ПО РЪБА
© Люси Елеазар 2025
ПЪРВА ЧАСТ
ПЪРВА ГЛАВА
Когато достигна вратата на хижата, вече не чувстваше краката си. Погледът му беше замъглен, дишането учестено и му се струваше, че всеки момент ще се строполи от умора.
С усилие пристъпи през прага на столовата. Беше истинско предизвикателство да стигне до дървеното барче и да поръча със сковани пресъхнали устни голямо шише студена вода. Стовари тежко раницата си върху един стол и се отпусна на съседния, жадно пресушавайки половината бутилка наведнъж. Отпусна глава назад. Блаженството беше неописуемо. Дървената ламперия наоколо се люшна пред погледа му и той затвори очи, за да преодолее неприятното замайване.
Беше вървял четиринайсет часа без почивка. На всичкото отгоре, тъкмо се беше изкачил на върха на сухото планинско било, когато установи, че капачката на шишето му се е спукала и водата се е изляла. Палещото слънце, безводието, тежкият маршрут по ръба... мда, беше подложил тялото си на много сериозно изпитание и неслучайно всичко в него пулсираше и крещеше от изнемога. Не че някой го бе карал да си го причинява. Защо всъщност го бе направил? Нямаше сили дори да повдигне рамене.
Пред очите му се заредиха красивите гледки по планинските върхове. След малко щеше да прегледа и снимките. Само след малко. Да възстанови малко сили.
Не знаеше колко време бе седял така, но когато отвори очи, сивкавият планински здрач навън бе преминал в тъмносиня, почти черна, непрогледна нощ. Лампите вече бяха светнати, а в камината припукваха няколко цепеници. Въпреки непоносимата жега през деня, в планината вечер ставаше студено и бе нужно леко подгряване за приятна отпускаща обстановка след дългия туристически ден.
Отпи още една дълга глътка вода и огледа хората около себе си. Хижата беше доста пълна. В столовата продължаваха да влизат и излизат хора. Едно момиченце кисело се тръшкаше на родителите си. По огромните им прашни раници можеше да предположи, че са правили дълъг преход. На другата маса две възрастни туристки размахваха лъжици над широките чинии, улисани в ентусиазиран разговор. Бяха пременени в нови спортни дрехи, с ленти през главите и подпрени щеки до масата. Можеше да допусне, че са се качили с лифта и са направили най-много обиколка на малкото езеро пред хижата. Зад тях самотна тийнейджърка с вързана на висока опашка буйна тъмна коса бе подпряла лакти върху масата и се взираше съсредоточено в сменящите се картини на далечния телевизор без звук. Компания весели младежи на висок глас се смееха и обсъждаха премеждията от изминалия ден, обградени от разпилени край тях раници.
Типична вечерна картинка във високопланинска хижа. Усети как стомахът му изкъркори от глад. Трябваше да отиде да си поръча и топла храна, с която да възстанови малко от изтощените запаси на тялото си.
– Господине! – прекъсна възмутен глас сладкото му съсредоточение в дима на супата малко по-късно.
]
Той стреснато вдигна глава. Едната от двете възрастни дами го гледаше със силно неодобрение. С периферно зрение забеляза, че острият ѝ вик накара както тийнейджърката на задната маса да отмести поглед от телевизора, така и малкото тръшкащо се момиченце да замълчи за момент.
– Може ли да си отместите раницата? – строго сбърчи вежди достолепната дама. – Вече е цялата върху мен!
На острия ѝ тон му идваше да отговори подобаващо, но забеляза, че раницата му действително се е наклонила и се кани да падне от стола, подпряна вече само върху бедрото на сърдитата госпожа. Кимна и се надигна да я изправи. Дамата отвърна начервените си устни, продължавайки нещо да мърмори за днешната младеж към приятелката си. Пфу, кой ходеше с начервени устни из планината!
Използва, че е станал, за да издърпа телефона си от джоба на раницата. И видя, че има цели четири пропуснати повиквания.
О, вярно, Флора. Усети как върху гърдите му се стоварва някаква тежест. Е, да, сигурно трябваше да ѝ се обади. Просто обичаше когато се откъсва и потъва в магията на планината, да не мисли за нищо от ежедневния живот. Включително и за нея. А може би особено за нея?
Той смръщи вежди и погледна съобщенията си.
„Къде си? Пристигна ли? Защо не ми пишеш? Притеснявам се. Сам ли си?“
Пръстът му застана в готовност да я избере и в този момент отново обходи посетителите в малката столова. Двете кикимори бяха снижили гласове, насочили мърморенето си срещу шумната компания в ъгъла. Семейството оправяше раниците си, докато момиченцето вече клюмаше на пейката. Самотната тийнейджърка продължаваше да следи телевизора така съсредоточено, че чак се почуди какво толкова дават. И кой знае защо, изведнъж реши, че не иска да говори с Флора пред всички тях.
„Вече съм в хижата,“ написа ѝ той. Нямаше силите да се надигне и да излезе навън за разговора. „Обърках пътя горе по билото и се завъртях в кръг. Отне ми малко повече време.“
„Чак сега ли стигна?“ светна веднага съобщението ѝ.
„Да, преди няколко минути,“ обясни телеграфно.
„Да ти звънна?“
Той сви устни.
„Тук е пълно с народ в момента. Хайде малко по-късно ще ти се обадя.“
„Липсваш ми“, пристигна веднага и следващото съобщение.
Познатите клещи сграбчиха сърцето му. С кисела физиономия тръгна да ѝ пише, че тя също му липсва, но нещо вътре в него се разкрещя в несъгласие. Не, по дяволите, не му липсваше! Флора не можеше да се впише в планината с красивите си сандали на токчета и лятна рокля на цветя. Тя искаше да развява широкополата си шапка из просторните поля на Тоскана, по плажовете на Палма де Майорка или в някой френски бар на Ривиерата. И непрестанно му се цупеше, когато той отново избереше да прекара уикенда в някоя българска планина.
А това пък сякаш го караше още по-често да планира такива планински преходи. Може би дори само защото знаеше, че тя ще откаже да дойде с него. Обвиняваше го, че нарочно търси начин да не прекарват време заедно.
Е, може и да имаше право донякъде. Тази връзка определено почваше да му тежи като воденичен камък и може би трябваше най-накрая да се реши да сложи край. Само дето всеки път, когато опиташе да насочи темата натам, тя сякаш усещаше, тръшваше се, обливаше се в сълзи и го караше да се чувства като размахал ножа касапин. И той се размекваше. Истината беше, че нямаше изрична необходимост да остава сам. Флора беше красиво момиче, обичаше я по свой начин, бяха заедно вече от три години и ги свързваха много общи неща.
Флора, изпуфтя пред себе си той. Всъщност Цвета. Захвърли телефона, без да ѝ отговори. Може би едно от нещата, които го дразнеха най-много, беше този стремеж у нея „да бъде на европейско ниво“. Българският ѝ беше изтъкан от чуждици, слушаше музика само на английски и гледаше само английски филми. Родителите ѝ я бяха кръстили с прекрасното българско име Цвета, но тя се дразнеше, че е трудно за изписване на латиница и произнасяне от чужденци, и навсякъде се представяше и подписваше с името Флора.
Иначе беше красива. И даваше всичко от себе си в леглото.
Той отново изкриви устни и забарабани с пръсти по масата, раздразнен на грубия начин, по който дори само мисълта за нея беше нарушила планинската хармония, обзела го след дългия ден по върховете.
– Господине – сепна го отново един глас.
Той рязко изпъна гръб и извъртя глава, готов да отвърне подобаващо на старата фльорца.
Този път обаче не беше тя. Беше онова момиче. Той хвърли бърз поглед към нейната маса, за да се увери, че столът ѝ е празен. Досега я бе мярнал само в гръб и полупрофил. Сега тя бе изправена до него. Тъмните ѝ очи изглеждаха огромни и някак особено лъщяха. Пълната долна устна леко потрепваше. Тя го гледаше сериозно.
– Може ли да правим любов?
Той едва не хлъцна от изумление. Думите бяха изстреляни със същата сериозна непоколебимост. Сега можеше да види, че всъщност не е тийнейджърка, а по-скоро някъде в средата на двайсетте, вероятно няколко години по-млада от него самия. Симпатично лице, нежна бяла кожа, изразителни тъмни очи и буйни черни къдрици, които дори опашката не можеше да прибере. Погледът му пробяга по стройното, почти момичешко тяло, облечено в прилепнала спортна тениска и удобни къси панталонки.
Сигурно не беше чул правилно. Не можеше да е чул правилно. Отвори уста да каже нещо и срещна отново онзи поглед. Бездънен. Блестящ. Изпълнен с отчаяна решителност. Абсолютно безкомпромисен, че бе казала точно това, което той бе чул. Пияна ли беше? Хвърли бърз поглед към масата, на която тя допреди малко седеше. На нея имаше само недопита чаша кока-кола. Дрогирана?
Или това беше някаква мода на тотално прескачане на всички увертюри, с която още не бе свикнал?
– Вижте, аз... – успя най-накрая да проговори, но гласът му заседна някъде дълбоко в гърлото и той трябваше да го прочисти, преди да продължи. Ей сега щеше да ѝ каже, че е обвързан.
Обаче не се наложи. Изведнъж нещо в нея рухна. Гордо изправените рамене се свиха сякаш под внезапен непосилен товар.
– Забравете!
В погледа ѝ избухна взрив и тя решително се отправи към изхода. Изпаднал почти в ступор, той можеше само да наблюдава как тя с трясък минава през летящата врата на столовата, отваря външната и потъва в необятната бездна на планинската нощ.
Изпусна шумно въздух и едва сега осъзна, че го бе задържал почти през цялото време. Боже, каква щуротия! Премигна, за момент не напълно сигурен дали всичко това се бе случило или бе плод на въображението му след ден на пълно физическо изтощение. Двете възрастни дами продължаваха да разговарят, семейството бяха почти затегнали раниците си, а младежите в дъното продължаваха шумно да се веселят. Единствено леко поклащащата се летяща врата и празният стол на масата с недопита кока-кола показваха, че наистина се е случило.
Глупаво разтърси глава, все още втренчен в чашата. Едва сега видя, че на съседния стол бе облегната раницата ѝ, а върху облегалката бе опънато и горнище на анцуг. Младата жена беше излязла доста неподготвена в режещия студ.
Какво бе накарало това момиче – всъщност доста красиво момиче – внезапно да скочи и да дойде при него и да го помоли да... правят любов? Около гърлото му се стегна гореща примка. Изобщо, кой млад човек използваше израза „да правим любов“? Някак, ако му беше казала, припърхвайки с мигли и с изписана похотлива усмивка: „Хей, здрасти, искаш ли да правим секс?“, би го възприел почти за нормално. Имаше доста такива жени, директни, откровени. Понякога и той самият ценеше тази откровеност. Живееха в забързано време и беше излишно да губят ценни часове в увертюри, когато нещата бяха напълно ясни.
Но това момиче... тази жена, де... не, тук случаят не беше такъв. Определено не ставаше въпрос и за някаква груба селянка, която не знае как да се изрази по-фино. „Може ли да правим любов?“ Дори въпросът беше зададен с известна доза почтителност. Не го дърпаше директно в леглото, а търсеше неговото съгласие, питаше за разрешение.
Той грабна телефона и почна да си играе с него, почуквайки по масата. Трябваше, разбира се, бързо да забрави за тази случка и да се върне към разговора с Флора, която все още очакваше реакция на нейното „Липсваш ми“. Проследи как семейството най-накрая се отправя нагоре към стаите. Таткото носеше вече заспалото момиченце на рамото си. Двете възрастни дами също най-накрая се изправиха. Всеки момент и странната жена щеше да се върне и да събере своите неща.
Не беше сигурен, че иска да я вижда отново. Може би трябваше и той да побърза да се качи към спалното.
Всъщност, колко време беше минало? Не се ли беше вкочанила вече само по леката блузка и късите панталонки в сразяващия мраз на нощта? Изведнъж нещо го зачопли. Ами ако...
Не... Не беше негова работа и не трябваше да се занимава!
Но ако? Боже Господи, в непосредствена близост до хижата имаше мост над дълбоката част на езерото, а от другата страна – отвесна урва от камъни. Навън вероятно цареше непрогледен мрак. И духаше студен вятър, който вече би трябвало да я е пронизал до кости.
Усети как не може да стои повече на едно място и скочи. Може да беше идиотско, но трябваше да излезе и да я потърси. Не за да прави каквото и да било с нея, разбира се, а просто за да потуши това отвратително надигнало се притеснение. Грабна анорака, нахлузи го върху себе си и отпусна надолу навитите панталони. За секунда се поколеба, но после сграбчи решително и нейния анцуг от мястото му върху облегалката.
Планинската нощ се втурна срещу му с мразовита неприветливост и страховито величие. Температурата беше паднала с поне двайсет градуса. Бе сбъркал само по въпроса за светлината. На ясното небе се издигаше ярка, кръгла луна и хвърляше отблясъци върху застиналата повърхност на езерото.
Огледа се бързо наоколо. Видя някакво помръдване край клековете. С нетърпение се отправи натам, но бързо установи, че са само влюбена двойка – двама младежи от шумната компания, които бяха излезли да се насладят на красивата нощ. Постара се да ги заобиколи по-отдалеч. Нямаше намерение да нарушава романтичното им уединение.
Огледа безпомощно силуетите на безкрайните планински гори, поля и камъни наоколо, притихнали като нощни животни, дебнещи в засада. Можеше ли да я открие в тази необятност? Да, вероятно не се бе отдалечила твърде много. Същевременно, беше излязла вече преди доста време, което на опитна планинарка би позволило да се качи чак до ръба на хребета. Наложи му се да преглътне насъбралата се в гърлото му слюнка.
Най-напред трябваше да провери урвата, която започваше малко под хижата. Докато трескаво вървеше натам, пред очите му се въртяха ужасните образи на проснато върху камъните тяло със счупен врат или прегризано от планински звяр гърло. Почти се затича. Спря се чак на самия ръб. Насочи лъча на силния фенер към урвата и огледа щателно всички ъгли. Камъните си стояха безстрастно и неподвижно и сякаш се смееха на думкащото в ушите му сърце, което не му позволяваше да чуе нощната тишина.
Не откри нищо. Побърза да се върне към хижата и хвърли един поглед през прозореца към столовата. Раницата ѝ продължаваше да си стои самотно на стола, а недопитата чаша с кока-кола да е все толкова недопита. Видя как силуетите на влюбената двойка приближават прегърнати към входа. Явно им беше захладняло, въпреки почти зимното облекло, с което бяха излезли да се любуват на пейзажа.
Ами тя? Усети как в него се надига нова вълна от притеснение. Тръгна по пътеката обратно към езерото. Със стаен ужас мина по моста и се втренчи в черните води, някак вътрешно почти убеден, че ще види прекрасните къдрици да плават безжизнено по повърхността.
Това, че все пак не ги откри, не му донесе обаче кой знае какво облекчение. Ставаше все по-студено, а тя беше навън от все повече време. Някъде в далечината се чуй вой, или вик. Не беше напълно сигурен дали от нощна птица, вълк, чакал или някакво друго животно, но със сигурност бе хищник – гладен и безкомпромисен в повика на инстинкта, който не би простил на едно самотно, незащитено и най-вероятно незапознато с природата момиче.
Обиколи почти цялото езеро, но не намери никаква следа от нея. Може би все пак се беше върнала, без да я забележи. А беше възможно и още от самото начало да се е качила нагоре към стаите, а той като първи глупак да е хукнал да я търси в нощта. Трябваше вече да се връща. Студът започваше да прониква и към неговите кости. Напомни си, че нямаше никакъв ангажимент към това момиче. Това, че тя го бе попитала дали може да правят любов, а той ѝ беше отказал, не го правеше ангажиран към нея, нали? Щеше да провери още веднъж дали е в хижата, да попита хижаря коя стая си е взела и ако не я открият, да сигнализира Планинската спасителна служба. В крайна сметка...
И тогава я видя.
Беше седнала на един камък в плитчините на езерото. Гъстите ѝ буйни коси леко се развяваха от духащия ветрец, а лунната пътека, пресичаща езерото, минаваше право през нея. Изглеждаше като нереално красиво видение. На лунната светлина можеше само да прецени, че главата ѝ бе сведена. Взираше се във водите на езерото със същото тъпо вцепенение, с което цяла вечер бе наблюдавала телевизора без звук.
Понечи да я освети с фенерчето, но после се отказа.
– Хей! – извика той.
Тя не помръдна. Сърцето му затупка силно. Не може да е... нали?
– Хей! – извика по-силно.
Не му беше казала името си. Тялото ѝ най-накрая леко потрепна, сякаш се канеше да извърти глава към него, но после се отказа и продължи да съзерцава водите на лунната пътека.
Слава богу, поне мърдаше. Той усети как от гърдите му се стоварва огромен товар. Все пак бързо си даде сметка, че е твърде рано да се отдава на силно облекчение. Трябваше първо да намери път към нея. Огледа се наоколо. Лунната светлина беше достатъчна, за да забележи пътечката от високи камъни във водата, която водеше към нейния. Решително скочи на първия, стискайки анцуга ѝ в ръка.
Тя не се обърна, въпреки че със сигурност усети, когато той стъпи до нея. Мястото беше точно толкова, колкото да застанат двамата върху камъка. Беше обгърнала колене с ръце, подпряла брадичка върху тях и продължаваше да се взира невиждащо напред.
– Хей – повтори отново той и докосна леко рамото ѝ.
Беше ледено. Приклекна до нея и потърси по-настойчиво ръката ѝ, обзет отново от сюрреалистичната мисъл, че докосва труп, макар и да я бе видял да мърда преди малко.
Тя поклати глава. Буйните коси се развяха и погъделичкаха лицето му.
– Вкочанена си – каза той над нея, бързо разпъна горнището ѝ и го наметна около раменете ѝ.
Тя не направи нищо. Не се възпротиви, не се и съгласи. Остави се безропотно той да я обгърне с дрехата. В тази свита поза можеше да обвие и коленете ѝ с горнището. И това обаче не му се видя достатъчно. Все още не бе напълно сигурен дали тя не реагира заради емоционалното си състояние или заради продължителното излагане на режещия студ.
Обгърна раменете ѝ с ръка и леко я придърпа към себе си, така че тялото ѝ да може да поеме от топлината на неговото. Тя отново не се възпротиви. Напротив, сякаш дочу лека въздишка и усети как едва доловимо се накланя към гърдите му.
Лунната пътека продължаваше да хвърля искрящи отблясъци пред очите им. Луната се издигаше все по-високо и отражението ѝ започваше да се размива в широк бял фронт върху цялото езеро.
– Как се казваш? – попита най-накрая той.
Трябваше да я отведе обратно в хижата, но кой знае защо беше сигурен, че тя няма да тръгне доброволно с него. Не и преди да я е убедил да го направи.
– Няма значение – проговори тя.
– Как да те наричам тогава... "Госпожице"? – леко се подсмихна той, припомняйки си как тя го бе нарекла „господине“.
– Става – съгласи се тя бездушно.
Не го попита как се казва. Явно не искаше да знае. Опита отново.
– Много е студено. Искаш ли да влезем вътре?
– Не искам нищо – заяви твърдо тя, без да поглежда към него.
Беше толкова категорична, че той чак изпита леко смущение. Сигурно държеше да забрави онова, което бе казала. Предложението за секс вече не беше валидно. Е, той не я бе последвал заради него.
– Още половин час тук и щяха да те намерят като вкаменелост от ледниковия период.
– Нека.
Той преглътна.
– Какво има, искаш ли да споделиш? – запита тихо.
– Не.
Той пое дълбоко въздух и я притисна малко по-силно. Потърка с длан от горе до долу вече облечената в суичера ръка. Беше нежна, фина, изящна. Цялата всъщност беше едно невероятно красиво момиче, което криеше неочаквана жилавост у себе си.
– Светът има нужда от теб – проговори ниско край ухото ѝ.
– Няма – категорично заяви тя.
Да, както и беше предположил, момичето преживяваше жестока драма, която я бе натиснала толкова дълбоко, че със сигурност бе обмисляла и варианта да продължи да следва лунната пътека в красивите, но ледени води на езерото, чак докато те покрият и главата ѝ.
– Не те познавам – продължи той. – Но няма човек на този свят, от когото да няма нужда. Сигурно имаш семейство, които се тревожат за теб, имаш приятели...
– Нямам – прекъсна го тя. – А и да имам, това няма значение.
– Когато човек преживее любовна драма, винаги има усещането, че животът е свършил – вече бе почти сигурен, че става въпрос за това.
– Не съм преживяла любовна драма – поклати отсечено глава тя.
Мда, беше подходил малко дървено. Разбира се, че тя не би му признала просто така.
– Добре – съгласи се той и нежно придърпа главата ѝ към гърдите си.
Погали косите ѝ. Бяха нежни като коприна. Изведнъж усети странна тръпка ниско долу в себе си. Господи, това момиче беше истинска красавица. Изкушаваща като морска нимфа, като русалка, свита върху камъка.
Не, разбира се, той беше обвързан мъж и нямаше намерение да изневерява на приятелката си. Да, Флора понякога, даже често, го изнервяше, но той беше твърдо убеден, че трябва да сложи край на връзката помежду им, преди да може да докосва друга жена.
Е, разбира се, сега докосваше това момиче, даже я прегръщаше, даже жадно вдишваше аромата на косите ѝ и все по-нетърпеливо прокарваше пръсти по нежните ѝ ръце, давайки си ясна сметка как само ако протегне палец, ще достигне и до прекрасната извивка на гърдите ѝ. Но сега ситуацията беше друга. Наистина беше друга. И той нямаше да позволи на тази странно надигнала се тръпка да се превърне в истинска възбуда.
Само щеше да я подържи още малко в ръцете си и после да я убеди да се връщат в хижата. Не бързаше, просто трябваше да ѝ даде време да го приеме. Той самият нямаше нуждата да се наслаждава на разстелената по езерото лунна светлина и приятното гъделичкане, с което къдриците ѝ се галеха в брадичката му.
– Не мога да се върна при него – внезапно проговори тя. – Не мога да се върна и при нея.
Той затаи дъх, но се постара да не му проличи колко силно очакваше продължението на откровението ѝ. Кой беше той? Коя беше тя? Пръстите му само внимателно продължиха бавния си ход по копринените ѝ коси.
– Нямам къде да отида – заключи тя. – Няма и какво да работя.
Той изчака още известно време, без да престава с успокоителната си ласка, но тя не пророни нито дума повече. Явно нямаше да му обясни.
– Има такива моменти – каза най-накрая, а гласът му прозвуча по-развълнувано, отколкото сам очакваше. – Понякога просто трябва да започнеш начисто. И когато сам не се решаваш да го направиш, животът те побутва грубо.
Тя не реагира, но по начина, по който се стегна тялото ѝ, бе сигурен, че думите му са я достигнали.
– Какво побутване е това, ако ти отнема всичко, което имаш? – промълви тя накрая.
– А готова ли си била да се лишиш доброволно?
Тя отново замълча.
– Разбира се, че не. Когато си градил един живот с любов и увереност, а той се разпадне под краката ти, тогава просто рухваш. Падаш в бездната. Това е краят.
– Не е краят – той леко я побутна да извърти очи към него. – Бездната има дъно. Понякога падането е болезнено. Всъщност винаги падането е болезнено. Но достигнеш ли дъното, вече няма път надолу. Пътят е само и единствено обратно нагоре.
Очите ѝ трескаво се местеха, взирайки се дълбоко в неговите, сякаш се опитваше да проникне в ума му, да намери там отговора на собствените си объркани въпроси.
– А ако падайки си счупиш гръбнака?
– Това зависи от теб – той издържа на погледа ѝ. – Всеки може да падне на двата си крака или да разпери безпомощно ръце и да се остави падането да го пречупи. Изборът е твой.
Зениците ѝ продължиха трескаво да прескачат по неговите. За миг той си даде сметка за сюрреалистичната картина, в която се намираха. Двама непознати, седнали на тесен камък сред платинените води на езерото, той обгърнал ръка около раменете ѝ, а тя извила дълбоките си питащи очи към него под замисления взор на пълната луна. Господи, би снимал този кадър. Би направил от него шедьовър. Но нямаше как да го снима, докато сам бе участник в него. А и беше оставил раницата с фотографското оборудване на брега.
Мигът продължи сякаш цяла вечност. Най-накрая тя сведе поглед и леко се отдръпна назад.
– Ще ми кажеш ли името си? – попита той.
– Не – отвърна тя.
Е, добре, всъщност не беше чак толкова важно. Бяха само двамата и той нямаше нужда да я вика по име. Беше просто „тя“, а един за друг бяха просто „ти“.
– Искаш ли да се върнем на топло? – запита колебливо.
Тя му отправи бърз поглед. За миг му се стори, че ще откаже, но после само кимна и подпря длан върху камъка:
– Да.
Той опита да ѝ подаде ръка за помощ, но тя категорично се изправи сама. По пътечката през камъните най-много да я събореше в студените води на езерото. Кимна и ѝ даде път да мине пред него.
Тръгнаха между тъмните сенки на клековете обратно към хижата. Попита я дали да светне с фенерчето, но тя каза, че светлината от луната е напълно достатъчна. Вървяха мълчаливо, рамо до рамо. Дали ветрецът бе утихнал, дали той се бе аклиматизирал, но вече не усещаше така рязко студа. Напротив, усещаше цялото си същество стоплено, пробудено. Тъмнината продължаваше да прави момичето край него някак нереално, като взето от приказките, сякаш ако само щракнеше с пръсти, тя щеше да се превърне в бляскав прах и да изчезне. Странно, всяка умора бе изчезнала от вените му и той се чувстваше преизпълнен с нова, непозната енергия. Усещаше отчетливо всеки път, когато ръцете им се разминаваха, но не се докосваха. Почти не говореха, но странно, сякаш нямаше и нужда. Планината казваше всичко вместо тях.
Оставаше само мостчето, по което да минат, преди да достигнат до поляната пред хижата. Пътеката тук се стесняваше и той я пропусна да мине пред него. Една жаба изкряка, а веднага след нея се чу отново онзи рев, или вой. Тя внезапно отскочи встрани точно преди да се качи на моста. Краката ѝ се плъзнаха, тя изгуби равновесие и започна да се пързаля по стръмния склон надолу към дълбоките черни води на езерото.
Без да мисли, той се хвърли с все сила към нея и успя да сграбчи изхлузващите се рамене. Издърпа я с цялата сила, на която бе способен. Или тя беше лека като перце, или той внезапно бе добил магическо могъщество, защото успя да спре устрема ѝ и да я издърпа обратно на пътеката. Хвана я с две ръце и я изправи върху треперещите ѝ крака.
– Ей! – извика със задъхан неравен глас.
Очите ѝ бяха огромни и широко разтворени като на подплашена сърна. Сърцето му още биеше до пръсване. Разтърси здраво раменете ѝ.
– Ей, светът има нужда от тебе, ей! – усещаше, че я е сграбчил прекалено силно, но вече и сам не можеше да се овладее. Мисълта как части от секундата го деляха от това тя да потъне в дълбокото черно езеро пред очите му го беше разтърсила целия. – Чуваш ли ме?
Тя продължаваше да го гледа с безмълвни, широко отворени очи.
– Светът има нужда от теб. Мъжете имат нужда от теб. Аз имам нужда от теб.
И с тези думи той я притисна здрово и целуна силно полуразтворените ѝ устни. Бяха студени, но неочаквано меки. И неочаквано опияняващи. Мина му някаква мисъл, че не трябваше да я целува, но толкова далечна и неуловима, че дори не можеше да се сети каква точно беше причината да не иска да го прави. Сега просто трябваше да се увери, че тя е още там, до него, цяла и невредима, жива и жизнена.
До такава степен бе обсебен от собствената си емоция, че дори му отне известно време да осъзнае, че тя отговаря на целувката му. Тези нейни пълни устни, в началото така безжизнено студени, обърнаха мекотата си към него и поеха неговите с желание и страст. Имаше вкус на... на живот. Да, точно така, имаше такъв неустоим вкус на живота, че след заплахата от смъртта, която бе изпитал на няколко пъти в последния час, сега знаеше, че нищо не може да го накара да се отдръпне.
Обзе го нарастваща възбуда, когато тя разтвори с език неговите устни и нежно го покани да нахлуе в устата ѝ. Боже Господи, тази жена беше същинско изкушение, истинска русалка, която изпива ума на моряците. Сграбчи я жадно и я притисна към себе си. Да, правеше го заради нея. Правеше го, защото тя се бе опитала току-що да се самоубие пред очите му. Да го заблуди, че се е примирила с всичко.
Но го правеше и заради себе си, осъзна докато замаяно прокарваше ръка по деликатните ѝ форми. Правеше го, защото за пръв път от много време насам изпитваше това силно вълнение, което кара и косъмчетата ти да настръхват. Мислеше си, че просто вече е остарял, че гледа на живота и жените по друг начин, че дългите години с Флора са притъпили това усещане или поне са оставили мисълта за него като далечен недостижим спомен.
И ето, сега отново усещаше, че живее. Целуваше това непознато момиче, прегръщаше я, опитваше се да я убеди, че светът има нужда от нея, а внезапно си даде сметка, че наистина той самият беше този, който имаше нужда от нея. Бавно и внимателно я избута към мостчето, където имаше парапети и беше безопасно.
– Не си го и помисляй повече – каза най-накрая, когато усети, че целувката стига твърде далеч и трябва да я прекрати, преди да е прераснала в нещо повече.
– Подхлъзнах се – тя наведе глава.
– Сигурна ли си?
– Да, наистина само се подхлъзнах – тя отстъпи малко встрани от него и поправи разместения ръб на панталонките си.
Боже, да не би да се беше изкушил да бръкне и под тях? Не, не го беше направил. Нали не го беше направил?
Той свъсено протегна ръка и хвана нейната. Тя го погледна въпросително.
– Не бих искал повече инциденти, преди да съм те оставил на топло и сигурно в стаята ти.
– Не се опитвах да се хвърля в езерото, наистина – опита отново да обясни тя. – Ако исках да го направя, имах предостатъчно възможности преди ти да ме намериш.
Той сграбчи малката ѝ длан между пръстите си и я поведе решително напред. Оставаха им още няколко метра. Проклет да беше, ако оставеше тази русалка да направи нещо със себе си и да тежи на съвестта му после. Достатъчно гузен се чувстваше от припламналата възбуда, която почти му пречеше да ходи, от влудяващия допир на нежната ѝ кожа до неговата, от това, че докато у дома го чака приятелката му, цялото му съзнание бе съсредоточено в това колко лесно би могъл да събуе късите панталонки и да утоли желанието си в гънките на нежната ѝ мекота.
Ярката светлина в коридора на хижата почти го заслепи. В столовата бяха останали само двама-трима младежи от шумната компания. Раницата ѝ все още си беше там, очакваше я и ключът към стаята, която явно нямаше да дели с никой друг. Още докато се качваха нагоре, усети как кръвта му, леко уталожила напрежението си, започва отново да кипи. Втренчи се хипнотизирано в стегнатото ѝ задниче, което се поклащаше предизвикателно, докато тя качваше стълбите пред очите му. Добре, че стаята ѝ беше само на втория етаж, защото не бе сигурен, че може да издържи повече.
Ключът щракна и отвътре го лъхна спарената миризма на дървени легла. Явно скоро не беше проветрявано.
Тя сложи фината си китка върху дръжката и се извъртя към него.
– Ще влезеш ли?
А той идиотски си представи как с един жест смъква панталонките и влиза право в нея. И то дори още тук, на прага. Господи, какво му беше станало? Лятната планинска нощ ли бе виновна? Силните емоции?
Очите ѝ продължаваха да го гледат с онзи бездънен поглед, който бъркаше право в душата му. Някак едновременно твърд и решителен и в същото време отчаян и умоляващ. Изпълващ го с увереността, че той е нейният спасител. И той ще бъде нейният убиец, ако я остави в този момент.
Господи!
– Не мога – почти процеди през зъби. Сега щеше да ѝ каже, че е обвързан. Тя трябваше да разбере, че причината да отказва не е в нея, а в собствения му ангажимент към друга жена. Вместо това почти невярващо се чу да произнася. – Не съм... не съм подготвен.
Това действително беше вярно, защото той наистина не бе тръгнал да катери планини, за да си осигурява сексуални забавления. Очите ѝ помръкнаха и тя поклати глава.
– Не е нужно да търсиш извинение, не ми го дължиш. От мен нищо не става...
В главата му избухна ярък фойерверк. Не можеше повече да я остави да подценява себе си! Той я сграбчи и с едно движение я вкара вътре в стаята, ритвайки вратата с крак след себе си. Не си направи труда да светне лампата и двамата отново потънаха в мрака, разкъсван само от тънкия процеп светлина, зеещ между прага и вратата.
– Ти се прекрасна, момиче – почти ядосано започна да нарежда той, докато я избутваше навътре, обсипвайки врата и лицето ѝ с целувки. – Ти си като упойваща русалка, мечтата на всеки мъж да те вземе и да се зарови в къдриците ти.
Той впи пръсти в косите ѝ и леко натисна главата ѝ назад, така че тя да може да погледне към него.
– Разбираш ли го?
– Аз... аз не съм жена, която мъжете... – плахо промълви тя.
– Не си? Усещаш ли каква жена си и каква не си? – той притисна тяло към нея така, че тя да може да усети ясно възбудата му.
Тя притвори очи. А после леко помръкна.
– Но явно не ставам...
– Не ставаш? – изумено запита той. – Девствена ли си?
– Не – отвърна тя тихо. – Не, обаче...
Самоконтролът му висеше на много тънко въженце, изтъняващо все повече и повече и той вече усещаше как всеки момент ще се скъса. Кой беше този идиот, който така бе наранил това момиче? Който я бе накарал да се чувства толкова безкрайно безполезна и необичана, че тя бе готова да лиши света от присъствието си? От смайващото си очарователно присъствие?
Ръцете ѝ се протегнаха напред и го докоснаха. Кракът му достигна дървения ръб на близкото легло.
Край!
Въженцето се скъса. Образът на Флора се завъртя някъде из съзнанието му. Съвсем бързо, само колкото да увери себе си, че така или иначе беше взел решението да скъса с нея. Щеше да го направи още утре. Но това момиче имаше нужда от него днес. Точно сега. Точно в този момент. И той имаше нужда от нея. Почти болезнена нужда.
С рязък жест свали ципа на горнището ѝ и почти веднага изхлузи през главата ѝ и леката прилепнала блузка. Бюстието ѝ изглежда бе отлетяло заедно с нея, защото малките ѝ остри гърди щръкнаха право пред очите му, напиращи, желаещи, очакващи да бъдат приласкани.
– Който и да го е направил, е бил пълен глупак – заключи той и зарови нос и устни право в изкушението срещу него.
Тя изстена и впи пръсти в косата му.
– Ти си прекрасна и не трябва да се съмняваш в това! – мърмореше той измежду дивите целувки, с които обсипваше тялото ѝ.
– Още не си видял... – изтръгна се глухо стенание от нея.
– Видял съм всичко, което ми трябва – устните му се спуснаха надолу към пъпа ѝ, а ръцете му освободиха плътта ѝ от оставащите дрехи. – И си... о, и си прекрасна...
Гласът му секна от дрезгавост, докато с ръце и устни започна да изучава всички кътчета по нея. Крехкото тяло в ръцете му затрепери и се заизвива. А той усети как страстта го поглъща. Вече почти нямаше търпение. Не знаеше тя откъде бе добила толкова ниско самочувствие за себе си, но всъщност той беше този, който трябваше да положи истинско усилие, за да не се изложи.
– Ела при мен, моля те – едва промълви тя. – Искам да те усетя в себе си.
Не му трябваше тя да го подканя, защото той самият вече изгаряше. Знаеше, искаше да бъде нежен и внимателен с нея, но вече просто не можеше да се сдържа. Бесният ритъм, който тялото му наложи, обаче не изглеждаше да я е уплашил. Напротив, стоновете ѝ ставаха все по-силни и все по-страстни. Носеше се по ръба и усети, че кулминацията ще го връхлети всеки момент. Някакво много далечно късче разум, останало у него, го подсети, че трябва да се отдръпне. Тя обаче го сграбчи здраво и не му позволи.
– Недей. Бъди моето ново начало. Оттласни ме от дъното.
Краят на думите ѝ се сля с болезненото, тръпнещо, сладко, изумително и очарователно освобождение.
***
"По ръба", Люси Елеазар 2025
- Електронна и аудио книга от 19 юни 2025 г. на https://www.storytel.com/bg/books/по-ръба-11470922
- очаквайте като хартиена книга през декември 2025 г.
За информация и поръчка на всички вече издадени книги на Люси Елеазар - www.lucyeleazar.com/books
