха, не знам, може пък и да си прав – тя подритна една клонка. После предизвикателно вдигна поглед към него. – Нима твърдиш, че не си от тях?
– Нищо не твърдя. Нямам време за твърдения, нито имам пред кого да ги правя.
– Защо живееш съвсем сам тук, на края на гората? 
Дразнеше го умишлено, знаеше това. И нямаше защо да се из­ненадва на заплашителното пламъче, проблеснало в дълбокия поглед. Изненадващо беше обаче как то я уцели право в стомаха и нака­ра вътрешностите ѝ да се свият. Йордан заговори неочаква­но кротко:
– Освен дядо Йонко, на нашия път има още десетина вили, в които хората живеят целогодишно. Градът е на десет минути път с кола и половин час пеш. Да позная ли, че в София жилището ти не е по-близо до работата ти? За колко време стигаш до работа?
– Зависи по кое време – поколеба се тя. – В час пик стига и до час. Обичайно – между двайсет и трийсет минути.
– Сама ли живееш?
Ако не беше изпаднал в такъв стремеж да сравнява нейния и неговия начин живот, сигурно би сметнала въпроса за твърде ли­чен.
– Сама.
– И защо тогава смяташ, че аз съм по-отделен от света, откол­кото си ти?
Въпросът му отекна в сумрачните клони на гората. Някак обвинително. За момент се стъписа. Не знаеше какво да му отго­вори. Да обяснява за софийските квартали ѝ се струваше безсмис­лено. Кой знае защо, беше убедена, че той е напълно наясно с жи­вота в тях. Дядо Йонко беше споменал, че е живял и в чужбина. Но истинското му място беше тук, даде си сметка тя, докато го гледаше как се слива с горските краски наоколо. Можеше наисти­на да си го представи в една пещера, застелил вълчи кожи. А не­покорното ѝ съзнание изведнъж се запита какво би било, ако тя самата се отпусне върху вълчите кожи до него...
Силен писък разцепи горската тишина. Тъкмо навреме, за да прекрати неуместните ѝ копнения и рязко да я върне в реалност­та. Викът на Алекс премина в нещо като плач. Ирина направо прелетя разстоянието до децата.
– Алекс? Какво стана? – лицето му беше цялото червено, а той държеше крака си свит към тялото и подскачаше на другия.
– Нещо го ужили – обясни Дарина.
– Ужили? – ужаси се Ирина. – Ау, аз нямам представа дали не е алергичен! Алекс, ти знаеш ли, имаш ли алергия?
– Не знам – изплака той.
– Бързо, трябва да се върнем бързо! Ох, защо те оставих са тръгнеш по сандали! Трябваше да взема противоалергично лекар­ство, знаех си аз! – опита се да го задър­па надолу, но той не жела­еше да стъпи върху крака си.
В главата ѝ се завъртяха стотици апокалиптични картини. Ами ако направеше алергична реакция? Лекарствата ѝ бяха чак в бун­галото, а тя дори нямаше представа колко далеч е от тук. А ако се наложеше да стигнат до лекар, дали изобщо имаше такъв в това малко градче? Как бе постъпила толкова неразумно да тръгне да...
– Алекс, седни – чу равният спокоен глас на Йордан.
– Как ще сяда? Трябва да тръгнем веднага! 
Той не ѝ обърна внимание, а само побутна момчето върху една купчина листа и взе в ръце ходилото му. Държеше се та­ка, сякаш случката не бе по-различна от бодване от трънче. Леко засрамен, Алекс направи опит да овладее хлипанията си.
– Стъпих настрани върху нещо и... – опита той да обясни през хълцане.
– Пчела – спокойно обясни Йордан и много внимателно хвана с нокти и извади нещо от кожата на петата му. – Жилото. Знам, че боли адски много. Ще боли още малко, леко ще се на­дуе, но като цяло няма нищо страшно. Вече е късно, за да е била навън и на земята тази пчела, сигурно е била стара и немощна. Когато си я настъпил, тя е забила жилото, защото така я кара при­родата, но отровата ѝ не може да ти стори нищо лошо.
– О, мен колко пъти са ме жилили пчели – вметна Дарина снизходително. – Дядо нали има кошери... Никога не съм правила такива сцени.
– Алекс, стани и се хвани за мен и да се махаме по-бързо от тук! – Ирина се чувстваше в ужасна безпомощност. – В колата имам „Фенистил“ и...
– Намираме се сред природата, която е помислила за всички ни – обърна се към нея поучително Йордан. И докато тя се чуде­ше какво рови под листата, видя че той бе взел една щипка мокра земя. – Алекс, ще сложим първо кал на ужиленото и до няколко минути ще успокои болката. Сега ще видим дали тук няма още някоя тревичка, с която да ѝ помогнем. Хайде, момичета, огле­дайте се!
– Ей там има полянка, видях живовляк и мента – посочи Дари­на. – Да донеса ли нещо?
– Откъсни всичко, което видиш. 
Ирина се почувства глупаво. Едно дете бе реагирало хлад­нокръвно и спокойно, тя се бе паникьосала. Трябваше да признае, че за нея всичко наоколо беше „треви“. С няколко уверени дви­жения Йордан третира нараненото място и след мал­ко момчето вече можеше да продължи да ходи, макар и леко на­куцвайки. 
Ирина се опита да му предложи, но Алекс я отпрати като досадна муха. Вероятно още го болеше. Но нещо друго се бе  променило. Мом­чето се въртеше неловко от едната ѝ страна, а момичето избяга чак от другата, зад Йордан. Тя започна да ко­ментира някакви птички, които прехвърчаха из клоните – тема, в която нито Алекс, нито Ирина можеха да се включат адекватно. Поне за щас­тие Йордан имаше много какво да разкаже за жизне­ния им цикъл, периода на гнездене и начина, по който ухажваха партньорите си. Най-идиотски, Ирина усети, че се изчервява. За Бога! Та той просто говореше за птиците, защо тя непрекъснато трябваше да търси някакъв скрит контекст? 
За щастие, съвсем скоро гората пред очите им оредя и се пока­заха покривите на първите вили. Дарина набързо се сбогува и изтича надолу, а Алекс видимо се намуси. Ирина ги проследи с почуда. Явно и грубата реплика на момичето не беше случайна, за нещо се бяха сдърпали.
– Е, надявам се разходката да ви е харесала, въпреки инциден­та – обади се Йордан с протоколен тон.
Ирина вдигна поглед към него. Тъмните очи я гледаха с пре­възходство. Казах ли ти, не ви е тук мястото? Няма пък. Тя скръс­ти упорито ръце.
– Хубава вечер ти желаем – отвърна протоколно.
Пламъчето, което блесна за миг в очите му, подсказваше, че добре е разбрал намека ѝ. Крива усмивка повдигна единия край­чец на устните му, след което той леко подсвирна и след малко ги догониха и двете овчарки. Развъртяха доволно опашки около него. Алекс запази почтително разстояние. Едната дойде да подуши Ирина и тя неохотно я погали. Кучето близна ръката ѝ. Стана ѝ едновременно неприятно и много приятно.
– Сара, не на всички това им харесва! – засмя се укорително Йордан и привлече кучето към себе си.
Ръцете му обгърнаха гъстата козина и се плъзнаха около врата му в гальовна ласка. Чак не ѝ се вярваше, че е способен на такава нежност. Погледът му се повдигна и натрапчиво се впи в нейния. Ирина усети как сърцето ѝ пропусна един удар. 
– Е, лека вечер! - дрезгаво измърмори той и бавно и чувствено плъзна ръка по гъстата козина на доволното куче.
На сутринта Ирина побърза да отгърне чаршафа и да провери как е кракът на Алекс. Нямаше и помен от оток, само една малка точица показваше къде е било ужилването. Трябваше да признае, че Йордан се беше справил блестящо. 
Изми сънено очите си на градинската мивка. Беше хубаво, свежо утро. Птич­ките пееха, слънчевите лъчи играеха през кло­ните на дърветата, а от съседната къща се дочуваха обичайни­те шумове, които подс­казваха, че животните очакват с нетърпе­ние стопанина си. И някак изведнъж и нея обхвана такова жела­ние да го види отново, че дори направи няколко крачки напред към портата. В следващия момент се осъзна. И какво щеше да му каже? Здрасти, липсваше ми?
Тъкмо щеше да се връща, когато нещо привлече вниманието ѝ. До вратата стоеше кофичка с прясно набрани малини. Смесени чувства затрепкаха в нея. Знаеше, че ги беше оставил заради Алекс и въпреки това усети нещо много лично, почти ин­тимно в жеста му.
Бавно протегна ръка да вземе една малина и я сложи в устата си. Замря от блаженство. Какъв вкус, какъв аромат... В ума ѝ из­никна картина как загрубелите пръсти откъсват влажен от росата плод под ранните лъчи на току-що изгрялото слънце. Как Йордан го погал­ва, а си представя, че гали нея самата, представя си как устните ѝ се впиват в сладостта на малината... а после се впиват в негови­те... 
Боже, съвсем беше изтрещяла! Тя тръсна глава и с неудобство се огледа. Слава Богу, никой не я беше видял как се превъзнася по някаква кофичка с малини! Прехвърли косата си през едно рамо. Пак щеше да е горещ ден. Трябваше да я върже...
Звукът от някакъв автомобил я сепна. По пътя се качваше очу­кан стар джип. Замря на портата и усети как пулсът ѝ ускорява ритъм. Затаи дъх.
Човекът, който слезе от джипа, обаче не беше Йордан. Беше висок и сух, облечен в работни дрехи. Кимна за поздрав, когато срещна втренчения ѝ поглед, а след него се изнизаха още няколко мъже. Единият й смигна. Нямаше съмнение, че бяха работници. Йордан обаче не излезе да ги посрещне. 
Не се появи и по-късно. Следобеда слязоха до града с Алекс. За по-сигурно оставиха телефона му на зарядното горе. Липсата на комуникация с околния свят направо влудяваше и нея самата. Искаше да влезе във Фейсбук, да си прегледа новините, да си по­бъбри с приятели. Да пусне един телевизор и да види новините. Уви, в настоящия момент това звучеше като лукс, който не може­ше да си позволи.
Опита се да измъкне от Алекс какво се беше случило предната вечер, но той беше непоклатим. Не желаеше по никакъв начин да говори за Дарина и защо тя му се беше разсърдила. Телефонът на Мария беше изключен. Явно пътуваше...
Нещо тропаше отгоре по покрива и го разсейваше. Погледна нервно към тавана. Това, че си беше направил кабинет в подпок­ривното пространство, обичайно му действаше вдъхновяващо. Можеше да наблюдава цялата живописна околност от високо, шумът от дворните животни оставаше в ниското, а и чисто психо­логически, отделеността от къщата го караше да изпитва усеща­нето, че „отива“ на работа. Единственият проблем беше, че по покрива понякога се гонеха котки, птици търсеха място за гнезде­не. Веднъж една белка се беше опитала да си направи леговище между керемидите.
Не само тропотът му пречеше да се концентрира. Имаше нещо в случката с ужилването, което го караше да се връща отново и отново към нея. И не, не бяха нито лешниковите очи на Ирина, нито разяждащото чувство на вина, че я бе обвинил в паника, ко­гато тя бързо и хладнокръвно бе взела единственото решение, кое­то бе по силите ѝ. Ужилването наистина не биваше да се под­ценява, особено когато не си напълно сигурен дали ужиленият не е алергичен.
Имаше обаче още нещо. Алекс всъщност беше алергичен. Ужиленото място се бе подуло за секунди до сериозни размери, а и ревът му не се дължеше само и единствено на глезотия. Някоя от билките, с които бе третирал мястото след калта, бе проявила силно противоалергично действие. Ако трябваше да си признае, самият той бе доста притеснен и бе действал малко хаотично. Живовляк, мащерка, бял равнец, камшик и мента – това му беше донесла Дарина в малкия букет. Имаше противовъзпалително действие и същевременно силен аромат, който да отблъсква на­шествениците – точно това, което му трябваше, за да открие пос­ледната липсваща съставка от онзи химически препарат, който бяха разработили с Клаус навремето. Откритието, което трябваше да бъде откритието на живота му, а се превърна в провала на живота му...
Погледна през прозореца. Очите му обходиха съседния двор и потърсиха обитателите му. Да, това май се оказваше още един минус на „кабинета“ му. Откакто се беше появила тази жена, непрекъснато се изкушаваше да хвърля по някой поглед и да сле­ди какво правят, а това пък непрекъснато го разсейваше. В мо­мента нямаше никой. На запад се скупчваха черни об­лаци. Вече бяха закрили живописния залез, който до преди малко прозира­ше през тях. Излезе вятър. Изглеж­да идваше буря. Пре­мисли бър­зо всички слаби точки на мрежите за градушки. Беше ги затегнал, трябваше да издържат. Животни­те бяха затворени по кошарите си.
Хлопането по покрива обаче го изнервяше и той скочи от мяс­тото си. Бързо изкачи дървената стълба до капандурата. Вятърът се усилваше. Огледа, но не видя нищо. За всеки случай трябваше да провери и на няколкото места, където животинките понякога решаваха, че е подходящо за дом.
Нямаше нищо. В крайна сметка, може би просто две котки, за­вихрени от любовния си танц, се бяха гонили по покрива. 
Тъкмо щеше да се връща, когато погледът му отново отскочи към съседния двор. 
И тогава я видя. 

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

С хавлия през рамо, Ирина отиваше към зад­ната част на бунга­лото. Вятърът подухваше разкошните ѝ дълги коси, премяташе кичурите и си играеше с тях. Снажното ѝ тяло се носеше по мора­вата в елегантна походка. Лекото му полюшва­не го прободе пра­во в стомаха.
Мястото ѝ не беше в този див край. Тя беше градски човек и всичко в нея – от изискания вид до високите токове и деликатния маникюр, го доказваше. Опитваше да убеди себе си, че не се вписва в неговия свят. Той не харесваше „градските“ жени. Мра­зеше превзетостта, амбицията, фалша и светското лустро. И все пак, Ирина бе тук. И беше като омайваща орхидея, която смекча­ваше суровостта на природата и ѝ придаваше красив завършен вид, иг­раеше си по най-чувствителните точки на сетивата. 
Със стаен дъх проследи пътя ѝ. Тя се спря до място с по-гъста растителност. Едва сега забеляза полюшващия се от клона на съ­седното дърво градински душ. Значи отдавна е планирала да си оформи това пространство като баня. Трябваше да признае, че го беше подбрала добре. Скътано между храстите, скрито от пътя и прозорците на околните къщи. Не бе допуснала оба­че, че някой може да заляга върху керемидите на покрива, за да я съзерцава.
Само че той беше там.
Ирина свали кърпата и я закачи на един клон. Стомахът му рязко се сви. Дъхът му спря. Трябваше да се прибира. Веднага. Обаче беше като залепен. Не можеше да откъсне очи. Нервно, трепетно очакване изгризваше цялата му воля. 
Ирина си беше подготвила някаква покривка за параван. Но удобното положение върху покрива му даваше такъв ракурс, че тя не скриваше почти нищо.
Не преметна жълтата рокля през глава, а я остави да се свлече надолу по тялото си. Презрамки на нежен дантелен сутиен обгръ­щаха красивите рамене. Когато пръстите ѝ посегнаха към закоп­чалката, усети как от гърлото му се изтръгва неволно стена­ние. Беше прекалено далеч, а и параванът и листата му пречеха, но това не попречи на въображението му да се развихри с пълна си­ла. Формите ѝ се завъртяха пред очите му и изведнъж изпита ог­ромен, непреодолим глад. Сякаш бе корабокрушенец на само­тен остров, забравил уюта на женската ласка от години.
Сграбчи здраво керемидите пред себе си, защото усети, че ръ­цете му ще се разтреперят. Тази жена беше истинското, същинско изкушение. Дяволът в женски дрехи. Без дрехи. Водата обля дъл­гите коси, плисна се по изящния гръб, а когато Ирина повдигна ръце, за да прибере косите си, успя да зърне и красивите закръг­лени полукълба на гърдите ѝ. Внезапно му се прииска да е свободен като хладния вятър, който ги галеше и ги караше да се стягат. Параванът скриваше долната част на тялото ѝ, но в представите си ярко и цветущо проследяваше водните струи по пътя им към гладките бедра. Сякаш можеше да усети сам допира до кожата, по която се плъзгаха ръцете ѝ. Чувстваше се като тийней­джър, който за пръв път вижда голо женско тяло пред себе си. Знаеше, че трябва да се махне. Но не можеше. Просто не можеше да се отлепи.
Да каже, че условията са страхотни, беше меко казано преси­лено. След два дни без баня обаче, Ирина с истинска наслада се пъхна под неравната струя на градинския душ. Водата не беше кой знае колко топла, но като гледаше облаците, които се задава­ха, по-топла нямаше да стане. Вятърът също караше кожата ѝ непрекъснато да настръхва. Но само от вятъра ли бе това странно и необичайно усещане? Сякаш полъхът я милваше, а водата я възбуждаше. Що за нелепи мисли? Гърдите ѝ бяха стегнати от студа, а сякаш из корема ѝ почваха да подскачат тръпки, които нямаха нищо общо с времето. Нима толкова отдавна не бе била с мъж, че сега и вятърът я караше да копнее за ласки? Отпусна ръ­це върху раменете си и се остави водата да я облива. Пред затво­рените ѝ очи заиграха мускулестите ръце на мъжа от съседната къща. Не, не беше вятърът. Беше някакво предателство на тялото ѝ, покорено от струящата от него мъжественост. Копнежът, който я изпълваше, не бе просто така, висящ във въздуха. Беше съвсем конкретен и имаше съвсем точна форма. Какво ли би било, ако неговите ръце се плъзгаха така по нея? Какво ли би било, ако... Ирина, престани!
Струята на душа силно отслабна и бързо ѝ припомни, че тук няма време да се отпуска в дълги мисли и мечти. Докато се от­плесваше в блажени дръзновения, бе свършила цялата вода. 
Рязко пое въздух, спря душа и посегна за кърпата. Внезапен порив на вятъра изви малкия ѝ параван. Бурята приближаваше. Вятърът вече не беше ласкав и гальовен, а опасен. Уви се бързо в хавлията и забърза към бунгалото.
Едва ли бяха минали и десет минути, когато воят започна да придобива зловещи нотки. 
– Лельо, има ли опасност да паднат тия дървета? – запита Алекс уж нехайно, но тя усети тревогата в гласа му.
– Спокойно, Алекс, това бунгало е преживявало стотици бури и си е останало такова – надяваше се, че звучи достатъчно досто­верно.
Тракащите ламарини по покрива дрънчаха толкова силно, че ѝ се струваше, че всеки миг ще се разлетят, заедно с паянтовите дъски на стените. Изтрещя и първата близка гръмотевица. Мом­чето цялото подскочи, а в очите му заблестя искрен, първичен страх. 
– Хайде, нека светнем лампата и да си пуснем малко музика. Всичко ще е наред!
С прекален ентусиазъм Ирина се втурна към малко­то старо ра­дио, което бе открила като единствена връзка със све­та при лип­сата на обхват и интернет. Звучеше ритмична поп песен. За да е по-убе­дителна, тя увеличи звука и затанцува с превзе­та веселост. Музи­ката надви над страховития тътен за кратко, но не мина и минута преди нова мълния да разтърси бун­галото и то­кът рязко да спре. Настъпи почти пълен мрак. Алекс изпищя.
Ирина скочи и пипнешком намери ръката му. Светлината от раздиращите небето светкавици освети пребледнялото му лице.
– Няма нищо страшно, Алекс, по време на буря токът често спира – тътенът на прииждащи гръмотевици се усилваше толкова много, че тя не бе сигурна, че думите ѝ се чуват.
– Вкъщи в София никога не спира!
– Просто не си обръщал внимание...
Кепенците пред прозорците се вееха бясно и страховито хло­паха, макар и да бяха закачени. Може би трябваше да отиде и да ги затвори, но не ѝ се рискуваше да излиза навън. Вятърът при­веждаше дърветата толкова ниско, че успяваше да ги свие почти на две. Клоните им хвърчаха из въздуха, удряха се по бунгалото и плющяха като разярени камшици. Ирина се примъкна по-близо до Алекс и обхвана раменете му с ръка. Явно беше толкова упла­шен, че дори не се възпротиви. 
Бяха като в някаква странна примитивна дискотека. Светкави­ците осветяваха малката стаичка като отблясъци от светлинно кълбо, а гръмотевиците създаваха постоянен тътен на баси, който резонираше в телата им. Ирина наблюдаваше стихията със стра­хопочитание. Бурите винаги я очароваха и я изпълваха с някакво прекрасно диво усещане. Много пъти бе стояла зад прозорците, за да наблюдава в захлас. Никога обаче не бе виждала това, което се случи секунда по-късно. 
Изведнъж блесна ослепителна светлина. Огромното борово дърво, което се издигаше на няколко метра от бунгалото, внезап­но бе разцепено от огнен меч и от него тежко се откъснаха някол­ко масивни клона. Стволът му се разлюля, заплашително губейки равновесие. Не успяха да чуят трясъка, защото тътенът в същото време бе оглушителен. Всичко се разтресе, прозорците задрънча­ха и за миг Ирина беше убедена, че ще изхвърчат от дограмата. Инстинктивно приведе глава към леглото и натисна Алекс по очи надолу, молейки се някой хвърчащ къс стъкло да не ги прореже. Чу някакъв вик. Секунда по-късно осъзна, че е бил нейният собст­вен. Притисна силно момчето в очакване покривът да се срути над главите им. Изминаха няколко безкрайно дълги вцепе­нени секунди, докато най-накрая осъзнае, че трясъкът е отшумял, а покривът и прозорците са още цели.
Канонадата от гръмотевици продължаваше да се вихри с все сила, по ламарината започваха да барабанят и първите капки. Предпазливо надигна глава и надникна през прозореца. Огромни­ят бор бе целият обгорял, но тежкото му туловище бе успяло да се задържи изправено и бе пощадило бунгалото от смъртоносния удар, който се канеше да му нанесе. Мълнията бе откъснала само клоните от дясната му страна. 
Още не бе благодарила на Бога за късмета си, когато силно думкане по вратата я изправи на нокти:
– Ирина, Алекс! – могъщият баритон успя да надвика тътена на гръмотевиците.
– Дан! – Алекс буквално се изстреля изпод нея към вратата.
В стаичката нахлу силен вятър и донесе листа и малки клонки, пръски и мокър мирис. Алекс се хвърли на врата на мъжа. Ако трябваше да е искрена, на нея ѝ се прииска да направи същото.
– Добре ли сте? – Йордан бързо ги огледа на светлината от челника, закачен на главата му. – Тръгвайте, идвате при мен, пре­ди да е започнала градушката!
Черните му очи изглеждаха още по-черни в тъмнината на бу­рята и нощта. Не беше време да спорят. Леко кимна и се пригот­виха за бърз спринт към съседната къ­ща. 
– Дай ми ключовете от колата си, а вие приведете глави и из­тичайте максимално бързо. Отворено е.
– Ключовете? – запита объркано Ирина, но посегна към джоба си.
– Градушката, която идва, ще я направи на решето, ако не я приберем – и сякаш в потвърждение на думите му, първите леде­ни късове изхлопаха като бомби по ламарината над тях. – Бягай­те!
Не изчака повече подкана. Бутна Алекс и двамата се затичаха под засилващите се удари на падащия от небето лед. Вятърът брулеше с все сила в лицето ѝ и не виждаше почти нищо. Един голям отчупен клон я шибна през рамото. Джапанката ѝ се хлъзна по разкалващия се път. Залитна, но успя да продължи. Времето, което им беше нужно, за да прекосят петдесетте метра до входа на отсрещната къща, ѝ се стори безкрайно. А като влезе в сухото и топло предверие на голямата къща се почувства като във фан­тастична приказка.
Сякаш бяха в тъмна и топла бърлога, спасение, което ги очак­ваше след смъртоносно премеждие. Някъде вътре гореше свещ и хвърляше слаби отблясъци, които ѝ позволяваха да различи очер­танията на предметите около тях. Имаше закачалка за дрехи и рафт за обувки, а напред продължаваше коридор, който водеше към мястото, където бе запалена свещта.
– Алекс, изчакай тук – възпря тя момчето, като видя, че се ка­ни да пристъпи навътре. – Краката ти са мръсни. Мокър ли си?
– Малко – момчето опипа тениската си. – Ще изсъхне върху мен.
Собствената ѝ туника беше залепнала за раменете. Градушка­та повече я бе ударила, отколкото намокрила, но явно се беше из­потила от напрежение. Дишането ѝ бавно се нормализираше.
Йордан влетя в къщата малко след тях. Ирина отскочи стрес­нато от вратата. Явно и дъждът се беше засилил, защото от него течаха реки. 
– Спасих я! – изрече запъхтяно и ѝ подхвърли ключовете.
Събу бързо калните си обувки, след което с рязък жест събле­че мократа тениска и я захвърли настрана. Ирина усети как при­таява дъх. На приглушената светлина гледката на бронзовите гър­ди, които се ширнаха пред нея, я накара тихо да преглътне. На­помняше ѝ на древногръцки бог. Перфектен, изваян, силен и мъ­жествен. Беше невероятно как, след всичко случило се, можеше да мисли точно за това. И беше естествено, че, след всичко слу­чило се, не можеше да не мисли точно за това. Природата я беше направила жена и тя се подчиняваше на вечни­те женски инстинк­ти. Беше някакво древно, атавистично чувство. Заложено у всяко женско животно, да търси силата на мъжкото. Да изпитва прив­личане към здравия мъжкар – начинът на природа­та да осигури най-добрите гени за своето поколение... 
– Какво има? – запита той, доловил втренчения ѝ поглед.
Боже, накъде бяха отлетели нейните мисли! Беше благодарна, че тъмнината скрива червенината, плъзнала по бузите ѝ.
– Аз... ние... имаш ли нещо, в което да избършем крака... ще оставим стъпки... – запелтечи Ирина.
Йордан махна с ръка, сякаш му говореше за нещо безкрайно маловажно, но все пак се огледа наоколо. За момент тя си помис­ли, че ще им предложи хвърлената върху шкафа за обувки тенис­ка. След това обаче той се протегна и намери отнякъде стара кър­па. Така ли ѝ се стори или и у него пламна смущение? Очаква­ше, че по някакъв начин ще я подиграе за заекването, но той само ги покани към трапезарията, а сам изчезна припряно нагоре по стъл­бите.
– Ти виждал ли си друг път как пада гръм? – запита Алекс с пълна уста малко по-късно, когато Йордан вече ги беше настанил край масата в широката трапезария, романтично осветена от пла­мъка на две големи свещи.
– Няколко пъти – кимна мъжът. – Мълниите са нещо наистина опасно, върху което ние, хората, имаме малко контрол. Знаеш ли, моят прадядо е имал брат, убит от мълния. Някога са смятали, че това е знак за божие наказание и тези хора не са ги погребвали при другите в гробищата.
– Може да те убие? – потрепери момчето.
– Само ако си навън – побърза да го успокои Ирина, хвърляй­ки укорителен поглед към мъжа. Не виждаше ли колко бе изпла­шен Алекс?
– Разбира се, че може да те убие – твърдо продължи Йордан, въпреки че срещна погледа ѝ. – В гръмотевична буря е важно първо това, което ти каза леля ти – да намериш веднага подслон. Ако нямаш подслон, е важно да си далеч от неща, които привли­чат мълниите. Нали видя как дървото се разцепи? Ако някой се беше скрил под него да търси подслон, нямаше да има късмет. Стълбове, жици, електропроводи – стоиш далеч от тях. И още не­що, много важно. Изключваш всякакви телефони.
– Телефонът ми няма връзка без друго – направи кисела физио­номия Алекс и се огледа наоколо. – Я, ама ти имаш телеви­зор! Не ми казвай, че има и обхват при теб!
Йордан се засмя.
– Все пак не живея в пещера. Животът тук не е само жилещи пчели и падащи гръмотевици. Имам и телевизия, и телефон, и ин­тернет.
– Премествам се да живея при теб!
– Стига, Алекс, не можеш да досаждаш по цял ден. А и майка ти вече всеки момент ще дойде – обади се Ирина.
– Ще дойде ли? – запита неочаквано Йордан и я изгледа изпи­тателно. На светлината на свещите очите му изглеждаха още по-големи и загадъчни.
Тя се размърда с неудобство. Мария изрично я беше помолила да не разказва подробности на хората, които може да срещне на място. В първия момент ѝ се бе сторило даже смешно – на кого можеше да се предположи, че Ирина ще хукне да разказва в двата дни в усамотено, изолирано бунгало? А сега се бе оказало, че се­деше в дома на този човек и вече му дължеше благодарности за цяла година, а трябваше да го лъже...
– Така сме се разбрали – вдигна рамене.
Нова гръмотевица тресна някъде в близост и стъклата на про­зорците издрънчаха. Тримата стреснато обърнаха глави навън.
– Хайде, пийнете по малко вино, за да ви отпусне и да си ляга­ме – кимна Йордан към масата.
– Вино? – Алекс изгледа сложената пред него чаша със стра­хопочитание.
– Това не е алкохол, а лекарство. Няколко глътки за теб. А за теб – обърна се той към Ирина, – повече.
– Аз... – тя понечи да противоречи, но усети, че наистина има­ше нужда в момента. 
– Алекс, ще те пратя да спиш в стаята горе вляво. Тя е на... ня­ма значение. Ще извадя ей сега чаршафи. Банята е до нея.
– Но, Йордане, градушката вече отшумя, бурята ще отслабне, няма нужда да нощуваме тук! – възкликна Ирина с неудобство, макар и да признаваше, че идеята да се върнат в паянтовото бун­гало под люлеещия се бор я изпълваше с ужас.
– Я отслабне, я не. Токът също скоро едва ли ще дойде. Тук сме вилна зона и не сме приоритетни на аварийните екипи. Зима­та се случва да чакаме с дни да дойдат до нас.
– Дни? И как се оправяш в това време?
– Всичко в къщата има системи да работи и без ток. Печки и хладилници на газ, отоплението минава на камина с дърва, а за дребните консуматори включвам генератор – тя усети гордата нотка, с която го разказваше. Явно сам беше изградил цялата сис­тема, която му даваше така прокламираната от него независи­мост от природата и от хората.
– Щеше да е хубаво, ако се бяхме сетили да си вземете какво­то ви е необходимо, но сега вали твърде силно, за да ходим пак до бунгалото – продължи Йордан. Скърши ръце с леко неудобст­во. – Май имам неотваряни четки за зъби, кърпи... Ако нещо трябва, не се притеснявайте да попитате. Аз съм малко... скаран с тия неща.
Ирина леко се усмихна. Нима той беше склонен да си признае, че има неща, в които не е перфектен? В пристъп на умиление ѝ се прииска да протегне ръка и да погали брадясалата буза. Доста­тъчно беше, че умееше да се бори със стихиите, никой не очаква­ше от него да бъде и добър домакин.
– Много ти благодаря, но наистина не искам да те притеснява­ме...
– Ще ме притесните много повече, ако ви мисля цяла нощ от­среща – отсече той и се изправи.
Алекс изглеждаше вече доста изморен, така че Ирина нямаше друг избор, освен да се съгласи и да го последва. Гръмотевиците бяха намалели, но дъждът не спираше да се излива из ведро. На горния етаж се чуваше ясно как тропаше по первазите и се плис­каше от улуците. Йордан включи системата от соларни лампи, инсталирана в къщата, за да ги ориентират в непрогледна­та нощ. Беше удобно, но Ирина ня­как съжали за изгубения топъл и уютен пла­мък на свещта. Дър­жеше се като любезен домакин и като цяло избягва­ше погледа ѝ. Даваше сухи нареждания и обяснения. Стая­та, в коя­то бе Алекс, бе с единично легло, а нея поведе към другия край на етажа.
– Йордане, не мога да заемам спалнята ти! – възкликна тя. – Ако имаш един дюшек, достатъчен ми е да го сложа до леглото на Алекс.
– Аз обикновено спя в кабинета на горния етаж – рязко ѝ от­върна той. – Спалнята така или иначе стои неизползвана.
Мисълта за неговата спалня и използването ѝ изведнъж я из­нерви. Нима беше нейна вината, че стои празна? Демонстративно му завъртя гръб и започна ненужно да оправя завивките, докато не чу лекото хлопване на вратата зад себе си.
Опипа панталонките и туниката си. Бяха все още леко влажни, не беше добра идея да спи с тях. Би свалила дори и бельото, ако беше вкъщи. Само че не беше. И така бе полудяла, че дори допи­рът на чаршафите му до голата ѝ кожа създаваше у нея неистово, напрегнато усещане. С рязък жест издърпа завивката до брадич­ката си. Дъждът продължаваше да се плиска безмилостно навън. 
Спалнята беше широка, удобна и красива. Не можеше да види много от обзавеждането ѝ, но край нея сякаш имаше скрин с тоа­летка. Определено бе мислена, за да бъде обитавана от някоя же­на. Видът ѝ беше напълно съвременен, така че нямаше как да до­пусне, че е била обзаведена така от родителите на Йордан. За каква ли жена я беше предвидил? Представяше си я нежна и фи­на, истинско малко изящество, което допълва неговия титаничен суров вид. В главата ѝ се заредиха разни ярки картини. Той лежи в другата половина, обърнат към нея, а в тъмните очи свети неж­на страст. Протяга жадно ръка към разпилените по възглавницата коси... По дяволите! Нямаше ли да престане вече? Ирина ядосано се завъртя на една страна и разрита завивките. Изобщо не я инте­ресуваха сексуалните приключения на Йордан, нито пък любов­ния му живот. Вятърът, бурята, мълнията – а сега и това да лежи в спалнята му – така изостряха всички краища на нервите ѝ, че изпадаше в някакви екстремни, непознати състояния. Къде беше изчезнала онази сънливост от преди малко? Когато виното я от­пусна, бе започнала почти да клюма край масата и ѝ се струваше, че ще заспи веднага. А сега всяко проклето докосване на завивка­та я изправяше нащрек. Адреналинът пак започваше да изпълва вените ѝ.
Изправи се и се огледа объркано. Грабна туниката и я нахлузи отново. Само че... само че не беше само адреналинът. Тялото ѝ бе преизпълнено със смътно желание и копнеж. И не беше малка, за да не си дава сметка, че това е свързано по-скоро с усещането, че се намира под един покрив с Йордан, отколкото с преживения стрес. Може би се дължеше на тъмнината и на равномерния шум на дъжда, но сетивата ѝ отказваха да се подчинят на разума. 
Тихо пристъпи и излезе от стаята в широкото антре с голям френски прозорец към градината. Стъпките на босите ѝ крака по­тънаха в меката пътека в коридора. Ослуша се. Къщата спеше. Единственият шум, който можеше да долови, беше приглушени­ят ропот на реките, които се изливаха от улуците. Почти пипнеш­ком достигна до креслото в средата на фоайето. Интересно реше­ние, нещо като едновремешните кьошкове. Само че сега не ѝ се седеше. Приближи се до прозореца и залепи чело за стъклото. Загледа се в танца на дъждовните капки върху соларните лампи в градината. Цялата земя беше подгизнала, но бурята вече явно си отиваше. Долу в далечината проблясваха светлините на градчето, а светкавиците вече се криеха зад отс­рещния баир. Беше зашеме­тяващо красиво. Шепотът на капките вливаше успокоение в нап­регнатата ѝ душа. Сякаш за миг ѝ стана хладно и обви ръце около себе си. 
– Не можеш да заспиш? – тихият глас я накара да подскочи.
Извъртя се. Смътно видя очертанията на мъжа, който слизаше безшумно по стълбата.
– Извинявай, да не те събудих? – с неудобство придърпа надо­лу ръбовете на туниката. Дрехата едва покриваше горната част на бедрата ѝ. С кой акъл беше излязла извън стаята в този вид?
– Не, не, забравих да си налея чаша вода и тъкмо слизах до кухнята – Йордан направи няколко бавни крачки към нея и спря до ръба на креслото. – Не съм те събудил аз, нали?
– Ти? Стъпваш като котка – усмихна се неволно тя. Почувства се длъжна да каже нещо. – Не можах да заспя и излязох да погле­дам дъжда. Ей сега ще се прибера обратно.
Далечните светкавици и отразената светлина от градинските лампи стигаха само да различи очертанията на силуе­та му. Лице­то му оставаше загадка за нея. 
– Гледката си заслужава – гласът му прозвуча по-близо и леко дрезгаво. Тонът му не оставяше съмнение, че няма предвид кра­сотата, която се разкриваше през френския прозорец. Пристъпи още крачка напред. Тихо добави: – Не бързай!
– Много е красиво – тя пое дълбоко въздух и извърна глава от­ново към прозореца, кръстосвайки бавно ръце пред гърдите си.
– Обичам бурите – той застана на крачка зад гърба ѝ. – Красо­та и могъщество в едно. В бурята се ражда истината – измива всички дребни и низки измислени човешки проблеми. А след това природата се успокоява и започва нов живот.
– И аз ги обичам... стига да не ми падат дървета по главата – засмя се леко тя.
– Изплаши ли се днес?
Нотката на загриженост в гласа му бръкна толкова дълбоко в душата ѝ, че я остави почти беззащитна. За миг се почувства ся­каш бе разголила всички свои чувства пред него, а той можеше да прочете най-скритите емоции, които никога не бе разкривала на никого.
– Нося отговорност за това дете – опита да даде някакво обяс­нение.
– Трудно ли ти е?
– Не съм свикнала. Разбира се, Алекс е мой племенник, но всъщност никога не съм оставала сама с него и не съм се грижила за него.
– Той вече е голям, би трябвало да може да се грижи за себе си...
– Би трябвало, но не може – тя въздъхна. – Не е моя работа да упреквам майка му и баща му...
– ...но е факт, че той се плаши от такива неща като паяжини, кучета и светкавици.
– Той е едно нещастно дете... – започна Ирина и прехапа уст­ни. Тъмнината на бурята и нощта може и да я размекваха, но Йордан си оставаше един непознат, а тя имаше тайна, която не можеше да сподели. – Искам да кажа, той прекарва ежедневието си в гра­да пред телефони и компютри. Може би дори никога не е ходил на село.
– А защо майка му така изведнъж го остави на теб? И къде е баща му?
– Казах ти вече – гласът ѝ трепна неуверено. – Баща му има много работа, в момента е на някаква командировка в Гърция. А майка му... тя искаше да го изведе малко от къщи.
– И затова прати сестра си накрай света с него? – недоверчиво запита Йордан.
Ирина замълча. Нямаше какво да каже и не искаше да влиза в подробности. Йордан не настоя.
– Само за едно не те разбирам. Защо се притесняваш да приз­наеш, че си се изплашила? – ръката му колебливо докосна рамото ѝ. – Това е нормална, човешка реакция. Аз също се изплаших. И тази вечер, и миналата, когато го ужили пчелата.
– Но нали тогава ми се подиграваше, че...
– Просто опитах да изглеждам спокоен, за да не се изплаши Алекс. Но определено бях притеснен.
– Ти? – изумено се извъртя към него тя. – Ти изглеждаш тол­кова в свои води...
– Това, че съм в свои води, не значи, че не са опасни. Аз си знам какво ми беше – и тогава, и днес като видях как мълнията раз­цепи дървото и то се наклони към бунгалото. 
– Благодаря ти – тя импулсивно сложи ръка върху неговата, която все още топлеше рамото ѝ. – Може и да изглеждам небла­годарна понякога, но оценявам това, което правиш за нас.
– Нищо особено не съм направил. Още когато започна бурята, си помислих да дойда да ви прибера вкъщи. Обаче...
– Е, една обикновена буря – но ѝ стана истински приятно от идеята, че той беше мислил за тях. За нея.
– Трябваше да предвидя – Йордан пое неспокойно въздух и поклати глава. Гласът му се снижи до шепот. – Не биваше да...
– Глупости, как би могъл да предвидиш...
Ръцете им все още стояха една върху друга. Неговата – върху рамото ѝ, нейната – върху неговата. Някак разстоянието помежду им се беше стопило и тя вече можеше да надникне в черната безд­на на очите му. Светкавиците, които проблясваха в тях, бяха по-силни и от отиващата си буря. Зарядът помежду им растеше. Привличането между тях беше неоспоримо, а това, което щеше да се случи – неизбежно...
Другата му ръка колебливо се протегна и докосна кръста ѝ. Беше огромна, силна и топла. И тя нямаше нищо против лекия натиск, с който я приближи към тялото му. Какво пък? След пре­живения стрес жадуваше да се притисне към неговата увереност и спокойствие. Мария щеше да прибере детето до ден-два. А пос­ле пътищата им с Йордан щяха да се разделят. Нямаше какво да гу­би. Притвори очи и се наслади. Блаженото очакване се раз­плискваше заедно с дъждовните капки навън.
– Ирина... – промълви той, сякаш вкусваше името ѝ. Внима­телно. Въпросително. Предупредително.
– Йордане – тя бавно протегна ръка и я постави зад врата му. Ласкаво. Примамващо. Изкусително.
Беше силен и горещ. Можеше да усети как тялото му искри за нея. Така, както нейното искреше за него.
Грапавите пръсти, загрубели от дълга полска работа, погалиха бузата ѝ. Кой знае защо, докосването ѝ се видя по-нежно от това на онзи пианист, с когото се бе срещала преди пет години. Пръс­тите на Йордан продължиха към устните ѝ и изпратиха тръпка на желание у нея. Всякакви мисли за други мъже изчезнаха от глава­та ѝ. Леко отвори уста и захапа палеца му.
– Погледни ме – тихо, но настойчиво промълви той.
С неохота, сякаш я измъкваха от блажен сън, тя надигна кле­пачи. Лицето му беше съвсем близо до нейното. Очите му я изпи­ваха, огромни, тъмни и желаещи.
– Искаш ме – заключи той.
Тя не отговори, само доближи лице до неговото така, че уст­ните им почти се докоснаха.
– Кажи ми го – прошепна той, все още така мъчително удър­жащ минималното разстояние помежду им.
Чакаше я. Даваше ѝ възможност да избяга. Но тя не искаше да бяга. Цялата вече тръпнеше в сладко очакване. 
– Искам те – прошепна тихо.
Пръстите ѝ стиснаха още по-силно рамото му, ноктите ѝ се впиха в плътта му. Като тигрица, сграбчила дългоочакваната си плячка. Кожата му пламтеше, мускулите му изпълниха шепите ѝ.
– Красива и дива – изръмжа той и настоятелно я привлече към себе си.
Когато устните му най-накрая покриха нейните, очакваше да бъдат груби и безкомпромисни. Вътрешно се бе настроила да им противостои. Не бе подготвена обаче за нежния начин, по който езикът му се плъзна и сякаш я обля в река от топъл шоколад. Ши­роките длани я притиснаха по-близо и се плъзнаха по гърба ѝ. Не знаеше какво бе очаквала, но не и такава нежност от този голям и суров човек. Целувките му я изпиваха. Галеха я, ласкаеха я, нае­лектиризираха я. Краката ѝ се подкосиха и тя го сграбчи още по-здраво, прокарвайки нокти по играещите под пръстите ѝ муску­ли. Той изръмжа и я придърпа още по-настойчиво. Захапа долна­та ѝ устна, а тя цялата затрептя като арфа в умелите ръце на изку­сен музикант. Струваше ѝ се, че се е събудила след дълбок зимен сън. Беше докоснал някаква много дълбока и забраве­на струна. Толкова забравена, че тя внезапно се изплаши.
Замаяно се отдръпна и плъзна ръце между тях, опирайки ги в широките му гърди. Беше твърд, изграден само от мускули, които възбуждащо се повдигаха с ускорения ритъм на сърцето му. Ди­шаше насечено, а очи­те му я поглъщаха жадно. Едва събираше въздух.
– Само секс, Йордане – прошепна предупредително.
В момента, в който го изрече, ѝ се прииска да не го беше каз­вала. Чувствеността на атмосферата бе рязко разкъсана. Нещо проряза погледа му, но той не каза нищо. С тих жест я насочи към отворената врата на спалнята.
Усети хладен повей, който я накара да потръпне, докато направи няколкото крачки, които ги деляха от голямото легло. Той вървеше на сантиметри зад нея, а внезапно ѝ се стори, че ги дели пропаст. Едва не подскочи, когато ръцете му обгърнаха раменете ѝ отново.
– Само секс – потвърди той сурово и я побутна върху матрака.

***

Можете да прочетете цялата книга "Буря" с поръчка за електоронна книга (8,99 лв) на:

* books@optimall-soft.com 
* https://web.facebook.com/EleazarRomance/

Можете да откриете хартиена книга "Буря" (17,99 лв)

* в книжарници Ciela, Greenwich, store.bg, ozone.bg и други
* да поръчате с доставка до офис на Спиди или Еконт на
* books@optimall-soft.com 
* https://web.facebook.com/EleazarRomance/

Очаквайте и аудио книга "Буря" в Storytel.bg

Други вече издадени книги на Люси Елеазар:

https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2021/08/blog-post.html