Copyright © 2019 Люси Елеазар
ПРОЛОГ
Усещаше как въздухът не ѝ достига. Сърцето ѝ сякаш щеше да изхвръкне от гърдите, а дробовете ѝ вече не успяваха да поемат необходимото количество въздух. Краката ѝ натежаваха и ѝ ставаше все по-трудно да върти педалите, а сухите треви я биеха в краката. Колелото подскачаше по тясната неравна пътечка. В падналия сумрак все по-трудно различаваше очертанията и неравностите по нея.
Сграбчи още по-здраво кормилото, за да не излети от пътя и за момент се остави на инерцията и се заслуша в шумовете наоколо. Беше ли зад нея човекът? Чуваше плискането на бързеите по реката, нощните птици, жабите. И шумолене. Листата на дърветата край реката. Или не само? Нещо изтропа зад нея. Сърцето ѝ се преобърна и заблъска още по-бясно. Краката ѝ сами бясно завъртяха педалите.
Не можеше повече да чака и да се ослушва. Трябваше по-бързо да се махне от тъмните пътечки край реката. Прокашляне ли бе това? Не посмя да се обърне. Впи пръсти в кормилото и се взря пред себе си. Лампите на моста вече се виждаха. Веднъж да стигнеше до къщата на Тодор...
Три седмици по-рано
Старата къща миришеше на спомени. Още като отвори вратата, сякаш със застоялия въздух срещу нея се втурна и цялото ѝ детство.
Албена плавно пристъпи и пусна сака до краката си. Цареше пълна тишина, почти сюрреалистична. А в главата ѝ отекваше скърцането на вратата към хола, тропането на чинии от кухнята, стъпките на братята ѝ, които се гонеха нагоре-надолу по стълбите. Съвсем ясно чу гласа на майка си, която ги подканяше да отидат на вечеря и дори стомахът ѝ изкъркори при мисълта за вкусотиите, които тя им предлагаше.
Албена пое дълбоко въздух и разтърси гъстата си тъмна коса в опит да се отърси от виденията. Най-напред прекоси хола и се упъти към балконската врата, за да пусне свеж въздух между натежалите стени. Сбърчи нос пред прахта отвън, но тъмните ѝ очи обходиха улицата замечтано. Ех, колко години не си беше идвала в родния град!
– Я, Ленито си е дошла! – чу изведнъж писклив глас и се обърна с усмивка към съседния двор. Никой не я беше наричал така от години.
Леля Здравка остави легена с прането, който носеше. По-точно, с двете сгънати дрешки. Очите на съседката блестяха със зле прикрито любопитство и тя прибра боядисаната в ярко червено коса зад ушите си, сякаш някой косъм можеше да попречи да види важен детайл от случващото се пред нея.
– Съвсем се изгубихте, как сте, какво става с вас? – жената пристъпи към оградата, разделяща двата двора, за да я чува по-добре.
– О, добре сме, лельо Здравке, но вече нямаме често работа насам…
– Ех, да, като ги няма мама и тати… – въздъхна леля Здравка и съчувствено заклати глава. – Колко години минаха вече от катастрофата, четири ли? А и на мен все ми се струва, че ей сега майка ти ще звънне да ми поиска сол, а татко ти ще седне заедно с чичо ти Сава да поправят колата… Много нелепо си отидоха, много!
– Такъв е животът – опита философски да заключи Албена, преглъщайки мъчително.
Съседката помълча за кратко, след което продължи.
– Вие какво ще правите с къщата? Ще продавате ли?
Да си дойдем на думата, леля Здравка трябваше да бъде осведомена по най-важните въпроси.
– Не сме решили още. Но за съжаление, най-вероятно ще трябва да продадем. Близнаците поне са единодушни – пресилено се засмя Албена.
– О, те мъжете са така, не чакай от тях да милеят за бащината къща!
– Ами те са заети със собствените си грижи и семейства – почувства се длъжна да ги защити тя.
– Ти ще поостанеш ли тук?
– Сега е ваканция и учителите сме малко по-свободни. Ще използвам да свърша някои дълго отлагани неща – Албена се подпря на балконския парапет. Бялата ѝ кожа изпъкна на фона на ожулената зелена блажна боя.
– Постой, да си спомниш, че и тук е хубаво – усмихна се съседката. Изведнъж физиономията ѝ се смени и очите ѝ блеснаха. – О, знаеш ли кой също се е върнал? Няма да повярваш! Помниш ли Торето, сина на Лила? Дошъл е пак да живее тук!
Думите я блъснаха като въздушната струя на скорострелен влак. Пръстите ѝ сякаш побеляха още повече и неволно сграбчиха парапета. Торето? Синът на Лила? Можеше ли изобщо някога да забрави… Усети любопитния изучаващ поглед на съседката и се насили да каже нещо:
– Така ли?
– Обаче – гласът на леля Здравка се сниши в заговорнически тон – казват, че нещо станал особен. Живеел сам в тая стара къща, с никого не общувал, освен с чашката...
Албена сякаш бе изгубила дар слово. Тодор... Не го беше виждала или чувала от поне десет години! Признай си, Албена, знаеш много добре от колко точно – от девет години и десет месеца. И няколко дни. От когато…
– Не знам какво се случи с това момче – продължи да бъбри леля Здравка. – Мисля, че Лила обърка живота му, когато се ожени за друг мъж и Тодор така и не го прие за баща. Казват, че сега изобщо не си говорел с нея. Тя си живеела в Пазарджик с мъжа, а той се е върнал тук в къщата на баба си и дядо си, само с един чифт дрехи на гърба. Вие бяхте приятелчета едно време, нали?
Леля Здравка любопитно въртеше очи и не остана никакво съмнение, че я подпитва. А да подхранва въображението на дъртите квартални клюкарки, беше последното нещо, което Албена имаше желание да прави в момента.
– Не съм чувала нищо за него от години – измърмори тя, отклонявайки поглед към цъфналите липи в края на улицата.
– Трябва да се видите сега, отиди да му се обадиш… – в този момент се чу гласът на мъжа ѝ, който я викаше за нещо. Жената му се тросна, но към Албена се обърна с извинителна физиономия. – Е, Лени, много се радвам, че си тук. Ако нещо ти трябва, само чукни на портата. Сега ще вървя, че чичо ти Сава ме вика.
– Ще се видим пак, лельо Здравке! Поздрави чичо Сава!
Да му се обади? Как не! Албена проследи как съседката влиза в къщата и изведнъж усети, че силите я напускат. Тодор се върнал да живее в града? За да живее като аскет? Тежко се облегна на перилата. Звучеше толкова нетипично за човек като него, който имаше толкова големи амбиции. Чак нереалистично.
Но какво я вълнуваха стремежите на Тодор? Тя решително се оттласна от парапета. Той сам беше направил така, че това вече да не я вълнува! Ако го видеше в града, щеше просто любезно да поздрави и да продължи по пътя си. Нямаше никакво желание да си припомня нищо от случилото се тогава, преди девет години, десет месеца и няколко дни.
Решително отпрати мислите за него и тръгна през стаите, за да отвори прозорците и да се подготви за вечерта. Канеше се да нощува сама в старата къща за първи път след смъртта на родителите си. Опитваше се да не се поддава на злокобни мисли. Първо се зае да почисти праха, а после взе сака си, бавно започна да изважда дрехите от него и да ги подрежда върху един шкаф. Гардеробът стоеше до нея, пълен със стари дрехи и спомени, неща, които предстоеше тепърва да разчисти. Поклати глава.
Пронизителният звук на телефона ѝ я изтръгна от неприятните мисли.
– Как е, сестричке, пристигна ли? – чу гласа на Боян, единият от близнаците.
– Тъкмо влязох.
– Къщата става ли? Да не е паднал нещо таван, да има някоя счупена врата или прозорец?
– Бооо, стига с твоите апокалиптични прогнози! Всичко си е на мястото. Малко е прашно и застояло, но с една прахосмукачка и малко проветряване всичко ще бъде наред.
– Ти прегледа ли добре? Моля те, искам да бъдеш внимателна. Стара къща е това!
– Стара била! Бояне, до скоро майка и татко живееха в нея без никаква заплаха за живота им – Албена малко се ядоса на брат си.
– Аз не бих останал сам вечер там – отсече той.
– Защо, от какво те е страх? От призраци ли?
– Не… – гласът му прозвуча малко объркано. – Не знам, просто не бих. При мисълта, че последният път, когато съм спал там, в къщата си бяха и мама, и татко… Мисля, че цяла нощ ще ми се струва, че ги чувам наоколо.
– Минаха четири години, откакто ги няма. Не можем до безкрай да се правим, че тази къща не е наша!
– Можем! Най-добре е да я продадем. Знаеш, че това е мнението и на Влади.
– Или по-точно на жена му – смотолеви огорчено Албена.
– Аби, жена му е напълно права. Дават луди пари за жилище под наем всеки месец, а Влади има част от къща, която стои напълно необитаема. Ако ти беше на нейно място, и ти щеше да настояваш.
– Добре, добре – не ѝ се подхващаше отново същият спор. – Нали се разбрахме? Ще прекарам ваканцията си тук и обещавам до месец да съм взела окончателно решение. Или всички заедно ще продадем къщата, или аз ще се постарая да намеря начин да откупя вашите дялове.
– Ти си знаеш – въздъхна Боян. – Само внимавай, моля те! И да не вземеш да се забъркаш пак в някакви истории!
– В истории ли? В какви истории? – смръщи вежди недоумяващо Албена.
– Не позволявай на емоциите и спомените да ти заглушават здравия разум – назидателно натърти Боян. – Хайде, оправяй се там! Аз ще се чуя с Влади да му кажа, че всичко е наред.
Това малко братче си позволяваше да се държи твърде наставнически, може би трябваше да му припомни кой е по-големият! Албена остана изпълнена с негодувание. Когато преди няколко месеца близнаците ѝ казаха, че искат да продават къщата, усети силна болка, сякаш някой се опитваше да бръкне право в сърцето ѝ и да го изтръгне. Те бяха прави, че вече години никой не живееше в нея, а къщата се рушеше, искаше си време и инвестиции, за да може да се поддържа в добро състояние. Боян беше зает да обикаля по света и никак не му се занимаваше със стари провинциални къщи, а съпругата на Влади предпочиташе да прекарват отпуските в луксозни хотели, вместо в рушащата се родна къща на свекърите ѝ. Близнаците бяха излезли от града още на четиринадесет, когато отидоха да учат в гимназия в областния град, не бяха толкова силно скрепени с родната къща както Албена, която се премести едва на деветнадесет и то само за да завърши университет. После животът ѝ се стече така, че остана да живее в Пловдив и започна работа като учителка там, макар и да обичаше често да се прибира в родния дом. Внезапната смърт на родителите ѝ беше голям шок за всички и тримата дълго не успяха да се възстановят. Никой нямаше сили да се занимава с опустялата къща и имотът така и си остана с години, без да правят нищо с него, създавайки единствено поводи за клюки сред съседите. Изглежда, че съпругата на Влади беше взела нещата в свои ръце в тяхното семейство, а Боян така или иначе предпочиташе да живее с пълна торба с пари, отколкото с пълна торба със спомени. Единствено Албена не можеше да се раздели с къщата, колкото и разумът да ѝ казваше, че това е най-доброто решение.
Излезе от спалнята и тръгна нагоре по стълбите. Едното стъпало на дървената вътрешна стълба беше доста хлабаво. Трябваше или да го поправи, или да го пропуска при всяко качване и слизане. Горе в банята също не беше по-добре. След като пусна водата видя, че едната батерия тече сериозно, а някои от тръбите сълзят. А още по-голям проблем беше бойлерът, който не успя да включи по никакъв начин. Пое дълбоко въздух. Да, имаше толкова много неща за поправяне и то такива, които не търпяха отлагане.
На слизане погледът ѝ се спря върху голямото огледало в коридора. Някак бе свикнала от там да я гледа малко луничаво момиченце, вързано на миши опашки, облечено в избелели шорти и раздърпана тениска, удобни за игра. Дори и в юношеските си години рядко слагаше официални дрехи. Но винаги се оглеждаше дълго преди да излезе. И винаги се чудеше с какви ли очи ще я погледне Тодор...
Сега от огледалото я гледаше красива млада жена. Луничките ѝ си бяха там, както винаги през лятото, но когато не ѝ харесваха, ги прикриваше с малко грим. Всички винаги се учудваха на изумително бялата ѝ кожа, която изглеждаше толкова екзотично в комбинация с тъмната коса и тъмнозелените ѝ очи. В лекия летен панталон и потник тялото ѝ изглеждаше дори слабо и малко кокалесто, повече момичешко, отколкото като на двадесет и девет годишна жена. Макар и да не беше пораснала твърде много на ръст, сега беше елегантна млада дама, уважавана учителка и държеше на външния си вид не заради някой си мъж, а заради самата себе си.
Приглади вълнистите лъскави коси и взе чантата си. Трябваше да излезе да напазарува и да си приготви вечеря. И не, нямаше да се вълнува дали случайно няма да срещне Тодор из града!
На следващия ден се зае с нещата, които изискваха неотложно решение. Обади се на фирма за домашни ремонти, за да ангажира водопроводчик, който да поправи течащите тръби в банята, преди да е станало опасно и електротехник, който да поправи бойлера. Счупеното стъпало засега можеше да почака – щеше да го прескача. Докато чакаше майстора да пристигне, започна да чисти и подрежда къщата. Почуди се от коя стая да започне.
Погледът ѝ се насочи към стария шкаф в дъното на коридора. По-добре да започне със старите и непотребни предмети в него. Тъкмо се канеше да сложи няколко тетрадки в приготвения до нея чувал, когато вниманието ѝ бе привлечено от две причудливи кутии в левия ъгъл.
Албена седна на земята и с любопитство издърпа първата – дървена, инкрустирана с фигури на преплитащи се цветя. Изящно изпълнение. Бижутата, които откри в нея, не ѝ бяха познати. Със сигурност не беше виждала майка си или баба с тях, а макар и стари, изглеждаха доста красиви. Втората кутия беше обикновена картонена, обвита в цветен велур. Когато вдигна капака, от нея се посипаха пожълтели картички. Всъщност, не всички бяха картички, а стари чернобели снимки. Някои бяха надписани. От първата снимка я гледаше строено семейство, пременено в най-хубавите си дрехи. Мъжът беше с големи мустаци, облечен в елегантен тъмен костюм и бяла риза. Жената беше в красива широкопола рокля и държеше малко момче на коленете си, а край тях бяха изправени по-големи момче и момиче. Албена разпозна хората. Изправеното момиче беше прабаба ѝ. Баба Ана Докторката. Макар и на не повече от осем-девет години на снимката, стройната фигура и решителният ѝ поглед подсказваха твърдия характер, за който после хората щяха да говорят и много години след смъртта ѝ. Прабаба Ана си беше спечелила известност в целия град не само с това, че беше станала първата жена с медицинско образование от града. Медицинска сестра по време на войните, прекарала много време на фронта, за нея говореха, че е имала по-силна воля от много мъже и че думата ѝ била закон. Никой не бе успял да ѝ се наложи. Мъже и жени ѝ бяха целували ръка. Албена се гордееше, че е кръстена на нея, но за свое съжаление смяташе, че не бе наследила много от характера ѝ.
Интересно, беше виждала някога тази снимка, но нямаше представа, че се пази тук. С любопитство разлисти и другите фотографии. Видя още снимки на прабаба Ана, вече като зряла жена, снимана с единственото си дете, нейната баба Ева. Имаше и различни други хора, повечето от които Албена не можеше да познае. На някои от снимките имаше написана с молив дата, на други – място, но рядко имената на хората. Албена ги разгледа една по една и тъкмо щеше да ги връща в кутията, когато ѝ се стори, че нещо вътре още хлопа. Подпъхна пръст в ръба и за нейна изненада, дъното на кутията се отвори. Тайник? Албена развълнувано надникна. Отдолу се показаха още няколко снимки. Кому беше нужно да се крият? С любопитство ги издърпа. Бяха общо три. На всяка от тях имаше по един мъж във военна униформа. Тя се вгледа в лицата, но снимките бяха стари и размазани, а и униформите скриваха почти всичко от тях. Не успя да ги разпознае. Присви очи и се вгледа отново. Всъщност не, не бяха трима, мъжът на снимките беше един и същ, но сниман в различни години. На едната беше още момче, млад войник. На другата беше с повече звезди на пагона си. Албена не беше запозната с военните чинове, но явно човекът се беше развивал във военното дело. Не ѝ приличаше нито на дядо ѝ, нито на прадядо ѝ. Те бяха нисички и набити, докато този мъж беше висок, строен и с гордо изправена глава. Албена изви вежди в почуда. Инстинктивно завъртя снимката. Старостилен, изискан почерк беше написал:
“Ликът си скромен изпращам ти за спомен”
Едва не прихна да се смее. Поезията толкова да не се връзваше със строгото излъчване на човека от снимката! Обърна и другата снимка. Тук имаше малко по-дълго послание. Тя нетърпеливо се зачете.
“Битката със сърбите беше тежка. Изгубихме много другари. Има много ранени. Отстъпваме. Сърцето ми е с теб.”
Битка със сърбите? Смръщи вежди в опит да извика познанията си по история. Едната битка със сърбите бе при Съединението – твърде отдавна. Може би ставаше въпрос за Междусъюзническата война? Годините, когато е живяла прабаба Ана. Не знаеше много за прадядо си, но в едно беше сигурна – мъжът на снимката определено не беше той. Прадядо Йордан е имал вроден недъг на единия си крак, поради което не беше участвал във войните. Нима Ана е имала таен обожател от фронта? Но доколкото знаеше, тя е била обещана още от малко момиче на прадядо й… Любопитството я загложди и тя разрови по-дълбоко в кутията. Пръстите ѝ напипаха още нещо в единия ъгъл на кутията. Беше малко ключе. Черно и метално, с вид на обикновен ключ от стара врата, но с доста по-малки размери. От къде ли беше? Разклати силно кутията и още нещо издрънча. Още един ключ, по-голям. Наоколо обаче не се виждаше нищо, което те биха могли да отключват.
Обзе я странно усещане – сякаш се бе докоснала до някаква мистерия, която бе чакала дълги години и сега очакваше от нея да бъде разкрита. Разрови нетърпеливо останалите снимки, но бързо се убеди, че тайнственият мъж съществуваше само под двойното дъно. Огледа и околните предмети в шкафа, но не видя нищо по-различно от стари чаши, чинии и тетрадки на родителите си. Трябваше да се примири, че търсенето едва ли ще я отведе някъде. А и беше нелепо! Ако и прабаба Ана да бе имала таен обожател от фронта, как можеше Албена да разбере кой е той сто години по-късно? Дори и да разбереше, какво от това? Внимателно върна ключетата на местата им, прибра снимките и затвори двойното дъно. Погледна към черния чувал. Желанието ѝ да разчиства се беше изпарило. Затвори вратичките на шкафчето и се изправи. По-добре да отиде на разходка из хълмовете край града. Разчистването нямаше да избяга.
Водопроводчикът дойде в късния следобед.
– Инсталацията сменяна ли е някога? – поинтересува се той.
– Не съм сигурна – почуди се Албена. – Аз поне не си спомням.
– Къщата е строена преди повече от петдесет години, тръбите са правени по старите изисквания. Ще поправя най-належащото, но трябва да имате предвид, че няма да издържат дълго, ще трябва да се направи цялостна подмяна.
– Това скъпо ли ще струва?
– О! – засмя се водопроводчикът. – Почти колкото нова къща! Шегувам се, разбира се, но предвид че ще трябва да се разкъртят и стените, сумата наистина ще е сериозна.
Албена нервно преглътна.
– Нека засега поправим този теч. Ще ви се обадя допълнително, ако решим да сменяме цялата инсталация.
– Решението е ваше, аз съм длъжен да предупредя – вдигна рамене водопроводчикът. – За бойлера колегата ще дойде до половин час.
Албена кимна и със свито сърце попита дали дължи нещо повече от предварително заплатената такса. Сигурно беше по-разумно да подмени всички тръби, но това щеше да глътне спестяванията ѝ. Ако поискаше пари от Боян и Влади, те щяха отново да я подхванат, че не си заслужава да инвестират в разпадаща се къща и е по-добре да я продадат.
Върна се обратно в своята стая на втория етаж, където вече беше сложила лаптопа върху бюрото си и седна да прегледа имейлите и съобщенията. Прозорецът на месинджъра настойчиво мигаше. Ох, да, още не се беше обадила на Петър. Симпатичен млад мъж, учител по география на петокласниците. Познаваха се от около година, а от няколко месеца излизаха заедно. Беше ѝ изпратил линк към някаква статия за предстоящ протест на учителите против предвиденото намаляване на ваканциите. Не беше написал нищо, но ѝ беше ясно, че деликатно напомня за себе си.
– Здравей, Аби! Много мило, че ми се обаждаш – вдигна веднага Петър с любезен глас.
– Бях малко заета тук с разни неща, затова успях чак сега да ти звънна – започна да се оправдава ненужно тя.
– Всичко наред ли е в къщата? Имаш ли нужда от помощ? – учтиво попита той.
– Наложи се да викам майстори по няколко неотложни въпроса. Но няма никакъв сериозен проблем. Спукани тръби, течащи батерии, такива работи.
– Не ми се искаше да те оставям сама да се бориш с това – загрижено добави той.
– Е, хайде и ти, звучиш като Боян. Не съм отишла накрай света и не живея в палатка!
– В никакъв случай не ми се иска да подценявам способностите ти.
– Дали ти хрумнаха някои нови идеи какво можем да включим в нашия проект? – нямаше смисъл повече да коментират къщата. – Толкова се вълнувам, че директорът одобри идеята ми за клуба за допълнителни дейности за следващата учебна година!
– Мислиш и през ваканцията да се занимаваш със служебни дела? – Петър звучеше искрено учуден. – Нали ще даваш дежурства през август, тогава ще можеш спокойно да ги подготвиш.
– Петьо, аз наистина искам да направя хубава програма за децата, а не просто да отчета дейност! Смятам сега през ваканцията да изчистя всички детайли. Затова и те помолих да дадеш идеи какви музеи, забележителности, места можем да посетим във връзка с материала по география.
– Разбира се, че ще ти дам идеи – въздъхна той и добави някак извинително. – Само че аз имам доста работа по моята книга сега...
– Как вървят нещата с нея?
– Напредвам – похвали се той. – Поканих майка ми на гости тези дни и тя се грижи за всичко наоколо, така че ми остава време да пиша. А и като не сме на училище, главата ми не бръмчи вечер от целия шум на тези крещящи пикльовци.
Знаеше много добре какво има предвид той и въпреки това се подразни на определението за учениците му. Самата тя често се прибираше с пулсираща от болка глава след училище. Но никога не би си използвала такива думи. Та те си бяха деца! Желанието им да говорят беше част от тях.
– Радвам се, че писането върви успешно – преглътна хапливия коментар тя. – Много мило от страна на майка ти.
– Да, тя се отзовава винаги, когато я помоля. Би се радвала да остане колкото се може по-дълго. А и на мен ми е истински полезна.
Нещо я задуши като си представи Петър, скрит в апартамента си, по цял ден приведен над компютъра, работещ върху научния си труд и майка му, която се суети край него и го отглежда като малко дете.
– Поздрави майка си – пречупи си езика да каже Албена.
– Ще я поздравя. Тя тъкмо отиде да пазарува, но съм сигурен, че ако беше тук, щеше да ти прати поздрави. Тя е много мила жена.
О, несъмнено, помисли си Албена. Беше виждала майка му един път – властна и нахакана жена, която не беше скрила неприязънта си към нея, макар и да се бяха видели на едно обикновено училищно събитие, на което нищо не подсказваше, че тя и Петър може би имат по-специални отношения. Но какво ѝ ставаше? От кога беше започнала така да се дразни на кроткия мил Петър? Приближи се до прозореца и забеляза, че пред портата ѝ стои един човек и пуши. Лицето му не се виждаше, скрито зад розовия храст, но по работните дрехи можеше да предположи, че е майсторът за бойлера. Вероятно не бе видял звънеца. Кой знае от колко време чакаше там!
– Петьо, един от майсторите тъкмо пристигна, ще затварям!
– Добре, Аби, ще се радвам да те чуя пак.
Албена затвори телефона и побърза да изтича към двора, като че ли бягаше от собствената си раздразнителност. Натежал горещ въздух и равномерно бръмчене на мухи я блъснаха още щом отвори входната врата на къщата. Забърза към портата. Не беше забелязала, че връзките на лятната ѝ блуза са се развързали и те изведнъж се замотаха около тялото ѝ от бързото движение.
– Влизайте, отключено е! – провикна се Аби, докато се бореше да ги размотае.
Човекът обаче не помръдна от мястото си. Специална покана ли чакаше? Тя направи физиономия и прибирайки последната част от връзката, натисна дръжката на портата.
– Извинявам се за… – думите ѝ заседнаха на гърлото, когато най-накрая вдигна поглед и срещна очите на човека отвън.
– Тодоре!
Възклицанието се измъкна неволно измежду устните ѝ. Мъжът с работния гащеризон и цигарата в ръка не беше слабият жилав младеж, когото тя си спомняше, но определено беше Тодор! Черните коси, които някога беше галила с толкова много любов, сега сребрееха покрай слепоочията, а тъмните очи се криеха под надвиснали вежди. В краищата им забеляза ситни бръчици сред загорялата кожа. Но това не само не бе намалило чара му, а напротив – момчето се беше превърнало в спиращ дъха мъж! Представата ѝ, че като го срещне, само ще кимне и ще продължи по пътя си, се разпадна на пух и прах. Сърцето ѝ заблъска така бясно, че я обля гореща вълна. Цялото ѝ тяло се разтрепери и тя сграбчи дръжката на вратата, за да се овладее.
– Албена? – гласът му бе равен и изкуствено любезен. Изглежда не споделяше нейното вълнение.
И в този момент върху ѝ се стовари обидата. Силна, могъща, като внезапно издигнала се огромна морска вълна. Забравила? Нищо не беше забравила! Можеше ли да забрави седмиците и месеците в сълзи? Дългите години, в които бе очаквала дума, поне една дума да ѝ каже за обяснение! Той бе съсипал целия ѝ свят, разбил мечтите ѝ, ограбил вярата ѝ в любовта! С коя наглост си позволяваше да застане на вратата ѝ и да я гледа отново в очите?
Положи усилия да овладее порива и отстъпи крачка назад, нервно приглаждайки късите си панталони към бедрата:
– Какво правиш тук?
– Това бих попитал и аз – провлачи той. Очите му не се откъсваха от нейните. Рошавата коса и неколкодневната брада му придаваха суров, груб, мъжки вид. Секси вид.
Секси? Албена кипна.
– Ако случайно си забравил, това е моят дом! Не разбирам обаче каква работа имаш ти пред вратата ми!
– Ей, ей, доста грубичко отношение към стар приятел, с когото не си се виждала толкова години – той най-накрая се размърда, пристъпи от крак на крак и хвърли недопушената цигара.
Стар приятел? Ти си всичко друго, но не и стар приятел!
Прииска ѝ се да го сграбчи и да го разтърси. Вместо това скръсти ръце пред гърдите си:
– Извинявай, но нямам много време да си говорим. Чакам всеки момент да дойде електротехник, така че ако държиш да разменяме любезности, трябва да е в друг момент!
Тя красноречиво хвана портата отново и се накани да я тресне под носа му.
– Виж ти, какво съвпадение – провлачи той, като продължаваше изнервящо изпитателно да се взира в нея. – Аз пък чакам някоя нервна дама да ми отвори вратата, за да извърша поправка на бойлер на адреса, за който ме извикаха.
– Ти? – гласът ѝ се изви в полуистеричен фалцет.
Тодор театрално вдигна ръце.
– Да разбирам ли, че въпросът не е толкова спешен? Винаги бих могъл да кажа, че не съм имал достъп до имота и да откажа поръчката.
Думите малко по малко си пробиваха път в съзнанието ѝ. Всъщност нямаше друг електротехник. Ако искаше да има топла вода тази вечер, трябваше да пусне Тодор в дома си.
Той я гледаше в мрачно очакване. Очите му се отклониха за миг към танцуващите връзки на блузата ѝ, разлюлени от развълнуваните гърди и пробягаха надолу по тялото ѝ. Прииска ѝ се да се скрие в някакъв чувал. Или пък да се изпъчи още повече. Гледай, колкото си искаш, не е твое! И ти сам се отказа от него!
Трябваше да се вземе в ръце. Не можеше той само с едно появяване на прага ѝ да изтрие изминалите десет години. Първоначалният шок я беше съборил, но беше крайно време да се съвземе. Тя не беше вече онова малко и наивно момиченце, а той пък изобщо не присъстваше вече в нейния свят. Очите му се спряха върху плътните ѝ устни и тя високомерно ги стегна.
– Не ми е хрумвало, че може да си станал майстор на бойлери.
Очите му леко се присвиха. Знаеше, че го е жегнала.
– Ако това ще те успокои, и аз не съм очаквал, че може да те открия в града. Предположих, че някой от близнаците се е заел с къщата.
– Боян и Влади могат и сами да поправят бойлери.
– Нима? Тогава да си тръгвам? Услугата без друго вече е платена, така че още по-добре за мен.
Албена застина. За секунда си го представи как си тръгва и нервно преглътна. Достатъчно воля на чувствата си бе дала, за да си позволи да хвърли едни пари на вятъра, само защото техникът се бе оказал някогашната ѝ злополучна любов.
Бавно се отмести от портата и му направи път:
– Както сам отбеляза, вече съм платила, при това за спешна поръчка. Моля, натам!
Тодор изнервящо бавно се наведе за кутията с инструменти в краката си. Тя стисна зъби. По дяволите, влизай по-бързо и после се махай от очите ми! Отворената врата оставяше твърде тясно пространство върху бетонната пътека, за да се разминат. Близостта му я задушаваше. Беше половин глава по-висок от нея и по-скоро мускулест, отколкото едър, но сякаш заемаше цялото пространство. За щастие, той също положи старание да мине покрай нея без тялото му да докосва нейното.
– Нагоре по стълбите и после… – започна тя да дава указания.
– Спомням си добре къде е банята ви – сряза я Тодор.
Албена смръщи устни. Разбира се, че си спомняше. Та нали точно там я беше намерил на онзи рожден ден? И така се бяха отплеснали, че кой знае до къде щяха да стигнат, ако Калина не беше тръгнала да я търси, притеснена от дългото ѝ отсъствие...
Обърнал гръб, за да изкачи стълбите, Албена можеше на спокойствие да огледа стройната фигура. Напомняше ѝ на пантера – гъвкав, тих и опасен. Дори и в работния гащеризон тялото му не бе изгубило нито силата, нито грацията си. Но това вече нямаше никакво значение за нея! Последва го до банята с още по-мрачна и недружелюбна физиономия.
– Мда, изгорял е нагревателят, както и бях предположил.
Сумата, която назова, я накара да преглътне мъчително. Ако ремонтите продължаваха да изяждат спестяванията ѝ със същия темп, щеше да се наложи доста да съкрати планираната ваканция.
– Ще ми отнеме около половин час да го сменя – продължи Тодор.
Изглеждаше свъсен и рязък. Тя пък нямаше никакво желание да бъде по-приветлива. Само вдигна рамене и се оттегли в стаята си, оставяйки го да работи. Седна отново на компютъра и отвори списъка със забележителности, които подбираше за училищния проект. Пръстите ѝ започнаха с ярост да тракат по клавиатурата. В един момент обаче осъзна, че вече десет минути пише и трие все същото изречение. По дяволите! Ако в дома ѝ беше влязъл един обикновен електротехник, вече щеше да е отметнала половин страница!
Седемнадесетият ѝ рожден ден отново изплува в съзнанието ѝ, ярък сякаш се случваше в момента. Беше поканила почти всички момчета и момичета, с които излизаха в квартала. И разбира се – Тодор. Тодор, когото всички момичета гледаха с обожание. И двете ѝ най-близки приятелки – Калина и Мира – бяха влюбени до уши и ѝ продънваха ушите с постоянни приказки за него. А Аби си кротуваше и само вечер, когато оставаше сама с мислите си и се взираше в тъмния таван над леглото си, си позволяваше да си представя какво би било, ако той дойде при нея и погледне в очите ѝ, ако я целуне. Имаше нещо особено, което тогава си мислеше, че я свързва с него. Понякога улавяше погледа му и беше достатъчно само леко кимване, за да споделят мига. Не можеше да признае на никого, дори и на себе си, колко дълбоко и всепоглъщащо беше влюбена в него. Не си и мечтаеше за взаимност. Той беше доста по-голям от нея, а и никога не ѝ беше давал повод да си помисли, че проявява някакъв интерес към нея. Освен това странно усещане, че душите им се сливат в някой от онези моменти... Понякога когато просто стояха един до друг на пейката или когато гледаха звездите…
На седемнайсет. Според родителите си беше още дете. Майка ѝ не пропускаше да ѝ напомни, че не трябва да допуска момче да я докосва преди да е станала поне на двадесет и една. Баща ѝ периодично я наставляваше, че тя е момиче от сериозно семейство, което първо трябва да завърши училище, после университет и едва тогава да мисли за момчета. Само че на седемнайсет в главата ѝ сякаш нямаше друга мисъл, освен момчетата. Освен Момчето. Тодор. Цялата грееше от щастие, защото той беше дошъл на празника ѝ. Докато Мира не се залепи за него. Първо седна просто да си поговорят, после започна да танцува с него, след това излязоха нанякъде заедно. Той изглежда беше повече от щастлив от нейното внимание и Албена вече беше сигурна, че щяха да се върнат обратно в стаята като гаджета. Цялата ѝ радост и еуфория бяха пометени. Знаеше, че не може да се сърди на приятелката си, но и не можеше да възпре чувството, че е ограбена, че ѝ е отнето най-голямото щастие точно на рождения ѝ ден. Не, само не на рождения ден! Торе, защо ми го причини? Сълзите се лееха, без да може да ги спре. Беше се скрила в банята и хлипаше, докато всички останали се вихреха в танците и забавленията. Облегнала чело върху студените плочки, дори не бе разбрала, че е забравила да заключи вратата и не бе чула, когато някой бе влязъл. Усети го по нежната ръка, която приглади косата ѝ:
– Лени?
Застина на място, когато чу гласа на Тодор. Само той още я наричаше с детското обръщение. Сърцето ѝ се разтуптя бързо. Сякаш самото му присъствие накара в главата ѝ да зазвънят камбани. В същото време обаче си даде сметка, че очите ѝ са мокри и зачервени и сигурно изглежда ужасно. И че той най-вероятно щеше да поиска обяснение за сълзите. А нима можеше да му каже?
– Няма нищо, Торе – промълви тя едва-едва.
– Плачеш ли? – ръката му не спираше да гали косата ѝ.
– Не – когато най-сетне боязливо вдиша, носът ѝ подсмръкна. – Малко. Нищо ми няма.
– Не ти вярвам. Погледни ме – ръцете му нежно опитаха да я обърнат с лице към него.
Албена първо се възпротиви, но нежността му я победи. Бавно се завъртя към него и срещна погледа му.
– Кой те нарани? – очите му проблеснаха заплашително. – Кажи ми и веднага ще го набия!
Неволно се усмихна. Беше толкова хубаво да е близо до него, да се потопи в очите му, да се сгуши в прегръдките му. Ръцете ѝ сякаш сами се протегнаха и се спряха върху страните му. Беше толкова красив! Не искаше да си мисли за това, че вероятно досега беше прегръщал Мира.
– Лени, кажи ми! Какво се е случило? Ах, тая патица Мира, не трябваше да ѝ се връзвам на акъла да ми показвала къде ѝ било счупено колелото. Ако не си го е счупила сама… Някой те е нагрубил в това време, а ти не искаш да ми кажеш!
Едва ли щеше да нарича Мира патица, ако я беше прегръщал до този момент. От дъното, в което се беше блъскала, Аби полетя във висините. Не искаше да изгуби момента отново.
– Не, никой не ме е нагрубявал. Просто… просто така. Торе, може ли да те прегърна? Ей така, за малко…
– Дали може? – Тодор обгърна раменете ѝ и я привлече към себе си. – Би трябвало аз да съм този, който да моли за разрешение. Всичко може, красиво момиче! За прекрасната ми рожденичка – всичко!
Албена плъзна ръце и ги обви около врата му. Какво се случи после, така и никога не успя да си спомни. Как точно беше станало, че братската му успокоителна прегръдка изведнъж се измени? Тя ли първа повдигна устни към неговите? Той ли склони глава към нея? Сякаш някакъв вихър премина внезапно и отнесе разума ѝ. В следващия момент, в който се опомни, тениската ѝ беше на земята, а той стенеше и целуваше голите ѝ гърди. Тя бе примряла от удоволствие и от новото опиянение да чувства себе си като истинска жена, която може да има въздействие върху един мъж. Моментът в банята се бе превърнал в цяла вечност, която тя не искаше никога да свършва. Докато не чу силно думкане по вратата. Не, не го чу от веднъж. То се промъкваше в съзнанието ѝ постепенно, докато успее да пробие през бесния ритъм на сърцето ѝ. Всъщност, пръв се опомни Тодор. Той се отдръпна и я погледна замаяно, когато отвън долетя гласът на Калина: “Аби, добре ли си? Отвори, моля те!” Албена не можеше да говори. Не знаеше на кой свят се намира. Калина повтори. Тогава Тодор я разтърси и ѝ прошепна да извика, че ще излезе след минута. Едва при третото разтърсване Аби успя да извади глас от скованото си гърло. Стъпките пред вратата се отдалечиха. Тодор бързо се облече и след като се увери, че и тя е облечена, отключи вратата, надникна леко и бързо се измъкна навън. Албена изчака още малко преди да излезе и тя. Очакваше, че Тодор ще ѝ намигне, ще ѝ каже кога ще се чакат отново, ще ѝ се обади. Едва влязла обаче, той побърза да се извини, че трябва да си тръгва и напусна партито, избягвайки погледа ѝ. Минаха повече от две години след това, преди отново да я докосне. Тогава ѝ беше обяснил, че на седемнайсет е била твърде малка и не е бил сигурен, че ще съумее да я опази от самия себе си. Но пък после, когато тя бе на деветнайсет, не се беше и опитал да се възпре...
– Готово е – гласът му зад гърба ѝ така я стресна, че тя подскочи на стола.
– О! – черните кичури се завъртяха от рязкото движение, когато се обърна, за да поеме подадената от него бележка. – На теб сега ли трябва да доплатя?
– Не, утре в офиса – кратко каза той.
– Ами… благодаря – Албена навлажни пресъхналите си устни.
Чертите на лицето му бяха станали някак по-изсечени, а устата му – сякаш още по-твърда и стегната. Беше грешка да го пуска в дома си. Огромна грешка да остави спомените така да я обсебят. Съзнанието ѝ така се беше размътило от чувствения спомен, че само премигваше и попиваше промените в лицето, което беше галила с толкова нежност някога...
– Петър? – повдигнаха се веждите му изведнъж. – Гаджето?
Албена сепнато се обърна и проследи погледа му. Беше оставила отворен Фейсбука си върху профила на Петър, а долу в месинджъра мигаше съобщението от него. За секунда Петър ѝ се видя съвсем далечен, почти непознат. Това беше лудост! Трябваше незабавно да прекъсне това влияние, което присъствието на Тодор оказваше върху нея. Въпреки че беше далеч от мисълта, че Петър е мъжът на живота ѝ, някакъв инстинкт за самосъхранение я накара гордо да изрече:
– Годеникът ми.
– О, колко романтично – поклати глава безстрастно той. – Въпреки че май не е твърде романтичен в разговорите?
Отвореният прозорец на Месинджъра показваше линка към статията за учителския протест, а под него назидателното “Мисля, че е редно да се включиш.” Тъй като Аби не бе отговорила своевременно, Петър беше написал “Мама ме вика за вечеря, ще пиша по-късно.” Никога не се беше славил с особено красноречие, но не можеше да избере по-непохватни думи, които да ѝ напише! Албена рязко се обърна и скри Фейсбука от екрана.
– Не са ли ти казвали, че не е учтиво да надничаш в чужди разговори?
– Не са ли ти казвали да криеш кореспонденцията си, когато има други хора в стаята? – парира я той.
– Дори не разбрах, че си влязъл. Можеше да се обадиш.
– Точно това направих. Но ти изглежда държеше да ми го покажеш.
– Как не!
Тя затвори лаптопа зад гърба си и се подпря на бюрото, кръстосвайки крака. Погледът му сякаш против волята му отскочи към бледата фина кожа на голите ѝ бедра. Изведнъж Албена се почувства сякаш бе пред огледало. Очите му тръгнаха нагоре към тънкия кръст и се спряха върху широко отвореното под връзките деколте, загатващо нежната извивка на млечнобелите гърди. Съвсем неочаквано я прониза някаква тръпка, сякаш всяко местенце, през което пробягваше погледа му, пламваше като след допир. Дали си спомняше гарвановите ѝ коси, разпилени върху одеялото на тревата и блестящите със страст и обожание зелени очи?
– Съжалявам за майка ти и баща ти – каза изведнъж той.
Албена преглътна и кимна, засрамена от това накъде бяха отишли нейните мисли. Заядливостта ѝ се уталожи и искреното съчувствие в думите му я трогна.
– Мъчително беше да ги изгубим толкова рано. Много ми липсват.
– Животът е несправедлив. Понякога си мисля, че онази, майка ми, много повече заслужаваше някой бесен шофьор да я отнесе, заедно с пияницата, с когото живее.
– Тодоре, как може да говориш така! – възкликна Албена. – Никой не заслужава...
– Забрави, все едно не съм го казал – прекъсна я мрачно той. – Как са братчетата? Едно време можех да ги ступам и двамата за нула време!
Опитваше се да води нормален разговор. Албена пое въздух. Така да бъде. Любезността беше най-големият враг на чувствата.
– Е, сега едва ли биха ти се оставили – пресилено се засмя тя. – Но сякаш все още не пазят твърде добри спомени за теб.
– Изживяваха се като големи защитници, затова – някаква скрита полуусмивка пробягна по устните му. Тодор скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на гардероба зад себе си. – И как този прекрасен годеник остави малкото ти сладко задниче да се донесе до тук само?
– Моля да се въздържаш от коментари, които... – Аби сви устни. Ироничната му усмивка я накара да спре и да премине в нападение. – По-интересно е какво правиш ти тук?
– Имам договор с фирмата, която си наела за ремонтите. Понякога ме викат за изпълнение на разни поръчки – вдигна рамене безразлично той.
– Знаеш, че нямах предвид това. Нали градът беше тесен за теб? Нали щеше да ставаш световноизвестен детектив? Искаше да имаш бляскава кариера и бляскава жена? Нито възможностите на града, нито жените в него отговаряха на високите ти изисквания? Какво стана, та се озова отново тук, да поправяш бойлерите на бабите?
Тодор присви очи. Лицето му се изопна, а ръцете му се стегнаха. Бавно се оттласна от гардероба и направи крачка към нея. За миг ѝ се стори, че ще я нападне. Трябваше да признае, че си го търсеше – явно го беше жегнала непростимо. В следващия момент обаче ръцете му увиснаха край тялото – уж нехайно, а някак безпомощно.
– Да разбирам ли, че причисляваш и себе си към бабите? – ъгълчето на устата му се изкриви от едната страна.
– Не отклонявай въпроса ми!
– Или смяташ, че това е недостойна работа? Бабите също имат нужда от човек, който да им поправи бойлера, когато се развали.
– Не го отричам. Само се изненадвам, че преди години твърдеше, че...
– А ти какво направи със себе си, Албена? – прекъсна я той като пристъпи още крачка напред. – Стигна ли до високите нива на академична кариера, които се готвеха за теб? Ожени ли се за възпитано и образовано момче?
– Никога не съм имала амбиции за академична кариера или да се женя за възпитано и образовано момче!
– Ти може би не, но родителите ти определено имаха. А ти беше твърде безволева, за да им се противопоставиш – очите му я пронизваха, сякаш късчета черен лед летяха към нея.
– Не смей да намесваш родителите ми!
– Няма да кажа нито дума срещу тях. Не е редно, а и не бих могъл – гласът му се снижи, той я приближи още повече. Прииска ѝ се да отстъпи, но бюрото не ѝ даваше път назад. – Всеки носи отговорност за собственото си поведение. Никой не може да те принуди да се държиш по един или друг начин, дори и собствените ти родители, ако не искаш.
– В какво се опитваш да ме обвиниш? – Албена смръщи вежди. – Ти беше този, който...
Тодор вдигна отбранително ръце и я накара да спре.
– Нека спрем до тук. Минали са толкова много години, нито аз съм човекът, който бях, нито ти. Не бих искал да коментирам това в дома на родителите ти.
– Защо непрекъснато ги намесваш? Те нямат нищо общо нито с теб и болните ти амбиции, нито с фиаското, което разигра и с мен, и с другото момиче!
– Другото момиче ли? – очите му се присвиха. – Кое друго момиче?
Идваше ѝ да зашлеви привидно изненаданата му физиономия. Как смееше да се прави, че не си спомня за участието на другото момиче? Камелия, още помнеше глупавото име, гравирано върху сватбената покана, която майка му беше донесла у тях. И то на следващия ден, след като той я бе прелъстил, сваляйки звездите от небето и убеждавайки я в огромната си любов... Това, че после явно не се беше оженил за нея, ни най-малко не намаляваше обидата ѝ. Гневът у нея избухна с такава сила, че пред очите ѝ започна да вали огнен дъжд.
– Тодоре, твоите игри свършиха преди десет години! Не съм настроена да слушам повече лъжи, нито пък ме интересуват неща от преди толкова време! Каквото било – било, да си остава, където е, не желая да го връщам обратно. Бъди така добър сега да излезеш от къщата ми. Сега! Веднага! Преди да сме си казали неща, за които да съжаляваме.
Очите му бяха бездънни и гледаха с неразгадаем блясък. Ако не бе толкова заслепена от собствения си гняв и обвинения, може би би решила, че в тях прочита объркване, разкаяние, дори обида. Той замълча за секунда и остана на мястото си. Сякаш във въздуха летяха искри. В следващия момент обаче кимна едва забележимо и мълчаливо се упъти към коридора. Взе чантата с инструментите си и стария нагревател:
– Крушата не пада по-далеч от дървото – измърмори под нос и тръгна надолу по стълбите. Преди да излезе, се обърна още веднъж към нея: – И твърде много грешиш, ако смяташ, че се натискам да стоя в продънената крепост на Пейчинови.
– Какво искаш да кажеш? – смръщи вежди Албена, но той вече бе излязъл, а външната врата беше хлопнала с трясък след него.
Утринното слънце се отразяваше в чашите безалкохолно върху стъклената масичка.
– Ех, колко е хубаво да се съберем отново трите, като едно време! – възкликна Албена, топло усмихната на двете жени срещу себе си.
Някога трите – тя, Мира и Калина – бяха неразделни приятелки. Съученички и съседки, млади момичета, изпълнени с надежди и амбиции за бъдещето. Сега от другата страна на масата в малкото кафене я гледаха две зрели жени, всяка носеща отпечатъка на живота, който бе водила до момента. Мира беше станала красива и изискана дама, след която всеки поглед би се завъртял. Гримът придаваше фаталност на високите ѝ скули, а елегантното облекло подчертаваше перфектната фигура. Невинният детски блясък бе изчезнал от погледа ѝ и тя оглеждаше присъстващите в кафенето с хладна надменност. Калина никога не се бе славила с особено елегантна фигура, а сега беше станала съвсем пухкава. Затова пък очите ѝ грееха все така дружелюбно, а когато закръглено ѝ лице се озареше от усмивка, сякаш наоколо ставаше по-светло.
– Разкажи за живота в Пловдив, Аби – подкани я Мира. – Сигурно е много хубаво наоколо да има толкова магазини, забавни места, непознати хора...
– И най-вече непознати мъже, нали, Мира? – допълни с насмешка Калина.
– И мъже – нацупи се Мира. – Адски е досадно да познаваш всички мъже в града и да знаеш всеки от тях какъв кретен е. И да знаеш поименно с коя е спал в последните десет години...
– Хубаво е да имаш известна анонимност, да – съгласи се Албена. – Но пък ми липсва точно това да излезеш на улицата и да познаваш почти всички. Животът в големия град може да бъде много по-самотен...
– Само не ми казвай, че би се прибрала тук! – дългият изпилен маникюр на Мира бръкна в кутията с цигари и с отработен жест извади една. – Трябва да си луда!
В този момент някакво раздвижване по пешеходната улица привлече вниманието им. И трите се надигнаха от столовете си, за да надникнат зад ниската ограда. Едър мургав мъж изтича стремглаво покрай кафенето, а на вратата на съседния магазин се показа възрастна жена и размаха бастуна си във въздуха:
– Чантата ми! Чантата ми! Дръжте го!
Всичко стана толкова бързо, че никой не успя да реагира. Мъжът вече наближаваше края на пешеходната част, където вероятно го чакаше автомобил, когато грамадното му тяло беше съборено на земята от внезапно хвърлил се върху него минувач.
– Уау, каква хватка! – извика възхитено Мира и скочи от стола си.
Посетителите на кафето вече се бяха събрали край оградата. Албена инстинктивно понечи да отиде натам, но после сметна, че случаят вече е решен и няма нужда от нейната намеса. Мира без друго беше изтичала и разбутала събралото се множество и после щеше да им докладва. До ушите ѝ достигнаха възбудени гласове, които викаха полиция, а след минута мярна и униформите.
– Няма спасение от тях – поклати глава Калина и се отпусна обратно в стола си. – Наглост до безобразие!
– Милата женица – въздъхна и Албена. – Ето това ме вбесява. Ясно е, че краде от нея, защото тя с бастуна е беззащитна, но не се замисля, че тази жена едва преживява с мизерната си пенсия...
– Няма да повярвате! – дотича запъхтяна Мира. – Знаете ли кой го събори на земята?
Албена и Калина извърнаха въпросително глави към блесналите ѝ очи.
– Едва го познах и аз! Беше Тодор!
Може би вълнението на Мира беше продиктувано от чисто клюкарски подбуди, но Албена не можеше да каже същото за своето собствено вълнение. Сърцето ѝ така заблъска, че тя инстинктивно сграбчи ръба на масата и обърна отново поглед към главната улица.
– Няма ги вече, полицаите отведоха онзи и той тръгна с тях – докладва Мира важно, докато сядаше на стола си. – Как не съм знаела, че е в града! Нали уж го бяха изключили от полицейската школа, пък той така го тръшна на земята все едно е от спецчастите – онзи не можеше да помръдне!
– Брей, браво на Тодор тогава – усмихна се Калина. – Гледай колко мъже имаше наоколо и всички само зяпаха.
Албена сякаш бе загубила дар слово. Само местеше поглед от едната си приятелка към другата.
– Какъв мъж! – продължи Мира. – И като момче беше готин, но сега е станал... уау! Заприлича ми на някой актьор. Например, на Вин Дизел. Или не, на Сталоун в младите му години. Както и да е. Въобще не съм очаквала, че мога да го видя тук! Вие знаехте ли, че е в града?
Албена прочисти гърлото си в опит да каже за срещата им предната вечер, но думите просто не излязоха. За щастие, Калина отговори преди нея.
– Аз знам, да. Тези дни работим в музея с братовчед му, Тихомир Белев. Той иска да възродим паметта към един забележителен човек от техния род, брат на прадядовците им – генерал Иван Белев, чували ли сте за него?
– Не – сряза я бързо Мира. – И ти си знаела, че Тодор е тук и не си казала?
– Не съм сметнала за важно – вдигна рамене Калина. – Виждах го само за кратко. Отказа да се включи. Учтив беше, но нямаше желание да си говорим. Всъщност, говорят, че нямал желание с никого да говори. Май имал някакви проблеми – лични ли, професионални ли, със закона ли, не разбрах. Затворил се е у тях и твърдят, че прекарвал дните и вечерите си сам или в компанията на бутилката.
Албена смръщи вежди. С нея си беше говорил, не бе забелязала у него липса на желание. За втори път обаче чуваше намека за бутилката.
– Май изглеждаше малко странно, права си – сбърчи чело Мира в опит да визуализира сцената. – Доста брадясал... ама пък така още по-заплашителен вид имаше. И така се хвърли върху онази маймуна, че...
– Аби, ти чувала ли си за генерал Белев? – Калина внезапно се обърна към притихналата си приятелка.
Албена едва не подскочи.
– Аз... мисля, че да. Сякаш Тодор е разказвал нещо – сбърчи вежди и опита да си спомни. – Сещам се само, че беше много горд, че има такъв човек в рода им.
– Генерал Иван Белев далеч не е гордост само за семейство Белеви, той е гордост за целия ни град – разпалено обясни Калина. – Нямаме друг човек, който да е участвал в толкова много битки във войните и после да му бъде присъден чин генерал за особени заслуги. За съжаление, малко след като се прибира след Първата световна война, генерал Белев загива по време на ловен инцидент. Тихомир иска да възроди паметта за него, да издигнем паметник и...
– Уф бе, Калина, и как може това да ти е интересно? – Мира с досада измъкна нова цигара.
Албена обаче беше необяснимо заинтригувана.
– По-интересното е друго – продължи Калина. – Смята се, че Иван Белев е оставил някъде скрито съкровище.
– Съкровище? – засмяха се едновременно Албена и Мира.
– Старите книги говорят за една пикантна история. Иван Белев бил забележителен момък и всички моми в града хвърляли тайни погледи към него. Той обаче винаги отговарял, че сърцето му вече е отдадено само на една жена, за цял живот. Така и не искал обаче да каже името ѝ. Бил бедно момче, баща му бил добър дърводелец, но рядко използвал таланта си – много пиел. Майката едва успявала да нахрани и облече него и тримата му братя. Мечтаел си да построи собствена къща и говорел на всички, че когато я построи, ще представи и своята невяста. Видял своя шанс в армията и се записал да учи във военно училище. С настъпването на Балканската война бил мобилизиран, като всеки друг мъж. Бързо се отличил с особена смелост и находчивост и израснал в чин. Когато се прибирал за кратко в града, изглеждал все по-добре и по-добре. Един дядо споделя, че при едно от прибиранията си казал, че вече е събрал парите и веднъж да свърши войната, ще вдигне къща за чудо и приказ и ще смае всички с красивата си булка. След Междусъюзническата война обаче започва Първата световна война и той отново е извикан на фронта. Има дори една куриозна случка. След битката при Дойран пристига известие, че е геройски загинал на фронта. Отслужват литургия, почести, всичко както си му е реда. Едва седмици, може би и месеци по-късно става ясно, че всъщност загиналият се казва Иван Велев, а Белев се завръща по-късно в града.
– Дай по-накратко – прекъсна я нетърпеливо Мира. – От толкова битки и войни, не успях да разбера къде става въпрос за някакво съкровище.
– Как къде? – стрелна я Албена, изненадана и от себе си колко логично ѝ звучеше всичко. – Парите, които е събирал, за да построи къща и да отведе мечтаната си булка в нея, нали, Калина?
– Точно така. Генерал Белев се прибира в града някъде през 1920 година, около десет години след като е отишъл да учи във военно училище. Никой не знае какво точно се е случило, но най-вероятно момичето, за което е искал да се ожени, не го е дочакало. Белев се затворил в себе си, къща така и не построил. А събраните пари така и никой никога не видял. Затова и хората от инициативния комитет на Тихомир предполагат, че той ги е заровил някъде в земята – такива са били навиците по онова време. Размирни времена, войни – най-сигурният начин да скатаеш спестяванията си.
– И са тръгнали да търсят някакво си съкровище? – изсмя се Мира. – И да го намерят, парите ще са от едно време!
– Мира, той не иска да се обогатява от тях – погледна я назидателно Калина. – Смята се, че това е една интересна история на хора, които са живели в града. Ако открие това „съкровище“, то ще бъде дарено на музея. Освен това, тогавашните пари имат антикварна стойност. Но не се знае дали изобщо спестяванията му са под формата на пари. И дали изобщо съществуват.
– От това, което ми разказа, никак не ми звучи като човек, който би ги изял и изпил – поклати глава замислено Албена.
– Така е – кимна и Калина. – Разрових се из всички възможни източници да чета къде се споменава името му. Не е много, но доколкото го има, говорят за него като за честен и отговорен човек. Реално през всичките години, докато го е нямало, той е обикалял по фронтовете и е водил битки, не е имал кога да ги пропилее. А когато се е върнал, се затворил в някаква барака и живял изключително скромно. Няколко месеца, дори по-малко от година минало преди инцидента. Някои хора дори предполагат, че е възможно да се е самоубил. Това, мисля, никога вече няма да може да бъде доказано. Полицейският доклад от тогава е наличен. Един от другите ловци, с които е бил, признава, че е стрелял, мислейки че зад храстите се движи сърна, а е очаквал, че Иван Белев е зад гърба му. Възможно е, разбира се, Иван Белев нарочно да се е промушил в храстите. Възможно е този ловец да не е казал истината. Но повече от това никога няма да се разбере.
– Много интересна история – промълви Албена, искрено очарована. – В момента в училище работя по един проект, искам да извадя учебния материал извън учебниците и да накарам децата истински да се заинтригуват. Трябва да намеря начин да я включа в проекта – мисля, че би ги запленила.
– Да, наистина малко се знае за Иван Белев. А военните му успехи са повече от впечатляващи. Аз подкрепям изцяло инициативата и в музея вече също събираме пари да бъде издигнат паметник на този човек.
– Калина, непоправим романтик си – засмя се сухо Мира. – Кой се вълнува, че някой си ходил на война преди сто години и после се самоубил, защото възлюбената му не го изчакала десет години?
– Недей така, Мира – сгълча я Калина. – Той не се е бил за себе си, бил се е за България. За да можем да бъдем това, което сме. Малко хора от града могат да се похвалят с такива подвизи!
– Да бе, за България, бил се е да изкара някой лев, защото е бил беден като въшка, а момата изглежда е била от богато семейство и е знаел, че никога няма да му я дадат!
– И така да е, това не променя постиженията му – настоя Калина.
– Уф, всички в тоя град са се заровили около някакви минали неща – изпуфтя Мира и погледа към Аби, търсеща съчувствието ѝ. – Не знам какъв толкова кеф им доставя да ровят години назад и да се прехласват. Сигурно така се мъчат да намерят успокоение на собствената си съвест, че не са избягали докато е било време.
– А ти защо не си избягала още? – обърна се към нея Албена.
– Е, ако имах възможност, нямаше да се поколебая – Мира издиша кръгли облачета дим, които накараха Аби да се закашля.
– Всеки има възможност...
– Теб те изпрати баща ти и вашите те издържаха, докато следваше. На мен нямаше кой да ми даде такъв старт в живота. Трябваше поне да се огледам по-добре, преди да хукна да се женя за оня сульо! Само като се сетя, че можех тогава и онзи от Плевен да сваля. Или поне Тодор...
Ах, този Тодор! Трябваше ли да го споменават през две реплики? И сърцето ѝ всеки път да подскача.
– Мира, защо все чакаш мъж да те отведе някъде? Ти сама не можеш ли, ако толкова искаш? – почуди се Калина.
– Ти си късметлийка, че хвана Роската, той си те гледа като писано яйце, затова и си ти е добре тук. Аз сама да тръгна – къде да отида, какво да правя? Нито пари имам, нито професия, нито жилище. Къде ще живея, какво ще работя?
Албена отвори уста да ѝ каже, че при нея положението не е по-различно. И тя живееше под наем, и тя плащаше наема си със заплатата, която сама заработваше. Но реши да не влиза в излишни спорове. Вгледа се в кафето си и замислено вдигна чашката, все още под влиянието на историята на прадядото на Тодор. Какво нещо беше животът! Човекът бе постигнал това, с което малко хора могат да се гордеят, а бе изгубил най-ценното – любовта си...
Странно, историята на Иван Белев някак бе успяла да уталожи гнева ѝ към Тодор. Разговорът с приятелките така и бе преминал без да се наложи да им разказва за срещата си с него. Все още беше на тръни да не би да го засече пак някъде по улиците на града, но от него нямаше и следа. И да го види, какво? Трябваше най-накрая да намери мир със себе си. И да го подминава с гордо безразличие. Замисли се отново за историята, която Калина разказа и се почуди как да я включи в графика на дейностите за нейния проект. Можеше да подпомогне обучението по история и да съживи в представите на децата годините от началото на миналия век. Не беше сигурна и за себе си какво точно я беше впечатлило толкова. Може би защото знаеше какво е животът ти да се върти около любовта ти към един човек. Поставяше се на мястото на Иван Белев и си представяше как той е устоявал във всички битки, воден от несломимото желание да бъде с момичето, което обича. Как ли се е чувствал този човек, когато е разбрал, че цялата му младост е минала в опит да я спечели, а тя накрая не е оценила усилията му?
Албена се надигна и избърса потното си чело. Повечето от цветята на майка ѝ се оказаха живи под дълбокия слой бурени и сега предната алея я радваше с прекрасни цветове. Слънцето тъкмо се беше скрило зад къщите и скоро щеше да започне да се смрачава. Изведнъж изпита странно натрапчиво чувство, че някой я наблюдава. Огледа се внимателно наоколо, но не видя никой. Изглежда умората се отразяваше върху въображението ѝ след толкова часове усилен труд в градината. Искаше само да си вземе един душ и щеше да отиде за бутилка вино до магазина, след което с удоволствие щеше да изпие една чаша в градината.
Твърде късно осъзна, че пътят ѝ към магазина минава покрай къщата на Тодор. Почувства се глупаво, сякаш го следеше. Реши, че ще мине с бърза крачка и изобщо няма да поглежда натам. Обаче не се стърпя. Някаква паркирана кола обаче ѝ даде нужното прикритие, за да хвърли поглед към старата кафява порта. Плочките пред нея бяха все така леко разместени. Боята на оградата – олющена. Само за миг ще вдигне очи и ще хвърли поглед към къщата. Старовремските аристократични орнаменти си бяха там, надвиснали над тъмните и замлъкнали прозорци. Тодор изглежда не си беше вкъщи. Обаче... Странен пукот и мирис на пушек я накараха да забави крачка.
Огън? Тънка струйка дим се издигаше от задната част на двора на Тодор. Албена надникна през оградата, но наоколо не се виждаше никакъв признак от човешко присъствие. За секундите, в които се бе загледала, димът се сгъсти, а пукотът стана по-силен. Тя нерешително пристъпи и опря глава в решетките на портата, за да огледа ситуацията по-добре. Тревата в задната част на двора гореше.
– Тодоре? – извика колебливо.
Никой не ѝ отговори. Огледа се наоколо – нямаше жива душа, нито по улицата, нито в околните дворове. Извика още веднъж, по-силно. Отново реакция нямаше, а пред очите ѝ огнените езичета вече обхващаха двойно по-широка област. Нямаше повече време да се чуди. Решително блъсна портата и влезе в двора. Извика го още няколко пъти, по-силно, докато вече тичаше навътре по пътечката към дворната чешма. За щастие, около крана висеше нагънат маркуч. Албена бързо го разгъна и пусна водата. Маркучът беше тежък и се огъваше под нея, оказа се сериозно усилие за слабото ѝ тяло да го помести. Капки пот вече бяха избили по челото ѝ, а огънят ставаше по-силен и по-гъст. Блъсна я горещ вихър, водата засъска върху жаравата, димът я задави. Голите ѝ бели крака станаха целите черни от пръскащите я кал и пепел. В един момент цялото ѝ същество се превърна в устрем да пребори стихията. Не знаеше колко време е минало, нито виждаше, нито чуваше, докато най-накрая не изгаси и последното въгленче.
– Какво става? Проблем ли има? – най-накрая чу един човек от балкона на съседната кооперация да вика към нея.
А, не бе, помисли си Албена, дошла съм тук ей така да си поиграя с маркуча! Съседът стоеше най-невъзмутимо по пижама и се почесваше.
– Щеше да стане пожар – извика Албена. – Но вече всичко е наред.
– А! – възкликна мъжът. – Не е ли Тодор там? Ти коя си?
Да си дойдем на думата – това, че имаше пожар в съседния двор, който можеше да обхване и неговата къща, нямаше никакво значение пред вълнуващата информация, че от двора на Тодор отговаря непознат женски глас!
– Негова позната – отговори тя кратко. – Минавах случайно. И Тодор има невероятен късмет, че се оказах наблизо.
– За какво имам невероятен късмет? – изломоти един глас зад нея.
Албена се обърна. Тодор стоеше и разтъркваше очите си, сякаш трудно можеше да фокусира. Сега едва ли можеше да мине за актьор или пръв красавец. Очите му бяха кръвясали, косата разбъркана, а дъхът на алкохол я блъсна по-силно и от дима преди малко.
– Албена! – гласът му звучеше странно. – Каква изненада да те видя в двора ми!
– Не съм дошла на приятелско посещение – озъби му се тя и тръшна маркуча в краката си. Струята се обърна към нея и я поля цялата. – Ауу!
Тодор се обърна и отиде с криволичеща походка до чешмата, за да спре крана. Господи, какъв ужас! Ако до момента просто се беше намокрила, то сега от роклята ѝ течеше река. А насреща ѝ Тодор едва можеше да обели две свързани думи и да направи две крачки без да преплете крака.
– Нали ти оправих бойлера? Защо си дошла да се къпеш в градината ми? – попита присмехулно, когато се върна до нея.
– Глупак! Имаше пожар в двора ти. Ако не бях аз, щеше вече да си изгорял. Къде беше, защо не ми отговори? Виках те поне десет пъти!
Думите ѝ сякаш леко го отрезвиха и замътеният му поглед се поизбистри.
– Пожар? – той огледа димящото черно петно. – Подпалила си ми двора?
– Ти си пълен идиот! И ако аз го бях подпалила, щях ли да се моря да ти го гася? – тросна се тя. – Знам само, че задният ти двор беше целият в пламъци и че къщата ти щеше да замине всеки момент, ако не го бях изгасила! И доколкото разбирам, и ти щеше да заминеш заедно с нея!
Тодор изглежда не се впечатли от фаталността на тона ѝ. Взря се в нещо зад нея и потегли натам. Коленичи под прозореца на къщата и взе някакъв предмет от земята:
– Мамка му!
Албена се приближи до него и видя в какво се взираше. Върху плочките пред прозореца се търкаляше черен обгорен стъклен пепелник. Не беше трудно да се досети какво се беше случило. Пепелникът някак се бе катурнал от перваза и някой неизгасен фас бе успял да се търкулне до тревата. Хвана я още повече яд като гледаше неадекватната му физиономия:
– Тодоре, ще се затриеш от глупост!
Той бавно вдигна очи към нея и я изгледа от главата до петите. Предположи, че ще започне да се оправдава за невниманието си, но за нейна изненада Тодор само измърмори:
– Защо си се борила сама с това?
– Ако бях тръгнала да търся помощ и в това време ти беше пламнала цялата градина и къщата, друга песен щеше да пееш.
– Трябваше да ме извикаш. Аз... задрямал съм явно.
– Като те гледам, задрямал не е точната дума. Изглежда си се отрязал като талпа. Извиках те няколко пъти и предположих, че те няма вкъщи!
– Цялата си мокра – очите му отново обходиха цялото ѝ тяло – от накъдрените кичури коса, от които се спускаха струйки води и мокреха подгизналата ѝ рокля, до локвите под краката ѝ.
– Тодоре, наред ли е всичко? – провикна се пак съседът от балкона. – Каква е тази, да не е влязла да краде?
– Айде скривай се, бай Георги, шоуто свърши – тросна му се Тодор.
Албена се вгледа в него. Все още изглеждаше ужасно, но погледът му беше една идея по-трезв, или поне по-разсънен. Беше облечен в стара раздърпана тениска и бермуди, които тя си спомняше от ученическите му години. Усети метален вкус в гърлото си. Какво беше станало с него?! По лицето му се сменяха различни изражения, докато очите му прескачаха от обгорялото петно и маркуча към прилепналата по тялото ѝ рокля. Албена изведнъж усети, че започва да трепери. Вечерта беше топла, но тялото ѝ се тресеше цялото след ледения душ и преживения шок.
– Хайде – протегна ръка той и я обгърна зад кръста ѝ. Тя не помръдна от мястото си. – Влизай вътре, стига спектакли за съседите. Не можеш в този вид да се прибереш до вас.
Ръката му леко я побутна. Албена бе разкъсана от противоречиви усещания. Някакво чувство за самосъхранение я караше да се откъсне и да избяга далеч. В същото време нежният допир на пръстите му до кръста ѝ събуди неочакван спомен и копнеж. И разля по цялото ѝ тяло особена тръпка. Тръпки? Беше приключила с това преди десет години! Един поглед върху локвите под нея обаче беше достатъчен, за да я убеди, че не може да тръгне в този вид по улицата. С въздишка се подчини и се остави той да я въведе в къщата.
Сграбчи още по-здраво кормилото, за да не излети от пътя и за момент се остави на инерцията и се заслуша в шумовете наоколо. Беше ли зад нея човекът? Чуваше плискането на бързеите по реката, нощните птици, жабите. И шумолене. Листата на дърветата край реката. Или не само? Нещо изтропа зад нея. Сърцето ѝ се преобърна и заблъска още по-бясно. Краката ѝ сами бясно завъртяха педалите.
Не можеше повече да чака и да се ослушва. Трябваше по-бързо да се махне от тъмните пътечки край реката. Прокашляне ли бе това? Не посмя да се обърне. Впи пръсти в кормилото и се взря пред себе си. Лампите на моста вече се виждаха. Веднъж да стигнеше до къщата на Тодор...
ПЪРВА ГЛАВА
Три седмици по-рано
Старата къща миришеше на спомени. Още като отвори вратата, сякаш със застоялия въздух срещу нея се втурна и цялото ѝ детство.
Албена плавно пристъпи и пусна сака до краката си. Цареше пълна тишина, почти сюрреалистична. А в главата ѝ отекваше скърцането на вратата към хола, тропането на чинии от кухнята, стъпките на братята ѝ, които се гонеха нагоре-надолу по стълбите. Съвсем ясно чу гласа на майка си, която ги подканяше да отидат на вечеря и дори стомахът ѝ изкъркори при мисълта за вкусотиите, които тя им предлагаше.
Албена пое дълбоко въздух и разтърси гъстата си тъмна коса в опит да се отърси от виденията. Най-напред прекоси хола и се упъти към балконската врата, за да пусне свеж въздух между натежалите стени. Сбърчи нос пред прахта отвън, но тъмните ѝ очи обходиха улицата замечтано. Ех, колко години не си беше идвала в родния град!
– Я, Ленито си е дошла! – чу изведнъж писклив глас и се обърна с усмивка към съседния двор. Никой не я беше наричал така от години.
Леля Здравка остави легена с прането, който носеше. По-точно, с двете сгънати дрешки. Очите на съседката блестяха със зле прикрито любопитство и тя прибра боядисаната в ярко червено коса зад ушите си, сякаш някой косъм можеше да попречи да види важен детайл от случващото се пред нея.
– Съвсем се изгубихте, как сте, какво става с вас? – жената пристъпи към оградата, разделяща двата двора, за да я чува по-добре.
– О, добре сме, лельо Здравке, но вече нямаме често работа насам…
– Ех, да, като ги няма мама и тати… – въздъхна леля Здравка и съчувствено заклати глава. – Колко години минаха вече от катастрофата, четири ли? А и на мен все ми се струва, че ей сега майка ти ще звънне да ми поиска сол, а татко ти ще седне заедно с чичо ти Сава да поправят колата… Много нелепо си отидоха, много!
– Такъв е животът – опита философски да заключи Албена, преглъщайки мъчително.
Съседката помълча за кратко, след което продължи.
– Вие какво ще правите с къщата? Ще продавате ли?
Да си дойдем на думата, леля Здравка трябваше да бъде осведомена по най-важните въпроси.
– Не сме решили още. Но за съжаление, най-вероятно ще трябва да продадем. Близнаците поне са единодушни – пресилено се засмя Албена.
– О, те мъжете са така, не чакай от тях да милеят за бащината къща!
– Ами те са заети със собствените си грижи и семейства – почувства се длъжна да ги защити тя.
– Ти ще поостанеш ли тук?
– Сега е ваканция и учителите сме малко по-свободни. Ще използвам да свърша някои дълго отлагани неща – Албена се подпря на балконския парапет. Бялата ѝ кожа изпъкна на фона на ожулената зелена блажна боя.
– Постой, да си спомниш, че и тук е хубаво – усмихна се съседката. Изведнъж физиономията ѝ се смени и очите ѝ блеснаха. – О, знаеш ли кой също се е върнал? Няма да повярваш! Помниш ли Торето, сина на Лила? Дошъл е пак да живее тук!
Думите я блъснаха като въздушната струя на скорострелен влак. Пръстите ѝ сякаш побеляха още повече и неволно сграбчиха парапета. Торето? Синът на Лила? Можеше ли изобщо някога да забрави… Усети любопитния изучаващ поглед на съседката и се насили да каже нещо:
– Така ли?
– Обаче – гласът на леля Здравка се сниши в заговорнически тон – казват, че нещо станал особен. Живеел сам в тая стара къща, с никого не общувал, освен с чашката...
Албена сякаш бе изгубила дар слово. Тодор... Не го беше виждала или чувала от поне десет години! Признай си, Албена, знаеш много добре от колко точно – от девет години и десет месеца. И няколко дни. От когато…
– Не знам какво се случи с това момче – продължи да бъбри леля Здравка. – Мисля, че Лила обърка живота му, когато се ожени за друг мъж и Тодор така и не го прие за баща. Казват, че сега изобщо не си говорел с нея. Тя си живеела в Пазарджик с мъжа, а той се е върнал тук в къщата на баба си и дядо си, само с един чифт дрехи на гърба. Вие бяхте приятелчета едно време, нали?
Леля Здравка любопитно въртеше очи и не остана никакво съмнение, че я подпитва. А да подхранва въображението на дъртите квартални клюкарки, беше последното нещо, което Албена имаше желание да прави в момента.
– Не съм чувала нищо за него от години – измърмори тя, отклонявайки поглед към цъфналите липи в края на улицата.
– Трябва да се видите сега, отиди да му се обадиш… – в този момент се чу гласът на мъжа ѝ, който я викаше за нещо. Жената му се тросна, но към Албена се обърна с извинителна физиономия. – Е, Лени, много се радвам, че си тук. Ако нещо ти трябва, само чукни на портата. Сега ще вървя, че чичо ти Сава ме вика.
– Ще се видим пак, лельо Здравке! Поздрави чичо Сава!
Да му се обади? Как не! Албена проследи как съседката влиза в къщата и изведнъж усети, че силите я напускат. Тодор се върнал да живее в града? За да живее като аскет? Тежко се облегна на перилата. Звучеше толкова нетипично за човек като него, който имаше толкова големи амбиции. Чак нереалистично.
Но какво я вълнуваха стремежите на Тодор? Тя решително се оттласна от парапета. Той сам беше направил така, че това вече да не я вълнува! Ако го видеше в града, щеше просто любезно да поздрави и да продължи по пътя си. Нямаше никакво желание да си припомня нищо от случилото се тогава, преди девет години, десет месеца и няколко дни.
Решително отпрати мислите за него и тръгна през стаите, за да отвори прозорците и да се подготви за вечерта. Канеше се да нощува сама в старата къща за първи път след смъртта на родителите си. Опитваше се да не се поддава на злокобни мисли. Първо се зае да почисти праха, а после взе сака си, бавно започна да изважда дрехите от него и да ги подрежда върху един шкаф. Гардеробът стоеше до нея, пълен със стари дрехи и спомени, неща, които предстоеше тепърва да разчисти. Поклати глава.
Пронизителният звук на телефона ѝ я изтръгна от неприятните мисли.
– Как е, сестричке, пристигна ли? – чу гласа на Боян, единият от близнаците.
– Тъкмо влязох.
– Къщата става ли? Да не е паднал нещо таван, да има някоя счупена врата или прозорец?
– Бооо, стига с твоите апокалиптични прогнози! Всичко си е на мястото. Малко е прашно и застояло, но с една прахосмукачка и малко проветряване всичко ще бъде наред.
– Ти прегледа ли добре? Моля те, искам да бъдеш внимателна. Стара къща е това!
– Стара била! Бояне, до скоро майка и татко живееха в нея без никаква заплаха за живота им – Албена малко се ядоса на брат си.
– Аз не бих останал сам вечер там – отсече той.
– Защо, от какво те е страх? От призраци ли?
– Не… – гласът му прозвуча малко объркано. – Не знам, просто не бих. При мисълта, че последният път, когато съм спал там, в къщата си бяха и мама, и татко… Мисля, че цяла нощ ще ми се струва, че ги чувам наоколо.
– Минаха четири години, откакто ги няма. Не можем до безкрай да се правим, че тази къща не е наша!
– Можем! Най-добре е да я продадем. Знаеш, че това е мнението и на Влади.
– Или по-точно на жена му – смотолеви огорчено Албена.
– Аби, жена му е напълно права. Дават луди пари за жилище под наем всеки месец, а Влади има част от къща, която стои напълно необитаема. Ако ти беше на нейно място, и ти щеше да настояваш.
– Добре, добре – не ѝ се подхващаше отново същият спор. – Нали се разбрахме? Ще прекарам ваканцията си тук и обещавам до месец да съм взела окончателно решение. Или всички заедно ще продадем къщата, или аз ще се постарая да намеря начин да откупя вашите дялове.
– Ти си знаеш – въздъхна Боян. – Само внимавай, моля те! И да не вземеш да се забъркаш пак в някакви истории!
– В истории ли? В какви истории? – смръщи вежди недоумяващо Албена.
– Не позволявай на емоциите и спомените да ти заглушават здравия разум – назидателно натърти Боян. – Хайде, оправяй се там! Аз ще се чуя с Влади да му кажа, че всичко е наред.
Това малко братче си позволяваше да се държи твърде наставнически, може би трябваше да му припомни кой е по-големият! Албена остана изпълнена с негодувание. Когато преди няколко месеца близнаците ѝ казаха, че искат да продават къщата, усети силна болка, сякаш някой се опитваше да бръкне право в сърцето ѝ и да го изтръгне. Те бяха прави, че вече години никой не живееше в нея, а къщата се рушеше, искаше си време и инвестиции, за да може да се поддържа в добро състояние. Боян беше зает да обикаля по света и никак не му се занимаваше със стари провинциални къщи, а съпругата на Влади предпочиташе да прекарват отпуските в луксозни хотели, вместо в рушащата се родна къща на свекърите ѝ. Близнаците бяха излезли от града още на четиринадесет, когато отидоха да учат в гимназия в областния град, не бяха толкова силно скрепени с родната къща както Албена, която се премести едва на деветнадесет и то само за да завърши университет. После животът ѝ се стече така, че остана да живее в Пловдив и започна работа като учителка там, макар и да обичаше често да се прибира в родния дом. Внезапната смърт на родителите ѝ беше голям шок за всички и тримата дълго не успяха да се възстановят. Никой нямаше сили да се занимава с опустялата къща и имотът така и си остана с години, без да правят нищо с него, създавайки единствено поводи за клюки сред съседите. Изглежда, че съпругата на Влади беше взела нещата в свои ръце в тяхното семейство, а Боян така или иначе предпочиташе да живее с пълна торба с пари, отколкото с пълна торба със спомени. Единствено Албена не можеше да се раздели с къщата, колкото и разумът да ѝ казваше, че това е най-доброто решение.
Излезе от спалнята и тръгна нагоре по стълбите. Едното стъпало на дървената вътрешна стълба беше доста хлабаво. Трябваше или да го поправи, или да го пропуска при всяко качване и слизане. Горе в банята също не беше по-добре. След като пусна водата видя, че едната батерия тече сериозно, а някои от тръбите сълзят. А още по-голям проблем беше бойлерът, който не успя да включи по никакъв начин. Пое дълбоко въздух. Да, имаше толкова много неща за поправяне и то такива, които не търпяха отлагане.
На слизане погледът ѝ се спря върху голямото огледало в коридора. Някак бе свикнала от там да я гледа малко луничаво момиченце, вързано на миши опашки, облечено в избелели шорти и раздърпана тениска, удобни за игра. Дори и в юношеските си години рядко слагаше официални дрехи. Но винаги се оглеждаше дълго преди да излезе. И винаги се чудеше с какви ли очи ще я погледне Тодор...
Сега от огледалото я гледаше красива млада жена. Луничките ѝ си бяха там, както винаги през лятото, но когато не ѝ харесваха, ги прикриваше с малко грим. Всички винаги се учудваха на изумително бялата ѝ кожа, която изглеждаше толкова екзотично в комбинация с тъмната коса и тъмнозелените ѝ очи. В лекия летен панталон и потник тялото ѝ изглеждаше дори слабо и малко кокалесто, повече момичешко, отколкото като на двадесет и девет годишна жена. Макар и да не беше пораснала твърде много на ръст, сега беше елегантна млада дама, уважавана учителка и държеше на външния си вид не заради някой си мъж, а заради самата себе си.
Приглади вълнистите лъскави коси и взе чантата си. Трябваше да излезе да напазарува и да си приготви вечеря. И не, нямаше да се вълнува дали случайно няма да срещне Тодор из града!
На следващия ден се зае с нещата, които изискваха неотложно решение. Обади се на фирма за домашни ремонти, за да ангажира водопроводчик, който да поправи течащите тръби в банята, преди да е станало опасно и електротехник, който да поправи бойлера. Счупеното стъпало засега можеше да почака – щеше да го прескача. Докато чакаше майстора да пристигне, започна да чисти и подрежда къщата. Почуди се от коя стая да започне.
Погледът ѝ се насочи към стария шкаф в дъното на коридора. По-добре да започне със старите и непотребни предмети в него. Тъкмо се канеше да сложи няколко тетрадки в приготвения до нея чувал, когато вниманието ѝ бе привлечено от две причудливи кутии в левия ъгъл.
Албена седна на земята и с любопитство издърпа първата – дървена, инкрустирана с фигури на преплитащи се цветя. Изящно изпълнение. Бижутата, които откри в нея, не ѝ бяха познати. Със сигурност не беше виждала майка си или баба с тях, а макар и стари, изглеждаха доста красиви. Втората кутия беше обикновена картонена, обвита в цветен велур. Когато вдигна капака, от нея се посипаха пожълтели картички. Всъщност, не всички бяха картички, а стари чернобели снимки. Някои бяха надписани. От първата снимка я гледаше строено семейство, пременено в най-хубавите си дрехи. Мъжът беше с големи мустаци, облечен в елегантен тъмен костюм и бяла риза. Жената беше в красива широкопола рокля и държеше малко момче на коленете си, а край тях бяха изправени по-големи момче и момиче. Албена разпозна хората. Изправеното момиче беше прабаба ѝ. Баба Ана Докторката. Макар и на не повече от осем-девет години на снимката, стройната фигура и решителният ѝ поглед подсказваха твърдия характер, за който после хората щяха да говорят и много години след смъртта ѝ. Прабаба Ана си беше спечелила известност в целия град не само с това, че беше станала първата жена с медицинско образование от града. Медицинска сестра по време на войните, прекарала много време на фронта, за нея говореха, че е имала по-силна воля от много мъже и че думата ѝ била закон. Никой не бе успял да ѝ се наложи. Мъже и жени ѝ бяха целували ръка. Албена се гордееше, че е кръстена на нея, но за свое съжаление смяташе, че не бе наследила много от характера ѝ.
Интересно, беше виждала някога тази снимка, но нямаше представа, че се пази тук. С любопитство разлисти и другите фотографии. Видя още снимки на прабаба Ана, вече като зряла жена, снимана с единственото си дете, нейната баба Ева. Имаше и различни други хора, повечето от които Албена не можеше да познае. На някои от снимките имаше написана с молив дата, на други – място, но рядко имената на хората. Албена ги разгледа една по една и тъкмо щеше да ги връща в кутията, когато ѝ се стори, че нещо вътре още хлопа. Подпъхна пръст в ръба и за нейна изненада, дъното на кутията се отвори. Тайник? Албена развълнувано надникна. Отдолу се показаха още няколко снимки. Кому беше нужно да се крият? С любопитство ги издърпа. Бяха общо три. На всяка от тях имаше по един мъж във военна униформа. Тя се вгледа в лицата, но снимките бяха стари и размазани, а и униформите скриваха почти всичко от тях. Не успя да ги разпознае. Присви очи и се вгледа отново. Всъщност не, не бяха трима, мъжът на снимките беше един и същ, но сниман в различни години. На едната беше още момче, млад войник. На другата беше с повече звезди на пагона си. Албена не беше запозната с военните чинове, но явно човекът се беше развивал във военното дело. Не ѝ приличаше нито на дядо ѝ, нито на прадядо ѝ. Те бяха нисички и набити, докато този мъж беше висок, строен и с гордо изправена глава. Албена изви вежди в почуда. Инстинктивно завъртя снимката. Старостилен, изискан почерк беше написал:
“Ликът си скромен изпращам ти за спомен”
Едва не прихна да се смее. Поезията толкова да не се връзваше със строгото излъчване на човека от снимката! Обърна и другата снимка. Тук имаше малко по-дълго послание. Тя нетърпеливо се зачете.
“Битката със сърбите беше тежка. Изгубихме много другари. Има много ранени. Отстъпваме. Сърцето ми е с теб.”
Битка със сърбите? Смръщи вежди в опит да извика познанията си по история. Едната битка със сърбите бе при Съединението – твърде отдавна. Може би ставаше въпрос за Междусъюзническата война? Годините, когато е живяла прабаба Ана. Не знаеше много за прадядо си, но в едно беше сигурна – мъжът на снимката определено не беше той. Прадядо Йордан е имал вроден недъг на единия си крак, поради което не беше участвал във войните. Нима Ана е имала таен обожател от фронта? Но доколкото знаеше, тя е била обещана още от малко момиче на прадядо й… Любопитството я загложди и тя разрови по-дълбоко в кутията. Пръстите ѝ напипаха още нещо в единия ъгъл на кутията. Беше малко ключе. Черно и метално, с вид на обикновен ключ от стара врата, но с доста по-малки размери. От къде ли беше? Разклати силно кутията и още нещо издрънча. Още един ключ, по-голям. Наоколо обаче не се виждаше нищо, което те биха могли да отключват.
Обзе я странно усещане – сякаш се бе докоснала до някаква мистерия, която бе чакала дълги години и сега очакваше от нея да бъде разкрита. Разрови нетърпеливо останалите снимки, но бързо се убеди, че тайнственият мъж съществуваше само под двойното дъно. Огледа и околните предмети в шкафа, но не видя нищо по-различно от стари чаши, чинии и тетрадки на родителите си. Трябваше да се примири, че търсенето едва ли ще я отведе някъде. А и беше нелепо! Ако и прабаба Ана да бе имала таен обожател от фронта, как можеше Албена да разбере кой е той сто години по-късно? Дори и да разбереше, какво от това? Внимателно върна ключетата на местата им, прибра снимките и затвори двойното дъно. Погледна към черния чувал. Желанието ѝ да разчиства се беше изпарило. Затвори вратичките на шкафчето и се изправи. По-добре да отиде на разходка из хълмовете край града. Разчистването нямаше да избяга.
Водопроводчикът дойде в късния следобед.
– Инсталацията сменяна ли е някога? – поинтересува се той.
– Не съм сигурна – почуди се Албена. – Аз поне не си спомням.
– Къщата е строена преди повече от петдесет години, тръбите са правени по старите изисквания. Ще поправя най-належащото, но трябва да имате предвид, че няма да издържат дълго, ще трябва да се направи цялостна подмяна.
– Това скъпо ли ще струва?
– О! – засмя се водопроводчикът. – Почти колкото нова къща! Шегувам се, разбира се, но предвид че ще трябва да се разкъртят и стените, сумата наистина ще е сериозна.
Албена нервно преглътна.
– Нека засега поправим този теч. Ще ви се обадя допълнително, ако решим да сменяме цялата инсталация.
– Решението е ваше, аз съм длъжен да предупредя – вдигна рамене водопроводчикът. – За бойлера колегата ще дойде до половин час.
Албена кимна и със свито сърце попита дали дължи нещо повече от предварително заплатената такса. Сигурно беше по-разумно да подмени всички тръби, но това щеше да глътне спестяванията ѝ. Ако поискаше пари от Боян и Влади, те щяха отново да я подхванат, че не си заслужава да инвестират в разпадаща се къща и е по-добре да я продадат.
Върна се обратно в своята стая на втория етаж, където вече беше сложила лаптопа върху бюрото си и седна да прегледа имейлите и съобщенията. Прозорецът на месинджъра настойчиво мигаше. Ох, да, още не се беше обадила на Петър. Симпатичен млад мъж, учител по география на петокласниците. Познаваха се от около година, а от няколко месеца излизаха заедно. Беше ѝ изпратил линк към някаква статия за предстоящ протест на учителите против предвиденото намаляване на ваканциите. Не беше написал нищо, но ѝ беше ясно, че деликатно напомня за себе си.
– Здравей, Аби! Много мило, че ми се обаждаш – вдигна веднага Петър с любезен глас.
– Бях малко заета тук с разни неща, затова успях чак сега да ти звънна – започна да се оправдава ненужно тя.
– Всичко наред ли е в къщата? Имаш ли нужда от помощ? – учтиво попита той.
– Наложи се да викам майстори по няколко неотложни въпроса. Но няма никакъв сериозен проблем. Спукани тръби, течащи батерии, такива работи.
– Не ми се искаше да те оставям сама да се бориш с това – загрижено добави той.
– Е, хайде и ти, звучиш като Боян. Не съм отишла накрай света и не живея в палатка!
– В никакъв случай не ми се иска да подценявам способностите ти.
– Дали ти хрумнаха някои нови идеи какво можем да включим в нашия проект? – нямаше смисъл повече да коментират къщата. – Толкова се вълнувам, че директорът одобри идеята ми за клуба за допълнителни дейности за следващата учебна година!
– Мислиш и през ваканцията да се занимаваш със служебни дела? – Петър звучеше искрено учуден. – Нали ще даваш дежурства през август, тогава ще можеш спокойно да ги подготвиш.
– Петьо, аз наистина искам да направя хубава програма за децата, а не просто да отчета дейност! Смятам сега през ваканцията да изчистя всички детайли. Затова и те помолих да дадеш идеи какви музеи, забележителности, места можем да посетим във връзка с материала по география.
– Разбира се, че ще ти дам идеи – въздъхна той и добави някак извинително. – Само че аз имам доста работа по моята книга сега...
– Как вървят нещата с нея?
– Напредвам – похвали се той. – Поканих майка ми на гости тези дни и тя се грижи за всичко наоколо, така че ми остава време да пиша. А и като не сме на училище, главата ми не бръмчи вечер от целия шум на тези крещящи пикльовци.
Знаеше много добре какво има предвид той и въпреки това се подразни на определението за учениците му. Самата тя често се прибираше с пулсираща от болка глава след училище. Но никога не би си използвала такива думи. Та те си бяха деца! Желанието им да говорят беше част от тях.
– Радвам се, че писането върви успешно – преглътна хапливия коментар тя. – Много мило от страна на майка ти.
– Да, тя се отзовава винаги, когато я помоля. Би се радвала да остане колкото се може по-дълго. А и на мен ми е истински полезна.
Нещо я задуши като си представи Петър, скрит в апартамента си, по цял ден приведен над компютъра, работещ върху научния си труд и майка му, която се суети край него и го отглежда като малко дете.
– Поздрави майка си – пречупи си езика да каже Албена.
– Ще я поздравя. Тя тъкмо отиде да пазарува, но съм сигурен, че ако беше тук, щеше да ти прати поздрави. Тя е много мила жена.
О, несъмнено, помисли си Албена. Беше виждала майка му един път – властна и нахакана жена, която не беше скрила неприязънта си към нея, макар и да се бяха видели на едно обикновено училищно събитие, на което нищо не подсказваше, че тя и Петър може би имат по-специални отношения. Но какво ѝ ставаше? От кога беше започнала така да се дразни на кроткия мил Петър? Приближи се до прозореца и забеляза, че пред портата ѝ стои един човек и пуши. Лицето му не се виждаше, скрито зад розовия храст, но по работните дрехи можеше да предположи, че е майсторът за бойлера. Вероятно не бе видял звънеца. Кой знае от колко време чакаше там!
– Петьо, един от майсторите тъкмо пристигна, ще затварям!
– Добре, Аби, ще се радвам да те чуя пак.
Албена затвори телефона и побърза да изтича към двора, като че ли бягаше от собствената си раздразнителност. Натежал горещ въздух и равномерно бръмчене на мухи я блъснаха още щом отвори входната врата на къщата. Забърза към портата. Не беше забелязала, че връзките на лятната ѝ блуза са се развързали и те изведнъж се замотаха около тялото ѝ от бързото движение.
– Влизайте, отключено е! – провикна се Аби, докато се бореше да ги размотае.
Човекът обаче не помръдна от мястото си. Специална покана ли чакаше? Тя направи физиономия и прибирайки последната част от връзката, натисна дръжката на портата.
– Извинявам се за… – думите ѝ заседнаха на гърлото, когато най-накрая вдигна поглед и срещна очите на човека отвън.
ВТОРА ГЛАВА
– Тодоре!
Възклицанието се измъкна неволно измежду устните ѝ. Мъжът с работния гащеризон и цигарата в ръка не беше слабият жилав младеж, когото тя си спомняше, но определено беше Тодор! Черните коси, които някога беше галила с толкова много любов, сега сребрееха покрай слепоочията, а тъмните очи се криеха под надвиснали вежди. В краищата им забеляза ситни бръчици сред загорялата кожа. Но това не само не бе намалило чара му, а напротив – момчето се беше превърнало в спиращ дъха мъж! Представата ѝ, че като го срещне, само ще кимне и ще продължи по пътя си, се разпадна на пух и прах. Сърцето ѝ заблъска така бясно, че я обля гореща вълна. Цялото ѝ тяло се разтрепери и тя сграбчи дръжката на вратата, за да се овладее.
– Албена? – гласът му бе равен и изкуствено любезен. Изглежда не споделяше нейното вълнение.
И в този момент върху ѝ се стовари обидата. Силна, могъща, като внезапно издигнала се огромна морска вълна. Забравила? Нищо не беше забравила! Можеше ли да забрави седмиците и месеците в сълзи? Дългите години, в които бе очаквала дума, поне една дума да ѝ каже за обяснение! Той бе съсипал целия ѝ свят, разбил мечтите ѝ, ограбил вярата ѝ в любовта! С коя наглост си позволяваше да застане на вратата ѝ и да я гледа отново в очите?
Положи усилия да овладее порива и отстъпи крачка назад, нервно приглаждайки късите си панталони към бедрата:
– Какво правиш тук?
– Това бих попитал и аз – провлачи той. Очите му не се откъсваха от нейните. Рошавата коса и неколкодневната брада му придаваха суров, груб, мъжки вид. Секси вид.
Секси? Албена кипна.
– Ако случайно си забравил, това е моят дом! Не разбирам обаче каква работа имаш ти пред вратата ми!
– Ей, ей, доста грубичко отношение към стар приятел, с когото не си се виждала толкова години – той най-накрая се размърда, пристъпи от крак на крак и хвърли недопушената цигара.
Стар приятел? Ти си всичко друго, но не и стар приятел!
Прииска ѝ се да го сграбчи и да го разтърси. Вместо това скръсти ръце пред гърдите си:
– Извинявай, но нямам много време да си говорим. Чакам всеки момент да дойде електротехник, така че ако държиш да разменяме любезности, трябва да е в друг момент!
Тя красноречиво хвана портата отново и се накани да я тресне под носа му.
– Виж ти, какво съвпадение – провлачи той, като продължаваше изнервящо изпитателно да се взира в нея. – Аз пък чакам някоя нервна дама да ми отвори вратата, за да извърша поправка на бойлер на адреса, за който ме извикаха.
– Ти? – гласът ѝ се изви в полуистеричен фалцет.
Тодор театрално вдигна ръце.
– Да разбирам ли, че въпросът не е толкова спешен? Винаги бих могъл да кажа, че не съм имал достъп до имота и да откажа поръчката.
Думите малко по малко си пробиваха път в съзнанието ѝ. Всъщност нямаше друг електротехник. Ако искаше да има топла вода тази вечер, трябваше да пусне Тодор в дома си.
Той я гледаше в мрачно очакване. Очите му се отклониха за миг към танцуващите връзки на блузата ѝ, разлюлени от развълнуваните гърди и пробягаха надолу по тялото ѝ. Прииска ѝ се да се скрие в някакъв чувал. Или пък да се изпъчи още повече. Гледай, колкото си искаш, не е твое! И ти сам се отказа от него!
Трябваше да се вземе в ръце. Не можеше той само с едно появяване на прага ѝ да изтрие изминалите десет години. Първоначалният шок я беше съборил, но беше крайно време да се съвземе. Тя не беше вече онова малко и наивно момиченце, а той пък изобщо не присъстваше вече в нейния свят. Очите му се спряха върху плътните ѝ устни и тя високомерно ги стегна.
– Не ми е хрумвало, че може да си станал майстор на бойлери.
Очите му леко се присвиха. Знаеше, че го е жегнала.
– Ако това ще те успокои, и аз не съм очаквал, че може да те открия в града. Предположих, че някой от близнаците се е заел с къщата.
– Боян и Влади могат и сами да поправят бойлери.
– Нима? Тогава да си тръгвам? Услугата без друго вече е платена, така че още по-добре за мен.
Албена застина. За секунда си го представи как си тръгва и нервно преглътна. Достатъчно воля на чувствата си бе дала, за да си позволи да хвърли едни пари на вятъра, само защото техникът се бе оказал някогашната ѝ злополучна любов.
Бавно се отмести от портата и му направи път:
– Както сам отбеляза, вече съм платила, при това за спешна поръчка. Моля, натам!
Тодор изнервящо бавно се наведе за кутията с инструменти в краката си. Тя стисна зъби. По дяволите, влизай по-бързо и после се махай от очите ми! Отворената врата оставяше твърде тясно пространство върху бетонната пътека, за да се разминат. Близостта му я задушаваше. Беше половин глава по-висок от нея и по-скоро мускулест, отколкото едър, но сякаш заемаше цялото пространство. За щастие, той също положи старание да мине покрай нея без тялото му да докосва нейното.
– Нагоре по стълбите и после… – започна тя да дава указания.
– Спомням си добре къде е банята ви – сряза я Тодор.
Албена смръщи устни. Разбира се, че си спомняше. Та нали точно там я беше намерил на онзи рожден ден? И така се бяха отплеснали, че кой знае до къде щяха да стигнат, ако Калина не беше тръгнала да я търси, притеснена от дългото ѝ отсъствие...
Обърнал гръб, за да изкачи стълбите, Албена можеше на спокойствие да огледа стройната фигура. Напомняше ѝ на пантера – гъвкав, тих и опасен. Дори и в работния гащеризон тялото му не бе изгубило нито силата, нито грацията си. Но това вече нямаше никакво значение за нея! Последва го до банята с още по-мрачна и недружелюбна физиономия.
– Мда, изгорял е нагревателят, както и бях предположил.
Сумата, която назова, я накара да преглътне мъчително. Ако ремонтите продължаваха да изяждат спестяванията ѝ със същия темп, щеше да се наложи доста да съкрати планираната ваканция.
– Ще ми отнеме около половин час да го сменя – продължи Тодор.
Изглеждаше свъсен и рязък. Тя пък нямаше никакво желание да бъде по-приветлива. Само вдигна рамене и се оттегли в стаята си, оставяйки го да работи. Седна отново на компютъра и отвори списъка със забележителности, които подбираше за училищния проект. Пръстите ѝ започнаха с ярост да тракат по клавиатурата. В един момент обаче осъзна, че вече десет минути пише и трие все същото изречение. По дяволите! Ако в дома ѝ беше влязъл един обикновен електротехник, вече щеше да е отметнала половин страница!
Седемнадесетият ѝ рожден ден отново изплува в съзнанието ѝ, ярък сякаш се случваше в момента. Беше поканила почти всички момчета и момичета, с които излизаха в квартала. И разбира се – Тодор. Тодор, когото всички момичета гледаха с обожание. И двете ѝ най-близки приятелки – Калина и Мира – бяха влюбени до уши и ѝ продънваха ушите с постоянни приказки за него. А Аби си кротуваше и само вечер, когато оставаше сама с мислите си и се взираше в тъмния таван над леглото си, си позволяваше да си представя какво би било, ако той дойде при нея и погледне в очите ѝ, ако я целуне. Имаше нещо особено, което тогава си мислеше, че я свързва с него. Понякога улавяше погледа му и беше достатъчно само леко кимване, за да споделят мига. Не можеше да признае на никого, дори и на себе си, колко дълбоко и всепоглъщащо беше влюбена в него. Не си и мечтаеше за взаимност. Той беше доста по-голям от нея, а и никога не ѝ беше давал повод да си помисли, че проявява някакъв интерес към нея. Освен това странно усещане, че душите им се сливат в някой от онези моменти... Понякога когато просто стояха един до друг на пейката или когато гледаха звездите…
На седемнайсет. Според родителите си беше още дете. Майка ѝ не пропускаше да ѝ напомни, че не трябва да допуска момче да я докосва преди да е станала поне на двадесет и една. Баща ѝ периодично я наставляваше, че тя е момиче от сериозно семейство, което първо трябва да завърши училище, после университет и едва тогава да мисли за момчета. Само че на седемнайсет в главата ѝ сякаш нямаше друга мисъл, освен момчетата. Освен Момчето. Тодор. Цялата грееше от щастие, защото той беше дошъл на празника ѝ. Докато Мира не се залепи за него. Първо седна просто да си поговорят, после започна да танцува с него, след това излязоха нанякъде заедно. Той изглежда беше повече от щастлив от нейното внимание и Албена вече беше сигурна, че щяха да се върнат обратно в стаята като гаджета. Цялата ѝ радост и еуфория бяха пометени. Знаеше, че не може да се сърди на приятелката си, но и не можеше да възпре чувството, че е ограбена, че ѝ е отнето най-голямото щастие точно на рождения ѝ ден. Не, само не на рождения ден! Торе, защо ми го причини? Сълзите се лееха, без да може да ги спре. Беше се скрила в банята и хлипаше, докато всички останали се вихреха в танците и забавленията. Облегнала чело върху студените плочки, дори не бе разбрала, че е забравила да заключи вратата и не бе чула, когато някой бе влязъл. Усети го по нежната ръка, която приглади косата ѝ:
– Лени?
Застина на място, когато чу гласа на Тодор. Само той още я наричаше с детското обръщение. Сърцето ѝ се разтуптя бързо. Сякаш самото му присъствие накара в главата ѝ да зазвънят камбани. В същото време обаче си даде сметка, че очите ѝ са мокри и зачервени и сигурно изглежда ужасно. И че той най-вероятно щеше да поиска обяснение за сълзите. А нима можеше да му каже?
– Няма нищо, Торе – промълви тя едва-едва.
– Плачеш ли? – ръката му не спираше да гали косата ѝ.
– Не – когато най-сетне боязливо вдиша, носът ѝ подсмръкна. – Малко. Нищо ми няма.
– Не ти вярвам. Погледни ме – ръцете му нежно опитаха да я обърнат с лице към него.
Албена първо се възпротиви, но нежността му я победи. Бавно се завъртя към него и срещна погледа му.
– Кой те нарани? – очите му проблеснаха заплашително. – Кажи ми и веднага ще го набия!
Неволно се усмихна. Беше толкова хубаво да е близо до него, да се потопи в очите му, да се сгуши в прегръдките му. Ръцете ѝ сякаш сами се протегнаха и се спряха върху страните му. Беше толкова красив! Не искаше да си мисли за това, че вероятно досега беше прегръщал Мира.
– Лени, кажи ми! Какво се е случило? Ах, тая патица Мира, не трябваше да ѝ се връзвам на акъла да ми показвала къде ѝ било счупено колелото. Ако не си го е счупила сама… Някой те е нагрубил в това време, а ти не искаш да ми кажеш!
Едва ли щеше да нарича Мира патица, ако я беше прегръщал до този момент. От дъното, в което се беше блъскала, Аби полетя във висините. Не искаше да изгуби момента отново.
– Не, никой не ме е нагрубявал. Просто… просто така. Торе, може ли да те прегърна? Ей така, за малко…
– Дали може? – Тодор обгърна раменете ѝ и я привлече към себе си. – Би трябвало аз да съм този, който да моли за разрешение. Всичко може, красиво момиче! За прекрасната ми рожденичка – всичко!
Албена плъзна ръце и ги обви около врата му. Какво се случи после, така и никога не успя да си спомни. Как точно беше станало, че братската му успокоителна прегръдка изведнъж се измени? Тя ли първа повдигна устни към неговите? Той ли склони глава към нея? Сякаш някакъв вихър премина внезапно и отнесе разума ѝ. В следващия момент, в който се опомни, тениската ѝ беше на земята, а той стенеше и целуваше голите ѝ гърди. Тя бе примряла от удоволствие и от новото опиянение да чувства себе си като истинска жена, която може да има въздействие върху един мъж. Моментът в банята се бе превърнал в цяла вечност, която тя не искаше никога да свършва. Докато не чу силно думкане по вратата. Не, не го чу от веднъж. То се промъкваше в съзнанието ѝ постепенно, докато успее да пробие през бесния ритъм на сърцето ѝ. Всъщност, пръв се опомни Тодор. Той се отдръпна и я погледна замаяно, когато отвън долетя гласът на Калина: “Аби, добре ли си? Отвори, моля те!” Албена не можеше да говори. Не знаеше на кой свят се намира. Калина повтори. Тогава Тодор я разтърси и ѝ прошепна да извика, че ще излезе след минута. Едва при третото разтърсване Аби успя да извади глас от скованото си гърло. Стъпките пред вратата се отдалечиха. Тодор бързо се облече и след като се увери, че и тя е облечена, отключи вратата, надникна леко и бързо се измъкна навън. Албена изчака още малко преди да излезе и тя. Очакваше, че Тодор ще ѝ намигне, ще ѝ каже кога ще се чакат отново, ще ѝ се обади. Едва влязла обаче, той побърза да се извини, че трябва да си тръгва и напусна партито, избягвайки погледа ѝ. Минаха повече от две години след това, преди отново да я докосне. Тогава ѝ беше обяснил, че на седемнайсет е била твърде малка и не е бил сигурен, че ще съумее да я опази от самия себе си. Но пък после, когато тя бе на деветнайсет, не се беше и опитал да се възпре...
– Готово е – гласът му зад гърба ѝ така я стресна, че тя подскочи на стола.
– О! – черните кичури се завъртяха от рязкото движение, когато се обърна, за да поеме подадената от него бележка. – На теб сега ли трябва да доплатя?
– Не, утре в офиса – кратко каза той.
– Ами… благодаря – Албена навлажни пресъхналите си устни.
Чертите на лицето му бяха станали някак по-изсечени, а устата му – сякаш още по-твърда и стегната. Беше грешка да го пуска в дома си. Огромна грешка да остави спомените така да я обсебят. Съзнанието ѝ така се беше размътило от чувствения спомен, че само премигваше и попиваше промените в лицето, което беше галила с толкова нежност някога...
– Петър? – повдигнаха се веждите му изведнъж. – Гаджето?
Албена сепнато се обърна и проследи погледа му. Беше оставила отворен Фейсбука си върху профила на Петър, а долу в месинджъра мигаше съобщението от него. За секунда Петър ѝ се видя съвсем далечен, почти непознат. Това беше лудост! Трябваше незабавно да прекъсне това влияние, което присъствието на Тодор оказваше върху нея. Въпреки че беше далеч от мисълта, че Петър е мъжът на живота ѝ, някакъв инстинкт за самосъхранение я накара гордо да изрече:
– Годеникът ми.
– О, колко романтично – поклати глава безстрастно той. – Въпреки че май не е твърде романтичен в разговорите?
Отвореният прозорец на Месинджъра показваше линка към статията за учителския протест, а под него назидателното “Мисля, че е редно да се включиш.” Тъй като Аби не бе отговорила своевременно, Петър беше написал “Мама ме вика за вечеря, ще пиша по-късно.” Никога не се беше славил с особено красноречие, но не можеше да избере по-непохватни думи, които да ѝ напише! Албена рязко се обърна и скри Фейсбука от екрана.
– Не са ли ти казвали, че не е учтиво да надничаш в чужди разговори?
– Не са ли ти казвали да криеш кореспонденцията си, когато има други хора в стаята? – парира я той.
– Дори не разбрах, че си влязъл. Можеше да се обадиш.
– Точно това направих. Но ти изглежда държеше да ми го покажеш.
– Как не!
Тя затвори лаптопа зад гърба си и се подпря на бюрото, кръстосвайки крака. Погледът му сякаш против волята му отскочи към бледата фина кожа на голите ѝ бедра. Изведнъж Албена се почувства сякаш бе пред огледало. Очите му тръгнаха нагоре към тънкия кръст и се спряха върху широко отвореното под връзките деколте, загатващо нежната извивка на млечнобелите гърди. Съвсем неочаквано я прониза някаква тръпка, сякаш всяко местенце, през което пробягваше погледа му, пламваше като след допир. Дали си спомняше гарвановите ѝ коси, разпилени върху одеялото на тревата и блестящите със страст и обожание зелени очи?
– Съжалявам за майка ти и баща ти – каза изведнъж той.
Албена преглътна и кимна, засрамена от това накъде бяха отишли нейните мисли. Заядливостта ѝ се уталожи и искреното съчувствие в думите му я трогна.
– Мъчително беше да ги изгубим толкова рано. Много ми липсват.
– Животът е несправедлив. Понякога си мисля, че онази, майка ми, много повече заслужаваше някой бесен шофьор да я отнесе, заедно с пияницата, с когото живее.
– Тодоре, как може да говориш така! – възкликна Албена. – Никой не заслужава...
– Забрави, все едно не съм го казал – прекъсна я мрачно той. – Как са братчетата? Едно време можех да ги ступам и двамата за нула време!
Опитваше се да води нормален разговор. Албена пое въздух. Така да бъде. Любезността беше най-големият враг на чувствата.
– Е, сега едва ли биха ти се оставили – пресилено се засмя тя. – Но сякаш все още не пазят твърде добри спомени за теб.
– Изживяваха се като големи защитници, затова – някаква скрита полуусмивка пробягна по устните му. Тодор скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на гардероба зад себе си. – И как този прекрасен годеник остави малкото ти сладко задниче да се донесе до тук само?
– Моля да се въздържаш от коментари, които... – Аби сви устни. Ироничната му усмивка я накара да спре и да премине в нападение. – По-интересно е какво правиш ти тук?
– Имам договор с фирмата, която си наела за ремонтите. Понякога ме викат за изпълнение на разни поръчки – вдигна рамене безразлично той.
– Знаеш, че нямах предвид това. Нали градът беше тесен за теб? Нали щеше да ставаш световноизвестен детектив? Искаше да имаш бляскава кариера и бляскава жена? Нито възможностите на града, нито жените в него отговаряха на високите ти изисквания? Какво стана, та се озова отново тук, да поправяш бойлерите на бабите?
Тодор присви очи. Лицето му се изопна, а ръцете му се стегнаха. Бавно се оттласна от гардероба и направи крачка към нея. За миг ѝ се стори, че ще я нападне. Трябваше да признае, че си го търсеше – явно го беше жегнала непростимо. В следващия момент обаче ръцете му увиснаха край тялото – уж нехайно, а някак безпомощно.
– Да разбирам ли, че причисляваш и себе си към бабите? – ъгълчето на устата му се изкриви от едната страна.
– Не отклонявай въпроса ми!
– Или смяташ, че това е недостойна работа? Бабите също имат нужда от човек, който да им поправи бойлера, когато се развали.
– Не го отричам. Само се изненадвам, че преди години твърдеше, че...
– А ти какво направи със себе си, Албена? – прекъсна я той като пристъпи още крачка напред. – Стигна ли до високите нива на академична кариера, които се готвеха за теб? Ожени ли се за възпитано и образовано момче?
– Никога не съм имала амбиции за академична кариера или да се женя за възпитано и образовано момче!
– Ти може би не, но родителите ти определено имаха. А ти беше твърде безволева, за да им се противопоставиш – очите му я пронизваха, сякаш късчета черен лед летяха към нея.
– Не смей да намесваш родителите ми!
– Няма да кажа нито дума срещу тях. Не е редно, а и не бих могъл – гласът му се снижи, той я приближи още повече. Прииска ѝ се да отстъпи, но бюрото не ѝ даваше път назад. – Всеки носи отговорност за собственото си поведение. Никой не може да те принуди да се държиш по един или друг начин, дори и собствените ти родители, ако не искаш.
– В какво се опитваш да ме обвиниш? – Албена смръщи вежди. – Ти беше този, който...
Тодор вдигна отбранително ръце и я накара да спре.
– Нека спрем до тук. Минали са толкова много години, нито аз съм човекът, който бях, нито ти. Не бих искал да коментирам това в дома на родителите ти.
– Защо непрекъснато ги намесваш? Те нямат нищо общо нито с теб и болните ти амбиции, нито с фиаското, което разигра и с мен, и с другото момиче!
– Другото момиче ли? – очите му се присвиха. – Кое друго момиче?
Идваше ѝ да зашлеви привидно изненаданата му физиономия. Как смееше да се прави, че не си спомня за участието на другото момиче? Камелия, още помнеше глупавото име, гравирано върху сватбената покана, която майка му беше донесла у тях. И то на следващия ден, след като той я бе прелъстил, сваляйки звездите от небето и убеждавайки я в огромната си любов... Това, че после явно не се беше оженил за нея, ни най-малко не намаляваше обидата ѝ. Гневът у нея избухна с такава сила, че пред очите ѝ започна да вали огнен дъжд.
– Тодоре, твоите игри свършиха преди десет години! Не съм настроена да слушам повече лъжи, нито пък ме интересуват неща от преди толкова време! Каквото било – било, да си остава, където е, не желая да го връщам обратно. Бъди така добър сега да излезеш от къщата ми. Сега! Веднага! Преди да сме си казали неща, за които да съжаляваме.
Очите му бяха бездънни и гледаха с неразгадаем блясък. Ако не бе толкова заслепена от собствения си гняв и обвинения, може би би решила, че в тях прочита объркване, разкаяние, дори обида. Той замълча за секунда и остана на мястото си. Сякаш във въздуха летяха искри. В следващия момент обаче кимна едва забележимо и мълчаливо се упъти към коридора. Взе чантата с инструментите си и стария нагревател:
– Крушата не пада по-далеч от дървото – измърмори под нос и тръгна надолу по стълбите. Преди да излезе, се обърна още веднъж към нея: – И твърде много грешиш, ако смяташ, че се натискам да стоя в продънената крепост на Пейчинови.
– Какво искаш да кажеш? – смръщи вежди Албена, но той вече бе излязъл, а външната врата беше хлопнала с трясък след него.
Утринното слънце се отразяваше в чашите безалкохолно върху стъклената масичка.
– Ех, колко е хубаво да се съберем отново трите, като едно време! – възкликна Албена, топло усмихната на двете жени срещу себе си.
Някога трите – тя, Мира и Калина – бяха неразделни приятелки. Съученички и съседки, млади момичета, изпълнени с надежди и амбиции за бъдещето. Сега от другата страна на масата в малкото кафене я гледаха две зрели жени, всяка носеща отпечатъка на живота, който бе водила до момента. Мира беше станала красива и изискана дама, след която всеки поглед би се завъртял. Гримът придаваше фаталност на високите ѝ скули, а елегантното облекло подчертаваше перфектната фигура. Невинният детски блясък бе изчезнал от погледа ѝ и тя оглеждаше присъстващите в кафенето с хладна надменност. Калина никога не се бе славила с особено елегантна фигура, а сега беше станала съвсем пухкава. Затова пък очите ѝ грееха все така дружелюбно, а когато закръглено ѝ лице се озареше от усмивка, сякаш наоколо ставаше по-светло.
– Разкажи за живота в Пловдив, Аби – подкани я Мира. – Сигурно е много хубаво наоколо да има толкова магазини, забавни места, непознати хора...
– И най-вече непознати мъже, нали, Мира? – допълни с насмешка Калина.
– И мъже – нацупи се Мира. – Адски е досадно да познаваш всички мъже в града и да знаеш всеки от тях какъв кретен е. И да знаеш поименно с коя е спал в последните десет години...
– Хубаво е да имаш известна анонимност, да – съгласи се Албена. – Но пък ми липсва точно това да излезеш на улицата и да познаваш почти всички. Животът в големия град може да бъде много по-самотен...
– Само не ми казвай, че би се прибрала тук! – дългият изпилен маникюр на Мира бръкна в кутията с цигари и с отработен жест извади една. – Трябва да си луда!
В този момент някакво раздвижване по пешеходната улица привлече вниманието им. И трите се надигнаха от столовете си, за да надникнат зад ниската ограда. Едър мургав мъж изтича стремглаво покрай кафенето, а на вратата на съседния магазин се показа възрастна жена и размаха бастуна си във въздуха:
– Чантата ми! Чантата ми! Дръжте го!
Всичко стана толкова бързо, че никой не успя да реагира. Мъжът вече наближаваше края на пешеходната част, където вероятно го чакаше автомобил, когато грамадното му тяло беше съборено на земята от внезапно хвърлил се върху него минувач.
– Уау, каква хватка! – извика възхитено Мира и скочи от стола си.
Посетителите на кафето вече се бяха събрали край оградата. Албена инстинктивно понечи да отиде натам, но после сметна, че случаят вече е решен и няма нужда от нейната намеса. Мира без друго беше изтичала и разбутала събралото се множество и после щеше да им докладва. До ушите ѝ достигнаха възбудени гласове, които викаха полиция, а след минута мярна и униформите.
– Няма спасение от тях – поклати глава Калина и се отпусна обратно в стола си. – Наглост до безобразие!
– Милата женица – въздъхна и Албена. – Ето това ме вбесява. Ясно е, че краде от нея, защото тя с бастуна е беззащитна, но не се замисля, че тази жена едва преживява с мизерната си пенсия...
– Няма да повярвате! – дотича запъхтяна Мира. – Знаете ли кой го събори на земята?
Албена и Калина извърнаха въпросително глави към блесналите ѝ очи.
– Едва го познах и аз! Беше Тодор!
Може би вълнението на Мира беше продиктувано от чисто клюкарски подбуди, но Албена не можеше да каже същото за своето собствено вълнение. Сърцето ѝ така заблъска, че тя инстинктивно сграбчи ръба на масата и обърна отново поглед към главната улица.
– Няма ги вече, полицаите отведоха онзи и той тръгна с тях – докладва Мира важно, докато сядаше на стола си. – Как не съм знаела, че е в града! Нали уж го бяха изключили от полицейската школа, пък той така го тръшна на земята все едно е от спецчастите – онзи не можеше да помръдне!
– Брей, браво на Тодор тогава – усмихна се Калина. – Гледай колко мъже имаше наоколо и всички само зяпаха.
Албена сякаш бе загубила дар слово. Само местеше поглед от едната си приятелка към другата.
– Какъв мъж! – продължи Мира. – И като момче беше готин, но сега е станал... уау! Заприлича ми на някой актьор. Например, на Вин Дизел. Или не, на Сталоун в младите му години. Както и да е. Въобще не съм очаквала, че мога да го видя тук! Вие знаехте ли, че е в града?
Албена прочисти гърлото си в опит да каже за срещата им предната вечер, но думите просто не излязоха. За щастие, Калина отговори преди нея.
– Аз знам, да. Тези дни работим в музея с братовчед му, Тихомир Белев. Той иска да възродим паметта към един забележителен човек от техния род, брат на прадядовците им – генерал Иван Белев, чували ли сте за него?
– Не – сряза я бързо Мира. – И ти си знаела, че Тодор е тук и не си казала?
– Не съм сметнала за важно – вдигна рамене Калина. – Виждах го само за кратко. Отказа да се включи. Учтив беше, но нямаше желание да си говорим. Всъщност, говорят, че нямал желание с никого да говори. Май имал някакви проблеми – лични ли, професионални ли, със закона ли, не разбрах. Затворил се е у тях и твърдят, че прекарвал дните и вечерите си сам или в компанията на бутилката.
Албена смръщи вежди. С нея си беше говорил, не бе забелязала у него липса на желание. За втори път обаче чуваше намека за бутилката.
– Май изглеждаше малко странно, права си – сбърчи чело Мира в опит да визуализира сцената. – Доста брадясал... ама пък така още по-заплашителен вид имаше. И така се хвърли върху онази маймуна, че...
– Аби, ти чувала ли си за генерал Белев? – Калина внезапно се обърна към притихналата си приятелка.
Албена едва не подскочи.
– Аз... мисля, че да. Сякаш Тодор е разказвал нещо – сбърчи вежди и опита да си спомни. – Сещам се само, че беше много горд, че има такъв човек в рода им.
– Генерал Иван Белев далеч не е гордост само за семейство Белеви, той е гордост за целия ни град – разпалено обясни Калина. – Нямаме друг човек, който да е участвал в толкова много битки във войните и после да му бъде присъден чин генерал за особени заслуги. За съжаление, малко след като се прибира след Първата световна война, генерал Белев загива по време на ловен инцидент. Тихомир иска да възроди паметта за него, да издигнем паметник и...
– Уф бе, Калина, и как може това да ти е интересно? – Мира с досада измъкна нова цигара.
Албена обаче беше необяснимо заинтригувана.
– По-интересното е друго – продължи Калина. – Смята се, че Иван Белев е оставил някъде скрито съкровище.
– Съкровище? – засмяха се едновременно Албена и Мира.
– Старите книги говорят за една пикантна история. Иван Белев бил забележителен момък и всички моми в града хвърляли тайни погледи към него. Той обаче винаги отговарял, че сърцето му вече е отдадено само на една жена, за цял живот. Така и не искал обаче да каже името ѝ. Бил бедно момче, баща му бил добър дърводелец, но рядко използвал таланта си – много пиел. Майката едва успявала да нахрани и облече него и тримата му братя. Мечтаел си да построи собствена къща и говорел на всички, че когато я построи, ще представи и своята невяста. Видял своя шанс в армията и се записал да учи във военно училище. С настъпването на Балканската война бил мобилизиран, като всеки друг мъж. Бързо се отличил с особена смелост и находчивост и израснал в чин. Когато се прибирал за кратко в града, изглеждал все по-добре и по-добре. Един дядо споделя, че при едно от прибиранията си казал, че вече е събрал парите и веднъж да свърши войната, ще вдигне къща за чудо и приказ и ще смае всички с красивата си булка. След Междусъюзническата война обаче започва Първата световна война и той отново е извикан на фронта. Има дори една куриозна случка. След битката при Дойран пристига известие, че е геройски загинал на фронта. Отслужват литургия, почести, всичко както си му е реда. Едва седмици, може би и месеци по-късно става ясно, че всъщност загиналият се казва Иван Велев, а Белев се завръща по-късно в града.
– Дай по-накратко – прекъсна я нетърпеливо Мира. – От толкова битки и войни, не успях да разбера къде става въпрос за някакво съкровище.
– Как къде? – стрелна я Албена, изненадана и от себе си колко логично ѝ звучеше всичко. – Парите, които е събирал, за да построи къща и да отведе мечтаната си булка в нея, нали, Калина?
– Точно така. Генерал Белев се прибира в града някъде през 1920 година, около десет години след като е отишъл да учи във военно училище. Никой не знае какво точно се е случило, но най-вероятно момичето, за което е искал да се ожени, не го е дочакало. Белев се затворил в себе си, къща така и не построил. А събраните пари така и никой никога не видял. Затова и хората от инициативния комитет на Тихомир предполагат, че той ги е заровил някъде в земята – такива са били навиците по онова време. Размирни времена, войни – най-сигурният начин да скатаеш спестяванията си.
– И са тръгнали да търсят някакво си съкровище? – изсмя се Мира. – И да го намерят, парите ще са от едно време!
– Мира, той не иска да се обогатява от тях – погледна я назидателно Калина. – Смята се, че това е една интересна история на хора, които са живели в града. Ако открие това „съкровище“, то ще бъде дарено на музея. Освен това, тогавашните пари имат антикварна стойност. Но не се знае дали изобщо спестяванията му са под формата на пари. И дали изобщо съществуват.
– От това, което ми разказа, никак не ми звучи като човек, който би ги изял и изпил – поклати глава замислено Албена.
– Така е – кимна и Калина. – Разрових се из всички възможни източници да чета къде се споменава името му. Не е много, но доколкото го има, говорят за него като за честен и отговорен човек. Реално през всичките години, докато го е нямало, той е обикалял по фронтовете и е водил битки, не е имал кога да ги пропилее. А когато се е върнал, се затворил в някаква барака и живял изключително скромно. Няколко месеца, дори по-малко от година минало преди инцидента. Някои хора дори предполагат, че е възможно да се е самоубил. Това, мисля, никога вече няма да може да бъде доказано. Полицейският доклад от тогава е наличен. Един от другите ловци, с които е бил, признава, че е стрелял, мислейки че зад храстите се движи сърна, а е очаквал, че Иван Белев е зад гърба му. Възможно е, разбира се, Иван Белев нарочно да се е промушил в храстите. Възможно е този ловец да не е казал истината. Но повече от това никога няма да се разбере.
– Много интересна история – промълви Албена, искрено очарована. – В момента в училище работя по един проект, искам да извадя учебния материал извън учебниците и да накарам децата истински да се заинтригуват. Трябва да намеря начин да я включа в проекта – мисля, че би ги запленила.
– Да, наистина малко се знае за Иван Белев. А военните му успехи са повече от впечатляващи. Аз подкрепям изцяло инициативата и в музея вече също събираме пари да бъде издигнат паметник на този човек.
– Калина, непоправим романтик си – засмя се сухо Мира. – Кой се вълнува, че някой си ходил на война преди сто години и после се самоубил, защото възлюбената му не го изчакала десет години?
– Недей така, Мира – сгълча я Калина. – Той не се е бил за себе си, бил се е за България. За да можем да бъдем това, което сме. Малко хора от града могат да се похвалят с такива подвизи!
– Да бе, за България, бил се е да изкара някой лев, защото е бил беден като въшка, а момата изглежда е била от богато семейство и е знаел, че никога няма да му я дадат!
– И така да е, това не променя постиженията му – настоя Калина.
– Уф, всички в тоя град са се заровили около някакви минали неща – изпуфтя Мира и погледа към Аби, търсеща съчувствието ѝ. – Не знам какъв толкова кеф им доставя да ровят години назад и да се прехласват. Сигурно така се мъчат да намерят успокоение на собствената си съвест, че не са избягали докато е било време.
– А ти защо не си избягала още? – обърна се към нея Албена.
– Е, ако имах възможност, нямаше да се поколебая – Мира издиша кръгли облачета дим, които накараха Аби да се закашля.
– Всеки има възможност...
– Теб те изпрати баща ти и вашите те издържаха, докато следваше. На мен нямаше кой да ми даде такъв старт в живота. Трябваше поне да се огледам по-добре, преди да хукна да се женя за оня сульо! Само като се сетя, че можех тогава и онзи от Плевен да сваля. Или поне Тодор...
Ах, този Тодор! Трябваше ли да го споменават през две реплики? И сърцето ѝ всеки път да подскача.
– Мира, защо все чакаш мъж да те отведе някъде? Ти сама не можеш ли, ако толкова искаш? – почуди се Калина.
– Ти си късметлийка, че хвана Роската, той си те гледа като писано яйце, затова и си ти е добре тук. Аз сама да тръгна – къде да отида, какво да правя? Нито пари имам, нито професия, нито жилище. Къде ще живея, какво ще работя?
Албена отвори уста да ѝ каже, че при нея положението не е по-различно. И тя живееше под наем, и тя плащаше наема си със заплатата, която сама заработваше. Но реши да не влиза в излишни спорове. Вгледа се в кафето си и замислено вдигна чашката, все още под влиянието на историята на прадядото на Тодор. Какво нещо беше животът! Човекът бе постигнал това, с което малко хора могат да се гордеят, а бе изгубил най-ценното – любовта си...
ТРЕТА ГЛАВА
Странно, историята на Иван Белев някак бе успяла да уталожи гнева ѝ към Тодор. Разговорът с приятелките така и бе преминал без да се наложи да им разказва за срещата си с него. Все още беше на тръни да не би да го засече пак някъде по улиците на града, но от него нямаше и следа. И да го види, какво? Трябваше най-накрая да намери мир със себе си. И да го подминава с гордо безразличие. Замисли се отново за историята, която Калина разказа и се почуди как да я включи в графика на дейностите за нейния проект. Можеше да подпомогне обучението по история и да съживи в представите на децата годините от началото на миналия век. Не беше сигурна и за себе си какво точно я беше впечатлило толкова. Може би защото знаеше какво е животът ти да се върти около любовта ти към един човек. Поставяше се на мястото на Иван Белев и си представяше как той е устоявал във всички битки, воден от несломимото желание да бъде с момичето, което обича. Как ли се е чувствал този човек, когато е разбрал, че цялата му младост е минала в опит да я спечели, а тя накрая не е оценила усилията му?
Албена се надигна и избърса потното си чело. Повечето от цветята на майка ѝ се оказаха живи под дълбокия слой бурени и сега предната алея я радваше с прекрасни цветове. Слънцето тъкмо се беше скрило зад къщите и скоро щеше да започне да се смрачава. Изведнъж изпита странно натрапчиво чувство, че някой я наблюдава. Огледа се внимателно наоколо, но не видя никой. Изглежда умората се отразяваше върху въображението ѝ след толкова часове усилен труд в градината. Искаше само да си вземе един душ и щеше да отиде за бутилка вино до магазина, след което с удоволствие щеше да изпие една чаша в градината.
Твърде късно осъзна, че пътят ѝ към магазина минава покрай къщата на Тодор. Почувства се глупаво, сякаш го следеше. Реши, че ще мине с бърза крачка и изобщо няма да поглежда натам. Обаче не се стърпя. Някаква паркирана кола обаче ѝ даде нужното прикритие, за да хвърли поглед към старата кафява порта. Плочките пред нея бяха все така леко разместени. Боята на оградата – олющена. Само за миг ще вдигне очи и ще хвърли поглед към къщата. Старовремските аристократични орнаменти си бяха там, надвиснали над тъмните и замлъкнали прозорци. Тодор изглежда не си беше вкъщи. Обаче... Странен пукот и мирис на пушек я накараха да забави крачка.
Огън? Тънка струйка дим се издигаше от задната част на двора на Тодор. Албена надникна през оградата, но наоколо не се виждаше никакъв признак от човешко присъствие. За секундите, в които се бе загледала, димът се сгъсти, а пукотът стана по-силен. Тя нерешително пристъпи и опря глава в решетките на портата, за да огледа ситуацията по-добре. Тревата в задната част на двора гореше.
– Тодоре? – извика колебливо.
Никой не ѝ отговори. Огледа се наоколо – нямаше жива душа, нито по улицата, нито в околните дворове. Извика още веднъж, по-силно. Отново реакция нямаше, а пред очите ѝ огнените езичета вече обхващаха двойно по-широка област. Нямаше повече време да се чуди. Решително блъсна портата и влезе в двора. Извика го още няколко пъти, по-силно, докато вече тичаше навътре по пътечката към дворната чешма. За щастие, около крана висеше нагънат маркуч. Албена бързо го разгъна и пусна водата. Маркучът беше тежък и се огъваше под нея, оказа се сериозно усилие за слабото ѝ тяло да го помести. Капки пот вече бяха избили по челото ѝ, а огънят ставаше по-силен и по-гъст. Блъсна я горещ вихър, водата засъска върху жаравата, димът я задави. Голите ѝ бели крака станаха целите черни от пръскащите я кал и пепел. В един момент цялото ѝ същество се превърна в устрем да пребори стихията. Не знаеше колко време е минало, нито виждаше, нито чуваше, докато най-накрая не изгаси и последното въгленче.
– Какво става? Проблем ли има? – най-накрая чу един човек от балкона на съседната кооперация да вика към нея.
А, не бе, помисли си Албена, дошла съм тук ей така да си поиграя с маркуча! Съседът стоеше най-невъзмутимо по пижама и се почесваше.
– Щеше да стане пожар – извика Албена. – Но вече всичко е наред.
– А! – възкликна мъжът. – Не е ли Тодор там? Ти коя си?
Да си дойдем на думата – това, че имаше пожар в съседния двор, който можеше да обхване и неговата къща, нямаше никакво значение пред вълнуващата информация, че от двора на Тодор отговаря непознат женски глас!
– Негова позната – отговори тя кратко. – Минавах случайно. И Тодор има невероятен късмет, че се оказах наблизо.
– За какво имам невероятен късмет? – изломоти един глас зад нея.
Албена се обърна. Тодор стоеше и разтъркваше очите си, сякаш трудно можеше да фокусира. Сега едва ли можеше да мине за актьор или пръв красавец. Очите му бяха кръвясали, косата разбъркана, а дъхът на алкохол я блъсна по-силно и от дима преди малко.
– Албена! – гласът му звучеше странно. – Каква изненада да те видя в двора ми!
– Не съм дошла на приятелско посещение – озъби му се тя и тръшна маркуча в краката си. Струята се обърна към нея и я поля цялата. – Ауу!
Тодор се обърна и отиде с криволичеща походка до чешмата, за да спре крана. Господи, какъв ужас! Ако до момента просто се беше намокрила, то сега от роклята ѝ течеше река. А насреща ѝ Тодор едва можеше да обели две свързани думи и да направи две крачки без да преплете крака.
– Нали ти оправих бойлера? Защо си дошла да се къпеш в градината ми? – попита присмехулно, когато се върна до нея.
– Глупак! Имаше пожар в двора ти. Ако не бях аз, щеше вече да си изгорял. Къде беше, защо не ми отговори? Виках те поне десет пъти!
Думите ѝ сякаш леко го отрезвиха и замътеният му поглед се поизбистри.
– Пожар? – той огледа димящото черно петно. – Подпалила си ми двора?
– Ти си пълен идиот! И ако аз го бях подпалила, щях ли да се моря да ти го гася? – тросна се тя. – Знам само, че задният ти двор беше целият в пламъци и че къщата ти щеше да замине всеки момент, ако не го бях изгасила! И доколкото разбирам, и ти щеше да заминеш заедно с нея!
Тодор изглежда не се впечатли от фаталността на тона ѝ. Взря се в нещо зад нея и потегли натам. Коленичи под прозореца на къщата и взе някакъв предмет от земята:
– Мамка му!
Албена се приближи до него и видя в какво се взираше. Върху плочките пред прозореца се търкаляше черен обгорен стъклен пепелник. Не беше трудно да се досети какво се беше случило. Пепелникът някак се бе катурнал от перваза и някой неизгасен фас бе успял да се търкулне до тревата. Хвана я още повече яд като гледаше неадекватната му физиономия:
– Тодоре, ще се затриеш от глупост!
Той бавно вдигна очи към нея и я изгледа от главата до петите. Предположи, че ще започне да се оправдава за невниманието си, но за нейна изненада Тодор само измърмори:
– Защо си се борила сама с това?
– Ако бях тръгнала да търся помощ и в това време ти беше пламнала цялата градина и къщата, друга песен щеше да пееш.
– Трябваше да ме извикаш. Аз... задрямал съм явно.
– Като те гледам, задрямал не е точната дума. Изглежда си се отрязал като талпа. Извиках те няколко пъти и предположих, че те няма вкъщи!
– Цялата си мокра – очите му отново обходиха цялото ѝ тяло – от накъдрените кичури коса, от които се спускаха струйки води и мокреха подгизналата ѝ рокля, до локвите под краката ѝ.
– Тодоре, наред ли е всичко? – провикна се пак съседът от балкона. – Каква е тази, да не е влязла да краде?
– Айде скривай се, бай Георги, шоуто свърши – тросна му се Тодор.
Албена се вгледа в него. Все още изглеждаше ужасно, но погледът му беше една идея по-трезв, или поне по-разсънен. Беше облечен в стара раздърпана тениска и бермуди, които тя си спомняше от ученическите му години. Усети метален вкус в гърлото си. Какво беше станало с него?! По лицето му се сменяха различни изражения, докато очите му прескачаха от обгорялото петно и маркуча към прилепналата по тялото ѝ рокля. Албена изведнъж усети, че започва да трепери. Вечерта беше топла, но тялото ѝ се тресеше цялото след ледения душ и преживения шок.
– Хайде – протегна ръка той и я обгърна зад кръста ѝ. Тя не помръдна от мястото си. – Влизай вътре, стига спектакли за съседите. Не можеш в този вид да се прибереш до вас.
Ръката му леко я побутна. Албена бе разкъсана от противоречиви усещания. Някакво чувство за самосъхранение я караше да се откъсне и да избяга далеч. В същото време нежният допир на пръстите му до кръста ѝ събуди неочакван спомен и копнеж. И разля по цялото ѝ тяло особена тръпка. Тръпки? Беше приключила с това преди десет години! Един поглед върху локвите под нея обаче беше достатъчен, за да я убеди, че не може да тръгне в този вид по улицата. С въздишка се подчини и се остави той да я въведе в къщата.
Беше влизала тук и преди. Когато бяха деца, майка ѝ беше приятелка с неговата и двете често си ходеха на гости, понякога децата ги съпровождаха. Сигурно обаче бяха минали двадесет години, откакто последно бе стъпвала в просторната аристократична къща. Широкият вестибюл беше обзаведен с ретро мебели, а насреща висеше голяма чернобяла снимка на баба му и дядо му. Албена се поколеба дали да пристъпи, но се спря точно пред малкото тъмночервено канапе и се обърна.
Стъписа се, когато се оказа на сантиметри от лицето му. Не очакваше, че той е толкова близо. Нито че стомахът ѝ ще се преобърне, осъзнавайки тази близост. Ръцете му бавно докоснаха раменете ѝ. Преди да е успяла да протестира, той с рязък жест смъкна роклята от раменете ѝ и я остави да падне на пода.
– Какво правиш? – изпищя Албена и отскочи назад.
Тодор най-невъзмутимо се наведе и вдигна дрехата, без да обръща ни най-малко внимание на голотата ѝ.
– От дрехите ти текат реки, ще ми съсипят паркета.
– Тодоре, върни ми роклята! – Албена се сви на канапето и обгърна колене с ръце в неволен жест да прикрие тялото си, останало само по бельо. Мокро бельо.
– Първо ще я изцедим и изсушим на печката.
Албена забеляза, че вече бе подобрил координацията на движенията си, докато отиде до мивката и сложи роклята ѝ срещу струята на малка вентилаторната печка. Тя не беше помръднала, когато той се върна до нея с голяма хавлия в ръка. Седна до нея и я обви около раменете ѝ. Албена нетърпеливо сграбчи краищата около себе си.
– Трябва да свалиш всичко мокро.
– Ти си луд, няма да се съблека пред теб! – почти истерично извика тя.
– Ако случайно си забравила, виждал съм те без дрехи и преди – клепачите му се смъкнаха и оставиха тънък процеп, през който тя не успяваше да долови мислите му.
Като ярко блеснала светкавица, пронизала тъмното небе, картини от онзи следобед край реката разцепиха съзнанието ѝ. Картини от моменти, които си бе обещала да забрави. Тя отскочи настрани и се сви в ъгъла на дивана, стресната от въздействието, което спомените и близостта му оказваха върху нея. За миг се гледаха безмълвно. Албена следеше сменящите се по лицето му изражения. Сякаш в него се бореха две различни личности. Едната я гледаше грубо и цинично, а другата...
– Цялата трепериш – не беше въпрос, а констатация.
– Нали си чувал израза „да те залее студен душ“?
Той колебливо протегна ръце към нея. Албена се дръпна назад, но облегалката на дивана подпря гърба ѝ и затвори пътя ѝ за бягство. А за свой ужас откри, че тялото ѝ сякаш е залепнало за червената дамаска и не може да помръдне от там. Широките му длани се докоснаха до нежните ѝ рамене и внимателно разтъркаха горната част на ръцете, сякаш да проверят къде са невидимите мускули, успели да преборят стихията. Неочаквана топлина се разля по цялото ѝ тяло. А мястото, където дланите му все още я докосваха, макар и през дебелата кърпа, започна да гори.
– Можела си да се нараниш – тихо промълви той. – Можело е да...
– Не беше чак толкова страшно – гласът ѝ изобщо не излезе с резкия тон, с който възнамеряваше. Близостта му изостряше сетивата ѝ.
– Нямаше да си простя, ако нещо се беше случило, докато спасяваш мен от собствената ми глупост. Лени...
Албена изненадано вдигна поглед към лицето му. Погледът му беше стаил толкова мъка, че сърцето ѝ се преобърна. Какво, за Бога, ставаше тук? Искаше да го избута с ръка и да възстанови дистанцията помежду им, но рискуваше кърпата да се отвори. Притисна се още по-силно в облегалката.
– Не ме наричай така. Никой вече не ме нарича така. Лени вече не съществува...
– За мен съществува – с едва доловима настойчивост я доближи до себе си. – И никога няма да изчезне. Господи, колко отдавна беше, когато те прегръщах! Но не съм забравил! Никога няма да забравя. Ароматът ти, кожата ти...
Имаше някакво много дълбоко чувство в гласа му, нещо, което я омагьосваше. Отново трепереше, но вече не от студ, а от някакво ново усещане, нещо средно между възбуда и сладко очакване. Не, не беше ново, добре помнеше това усещане. И не беше честно – никак не беше честно да го изпитва в този момент. Тодор не беше останал единственият мъж в живота ѝ. Защо никой от другите не бе успял да ѝ въздейства така, както той? Защо не я отвращаваше, както би я отвратил всеки друг на негово място, а напротив, цялото ѝ същество искаше да се втурне обратно в прегръдките му и да забрави за предателството? Да забрави, че изминалите десет години са съществували?
– Торе... – започна тя, но гласът ѝ излезе в полушепот.
– Колко си красива, Лени! Прости ми!
***
Можете да поръчате онлайн електронна книга "Старата къща" (7,99 лв) на:
* books@optimall-soft.com
* https://web.facebook.com/EleazarRomance/
Можете да откриете хартиена книга "Старата къща" (16,99 лв)
* в книжарници Orange, Greenwich, Ciela и други
* да поръчате с доставка до офис на Спиди или Еконт на
* books@optimall-soft.com
* https://web.facebook.com/EleazarRomance/
Други вече издадени книги на Люси Елеазар:
"Предсказанието"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2019/04/2019.html
"За една нощ"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2018/12/2018.html
"Сърце от камък"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2019/09/
