Friday, March 2, 2018

Старата къща - откъс (2018)




...
Сякаш за да избяга от мислите си, излезе от стаята и се огледа. Погледът й се насочи върху стария шкаф в дъното на коридора. Не го беше отваряла от дете. Даже не беше сигурна дали изобщо знае какво има вътре. Със сигурност бяха стари и непотребни предмети, с чието разчистване можеше да започне. Отвори вратичките, готова да изсипе съдържанието в подредения до нея чувал. Имаше стари книги и тетрадки. Миг преди да ги вземе обаче, вниманието й бе привлечено от две кутии в левия ъгъл.Тя седна пред шкафа и внимателно издърпа първата кутия. Беше дървена, инкрустирана с фигури на преплитащи се цветя. Изящно изпълнение. Издуха прахта отгоре й и предпазливо я отвори. Вътре имаше няколко гердана и чифт обеци. Странно, никога не беше виждала майка си да носи тези бижута. Вгледа се по-внимателно в тях. Всъщност, като че ли бяха доста стари, модата им не изглеждаше дори от времето на баба й. Поогледа кутията и се опита да разбере нещо за нея, но никъде не пишеше нищо. Сложи я на пода до себе си и посегна за втората кутия. Тя беше обикновена картонена кутия, обвита в цветен велур. Когато я отвори, отвътре изпадаха няколко картички, които явно бяха натъпкани до ръба. Всъщност, не всички бяха картички, имаше пожълтели чернобели снимки. Някои бяха надписани. От първата снимка я гледаше строено семейство, видимо облечено в най-хубавите си дрехи. Мъжът беше с големи мустаци, облечен в елегантен тъмен костюм и с бяла риза около врата. Жената беше седнала, облечена в дълга красива широкопола рокля и държеше малко момче на коленете си, а още две по-големи момичета бяха застанали край нея. Албена позна снимката. Едното от изправените момичета беше прабаба й. Баба Ана Докторката. Макар и на не повече от осем-девет години на снимката, стройната й фигура и решителният й поглед подсказваха твърдия характер, за който после хората щяха да говорят и много години след смъртта й. Прабаба Ана си беше спечелила известност в целия град не само с това, че беше станала първата жена с медицинско образование от града. Медицинска сестра по време на войните, прекарала много време на фронта, за нея говореха, че е имала по-силна воля от много мъже и че думата й е била закон. Мъже и жени бяха коленичили пред нея и никой не бе успял да й се наложи. Албена се гордееше, че е кръстена на нея, но за свое съжаление смяташе, че не е наследила много от характера й.

Интересно, беше виждала някога тази снимка, но никога не беше знаела, че се съхранява тук. Разгледа и другите фотографии. Имаше още снимки на прабаба Ана, вече като възрастна жена, снимана с единственото си дете, нейната баба Ева. Имаше и различни други хора, повечето от които Албена не можеше да познае. На някои от снимките имаше написана с молив дата, на други - място, но рядко имената на хората. Албена ги разгледа една по една и тъкмо щеше да ги връща в кутията, когато й се стори, че нещо в кутията още хлопа. Подпъхна пръст в ръба и за нейна изненада, дъното на кутията се отвори. Тайник? Албена развълнувано надникна. Отдолу се показаха още няколко снимки. Кому беше нужно да се крият в кутия с двойно дъно? С трескави пръсти издърпа снимките. Бяха общо три. На всяка от тях имаше по един мъж във военна униформа.Тя се вгледа в лицата, но снимките бяха стари и размазани, а и униформите скриваха почти всичко от тях. Не успя да ги разпознае. Присви очи и се вгледа отново. Всъщност не, не бяха трима, мъжът на снимките беше един и същ, но сниман през няколко години. На едната беше още момче, млад войник. На другата беше с повече звезди на пагона си. Албена не беше запозната с военните чинове, но явно човекът се беше развивал във военното дело. Дали беше дядо й? Или прадядо й? Не й приличаше на нито един от двамата. Те бяха нисички и набити, докато този мъж беше висок, строен и с гордо изправена глава на всички снимки. Албена изви вежди в почуда. Инстинктивно завъртя снимката. Старостилен, изискан почерк беше написал: 

“Ликът си скромен изпращам ти за спомен”

Албена едва не прихна да се смее. Поезията толкова да не се връзваше със строгото излъчване на човека от снимката! Обърна и другата снимка. Тук имаше малко по-дълго послание. Тя се зачете с интерес. 

“Битката със сърбите беше тежка. Изгубихме много другари. Има много ранени. Отстъпваме. Сърцето ми е с теб.”

Битка със сърбите? Значи ставаше въпрос за Междусъюзническата война? Баба й Ева беше родена цели десет години след тази война, значи оставаше тези послания да са насочени към прабаба Ана? Не знаеше много за прадядо си, но в едно беше сигурна - мъжът на снимката определено не беше той. Прадядо Стефан е имал вроден недъг на единия си крак, поради което не беше участвал във войните. Нима Ана е имала таен обожател от фронта? Но доколкото знаеше, макар и да се беше оженила късно заради активното си участие във войните, тя е била обещана още от малко момиче на прадядо й… 

Любопитството я загложди и тя разрови по-дълбоко в кутията. Пръстите й напипаха още нещо в единия ъгъл на кутията. Извади го и установи, че е малко ключе. Беше черно и метално, с вида на обикновен ключ от стара врата, но с доста по-малки размери. От къде ли беше? Разклати отново кутията и още нещо издрънча. Като бръкна по-дълбоко, видя и още един ключ, по-голям. Надникна отново в шкафа, но не видя нищо, което евентуално да може да се отключи. Повъртя го в ръцете си, но не й хрумна никаква идея. Обзе я странно усещане. Сякаш се беше сблъскала с някаква мистерия. Дори още по-странно. Сякаш една забравена история я беше намерила и очакваше от нея тя да я разгадае. Що за глупости? Аби сепнато върна ключето обратно на дъното на старата кутия, заедно с трите снимки. Затвори двойното дъно, прибра кутията обратно в шкафа и замислено затвори вратичката му. Настроението й да разчиства се беше изпарило. Колко се ядосваше, че не беше намерила време да разпита повече майка си и баба си за отминалите времена! Имаше съвсем бегла представа от миналото на семейството й, а вече нямаше и от кого да го научи...

No comments:

Post a Comment