Сърце от камък (2017)

 Copyright © 2017 Люси Елеазар

ПЪРВА ГЛАВА




Дони беше хубав мъж. Не много висок, но силата пращеше от тялото му. Дрехите му винаги подчертаваха мускулите, върху които работе­ше ежеседмично в залата. Носеше тъмната си коса в къса, спретната прическа, ходеше с леко набола брада и очите му закачливо наднича­ха иззад тъмните очила. Обичаше да подхвърля леки, духовити ко­ментари към непознати жени и момичета, които почти винаги се усмихваха насреща. Изкарваше прилични пари. Колата му винаги блестеше от чистота, обличаше се в ненатрапчиви, но винаги марко­ви дрехи. Изобщо, Лили имаше всички причини за гордост, когато вървеше до него.

- Лили? Къде да сложа този кашон? - прекъсна мислите ѝ Маша, застанала на вратата на магазина с очевидно тежък товар. Изглежда­ше малко нелепо в строгата рокля и обувките на токчета. Пръстите ѝ внимателно държаха кашона, за да не нарани перфектния маникюр. Маша я погледна с лек укор. - Пак витаеш!

- Витая ли? Глупости! Остави го в склада, няма да го разтоварваме сега пред очите на клиентите - Лили надникна навън. - Доставчикът не ти ли помогна да го внесеш? Аман от кавалери!

Маша вдигна рамене.

- Плащаме само за стоката, за разтоварването трябва допълнителен чар, а аз явно не се справям - в гласа ѝ се долови известна горчивина.

- Кой караше днес? - подсмихна се Лили. - Да позная ли? Мосю льо Пиер?

- Ненадминат ЖентЕлмен! - промърмори Маша и понесе кашона към склада.

Лили и Маша бяха приятелки от детинство и от малки си мечтаеха да имат собствен магазин. Години по-късно успяха да сбъднат своята мечта. Магазинът работеше вече две години и от скоро печалбата беше станала достатъчно добра, за да осигури и на двете нормален доход. Започваха да мислят и за трето момиче, което да наемат като продавачка, за да могат те самите да си поемат глътка въздух. Засега се справяха като се редуваха – един ден едната зад щанда, а другата движеше останалата административна работа по управлението на ма­газина, на следващия се разменяха.

- Днес май не е много натоварено? - Маша излезе обратно от склада.

- Колкото обикновено - Лили се облегна на рафта и огледа щандове­те с разнообразни спортни стоки. Няколко души се шляеха между рафтовете, но тя вече познаваше по поведението им, че никой от тях няма намерение да купува. - Трябва да подновим договора за СОТ-а. Изтече още преди два месеца, а преди две вечери са разбили един ма­газин на съседната улица, не бива да се бавим повече.

- Уф, пак пари ще искат – намръщи се Маша. - Не ми се слуша за пари сега. Нещо ми е изнервено. Кажи ми нещо хубаво. Къде хо­дихте снощи с Андон?

- С Дони ли? - сепна се Лили, сякаш я питаха нещо особено изне­надващо. - Ами нищо специално. Бяхме в “Здрача” с няколко негови приятели, хапнахме, пийнахме... - тя се запъна, чудейки се как да продължи. - …. и това беше, после се прибрахме.

- Добре де, вече толкова време сте заедно, още ли не ти е предложил да живеете заедно?

- Е, аз понякога оставам у тях, но ценя комфорта на собственото легло.

- Лили, Лили, не е добро това мислене, трудно ще се омъжим с теб – въздъхна Маша.

- Е, стига и ти, не сме престарели, имаме време и за мъже, и за деца – колебливо възрази Лили.

- Имаме ли? Аз ставам на трийсет и две другия месец, а и ти вече го­ниш трийсетте. Не ми се струва, че имаме време.

- Какво значение има възрастта, нали сме хубави? - опита да се поше­гува Лили.

Маша беше пищна и поддържана блондинка. Беше наследила от май­ка си руските черти и приличаше на кукличка. Русите ѝ къдрици па­даха около изписаното лице. Дрехите ѝ винаги бяха перфектно подбрани, за да подчертаят формите ѝ. Лили недоумяваше как може тайнственият Мосю льо Пиер да остане безразличен към подобно предизвикателство.

За разлика от нея, Лили не излъчваше такава подчертана сексуалност. Смяташе себе си за далеч по-невзрачна. Нямаше форми на манекенка, но нямаше и какво да подчертае с дрехите си, освен мускулите, които беше оформила с дълги години активно спортува­не. Косата ѝ беше тъмна и права, като обикновено я носеше на опашка, за да не ѝ пречи. По-интересни бяха очите ѝ – бяха големи и екзотично извити. Лили винаги се беше чудила от къде ги е взела, предвид че никой друг в семейството ѝ ги нямаше. Може би от баща­та, когото така и не познаваше. Лили обикновено се обличаше спорт­но, но днес беше в лека лятна пола и шарена блуза.

- Хубостта е до време, казваше баба ми... - Маша не се отказваше лесно.

- Мисля, че си в Сатурнова дупка. Нали знаеш, 40 дни преди и след рождения ден...

- Знам, знам, случват се лоши неща и те спохождат лоши мисли - прекъсна я Маша. - Ти нали не си в Сатурнова дупка? Защо не се развиват вашите отношения с Андон? Ей така, да повлечеш крак, както се казва.

- Е, как да не се развиват... – Лили се почувства засегната. - Просто не може така отведнъж, нужно е време.

- Уф, все едно говоря с телевизор! – махна с ръка Маша. - Аз отивам да разпусна малко, за да мога утре да съм свежа за смяната.

Лили се опита да преглътне неприятното усещане, което оставиха у нея думите на Маша и да се заеме с питанията на един клиент относно качествата на палатките. Беше горещ, летен следобед и като че ли повечето клиенти се спираха в магазина, за да влязат на хлад и да си поговорят общи приказки, вместо да купуват. Към шест следо­бед, малко преди да се ориентира към приключване, Лили вече се чувстваше изтощена от празни приказки. Прегледа набързо онлайн поръчките и ги пакетира, за да бъдат готови за взимане на сутринта. В момента в магазина нямаше клиенти и тя реши, че е добър момент да разопакова новата стока. Отиде в склада и взе кашона, който Маша беше внесла на обяд. Занесе го до щанда с обувките и внима­телно го разопакова, за да попълни липсващите чифтове. Извади първата кутия и машинално се приготви да я сложи до джапанките, като хвърли бегъл поглед на надписа. Вече ги слагаше на рафта, ко­гато до съзнанието ѝ достигна това, което четеше и изпусна кутията като опарена. Вместо очакваните джапанки, там имаше презервати­ви!

Лили се взря недоверчиво в кашона. Ами да, точно така, изглежда, че нито Маша, нито нейният “Мосю льо Пиер” са гледали какво правят, докато приемат и предават стоката. Маша, Маша… като станеше дума за мъже, сякаш умът ѝ изчезваше нанякъде! Знаеше, че Маша имаше особен интерес към шофьора. Самата Лили не го познаваше лично. Единственото, което знаеше за него, беше, че се е върнал в България, след като е завършил университет във Франция и е рабо­тил там. Интересно ѝ беше станало, че с цялото си образование, тук работеше като прост шофьор на камион на посредническа фирма. Е, сега щеше да се наложи да се запознаят и лично!

- Добър ден, търся Камен – Лили се постара да запази спокоен и ра­вен тон. Макар и по телефона, едва не се изкуши да използва прякора “Мосю льо Пиер” - господин Камъкът, който му бяха измислили двете с Маша.

- Здравейте, на телефона - гласът му беше дълбок и спокоен.

- Обажда се Лили от магазин “Скалата”. Днес трябваше да ни доста­вите един кашон със спортни...

- Да, предадох го на вашата колежка – прекъсна я нетърпеливо той.

- Имам протокола, подписан и от вас, и от нея - тя усети как раздразнението ѝ расте. - Но изглежда, че нито един от вас не е гле­дал какво точно предава и какво точно приема, защото в кашона всъщност има... хм... - кой знае защо, тя внезапно се притесни да произнесе думата.

- Какво има в кашона? - изръмжа той. - Паяци?

- Не, не – прекъсна го тя, ядосана на себе си. - В кашона има ... пре­зервативи. Изглежда, че сте объркал доставката.

Мъжът насреща замълча за момент. После добави.

- Е, трябва да признаем, че за едно приятно къмпингуване човек има нужда и от това. Може би е знак, че трябва да ги включите в асорти­мента на магазина.

- Моля Ви, без излишни философии! Кога ще мога да си получа джа­панките? - кой знае защо, разговорът с този “мосю” с прочувствен глас я изнервяше.

Той отново замълча. Този път мълчанието продължи по-дълго и за момент тя дори се почуди дали не е затворил.

- Ще проверя какво се е случило и ще Ви звънна след малко. Това Вашият номер ли е?

- Да – Лили се поколеба, но кой знае защо добави: - Това е личният ми номер.

Приключи разговора и пое дълбоко въздух. От сутринта вече се беше наложило да върне трима клиента с обещанието, че ще имат джапанки в наличност до няколко часа. Разбира се, клиентите не се върнаха и на нея никак не ѝ се искаше ситуацията да се случва отно­во. Колкото до Мосю льо Пиер, гласът му определено беше особен и запомнящ се. Вероятно това беше привлякло Маша така. Телефонът иззвъня.

- Лили? Камен от „Ню Уей Дистрибюшън” е. Проверих и нашите на­личности и наистина сте права. Получило се е някакво объркване, тъй като кашоните имат еднакви размери. Мога да мина през Вашия магазин утре около три следобед?

- Три следобед?! Но поръчката ми беше за днес сутринта!

- Опасявам се, че графикът ми преди това...

- Вижте какво, мосю … - Лили прехапа устните си. Как можа да го изтърси?! - Вижте какво, Камен...

Мисълта ѝ секна и тя не успя да я довърши. Отново настъпи мълча­ние. Тя вътрешно се помоли да не е чул грешката ѝ.

- И да гледам, и да не гледам, часът минава шест и половина, а моето работно време приключи в шест - той не показа с нищо да се е впе­чатлил.

- Но грешката е Ваша.

- Колкото моя, толкова и Ваша. Вашата колежка – Мария беше, нали? - се е разписала, че е получила желаната стока. От там нататък аз от къде да знам дали Вие не сте извадили този кашон с презервати­ви от собствените си резерви?

- От моите резерви ли? Аз изобщо... - но какво правя, защо говоря по такива теми с един непознат? Лили рязко замълча и добави натърте­но. - Колежката ми се казва Маша. И очаквам от Вас да поправите грешката, която сте допуснал, възможно най-бързо.

- Ще видя какво мога да направя. Но не мога да Ви обещая нищо по-рано от утре в три следобед. Пожелавам Ви приятна вечер, Лили!

Нахалник! Лили хвърли телефона върху бюрото. Беше успял да я ядоса с няколко реплики по телефона. Не е чудно, че Маша постоянно се мръщеше заради него. А той дори не помнеше правилно името ѝ... Изглежда беше от онези мъже, които не възприемаха се­риозно жените в бизнеса. Как обичаше само такива екземпляри!

Подритна ядно кашона и започна да събира нещата си. Тъкмо се готвеше да затваря, когато вратата се отвори и влезе Андон, целият скрит зад огромен букет цветя.

- Миличко! Цял ден си мисля за теб! Заповядай! Моля те, приеми го като извинение за снощи! - той се втурна към нея, тикна букета в ръ­цете ѝ и я целуна, преди да ѝ даде време да реагира. Имаше разкаян вид.

Лили беше раздвоена. Беше, както винаги, много изискано облечен, ухаеше на скъп парфюм, а букетът беше наистина прекрасен.

- Благодаря за цветята – смотолеви тя. Но можеше ли с един букет да му прости всички пиянски изпълнения от предната вечер?

- Снощи се почерпих повечко, все пак беше на Финката рожденият ден, нали знаеш. Бях и изморен и имам някои бели петна...

Разкаяното ангелско изражение на Андон би могло да разтопи и ста­туя. Лили беше почти готова да забрави обидите, които беше изре­къл за нея пред цялата компания, грубия начин, по който после се беше опитал да я накара да стигнат до интимна близост на кръстови­щето на две улици, по които въпреки късния час минаваха доста­тъчно хора, грозните думи, които беше отправил към нея след това. Беше толкова мил и разкаян, че направо не ѝ се вярваше, че става въпрос за същия човек. Е, какво пък толкова е станало, мислеше си тя. В крайна сметка, на всекиго се случва да се почерпи и да прави глупости след това. Дони все пак беше хубав мъж. Имаше добри обноски. Изкарваше добри пари...

- Извинявай, ако съм те наранил или обидил някак, със сигурност не съм го искал – Дони сякаш беше готов да падне на колене пред нея. Очите му се взираха право в нейните, изпълнени с искрено страда­ние. Почувства се поласкана.

- Остави – тихо каза тя. - Ще приема, че не се е случвало.

- Милата ми тя – той я прегърна и я притисна към стената в задуша­ваща целувка.

Трябваше да признае, че Дони се целуваше добре. Ръцете му веднага бръкнаха под ефирната ѝ блузка. Точно в момента обаче тя не беше настроена за нежности. Въпреки че работното време беше приклю­чило, магазинът не беше заключен и всеки момент можеше да влезе някой клиент.

И този момент не закъсня. Вратата се отвори с трясък и касата се изпълни от силует на висок, жилав мъж.

- E, къде са ми презервативите?




ВТОРА ГЛАВА

Андон се отдръпна рязко и погледна смръщено. Лили премигна, опитвайки се да фокусира срещу залязващото слънце.

- Къв си ти, бе? - изсумтя Андон и зае нападателна позиция.

Лили веднага скочи и го хвана за раменете.

- Дони, чакай...

- Извинявам се, ако прекъсвам нещо – спря думите ѝ Камен. Нямаше вид ни най-малко да съжалява. - Останах с впечатлението, че въпро­сът е особено спешен и реших да жертвам ценното си свободно вре­ме.

- Какъв спешен въпрос... - Андон наежено направи крачка към него.

- Дони, стига! - Лили почти извика. Измъкна се иззад него и му препречи пътя към новодошлия. Въпреки смущението си, се опита да запази самообладание и да приключи ситуацията възможно по-бързо. - Носите ми стоката?

Мъжът си придаде отегчен вид и кимна с глава към кашона, който беше оставил до краката си. Лили продължаваше да не вижда добре чертите му заради блестящото зад него слънце. Виждаше само, че косата му е светло кестенява, разпиляна в небрежна прическа, а очи­те му я гледат с насмешка. И ѝ се видя висок, много висок. Носеше поизмачкана тениска и къси панталони.

Кашонът стоеше в краката му, той не се помръдваше. Сякаш бе направен от камък. Съвсем объркана, Лили се наведе и го взе, изпитвайки неприятното усещане, че коленичи в краката му и ня­какво особено смущение, че се намира толкова близо до голата му кожа. Премести го няколко метра по-навътре, когато иззад нея доле­тя глас.

- Предлагам Ви само да погледнете дали всичко е точно, да ми върне­те моята стока и после да се занимавате с разтоварване. За съжале­ние не разполагам с цяла вечер.

Защо с всяка своя реплика този човек я караше да се чувства глупа­во? Пусна с трясък кашона и със замах отвори горния капак. Подре­дените чифтове джапанки сякаш ѝ се присмиваха.

- Всичко е точно – процеди през зъби. Беше стигнала точно до рафта, пред който беше оставила сбъркания кашон и кимна към него. Нямаше да му достави удоволствието да му го занесе до вратата обаче. - Заповядайте, вземете си сбърканата стока.

Мосю льо Пиер пристъпи бавно. Кой знае защо, ѝ направи впечатле­ние колко грациозно се придвижва. Дони работеше върху походката си, полагаше специални усилия в зависимост от случая, но някак ви­наги ѝ стоеше леко изкуствено, докато нещо в движенията на този човек ѝ напомняше на тигър, тръгнал на лов. Какво ѝ ставаше? От кога беше започнала да обръща внимание как изглеждат и как се дви­жат доставчиците?

- Да проверявам ли броя на презервативите? - повдигна вежди той.

- Но моля Ви се... - Лили се изчерви.

- Ако получа оплаквания от другия клиент, ще отговаряте директно - Камен вдигна кутията, погледна я без да се усмихва и се отправи към изхода. - Желая Ви приятна вечер!

Още с излизането му, Андон почти скочи върху нея.

- Защо не ме предупреди? Защо ме остави да изглеждам толкова глу­паво? - той я сграбчи за раменете и я разтърси.

Лили се опита да се освободи.

- Нямах представа, че ще се появи точно в този момент. Съжалявам. Моля те, нека тръгваме! Днес беше ужасно дълъг и изморителен ден.




Следващите дни минаха в обичайния си ритъм и скоро Лили забрави за случката. Кой знае защо, дори не я разказа на Маша. Само споме­на, че е имало объркване и че Мосю льо Пиер се е върнал да достави правилния кашон. В магазина беше натоварено и не им оставаше много време да коментират личните си проблеми. Маша беше настояла да направят промоционален период с намаления върху сто­ките с най-голямо търсене в летния период и за щастие, идеята ѝ се оказа доста успешна. В повечето време Лили се занимаваше с координацията на рекламата и подготвяше стоката за онлайн про­дажбите, а Маша продаваше в магазина. Вечер обичайно излизаше с Дони, но беше толкова изморена, че настояваше да се прибере не по-късно от десет часа. Той най-често я изпращаше, след което се връ­щаше в заведението при приятелите си.

Тази вечер не ѝ се ходеше по заведения, имаше нужда да се разходи малко на въздух. Запали колата и се изкачи на хълма над града, откъ­дето се разкриваше прекрасна гледка към светлините на града. На­последък сякаш я обхващаше меланхолия. Как ѝ се ходеше на преход из високите планини. Беше толкова отдавна, когато за последно беше изкачвала пиринските върхове. Не ѝ оставаше много време за спорт. Паркира колата и тръгна по тясната пътечка към малката площадка с пейки, от която човек можеше да се порадва на гледката. Усети вибрацията на телефона и го извади от чантата си. Взря се в екрана. Беше брат ѝ.

- Сестра ми, как си?

- Ами всичко е обичайно. При вас?

- Слушай сега за какво те търся – Павел не обичаше да води дълги разговори - Другата седмица ще трябва да отида в командировка. На­ложително е, няма как да го избегна. А Маги ужасно се притеснява да остане сама с бебето. Майка ѝ, знаеш, е в Испания, няма как да се прибере за 2-3 дни, за да бъде с нея, а мама... - той не довърши. Няма­ше и нужда. Бяха се разделили ненавременно с майка си преди годи­на, малко след като тя беше научила за идването на бебето, на което така и не успя да стане баба. - Имаш ли някаква възможност да си вземеш няколко дни отпуск и да дойдеш до Варна? Маги си гледа де­тето съвсем сама, няма да те ангажираме с гледане, по-скоро за компания. Ще ходите на разходки, на плаж... Просто така, да бъдеш вечер край нея за кураж?

Другата седмица... как ѝ се искаше да му каже, че няма проблем и да му обещае, че ще отиде и ще гледа племенника си. Беше напълно склонна дори да поеме изцяло грижите за нея и да пусне снаха си да отмори, но не беше толкова лесно.

- Павка, ще видя... Знаеш, че не зависи само от мен. В момента е мно­го напрегнат период в магазина и...

- Ясно, разбрах. Ще потърся друг вариант.

- Не, не, моля те, изчакай. Само трябва да говоря с Маша дали ще е съгласна да се заеме изцяло с магазина в тези дни. За кога точно ти трябвам?

- От неделя до вторник, но наистина, не си прави труда, ще видим и други възможности.

- Ще ти се обадя утре сутрин.

Брат ѝ затвори. Лили се почувства ужасно виновна. Знаеше, че той няма да се разсърди, но тя самата се чувстваше неудовлетворена. Защо изобщо беше вложила толкова много усилия за един успешен бизнес, щом дори не можеше да се отзове на молбата на брат си за помощ? Ставаше въпрос само за няколко дни. Дори и да затвореше магазина в тези дни, нямаше да фалира.

Трябваше да признае, че от години живееше доста самотно. Баща си не познаваше. Двамата с брат ѝ бяха израснали заедно с майка им. Павел се отдели, още когато отиде да учи във Варна, а после се оже­ни и заживя собствен живот там. Лили остана край майка си. Мно­жество болести бяха нападнали крехкото тяло на майка им, а тя дори не проявяваше особено желание да се бори с тях. Лили просто не мо­жеше да я остави. Затова посвети младостта си на грижите за нея. Разбира се, срещаше се и излизаше с различни момчета, но не може­ше и да помисли за нещо по-сериозно, докато беше ангажирана с майка си. Завърши образованието си задочно, а след това започна малко по малко да работи в посока мечтата си да направи собствен спортен магазин. Първо започна работа като продавачка, за да се за­познае в детайли с процеса, да създаде контакти с хората, от които имаше нужда. После, с помощта и финансирането на Маша, отвори­ха техния магазин. Градът им не беше много голям и ѝ беше ясно, че на този пазар трудно ще просъществува специализиран магазин, но успяваха да се справят чрез онлайн търговия. Голяма част от по­ръчките идваха през интернет и така успяваха да покрият цяла България, а понякога имаха клиенти дори зад граница. Грижите за болната ѝ майка и стартирането на магазина така бяха обсебили си­лите и ежедневието ѝ, че Лили почти нямаше други занимания. Кога­то майка ѝ почина, в живота ѝ зейна огромна празнина. Като не знае­ше как по друг начин да реагира, Лили се хвърли с тройни сили в разработването на магазина и се вкопчи в Андон.

Андон.... С него се познаваха от малки, учеха в съседни класове. Тя го помнеше от тийнейджърските си години, беше го харесвала още тогава. Той обаче прояви интерес към нея едва преди две години, ко­гато случайно се бяха засекли на един рожден ден на общ познат. Ко­гато след един танц я изведе на балкона и я целуна, Лили се чувства­ше като в сбъднат сън. Толкова дълго беше мечтала за него в юно­шеските си години, че едва повярва, че това наистина ѝ се случва. Въпреки това, не беше готова за сериозно обвързване, а и той не беше особено настоятелен. Междувременно майка ѝ почина и перио­дът на траур съвсем изтласка тези мисли на заден план. Маша беше права, че вече почти две години се виждаха с Андон, а отношенията им бяха като на тийнейджъри. Сядаха вечер в някое заведение, а после открадваха по някоя целувка. Понякога Лили отиваше у тях и оста­ваше за цяла вечер. Не ѝ беше неприятно, но напоследък го усещаше като някакво задължение. Сигурно при всички е така, успокояваше се тя. Човек не може цял живот да изгаря от страст...

Унесена в мислите си, твърде късно забеляза, че на малката пло­щадка с пейки и изглед над града вече има някой. Не очакваше посетители по това време и затова се спря изненадано. Стъписа се още повече, когато две сини очи я стрелнаха, с позната насмешка.

- Каква изненада да Ви видя тук! - повдигна вежди Камен.

- Здравейте! - Лили не можеше да откъсне очи от неговите. Предният път, в сянката на залязващото слънце, не бе забелязала колко насите­но син е цветът им. - Трябва да призная, че и аз не очаквах да Ви срещна точно тук.

- Обичам да се разтоварвам след тежък работен ден - Камен се на­дигна от средата на пейката, на която се беше разположил и се пре­мести в единия ѝ край. - Заповядайте, седнете!

До него имаше още три свободни пейки, нямаше причина тя да заста­ва толкова близо до него. Но щеше да бъде много грубо да откаже предложението му. Лили внимателно седна в края на пейката. Полата ѝ леко се повдигна и тя кръстоса голите си колене. Опита да при­дърпа ъглите на полата надолу, но пейката беше ниска и половината ѝ бедра оставаха непокрити. Стараеше се да не поглежда към него, но усети бързия му изгарящ поглед.

- Много обичам да гледам града от тук по залез слънце.

- Още по-красиво става, когато падне нощта и се виждат само светлините. Вижте, ето там е високият блок – той посочи с ръка, - а там, до него, е Вашият магазин. Вечер свети ли по някакъв начин?

- Имаме неонова реклама, едва ли ще се види от тук.

- Трябва да проверим – гласът му доби ниския и чувствен тембър, който я беше впечатлил още при първия им телефонен разговор. Странна тръпка пробяга по тялото ѝ.

- Едва ли ще остана докато се стъмни – нервно се засмя Лили. - Иска­ше ми се просто да намеря малко усамотение и да избягам от пробле­мите си.

- Преча ли? - веднага запита той.

- Не, не, в никакъв случай. Аз просто... Всъщност, приятно е да наме­риш човек, който също оценява красотата на тази гледка.

- Не идвате ли тук често с Вашия... приятел? Съпруг? - гласът му не издаваше емоция, сякаш питаше просто от учтивост.

- С Дони? О, не, за него е загуба на време да се движи по места, къде­то не може да бъде видян от други хора - Лили прехапа устни. Как успяваше да каже неща, преди да ги помисли? Последното нещо, кое­то би искала, е да злослови срещу приятеля си пред този странен чо­век. Почувства се длъжна да добави. - Той е много социален човек, обича хората и компаниите. В повечето случаи излизаме в компания­та на негови приятели.

Камен не отговори, а се загледа напред. Лили се загледа в него. Под тениската му се очертаваха здрави мускули. Първоначално ѝ се беше видял висок и слаб, но сега виждаше, че тялото му е добре сложено. Определено беше висок, но в никакъв случай - слаб. Просто не подчертаваше мускулите си така, както Андон го правеше.

Слънцето клонеше към залез и хвърляше огнени отблясъци върху меките черти на лицето му.

- А Вие? Сякаш не очаквах да Ви заваря тук сам? - осмели се да попи­та тя. Любопитството я гризеше.

- И аз ли Ви изглеждам като социален човек? - засмя се той. - Ще трябва да Ви разочаровам. Ценя моментите, в които мога да остана сам със себе си...

Той се обърна към нея и протегна едната си ръка на облегалката на пейката. Силните му пръсти почти достигнаха нежното ѝ рамо.

- Може ли да си говорим на ти? Някак не ми пасва на атмосферата тук да говоря толкова официално.

- Разбира се – Лили изпита леко смущение. Без друго против волята си започваше да го чувства близък.

- От кога се занимаваш с магазина? - премина на неутрална тема той.

- Минаха две години, откакто го отворихме. Дело е на двете ни с Маша.

Лили започна да разказва сбито, но ентусиазмът и гордостта от постигнатото я завладяха и несъзнателно се увлече в разказ за трудностите, през които бяха преминали. Той изглежда я слушаше с интерес и ѝ задаваше въпроси, които я разпалваха все повече и пове­че. В един момент осъзна, че сигурно половин час не е спряла да го­вори.

- Радвам се, че хората ни търсят и ни препоръчват – с блеснали очи разказваше Лили. - Случвало ми се е някой да дойде и да каже, че е намирал някоя стока по-евтино, но е дошъл при нас, за да можем да го посъветваме, да кажем мнението си за съотношението на качество и цена. Хората много често наистина не знаят от какво всъщност имат нужда.

- Така е, повечето хора наистина имат доста грешна представа за това какво всъщност търсят - Камен се усмихна и я погледна особе­но. Нещо проблесна в очите му. Беше необяснимо, но по тялото ѝ премина странна тръпка.

- Но стига аз съм говорила – някак прибързано каза Лили. - Разкажи ти как попадна в града? Май не си от тук?

Той изведнъж стана сериозен. Отне му малко време преди да каже сковано.

- Не, не съм живял в града. Имам роднини тук обаче. Така се случи, че животът ме отвя насам.

- Да си призная, не заглеждам много кой точно кара бусовете, но ми се струва, че си от скоро на тази работа?

- Така е, от скоро.

Камен изтегли ръката си от облегалката и подпря длани върху коле­нете си. Изглеждаше като да се опитва да добави още нещо, но така и не намираше подходящите думи. Лили направи последен опит.

- А какво си работил преди това?

- Хм, всъщност доста неща. Бил съм и в производството, и в дистри­буцията, и в управлението...

- Опитен бизнесмен си значи – пошегува се Лили.

Камен ѝ хвърли изпитателен поглед и остана сериозен. После се загледа отново към покривите на къщите в краката им.

- Доста опит имам, да.

Той насочи вниманието си към слънцето. Огромното червено кълбо беше наполовина скрито зад съседния хълм и планината бързо изяждаше и останалата част. Цялото небе беше обагрено в червено.

- Погледни – тихо каза той, - красиво е, нали?

- Красиво е...

Имаше някакво вълшебство в този момент. Лили сякаш излетя от че­рупката на еднообразното си сиво ежедневие и душата ѝ се понесе свободна като птица. Емоцията я завладя изцяло. Наблюдаваха залеза мълчаливо, докато и последната част от слънцето се скри зад хълма. Лили изпита желание да му благодари, че е станал част от това вълшебно изживяване, но не намираше думи. Тъкмо отвори уста, ко­гато телефонът ѝ иззвъня.

Андон! Съвсем беше забравила за съществуването му. Почувства се, сякаш я беше хванал гола в леглото с друг мъж. Но що за глупости, тя просто стоеше на любимото си място и наблюдаваше залеза, както го беше правила десетки пъти. Просто.... просто този път беше някак различно. Телефонът звънеше, а тя не се решаваше да вдигне. Камен повдигна вежди в очакване. С треперещи пръсти Лили дръпна зелената слушалка, изправи се и се отдалечи на разстояние.

Камен дочуваше части от разговора им.

- Да, Дони... Ами тук съм... нищо особено не правя... Не, не съм вкъ­щи, но скоро ще се прибера... Ами тази вечер мислех да си почивам малко, че имах доста напрегнат ден в магазина.... Добре, да, ще вляза онлайн малко по-късно...

Камен се усмихна. Кой знае защо, му достави особено удоволствие мънкането и заекването на Лили. Хареса му как тя не посмя да каже на приятеля си къде всъщност се намира и какво всъщност прави. Не че това имаше значение или щеше да промени нещо.

- Аз май ще трябва да потеглям – приближи се Лили. - Скоро ще се стъмни, а единият ми фар не работи добре...

- Права си, става късно - той също се изправи.

Лили се огледа. Не беше забелязала друг автомобил наоколо. При­тесняваше се, че отива твърде далеч, но не можеше да не му предложи:

- Да те закарам?

- Да ме закараш ли? - той се разсмя от сърце. Кимна в посока към близкото дърво и тя едва сега забеляза подпрения там велосипед. - Много мило, но имам още доста километри да извъртя, за да достигна дневната норма. Позаседяхме се тук... Но пък си заслужава­ше.

- Е, щом си с колелото... Благодаря за приятната компания! Приятна вечер ти желая!

Лили почти се затича надолу по пътечката към колата си. Не посмя да се обърне, докато не седна зад волана и не сложи колана. Камен не беше помръднал от мястото си. Тя му помаха и той вдигна ръка в отговор. Запали колата и потегли бързо надолу. Нещо особено се беше случило тази вечер.




ТРЕТА ГЛАВА

Лили не спа добре. Сънува объркани сънища, в които хора и картини се преливаха една в друга. Сънува, че е на върха на висока планина и гледа света в краката си. Протяга ръце нагоре към слънцето и сякаш докосва небесата. В този момент обаче черна сянка пада заплаши­телно отгоре ѝ. Не е сянка. Това е Андон. Тя се опитва да му се усмихне, но вижда, че в ръцете му стои голям и блестящ нож, а лице­то му е изкривено от грозна гримаса... Тя се събуди с писък. Отне ѝ време, докато осъзнае, че е сама в тъмното си легло и че това е било само сън. Унесе се отново и този път сънува едни познати сини очи – викаха я, примамваха я, пристъпваше все по-близо и по-близо, докато накрая започна да потъва в тях...

На сутринта стана с натежали от умора клепачи. Бяха се разбрали с Маша тя да отвори магазина. Изпи набързо едно кафе, облече се и потегли. Пъхна ключа във външната ролетна щора и машинално го завъртя.

Умът ѝ още работеше на бавни обороти и отне малко време да осъзнае, че ключът се превърта свободно и не прави нищо. Сърцето ѝ прескочи един удар. Моментално разсънена, огледа положението и видя, че всъщност щората беше само леко прикрепена с една пръчка, така че да изглежда спусната, а ключалката беше разбита. Отмести пръчката и с треперещи ръце вдигна щората.

Както и очакваше, гледката вътре беше отчайваща. Касата беше изтърбушена, рафтовете преобърнати, част от стоката видимо липс­ваше, а другата се търкаляше по земята с разкъсани опаковки. Направо ѝ се дорева. Забърза обаче към задната част на магазина, където беше складът. За него имаше двойна система на заключване, за която всички ѝ се смееха. Натисна дръжката, изглеждаше заклю­чено. С треперещи пръсти най-накрая успя да отвори. За нейна радост изглежда крадците бяха бързали и явно не се бяха занимавали да пробият системата на заключване. Стоката в склада си стоеше така, както я бяха оставили предишния ден.

А точно днес имаше среща на обяд за подновяване на договора за СОТ-а... Що за лош късмет, как бяха успели да се забавят толкова с подновяването! Лили ядно удари по тезгяха. Нямаше време за губене обаче.

Събра сили и се залови за работа. Звънна в полицията, после на Маша. Сложи табела на вратата на магазина, че днес няма да работят и се зае да изчислява загубите. За щастие, не държаха парите от обо­рота в касата през нощта, така че пари в брой не беше изгубила. По-голямото количество стока стоеше в склада, така че също беше съхранено. Сега оставаше най-неприятното – да върнат нещата по местата и да установят липсите.

Маша влетя в магазина след петнадесетина минути.

- Е, не! - огледа се тя. - Ще ги разкатая! Само да ми паднат! - тя за­почна да реди клетви срещу извършителите. - Лили, това не са слу­чайни хора, вярвай ми! Това са хора, които са знаели, че точно в този момент за няколко дни нямаме СОТ.

- Е, чак пък толкова... виж, че не са знаели как да влязат в склада. Не са знаели, че не държим пари в касата...

- Е, това го знаем само аз и ти. Ако и това знаеха, значи една от нас щеше да го е направила. Аз не мисля, че е само лоша случайност.

- Нали ти казах, че миналата седмица бяха разбили магазинчето за телефони надолу по улицата? Явно има хайка... и ние сглупихме, като не се заехме веднага...

- Магазинчето има ли СОТ?

- Ами не знам, честно казано. Трябва да питам Явор, той е от компа­нията на Дони. Той работи към СОТ-аджиите и ги знае...

Маша я стрелна с поглед.

- Ти да си им казвала, че имаме прекъсване в договора?

- Маша, мисля, че си прекалено мнителна! - Лили беше едновременно възмутена и смутена. - И аз съм ядосана, но да не почваме да обвиня­ваме целия свят за собствената си глупост. Едва ли съм говорила с тях по въпроса, те рядко се интересуват от моите проблеми. Във все­ки случай обаче Явор знае сигурно по-добре от мен кой и до кога има договор в града... Хайде да се залавяме с теб за работа по-бързо, да опитаме да отворим възможно по-скоро. Полицията ще си каже ду­мата.

- Ще каже тя. Ще минат, ще огледат и ще кажат, че нищо не могат да направят – изсумтя Маша.

Оказа се права. Полицаите само им съобщиха, че има няколко по­добни случая в последните месеци и че вероятно са дело на органи­зирана група от няколко човека, но не им дадоха надежди, че ще мо­гат да ги заловят. След като огледът приключи, Маша и Лили се за­ловиха да подреждат останалата стока обратно по рафтовете и да броят. Бяха взели предимно по-скъпа техника, както и някои специ­фични стоки. Както и да го смяташе, щетата беше поне няколко хи­ляди лева. За щастие имаха поне застраховка, но докато мине проце­дурата и получат плащането, щеше да им бъде доста трудно. Отделно, тъкмо бяха хвърлили доста пари в реклама. Клиентите идваха и търсеха, а част от нещата бяха единични бройки или ги бяха взели всички, което означаваше, че трябваше непременно да намерят пари, за да попълнят липсите...

Двете работиха на пълни обороти цял ден. Малко след обяд успяха да отворят магазина за клиенти и се заеха веднага да правят поръчки за стоките извън наличност. Беше станало пет, когато Лили се сети, че още нито е звъннала, нито е писала в чата на Андон за случилото се. Сега, след като вече нещата си бяха дошли обратно по местата, усети как започна да я завладява ужасът от неприятната случка. Ся­каш не толкова чистата загуба на пари я притесняваше, колкото отвратителната мисъл колко е уязвима всъщност, как някой е пипал нейните неща. Имаше нужда сега да се сгуши в някого и да се напла­че. Взе телефона да звънне на Дони и в същия момент той звънна в ръцете ѝ. Брат ѝ. Съвсем го беше забравила.

- Павка, много съжалявам, че не ти звъннах по-рано днес! Беше няка­къв кошмарен ден! - тя му разказа набързо за случилото се. Докато разказваше обаче, започна да усеща как думите ѝ присядат. Сякаш нарочно си беше измислила случка, за да не може да отговори на молбата му. Павел я успокои, че не се сърди, но затваряйки телефо­на, Лили беше съвсем готова да ревне.

Побърза да се обади на Дони, преди да се е разкиснала съвсем.

- О, миличко, какъв ужас! - Андон звучеше истински потресен. - Защо не ми се обади веднага?

- Имахме толкова неща за подреждане... цял ден връщахме нещата по местата им и смятахме, имаме и още много неща за смятане, дори не успях да вляза онлайн и да ти пиша. Ще се видим ли тази вечер?

- Забравих да ти кажа, че имам едно пътуване до Пловдив. Даже вече пътувам натам. О, толкова съжалявам, че не съм до теб сега. Но няма как да се върна преди утре... Ще се справиш ли самичка?

- О, разбира се, не се притеснявай. Карай внимателно – Лили обаче се срина на стола. Обзе я огромно разочарование. Поговориха още малко незначителни неща и затвори.

- Къде се е запилял пак твоят хубавец? - попита Маша, явно дочула част от разговора. - Нали е много влюбен, защо не го викна веднага да дойде и да даде едно рамо, вече щяхме да сме приключили.

- Не знам... каза, че имал някаква спешна работа в Пловдив.

- Че каква спешна работа може да има в Пловдив? Той нали работи в един от цеховете на завода?

- Шеф смяна е, да. Е, сигурно не е свързано с работата му. Не знам, не го попитах.

- Не ми харесва този човек – отсече Маша.

- На теб днес никой не ти харесва – опита се да се усмихне Лили.

- Не бих имала против, ако Мосю льо Пиер дойде ей сега на вратата и ме покани на вечеря – усмихна се Маша. - Той обаче е непроби­ваем. Не знам толкова ли съм му неприятна, или има някаква жесто­ка драма в миналото си, но е направо кауза пердута.

Лили замръзна на мястото си. Цял ден не бе останало време да споде­ли с Маша за неочакваната среща от предната вечер. И сега не знае­ше какви думи да подбере. Маша продължи да говори:

- Знаеш, че успях да го накарам веднъж да излезем на кафе, но беше като камък тогава. Учтив, любезен, но изобщо не ме допусна до себе си. А от тогава започна да се държи дори грубо на моменти, май умишлено ме реже. Е, не е единственият мъж на света. Хубав е, не може да му се отрече. Фигурата му е перфектна, висок и як, но само мускули. Повечето мъже на трийсет и пет като него вече са за­формили сериозни коремчета, някои са и доста оплешивели. Докато той е като древногръцка статуя - Маша придоби замечтан вид. - И най-важното, свободен е. Май е имал някаква жена във Франция – не разбрах разведен ли е или просто са живели заедно и са се разделили, но във всеки случай тя вече не играе роля в живота му.

- Мислиш ли, че си влюбена в него? - внимателно попита Лили.

- Влюбена? - засмя се Маша. - Абе Лили, ти все едно падаш от Марс. Готин е, не бих отказала една или няколко нощи с него, ама кой ти говори за любов?

Сама не знаеше защо, но изпита истинско облекчение от този отго­вор.




На следващия ден очакваха няколко нови доставки. Лили усети, че поглежда с нетърпение през прозореца дали ще види буса на Камен. Обикновено Маша се занимаваше с приемането на стоката и най-често шофьорите дори не влизаха в магазина. Чудеше се дали среща­та им от преди няколко вечери изискваше тя да излезе и да го поздра­ви? Дали той щеше да влезе да я поздрави?

“Вече се прибрах, миличко” изпиука месинджъра на телефона ѝ. Тя гузно го сграбчи, сякаш да се отърве от необичайните си мисли.

“Радвам се, как си, всичко наред ли беше?”

“Да. Искам да те видя. Довечера ще дойдеш ли в кафето?”

Лили изпита някакво негодувание отново. Хем иска да я види, хем отново тя трябваше да бъде просто част от пейзажа. Щяха да си гово­рят техните си неща с неговите приятели, а тя да се мъчи да намери обща тема с тях. Той сякаш нямаше желание да излезе само с нея.

“Не можем ли да отидем на кино?” пробва се тя.

“Тази вечер съм се разбрал с един приятел да мине, има да ми остави едни пари. Може да отидем, но нека да е друга вечер”, беше отгово­рът му. Познат до болка. Неведнъж го беше получавала.

“Хайде ще се разберем довечера”, писа му тя и затвори месинджъра.

Приглади роклята си с ръце надолу. Дланите ѝ бяха влажни. Малко съжаляваше, че днес беше взела решение да се облече в красивата, но неудобна рокля, която изискваше и високи обувки. Дрехата огра­ничаваше движенията ѝ, а мъжете клиенти като че ли се заглеждаха повече в краката ѝ, отколкото в стоката, от която се интересуваха.

Докато се опитваше да контролира емоциите си, забеляза познатия бус да завива зад ъгъла. Сърцето ѝ се разтуптя. Сигурно още ме е яд на Дони, каза си тя. Подвикна на Маша да излезе да посрещне стока­та и застана до прозореца. Вратата се отвори. Човекът, който излезе от там, обаче определено не беше Камен. Беше малко по-пълен и по-нисък и поне десетина години по-възрастен. Лили ги наблюдаваше как местят кашони и попълват протоколи с Маша. Къде ли беше Ка­мен? Огледа се, нямаше никой в магазина, който да има намерение да отива към касата. Бързо взе решение и изскочи пред магазина.

- Маша, можеш ли да видиш какъв е проблемът с радиорекламата? Денис звънна, но аз му казах, че ти ще му се обадиш, защото по-добре знаеш какво сте се уговаряли. - Денис наистина беше звъннал, но поне преди половин час. - Аз ще довърша каквото е необходимо тук.

Маша изненадано се изправи над кашона, чието съдържание преглеждаше и я изгледа изпитателно. Какви ли ги мислеше сега Лили? Що за внезапно решение тя да се занимава с приемането на стоката? В този момент се отвори и другата врата на буса и от там излезе човек, чието присъствие до момента не бяха забелязали.

- Здравейте, момичета – поздрави Камен и вдигна тъмните очила, които носеше. Този път беше облечен с панталон и риза и имаше съвсем различен вид от момчето за разнасяне на стоки, което позна­ваха. - Разбрах, че е имало инцидент при вас онази вечер.

Лили и Маша се спогледаха.

- Да, за съжаление ние се оказахме поредния обект – каза Маша с театрална въздишка.

- Големи ли са липсите? Какво каза полицията? - той изглеждаше истински загрижен.

- Какво може да каже полицията – че не могат нищо да направят, разбира се – разочарование и яд звучаха в гласа на Маша. - Липсите не са малки, но можеше да бъде и доста по-зле.

- Има ли нещо, с което да мога да ви бъда от полза? - погледът му се спря на Лили, която само го гледаше и не смееше да отвори уста. Изискваше отговор.

- Не, мисля, че не. Благодаря Ви. Благодаря ти – поправи се тя объркано.

- Стока ли са откраднали или пари? - Камен пристъпи леко към нея и тя изпита странното усещане, че потъва в дълбоката им синева, а Маша и шофьорът избледняват и изчезват в нереалността.

- Парите са незначителна сума. Взели са предимно техника и дребни, но скъпи аксесоари - Лили сякаш започна да губи почва под краката си и се облегна на парапета зад нея.

- Мислили ли сте да ги проследите? - очите му неволно отскочиха към дългите ѝ изваяни крака, които роклята не скриваше.

- Да ги проследим? - повтори като ехо тя, замаяна от внезапния му интерес.

- Да свършите работата на полицията – обади се шофьорът и на­помни за съществуването си. - Да прецените къде биха могли те на свой ред да ги пласират – в заложни къщи, през интернет, през “улични търговци”... и да се направите на клиенти?

- Аз си мисля, че имат връзка с фирмата, която осигурява СОТ – на­меси се и Маша. - Беше глупаво от наша страна, но се бяхме улисали в други неща и за няколко дни се забавихме и забравихме да подно­вим договора си. Кражбата стана точно в тези дни.

- Напълно възможно е – Камен с неохота откъсна поглед от Лили и се обърна към нея. - Но ви препоръчвам сега да се оглеждате и ослушвате особено внимателно. Вашите продукти са много специ­фични и на тях им трябват вашите клиенти, за да ги пласират и да вземат парите. Ако можем да бъдем полезни с нещо, можете да разчитате на нас.

Очите му се върнаха върху Лили и я пронизаха. Тя сграбчи парапета, до който стоеше. Надяваше се, че не се е изчервила. Кимна и му бла­годари.

- Готови ли сте с протоколите? - обърна се той към Маша и шофьо­ра. Тонът му беше нетърпелив и не търпящ възражения. - Мартине, внеси кашоните, моля те, да не оставяме дамите да си чупят маникю­ра.

Шофьорът бързо изпълни разпореждането. Размениха още няколко реплики и двамата мъже се качиха в буса и потеглиха. Маша остана да гледа след тях с отворена уста.

- Лили, какво става тук?

- Хайде да влизаме вътре, няма никой на касата - разбърза се изведнъж Лили.

- Влизаме, разбира се, но Лили, не забеляза ли нищо?! - Маша я последва навътре, като не спираше да бърбори превъзбудено. - Аз съм просто изумена. Мосю льо Пиер изглеждаше като корица от списание! Изобщо не приличаше на прост шофьор. А старият шо­фьор само дето не му целуваше обувките. Той май ще излезе няка­къв шеф, ще видиш. И този разговор! Толкова време ме режеше и ме пращаше сама да разнасям товарите, а сега дори излезе от колата специално, за да говори с нас.

- Даде наистина ценни съвети – Лили не смееше да коментира оста­налата част от брътвежите ѝ. - Беше мило от негова страна.

- Мило било! – засмя се Маша. - Няма да му се размине! Още довече­ра ще му се обадя. Сега тъкмо имаме и повод, обещал ни е съ­действие.

Лили не можеше да разбере защо тези думи я пронизаха като с нож. Или не искаше.




ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

На масата беше почти замъглено от цигарен дим, който я задушава­ше. Въпреки че седяха в градината на заведението, вечерта беше го­реща и нямаше никакъв полъх на вятъра. Шестте едновременно ди­мящи цигари сякаш насочваха пушека си право в нея. Слушаше с поло­вин ухо разговора, който се водеше край нея.

- … в Пловдив рибата кълве по-добре. Мисля да се вдигнем скоро пак на риболов, трябва само добро захранване с хубава стръв... - еди­ният от приятелите на Дони изпадна в неприятен, почти истеричен смях.

- Друг път ще обсъждаме риболова – прекъсна го Андон с метални нотки. - Знаете ли, днес отивам да си плащам телефона. Влизам, а вътре само едно момиче... - и той започна да разказва някаква три­виална случка, която приятелите му намериха за особено забавна, а Лили не успя дори да се усмихне.

Какво правя тук, запита се тя. Нещо се беше случило с нея след она­зи вечер на хълма. Защо изведнъж беше станала недоволна от живо­та, който водеше? Но не можеше да си криви душата – в тази компа­ния определено ѝ беше неприятно и стоеше там само заради Андон. Беше и особено нервна тази вечер, защото вече доста време отлага­ше ходенето у тях и той започваше да се ядосва. Време беше да оти­де. Искаше ѝ се вече да тръгват, да правят каквото ще правят и после да се прибере вкъщи... Лили, стегни се! Нали обичаш Дони? Нали искаш да бъдеш с него? Неприятностите покрай обира и дългото вре­ме без близост са те отдалечили от него, всичко ще бъде наред, веднъж да останете само двамата.

Вечерта минаваше, минутите се точеха бавно, а Андон сякаш нямаше никакво намерение да тръгват. Тя се опита да завърже разговор с едно от момичетата, които негов приятел беше довел, но то изглежда не знаеше други думи, освен “да” и “не”. Не ѝ се пиеше нищо, върте­ше се нервно на стола си, а Дони обръщаше водка след водка.

- Ето го моето прекрасно момиче! - той толкова рязко преметна ръка през раменете ѝ, че тя подскочи цялата. Придърпа я към себе си и пръстите му достигнаха гърдата ѝ. - Е, в гърдите не е така надарена като Стаси, но пак е секси.

Лили се опита да се извърти така, че да отмести ръката му. Той я стисна грубо, дори я заболя. Но още повече я заболя от неуместното сравнение и от грозния смях на четиримата мъже на масата.

- Дони, хайде да тръгваме, изморена съм вече – тихо му каза тя, като внимателно опря длан на гърдите му.

- Ти ли ще ми кажеш какво да правя, ма? Свиня!

Ужасът пропълзя из цялото ѝ тяло. О, не, отново същият филм! Андон отново се беше напил и отново щеше да се прави на мъж пред светата си компания. Призова на помощ цялото си самообладание и направи последен опит.

- Дони, мисля, че е време да тръгваме - леко погали ръката му.

- Мога да правя с теб каквото си поискам – той със сила я издърпа в скута си, хвана я с две ръце за кръста и я повдигна няколко пъти на­горе-надолу в неприлично движение.

Всички останали се заливаха от смях.

Лили стоеше в унизителната поза, стисната като в менгеме от длани­те му и най-накрая осъзна. Това беше краят! Нямаше място в тази компания, нямаше работа с този човек! Беше се справила с толкова предизвикателства в живота си, а сега се оставяше да бъде мачкана от един алкохолик! Това нямаше да продължи!

Осъзна обаче също така, че се намира в сериозно положение. Трябваше да действа внимателно, за да се измъкне. Преди всичко, трябваше да успее да го убеди да я пусне, защото нямаше шанс да се измъкне сама от силната му хватка. Насила се разсмя, сякаш и тя на­мираше ситуацията за особено забавна и се обърна да обгърне лице­то му с ръце. Той я посрещна с мокра, лигава и изискваща целувка, но отпусна леко захвата си.

С бързо движение Лили се изскубна, грабна чантата си и измърмори:

- Трябва да отида до тоалетната!

Това предизвика нов залп от смях в компанията. Тя бързо се вмъкна вътре в заведението и почти се затича към тоалетната. Почти я беше стигнала, когато се сети, че нямаше какво да прави там. Трескаво огледа масите и хората, които седяха по тях с вечерните си питиета. Трябваше по-бързо да излезе и да се прибере незабелязано вкъщи. Тръгна забързано обратно през заведението. За нещастие, единстве­ният път към изхода водеше само обратно през градината. Масата им беше в единия ъгъл – само трябваше да застане на по-скрито място и да избере момента, в който не гледаха в нейната посо­ка, за да притича краткото разстояние. С Андон щеше да се разправя по-късно, на трезва глава.

Моментът дойде. Някой каза отново нещо, което всички намериха за безумно смешно и се запревиваха от смях. Лили с бърза крачка се стрелна от входа на градината към външната врата. Как ѝ се искаше да беше излязла с колата! Сега трябваше да върви пеш през тъмните улици на града.

Чу някакъв вик, по-скоро рев зад себе си и се затича. Трябваше бързо да намери такси, или да се скрие някъде. Главната улица, на която излизаше, обаче беше пешеходна. До такситата имаше известно разстояние. За нейно нещастие беше и добре осветена. Неу­добните обувки ѝ пречеха да тича бързо.

- Лилийо! - чу зад себе си дебелият глас на Андон. Беше я видял!

Лили не се обърна, забърза още повече и сви в първата по-тъмна уличка, с надеждата да намери място, на което да се скрие от него.

- Свиньо, спри веднага, майка ти ще... - Андон се спъна в нещо и това прекъсна ругатнята му, но провокира нов залп от нецензурни думи.

Лили огледа бързо уличката. Нямаше къде да се скрие, освен зад едно дърво. Прилепи се плътно зад стъблото му и започна да се моли пияната му глава да не се сети къде да я търси. Не го виждаше, само чуваше псувните му. Всъщност, цялата главна улица кънтеше от тях.

- Ще те намеря, мамичката ти, няма да ми се измъкнеш. Знам, че си тук! Ще ти разпоря...

Гласът му звучеше съвсем близо. Сърцето ѝ щеше да изскочи от гърдите ѝ. Може би трябваше да се обади на полицията. Но ако изва­деше телефона и заговореше, той щеше да я чуе къде е. За пръв път изпитваше истински страх от него. Внезапно чу друг познат дълбок глас.

- Какво си се развикал, приятел?

- Скри се кучката...

- Хайде, ако обичаш, да замълчиш и да се прибереш вкъщи, преди да съм извикал ченгетата. Патрулката е ей там – той използваше учти­ви думи, но тонът му беше стоманен.

- Ооо, теб те знам! Ти ли ще ми кажеш... - започна Андон, но изглежда получи удар, защото репликата му беше прекъсната.

- Предупредих те. Изчезни сега от тук, веднага.

Лили чу сумтене и тътрещи се стъпки. Дали Андон се беше отказал? Трепереше като лист и дишаше накъсано. Краката не я държаха и се свлече по стъблото. Остана там приклекнала и облегната на ствола. Грапавата повърхност ожули гърба ѝ, но тя почти не го усети. Притвори очи. Светът се въртеше около нея, сърцето ѝ блъскаше бясно в гърдите. Сега, когато опасността беше преминала, шокът я удряше с пълна сила.

Камен огледа тъмната улица. Видя само една котка, която бързо прескочи през оградата на първата къща и прекоси улицата.

- Лили? - тихо я извика някой. - Лили, къде си?

- Тук съм - гласът ѝ сякаш извираше от някъде далеч и ѝ костваше усилие да го извади. Тя се опита да се изправи, но мускулите ѝ изобщо не се подчиниха.

Камен се ориентира по посока на звука и заобиколи дървото. Видя я, приседнала долу, и сърцето му се сви. Косата ѝ беше разрошена, чантичката - хвърлена в краката ѝ, разтворена. Беше се свила, обгърнала колене с ръце и подпряна брадичка върху тях. Белите ѝ панталон и блуза бяха изцапани.

- Това мръсно копеле! - процеди през зъби Камен. Кръвта му кипна. - Не трябваше да го пускам безнаказано! Ела! Можеш ли да станеш?

Той протегна ръка към нея. Тя бавно изправи своята и я пое. Топли­ната му сякаш възпламени вкочанените ѝ пръсти. Изправи я с леко­та. Краката ѝ още трепереха и тя сграбчи здраво дланта му, изплаше­на да не се свлече отново, ако я пусне. Ръката му беше силна и ста­билна и тя се почувства защитена.

- Какво ти направи?! - той хвана рамото ѝ с другата си ръка, обърна я към себе си и я накара да го погледне в очите. Трескаво я оглеждаше. - Нарани ли те?

- Не, не успя - тихо простена тя. - Поне не физически - тя сбито му разказа какво се е случило. - Аз съм си виновна. Не трябваше да го дразня като знам, че е пил…

- Ти си виновна?! - избухна Камен. - Момиче, стига глупости! Какво­то и да си правила, нищо не може да оправдае това, което видях. Не искам и да чувам…

Лили усети как сълзи започват да се стичат от очите ѝ. Опита се да стисне зъби и да ги спре, но не ѝ се получи. Колкото повече се мъче­ше да се овладее, толкова по-силно тръгваха.

- О, по дяволите! Ела тук!

Ръцете му я привлякоха в голяма и топла прегръдка. Тя се сгуши в него, отпусна глава на широките му гърди и се остави на риданията.

- Спокойно, всичко свърши! - той галеше нежно гърба и косата ѝ. - Няма страшно, аз съм до теб. Няма да те оставя сама.

Камен ѝ говореше тихо и успокоително и сам усещаше колко е развълнуван. Гладките ѝ коси сякаш прекарваха електричество през пръстите му, а от аромата ѝ главата му почваше да се върти. Не беше предвидил да се случва така. Признаваше, че Лили беше привлякла вниманието му още от първата им среща, дори още от първия им те­лефонен разговор. Беше красиво момиче, с одухотворено излъчва­не. Изглеждаше независима, но в нея прозираше голяма уязвимост. Беше се зарекъл, че няма да влиза в близки отношения с жени докато сам не е решил какво ще прави с живота си. Но тя така доверчиво се беше сгушила в прегръдките му, че той не можеше да остане безразличен. Само като си помислеше за онзи глупак - приятелят ѝ - и усещаше как всеки момент ще му падне пердето и ще се върне обратно след него, за да го смели от бой.

- Хайде, нека седнем за малко на една пейка - той внимателно я отде­ли от себе си, за да види дали се е успокоила.

- Не! - подскочи уплашено Лили. - Не искам да сядам на главната ули­ца.

- Няма да сядаме на главната. Ела, ще отидем на пейките зад църква­та. Можеш ли да повървиш няколко метра?

- Само да си взема чантата…

Чантата лежеше разтворена върху земята, сякаш запазила спомена за преживяното унижение. Лили преглътна мъчително, наведе се да я вземе и бавно тръгна. Камен я прихвана леко през кръста, за да я подкрепя. Малко по малко тя започваше да идва на себе си, а с осъзнаването започнаха да се прокрадват и други усещания. Пръсти­те му едва-едва я докосваха, а сякаш я изгаряха. Вървеше твърде бли­зо до него, изведнъж започна силно да усеща топлината му, аро­мата му, движенията му…

Стигнаха бързо до малката градинка зад църквата. Там имаше ня­колко закътани пейки, на които обикновено влюбени двойки търсеха усамотение. Имаше само една двойка тийнейджъри, които станаха още щом ги видяха да приближават. Камен я сложи да седне внима­телно, сякаш беше порцеланова кукла.

- Вече съм добре. Малко бях шокирана. Извинявай за причиненото неудобство - тя леко се опита да се измъкне, но ръцете му сякаш ня­маха намерение да се оттеглят от раменете ѝ.

- Само като си помисля… - той поклати глава и стисна зъби. - Колкото беше пиян и колкото беше набрал, не ми се мисли какво щеше да ти направи, ако те беше настигнал...

- Едва ли нещо кой знае колко страшно - като гледаше колко е разгневен, Лили се почувства длъжна да го успокои.

- Защо тогава бягаше и се криеше от него?

- Ами… държеше се грубо. - Лили пак потръпна при спомена. - Не му се случва за пръв път. Когато прекали с алкохола, става трудно контролируем и започва много да обижда. Мисля, че не го осъзнава. Винаги след това съжалява много, но явно има лошо пиянство…

- Господи! Ти си склонна да го защитаваш! Този идиот имаше намере­ние да те изнасили или поне да те пребие от бой по средата на главна­та улица! Видях те още когато тичаше, а той се тътреше вма­ниачено след теб. Бях малко по-далеч и докато стигна до вас, ти вече беше успяла да свиеш в уличката. Видях с очите си ситуацията. Толкова ли сляпо си влюбена, че не можеш да го осъзнаеш?

- Аз …

Лили спря объркано. Да е влюбена в Андон? Не, положително не е, осъзна тя. Вече и силно се съмняваше изобщо някога да е била. Ка­мен изтълкува обаче погрешно колебанието ѝ. Рязко завъртя глава в обратната посока и изсумтя. Потри с пръсти брадичката си и нервно потропа с крак.

- Жените наистина не знаете какво искате…

- Не, не, аз наистина съм ти безкрайно благодарна за това, което направи за мен! - Лили се протегна и инстинктивно докосна раменете му. - Вече бях изгубила надежда, че ще се измъкна. Две крачки го деляха от мен. Сама се подредих в тази нелепа ситуация, неудобно ми е, че забърках и теб.

- Престани, не искам повече да чувам, че ти имаш вина за случилото се!

Все още ядосан, той я сграбчи и я разтърси за раменете. Взря се в обърканите ѝ очи и прочете собствените си объркани емоции там. Искаше отново да усети нежното ѝ тяло до себе си, да я прегърне и защити… Сам не разбра кога я привлече към себе си.

Този път прегръдката му беше различна. Ръцете му я обгърнаха и тя се приближи към него, но вдигна глава, за да срещне очите му. Изглеждаха огромни и потъмнели. Стомахът ѝ се преобърна в рязка тръпка.

- Извинявай, нямах право да ти се карам - измънка той и устните му покриха нейните в опияняваща, нежна целувка.

Лили отново изпита усещането, че изпада в безтегловност, че се отнася в друго измерение и пространство. Той я целуваше нежно и внимателно, сякаш я опитваше и се наслаждаваше на всяка глътка. Ръцете ѝ се обвиха около врата му и тя на свой ред го привлече по-близо до себе си. Имаше нужда да бъде все по-близо и по-близо, да се слее с него… Сама не знаеше как и кога целувката от нежна, прия­телска и успокоителна започна да става все по-страстна. Той се откъсна от устните ѝ и обсипа цялото ѝ лице и шия с целувки. Ръце­те му шареха по цялото ѝ тяло. Тя изстена и го целуна по брадичка, по челото, захапа ухото му. Пръстите ѝ изследваха мускулестите ра­мене и ръце, смъкнаха се по гърдите му. Ризата му ѝ пречеше. Изпитваше огромна нужда да се докосне до голата му кожа. Ръцете му се бяха смъкнали до бедрата ѝ и ненаситно я придърпваха все по-близо. Пръстите му се опитваха да достигнат топлата кожа на гърба под колана на панталона ѝ.

- Лили… - гласът му беше нисък и дрезгав. - Нямах…. намерение… да става така… - прекъсваше думите си с целувка, сякаш времето, нужно да ги произнесе, бе твърде дълго, за да стои далеч от устните ѝ.

- Нито пък аз … - тя също не можеше да се откъсне от него.

Прегръщаше го, изследваше го, целуваше го. Намери начин да измъкне ризата му от колана, за да достигне до кожата му. Не знаеше какво се случва с нея, но беше сигурна, че никога досега не ѝ се беше случвало така неистово да желае някого.

Бяха изпаднали в пълна забрава за това кои са, къде са, защо са там. Останал беше само един свят на вълшебство и копнеж. Целувките се преливаха една в друга, въздишките и стоновете им се сливаха, вре­мето летеше, а все не им стигаше.

- Ей, ще ме подлудиш - Камен се отдръпна леко назад, дишайки дълбоко. - Сигурно от поне петнайсет години не ми се е случвало да съм на една пейка и да… - той тръсна глава. - Да отидем в нас? - в гласа му долови леко колебание.

Цялото ѝ тяло тръпнеше от желание, съзнанието ѝ беше така ома­гьосано, че сигурно, ако ѝ предложеше да излязат на главната да пра­вят секс, пак би се съгласила. Малко по малко обаче умът ѝ се проясняваше. Какво правеше? Преди няма и половин час беше избя­гала от един мъж, само за да се хвърли в прегръдките на друг, когото почти не познаваше?

- Камене, аз… извинявай, малко съм объркана. Признавам, че се увлякох, но не мисля, че е най-добрата идея.

- Права си, не е добра идея - той се съгласи толкова бързо, че тя усе­ти тръпка на разочарование. - Май твоят приятел ни създаде малко повече емоции и се поддадохме, преди да се усетим.

- Сигурно така стана... - Лили се отдръпна назад и изпъна блузката си.

- Сама ли живееш? - на свой ред Камен започна да подпъхва краища­та на ризата си в панталоните. Не искаше да издаде нервността си. Оставаше и сега да трябва да я прати обратно при онова копеле…

- Д-да, защо?

- Има ли опасност онзи кретен да дойде и да те притесни?

- Не, не мисля. Беше вече толкова пиян, че сигурно отдавна е заспал. Освен това няма ключ за вкъщи, така че не вярвам да има проблем - проблемите с Андон така се бяха отдалечили от съзнанието ѝ, че чак не ѝ се вярваше, че така беше започнала вечерта. - Само, ако мога да те помоля…- тя се смути - да ме изпратиш до вкъщи? Тръгнах без кола, а вече стана късно и не ми се върви сама пеш през половината град…

- Разбира се, че ще те изпратя - Камен я погледна особено. - Колата ми е паркирана от другата страна на главната улица. Ще вървим ли?

Лили неохотно се изправи. Тръгнаха един до друг, без да се докосват и без да говорят. Магията от преди малко беше изчезнала. Той се беше отдалечил и вглъбил в себе си. Само му даде напътствия накъде да кара, за да стигне дома ѝ. Той настоя да се качи с нея до вратата на апартамента, за да се увери, че всичко е наред, но категорично отказа колебливата ѝ покана да влезе. Направи знак за въздушна целувка и се смъкна бързо надолу по стълбите.

Лили затвори вратата и се облегна от вътрешната страна. Каква не­вероятна вечер! Нямаше сили повече да мисли сега… трябваше ѝ един хубав сън. Утрото е по-мъдро от вечерта.




***

"Онзи май" - поръчай хартиена книга (19,99 лв.) или електронна книга (10,99 лв.) ТУК

Слушай аудио книга ТУК