За една нощ (2017)

ЗА ЕДНА НОЩ 

Люси Елеазар 

2017

ПЪРВА ГЛАВА

– Имаш нужда от мъж за една нощ!

Ева погледна скептично осемнадесетгодишната си сестра, която разпалено коментираше лю­бовните ѝ проблеми. Малката ѝ сестричка изглежда вече не беше толкова малка. 

– Нали знаеш, клин клин избива! Ева, не може да се съсипваш от мъка по този идиот! Оста­вил те – оставил те, голяма работа! И без друго изобщо не те заслужаваше! Да не говорим, че беше изключи­телно превзет. Освен това ризите му винаги имаха потни петна под мишниците.

Ева почти се разсмя, а Сиси смръщи чело в погнуса. Красивото ѝ носле се сбърчи. Тръсна ру­сата си коса и с неодобрение огледа сестра си. 

– Ама виж се и ти, запуснала си се, все едно си бабичка, а не жена на трийсет и две. Не съм те виждала с истински грим от месеци! Рокли носиш от дъжд на вятър. Само тия смотани панталони и едноцветни блузи, то няма и кой да те погледне такава. А преди беше такава го­тина мацка! Явно липсата на...

– Сиси, мери си приказките – прекъсна я най-накрая Ева. Ръцете ѝ неволно пригладиха обикновената памучна блуза към тялото. – Има доста неща, които все още си твърде малка да разбе­реш…

– Малка съм, да-да! То не е нужно да си особено голям, за да разбереш, че линееш по някакъв мухльо. Освен това, моят опит с момчетата сигурно е по-голям от твоя…

– Това едва ли е нещо, с което да се хвалиш! – Ева се опита да прозвучи строго. – Мама знае ли за твоя богат опит?

Дори и да се беше смутила, Сиси не го показа. Обърна се към огледалото на гардероба в тесничката стая, която още преди триде­сет години родителите ѝ бяха определили за детска. Ева все още с носталгия оглеждаше стените, по които някога бяха закачени нейни­те плакати, бюрото, на което беше писала домашните си, замечтана за най-красивото момче в класа, шка­фа, който преди години беше пъ­лен с нейните играчки. 

– И да знае, и да не знае, аз вече съм пълнолетна, така че тя не може да ми казва какво да пра­вя!

– Да, от цели седем дена – подхвърли Ева и побърза да смени те­мата. – Хайде, избирай какво ще облечеш и да ходим при останалите! Да не караме татко да ни чака.

Бяха се събрали в дома на родителите ѝ за рождения ден на баща им. По случай шейсетата си годишнина той беше поканил толкова много приятели и роднини, че на Ева вече ѝ се завива­ше свят от въпросите, които щяха да ѝ задават знайни и незнайни чичовци, лели и братовче­ди. Гостите щяха да дойдат всеки момент и да изпълнят неголемия апартамент. Вече чуваше в главата си шушуканията им: О, нима вече е на трийсет и две? Не е омъ­жена и няма деца? О, аз на трийсет и две вече имах първолак. Аз пък вече се бях развела и имах втори брак. Работи като маркетинг мениджър, сигурно е отда­дена на кариерата си? Ама наистина ли няма сериозен приятел? 

Ева нямаше желание да дава отчет на никого за живота си. Беше се уморила да спори с хора­та, че съпругът и децата не са единствено­то мерило за успеха на една жена и че животът ѝ може да бъде осмислен и по друг начин. До гуша ѝ беше дошло от умни съвети за собствено­то ѝ бъдеще.

Сиси беше извадила целия си гардероб на спалнята и сменяше дреха след дреха.

– Боже, Сиси, нима ще се появиш с това изрязано нещо пред всички гости? Бабите и дя­довците ще получат удар!

– Ще получат удар като видят теб. Каква е тая безлична блуза? Вместо да подчертае хубавия ти бюст, тя те прави твърде широка в кръста. А този панталон ти слага поне де­сет ки­лограма отгоре!

– Добре, Сиси, разбрах мнението ти за моето облекло вече, моля те съсредоточи се върху твоето! И не забравяй, че на рождения ден на татко няма да дойдат момчета, които да очаро­ваш с формите си.

– Голяма работа, значи ли, че трябва да изглеждам като монахи­ня?! – Сиси се спря на зла­тиста прилепнала рокля. Огледа я от двете страни, после я облече и се завъртя пред сестра си. – Как изглеждам?

Ужасно, искаше да каже Ева. Но си замълча. Сиси беше дребничка и слабичка, с изразително лице и хубава, лъскава, обрамч­ваща лицето ѝ коса. Ева я виждаше като „по­добрено свое изда­ние”, което родителите ѝ бяха създали сякаш на шега, цели четиринадесет години след сама­та нея. Двете определено си приличаха. Но лицето на Ева беше с по-високи скули, които ѝ придаваха бойния вид на ама­зонка. Очите над тях бяха като два изумрудени камъка, проблясващи зад дългите мигли. За разлика от слабото, момичешко тяло на Сиси, Ева беше по-висока и с по-изразени женствени форми. 

– По-добре е от предния ти избор – измърмори Ева и допълни: – Сиси, мисля, че трябва да бъ­деш малко по-скромна. Красотата ти е несъмнена, но би била по-интересна и интригуваща, ако запазваш по нещо и за специални хора, а не я демонстрираш пред всеки.

– Е, ти като не демонстрираш твоята, та до къде си? – Сиси се врътна още веднъж пред огле­далото. – Остава сега да избера и подходящото бижу – тя грабна една кутия и започна да изпробва ко­лие след колие. – Ще ми кажеш ли все пак какво се случи с Джере­ми?

– Е, какво да ти разказвам – намуси се Ева. Устата ѝ внезапно пресъхна. – Просто си замина за Щатите. Нещата между нас… изглежда не са вървели добре и той не сметна за нужно да пла­нираме заедно бъдещето си.

– Не ми звучиш много убедително. Защо смяташ, че има нещо, което аз “съм твърде малка да разбера”? – Сиси се извърна от огле­далото и втренчи големите си кафяви очи в нея.

Ева се размърда неспокойно на мястото си. Нима можеше наисти­на да обясни на Сиси какво беше направил Джереми и защо обидата беше толкова голяма? Нима можеше да ѝ разкаже какво точно се беше случило? И изобщо – беше ли редно да товари едно осемнаде­сетгодишно момиче с тази история? Ева поклати глава:

– Права си, реагирах малко прибързано. Няма нищо за разбиране. Просто понякога хората не се разбират. Нали си експерт във връзки­те с момчета, би трябвало добре да го знаеш.

Сиси нацупи устни и се взря отново в отражението си като избегна да отговори.

– Колко гаджета си имала? – продължи Ева.

– Е, всъщност не чак толкова много… Но и един-двама стигат, за да разбереш колко струват мъжете. Във всеки случай твоят америка­нец никак не ми харесваше.

– Е, значи можеш само да се радваш, че повече няма да го виждаш наоколо – пресилено се засмя Ева.

– Добре, че не се ожени за него – въздъхна Сиси с театрално облекчение, а Ева почти физи­чески се присви от болката, която я прониза. – Виж, този гердан пасва прекрасно на роклята, нали? Искаш ли да изберем един и за теб?

– Сиси, моля те, нека отиваме при татко. Хората ще дойдат, за да гледат него, а не моя или твоя гердан!

Сиси отново направи физиономия, но този път се съгласи без да протестира повече. Довърши грима си в тон с облеклото и беше го­това. Ева не можеше да скрие възхищението си – малката ѝ сестричка изглеждаше наистина прекрасно. Лошото беше, че тя вне­запно се почувства ста­ра, ненужна и облечена в чувал. А още по-лошото – че трябваше да се появи пред всички роднини в този вид и с това усещане.

Вечерта се беше оказала точно толкова ужасна, колкото очаква­ше. Малката ѝ сестра се вихре­ше нао­коло и обираше очарованите погледи на всички наоколо. Хората после обръщаха поглед към Ева и започваха да кимат съчувствено. Коментираха професионалните ѝ успехи и после подхвърляха, че често кариерата е за сметка на личния живот. Сякаш не го знаеше... Особено след историята с Дже­реми, женското ѝ самочувствие беше пометено главоломно. Ех, Дже­реми… 

Ева тръсна глава и се опита да се съсредоточи в таблиците, които попълваше. Не бива­ше ня­какво си празненство, тъпите подмятания на сестра ѝ и няколко далечни роднини да я изкарват извън релси.

– Мис Хъдзън се обади преди малко – обърна се към нея Стела от съседното бюро. – Каза, че ще дойде по обяд за отчетите. 

– Готови ли сме с резултатите от всички продажби? – попита я Ева. 

– Не сме, разбира се – Стела изкриви устни. – Дори още не сме събрали данните от всички ма­газини.

– Щом мис Хъдзън ще идва по обяд, ще държи да ги види – Ева въздъхна. Нейният отчет ня­маше как да стане готов, преди останали­те от отдела да са свършили тяхната работа. За съжа­ление, освен че носеше гръмката титла “маркетинг мениджър”, нямаше други меха­низми да им въздейства.

– Уф, и тя пък. Не можа ли още малко по-късно да се обади? – изсумтя Стела.

– Е, знаеш я каква е. Мисля, че никога не съм виждала тази жена да се усмихва.

– Сигурно. Като се замисля, и аз не съм. Все пак, можеше да пре­дупреди поне ден по-рано, че смята да идва да преглежда отчети. 

– Това е положението. Хващай телефона и почвай да тормозиш магазините да се отчитат час по скоро.

– Пфу – изпуфтя Стела. – Тази не е като Джереми Уайът. С него се работеше много лесно.

Сърцето на Ева потрепери. Стела със сигурност нямаше намере­ние да я нарани. 

– Всеки си има стил на работа…

– Ами, стил. Просто тази е кокошка от класа. Докато той си беше пич! – Стела внимателно се надигна иззад монитора, за да провери дали Ева я наблюдава. – Е, да, ти сигурно имаш по-различно мнение за него, но аз го познавам само като шеф и беше супер готин. Толко­ва ме е яд, че замина и ни натресоха тая сърдита стара мома!

Ева изпита познатото безпокойство и се размърда с неудобство на стола. Поне колегите ѝ не знаеха причината, поради която той си беше заминал… Въздъхна и се почуди как да избяга от темата.

– Е, да не бъдем груби. Определено и на мен ми е по-трудно да ра­ботя с нея, но това едва ли има общо с факта, че не е женена. Хайде, Стела, нямаме никакво време, действай, за да мога да завърша нещо преди да е пристигнала!

Стела вдигна рамене и извади телефона. Eва се смръщи. Отново щеше да бъде смъмрена, че не е организирала добре хората си. Ди­ректорската позиция, за която си бе мечтала преди го­дини, се отдале­чаваше все повече и повече... Мис Хъдзън пристигна след около час. С отва­рянето на вратата стаята се изпълни със студ от сивите ѝ очи, които приковаха служителите един по един. Всички разговори секна­ха, погледите се вкопчиха в екраните. С достолепието на стилна дама в средата на петдесетте тя влезе с тежка стъпка, поздрави хладно и веднага повика Ева в кабинета си.

Мис Хъдзън я покани да седне и започна директно. Макар вече от месеци да работеха заедно, Ева винаги имаше проблем с бостънския ѝ акцент. Самата мисъл, че ще трябва да говори с нея, я изпълваше с напрежение.

– Госпожице Петрова, все още не съм получила по имейл Вашия отчет за рекламната кампа­ния на шампоаните Clover. Ще ви помоля да ме запознаете с детайлите и с причините за Ва­шето закъснение.

– Мис Хъдзън, започнах да работя веднага щом получих първите данни – осмели се да про­тестира Ева. Мразеше тези моменти, когато трябваше да отговаря като ученичка пред този очилат поглед. – Не смятам, че има закъснение.

– Щом съм тук и вече чакам доклада, значи закъснение има – Мис Хъдзън сви устни и лицето ѝ стана още по-строго. – Имате ли какво да ми покажете?

Ева взе лаптопа си и отвори файла, по който работеше. Знаеше много добре, че намусеният булдог отсреща няма да остане доволен от това, което вижда. Данните бяха само частично на­несени и ни­какви заключения не можеха да бъдат извадени от тях. Мис Хъдзън кимаше сту­дено на обясненията ѝ и не спираше да я гледа в очакване да продължи, докато на Ева не ѝ останаха повече думи. 

– Госпожице Петрова – свали очилата си мис Хъдзън и погледна твърдо към нея. – Мисля, че сама разби­рате, че това не е отчет. Вие сте дългогодишен служител на нашата компания и ние Ви ценим високо. Струва ми се обаче, че до скоро сте се ползвали с особе­ни протекции, които са на­малили качеството на работата Ви и сте си позволявали да не се съобразявате на­пълно с поли­тиката на компа­нията.

Ева почервеня. Господи, докога щеше да я преследва призракът на Джереми? Това изобщо не е вярно, идваше ѝ да изкрещи. Никога не съм смесвала работните си задължения с личните отношения! А съ­щото важеше и за него. Фактът, че спяха в едно легло, изобщо не му пречеше да се превръща в тиранин през деня и да преследва изпълне­нието на нейните работни задачи с абсолютно същата, ако не и по-голяма настойчивост, отколкото при другите служители. Но само стисна устни и не продума.

– Откакто работите под мой контрол, ми се струвате някак разсеяна и унесена. Допускате грешки и не спазвате срокове. Длъжна съм да Ви предупредя, че аз не бих толери­рала такова пове­дение. Разбирам, че вероятно изживявате лична драма, но нашата компания не може да допусне фирменият интерес да пострада от това – Мис Хъдзън затвори с красно­речив жест лаптопа и ѝ го връ­чи. – Ще очаквам отчета днес по имейл, придружен от писмен анализ на цифрите. Моля, предайте на господин Симеонов, че го очаквам!

Ева сграбчи компютъра, кимна сковано и стана. Задържаният дъх излезе със свистене от устните ѝ в момента, в който излезе от малка­та стаичка. Останалите колеги впериха въпроси­телно-уплашени погледи в нея. Ева поклати глава и направи красноречив жест с ръка:

– Симеонов да се яви!

Не можеше да продължава така! Ева седеше пред тоалетката и се взираше в огледалото, дока­то сваляше грима от лицето си. Беше изтощена от работния ден и погледът ѝ се премрежва­ше. Имаше чувството, че мис Хъдзън има лична причина да има зъб на Джереми и си го изкарваше върху нея. Нямаше ли край това мъчение? Не ѝ стигаше нейната собствена болка, ами и трябваше да търпи подмята­нията на околните.

Джереми Уайът беше изпратен на временно назначение като ди­ректор на „Леа Адвъртайзинг“ - България поради неизрядността на пре­дишния директор. Пристигна в София преди две годи­ни и тя, като маркетинг мениджър в компанията, се оказа под прякото му подчине­ние. Първо­начално отношенията им бяха чисто служебни. Разбира се, тя от самото начало беше възхите­на от непосредствения и прия­телски настроен американец, който се държеше свойски с нея, сякаш се познаваха от години. Забавляваше се от разликите в манталитета им, от начина, по който той възприемаше събитията, които им се случваха. После дойде онази ко­мандировка, в която и двамата бяха изпратени на събиране в централата в Париж. Тя вече беше усетила по-особените му погледи, начина, по който той проточваше срещите им повече от необходимото. Когато се наложи да организират заедно пътуването си, беше повече от естествено да запазят места един до друг в самолета и съседни стаи в хотела. Пеперудите трепереха в стомаха ѝ и тя се чудеше дали той ще предприеме нещо. Джереми не за­късня. Още на първата вечер, след партито за добре дошли, свойски я прегърна през ра­менете, когато стана време да си тръгват и забрави да я пусне по целия път. После сякаш умишлено пропусна своята стая и настоя да я изпрати до нейната. Ева все още се при­тесняваше от него и не го беше допуснала много близо до себе си, но все пак беше отвърнала на це­лувките му. И то достатъчно, за да разбере, че ѝ харесва. Той беше нежен с нея и умерено настойчив. Макар и по време на ко­мандировката да не бе допуснала по-ната­тъшна близост, още щом се върнаха в България отношенията им бързо се задълбочиха и скоро тя се оказа въвлечена в сериозна връзка. С ця­лата си глупост, Ева му повярва. Запозна го с приятели­те си, с родителите си, със семейството си. Позволи си връзката им да бъде офи­циална и на работното място. Отдаде му цялата си лю­бов. Въпреки че възпитанието ѝ беше доста консервативно, а опитът ѝ – почти никакъв, Ева в крайна сметка се предаде на настоя­телното му увещание да сподели леглото му и без да са се оженили. Бяха обсъждали дори те­мата за деца, но той винаги предлагаше да изчакат още малко. Въпреки че тя не виждаше причина за себе си да чака повече, се съобразя­ваше с неговото мнение. Всичко вървеше чудесно – или поне тя така си мислеше – до преди шест месеца, кога­то се наложи Джереми внезапно да замине за Щатите. Беше си ходил и пре­ди за по седмица, на няколко месеца. Ева го намираше за съвсем нормално, че той има нужда понякога да се види със се­мейството си и чакаше с нетърпение да покани и нея да се запознае с тях. Този път обаче беше различно. Беше си ходил сравнително скоро и замина внезапно, почти без да ѝ се обади, като изключим бързото съобщение по месинджъра. Беше се опитала да се свърже с него, при­теснена да не би с някого от семейството му да се е случило нещо лошо. Той обаче не отгова­ряше на съобщенията ѝ. Когато след няколко дни по­пита в центра­лата кога да очаква мистър Уайът да се върне, ѝ отго­вориха, че всъщност той няма вече да се върне. Съпругата му била бременна и той поискал да остане на постоянна позиция в САЩ, за да бъде близо до нея. На неговото място скоро щяла да долети мис Хъ­дзън, дългогодишен отговорник за пазарите в Близкия изток. Ева не знаеше как не бе припаднала при тази информация. Само като си представеше как бяха обсъждали съвсем сериозно тяхното дете… А той през всичкото време е бил женен и се е прибирал периодично при жена си! 

Ева изчисти последната следа от грим и се взря в отражението си, сякаш то можеше да гово­ри. Да, Джереми не беше харесал истински тези очи. Не беше се влюбил в лицето ѝ, незави­симо от това колко лъжи беше изрекъл. Не беше харесвал истински тялото ѝ, макар и да се беше възползвал от него. Въпреки че бяха прекарали заедно почти година, той не беше наме­рил за необходимо повече да ѝ пише, или да ѝ се обади. Нито дума. Сякаш нямаше нищо по-нормално от това след като почти бяха живели заедно, бяха обсъждали имената на бъ­дещите си деца, бяха обсъждали къщата си в покрайнините на гра­да, той просто да се прибере при законната си съпруга, за чието съ­ществуване някакси бе пропуснал да спомене. Ева про­дължаваше да живее като в транс, да не може вътрешно да се примири. Но най-дразнещото беше, че и сестра ѝ, и мис Хъдзън всъщност имаха пра­во. Съсипана от личната си драма, Ева се беше оставила по течение­то и живееше ден за ден. Не полагаше особени усилия нито в работа­та, нито в личен план. Макар да не се беше старала да следва последните модни тенденции като сестра си, никога не беше полагала толкова малко грижи за външния си вид. Не беше пренебрегнала ра­ботните си задължения, но отношението ѝ нямаше нищо общо с онзи хъс, с който бе започнала и получавала признания за работата си в компанията. А няко­гашната ѝ мечта да достигне до ръководна пози­ция съвсем беше останала на за­ден план с появата на мис Хъдзън.

Чу как месинджърът изписка, бавно се изправи и отиде до компютъра си, за да види кой ѝ пише. Сиси ѝ изпращаше линк към профила във Фейсбук на учителя си по математика, ерген на тридесет и пет годи­ни. Ах, тази Сиси! Ева беше едновременно раздразнена и развеселена. Сиси сменя­ше често обектите на своя интерес и в момента, в който се подразнеше на някое момче, веднага обръ­щаше поглед към следва­щото. За нея това беше универсалното решение на въпроса. А може би, замисли се изведнъж Ева, сестра ѝ имаше право. Ева наистина имаше много бегъл опит в тази област – една дългогодишна несподе­лена любов и кратка връзка с един младеж, който твърде скоро след като се бяха събрали, я беше разлюбил. Изглежда, че още не можеше да се измъкне от лепкавата паяжина на депресията, налегнала я след раздяла­та с Джереми. Трябваше най-накрая да направи нещо, за да се вземе в ръце! С вне­запна ре­шителност Ева кликна върху изпратения профил.

Човекът изглеждаше приятно. Може би малко „сухо”. Или пък мекушаво. Не можеше да си го представи как би защитавал дамата на сърцето си от опасност. В един момент обаче осъзна, че вече де­сет минути с любопитство го разглежда и мислите ѝ – о, чудо – се бяха откъснали от Джереми, а дълбоката тъга, която стягаше като в кле­щи сърцето ѝ, я беше напуснала и то се рееше сво­бодно. Да – идеята я осени като блеснал прожектор в непрогледна нощ – трябваше да намери някой, нещо, което да за­нимае краткотрайно съзнанието ѝ и да я измъкне от тази дълбока дупка, в която беше изпаднала. Нещо, което да я отърси от спомена за Джереми и да ѝ върне вярата в женс­твеността ѝ. Без очаквания, без емоции, просто едно мимолетно приключение.

ВТОРА ГЛАВА

 

Жената от другата страна на бара го наблюдаваше доста съсредо­точено. Жената? Момичето? Не можеше да определи възрастта ѝ в приглушената светлина на нощното заве­дение. Имаше красива гъста руса коса, която се лееше щедро на вълни покрай лицето ѝ, а очите ѝ, засенче­ни под голямо количество грим, създаваха усещане за фа­талност. Предизви­кателната блуза го караше да гадае как ли изглежда без нея пищният ѝ бюст. Андрей неспо­койно се размърда на мястото си и отпи от питието. 

– Как е, Андро, забавляваме ли се? – тупна го една здрава ръка по рамото.

– Йорданее, няма да ти простя, че ме довлече на това място – Анд­рей се усмихна криво на приятеля си, надвиквайки силната музика. – Не мислиш ли, че сме смешни тук сред тези де­ветнадесет-двадесет годишни дечица? Та ти можеш да бъдеш баща на някои от тях!

– Стига бе, човек, отпусни се! Животът съществува и извън рабо­тата. Стига си мислил колко си стар, ами ела при нас да танцуваш!

– Да танцувам? – Андрей се разсмя. – Искаш да снимаш компро­мат срещу мен ли?

– И да го пратя до медиите? Представяш ли си каква сензация би било за тях да отразят факта, че известна личност като теб танцува в столична дискотека?

– Ако не беше рождения ти ден, стари ми приятелю, никога няма­ше да се оставя да ме вкараш на това място. Хайде, отивай да за­бавляваш момиченцата! Ти явно още се котираш, виждам, че си събрал доста сериозен фен клуб – Андрей посочи с жест дансинга, където няколко развихрени в танците момичета махаха към приятеля му.

– Ами ти? Докато стоиш свит на този стол пред бара, няма как да разбереш колко се котираш – намигна му Йордан.

– Нямам и желание да разбирам.

Андрей взе чашата си, за да покаже, че смята темата за приключе­на. Йордан поклати глава, тупна го отново по гърба и се върна на дансинга. Андрей отпи още една глътка. Уискито разля топлина из цялото му тяло и приятно отпусна напрежението му. Облегна се напред на бара. Очите му неволно отскочиха встрани. Момичето про­дължаваше да е там и да го наблю­дава косо. Някаква тръпка бързо премина през стомаха му. И внезапно необяснимо желание да повдигне лицето ѝ, да се взре през спуснатите мигли и да зарови пръсти в буйната ѝ меде­на коса. Бързо отмести поглед. Не биваше да ѝ създава повод да мисли, че интересът ѝ е спо­делен. Прииска му се да запали цигара, за да занимава пръстите си с нещо, но бързо овладя порива си. Допи на екс уискито и си поръча още едно. Загледа се в дансинга, къде­то Йордан продължаваше да се вихри в ритъма на танца. Усмивка пробяга по устните му, мислите му се върнаха годи­ни, много години назад към младежките им лудории, когато двамата бяха не­разделни във вечерни забавления по нощните клубове. Йордан изглежда още беше завладян от младежки ентусиазъм, дока­то на Андрей тези времена му се струваха на светлинни годи­ни. Беше влязъл в рамките на семейния живот едва на двадесет и две, докато повечето му приятели все още дори не се бяха измъкнали от дома на родителите си. Беше по­несъл отго­ворността на бащинството на два­десет и четири. А сега, на тридесет и седем, животът му беше съсре­доточен около грижите за навлизащата в пубертета дъщеря, с коя­то вече повече от три години трябваше да се справя съвсем сам. Мислите за барове и дискотеки бяха много далеч от съзнанието му. Силната музика го изморяваше, а бляскащите светлини го заслепява­ха. Щеше да остане още малко, за да уважи Йордан и после щеше да се измъкне към комфорта на дома си.

Очите му обаче неволно отскочиха пак към другата страна на бара, зад Г-образния ъгъл, с го­товност веднага да се върнат. Само че столът беше празен. Той се вторачи в него, сякаш мо­жеше да върне русата жена там със силата на мисълта си. Надигна се от бара и се огледа нао­коло. Не я видя сред хората. Изглежда непознатата си беше тръгнала. Кой знае защо, почувс­тва известно разочарование. Въздъхна и се отпусна отново на бара. Е, без друго нищо няма­ше да излезе – нито имаше желание да се забърква с непознати, нито може­ше да я заведе в апартамента си, където спеше дъщеря му. Отпи още една глътка и върна поглед към дансинга.

И тогава я видя. Сред няколко танцуващи момичета, притворила очи, бавно и чувс­твено се носеше в ритъма на музиката. С всяко дви­жение гърдите ѝ се очертаваха под леката материята на вталената блуза, а бедрата ѝ сладострастно се поклащаха в късата пола. Очите му неволно се плъзнаха надолу към изящно оформените глезени и обувките на висок ток. Тялото му мигновено реагира и този път дори не успя да го спре. Устата му пре­съхна. Отпи още една глътка. Алко­холът вече вероятно го беше замаял сериозно. Остана­лите хора на дансинга ся­каш избледняха и остана само тя. Изпита неистово жела­ние да плъзне ръка по чорапогащни­ка ѝ и да разкопчае горните копчета на блузата, които изглежда полагаха усилия да удържат вну­шителния ѝ бюст. Андрей, вземи се в ръце, време е да си тръгваш! Но просто не можеше да откъсне очи от нея. Имаше нещо особено в това момиче.

Ева беше потънала в музиката. Умората от работната седмица, унилото настроение и чашата мартини бяха приспали съзнанието ѝ и от нея бе останала само една жива, бликаща емоция. Тялото ѝ беше подчинено на сила извън нея самата, сила, която искаше да я освобо­ди от ця­лата драма, натрупана в душата ѝ. 

Макар да се беше вкопчила в идеята на сестра си за мъж за една нощ, като лечение на проблемите ѝ, се оказа, че това не е никак лесно да се случи. Може би вътрешното недоволст­во, фактът, че беше против същността ѝ, правеше мисията неуспешна. Направи си регистра­ция в няколко сайта за запознанства и се опита да установи активен контакт. Смени името си и описа образ, който не отговаряше напълно на нея са­мата. Не желаеше да остави и най-малката възможност някой да я разпознае. Доста мъже ѝ писаха. Голяма част от тях дори не можеха да започнат нормален разговор. Други просто не бяха неин тип. Трети... хм. Заговори се с добре изглеждащ, поне на снимката, мъж около нейната възраст. Разговорът вървеше леко и приятно, намериха доста общи интереси. Когато обаче започнаха да коментират евентуална среща и той каза, че няма възможност да се видят вечер или през уикендите, лампичката светна. Не! Макар и за една вечер, не би се докоснала никога до мъж, който има­ше съпруга, която го чакаше някъде. Друг приятен събеседник, след няколко сладки приказки я покани във вилата му извън града заедно с него и приятелката му… Ева беше отчаяна. 

Беше петък вечер. Време за дискотека. Нелепата идея я накара да се засмее. После се за­мисли. А защо не? Щеше да бъде последният ѝ опит. Ако и там се провалеше, щеше да се откаже от безумната идея на сестра си и да приеме, че при нея просто не се получава. По­мисли да се обади на приятелка, но после се отказа. Не желаеше ни­кой да бъде свидетел на нейното паде­ние. Разгледа добре гардероба си, подбра подходящо облекло, скри лицето си зад сериозно коли­чество грим и таксито я поведе към нощното заведение. Хората вли­заха на гру­пички. Самотната ѝ поява накара момчетата от охраната на входа да я огледат критично. Ева само вирна брадичка и мина гордо покрай тях. Имаше свободни маси, но тя реши да се заеме един от ви­соките столове на бара. Поръча мартини и огледа заведението. Стру­ваше ѝ се, че е попаднала на ученическо парти. Мнозинството посе­тители бяха поне с десетина го­дини по-малки от нея, а и бяха групи­рани в различни компа­нии. Тук-там се въртяха наперени момчета, де­монстриращи високо самочувствие и изваяни тела. Няколко от тях я огледаха от глава до пети, но тя остана с високо вдигната брадичка. Май и тук нямаше да се получи нищо. Ева въздъхна и отпи от марти­нито. Изглежда роля­та на съблазнителка не беше за нея. Отпусна се на стола и впери поглед в една точка.

След известно време осъзна, че точката, в която е вперила поглед, се помръдва от време на време. Не само се помръдва, но и перио­дично хвърля скрити погледи към нея. Ева премигна и осъзна, че се е фокусирала върху някакъв мъж. Да, мъж, не момче. Лице­то му беше строго. Чертите му изсечени, скулите – високи, очите – неразгадае­ми, обрамчени от дълги мигли. Тъмната му коса беше подстригана в къса прическа. Ри­зата, макар и с разкопчани последни копчета, беше твърде официална за дискотека. И като че ли беше единственият мъж в залата, чиито мускули не бяха на показ. Не изглеждаше да се чувства комфортно. Въртеше се на сто­ла си, отпива­ше често от пи­тието, подпираше се ту на единия, ту на другия лакът. От скука, Ева започна да го наблюдава. Установи, че е дошъл с друг мъж в диско­теката и също така установи, че не се забавлява. Ева си поръча още едно питие и продължи с изследването си. Устните му бяха свити в права линия, но понякога отпускаха крайчета в подобие на усмивка. Замисли се – дали и когато целува жена е толкова строг? После се почуди с какво ли се занима­ва. Ръцете, които държаха чашата или потропваха по бара, бяха с дълги, добре оформени пръсти и не изглеждаха загрубели от работа. Не се занимава­ше с физически труд, определе­но. Дали заради ризата, но си го представяше в офис. Имаше нещо властно във вида му. Не, едва ли беше просто служител в офис. Сигурно имаше някаква ръководна позиция, не прили­чаше на човек, който би се подчинявал на запо­веди. Стойката, погледът, по-бледият му тен издаваха известна умора – със сигурност беше от хо­рата, които работят много. Цялостният му вид определено не се вписваше с обстановката наоколо. 

Вечерта се изнизваше, Ева продължаваше да го наблюдава и пе­риодично да отпива от питие­то си. Малко по малко съзнанието ѝ се замъгляваше и фокусираше само непосредствено пред очите си. При­чините, които я бяха довели в тази дискотека, драмата и депресията, които изпиваха силите ѝ в последните месеци, избледняваха някъде далеч, извън новата ѝ същност. Познатата песен раздвижи кръвта ѝ и тя усети вътрешен повик да изрази емоциите с танц. Остави чашата и се запъти към дансинга. Притвори очи. Остави се изцяло на инстинк­та да ръководи движенията ѝ. Прокара ръце по тялото си в ням израз на желанието му да бъде по­галено. Отпусна глава назад и отметна коси, завъртя се и потъна в музиката. Не поглеждаше към него, но знаеше, че той е там. Усещаше пронизващия му поглед. Искаше да танцува за него.

Когато песента свърши, тя с неохота тръгна обратно към мястото си, подразнена от последва­лия бърз ритъм. Пътят ѝ минаваше покрай неговото място. Представяше си как “случайно” ще го настъпи. Не, по-добре да залитне и “случайно” да падне върху него. Или пък…? Ева, мисли бързо! Вече беше пред него, а дори не можеше да се нака­ра да вдигне очи, за да срещне неговите. Взря се в обувките и панта­лона му. Боже, този човек беше отишъл на дискотека с изискани обувки и панталон с ръб! Сърцето ѝ ускори ритъм, но тя беше като парализирана, не успя нито да се спъне, нито да залитне, нито дори да го погледне. Вече почти го беше подминала, когато една здрава ръка сграбчи китката ѝ.

Eва вдигна глава и срещна дълбоки черни очи, в които сякаш про­падна. Тя ахна изумено. Ся­каш умът ѝ отлетя нанякъде. 

– Струва ми се, че изгубихте едната си обеца на дансинга – каза той силно близо до ухото ѝ, за да надвика музиката. Почувства дъха му в косата си.

– Така ли? – Ева докосна възглавничките на ушите си. Едната обе­ца действително липсваше.

– Позволете да Ви я донеса!

Той се изправи и Ева забеляза, че се извисява значително над нея. Проследи го как бавно оти­ва до дансинга, навежда се и взима проблясващия предмет от пода.

– Благодаря много! – извика Ева в ухото му. Близостта на устните ѝ до кожата му я смути. 

Той подаде шепата си и тя трябваше отново да го докосне, за да я вземе. Пръстите ѝ леко се разтрепериха. Опита се да закачи обецата, но координацията ѝ бягаше. Той я наблюдаваше мълчаливо.

– Нека Ви помогна – неговите ръце внимателно докоснаха нейни­те.

Ева се усмихна притеснено. Шумната музика правеше безсмисле­ни всякакви репли­ки. Ръката му нежно премести кичур коса и го прибра зад ухото ѝ. Допирът на пръстите му отне дъха ѝ. Застина. Надяваше се да не се е изчервила.

– Готово! – каза той и се отдръпна. 

– Много мило от Ваша страна. Аз вероятно нямаше и да забележа – мило му се усмихна през полуспуснати мигли.

– Мястото до мен е свободно – той посочи съседния стол. Е, всъщност не беше свободно, беше мястото на Йордан, но той така или иначе едва ли скоро щеше да го потърси. – Ще позво­лите ли да Ви почерпя едно питие?

Светът без друго вече се въртеше около нея. След още едно питие имаше опасност да не може да стане от стола. Но това беше нейният шанс. Последният ѝ шанс. Ева седна и двамата наклониха глави един към друг, за да могат да се чуват.

– Аз всъщност седях от другата страна на бара.

– Забелязах. Трудно жена като вас остава незабелязана.

Ева се изчерви. Андрей беше объркан. Предизвикателният ѝ вид крещеше от километри, че е тръгнала на лов за мъже. Сигналите, които му бе изпращала цяла вечер, бяха недвусмислени. Не ѝ отива­ше да се смущава от един обикновен комплимент.

– Благодаря! Може ли да си говорим на ти? Аз съм Нина, приятно ми е.

– Андрей. За мен е удоволствие. Сама ли си тук, Нина?

– Дойдох с една приятелка, но тя си тръгна по-рано и ме остави сама – престорено се засмя Ева, пускайки в ход предварително измислената история. – А ти?

– Моят приятел е …. – Андрей надигна глава, за да огледа от висо­ко дансинга. Посочи с жест. – … ей там. 

– Този, който танцува с поне пет момичета? 

– Не му е скучно, определено – засмя се Андрей. Чертите на лице­то му омекнаха и Ева си по­мисли, че усмихнат е направо красив. Особено когато блясъчетата в очите му са на­сочени към нея.

– А ти скучаеш ли? – тя преметна крак върху крак. Полата ѝ се опъна и разкри по-голяма част от бедрото. Той проследи движението ѝ, но нищо в изражението му не показа да се е впе­чатлил.

– Вече не – галантно ѝ каза. – Трябва да призная обаче, че не оби­чам твърде много този тип места.

– Така ли? – Ева престорено изви вежди нагоре. – А какви места харесваш?

– Такива, където човек поне може да си чуе приказката и да не прегракне, докато разговаря с хубава жена – усмихна се отново.

Ева се почуди дали флиртува от учтивост или имаше реални шансове да поддаде. Тя се усмихна с възможно най-съблазнителната си усмивка:

– Но пък това е повод хората да се сближат по-бързо, отколкото в обичайна обстановка.

– С какво се занимаваш? – попита я Андрей. 

– Точно в момента с нищо – безгрижно отговори Ева в продълже­ние на измисления сценарий. – Продавах в един магазин до скоро, но не ми харесваше и реших да се махна. Търся си рабо­та, но засега просто се забавлявам. А ти?

– Аз ходя на работа, нищо че и на мен понякога не ми харесва...

– Искаш ли да танцуваме? – прекъсна го Ева с пърхащи мигли. Изгаряше я вътрешно нетърпе­ние. Всъщност, не искаше да го опознава. Предпочиташе да си остане с представата, коя­то сама си беше изградила за него. Искаше само да получи час по-скоро ясен знак от него.

Андрей се размърда неспокойно на мястото си. 

– Трябва да призная, че никак не съм добър в танците...

– Дори и за един блус? 

Тя пусна целия чар, на който бе способна, в действие. Не можеше да допусне той да ѝ откаже. Това беше последната ѝ възможност! Ева скочи от мястото си и почти го задърпа за ръката. Видимо объркан, той се поколеба, но в крайна сметка подчини и бавно я последва.

Беше толкова странно да докосва напълно непознат. Ева поста­ви длани върху раменете му. Веднага усети силата в стройното му и непоклатимо тяло. Не беше нужно да бъде облечен в при­лепнала блуза като младите момчета наоколо, за да го види – този мъж беше способен да я защити от всяка опасност! Пръстите ѝ неуверено се сключиха около вра­та му. Излъчваше топлина и нещо особено, кое­то караше кожата ѝ да настръхва. Нещо, което усещаше едновре­менно с всичките си сетива, а не можеше да дефинира. Неговите ръце бавно се спуснаха към кръста ѝ, придържайки го съвсем леко и запазвайки известно разстояние между телата им. Дори и така, напрежението му беше съвсем ясно доловимо. Движеше се малко сковано. Ева усещаше, че не е просто заради лоши танцьорски умения. Кълбото от тавана хвърляше разноцветни светлини по стегнатото му лице. Устните му бяха застинали, мигли­те му – спуснати над очите, които гледаха някъде встрани. Ева спазва­ше наложената дистанция, но песента беше нежна, бавна и неу­сетно ги увлече. Тя наклони глава, като почти я облегна на гърдите му. Въпреки силната музика, успяваше да чуе и мощния ритъм на сърцето му. Ръцете му сякаш неволно засилиха натиска си върху кръста ѝ, а разстоянието между телата им се топеше с всяка измина­ла стъпка. В един момент тя усети, че гърдите ѝ се допират до него­вите, а при бавното поклащане бедрата ѝ застават на сантиметри от неговите. О, да! Тя опре­делено му въздействаше, дори и да се криеше зад маската на при­видна резервираност! Това я изпълни с особено за­доволство. Ева се притисна още по-силно към него и се опита да се остави на ритъма. Нервността обаче я глождеше и песента още не беше свършила, когато вдигна очи към него:

– Дали мога да те помоля за нещо? 

Той танцуваше с притворени очи и някак изопнати скули.

– Да ме помолиш? – сепна се той, сякаш събуден от сън. 

– Ами… аз не съм от София и съм отседнала в един хотел набли­зо. Помислих си, че …. – устните ѝ пресъхнаха и тя ги навлажни – …. исках да те питам дали можеш после да ме изпратиш? 

Андрей забави движенията си и се взря изпитателно в нея. Очите му бяха тъмни и дълбоки. Имаше чувството, че сърцето ѝ ще изхвръкне от гърдите. Ева се опита да прикрие смущение­то си:

– Малко се притеснявам да вървя сама вечерта. Сигурно трябваше да тръгна заедно с моята приятелка…

Той рязко си пое въздух и погледна встрани. Мълчаливо про­дължи да следва ритъма на танца. Ева наблюдаваше тръпнеща как лицето му смени няколко изражения. След малко той изрече със сух глас:

– Разбира се, че ще те изпратя. Веднага ли искаш да тръгваме?

– Когато ти кажеш – усмихна му се мило тя. 

Последните акорди на песента отзвучаха и той бавно я поведе към бара. Помоли я да го изча­ка, докато се обади на Йордан и после оти­доха заедно към гардероба за връхните си дрехи. 

Беше мразовита зимна вечер и вероятно студът беше причината Ева да потръпне в дебелото си червено палто, когато излезе пред дискотеката. Загледа се в него. Изискано зимно сако? Не му ли беше студено така? Изглежда, че беше дошъл направо от работа. Ушите ѝ бяха така заглъхнали от шумната музика, че едва чуваше колите, които минаваха покрай тях. Но поне вече се радваше, че може да не крещи, за да се чуе с него. Усети гласа си нисък и прегракнал, когато тръгнаха рамо до рамо по пустия тротоар. 

– Благодаря ти, че се съгласи да ме изпратиш!

– В кой хотел си отседнала? 

– В “Зора”, няколко преки по-надолу е – бързо и уверено изрече тя. Разбира се, нямаше изрична резервация, но беше проверила сво­бодните стаи преди да тръгне към нощния клуб и силно се надяваше, че не са се запълнили всичките десет междувременно. 

Той вървеше до нея със спокойни, отмерени крачки. Сякаш прека­лено спокойни. Движеше се близо, но внимаваше телата им да не се докосват. Макар и алкохолът доста да бе притъпил способността ѝ да разсъждава адекватно, Ева усещаше неговото колебание. Прехапа устни. Не трябваше да изпуска момента.

– Имаш ли си приятелка?

Андрей се засмя. До колко можеше да счита за приятелка разведе­ната Соня, която му се обаждаше от време на време, когато ѝ става­ше самотно?

– Ако имах, едва ли щеше да е особено доволна от това, че съм танцувал с хубаво момиче и го изпращам до хотелската му стая.

– Предполагам, че това ще означава, че нямаш и съпруга, при коя­то трябва да се прибереш?

Усмивката му се смъкна и той се почуди как да отговори. Едва ли можеше да обясни особена­та ситуация, в която се намираше. А всъщност нямаше и нужда. Хвана се за думите ѝ и каза:

– Нямам съпруга, при която да се прибирам. 

Ева се усмихна. Не би искала собствената ѝ авантюра да бъде за сметка на някоя жена, която чакаше този мъж. Престраши се да го хване свойски под ръка. Андрей хвърли бърз поглед към лакътя си, но не се отмести. Леко прибра ръката си към тялото, за да стопли измръзнали­те ѝ пръсти. Ева се усмихна по-широко и закрачи по-сме­ло. Скоро стигнаха до хотела. Тя го помоли да я изчака за минутка при вратата и бързо поиска стая на рецепцията, като помоли да направят регистрацията по-късно. Когато се върна при него, очите му я обгърнаха жадно, но той каза:

– Е, Нина, много ми беше приятно да се запознаем. Благодаря за приятната компания и се на­дявам да се видим някога отново.

– Едва ли ще се видим отново – тя вдигна глава, отметна косата си назад и го погледна с открито предизвикателство. – Ние сме просто две комети, случайно кръстосали пътя си. Спътници за една нощ. Тук и сега. От утре всеки ще поеме отново своя път.

Андрей присви очи. Ева стоеше пред него. Красивото ѝ лице беше огря­то от приглушената светли­на на уличните лампи. Косите ѝ, със замръзващи капчици влага по тях, разстелени по червеното палто, неистово го изкушаваха да зарови пръсти в тях. Цяла вечер тялото му тръпнеше в сладко мъчение. Защо всъщност се подлагаше на това? Единственият човек, пред когото беше отговорен за действията си, бе дъ­щеря му. Но сега тя спеше в своето легло, в уютния му дом и в компанията на баба си. Утре животът им отново щеше да бъде съ­щият, както и преди.

– Тогава да се насладим на времето, което остава до утре? 

Усмивката му беше многообещаваща, а очите – бездънни. Тя му по­даде ръка, а той я пое и я последва зад летящите врати.

Вървяха по тихия коридор на хотела рамо до рамо, без да говорят. Стъпките им глъхнеха в мекия килим. Ева бе цялата настръхнала и сякаш с всяка клетка на тялото си усещаше при­съствието му. Странно, притеснението ѝ намаляваше, а на негово място настъпваше нарастващо сладко очакване.

Андрей я изчака да отключи, безмълвно влезе след нея и затвори вратата. Погледът му беше натежал от желание. Протегна ръце към нея. Ева притвори очи. Остави пръстите му да се спуснат от раменете към кръста и да продължат да изследват тялото ѝ. Светлината от ули­цата хвърляше тайнствени отблясъци върху красивите му черти. Желанието така силно вибрираше във въздуха, че никой не посегна да запали лампата. Мислеше, че ще се чувства неудобно да до­косва непознат човек, но за нейна огромна изненада допирът му ѝ създава­ше уют, сякаш най-накрая се е прибрала у дома след дълго скитане. Главата му се наведе към нея и устните му докоснаха откритата част на врата ѝ. Ева отметна коси назад. Остави се на емоциите да я ръко­водят. Този път можеше да бъде, поне за малко, такава, каквато вина­ги би искала да бъде. Плъзна ръце по гърдите му и изпита истинска наслада. Беше невероятно, че един не­познат можеше да я накара да се чувства така. Не можеше да си спомни някога Дже­реми да е пре­дизвиквал в нея тази експлозия от усещания. Имаше чувството, че беше станала течна и във вените ѝ се носи горящ огън. Замаяна от мартинито, не срещаше никакви прегра­ди в съзна­нието си за това да получава и доставя удоволствие, а изумлението, с което той посре­щаше горещите ѝ ласки, я разпалваше още повече.

По-късно, когато лежаха изтощени един до друг върху широката спалня, изпита известно неу­добство и понечи да се протегне за дрехи­те си. Можеше да очаква, че той ще стане и ще си тръгне. Но той не го напра­ви. Ръката му хвана нейната и препречи пътя ѝ към смачка­ното бельо. Беше се подпрял на лакът, а наситените му очи се наслаждаваха на голото ѝ тяло, осветено от надвисналата над прозо­реца луна.  

– Сякаш си направена точно за мен, Нина!

Той освободи китката ѝ и с пръст очерта извивките на тялото ѝ от рамото до ханша. Измисле­ното име я прободе. Така се беше отнесла в силата на усещанията, че съвсем беше забравила за своята измислена роля.

– Прекрасен си – прошепна тя.

– Ти си прекрасна. Нежна, изваяна. Виж, как идеално пасваш в шепите ми – ръцете му отново се спуснаха по тялото ѝ, а устните ги последваха.

– Андрей… – изви се Ева, изненадана от лекотата, с която той успя отново да възпламени же­ланието ѝ.

– Не ми се иска тази нощ да свършва.

– И на мен – призна тя чистосърдечно.

Той вдигна очи към нея и устните му тръгнаха нагоре по врата ѝ, за да открият най-накрая нейните. За първи път тази вечер. Целувка­та им беше нещо ново, опияняващо, вълнуващо, пронизващо. Ако си бе мислела, че няма по-силно изживяване от преживя­ното до мо­мента, то определено се беше лъгала. Целувката му беше изпиваща, изискваща, но и даряваща. Изпита странното усещане, че успява да достигне до неговата душа. Внезапно я задушиха силни чувства – извираха от неподозирани дълбини, бяха извън контрола ѝ, бяха дори извън възможностите да ги опише с думи. Всичко ѝ се струваше толкова естествено, сякаш предначертано отдавна, дълго преди да се срещнат. Нямаше нищо по-нормално от това да остави тялото си да изразя­ва радостта от това и то по начини, по които дори и не подози­раше, че владее.

– Нина – простена той. – Невероятна си! Искам пак да си моя.

– Твоя съм, Андрей, тук и сега. Цялата нощ.

– Цялата нощ – съгласи се той и отново се гмурнаха в дебрите на желанието.

След това Ева отново задряма. Малко по-късно сепнато се събуди и установи, че той все още е там. И все така я наблюдава.

– Много малко ми каза за себе си – промърмори Андрей. – От къде си все пак?

– От Бургас – изстреля Ева първия град, който ѝ хрумна.

– Странно, нямаш специфичния бургаски говор – подхвърли той.

– Ами… – толкова късно през нощта, след толкова алкохол и емоции, умът ѝ беше съвсем неуслужлив. – Работила съм върху го­вора си, да не се разпознава.

– Интересно… Интересна жена си, Нина. 

Очите му я наблюдаваха замислено. Някаква много плаха надежда подскочи в сърцето ѝ, но малкото останал разум в главата ѝ бързо я смачка. Това беше нейното единично, малко бягс­тво от реалността. Щеше да му се наслаждава докрай. Да живее за мига. И утре да е забрави­ла за него. Нейната малка лъжа, малка тайна. С нейния прекрасен принц. 

– И ти си много интригуващ мъж – смотолеви тя. – Но не вярвам някога да се видим отново. Рядко идвам в София.

– Както кажеш – съгласи се той. – Ще си останем две случайно срещнали се в огнен сблъсък комети и продължили вся­ка по своя път. Спътници за една нощ. И тази нощ ще горим.

Сякаш невидима магнитна сила ги теглеше един към друг и не мо­жеха да се откъснат. Андрей си тръгна едва на разсъмване. Ева с мъка се удържа будна още петнадесетина минути, за да напусне хо­телската стая и да се прибере вкъщи. Изтощена, развълнувана, с усе­щането, че е достигнала до небесата и е сграбчила луната.

ТРЕТА ГЛАВА

На сутринта обаче нещата вече не изглеждаха така. По-точно в ранния следобед, когато тя най-сетне се събуди, вече сама и в собстве­ното си легло. Лунната магия беше изчезнала. Езикът ѝ беше изтръпнал, главата ѝ тежеше, стомахът ѝ се бунтуваше сериозно. Изпитваше неистова жажда, а в същото време ѝ се повдигаше само при мисълта да сложи нещо в устата си. 

Господи, какво беше направила? Тя се надигна от леглото и се за­тътри до дивана в кухнята. Не си спомняше да е прекалявала така с алкохола от тийнейджърските си години. Следо­бедното слънце напи­чаше през прозореца и така я дразнеше, че тя положи усилието да се протегне и да дръпне щората. 

Една по една в съзнанието ѝ започнаха да пристигат картините от изминалата нощ. И всяка следваща я караше да се изчервява все по­вече и повече. Мислите ѝ подскачаха еуфорично и се блъскаха в проти­воположните ъгли. Ако някой преди седмица ѝ беше ка­зал, че е спо­собна да “забие” непознат мъж в дискотеката и да се държи толкова освободено с него, не би му повярвала. Тя, консервативната и “суха” Ева? Нима беше възможно всичко да е било толкова хубаво, колкото си го спомняше? Как ли беше успял да я омагьоса този човек? Глу­пости, поправи се тя. Омагьосал я беше алкохолът. Всеки можеше да е на него­во място. Ето, например… например съседът от горния етаж. Опита се да си го представи. Леко оплешивяващ, със се­риозно би­рено шкембе и неприятен дъх. Мисълта едва не я изпрати ди­ректно в тоалетната. Хм, или е била твърде пияна и непридирчива снощи, или все пак магичното изживяване се дължеше на самия Анд­рей. 

Споменът за дълбоките му горящи очи я прониза. Никога не си бе представяла, че е възможно един непознат да я развълнува толкова. Дори и да я накара да си помечтае, че приказката може да бъде исти­на… Тя въздъхна и се опита да сподави новия повик на разбунтува­лия се стомах. По-добре, че приказката не беше истина. Нима би могла да го погледне днес в очите? Ето нещо наистина хубаво – не се налагаше да го среща. Нито днес, нито когато и да било повече.

Телефонът иззвъня и рязко я извади от обърканите ѝ мисли. 

– Ева! Най-после!

– Какво най-после, мамо? – Ева смръщи вежди. Костваше ѝ истинско усилие да говори.

– От снощи ти е изключен телефонът! Знаеш ли колко се при­тесних?

– Мамо! – опита се да протестира Ева, но упрекът на майка ѝ я жегна. Беше изключила телеф­она си вечерта, за да елиминира вся­каква възможна връзка с истинската ѝ същност. А на сутринта съвсем беше забравила да го включи. Трябваше ли пък точно в този момент да се раззвъни майка ѝ?! – Снощи ми беше паднала батерията и после съм забравила да го включа. Недей да се паникьосваш без по­вод!

– Аха – гласът ѝ излъчваше недоверие. – Как си, миличка?

– Добре съм, мамо – гласът ѝ отново излезе дрезгав.

– Нещо не ми звучиш добре? Да не си настинала?

– Не, не, нищо ми няма, просто бях задрямала пред телевизора.

– Очаквах да те заваря някъде навън в почивния следобед – про­дължи майка ѝ. – Отново ли стоиш самичка в квартирата? Защо не дойдеш вкъщи, знаеш, че винаги можеш да намериш приятна компа­ния?

– Знам, знам, мамо – въздъхна Ева и се опита да не се дразни. Знаеше, че майка ѝ го прави от добро сърце. – Може и в момента да съм сама, но не съм самотна. Когато имам нужда, изли­зам навън. По­някога обаче просто имам нужда да си помързелувам.

– Добре, добре, ти си знаеш. Просто исках да ти кажа, че и двама­та с баща ти, а и Сиси, много бихме се радвали да те виждаме и по-често – майка ѝ замълча, сякаш подбираше думите си. – Как вървят нещата в работата?

– Нормално. Има доста работа, но то кога ли няма? – Ева се опита да отклони темата от себе си. Никак не беше в настроение да разказва на майка си за последните си преживявания. – А ти, мамо? Всичко наред ли е при вас?

– Ох – въздъхна майка ѝ. – Притеснявам се за Сиси.

– Защо?

– Има май някакво ново гадже, замаял ѝ е главата със скъпи коли и телефони, затворила се е, нищо не споделя – майка ѝ прозвуча наистина притеснено.

– Е, тя по принцип е разумно момиче, не вярвам да се забърка в някакви истории. Какъв е този човек?

– Когато я попитам за него, ми отговаря винаги троснато и с една дума. Има някакво – “Беемве” ли е, какво е – минава покрай нас, а малко след това тя излиза – с голо кръстче. Не съм я видяла да се качва при него, но съм почти сигурна.

– Е, мамо, това, че някой кара “Беемве”, все още не значи нищо лошо.

– Значи, значи – изпуфтя майка ѝ. – Ако е на осемнайсет-деветнайсет, като нея, няма как да е събрал пари за така­ва кола. Ако има пари за такава кола и ги е изкарал с честен труд, то си­гурно е над четирий­сет и пак не му е работата да се занимава с осемнаде­сетгодишни момиче­та.

– Може да е спечелил от лотарията, виж колко много бедни и отрудени хорица спечелиха – опита да се пошегува Ева. Майка ѝ имаше склонността да драматизира нещата. Като всички майки. – Може да има богат баща...

– Евче, можеш ли да опиташ да поговориш с нея? Поне да разбе­реш какви са тези хора, с кои­то се движи и ако можеш, да опиташ да ѝ налееш малко ум в главата?

– Разбира се, мамо, ще опитам да намеря подходящ случай.

– Ще ти бъда много благодарна. Ти сигурна ли си, че си добре? Искаш ли да дойда, да ти до­неса нещо?

– Мамо, вече ти казах, че съм добре – в този момент обаче стома­хът ѝ си направи лоша шега и повикът към банята беше неудържим. – Извинявай, мамо, трябва да затварям, до скоро!

Буквите танцуваха пред очите му.

– Татко, може ли да отида довечера с Дани и Чочо в мола? 

Андрей вдигна очи от статията, която четеше и срещна погледа на тринадесетгодишната си дъщеря – едновременно смутен и дързък. Малкото му момиченце започваше да се превръ­ща в жена и да овла­дява онази типично женска настойчивост, която можеше да събори всеки мъж.

– Какво ще правите там? – повдигна вежди той. Нощното приклю­чение, недоспиването и алкохолът го бяха направили по-раздразните­лен от обикновено.

– Е, какво… Просто ще се разходим. Макар че много ми се ходи на кино. Още не сме гледали последните “Карибски пирати”, всички в класа говорят за него! – черните ѝ очи го пронизва­ха с настойчиво обвинение.

– Може, но до седем и половина да си се прибрала. 

– Но татко, срещата ни е в шест! Докато се видим и аз ще трябва да се прибирам! – сбърчи устни тя.

– Тогава ще я направите по-рано, за да имате време да се видите.

– Най-ранната прожекция на филма започва в седем!

– Тогава няма да ходиш сега на кино – спокойно, но твърдо каза Андрей и без да трепне посрещна гневното тропане на крака ѝ.

– И само аз да се прибера, докато другите останат да гледат филма?!

– Ако трябва, и това ще направиш. Ако искаш изобщо да излезеш.

– Ти не разбираш! – избухна тя, а ъгълчетата на очите ѝ се навлажниха. – На всички други им дават, само на мен не. Те си имат майки, които ги разбират!

Андрей усети как раздразнението се надига в него, но положи свръх усилие, за да се овладее. Елеонора вече беше достатъчно голя­ма, за да знае как да спекулира с темата за майка си, но тя най-малко имаше вина за положението и не биваше да позволява на собствения си яд да попречи на адекватното му отношение към нея.

– Ти също имаш майка, Нора. Не се заблуждавай, че ако тя беше тук и живееше при нас, щеше да ти позволява повече неща…

– Щеше! – тропна тя с крак. – Когато си е тук, тя винаги ми позво­лява…

Андрей захвърли списанието и се изправи. Позволявала ѝ! Разбира се, че ѝ позволяваше! При по­ложение, че я виждаше не повече от веднъж годишно, оставаше и да не ѝ позволява! Мариана беше готова да ѝ позволи абсолютно всичко, да я подкупва и подлъгва с обеща­ния, за да може да изкупи поне частично вината за това, че беше захвърлила грижите си за нея.

– Въпросът обаче е, че тя не е тук. И този, който ще определи в колко да се прибереш, съм аз. Ако продължаваш да спориш, просто няма да излезеш изобщо – гласът му прозвуча дори по-строго, отколкото би искал.

Елеонора обидено млъкна. Виждаше насълзените ѝ очи и му се искаше да я прегърне и успо­кои. Но не беше никак възпитателно в този момент. Тя се завъртя и тръгна да излиза от стая­та, но в последния момент се спря и отново се втренчи в него.

– На мен ми слагаш вечерен час, а ти не се прибираш по цяла нощ!

Сякаш някой му нанесе удар под кръста. Веждите му се извиха въпросително.

– И как по-точно измисли това обвинение?

– Нищо не съм си измислила. Снощи каза, че ще празнувате рождения ден на чичо Йордан и че малко ще закъснеете, а се прибра чак сутринта! 

Андрей не беше подготвен за отговор. Нора обаче не намираше нищо нередно в това да го изисква. 

– При това не вярвам чичо Йордан да носи женски парфюм! – про­дължи тя и като видя, че ду­мите ѝ постигнаха желания ефект, със задоволство добави. – Бях се събудила и станах до тоа­летната малко след като ти се прибра и си легна. И целия коридор миришеше от дрехите ти!

Той въздъхна. Неговата инкогнито нощ всъщност се оказваше не чак толкова инкогнито. И за съжаление, единственият човек, на ко­гото не желаеше да дава обяснения за нея, сега го гледа­ше в очакване насреща. Знаеше, че трябва да ѝ обясни някои неща и уж беше готов да го направи, а изведнъж се чу да изрича:

– Бяхме в дискотека, в компанията на много приятелки на чичо ти Йордан. Навремето в дискотеките се пушеше и дрехите на хората се вмирисваха на цигари. Сега изглежда някоя от дамите е била с тежък парфюм и се е просмукал в дрехите. 

– Явно цяла нощ си седял до нея.

Той нервно се размърда на стола, сякаш внезапно му бяха изникнали остри пирончета.

– Виж, Нора, аз съм възрастен човек и мога понякога да отсъствам от къщи. В такива случаи сме винаги благодарни на баба ти, която може да бъде на разположение – опита се да отклони тема­та той. 

– Значи ли, че ако аз мога да стоя с баба, когато ти закъсняваш, тогава ти можеш да стоиш с нея, когато аз закъснявам? – погледна го тя с преднамерено невинен поглед.

– Елеонора, още една дума и ще забравиш за излизане тази вечер! – неприятното главоболие се завръщаше. Не бе пил толкова много, но вече беше явно стар за такива бурни нощи.

– Добре, добре, просто се пошегувах – устните ѝ внезапно се извиха в една обезоръжаваща усмивка. – Тя хубава ли е?

– Коя тя? 

– Дамата с нежния парфюм, разбира се – намигна дъщеря му.

Андрей въздъхна.

– Да – отговори той и ѝ намигна на свой ред. – Много.

– Може ли все пак да се прибера в осем? – попита Нора с ангелски глас.

Той направи физиономия.

– Осем и нито минута по-късно.

Нора излетя доволна от стаята, а той грабна списанието и се скри зад него. Но не му се четеше. Съзнанието му отказваше да се съсре­доточи над посредствената статия, претенди­раща за обстоен макрои­кономически анализ на ситуацията в страната. 

Знаеше, че все някога трябва да обясни на дъщеря си, че като все­ки мъж и той има нужда да излиза понякога с жени. Тя вече беше достатъчно голяма, за да осъзнае, че това са естествени неща между възрастните. Обърканата ситуация с майка ѝ обаче го спираше. Тре­вожеше се, че тя расте без адекватно женско присъствие вкъщи, а то ѝ е така необходимо в тази възраст. Успяваше да се справи спокойно с ежедневието на самотен баща благодарение на майка си. Тя им по­магаше много с домакинската работа, идваше почти всеки следобед или пък Елеоно­ра беше при нея, преспиваше у тях, когато се налага­ше той да отсъства. Грижеше се за нея и когато тя боледуваше. Май­ка му беше мила и отзивчива жена, но като цяло нямаше приятелс­ки подход към дъщеря му, а и ги деляха цели две поколения. Нора има­ше нужда от жена, на която да подражава, жена, която да я учи на чисто женските неща… 

Мислите му отскочиха към Нина. Обикновено избягваше да има нещо общо с жени като нея. Беше му така омръзнало от постоянните прескачания на Мариана по чужди легла, че изпитваше изначална неприязън към такива жени. Тялото му обаче пазеше още свеж спо­мена за преживяното с Нина. Сам не можеше да си обясни как се случи така, че тази жена го бе на­карала да се държи като необуздан тийнейджър. Бяха минали много години, откакто последно му се беше случвало да изпитва такова нестихващо желание. Но не само физи­ческото удовлетворе­ние беше оставило трайна следа в съзна­нието му. Имаше нещо загадъчно в нея, нещо, което го предизвиква­ше. Не беше разбрал възрастта ѝ, не беше разбрал от къде е, но беше сигурен, че не е от Бургас. Когато излезе от хотела, беше обзет от странната натрапчива идея да остане още малко, наблюдавайки вхо­да. Седна на една пейка наблизо и зачака. Усетът не го излъга. Не бяха минали и петнадесетина минути, когато я видя да излиза от хо­тела – без никакъв багаж, без да бърза. В пет и половина сутринта, след като едва ли беше спала и десет минути… Огледа улицата и се качи в първото преминаващо такси. Не, определено не си отиваше в Бургас. Загадката обаче така и щеше да остане неразрешена, за­щото едва ли някога щяха пак да пресекат пътищата си… А дори и да се случеше, едно беше сигурно – не тази жена беше примерът, който той търсеше за дъщеря си.

Беше изминал повече от месец. Ева почти успешно се справяше със задачата да влезе в ежедневието като нов човек, пречистена от смазващата тежест на лъжата на Джереми и уве­рена в собствените си възможности. Пролетта бавно настъпваше и възражда­щият се жи­вот ѝ помагаше да преодолее собствената си депресия. Слънчевите утрини ѝ носеха ведро настроение. Положи усилия да посреща с повече усмивка пе­дантичността на мис Хъ­дзън и гледаше да излиза по-често вечер, дори и да нямаше желание за това.

Необичайният подход на Сиси всъщност се бе оказал успешен. Не може­ше да каже, че се е освободила напълно от призрака и мисълта за Джереми, но или подмя­танията на хората за него бяха спрели, или тя бе престанала да им обръща внимание. Не изпадаше в паника и вне­запно униние и не прекарваше ча­сове в сълзи. Вярно, през деня предпочиташе да се отдаде на работата и да възпира всякакви лични мисли. А нощите ѝ все още често бяха неспокойни. Но когато се съ­будеше в тъмнината и умът ѝ все още трескаво бродеше между сън и реалност, образът, който изплуваше, не беше Джереми. Нощем ся­каш настъпваше нейното време – отдаваше се на сладкото усещане, преживяваше отново и отново онази вълшебна нощ и ѝ се искаше ни­кога да не се измъква от пелерината на съня. С разпукването на зора­та прибираше отново сънищата и мислите и грижливо ги заключва­ше дълбоко в подсъзнанието си. Сякаш отърсването от миналото бе свалило нещо от излъчването ѝ и напоследък усещаше засилен инте­рес от страна на мъжете. Ня­колко колеги я бяха поканили да излязат вечер, в сайтовете също беше попаднала на ня­колко интересни събе­седника. Самочувствието ѝ постепенно се връщаше. Но никой не беше привлякъл интереса ѝ до степен да поиска среща на живо с него. Хвана се, че сравнява всички мъже с Андрей. Лошото беше, че никой не можеше да се пребори с този образ, който нетрезвото ѝ съзнание пазеше като спомен за него. Андрей – с неговите тъмни блестящи очи, с ласкавите силни ръце и огнените устни, които създа­ваха взрив с всеки допир до нейното тяло. Сърцето ѝ трепваше разо­чаровано, когато разумът ѝ напомняше, че той беше изпълнил ролята си и сега щеше да остане просто един спомен, спомен, за който не би споделила с нико­го. 

– Мис Петрова – закачливо се обади Симеонов от съседното бюро, – ще Ви изкуша ли с предложение за пица за обяд?

  Усмивката му беше предразполагаща и многообещаваща. Ева ня­маше как да не се усмихне насреща, но не ѝ се искаше да поощрява флиртуване, на което не би могла да отвърне.

– Ама Симеонов, само за храна мислите! Нямате ли работа за вършене? – престорено го уко­ри тя, след което се обърна демонстра­тивно към екрана и затрака по клавиатурата.

  В този момент вратата се отвори и мис Хъдзън за пореден път смрази всички с внезапното си царствено пристигане. 

– Здравейте на всички – поздрави тя хладно на английски, хвърляйки бегъл поглед върху подредените бюра. – Мис Петрова, моля елате с мен! 

  Ева остави недовършена презентацията, върху която работеше и веднага стана от сто­ла. Прииска ѝ се да беше приела поканата за обяд. Разговорите с мис Хъдзън никога не бяха кратки, макар и тя да пристъпваше ди­ректно към въпроса:

– Както знаете, търгът за рекламна агенция на месопреработва­телната компания „Тотем” мина успешно. Бих искала да Ви поздравя за успешната работа, вас и вашия екип.

  Колкото и да ѝ беше неприятна тази дама, Ева се почувства по­ласкана от комплимента. Действително бяха положили много труд, за да подготвят рекламна кампания, с която да опитат да спечелят го­лямата месна компания и явно усилията им бяха възнаградени.

– От утре започват преговорите по условията на договора. Искам да Ви уведомя, че ръко­водството взе решение да смени адвокатската кантора, чиито услуги ползвахме.

– Така ли? Няма ли вече да работим с Марина?

– Марина излиза в отпуск по майчинство, а заместниците ѝ не успяха да ни убедят в своите качества – на лицето на мис Хъдзън се появи подобие на усмивка, изкривено и недруже­любно. Що за сарка­зъм, почуди се Ева, сякаш мис Хъдзън изпитваше някакво злорадство и държеше да подчертае, че раждането на бебе спира възможността на жената за успешна кариера. – Затова предприехме стъпки и склю­чихме договор с друга адвокатска кантора.

– На кой имейл ще трябва да пиша сега? – Ева се приготви да за­писва.

– Ще Ви дам контактите. Договорът е важен за нас, а „Тотем” е компания, която преследва докрай интересите си. Затова искам да отидете на срещата с директора на компанията заедно с адвокат Германов.

– Адвокат Германов, значи.

– „Германов и партньори” е името на адвокатската кантора, с коя­то ще работим занапред. А към адвокат Германов ще се обръщате по всички въпроси, изискващи правна консултация. 

– Добре – неохотно се съгласи Ева. Не обичаше много промените. С Марина работеха много лесно и приятно, но сега нямаше какво да каже.

– От теб, Ева – мис Хъдзън внезапно смени официалния тон, – искам да се свържеш с ди­ректора на „Тотем” и да уредиш среща, на която да при­състваме четиримата – той, ти, аз и на­шият адвокат. За предпочитане е това да стане утре следобед, между два и шест. В слу­чай, че за някого не е удобно, ще ме питате отново за алтернативен час.

– Разбрано – кимна тя. – Веднага след обяд ще се обадя на всички.

– Не, още сега го направи, изпращам ти контактите на адвокатска­та кантора – мис Хъ­дзън взе телефона си в ръка и след няколко дви­жения кимна. – Готово. На “Тотем” имаш контакт. Моля да ме информираш веднага щом имаш потвърждение.

– Разбира се.

Ева излезе от кабинета. Огледа се – половината колеги, включи­телно и Симеонов, който така благородно ѝ предлагаше пица, бяха отишли на обяд. Стомахът ѝ напомняше, че цяла сутрин не бе хапва­ла нищо. А тя трябваше тепърва да звъни по телефони и да уговаря срещи… 

Първо се обади в „Тотем”. За неин късмет директорът беше там и секретарката успя веднага да уговори срещата. Оставаше новият адвокат. С въздишка отвори мейла си, за да набере по­сочения моби­лен номер. Изчака няколко сигнала свободно, но никой не отговори. Забара­бани с пръсти по бюрото. Ставаше все по-гладна. Изчака още няколко минути и повтори повиква­нето. Отново не получи отговор.

– Ще ходя да си взема нещо за хапване – решително се обърна тя към Стела. Нямаше да стои цял следобед да го чака да си вдигне те­лефона! – Ако мис Хъдзън ме търси, кажи ѝ, че ще се върна до десе­тина минути.

Стела кимна. Ева зави шала около врата си и метна чантата на рамо. Навън светът беше толкова различен. Беше топъл пролетен ден. Паркът до офиса беше пълен с хора, които се наслаждаваха на една от първите възможности да усетят топлите слънчеви лъчи. Чу­ваха се птички, а клоните на дърветата вече почти се бяха разлисти­ли. Пробва да звънне още веднъж на адвокатската кантора, отново неуспешно. Взе си сандвич и фреш и тъкмо се упътваше към една пейка, когато пронизителна вибрация разтресе чантата ѝ. Опита се да премести хра­ната в една ръка, за да може да отвори чантата си и да извади телефона с другата, но в последния момент се препъна и со­кът се разля по ръката ѝ. Ядосана, Ева остави обяда си на пейката и сграбчи телефона. Който и да беше, щеше да почака поне да почисти пораженията. Мразеше телефоните!

Взря се в екрана. Аха! Явно това беше въпросният адвокат. Набра номера, все още ядосана и все още гладна.

– Слушам Ви – чу в слушалката троснат глас. Ня­каква необясни­ма тръпка премина през цяло­то ѝ тяло. Боже, трябва да беше съвсем полудяла, щом можеше в този момент да реагира на чисто мъжката нотка в един, на всичкото отгоре, сърдит глас!

– Адвокат Германов търся.

– На телефона. Кажете – гласът звучеше още по-рязко и припря­но.

Ева се смръщи, но все пак се постара да запази добър тон.

– Казвам се Ева Петрова и съм маркетинг мениджър на „Леа Адвъртайзинг”. Търсих ви ня­колко пъти, докато успея да се свържа с Вас. Габриела Хъдзън ме уведоми, че имаме договор с вашата компа­ния и трябва да се обръщаме към...

– Моля по-сбито да ми кажете какъв е проблемът ви – прекъсна я той нетърпеливо.

Какъв ми е проблемът ли? Че съм гладна и искам да си взема по­лагащата ми се почивка, а трябва да се занимавам с неучтиви хора като Вас, прииска ѝ се да каже.

– Нямам проблем, господин Германов. До момента работихме с друга кантора и с тях дви­жехме нещата по подписването на нови до­говори. Мис Хъдзън сега ми даде Вашите коорди­нати и ми каза да се свържа с Вас, защото…

– Вижте, госпожице, излязъл съм от съдебно заседание, за да го­воря с Вас. Ако ще говорите, говорете по-бързо, ако не, обадете се, когато имате какво да кажете.

Ева стисна зъби. Що за грубиян!

– Утре, в шестнадесет часа трябва да бъдете в централата на „То­тем”, на „Българска армия” 15 – изстреля вбесено тя.

– Моля? Това заповед ли е?

– Да! Адвокат Германов, щом искате да работите с „Леа Адвъртайзинг”, ще трябва да се съобразявате и с нашите ангажи­менти, не само ние с Вашите. Считайте телефонното ми обаждане за уведомление!

  Ева ядосано затвори телефона. Какъв беше този високомерен тип? Така ѝ липсваше добричката Марина, която беше точна и ко­ректна и никога нямаше проблем да ѝ звънне и да я помоли за нещо. В съда бил! Голяма работа! Тя стръвно захапа сандвича си. Щеше да му на­пише и мейл, за да има доказателство, че го е уведомила. На­халник!

На следващия ден точно в четири без пет беше в централата на „Тотем”. Стъпките от високи­те ѝ токове отекнаха върху мраморните плочки в просторното фоайе. Тя придърпа чантичката към кръста си и изглади с ръце сакото на костюма си. Мис Хъдзън вече беше там и я посрещна с една от най-ледените си физиономии.

– Ева, очаквах те по-рано!

– Но аз съм точно навреме, срещата ни е в четири.

– Адвокат Германов ми спомена, че си се държала доста грубо с него по телефона.

– Аз съм се държала грубо? – повиши глас Ева. 

– Поставила си ултиматум.

– Не съм поставяла ултиматуми! Той ми каза, че няма време да говори и аз му казах кога и къде трябва да бъде. Това е. 

Не стига, че беше високомерен, ами и веднага беше докладвал краткия им разговор на мис Хъ­дзън! Отвратително!

– Не мога да си обясня на какво може да се дължи неприязънта ти към него, но моля да спазваш добър тон и колегиална етика. Ще ти се налага да работиш с него. 

– Не съм казала, че изпитвам неприязън. Да не би да се е обадил, че не може да дойде?

– Напротив, тук е вече.

Ева огледа неразбиращо празното фоайе. Освен ако не се криеше някъде зад пердетата или саксиите, не виждаше къде може да се на­мира!

– Излезе за телефонен разговор. Чакаме го да се върне и влизаме при Стоилов, който вече ни очаква.

Ева скръсти ръце отпред. Спазвайки правилата за общуване на срещи от този вид, беше в строг делови костюм, с едва загатнат грим и стегнато прибрана коса. Беше готова за битка. Знаеше, че директо­рът на „Тотем” е истинска аку­ла. Само адвокатът продължаваше да я изнервя – за толкова велик ли се смяташе, че сега всички трябваше да чакат само него?

Външната врата се отвори и висок тъмнокос мъж влетя с бърза стъпка.

– Мис Хъдзън? Надявам се, че не съм Ви забавил, вече съм готов. А Вие трябва да сте безкомпромисната Ева Петрова? 

  Той се обърна към нея и тя изведнъж усети, че земята под нея пропада. 

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

 Не, Господи, това не може да е истина! Ева се взираше в черните очи насреща, сякаш виждаше призрак от ада. Нямаше как да сбърка това лице, макар и косата му да беше по-дълга и в по-свободна при­ческа, отколкото я помнеше. Със силата на внезапно и непреодолимо цуна­ми я блъснаха спомените. Видя черните блясъчета да горят от страст, ръ­цете ѝ сякаш се плъзнаха по тъмните кичури, а устните ѝ почти усетиха допира на неговите, пленяващи ги с нарастваща настойчивост. По цялото ѝ тяло премина гореща вълна, кръвта се качи в главата ѝ, ушите ѝ забучаха. Тя разтърси глава в опит да се отърси от видението. Мъ­жът насреща продължаваше да стои с про­тегната ръка и да я гледа с обикновено любо­питство. 

– Приятно ми е да се запознаем. Андрей Германов – подкани я той с дружелюбен тон.

Сърцето ѝ полека забави бесния ритъм. Господи, той не я позна! Нямаше време да мисли нито за облекчението от това откритие, нито за разочарованието, което я прободе.

– Ева Петрова, приятно ми е – неуверено подаде ръка тя.

Допирът беше като мълния. Пръстите им едва се докоснаха и тя отскочи на­зад като опарена. Веждите му изненадано се повдигнаха. 

– Ева, всичко наред ли е? – попита изпитателно мис Хъдзън, като не сваляше очи от нея.

– О, да, разбира се! – отвърна тя с пресилено въодушевление. – Мисля, че вече е четири часа! Да не караме господин Стоилов да ни чака.

Ева побърза да се завърти с гръб към Андрей. Вярно, че онази ве­чер беше с много грим на лицето, косата ѝ беше пусната, а облеклото ѝ беше крещящо предизвикателно и едва ли при­личаше на жената, която той виждаше пред себе си в момента. Но въпреки това колко­то по-малко му позволяваше да вижда лицето ѝ, толкова по-малка беше възможността да я разпознае.

Директорът на „Тотем” ги посрещна заедно със своя адвокат и ги въведе в заседателната зала. Ева се почуди как да седне така, че да няма пряка видимост с Андрей. Мис Хъдзън се наста­ни на стола първа и Ева седна от едната ѝ страна като се надяваше той да избере друга­та. Уви, Андрей издърпа третия стол и застана така, че ръцете им почти се допираха. Ева нервно издърпа дланите в скута си. Разбра, че той е уловил реакцията ѝ, но се извъртя още повече, за да не срещне въпросителния му поглед.

– Първо, искам да Ви благодаря, че отделихте от времето си и приехте предизвикателството сражението да бъде на наша територия –  усмихна се насреща с прословутото си чувство за хумор директорът, а Ева започна да превежда на английски за мис Хъдзън. – Вярвам, че ще изградим добро партньорство. Нашият адвокат вече е изготвил проектодоговор, който ви изпратихме предварително.

– Да, запознахме се с него – потвърди Ева. Нямаше ли как да сло­жи някаква папка, или поне някакъв лист между себе си и Андрей? 

– Има няколко точки, които бихме желали да обсъдим – обади се Андрей с нисък и уверен глас, който резонира в цялото ѝ тяло. Господи, как не бе познала гласа му още по телефона? Може би, за­щото тогава звучеше рязко и натъртено, а онази вечер беше дрезгав от надвиква­нето в дискотеката и говореше тихо, нежно и страстно… Тялото ѝ отново потръпна и привле­че вниманието на околните.

Преговорите по точките на договора бяха дълги и тежки, а Ева не можеше да се съсредоточи. Колкото и да се стараеше, на няколко пъти се отнасяше в мислите си и забравяше да преведе нещо или про­пускаше важен коментар. Усещаше укорителния поглед на мис Хъ­дзън върху себе си. Андрей се държеше съвсем спокойно, вмъкваше логични коментари и засичаше опи­тите на отсрещната страна да вмъкнат клаузи в договора, които бяха в ущърб на „Леа Адвъртай­зинг”. Ева трябваше да признае, че е впечатлена от професионализма му. На мо­менти беше малко по-рязък, отколкото добрият тон изиск­ваше, но успя­ваше да внуши респект у ръководството на “Тотем”. 

На няколко пъти се наложи тя да се наведе към неговите листове с разпечатания договор, за да му посочи нещо и на няколко пъти – той към нея. Ръцете им неволно се срещнаха. Изуми­телно, но си спомняше толкова добре формата на пръстите му, още откакто ги беше изучавала онази вечер в дискотеката. Още по-добре обаче си спомняше как я докосваха… Не, не може­ше да е истина! Този мъж трябваше да остане един дълбоко заровен спомен! Толкова дълбо­ко, че да може да убеди дори себе си, че никога не го е срещала! Мисли­те ѝ препускаха бясно. Веднъж да свършеше тази среща и той да не се сети коя е, после работата им нямаше да изисква толкова чести срещи на живо. Хем ѝ се искаше, хем нещо я беше стиснало за гърлото – наистина ли тяхната нощ бе останала толкова маловажна за него, че той изобщо дори не я позна?

– Госпожице Петрова? Надявам се и занапред да гледате толкова замечтано в съвместната ни работа  – Стоилов я гледаше в очакване.

Тя стреснато изправи гръб и смутено се усмихна.

– Имате ли да добавите още нещо или вече сте съгласни с всичко?

– Мисля, че обсъдихме всичко – тя се прокашля. – Предлагам да изготвите документа с последните промени и да ни го изпратите за финален преглед, след което можем да го подпи­шем и да пристъпим към действие.

– Още утре ще имате документа.

Директорът се изправи и след него всички останали. Ръкуваха се за сбогуване, а тримата излязоха заедно извън сградата. 

– Свършихме добра работа, поздравления! – каза мис Хъдзън и стрелна Ева с леден поглед: – Ева, много си разсеяна днес. Надявам се, че всичко е наред с теб.

Ева се закова на мястото си и се постара да загърби адвоката.

– Всичко е наред. Вероятно съм малко изморена.

– Адвокат Германов, благодаря за участието в тези преговори! Присъствието Ви беше от изключи­телна полза – обърна се мис Хъ­дзън към него. 

– За мен беше удоволствие.

Гласът му прозвуча странно. Андрей направи крачка встрани и застана до мис Хъдзън. Ръку­вайки се с нея, той излезе от удобното за Ева прикритие зад гърба ѝ и най-неочаквано очите му срещнаха ней­ните. 

– Особено удоволствие беше за мен да се запозная с Вас, Ева.

Той произнесе името ѝ толкова натъртено, че сърцето ѝ заблъска в гърдите с бясна скорост. Очите му преминаха по цялото ѝ тяло, преценяващи, нахални, разобличаващи.  

– До скоро – кимна той и се отправи към колата си.

Ева се прибра вкъщи на ръба на силите си. Тричасовите прегово­ри с „Тотем” я бяха изтощи­ли, но нямаше какво да се лъже, истинс­ката причина за умората ѝ беше срещата с адвокат Германов. Анд­рей. Адвокат. Значи правилно беше предположила, че рабо­ти в офис. Пра­вилно беше отсъдила, че е човек, който не търпи да му противо­речат и обича да налага мне­нието си. Това, което не беше предвидила в малката си игра обаче, беше, че някога може да го срещне отново. Колко глупаво от нейна страна! Живееха в един град и не беше никак не­възможно да се срещнат по улиците му. Или, както се оказа, в централата на голяма месопре­работвателна компания. Не беше предвидила и това, че срещата им ще я разтърси толкова дълбоко. И не беше предвидила разочарованието от това, че не я беше познал да надделее над успокоението, че не се наложи да правят сцени пред без друго твърде наблюдателната мис Хъдзън. 

Костюмът я стягаше и запарваше кожата ѝ. Разпусна кока и се освободи от офи­циалните дре­хи. Прегледа хладилника – нямаше нищо нормално за вечеря. Може би трябваше да си сготви нещо, но кулинарните ѝ умения никак не бяха добри, а и нямаше сили. Намери парче салам и краставица и седна с тях пред компютъра. Отвори Фейсбук и първото нещо, което видя, бяха новите снимки на сестра си. Ева се смръщи. Любимите селфита на Сиси ставаха все по-пре­дизвикателни. Прозрачната рокличка би накарала и мъже, и жени да се взрат дали носи нещо под нея. Даваше си сметка, че пове­чето ѝ връстници се обличат по същия начин и въпреки това ѝ се струваше неуместно. Снимките ѝ напомниха за молбата на майка им, с която досега все отлагаше да се заеме. Длъжна беше, поне за успокоение на майка си, да по­говори със Сиси.

„Сис-тър, как си?”, писа ѝ тя набързо.

Докато чакаше отговора на сестра си и преди да е успяла да размисли, пръстите ѝ вече бяха изписали име­то му във Фейсбук. Прегледа два профила, които явно не бяха негови. На третия профил го разпозна. Снимката беше от някаква морска ваканция и той се виждаше в цял ръст в да­лечината, но нямаше съмнение, че е той. Отвори профила му, но освен името и снимката, нямаше друга публична информация. Вторачи се в снимката. Беше усмихнат. Строен. Свеж. Направо красив. Ева въздъхна и с рязък жест затвори прозореца. Стига! Какво щеше да прави сега?

Каквото и до сега, отговори си сама. Най-доброто решение беше да се престори, че никога преди не е виждала този човек. Щом не я беше познал при първата им среща, едва ли щеше да се сети по-късно. Щеше да приеме, че това просто е новият адвокат, с когото ра­боти компанията, и да се отнася с него като с всеки друг колега. 

„Навън съм с приятели”, светна отговорът на сестра ѝ.

„Хайде утре да ядем от нашия сладолед?”, написа бързо Ева.

„Имам уговорка.”

„А в петък?”

„Ще ти пиша после.”

Ева поклати глава. Сиси досега не ѝ беше отказвала да ядат люби­мия им сладолед. Това ново гадже доста строго я държи, помисли си тя с усмивка. 

Опита да се зачете в една статия, но мислите ѝ подскачаха от тема на тема. Усещаше, че непрекъснато се връщат към едно и също, колкото и да се стараеше да ги отклони. Не трябваше да до­пуска  по­вече Андрей да ги превземе! Притисна силно пети в пода, сякаш за да смачка пробождащите емоции вътре в себе си. Нямаше място за ра­зочарования, мечти и надежди! Въпросът беше решен. Нощта от пре­ди няколко месеца не е съ­ществувала, адвокат Германов е просто по­редният човек, с когото ѝ се налагаше да работи и щеше да се държи с него като с всеки друг! 

Реши, че ще си легне рано, без друго беше доста изморена. Взе те­лефона в ръце и се отпусна под завивките. Тъкмо беше готова да се унесе, когато екранът се разтресе и картината изчезна, за да отстъпи място на името на звъня­щия. Ева подскочи. Не може да бъде! Подпря се на лакът в леглото и с неуверен жест плъзна пръст към зелена­та слу­шалка.

– Госпожице Петрова?

– Кажете, адвокат Германов? – искаше да прозвучи рязко, а всъщност гласът ѝ беше дрезгав и сънлив. – Да не би да сме про­пуснали нещо днес?

– Струва ми се, че наистина пропуснахме нещо важно днес.

Гласът му беше нисък и чувствен. Тембърът веднага извика у нея неподходящи асоциации за хо­телски чаршафи и страстни въздишки. Някаква тръпка тръгна от стомаха ѝ и започна бавно да пълзи към гърлото ѝ.

– Така ли? Какво толкова важно има, което да не може да почака до утре сутрин? В момента е… – Ева хвърли поглед към часовника. – … десет и десет. 

– Надявам се, че не сте си легнала?

– Напротив, вече съм в леглото – едва го произнесе и осъзна как звучат думите ѝ. Идеше ѝ да си удари шамар.

  Мъжът отсреща замълча. Усети напрежението му дори през те­лефона.

– Рано си лягате – отбеляза той най-накрая.

– Беше изморителен ден – защо изобщо му давам обяснение кога си лягам, ядоса се тя на себе си.

– Изглеждахте изморена още по време на срещата според мис Хъ­дзън.

– Адвокат Германов, имате ли нещо да кажете по същество? 

– Питам се дали Вие нямате нещо, което да ми кажете.

– Аз? Позволете да Ви припомня, че Вие сте този, който ми звъни среднощ!

– Все още не е среднощ. А и аз само Ви помагам. Както отбеляза мис Хъдзън, бяхте доста разсеяна днес.

– Не се нуждая от Вашата помощ, нито от коментарите Ви.

– Може би в разсеяността си нещо сте пропуснали?

– Адвокат Германов, питам Ви за последен път и после ще се на­ложи да затворя. Имате ли да ми кажете нещо?

– Имам.

Ева изчака малко, но той не продължи. Сърцето ѝ биеше все по-бързо. Защо се обаждаше наистина? Едва ли, за да си говорят за ней­ната умора.

– И какво е то? – не издържа тя най-накрая.

Последва още миг тишина и после чу думите, от които се опасява­ше най-много:

– Здравей … Нина.

Ръката ѝ се разтрепери и едва не изпусна телефона. Сякаш нещо я блъсна и тя трябваше да се подпре на таблата на леглото.

– Нне разбирам за какво говорите?

Щеше да отрича! Винаги може да се е припознал! Да има двой­ничка, например, или сестра близначка. Да е сънувал. Да ...

– Искаш ли да ти припомня? Да ти разкажа в подробности мо­менти от предишната ни среща? Да си поговорим за една хотелска стая и ...

Не, не искаше! Ева подскочи и седна в леглото.

– Струва ми се, че ме бъркате с някого.

– А на мен не.

– Адвокат Германов, опасявам се, че наистина стана късно и трябва да…

– Имам си име, можеш да го използваш. Добре си спомням как го произнасяше, когато…

– Вижте, вероятно и Вие сте изморен. Или пък има някакво друго обяснение за поведението Ви. Нека приключваме с този безумен разговор и обещавам утре сутринта да съм забравила, че изобщо сте се обаждал!

– Май ти е навик да забравяш за нашите разговори.

– Разговори? Та ние изобщо не сме стигали до разговори! – тя бързо прехапа устни, но стореното – сторено, вече го беше казала. Всъщност, не той беше виновен, че тогава за цялата вечер бяха размени­ли едва няколко думи, силно отдадени на другите си занима­ния. – Искам да кажа, че не сме се виждали никога преди, за да разго­варяме. Не знам с кого ме бъркате и защо, но искам да Ви уверя, че подобни забавления не са ми по вкуса.

– Позволи да отбележа, че имам представа кои забавления са ти по вкуса.

– Позволявате си твърде много, адвокат Германов! 

– Позволявам си толкова, колкото сама си ми позволила, Нина. Ева. 

– За последен път Ви казвам, че ме бъркате с някого. Надявам се бързо да изясните това недо­разумение. Ако нямате друга причина за обаждането си, желая Ви лека нощ.

– Лека нощ, госпожице Петрова – каза той след известно колеба­ние.

Ева издиша задържания дъх и отпусна ръка на леглото, търкулвайки телефона върху възглавницата. Нито беше потвърдил, нито беше отрекъл, но беше върнал офи­циалното си обръщение към нея. Дали ѝ беше повярвал? Господи, каква каша! Цялата ѝ сънливост се изпари. Беше толкова превъзбудена, че можеше да отиде и да тича с километри. Не я свърташе в леглото повече. Скочи и отиде да си направи чай. 

Щеше да отрича до край! Нямаше как да я принуди да си признае! Не можеше да го дока­же. Тъкмо беше постигнала хармония със себе си, нямаше да допусне нещо да я развали. Пръсти­те ѝ бяха ледени. Горещата чаша чай ги стопли, но не вля желаното успо­коение в жи­лите ѝ. 

Подпря устни на ръба на чашата. Очите ѝ се зареяха над горещата пара. Устните ѝ сякаш сами се извиха в лека, ефирна усмивка. И все пак, той помне­ше коя е... И явно помнеше толкова добре тяхната слу­чайна нощ, колкото и тя самата…

***

За целия текст, свържете се с автора:
www.facebook.com/LucyEleazar
books@optimall-soft.com