Copyright © 2020 Люси Елеазар
ПЪРВА ГЛАВА
Познаваше тази жена!
Не, всъщност нямаше как да я познава. Мирослав смръщи вежди и се вгледа по-внимателно в изпънатата женска фигура от другата страна на голямата заседателна маса. На пръв поглед, нищо особено. Строг делови стил, възраст между тридесет и четиридесет, с нищо не правеща впечатление. Освен че изглеждаше твърде напрегната като за обикновено служебно събрание.
Думите на изпълнителния директор на Си Ви Ти Ви, който говореше до него, се отдалечиха и се сляха в една обща разливаща се реч. Без друго добре знаеше как ще го представи пред служителите си.
Очите му останаха любопитно приковани към проблясващите стъкла на големите очила, зад които се прокрадваха тъмни недоверчиви очи, леко извити в краищата. С тия огромни лупи едва ли можеше да мине за първа красавица. Погледът му се смъкна надолу към нежния овал на лицето и тъмночервения цвят на червилото ѝ. Макар и решително стиснати, устните бяха неочаквано плътни и нежни. Сякаш някога ги беше съзерцавал дълго, а може би бе опитвал и вкуса им? Освен очилата, като че ли не беше подбрала добре и подстриганата на черта червеникава прическа. Косата ѝ трябваше да е права, но сякаш непокорно се навиваше на места. Имаше нещо толкова особено в изражението ѝ, нещо не по реда си – някак крещящо нарушаваше чувството му за естетика. Но най-вече, имаше нещо изключително познато. От къде би могъл да познава някаква си местна журналистка? Не си спомняше да беше идвал в този град, освен транзитно на път за морска почивка, разбира се. Хората, които познаваше от тук, се брояха на пръсти и тя определено не беше от тях...
– Изключително съм щастлив да ви представя Мирослав Тодоров. Миро е човекът, който разработи нашата нова система за управление на съдържанието, която ще подпомогне работата на всички и ще ни направи медия от световно ниво.
В залата избухнаха аплодисменти и Мирослав премигна, внезапно осъзнал, че се е отплеснал твърде много в изучаване на странната птица от другата страна на масата. Бързо превъртя лентата назад в съзнанието си в опит да върне последните реплики на Кадиев. Залепи една от най-чаровните си усмивки и с доволство отбеляза как женската част от присъстващите веднага му отвърна. Особената дама обаче продължаваше да стои стегнато, без да се усмихва, сякаш изправена в съдебна зала, или най-малкото на тежък изпит.
– Поласкан съм, че избрахте именно нас – изправи се той, след като Кадиев го погледна в очакване. – Когато бях помолен да разработя системата, с която да управляваме цялото съдържание на една медия, така че то да бъде достъпно за всички, които се нуждаят от него, си помислих, че искам да направя нещо наистина качествено, нещо, което не е правено досега. Системата предлага функционалност, която използват световни медии като Би Би Си и Си Ен Ен, но трябва да ви кажа, че е по-добра от тях.
Мирослав с леко кимване прие одобрителните възгласи, които посрещнаха думите му. Хората изслушаха с интерес краткото му встъпление, след което върна думата на Кадиев. Държането на речи пред публика не беше силната му страна и беше щастлив да се отпусне отново в стола си. Обходи с поглед събраните в залата служители. Повечето му се усмихваха приятелски и кимаха енергично. Изглеждаха приветливи хора. Екипът на „Си Ви Ти Ви“ имаше доста разнороден вид – от младежи, явно току-що излезли от училище, до няколко по-възрастни дами в предпенсионна възраст. Обучението сигурно щеше да му създаде известни предизвикателства. Но пък, нали затова му плащаха? Имаше достатъчно време на разположение, за да ги запознае с всички специфики на системата. Само че, от къде му беше позната тази червенокоса особнячка? Как бе успяла да грабне вниманието му така, че от пълна зала с хора да не може да отлепи очи от нея? Не беше най-подходящият момент да я изучава. Насила спря погледа си малко встрани, за да не събуди подозрения. Колежката ѝ. Руса, красива, млада. Очичките ѝ играеха дръзко. Устата му леко се повдигна в преднамерено тайна усмивка. Видимо доволна, че е привлякла вниманието му, тя тенденциозно скри един кичур зад ухото си и облиза нагласените си устни. Гримът ѝ беше в повече, но и само по държанието ѝ можеше да съди, че е на не повече от двадесет и две – двадесет и три години. Мирослав ѝ намигна с крайчеца на клепача си. Както и очакваше, тя просто полудя. Защо обаче очите му не преставаха да бягат към смръщената очилата червенокоса, в чийто външен вид определено имаше нещо, което не си пасваше, която беше поне десетина година по-възрастна от русата мацка и която смътно му напомняше нещо?
Спас! О, Боже, не! Стори ѝ се, че стаята се поклаща, а таванът заплашва да падне върху нея. В момента, в който очите ѝ фокусираха фигурата на мъжа, влязъл заедно с шефа ѝ през отворената врата, Елена изпита непреодолимото желание да се втурне навън. Огледа ужасено залата, изпълнена с тихото жужене от разговорите на колегите ѝ и осъзна безпомощността си. Целият екип и цялото ръководство на „Си Ви Ти Ви“ се бяха събрали на важната среща, за която ги беше извикал Кадиев. Ако тръгнеше да излиза точно в този момент, не само щеше да си навлече гнева на директора, но и да привлече вниманието на всички останали. Нещо, което тя никога, за нищо на света, не би направила. Бягство беше немислимо, но и не можеше да стои там и да гледа в очите мъжа, който олицетворяваше всичко онова, от което бе избягала и успешно забравила в последните години!
– Изключително съм щастлив да ви представя днес Мирослав Тодоров – изправи се Кадиев.
– Боже, какъв мъж! – прошепна захласнато до нея младата наперена репортерка Рони, която Кадиев наскоро бе назначил.
Елена изненадано се завъртя към нея. Кадиев беше с повече от тридесет години по-възрастен от Вероника! Макар и да привличаше окото – както винаги в стилен костюм и с безупречна сребърна прическа – беше твърде странно колежката ѝ да започне да му се възхищава точно в този момент. Оставаше да говори за новодошлия. Елена бе така обсебена от призрака на миналото, който този човек носеше със себе си, че едва сега обърна внимание на външния му вид. Мирослав не се беше променил много от последната им среща, преди пет години. Продължаваше да излъчва същата провокативна небрежна сексуалност. Толкова характерно за всички приятели на Спас! И за него самия. Изтърканите дънкови бермуди и поизмачканата раирана тениска с яка силно контрастираха със строгото бизнес облекло на директора, а кацналите върху късата щръкнала тъмна коса очила създаваха впечатление, че е тръгнал право към плажа, вместо за делова среща. Очите му лениво обхождаха събралото се множество, а съдейки по възгласите около себе си, колежките ѝ мигновено бяха омагьосани от струящия от него порочен чар. За секунда и през нейната мисъл пробегнаха стари, забравени мисли. О, да, проклетият чар не бе пощадил дори и нея преди години, макар и да бе обвързана със Спас...
– ...в следващия месец ще работя тук заедно с вас...
Елена сграбчи здраво ръба на стола под себе си. Цял месец? О, ужас! А в следващия още по-ужасен момент осъзна, че Мирослав е вперил поглед право в нея. Сякаш я пронизваше и искаше да я разкъса, да надникне в най-дълбоките части на душата ѝ. Затворено! Заключено! Забравено! Идваше ѝ да изкрещи. Само стегна устни още по-силно. Не беше възможно да я е познал. Бяха изминали близо пет години от пълната ѝ метаморфоза. Никой не я бе разпознавал. Никой не бе направил връзката между младата, амбициозна репортерка на водещата национална телевизия и тихата и кротка редакторка в местната кабеларка в крайморския град. Хората забравят бързо. Нямаше причина той да я помни. Още повече, че всъщност го бе срещала само веднъж в живота си. Сънищата не се брояха, те си бяха само нейни... Елена кисело смръщи устни. Той едва ли я беше сънувал, така че си оставаха само с онова кратко запознанство на безумното парти на Спас, когато всички бяха много пияни. Включително и те самите...
– ...процесът на внедряване не е толкова дълъг, но ще ни трябва малко повече време, докато всеки един свикне да използва системата добре. Целта ѝ е екипната работа и събирането на информацията на едно място...
По дяволите, защо помнеше гласа му толкова добре? Защо още помнеше безумното усещане от това как го целува в съня си? Ядосано изви поглед встрани и попадна върху Вероника. Малко бе да се каже, че колежката ѝ е изпаднала в захлас. Безразсъдна младост. Колко си наивна и млада още, миличка. Пази се, чаровните очи са грешни. Не се подлъгвай по лазурната им безбрежност! Тя е като привидно красивите и спокойни води на мъртвото вълнение...
– ...разбира се, можете да отправяте своите въпроси по всяко време...
Елена усети, че едва успява да проследи думите на директора. Защо този мъж не преставаше да я изучава изпод сладострастно спуснатите си клепки? Не бе възможно да я помни след толкова време! Колкото повече логиката твърдеше, че е невъзможно, толкова повече нарастваше струпаното в гърдите ѝ напрежение. Думите край нея се лееха, обясняваше се нещо за компютри, системи, файлове, организация, но тя не успяваше да ги асимилира. Обземаше я бавна и сигурна паника. Ако той я разпознаеше и споменеше името на Спас пред останалите, това щеше да бъде нейният край. Съсипването на години градено доверие. Щеше да разруши целия ѝ сегашен живот. Не трябваше да го допуска! Името на Спас беше табу и трябваше да остане такова. В крайна сметка, това беше целта на огромната саможертва, която бе направила преди години. В името на свободата и щастието – за нея и за дъщеря ѝ!
– Да, да, да! – извика Рони ентусиазирано, веднага щом затвориха вратата на техния кабинет. – Искам този човек да ме обучава! Аах, на колкото се може повече неща да ме обучава! Колкото може по-дълго!
Елена съвсем се вкисели, но за разлика от нея другата колежка, Анелия, се засмя.
– Чакай бе, мила, ти не знаеш нищо за него. Струва ми се доста по-възрастен от теб. Може би е женен, може би има деца...
– Че и да е женен, какво от това? Кой ти се интересува в днешно време от такива неща? – лукаво се засмя Вероника. – Хората се женят, раждат си децата и това не им пречи после да се забавляват. Ето, виж Елена – има дете и е напълно свободна!
Елена пое дълбоко въздух, за да овладее надигналия се у нея язвителен коментар.
– Рони, твърде млада си още, за да осъзнаеш кои коментари са удачни и кои не – опита да каже спокойно.
– Никак даже не съм млада, за да осъзная, че този мъж ми харесва. Освен това, знаете ли – Вероника снижи глас и ги погледна заговорнически, – той ми намигна! Честно, не лъжа, докато Кадиев говореше, той ми намигна!
Трудно ѝ беше да определи чувството, което плъзна по гърлото ѝ и предизвика позив на гадене. Боже, дори вече беше успял да флиртува! Елена сви устни. Всъщност, да, повечето приятели на Спас бяха такива. Самовлюбени, арогантни, убедени, че целият свят е в краката им и им е длъжен. Свикнали да се държат с околните все едно са техни играчки, с които могат да си поиграят, докато им е интересно и после да ги захвърлят.
В този момент на вратата се почука и, без да дочака отговор, вътре се намъкна едрата фигура на онзи, когото най-малко искаше да вижда отново. Достатъчно ѝ беше да зърне раираната тениска, за да се огледа инстинктивно отново за път за бягство. Единственият такъв минаваше през бариерата на внушителното му тяло, което сякаш бе заело цялата каса на вратата. Като нямаше накъде да бяга, Елена вкопчи поглед в една точка. Уви, той беше заел и всички точки, в които можеше да се вгледа. С това широкоплещесто тяло приличаше повече на спортист, отколкото на програмист. Не посмя да погледне нагоре. Защо, по дяволите, сърцето ѝ биеше толкова силно, че чак ѝ се струваше, че би могъл да види ритмичното поклащане на хлабавата лятна блуза?
– Здравейте – дълбокият му глас обля всяко кътче на тялото ѝ. – С господин Кадиев се разбрахме да мина да се запозная лично с всеки от вас.
На устните на Рони цъфна щастлива усмивка. Елена можеше направо да чуе думите, които би казала. Ето, казах ли ви, сега е дошъл, за да се запознае с мен!
– Аз съм Вероника – скочи веднага младата репортерка и направо се увиси на дланта му, задържайки я в ръкостискане повече от необходимото. – Повечето хора вече ме познават от екрана.
– О, значи сте известна? – повдигна вежди Мирослав. Не можеше да се разбере по лицето му дали любезничи или иронизира. – Не сте ли всички тук репортери?
– Аз съм репортер и водещ – побърза да се похвали Вероника. – Нели и Елена предимно пишат за сайта и много рядко отразяват събития.
Вероника се изпъчи пред новодошлия, препречвайки му пътя към вътрешността на стаята, където седяха колежките ѝ. Елена не пропусна как очите му пробягаха по възголемичкия и възразголен бюст на Рони. Усети как в нея напира отвращение.
– Истинската работа на репортера далеч не е в това да чупиш стойки пред камерата – обади се Анелия и приветливо се усмихна на госта. – Не ни обръщайте внимание, това си е закачка между нас. Приятно ми е да се запознаем.
Мирослав успя някак да преодолее блокадата на Вероника и да достигне до симпатичната жена на средна възраст. Направи му приятно впечатление. Нито беше така нахално предизвикателна като русата бомба, нито така свирепа като очилатата.
– А вие, разбирам, сте Елена? – обърна се той към третото бюро, след като се ръкува с Анелия.
Елена упорито не се изправи. Остана седнала на стола зад екрана, който скриваше половината ѝ лице. Нямаше как, трябваше да погледне към него. Колко приличаха очите му на тези на Спас! Само че при Спас клоняха повече към синьо, докато при него зеленото надделяваше и им придаваше по-различен, по-жив оттенък. Напомняха ѝ на бистрите дълбоки води край скалистите брегове. Впечатлиха я още първия път, когато ги видя. Тогава обаче грееха с топло приятелско и закачливо чувство. А сега в тях се таеше недоверие и враждебност. Възможно ли беше да я е разпознал? Едва ли.
– Приятно ми е – отговори тя с половин уста и демонстративно се загледа в екрана си. Надяваше се това да е достатъчен намек, че не желае повече да разменя любезности с него.
Мирослав обаче продължаваше да стои като вкопан пред бюрото ѝ и да я наблюдава изпитателно.
– Винаги ли сте толкова любезна? – подхвърли той, небрежно облягайки се на плота.
Елена се сепна. Очилата ѝ направо подскочиха върху носа от рязкото движение.
– О, не съм искала да бъда груба...
– Не се ли познаваме с Вас от някъде? – закова я ниският тембър.
– С мен? – От кога гласът ѝ звучеше толкова пискливо? – Съмнявам се. Мисля, че никога не съм Ви виждала.
– Изглеждате ми познато – упорито повтори той, сякаш ни най-малко не му бе направил впечатление категоричният ѝ отказ.
– Вероятно се бъркате. Аз не си спомням някога да съм ви виждала – надяваше се, че не е доловил трепналия фалш. По дяволите, нямаше ли да я остави на мира? – Ще ме извините, имам да свърша някои спешни неща.
– Разбира се, не бих желал да отнемам от времето Ви – каза той без капчица извинение в гласа и без никакво намерение да се помести от бюрото ѝ.
– И ти пък, Ели – обади се Вероника, явно усетила, че е останала твърде встрани от центъра на вниманието. – Нали майка ти ще ти прибере детето днес, можеш да работиш до колкото си искаш!
Не знаеш ли кога да замълчиш, Вероника? С две думи колежката ѝ бе успяла да му разкаже за семейния ѝ живот. Ами ако се сетеше, че това е детето на Спас, което расте без баща? Стига глупости! Повечето жени на нейната възраст имаха деца и не малко баби помагаха в отглеждането им. Не беше кой знае колко издаваща информация. Пръстите ѝ здраво сграбчиха мишката.
– Сигурно си нов в града? – продължи Вероника настъпателно. – Ако искаш, можем да ти покажем някои приятни места?
Мирослав най-накрая откопчи поглед от Елена и се обърна към младата репортерка.
– О, благодаря за милата покана. Ще я имам предвид. Е, момичета, радвам се, че се запознахме. Засега довиждане, ще се виждаме често тези дни.
Той се оттласна от бюрото на Елена и с бавна стъпка се отправи към вратата. Тя изчака със затаен дъх. Пръстите му ужасяващо бавно натиснаха дръжката. Миг преди да излезе, погледът му отново се спря преценяващо върху нея. Това мъчение нямаше край! Когато най-сетне потъна в коридора, ѝ идваше шумно да изпусне задържания въздух. Но насреща я чакаха други два чифта любопитни очи:
– Познавате ли се наистина? – стрелна я веднага Рони.
– Не, глупости, сигурно се е припознал – побърза да отрече Елена, като ненужно започна да подрежда купчината листове върху бюрото си. – Случва се на всекиго.
– Изглеждаше много убеден – вдигна вежди Анелия. – Приятен мъж, много е чаровен.
– Чаровен? Той е ужасно секси! – изписка Вероника. А после се завъртя като в някакъв весел танц. – Ще му покажа аз най-хубавите места в града. И други неща ще му покажа!
Рони отново извъртя темата към похвални слова за мъжките му достойнства. След цялото това безкрайно напрежение, Елена имаше чувството, че ще припадне. Боязливо огледа двете си колежки, но те бъбреха толкова възбудено една през друга, че явно можеше да си отдъхне. О, да, Мирослав умееше да очарова. От пръв поглед, безкомпромисно и безвъзвратно. По-важното сега беше, че ги бе убедила, че не се познават. Остава да бе убедила и него.
ВТОРА ГЛАВА
Улица „Морски бриз“ 25. Навигацията го водеше по крайбрежната улица в малкото курортно селце, докато внимателно се оглеждаше да открие своя хотел. Апартаменти „Ил маре“. Беше толкова дълъг и изтощителен ден. Спуканата гума на магистралата го забави с повече от час и нямаше време да отиде да се настани преди срещата в телевизията. Беше решил, че ще наеме апартамент малко по-далеч от града, на брега на морето. Така или иначе се налагаше да прекара тук цял месец, можеше поне да съчетае полезното с приятното. Заслужаваше си допълнителният половин час път.
Днешният ден му беше разказал играта. Мислеше да тръгне от София сутринта, но срив в системата на един от клиентите му го задържа до ранния следобед. Пътуването в горещините не му беше любимо, а когато спука и гума и трябваше да я сменя при 35 градуса на припек, удоволствието беше пълно. Съответно закъсня и трябваше да отиде директно на срещата с Кадиев и с целия екип на телевизията. И за капак тази жена! Би трябвало да е впечатлен от красивата руса мадама. Въпреки това обаче мислите му не спираха да се връщат към необичайните червени кичури. Прическата не беше нито истински къса и стилна, нито дълга и сексапилна. По-скоро напомняше на осмокласничка, която родителите са накарали да подстриже разкошните си дълги коси заради някакво провинение. Смътно видение за развети гъсти къдрици се завъртя из подсъзнанието му. Толкова ефирно и неуловимо, че го изпусна преди да е успял да го идентифицира. По дяволите, ако в нещо се беше убедил след срещата в кабинета им, то бе, че тя също го е познала. Само че полагаше неистови усилия да го скрие. Но защо? Колкото и да напрягаше ума си, не можеше да се сети за нито една червенокоса жена с очила и къса коса от миналото си.
Навигацията изпиука и започна настойчиво да го подканя да обърне. Унесен в мисли, беше пропуснал мястото. За щастие улицата беше тиха и лесно направи обратен завой, за да паркира право пред металната ограда, на която беше закачен красив надпис „Апартаменти „Ил маре“. Е, поне мястото изглеждаше чудесно. В дъното улицата преминаваше в черен път и водеше право към плажа. Морето в ниското плискаше вълните си в приятен лек ритъм. Хотелчето изглеждаше чудесно. Тъкмо беше извадил сака от багажника, когато откъм детската площадка на двора се чу сладък гласец.
– Здрасти!
Мирослав стреснато обърна глава. Между решетките на оградата се беше показало личицето на малко тъмнокосо момиченце.
– Здрасти – поздрави той с крива усмивка и заоглежда добре поддържания красив, но празен двор. Най-малко с деца му се занимаваше в момента.
– Ти ли си новият гост? – обади се отново детето и го принуди да я върне поглед към нея. Противно на волята си, усети, че е привлечен от невероятните ѝ очички. Имаше нещо пленително в тях.
– Предполагам, че да. Имам резервация за тази вечер – делово заяви Мирослав. После си даде сметка, че говори с малко дете и смекчи тона. – И ти ли си гост на хотела?
– О, това е моята къща! Ти как се казваш?
– Мирослав – после отново се поправи. – За теб май трябва да съм чичо Миро.
– Чичо Миро, искаш ли да ми видиш катерушките? – момиченцето престана да си кикери край оградата и забърза към портата. Протегна ръчички към резето. – Не стигам до горе. Ей това трябва да се бутне.
Мирослав отново огледа разцъфтелите саксии и високите зелени туи с надежда да се появи най-накрая някой възрастен, който да хване детето за ръка. Спасението обаче не излезе от никъде и той се видя принуден да изпълни молбата на малката принцеса в синя рокличка. Издърпа резето, влезе вътре и внимателно го затвори след себе си.
– Къде са мама и тати? – попита нетърпеливо.
– Мама днес ще работи до много късно – смръщи устнички детето, – а татко го е взело морето още преди да се родя.
Изпита страшно неудобство за нетактичния си въпрос, но преди да успее да измисли какво да каже, момиченцето го дръпна за ръка:
– Ще дойдеш ли да ме полюлееш?
Машинално се подчини, докато продължаваше да оглежда пустата градина. Детето беше много сладко, но той нямаше търпение да се скрие най-накрая в стаята си, да си вземе един душ и да седне с ледена бира на терасата. Това го подсети и че студената бира в пазарската чанта щеше да започне да се стопля. Къде бяха домакините? Само едно невръстно момиченце ли щеше да го посрещне?
– Нашият апартамент е на първия етаж, а твоят е на последния. С баба го оправихме тази сутрин. Сложихме чисто нови чаршафи и изчистихме всичко, даже и тоалетната!
Баба! Аха, ето го неговото спасение. Тъкмо щеше да помоли момиченцето да отиде и да я извика, когато вратата на къщата най-накрая се отвори и отвътре излезе симпатична жена около шейсетте. Когато го видя, очите ѝ се разшириха и на кръглото лице се изписа неудобство.
– Здравейте! – помаха тя и се разбърза към тях. – Мони, защо не дойде да ми кажеш, че нашият гост е пристигнал, нали те помолих?
– Бабо, чичо Миро сега ме люлее...
– Извинявайте – жената запъхтяно го приближи. – Може би малката ви е заговорила и не сте видели звънеца? Дълго ли ме чакахте?
– Не се притеснявайте – кимна Мирослав и вдигна нетърпеливо сака си от покритата с плочки алея.
– Заповядайте нагоре, сега ще ви настаня!
С облекчение се сбогува с момиченцето и последва жената по стълбите. Е, поне апартаментът беше наистина хубав. Светъл и просторен, а от широката тераса се разкриваше прекрасна гледка към малък залив. Беше едва началото на туристическия сезон и наоколо беше приятно и спокойно. Въпреки притеснението, че може да дочува детски крясъци, всъщност в неговия апартамент цареше отпускаща космическа тишина, допълвана само от равномерния морски тътен. С удоволствие разпъна умореното си тяло върху шезлонга на терасата и се взря в красивия морски хоризонт, вече избледняващ на припадащия мрак. Студената бира разнесе така желания хлад по зажаднялото му тяло. Заслуша се в шума на вълните и се отпусна назад.
Пред очите му се завъртяха моменти от дългия ден. Жегата край пътя, недружелюбният монтьор в крайпътния сервиз, множеството лица, които го гледаха с очакване и онзи странен, полуизплашен поглед иззад очилата. Какво му ставаше? Опита се да мисли за русата бомба. Беше тъкмо негов тип – руса, млада и вятърничава. Нагласена и навита. Идеална за летни забавления. Образът ѝ обаче нахално беше избутан от този на малкото момиченце. Имаше много изразителни черти. Когато пораснеше, несъмнено щеше да е страхотна красавица. Напомняше му на нещо, но не можеше да се сети какво. Нещо в очичките... Съвсем се беше побъркал. Трябваше сега да се наспи хубаво и да изхвърли всички видения от главата си.
Само че те се люшкаха пред очите му, надничаха иззад гърба му, гонеха го и така и отказваха да покажат лицето си пред него.
– Елена, от теб искам да направиш репортаж за ремонтите на училищата през лятото в по-малките общини. Искам да е по-така... въздействащо!
Думите на програмния директор Кадиев прозвучаха хладно като студения блясък на очилата, през които просветваха сивите му очи. Въпреки летните температури, петдесетинагодишният мъж беше както винаги в изрядно бизнес облекло с риза с дълъг ръкав и стегната вратовръзка.
– В какъв смисъл въздействащо? – смръщи вежди Елена.
– Е, аз ли да те уча? – веждите му театрално се повдигнаха, сякаш искаха да стигнат тавана на малкия му сумрачен кабинет. – Нали знаеш, обещах на Дюлгеров. Избори идват, хората трябва да знаят какво се прави за тях. Виж там какво можеш да намериш, ще е добре да го направиш по-драматичен този репортаж. Намери някое дете инвалид, за което сега ще има рампа. Някое сираче, което стои на студено зимата, а в училище ще му е топло. Драма да има. Да привлече вниманието. Не просто „дали тук едни пари“.
– Щом така трябва – вдигна рамене тя, усещайки вътрешно нежелание да прави репортаж по поръчка, макар и каузата на пръв поглед да изглеждаше добра. – Звучи похвално. За кога ни трябва?
– В идеалния случай – за другата седмица. Ако не, Анелия има един готов репортаж за Фестивала на зелениката, ще излъчим него, а твоят ще остане за по-другата.
– Къде са училищата, в града ли са?
– Повечето не, в малките градове и села в областта. Ще попътувате с оператора. Да пооправиш малко прическата до тогава.
– Да оправя прическата? Нали нямаш предвид и аз да влизам в кадър? – дълбока черта проряза челото на Елена.
– Напротив, имам. Искам да се вижда как разговаряш с хората.
– Аз по принцип съм само редактор...
– Вярвам напълно, че си способна да направиш сама целия репортаж. А и ти си красива жена, Елена – строгата му физиономия изведнъж се отпусна и доби по-благ вид. – Кощунствено е да криеш тази красота зад кадър. Трябва само да свалиш очилата.
Да свали очилата? Не, в никакъв случай. И изобщо, не се бяха разбирали тя някога да излиза пред камерата.
– В длъжностната ми характеристика...
– Добре, добре, няма да настоявам – вдигна ръце примирено Кадиев. – Тогава подготви материалите и сценария, а ще пратим Рони да вземе интервюто. Стоян ще снима. Обещал съм на Дюлгеров да пуснем материал.
Перспективата Вероника да се изперчи пред камерата с нейния репортаж никак не я вдъхнови. Кимна и излезе от стаята. Беше изнервена и неспокойна. Трябваше да се върне и да допише статията за готовността на концесионерите на плажа да посрещнат новия сезон. За щастие поне Вероника беше на снимки някъде, а Анелия тъкмо я пратиха да отрази някаква катастрофа.
Но нямаше какво да се лъже – нито натовареността ѝ сега, нито бъдещите репортажи я тревожеха толкова, колкото я тревожеше друго. Не бе успяла да спи цяла нощ. Въртеше се, а присмехулните зелени очи я преследваха – дебнещи и разобличаващи. Добре, че поне дъщеря ѝ беше останала да спи при родителите ѝ. Тревогата не само не я беше напуснала на сутринта, а дори се бе удвоила. Разумът ѝ казваше, че нищо не се е променило. Сърцето ѝ обаче трепереше и препускаше диво. Знаеше ли Мирослав какво се бе случило между нея и Спас? Беше ли му казал Спас как хубаво я е изиграл? Бяха ли се посмели добре? Като гледаше Мирослав, явно не се бе променил от онези години. Щом започна да флиртува с момиче, петнайсет години по-малко от него, по време на официална среща! Дали не беше по-добре пък да се срещне насаме с него и да му обясни коя е, преди сам да се е досетил и да я е злепоставил пред всички? Щеше да го заплаши, че ако каже на някого, ще... Ще какво? Нямаше абсолютно никаква власт над него. Не можеше да го заплаши, можеше само да му се помоли. А дали той щеше да се съобрази с молбата ѝ, беше отделен въпрос.
Не, категорично тръшна глава Елена, нямаше сама да се поставя в унизителното положение да се моли! Осъзна, че отново седи на бюрото и се взира в екрана, без изобщо да вижда какво пише. По дяволите! Отпусна тежко глава назад и затвори очи.
Спас... Беше още почти дете, когато се запозна със Спас. Беше се отделила от родителите си, за да отиде да учи в София. Тогава мислеше, че е много талантлива, но сега разбираше, че просто е имала огромен късмет да кандидатства за стажант, а скоро след това да я назначат за репортер в една от по-големите телевизии. В сравнение с връстниците си бе постигнала бърза популярност и се имаше за много успяла. Случваше се хора да я разпознават и да я спират по улицата. А в очите на приятелките си беше истинска звезда. Погледнато от сегашна точка, не беше направила кой знае какво, но на онези години самочувствието ѝ летеше. Радваше се на мъжкото внимание, радваше се даже и на женската завист, която провокираше. И никак не обръщаше внимание на родителите си, които я предупреждаваха да не лети твърде високо в облаците, защото може много болезнено да падне на земята. Сигурно много е приличала на Рони...
Спас също беше популярен тогава – не толкова с това, че беше актьор в театъра, колкото със соловите си фокуснически представления. Майка му и баща му бяха циркови артисти и той още от малък беше научил от тях впечатляващи номера, които продължаваше да развива и сам. Тъкмо беше поставил първото си самостоятелно шоу на театрална сцена и бяха изпратили Елена да направи репортаж за него. Спас беше красив мъж. Беше наследил от майка си рускиня русите коси и изразителните сини очи, а от баща си българин едрата здрава фигура. Още по време на интервюто започна да флиртува с нея. Свикнала с мъжкото внимание, Елена очакваше, че след интервюто той ще ѝ се обади и ще започне да настоява за среща. Вече беше решила, че ще приеме, но се чудеше колко категорично да откаже в началото. Само че Спас не се обади. Нито в следващата, нито в по-следващата седмица. И нещо започна да я чопли. Хвана се, че не може да остави нещата така. Отиде на следващото му представление с билет за първия ред. Спас я видя, няколко пъти ѝ направи таен знак и сърцето ѝ полетя. Но след представлението той отново не се обади. Елена беше истински объркана и най-накрая реши, че ще го потърси сама и ще го покани да излязат. Спас звучеше малко изненадан, но прие. Вече бе взела нещата в свои ръце. Вечеря, дискотека, танци, алкохол и... Спас беше неин.
Връзката им започна малко несигурно, но бързо се задълбочи. Само че когато го поопозна, откри, че всъщност не е толкова силно привлечена от него. Спас беше човек на настроенията и силните експресивни емоции. Когато се гневеше, го чуваха чак до Русия, а когато се радваше, бе способен да я задуши с радостта си. Известно време Елена се опияняваше от идеята, че двамата са известна двойка и папараците ги следят, но после това започна да я изморява. В този момент, изглежда усетил нейното колебание, Спас се амбицира и започна да я засипва с предложения за женитба. Все по-разколебана дали би могла цял живот да понася тези лъкатушещи настроения и да изнася личния си живот на показ, Елена му отговаряше, че иска да изчакат още малко. Спас настояваше, че вече и двамата са на възраст да имат дете. Елена се чудеше и си мислеше, че може би едно дете ще го направи по-уравновесен и ще намали дългите му отсъствия по турнета. Не бе напълно убедена, но все пак му позволяваше понякога волности и когато наближеше време за цикъла ѝ, започваше да трепери по една седмица, чудейки се дали иска или не да се е случило. Измина повече от година без резултат. А чувствата ѝ към Спас сякаш все повече охладняваха. Хвана се, че дори се заглежда по други мъже. Дори ѝ се случваше да има живописни страстни сънища, които не включваха неговото участие. Реши, че е настъпило време да сложи край на тази агония и подготви думите, с които щеше да каже на Спас.
И тогава дойде онзи горещ юлски ден. Цикълът ѝ закъсняваше вече с близо седмица и беше крайно време да си направи тест. С треперещи ръце отвори опаковката. После дойдоха най-дългите пет минути в живота ѝ. И най-съдбовните. Втората черта беше ярка като лъчите на изгряващото слънце. Изпаднала във внезапна паника изтича към кабинета на лекаря. Съмнение нямаше. Макар и да беше още рано, той ясно потвърди бременността.
В началото Спас беше във възторг. Обсипа я с целувки, направи ѝ най-милото и романтично предложение за женитба и този път тя прие. Предвидиха да се оженят в края на септември и се разбраха тогава да се премести окончателно при него. Започна един изключително мил и нежен период в тяхната връзка. Сега като си спомняше обаче, имаше нещо особено в поведението на Спас. Той се държеше по-внимателно от всякога с нея, но в очите му често забелязваше някаква сянка, а изпълнената му с любов усмивка внезапно угасваше, когато си мислеше, че тя не го гледа. Вероятно още тогава бе започнал да изпитва колебания. Минаха няколко седмици, бяха на преглед заедно, чуха сърчицето на бебето. Беше толкова вълнуващ миг, че дори неговите очи се изпълниха със сълзи и той не успя да ги спре.
Малко по-късно замина за седмица до Русия, за да види майка си. Тръгна с официалната покана за сватбата им. Заключи къщата си, целуна я дълго и продължително на сбогуване и отлетя.
А след няколко дни дойде съобщението му.
„Не мога да го направя, Еличка. Много съжалявам. Това би разбило живота и на двама ни. Махни бебето, докато още е време.“
Елена стоеше пред компютъра и не вярваше на очите си. Обля я студена пот, сърцето ѝ захлопа като погребална камбана. Веднага грабна телефона и с треперещи пръсти избра номера му. Не отговаряше. Писа му хиляди съобщения. Но Спас изглежда беше изтрил всички свои профили. Телефонът му беше изключен известно време, а след това на него започна да отговаря учтива млада дама, която твърдеше, че не познава такъв човек и че този номер отскоро е неин.
Елена не знаеше адреса му в Русия, не знаеше дори пълното име на майка му, за да го търси там. Колегите му нямаха никаква информация за него. А и беше неудобно да ги разпитва, когато се предполагаше, че тя е най-близкият му човек. След като минаха няколко седмици, в които безуспешно се опитваше да го открие, съзнанието ѝ най-после го проумя. Спас просто я беше изоставил. Дори и да отидеше на крака в Русия и да го издиреше там, това нямаше да промени нещата. Беше стигнал до там, до където тя правилно се бе опасявала, че може да стигне – от вманиачената му любов към нея, готов на всяка цена да я направи своя жена, се беше лашнал в точно противоположното настроение – изчезна безследно.
А тя остана тук, сама, сред всички онези хора, които ги познаваха и говореха за тях. Сама. И бременна. След няколко безкрайно дълги дни в сълзи отиде в кабинета на доктора и заяви, че иска да направи аборт. Той каза, че ще се съобрази с желанието ѝ, но направи още един последен преглед. Пусна ѝ го на видеозон. Бебето вече имаше оформени ръчички и крачета, които се размахваха и неуморно се премяташе някъде там, в корема ѝ. И тогава разбра, че не може да го убие. То беше дар от Бога, който тя не можеше да отхвърли. И не искаше. Бавно стана от стола, изтри сълзите си и взе твърдото решение. Със или без Спас, щеше да отгледа детето си.
Елена потрепери при спомена за онзи момент. Колко сама и изплашена беше! Не можеше да понесе повече човешки злобни погледи. Прикриваше бременността си, докато можеше, но когато почнаха коментари, че малко е напълняла, знаеше, че трябва да се махне. За щастие, тогава родителите ѝ я подкрепиха. Скоро бяха купили малкото хотелче на брега на морето и с отворени обятия я посрещнаха при тях – тъкмо им трябваше и още помощ. Никой още не ги познаваше там, а за Елена това беше възможно най-доброто. Сложи край на бляскавия екранен живот, затвори всички профили, смени всички телефонни номера и потъна в анонимност. Остана при родителите си чак докато Моника стана на две години. Помагаше им с хотела, но най-вече гледаше малкото си съкровище. Още с прибирането си при тях отряза дългите си тъмни коси и ги боядиса в червено. Повечето време ходеше с тъмни очила. Не искаше никой по никакъв начин да я асоциира с познатата някога от телевизионния екран Елена Николова. Прекрати всякаква връзка с познатите и приятелите си от там. Започна да се представя с презимето си, Елена Димитрова. Когато Моника навърши две, реши, че е крайно време да възстанови независимостта си. Родителите ѝ бяха мили хора и ѝ даваха неоценима помощ за отглеждането на детето, но се чувстваше неспокойна така, когато собствените ѝ доходи зависеха от техния бизнес. Нае квартира в близкия град и кандидатства за работа в местната телевизия. Притесняваше се дали Кадиев няма да я разпознае. За всеки случай си купи и едни големи очила. Когато започна отново работа, си даде сметка, че е надценявала хорската памет. След три години вече никой не помнеше младата амбициозна репортерка от екрана на голямата телевизия. Няколко пъти бе чула името на Спас обаче. Той бе изнасял не едно и две представления в града, а и илюзионисткото му шоу не се забравяше толкова лесно. Хората изказваха съжаление, че е изчезнал без следа и се надяваха някога да се върне. Елена се надяваше до едно време. А после беше щастлива, че може да изгради живота си наново, без той да присъства в него.
Уморено се оттласна от облегалката на стола и се взря отново в екрана. Нямаше никаква полза от това да се отдава на стари и безсмислени спомени. Спас беше зазидан някъде в дълбините на съзнанието ѝ. Той и всичко, свързано с него. Неочакваната поява на приятеля му я бе разтърсила, но всъщност нищо не бе променила. Погледна през прозореца. Навън се скупчваха облаци и се чуваше тътен на гръмотевици в далечината. Погледна неспокойно часовника си. Точно днес ли бе избрала да дойде без кола на работа? Скоро щеше да стане време да взима Моника от градина. Може би беше по-добре да тръгне сега, преди бурята да се е развихрила. Без друго явно нямаше да свърши кой знае колко работа днес...
Поколеба се за секунда, след което грабна сгънатия в чекмеджето на бюрото си чадър и тръгна. Щеше да опита да поработи от вкъщи след като Мони заспеше. Докато излезе на паркинга, небето съвсем се беше спушило. Силни пориви на вятъра грабваха прахоляк и дребни боклучета и ги завихряха сред паркираните коли. Първите ситни капки вече се прокрадваха заедно с тях. Елена решително блъсна натежалата от вятъра врата и с бърза стъпка изскочи навън. Затича се покрай сградата, за да достигне автобусната спирка от задната ѝ страна. Вятърът запокити цяла шепа прах в очите ѝ.
Беше вече обиколила половината сграда, когато внезапно устременото ѝ тяло се блъсна в нещо. В някого. Очилата излетяха от приведената ѝ глава, челото ѝ се блъсна в нечий гръден кош, а тя инстинктивно опря ръце на него, за да запази равновесие.
– Леко, леко – познат присмехулен глас я накара да погледне нагоре и да срещне синьозелените очи. Както обичайно, те се взираха в нея настойчиво и изучаващо. – Добре ли си?
– Аз... да – зашеметено поклати глава. Сърцето заблъска силно в гърдите ѝ. Ръцете му, опрени в раменете ѝ, бяха като нажежени копия, които сякаш я пронизваха цяла. И най-неочаквано я обля топла вълна. Що за нелепост беше в този момент да усеща въздействието на близостта на мъжко тяло до нейното!
– Защо не гледаш къде вървиш? – присви очи той, отдръпвайки се малко назад.
– Извинявай, бързам. Ако случайно не си забелязал, ще завали всеки момент! – в потвърждение на думите ѝ вятърът блъсна така силно, че почти ги залепи за стената. Миришеше на озон и морски пръски.
– Забелязал съм – Мирослав не му обърна никакво внимание, освен че пристъпи по-близо до сградата и тя остана като в капан между него, стената и редицата гъсти храсти от другата страна на пътеката. – Забелязал съм и че проявяваш особен страх, когато ме видиш.
– Да ме е страх? – гласът ѝ издайнически трепна, но нарастващото раздразнение ѝ даде смелост. – За какъв се мислиш?
– Очаквам от теб да ми кажеш – той сякаш се разпери още повече и зае цялата пътека. Няколко ситни капчици се посипаха по тях, но Мирослав не отклони и за секунда поглед от нея. – Познаваме се, убеден съм. Не мога да си спомня от къде, а ти упорито не искаш да ми кажеш!
– Нали вече казах, не мисля, че...
– Обидил ли съм те?
– От къде на къде...
– Спал ли съм с теб?
Елена зяпна шокирано.
– Ти си най-нетактичният, груб и арогантен човек, когото съм виждала!
– Значи е вярно? – зелените очи блеснаха едновременно с приближаващата светкавица.
– Не съм виновна, че не помниш всички жени, с които си спал, но не се опитвай да ме причисляваш към тях! – Елена вбесено опита да намери начин да го заобиколи. Нямаше успех. – Махни се от пътя ми, по дяволите!
– Няма да се махна, докато не ми кажеш!
– Ходи си провери тефтерчето! В моето хора като теб няма! – видяла, че той няма да я пусне, Елена тръгна да го избутва със сила.
В момента, в който отново опря ръце на гърдите му, нещо обаче се промени. Беше топъл и жизнен, непоклатим като канара и носещ уют. Далечен аромат от парфюма му достигна ноздрите ѝ. Главата ѝ внезапно се замая. Изневиделица ѝ се прииска да плъзне ръце по него. Господи, какво ѝ ставаше? Дръзкият му намек ли беше събудил така внезапно сетивата ѝ? Отвори уста да му каже, че ще извика охраната, но най-неочаквано, без предупреждение, неговата покри нейната.
Целувката му беше топла и чувствена. Твърде шокирана от допира на устните му до нейните, Елена застина. А нежната ласка на езика му направо я зашемети. Цялото ѝ тяло внезапно се наелектризира и сякаш всяка клетка в тялото ѝ се пробуди за нов живот. Усети как устните ѝ сами, против волята ѝ, му отвръщат. Можеше да се закълне, че и у него настъпи някаква промяна. Сякаш бе имал намерение просто да ѝ покаже, да ѝ докаже, а внезапно го бе променил и вместо да се отдръпне, я целуваше все по-настойчиво. За секунди я обхвана неописуем глад и копнеж. Дори не ѝ хрумна да се възпротиви, когато ръцете му се прокраднаха към кръста ѝ и я притиснаха по-близо до тялото му.
Гръмотевицата изтрещя толкова близо, че направо ги разтърси. И добре, че беше тя, за да се осъзнае къде се намира и какво се случва. Какво правеше? Целуваше се с мъж, когото беше срещнала вчера, край входа на работата си, където минаваха всички колеги? В същия момент от небето заплющяха едри капки и го накараха най-накрая да се отдръпне. Елена използва моментното му объркване, провря се край него и се затича с все сила напред към улицата. За неин късмет тъкмо се зададе такси.
– Елена! – чу зад себе си дълбок глас, но не се обърна.
Напъха се в таксито и тежко се отпусна на седалката. От косата ѝ капеше вода, а тялото ѝ цялото трепереше. Далеч не от студ.
ТРЕТА ГЛАВА
Мирослав недоволно проследи заминаващото такси. Дъждът се изливаше отгоре му. По дяволите, тя беше! Беше сигурен, че е тя. Но коя беше тя? Познаваше я! Помнеше добре усещането за тялото ѝ до своето. Беше я целувал, убеден беше. Защо съзнанието му правеше такива номера? Не можеше да каже, че живее скромно, но не беше и чак такъв бохем, че да не си спомня жените, с които е бил. Особено тези, които са му направили впечатление. А тази определено беше! Тялото ѝ беше с идеално оформени по вкуса му пропорции, нито твърде слабо, нито дебело. С дълги, гладки бедра, които можеха да накарат всеки мъж да се размечтае. Устните ѝ бяха топли, меки и раздаващи се. Искаше му се да пие още и още от тях. Омагьосваше го като... самодива. Самодива? Сякаш някакъв спомен се опита да пробие през блокадата, която съзнанието му издигаше. Завъртя се, докосна го и пак изчезна. Напрегна съзнанието си, но колкото повече се мъчеше, толкова повече този спомен се отдалечаваше.
Вдигна ръка, за да избърше стичащия се по челото му дъжд. По дяволите тази жена! Тръгна към колата си, накъдето и се беше упътил преди да се сблъска с нея. Нещо под обувките му изпука. Очилата! Мирослав се наведе и ги вдигна от земята. Едното стъкло беше пукнато. Несъзнателно ги вдигна към очите си, за да провери дали са наранени. А после недоверчиво смръщи вежди. От дъжда ли изглеждаше така? Най-накрая стигна до колата си и се прибра на сухо вътре. Изобщо не обърна внимание на реките, които се лееха от него, съсредоточен в това да намери кърпичка и да забърше стъклата.
Не, не беше от дъжда! Очилата нямаха и грам диоптър. Сърдитата репортерка ги носеше само за да скрива лицето си с тях!
***
От 13 юли 2020 г.
Можете да поръчате онлайн електронна книга "Срещу вълните" (7,99 лв) на:
* books@optimall-soft.com
* https://web.facebook.com/EleazarRomance/
Можете да откриете хартиена книга "Срещу вълните" (16,99 лв)
* в книжарници Orange, Greenwich, Ciela и други
* да поръчате с доставка до офис на Спиди или Еконт на
* books@optimall-soft.com
* https://web.facebook.com/EleazarRomance/
Други вече издадени книги на Люси Елеазар:
* books@optimall-soft.com
* https://web.facebook.com/EleazarRomance/
Можете да откриете хартиена книга "Срещу вълните" (16,99 лв)
* в книжарници Orange, Greenwich, Ciela и други
* да поръчате с доставка до офис на Спиди или Еконт на
* books@optimall-soft.com
* https://web.facebook.com/EleazarRomance/
Други вече издадени книги на Люси Елеазар:
"Старата къща"
"Предсказанието"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2019/06/2019_34.html
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2019/06/2019_34.html
"За една нощ"
"Сърце от камък"
