Цифрите вече танцуваха пред очите ѝ. Прескачаха от ред на ред, отдаваха се на диво парти. Сигурно защото на самата нея някак вътрешно ѝ се искаше да го направи.
Погледна с надежда към горната част на екрана. Минаваше пет. Надяваше се това да означава, че телефонът и съобщенията най-накрая ще замлъкнат. Щеше само да довърши този документ и да приключи за днес. Ако някак успееше да убеди цифрите за мъничко, съвсем за мъничко да се кротнат в редовете си, за да може да ги подреди...
- Иглика, не мога да се оправя с това нещо – вратата се отвори без предупреждение и вътре влетя възрастната ѝ майка, размахвайки телефона си в ръка. - Брат ти иска да ми показвал детето на видео, обаче...
Иглика въздъхна и със смесица от облекчение и съжаление се изправи от компютъра. За майка ѝ работно време до пет означаваше работно време до пет и нито секунда повече. Така или иначе цифрите явно нямаше да се вслушат в молбите ѝ да се подредят.
- Ако искаш, кажи му да пробва довечера, ще седнем на компютъра, да виждаш хубаво?
- Не можел довечера, имали уговорка с някакво друго семейство да си играят децата. Побърка се този свят, побърка се! Как ще играят децата пред компютъра? И си вярват! - ядосано продължаваше да нарежда Евгения.
- Като не могат да излязат и да се срещнат, няма какво друго да направят - опита се кротко да обясни Иглика.
- Глупости са това! Пълни глупости! Ще ми го показвал на компютъра. Аз додето не си го гушна внучето, да го прегърна, каква среща е това? - въпреки настървения си монолог обаче, възрастната жена продължаваше да размахва телефона, очаквайки от дъщеря си да ѝ помогне да се справи с техниката.
Иглика пое апарата и започна да преглежда настройките. Чувстваше как тя самата се разкъсва. От една страна разбираше майка си и всичко в нея се бунтуваше срещу този „заместител на среща“. Представяше си как брат ѝ строява семейството си пред камерата и инструктира малкия. Звучеше ѝ като отбиване на номера. От друга страна, страхът беше успял да завладее и нея. Страхуваше се за майка си. Жената беше вече на възраст, сред най-уязвимите срещу заболяването групи. Малкият до последно беше ходил на детска градина, брат ѝ продължаваше ежедневно да се среща с хора в завода, в който работеше, а снаха ѝ беше от хората, които смятаха, че контактът с приятелките ѝ е неприкосновен. И тримата може и да бяха носители на вируса, макар и видимо нищо да им нямаше. А майка ѝ беше незащитена. Не, по-добре онлайн. Нека се погледат онлайн.
- Ето, всичко е точно сега – само трябва да натиснеш зелената слушалка, когато ти се обадят – подаде тя апарата на майка си.
Възрастната жена пое обратно по коридора, а Иглика тихо затвори вратата зад нея и се облегна на нея. Имаше чувството, че цялото ѝ тяло се разкъсва от напрежение. И не, не беше само затова, че вече толкова време не беше излизала и че беше прекарала последните осем часа пред компютъра.
Беше и заради неговото съобщение.
Боязливо надникна в своя телефон, сякаш се притесняваше, че някой може да я хване как чете отново съобщението му.
„Ела довечера до нас. Искам да ти покажа нещо.“
Така и не му беше отговорила. Не знаеше какво. Не смееше. Сърцето ѝ в миг подскачаше обнадеждено, а после се свиваше като простреляно птиче отново.
С Боян се познаваха отдавна, още от деца, но едва наскоро той се бе установил да живее в близост до дома на майка ѝ и се виждаха по-често. Отначало всичко бе започнало съвсем безобидно. Стари познати, срещнаха се случайно, заговориха се. Излязоха на кафе, за да се впуснат в приятни общи спомени и да си разкажат всичко онова, което се беше случило с тях. Размениха си контактите. Почнаха да си пишат и да се чуват, всяка сутрин, всяка вечер.
А Иглика с всеки изминал ден осъзнаваше, че чака с все по-голямо нетърпение думите му, че той е станал толкова важен за нея, че обзема почти целия ѝ свят. Събуждаше се с мисълта за него, заспиваше с мисълта за него, а през деня живееше, за да взима онази доза щастие, която ѝ носеха думите и усмивката му.
Разстоянието ги делеше. Животът ѝ беше устроен в друг град, а посещенията при майка ѝ не бяха чак толкова чести. Когато се прибираше, винаги излизаха с Боян, прекарваха заедно красиви, умопомрачителни часове. Разхождаха се по улиците, гледаха луната и звездите, слушаха заедно нежния шепот на листата и тихото ромолене на речните води. Иглика живееше за тези мигове.
Боян обаче никога не я докосваше. Усмихваше ѝ се, говореха, говореха, до безкрай говореха и никога не им омръзваше, но не я докосваше.
А нейното сърце тръпнеше. И тя искаше още и още. И все не ѝ стигаше. На няколко пъти опита уж неволно да протегне ръка към неговата. И всичките пъти все нещо ставаше – или телефонът му звънваше, или трябваше да помаха на приятел в далечината, или внезапно да се почеше – и бързо отделяше ръката си от нейната. Иглика ставаше все по-нетърпелива.
Тогава един ден реши, че не може повече да чака. Зададе му първо въпрос, докато си пишеха. За бъдещето. Как си представя, че ще изглеждат двамата след пет години. Иглика вече беше подредила едно-две бебета в щастливия им семеен дом в съзнанието си. Когато Боян ѝ каза, че си я представя да работи в голяма корпорация на ръководно място, а за себе си нещо мъгляво за селска къща и ранчо с коне, някаква лампичка ѝ присветна. Но беше толкова убедена, че не ѝ се вярваше. Силно разочарована от това, че той не я бе предвидил в бъдещото ранчо, реши на следващата среща да пристъпи към действие.
Макар и времето да беше още хладно, в ранна пролет, вечерта беше приятна за разходки. Мостът беше пуст и само двамата се бяха облегнали на перилата, вперили поглед с разперените по речните бързеи пръски от пълнолунието. Той се забавляваше и ѝ разказваше някаква смешна история, но тя не можеше истински да се отпусне заедно с него, защото напрежението я разяждаше. Сигурно и заради огромната си нервност, го направи толкова нелепо и не на място. Все още ѝ идваше да потъне вдън земя от срам, когато си спомняше за този момент.
Докато той ѝ разказваше забавната случка с блеснал поглед, тя рязко се обърна и протегна ръце към него:
- Бояне, искам да ме целунеш!
Думите му замлъкнаха по средата на изречението, усмивката му увяхна, а блясъкът в очите му се стопи. И в този момент осъзна, че е направила грешка, огромна грешка. Но ръцете ѝ вече се протягаха към раменете му. Ужасена, че той може да се отдръпне, го сграбчи още по-силно. Но за свой ужас усети как той се стегна под дланите ѝ в опит да противостои. Като в забавен каданс се освободи от пръстите ѝ и отстъпи крачка назад. Ръцете ѝ увиснаха в празното пространство. В далечината изкрещя птица и събуди дружното вълнение на жабите. А после настана тишина. Той сграбчи парапета. Имаше чувството, че мина цяла ужасяваща вечност, преди да каже с дълбок и отдалечен глас:
- Стана късно, Иглика. Искаш ли да те изпратя до вас?
Магията се беше счупила. Искаше ѝ се да потъне вдън земя, да се изпари. Опитваше се да отгатне какво си мисли той, но беше невъзможно. Топлият и сърдечен приятел беше изчезнал. Вървяха като двама непознати, на два метра един от друг, а стъпките му глухо отекваха в съзнанието ѝ. Пред вратата на дома ѝ той измърмори нещо за чао и дори не я погледна. А Иглика се втурна вкъщи и без да е напълно наясно какво се случва с нея, се хвърли върху леглото и напълни възглавницата със сълзи.
Спря да ѝ се обажда, спря да ѝ пише. Един ден тя не издържа, писа му: „Как си?“ Той отговори: „Добре.“ Писа му: „Сърдиш ли ми се?“ Той отговори: „Не.“ И това беше. Тя не успя да измисли какво повече да каже, а той не пожела да продължи разговора.
В продължение на седмици го беше проклинала, беше търсила вината в себе си, беше хвърляла вината върху него. И нищо. Просто нищо. Може би един ден щеше да го преживее. Да се примири. Само ако не ѝ липсваше толкова много... Сякаш беше отлепена някаква част от нея самата. Не знаеше какво да прави с времето, което се освободи от техните разговори. Не знаеше какво да прави с времето, което мислите за него обсебваха в ежедневието ѝ. И не знаеше как да ги изгони.
А после дойде епидемията. Отиде да види майка си и там я завари карантината. Вече две седмици стоеше в апартамента с нея и работеше от там. А неговата къща почти се виждаше от прозореца ѝ. Едно малко сиво ъгълче, от което не можеше да разбере дали свети, дали си е у тях. Нямаше представа дали той знае, че тя е там. Навън беше пустош и мъртвило. Тук-там по някой човек с маска и ръкавици забързано минаваше по тротоара, за да стигне до магазина и се връщаше обратно. Страхът от болестта беше парализирал всичко и всички. А и всички искаха час по-скоро този ужасен неизвестен враг да се махне.
„Ела довечера до нас. Искам да ти покажа нещо.“
Съобщението дойде малко преди края на работния ден. И разтрепера всяко ъгълче на тялото ѝ. Първата ѝ реакция беше да скочи и да се разкрещи: „Забранено е! Нали всички трябва да си стоим по къщите и да не се срещаме с хора?“ Много пъти започваше да му пише и се отказваше.
Беше глупост, разбира се! Тя спазваше чинно всички разпоредби. Излизаше само, за да напазарува, винаги с маска и ръкавици, стоеше на два метра дистанция от продавачката. Виждаше се само с майка си. Дори и с брат ѝ не се бяха виждали. Как така сега щеше да наруши указанията и да хукне при Боян? Който пък изневиделица, след седмици мълчание, точно сега се бе сетил, че има нещо толкова важно да ѝ показва.
Всъщност, шепнеше ѝ едно тайно гласче, не е забранено. Има препоръка да ограничим социалните си контакти, но не е забранено да излезеш от дома си и да отидеш при някой друг. Забраната е за повече от трима души. Но нали смисълът е да се ограничат срещите с други хора, защото вирусът попада от човек на човек? Но пък, ако си сложи маска и ръкавици, ако стои на разстояние от него, ако просто отиде, за да види какво все пак той иска да ѝ каже... Освен това, Боян... ръцете ѝ отново се разтрепериха. Трябваше да събере смелост най-накрая да му напише, че няма да отиде.
Докато още мислеше какво точно да му каже, сякаш неволно отвори вратата. Надникна в хола – майка ѝ си говореше по видео връзката с брат ѝ и племенника ѝ. Беше така улисана, че хич и не усети нейното промъкване в коридора. И докато още се колебаеше как да отхвърли поканата на Боян, Иглика усети, че е обула обувките си и се е екипирала за излизане навън.
Лъхна я свеж, студен въздух. Имаше такава нужда от него, след като цял ден не бе помръдвала от стаята! Искаше ѝ се да го поглъща с пълни гърди. Пръстите ѝ попипаха сгънатата в джоба маска. Нямаше никого наоколо, щеше още малко да диша, да поеме живителната му свежест. Що за предпазване беше това, щом те предпазваше от всичко, което те кара да се чувстваш жив?
В далечината по съседния тротоар се зададе човек и Иглика изведнъж се почувства ужасно виновна. Смутено дръпна маската си и бързо я закачи върху лицето си. Умишлено тръгна в посока към парка и загърби къщата на Боян. Щеше да направи кратка разходка по улиците, да подиша малко чист въздух!
Уж беше тръгнала в другата посока, а след пет минути осъзна, че краката са я довели на неговата улица. Огледа се объркано. Скоро щеше да започне да се стъмва, но лампите още не светеха. Неговата къща беше замлъкнала, както и всички останали къщи наоколо. Познаваше добре режима му в ежедневието. По това време вече би трябвало да си е вкъщи. Колебанието ѝ продължи само секунда. Пръстът ѝ решително посегна към звънеца.
Следващата минута беше сигурно най-дългата в живота ѝ. Цялото ѝ същество трепереше, краката ѝ на няколко пъти сами се завъртаха, готови да избягат. Отстъпи крачка назад. Още една. А-ха да побегне в луд спринт към ъгъла и познатата стегната фигура се показа на портата.
Дори и след толкова време, дори и след удара, който ѝ бе нанесъл, Боян си оставаше най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Беше облечен в дънки и тъмносин пуловер, а видът му бе уютен и приветлив, като че досега е приготвял вечеря за двама в кухнята. Кафевите очи проблясваха топло и се усмихваха, сякаш я приласкаваха.
- Виждам, облечена си по всички правила на модата – кимна той с лека насмешка.
Иглика придърпа маската си.
- Редно е да пазим себе си и околните.
- Страхът не е добър съветник – поклати глава той. - Помрачава живота и го обезсмисля. Животът трябва да е пълноценен, а не непременно дълъг. Един красив миг е по-ценен от години в сивота.
Очите му я обходиха нежно. Иглика смутено придърпа якето си. Какво говореше, по дяволите? Той никога не се бе държа толкова... толкова настъпателно. Беше ли се побъркала напълно или наистина ѝ правеше някакви намеци? Подкани я с жест навътре, но краката ѝ сякаш бяха вдървени.
- Не, аз само минавах за малко. Тръгнала съм към магазина...
Погледът му сякаш леко се помрачи. Той се облегна на портата.
- Страх ли те е от мен, Иглика? - запита я внимателно.
- Да ме е страх? Не, глупости, обаче... - гласът ѝ прозвуча пискливо.
- Смяташ, че може да съм болен? - продължи той.
Иглика сви юмруци в джобовете си. Трябваше да се стегне.
- Знаеш добре, че това какво смятам аз няма значение, когато е възможно да...
- Напротив, единственото, което има значение за мен, е какво смяташ ти – очите му не спираха настойчиво да се взират в нея, сякаш я пронизваха и искаха да прочетат всички мисли в главата ѝ.
- Не останах с впечатление, че се интересуваш от моето мнение в последните седмици – не се сдържа тя.
- Имаше причина да е така.
- Но ти не благоволи да ми я кажеш!
- Бих искал да ти разкажа сега. Но не ми се води такъв разговор на улицата.
Иглика нервно пристъпи от крак на крак. Да влезе у тях? И то точно сега, когато не беше виждала дори и най-близките си? Да постави майка си в риск? Боян я наблюдаваше внимателно. Струваше ѝ се, че я бе поставил на изпит. Сякаш бе изключително важно как ще реагира тя в момент. Но защо, защо сега? Знаеше, че точно сега не трябваше да се виждат, какво му бе хрумнало?
Той прокара пръсти през косата си, след което отклони поглед и въздъхна. Сянка на дълбоко разочарование премина през лицето му. Той повдигна ръце и едва сега тя видя, че държи някакви листове.
- Може би трябваше да ти кажа по-рано. Но не исках да си говорим за болести. Темата не е приятна.
- Какви болести? - премигна тя неразбиращо.
Боян поклати глава. Сякаш се поколеба за момент, но после бавно каза:
- Не, не тази, за която всички говорят. Има болести, страшни болести. Които те убиват бавно и мъчително. Които те правят половин човек. Връзват те за инвалиден стол. Ставаш зависим от другите хора завинаги...
- К-какво, какво говориш? - Иглика усети как в гърдите ѝ пламва някакво подозрение, смътно подозрение.
- Исках да ти покажа това тук – размаха той листовете в ръцете си. - И да ти разкажа за това как понякога човек не е свободен дори да обича.
- Изследвания ли са това? - тя опита да фокусира в размахващите се листове. - Бояне, ти ли...?
- Виж, Иглика, наистина не искам да говоря за сбърканите диагнози, за множествената склероза и за всичко, което следва от това, на улицата. Само искам да ти се извиня. Знам, че трябваше да ти дам някакво обяснение. Знам, че избягах като пръв страхливец. И дори не ти казах колко много означаваш за мен. Но просто не можех да допусна нещата помежду ни да се задълбочат, а след няколко години да падна в инвалиден стол и да увисна на шията ти.
Сърцето ѝ потрепери. О, Бояне! Цялото ѝ същество се напрегна в устрема да го сграбчи и да го притисне силно до себе си. Можеше да прочете всичко в очите му. Болката, тихата надежда, разочарованието. Можеше ли да го разочарова тя сега? Мисълта, че той се бе отдръпнал само и единствено, за да опази нея, почти я разрева. Добре, че не можеше да види треперещите ѝ устни под маската.
- О, Бояне, сигурно е било ужасно...
- Никой не знае какво ни носи утрешния ден, Иглика – продължи той с крива усмивка. - Затова трябва да живеем днес.
Боян отвори широко ръце, тя колебливо направи крачка към тях. А после в ума ѝ като сигнална лампа светна образът на възрастната ѝ майка, която си стоеше вкъщи и разговаряше по Зуум с внуците си. Майка ѝ беше превъзмогнала себе си и се беше съгласила да ги види, без да ги прегърне. А тя самата бе готова да я предаде, само защото...
- Аз живея с майка си, Бояне – глухо проговори тя и се спря малко преди да достигне ръцете му.
- Така е – съгласи се той и неумолимо добави: - А аз може и да не съм болен от множествена склероза, но няма как да ти гарантирам, че не нося корона вируса в себе си. Но днес съм тук и до теб. Утре може и да ме няма.
- Защо постъпваш така? - почти проплака тя.
- Защото решението трябва да е твое, Иглика. Никой няма да вземе твоите собствени решения вместо теб.
- Да изчакаме да мине тази ситуация...
- Да изчакаме? - веждите му се повдигнаха. - Колко да изчакаме?
- Ами седмица, две, не знам...
- Това няма да мине за седмица, или за две. Няма да мине за месец. Нито за година.
- Ти изчезна и те нямаше седмици, а сега искаш точно сега, когато нещата са най-страшни...
- Да, искам точно сега, защото нещата са най-страшни. Защото след седмица, две, или месец, може вече да е късно. Готова ли си, Иглика? Готова ли си да жертваш всичко онова, което се случва помежду ни, в името на малко измамна сигурност?
Иглика се задъха от напрежение. Стояха на прага, той непреклонен, тя разтреперана. Мракът вече припадаше над главите им. Студен режещ вятър пронизваше бузите ѝ и дори задържаният под маската дъх не можеше да я стопли. Любовта ѝ се клатеше като есенно листо под повея му. Майка ѝ, семейството ѝ, приятелите ѝ... и Боян. Боян, без когото светът ѝ беше пуст и безцветен. Който я допълваше по онзи необясним начин, сякаш двамата бяха част от едно цяло. Който не я беше предал – бе се опитал да я защити, когато е смятал, че е болен. И майка ѝ – която се бореше с технологиите, за да може да се нагоди към новата реалност. И мигът – този миг, който беше само сега и утре вече нямаше да съществува. Очите ѝ се замъглиха.
- Е – той докосна леко рамото ѝ и я погледна с толкова любов, че светът се завъртя около нея, - кажи ми, Иглика, ще дойдеш ли с мен у дома?
***
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2019/06/2019_34.html
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2018/12/2018.html
"Сърце от камък"
No comments:
Post a Comment